Колийн Маккълоу
Венец от трева (28)

Колкото и да се оправдаваше, че трябва да напусне Рим, колкото и да обясняваше на съгражданите си, че двамата с Луций Порций Катон Лициниан имат блестящ заместник в лицето на способния градски претор Авъл Семпроний Азелион, Помпей Страбон всъщност изобщо не бързаше да напусне града. С времето се разбра, че ако нещо го държи в града, то е желанието му да наглежда прокарването на законопроекта на Силван и Карбон, пряко следствие на лекс Юлия. Вторият консул Луций Катон не се оказа толкова търпелив и остави Помпей сам да се оправя със Сената и народното събрание; толкова по-добре и за двамата, които не можеха да се търпят един друг. Първоначално Катон тръгна за Кампания, но после размисли и реши, че ще е най-добре, ако се настани на източния фронт. Помпей Страбон от своя страна не криеше намеренията си да продължи войната в Пиценум; вместо себе си обаче срещу Аскулум Пицентум прати Секст Юлий Цезар, нищо че легатът му страдаше от силна астма, а зимата беше най-студената от няколко десетилетия. Скоро след заминаването на Секст Цезар се разбра, че римляните са изклали в околностите на Камеринум осем хиляди пиценски бунтовници, засечени при преминаването им от един зимен лагер в друг. На Помпей не му стана много приятно, че са му отнели победата, но остана в Рим.

Новият лекс Помпея премина през народното събрание без никакви усложнения. Според текста му пълно римско гражданство получаваха всички латински градове на юг от река Пад в Италийска Галия, а пък от своя страна латински права получаваха градовете Аквилея, Патавиум и Медиоланум на север от Пад. По този начин цялото население на тези големи и проспериращи градски центрове мина в и без това внушителната му клиентела — основната причина, заради която Помпей Страбон изобщо бе посегнал към законодателството. След като си свърши работата, Помпей Страбон, който по душа съвсем не беше защитник на всеобщото гражданство, позволи на трибуна Пизон Фруги на свой ред да ощети всички ползващи се от трите нови закона. Най-напред Пизон Фруги прокара закон, според който всички нови граждани, независимо от местоживеенето си трябва да бъдат вписани в двете специално създадени за целта триби; останалите трийсет и пет трябвало да останат изключително за римляни. Когато обаче Етрурия и Умбрия започнаха открито да недоволстват срещу грубата несправедливост, Пизон донякъде отстъпи и разпредели новите граждани в осем от досега съществуващите триби, без да премахва двете новосъздадени.

По-нататък дойде ред първият консул да проведе изборите за консули. Спечелиха ги Луций Юлий Цезар и Публий Лициний Крас. Още преди да е сключил договорите с римските светилища, Луций Цезар обяви, че в чест на предшественика си Еней освобождавал от всякакви данъци град Троя, скъпия за всички римляни Илиум. И понеже Троя представляваше по негово време дребно селце, никой не се опита да му попречи в намеренията. Единственият, който би се сетил да го стори, беше Скавър Принцепс Сенатус, но той тъкмо бе зает с двамата царе-бегълци — Никомед Витински и Ариобарзан Кападокийски. Двамата ориенталци се надпреварваха кой по-силно ще захленчи пред римските приятели, кой ще даде по-тлъстите подкупи на заинтересованите лица и постоянно недоумяваха как така Рим ще се интересува повече от някаква си война с италийците, вместо да обърне внимание на Митридатовите безобразия в Азия.

Най-яростният противник на Цезаровия законопроект беше Квинт Варий, който имаше основания да се смята за най-тежко засегнат при неговото евентуално прокарване. Новите народни трибуни се нахвърлиха като вълци отгоре му, като глутницата се водеше от безкомпромисния Марк Плавций Силван; трябваше му само да прокара поредния закон — лекс Плавция — и Варианската комисия, съдеща всички, поддържали Друзовата политика за всеобщо римско гражданство, се заменяше в Плавцианска, която на свой ред съдеше всички, опитали се да спрат разпространението на римското гражданство из полуострова. По-малкият брат на Луций Цезар — Цезар Страбон — изтегли печелившата сламка и се зае с първото дело на Плавцианската комисия — делото срещу Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис.

Както винаги Цезар Страбон се справи блестящо със задачата. Въпрос на време беше съдът да произнесе присъдата, която се знаеше предварително. Квинт Варий беше изгубен, ако ще и само за това, че според лекс Плавция съдилищата се отнемаха от изключителната компетенция на конниците и се попълваха с граждани от всички класи и от всички триби. Квинт Варий предпочете да не изчака края на делото. За голяма мъка на своите близки приятели Луций Марций Филип и младият Гай Флавий Фимбрия Варий глътна отрова. За съжаление не уцели правилната доза и вместо да умре веднага, се мъчи няколко дни в тежка агония, преди да издъхне. Само малцината му приятели го изпратиха до гробницата, над която Фимбрия тържествено се закле да отмъсти на Цезар Страбон.

— Чак ми се разтрепериха гащите от страх — пошегува се Цезар Страбон пред братята си Квинт Лутаций Катул и Луций Юлий Цезар, които не бяха отишли на погребението, но търпеливо чакаха заедно със Скавър на стълбите пред Сената да видят какво ще става.

— Ти и Херкулес, и Хадес би предизвикал, нали? — стрелна го с ироничния си поглед Скавър.

— Тях не знам, но мога да ти издам близките си планове — да се кандидатирам за консулство, преди да съм бил претор — отвърна му Цезар Страбон.

— И за какво ти е да го правиш? — чудеше се Скавър.

— За да създам правен прецедент.

— Адвокати! — махна презрително Катул. — Всички сте един дол дренки. Един ден ще създадете правен прецедент и върху девствеността на весталките.

— Мисля, че вече сме го правили! — засмя се Цезар Страбон.

— Е — стана да си ходи Скавър, — отивам да видя Гай Марий и да поработя върху речта си. — Той погледна към Катул. — Кога тръгваш за Капуа?

— Утре.

— Недей, Квинт Лутаций, най-приятелски те моля! Остани още осем дни да чуеш речта ми! Нищо чудно да се окаже най-важната в цялата ми кариера.

— Звучи доста примамливо — омекна Катул, който се бе върнал специално от Капуа, за да види с очите си как брат му Луций Цезар вдига данъчното бреме от плещите на Троя. — Може ли да знам каква е темата?

— О, естествено. Темата е как най-бързо да се подготвим за война с цар Митридат в Азия — обяви заглавието на подготвяното произведение Скавър.

Тримата Цезари го зяпнаха в недоумение.

— Виждам, че никой не вярва. Но и това ще дойде, господа, имате думата ми, че и тази война няма да подмине! — обърна се, без да се сбогува Скавър, и се отправи по Кливус Аргентариус.

Завари Юлия в компанията на снаха й Аврелия. Двете му се сториха толкова красиви и толкова неподправено римски в държанието си, че му хрумна странната идея да им целуне ръцете — нещо, което малко дами биха очаквали от страна на един Скавър.

— Да не би да ти е зле, Марк Емилий? — попита Юлия и погледна съучастнически Аврелия.

— Доста съм уморен, Юлия, но и умората е неспособна да затвори очите ми пред красотата — поднесе й своите комплименти той и кимна с глава към вратата на таблиния. — Как се чувства великият човек днес?

— Благодарение на Аврелия днес е в необичайно добро настроение — отговори му съпругата на великия човек.

— Нима?

— Доведе му компания.

— Кой?

— Малкия Цезар, моя син — отговори Аврелия.

— И едно момче може да бъде компания на великите мъже?

Юлия се засмя и го поведе към вратата на кабинета.

— Предполагам, че щом няма и единайсет години, трябва да го наричаме момче. Но във всяко останало отношение, Марк Емилий, малкият Цезар е възрастен поне колкото теб. През последните дни състоянието на Гай Марий видимо се подобрява. Но скуката го обезсърчава. Парализата не му позволява да ходи, а да лежи го вбесява. — Тя отвори вратата и викна на Марий: — Марк Емилий е дошъл да те види.

Марий беше излегнат на кушетката под прозореца, гледащ към перистила. Лявата му половина беше излегната върху купчина възглавници, така че да може да движи дясната си ръка. В краката му, на отделен стол, седеше синът на Аврелия — или поне така предположи Скавър, понеже за пръв път виждаше момчето.

„Същински Цезар“ — помисли си той, след като току-що се беше разделил с трима от фамилията. Висок, рус, красив. Но момчето, което бързо скочи от стола да го посрещне, беше наследило много и от майка си Аврелия.

— Принцепс Сенатус, това е Гай Юлий — представи племенника си Юлия.

— Седни, момче — рече Скавър и се наведе, за да стисне дясната ръка на Марий. — Оправяш ли се вече, Гай Марий?

— Бавно, но се оправям — едва отговори Марий, който още изпитваше затруднения с говора. — Както виждаш, жените ми намериха куче — пазач. Да не би да избягам.

— По-скоро домашен любимец — възрази му той и седна на стола, който малкият Цезар услужливо му донесе, преди да се върне на мястото си. — И какви са задълженията ти, млади човече?

— Още не знам — отговори му момчето без никакви признаци на смущение. — Майка ми ме доведе едва днес.

— Мисля, че жените са решили да намерят кой да ми чете книжки — предположи Марий. — Ти на какво мнение си, млади Цезаре?

— По-скоро бих разговарял с човек като Гай Марий, отколкото да му чета. Чичо Марий не пише книги, за което дълбоко съжалявам. Бих искал да науча всичко за германите.

— Научил се е да задава добри въпроси — похвали го Марий и запухтя, докато се опитваше да се намести по-удобно.

Момчето пъргаво скочи от стола си, пъхна ръка под дясната мишница на болния и му помогна да се обърне. Дори за миг не се замисли как точно да подхване чичо си, а от лекотата, с която му помогна, пролича, че е доста силен за годините си.

— Така е по-добре! — пое си тежко въздух Марий и се обърна към Скавър. — С приятна компания няма начин да не се оправя скоро.

Гостът остана цял час, и то не толкова заради болния Марий, колкото от любопитство да опознае повече малкия Цезар. Момчето не държеше да се изтъква, но отговаряше на зададените му въпроси точно и със самочувствие като възрастен. Когато възрастните започнаха да обсъждат нахлуването на Митридат във Витиния и Кападокия, събеседникът им съвсем млъкна и целият се превърна в слух.

— За десетгодишно момче ти си доста начетен, млади Цезаре — похвали го на свой ред Скавър на сбогуване. — Дали случайно не познаваш един младеж на име Марк Тулий Цицерон?

— Само съм чувал за него, Принцепс Сенатус. Казват, че щял да бъде най-добрият адвокат в историята на Рим.

— Я бъде, я не бъде — стигна до вратата Скавър. — Сега Марк Цицерон е зает с военна служба. Ще дойда пак да те видя след два-три дни, Гай Марий. Понеже не можеш да ме изслушаш в Сената, ще ти пратя пълно копие на речта си — на теб и на малкия Цезар.

Той се запъти към къщата си на Палатина и изпадна в мрачни размисли. Положението на Марий го тревожеше повече, отколкото искаше сам да признае. Вече бяха минали почти шест месеца, а великият човек бе стигнал само до кушетката в таблиния. Може би присъствието на момчето щеше да го подтикне към по-бързо оздравяване. И все пак Скавър започваше да се съмнява дали някога старият му приятел и враг едновременно ще събере достатъчно сили да се появи в Сената.

Дългото изкачване по Весталските стълби му се стори доста уморително; когато излезе на Кливус Викторие, трябваше да си почине известно време, преди да продължи нагоре към дома си. Зает с мисълта за недоверието, което щеше да срещне у назначените отци по отношение на малоазиатските проблеми, той потропа на вратата и за свое учудване бе посрещнат вместо от вратаря от жена си.

„Колко е прекрасна! — помисли си Скавър, докато се вглеждаше с наслада в лицето й. Някогашните недоразумения бяха изгладени и тя отново се бе превърнала в господарката на сърцето му. — Благодаря ти, Квинт Цецилий!“ — за сетен път си спомни той за някогашния си скъп приятел Метел Нумидик Прасето. Именно Метел Нумидик му бе дал ръката на племенницата си Цецилия Метела Далматика.

Протегна ръка да я погали по бузата, сетне склони глава на гърдите й и потърка страна о младата й кожа. Очите му се затвориха от само себе си и той сладко въздъхна.

— Марк Емилий? — опита се да го върне на земята Цецилия, щом усети цялата му тежест върху себе си. — Марк Емилий!

Мигом го прегърна с две ръце и запищя. От всички страни дотичаха слуги, които поеха вдървеното тяло на съпруга й.

— Какво му е? Какво му е? — питаше като обезумяла Цецилия Далматика.

Най-накрая икономът се надигна от кушетката, където бяха положили Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, и й отговори:

— Мъртъв е, домина. Марк Емилий е мъртъв.

 

 

Почти по същото време, когато из Рим се носеше вестта за смъртта на Скавър Принцепс Сенатус, се научи и другата, а именно, че Секст Юлий Цезар е починал от възпаление на гърдите под стените на обсадения Аскулум Пицентум. След като внимателно прочете писмото на Секстовия легат Гай Бебий, Помпей най-сетне се реши сам да влезе в действие. Щом Рим погребеше своя Принцепс Сенатус, първият консул заминаваше сам да поеме обсадата на Аскулум.

В историята на Сената се брояха на пръсти случаите, когато биваха отпускани държавни средства за нечие погребение, но дори при тази кризисна ситуация беше немислимо Скавър да бъде изпратен току-така в подземния свят. Цял Рим го беше обожавал приживе, затова и цял Рим щеше да му отдаде последната си почит. Всичко щеше да е различно без плешивото теме на Марк Емилий, което да отразява слънчевите лъчи, без зелените му очи, които да следят отблизо прегрешенията на разбойниците в Сената, без чувството му за хумор и непоколебимата му смелост. Дълги години римляните щяха да тъгуват за своя Принцепс Сенатус.

За Марк Тулий Цицерон фактът, че оставяше Рим окичен с кипарисови клонки, му се струваше като предзнаменование за собствената му нерадостна съдба; тъй както целият град се прощаваше с най-скъпия си съгражданин, така и той се прощаваше с всичко скъпо, което беше притежавал — с Форума и книгите, със законите и риториката. Майка му вече търсеше усилено наематели за луксозната къща в Карина, а сандъците с багажа й бяха готови да потеглят обратно за Арпинум. Когато обаче дойде време да се подреди багажът на Цицерон, тя изведнъж се скри и дори не благоволи да го изпрати. Новобранецът тихомълком излезе на улицата и яхна коня, който баща му специално бе изпратил от провинцията, тъй като в семейството не бяха удостоени с честта да държат обществения кон. Всичко, което бе сметнал за нужно да вземе, стоеше вързано на гърба на едно муле, останалото оставаше на произвола на съдбата. Помпей Страбон водеше малко войска, държеше на бързината и не желаеше голям обоз. Това, че Цицерон се бе осведомил за вкусовете му, се дължеше единствено на приятелството му с малкия Помпей, с когото имаха среща след един час на изхода от града.

Студът щипеше, вятърът го блъскаше в гърдите, ледените шушулки, провиснали от балконите на къщите и клоните на дърветата, още не бяха започнали да се топят, когато малобройният щаб на Помпей Страбон пое по своя път на север към сърцето на италийската зима. Част от консулската армия, която се бе върнала в Рим за триумфа на началника си, бе останала на лагера на Марсово поле и сега бързо се придвижваше пред главнокомандващия. Останалата част от шестте легиона на Помпей Страбон вече чакаха пълководеца при Веи, недалеч от Рим. Край града Помпей даде заповед за първа нощувка и Цицерон се намери в една палатка с всички останали кадети от щаба. Бяха осем младежи, най-малкият, от които бе самият Помпей Младши, тогава още на шестнайсет, а най-възрастният — двайсет и три годишният Луций Волумний. През целия път Цицерон не бе имал възможност да се запознае с останалите си колеги, възможността да се порадва на това мъчение му се предоставяше едва сега, при издигането на лагера. Той нямаше представа как се вдига палатка, нито какви са задълженията на всеки един от осмината, затова стоеше безпомощен край Помпей и чакаше да му наредят нещо. Най-накрая приятелят му му подаде някакво въже и му каза да го държи опънато.

Когато години по-късно си мислеше за тази първа лагерна нощ в палатката на кадетите, Цицерон се улавяше, че си спомня всеки жест, всяка реплика или постъпка на младия Помпей, който без да споменава изрично, че непохватният юноша без капка мозък в огромната си глава е негово протеже, от първата минута на съжителството му с останалите негласно му бе предложил помощта и закрилата си. Синът на главнокомандващия беше неоспоримият главатар на кадетите, при това не защото баща му бе Помпей Страбон. Макар и да не беше особено образован и начетен, Помпей беше изключително интелигентен и с голямо самочувствие. Той се бе родил, за да командва, не понасяше околните да го съдят, макар и сам да бе безкомпромисен с всички глупаци край себе си. Което може би беше причината да се привърже тъкмо към Цицерон, който нито беше глупак, нито можеше да го съди за каквото и да било.

— Снаряжението ти е крайно неподходящо — каза на Цицерон, след като хвърли един поглед на багажа, който приятелят му смъкна от гърба на мулето и внесе в палатката.

— Нямаше кой да ми каже какво да взема — оправда се той, посинял от студ и с тракащи зъби.

— Че нямаш ли майка, сестра? Те винаги знаят какво да сложат в дисагите.

— Майка имам, сестра — не — продължаваше да трепери, — но майка ми не ме обича.

— Нямаш ли дълги гащи? Ръкавици? Двукатна туника, дебели чорапи, вълнена шапка?

— Само това, което виждаш. Изобщо не се сетих. Но пък и всичките ми зимни дрехи са в Арпинум.

„Как може едно седемнайсетгодишно момче да се сети за топли дрехи?“ — продължаваше да се пита Цицерон години по-късно и с мили чувства си спомни как Помпей, без дори да се замисли, нареди на останалите дадат по някоя дреха от своите на замръзналия си колега.

— Не се стискайте, имате си достатъчно — смъмри той шестимата кадети. — Марк Тулий днес може да изглежда като идиот, но в други отношения е по-умен от нас седмината, взети заедно. Освен това е мой приятел. Вместо да се подхилквате, благодарете на боговете, че са ви пратили такива грижовни майки и сестри, които да знаят какво да ви приготвят. Волумний, тъй и тъй никога не си сменяш чорапите, защо са ти шест чифта! Ти, Тит Помпей, ще ми подадеш онези ръкавици! Вие, Ебуций и Тейдей, имате по една туника в повече, дайте ги! Фундилий ще се раздели с резервната си шапка, а Маяний и без това има много багаж, може да даде по едно от всичко! Аз също.

Армията започна да изкачва планините сред сняг и виелици, а Цицерон, макар и да се чувстваше спасен от бялата смърт, безпомощен се озърташе наоколо и се чудеше как ли трябва да постъпи, ако внезапно ги нападне врагът. Както впоследствие се оказа, първата среща с неприятеля беше еднакво неочаквана и за двете страни; римските легиони тъкмо бяха пресекли замръзналата река Фулгинум, когато от билото, преграждащо пътя към Южен Пиценум, се спуснаха четири легиона пиценци, събрани от кол и въже. Изглежда, си бяха правили сметката да нахлуят в Етрурия и да се отдадат на грабеж и убийства. Сражението скоро се превърна в поредното клане. Самият Цицерон така и не взе участие в него, защото яздеше най-отзад, при обоза, след като младият Помпей му бе заръчал да наглежда багажа на останалите кадети. Както самият Цицерон добре разбираше, това бе най-лесният начин Помпей да се отърве от него и да се отдава на офицерските си задължения, без да се безпокои през цялото време за приятеля си.

— Великолепно преживяване! — радваше се Помпей същата вечер, докато лъскаше меча си в палатката. — Изклахме ги като прасета! Когато поискаха да ни се предадат, баща ми направо им се изсмя в лицето. Колкото оцеляха, бяха отблъснати нагоре към върховете, оставяйки ни целия си обоз, ако изобщо може да се говори за такъв. Ако не от студ, ще измрат от глад.

И насочи меча си към светлината, за да се увери, че блести от чистота.

— Толкова ли не можехме да ги вземем в плен? — попита Цицерон.

— Ти би ли се дал в плен на враг, командван от баща ми? — засмя се Помпей. — Не съм чувал досега да е помилвал живота на пленниците си.

Цицерон обаче не се обезкуражаваше толкова лесно да се спори.

— И все пак това са италийци, не са чуждоземци. Един ден, когато войната свърши, ние отново ще имаме нужда от тях в легионите си.

Този път Помпей се замисли.

— Съгласен съм с теб, Марк Тулий, би могло и да ни дотрябват. Но вече е твърде късно да се занимаваме точно с тези! Баща ми беше доста неприятно изненадан, а когато е изненадан, изпада в лошо настроение и забравя какво е това мисъл. — Сините му очи се впиха в Цицероновите. — И аз ще бъда като него, когато порасна.

Трябваше да минат месеци, преди Цицерон да престане да мисли за тези нещастни пиценски земеделци, подгонени през бури и виелици, ровещи отчаяно под снега в търсене на жълъди и всичко друго, което планината може да им предложи; още една от ужасяващите страни на войната за човек, който е установил, че я мрази.

Когато Помпей Страбон най-сетне излезе на Адриатическото крайбрежие при Фанум Фортуна, Цицерон вече се бе научил с какво да бъде полезен на останалите; нещо повече, беше свикнал с бойната ризница и дори можеше да използва как да е меча си. Беше поел грижата за палатката на кадетите, където готвеше и миеше, а в щаба на пълководеца, където канцеларските задължения бяха връчени на недотам грамотните пиценски клиенти на Помпей Страбон, скоро се научиха да ценят забележителните му способности на литератор; лека-полека всички доклади и донесения до Сената започнаха да излизат изпод неговата ръка, както и подробните описания на всяко едно сражение, голямо или малко, в което влизаха Помпеевите легиони. Когато на Помпей Страбон бе представен първият писателски опит на Цицерон — писмо до градския претор Азелион, — той дори удостои кадета си с нещо като изпитателен поглед, естествено, доколкото му позволяваха разногледите очи.

— Не е зле, Марк Тулий. Може пък синът ми да е имал основания да се привърже към теб. Тогава не го разбрах, но синът ми винаги е прав за себе си. Затова и го оставям да прави каквото иска.

— Благодаря, Гней Помпей.

Главнокомандващият махна пренебрежително с ръка и посочи претрупаното с документи писалище.

— Виж какво може да излезе от всичко това, момче!

Най-накрая армията достигна на няколко километра от Аскулум Пицентум, където отседна да си почине. Понеже армията на покойния Секст Цезар продължаваше да стои под стените на обсадения град, Помпей реши да разположи своята на отделен лагер няколко километра встрани.

Доста често пълководецът, придружен от сина си, се впускаше в походи из околността, чиято единствена цел бе да се горят села и да се колят мирни жители, за да откъсне напълно града от външния свят. Понякога походите продължаваха няколко дни и главнокомандващият оставяше за свой заместник в лагера брат си Секст Помпей. На Цицерон се връчваше поръчението да се грижи за канцеларията. Отсъствията на началника на пръв път изглеждаха като отпуск за кадета, който се спасяваше от бдителния надзор на Помпей Страбон. За негово нещастие обаче отпуските скоро се превърнаха в най-неприятната част от цялата му служба. Цицерон оставаше без закрилата на младия си покровител, а чичото Секст Помпей никога не бе крил дълбокото си презрение към него. Армейският секретар ставаше жертва на всевъзможни физически издевателства, като се почне от шамарите зад ушите и ръганията в ребрата и се стигне до бруталните ритници, когато някоя работа трябва да се свърши бързо.

Един ден, когато снегът още сковаваше земята в прегръдката си, а пролетта продължаваше да е само един блян, Помпей Страбон и синът му взеха няколко кохорти със себе си и се насочиха към морския бряг на разузнаване. Скоро след зазоряване на другия ден, докато Цицерон се протягаше пред палатката на главнокомандващия и търкаше насинения си от ритниците на Секст Помпей задник, в лагера невъзмутимо нахълта група конници-марси, които сякаш се връщаха от разходка. Толкова спокойно и непринудено се държаха пришълците, че никой от римляните не посегна да извади меча си. Вместо това Страбоновият брат Секст Помпей излезе сам от палатката и с високо вдигната дясна ръка пожела добре дошли на неколцината конници.

— Публий Ветий Скатон от народа на марсите — представи се водачът на групата, докато слизаше от коня си.

— Секст Помпей, брат на главнокомандващия, негов заместник през време на отсъствието му.

Скатон направи кисела гримаса.

— Жалко. Дойдох да преговарям с Гней Помпей.

— Ще се върне. Ако имате време, можете да го изчакате — предложи Секст Помпей.

— Кога го очаквате?

— Между три до шест дни, считано от днес.

— Можете ли да храните хората и животните ми през цялото това време?

— Естествено.

И така на Цицерон се падна задачата в качеството му на единствен контуберналис в целия гарнизон да поеме настаняването и прехраната на марсилската делегация; за негова огромна изненада същите тези хора, които едва ли не с удоволствие бяха пратили да гине от студ по върхове и чукари цяла една армия, сега посрещаха враговете си с разтворени обятия — и то не само Секст Помпей, ами дори последният коняр в лагера. „Явно е, че и след два месеца служба още нищо не съм научил за войната“ — мислеше си Цицерон, докато гледаше как приятелски разговарят помежду си Секст Помпей и Скатон или как дори излизат двамата заедно на лов за диви прасета, които зимата беше извела далеч от горите в търсене на храна. А когато най-сетне и самият Помпей Страбон се върна от похода си, той се хвърли на врата на Скатон, сякаш бяха приятели от детинство.

Преговорите се проведоха в обстановката на пищно празненство с много ядене и пиене; с нескрита почуда Цицерон следеше всяко движение на тримата Помпей и си представяше, че е попаднал на гости в някое от огромните им пиценски владения; на крачки от огромните маси, около които пируващите се бяха наредили на дълги пейки, се печаха прасета на шишове, походните съдове в палатката на главнокомандващия бяха претрупани с месо, а прислужниците носеха повече вино, отколкото вода. За римлянин като Цицерон, отрасъл в спокойната латинска провинция, пиршеството в главната квартира на армията беше чиста варварщина. Никой в Арпинум не знаеше да организира подобна оргия, дори и Гай Марий. Разбира се, Цицерон нямаше как да си обясни елементарното, а именно, че когато в едно военно поделение трябва да се нахранят неколкостотин гладни гърла едновременно, вечерята не може да премине в уютната обстановка на приятелски кръг и разговорите не са като в мързеливата атмосфера на триклиния.

— Няма да влезете много скоро в Аскулум — обеща на римляните Скатон.

За момент Помпей Страбон го остави без отговор, защото тъкмо беше захапал хрупкаво парче месо, чак когато свърши, изтри ръце в туниката си и се усмихна на госта си.

— Не ме интересува дали ще чакам седмица или година. Рано или късно Аскулум Пицентум ще се предаде. И жителите му ще се научат какво значи да посягат на един римски претор.

— Провокацията беше прекалено брутална — напомни му Скатон.

— Дали е била брутална или не, няма никакво значение — отвърна му той. — Чух, че Видацилий бил влязъл в града. Аскуланци ще трябва да пълнят коремите на още цяла армия.

— Проблемът отдавна е разрешен — подхвърли многозначително марсът.

Помпей Страбон надигна изцапаното си лице и го изгледа недоумяващо.

— Как така?

— Доколкото разбираме, Видацилий е полудял — обясни Скатон, който, за разлика от домакина си, внимаваше как се храни.

Цялата палатка затаи дъх в очакване какво ще последва.

— Малко преди Секст Юлий да умре, Видацилий се явил пред Аскулум начело на двайсет хиляди войници — започна да разказва Скатон. — Вероятно е възнамерявал да влезе в съгласувани действия с жителите на града. Искал неговите легиони да нападнат Секст Юлий в гръб, а в това време аскуланци да излязат през градските врати и да спрат всякаква римска съпротива. Добър план, вероятно би се оказал успешен. Но когато Видацилий нападнал, никой от града не се показал. Секст Юлий разтворил редиците на легионите си и го пропуснал без бой, а аскуланците трябвало да го приемат вътре в крепостните стени.

— Никога не съм си представял, че Секст Юлий притежава талант на пълководец — отбеляза Помпей Страбон.

Скатон вдигна рамене.

— Може и случайно да се е получило, но не вярвам.

— Предполагам, че аскуланците не са се зарадвали особено на перспективата да хранят двайсет хиляди души повече?

— Беснеели са по улиците! — отговори му марсът и се усмихна. — Видацилий не само не бил посрещнат с отворени обятия, но дори не искали да го погледнат. Затова той излязъл на форума, качил се на дървената трибуна и публично споделил мнението си за хората, които не знаят да изпълняват заповеди. Ако жителите на Аскулум били сторили каквото той им бил казал, цялата армия на Секст Юлий Цезар щяла да бъде изклана, а градът — свободен. Навярно е било така. Но дали Видацилий е бил прав или не, от това никой в града не се интересувал. Главният местен управител на свой ред излязъл на трибуната и заявил на Видацилий какво той мислел по въпроса: не разбирал ли Видацилий, че за армията, която току-що бил вкарал в града, храна няма?

— Радвам се да науча какви дрязги възникват в редиците на враговете ни — потри мазните си ръце Помпей Страбон.

— Имай предвид, че тази цялата история ти я разправям, за да се увериш с ушите си до каква степен са решени да се защитават жителите на Аскулум — възрази му най-любезно Скатон. — Тъй и тъй ще подочуеш нещо за случилото се, най-добре да ти разкажа нещата такива каквито са.

— И какво се случило по-нататък? Двамата се сбили на форума може би?

— Точно така. За всички станало пределно ясно, че Видацилий не е съвсем с всичкия си. Започнал да нарича жителите на града тайни симпатизанти на Рим и накарал войниците да избият множество граждани ей така, на площада. Аскуланци веднага се хванали за оръжието и отвърнали на удара с удар. За щастие повечето войници на Видацилий навреме се усетили, че ще се очертават трагични събития, затова се измъкнали далеч от форума. По тъмно им отворили вратите и над деветнайсет хиляди пиценски войски се измъкнали от обсадения град; Секст Юлий тъкмо бил умрял и римляните решили по-добре да му отдадат последна чест, отколкото да гледат движенията на противника.

— Хм! — изсумтя недоволно Помпей Страбон, но махна с ръка. — Продължавай.

— Видацилий удържал форума и здраво се укрепил на него. Бил донесъл със себе си доста храна и сега решил да организира пир. Навярно под командването му са били останали седем-осемстотин души, които да му правят компания на трапезата. В същото време той наредил да се издигне огромна погребална клада. Когато пиршеството било в разгара си, изпил чаша отрова, изкатерил се на кладата и собственоръчно я подпалил. Докато хората му си тъпчели търбусите, Видацилий горял пред очите им! Разправят, че гледката била смразяваща.

— Луд като галски ловец на глави — не сдържа възхищението си Помпей Страбон.

— Точно така — съгласи се Скатон.

— Значи твърдиш, че градът няма да се предаде.

— Ще се бият до последния човек.

— Едно нещо мога да ти обещая, Публий Ветий, когато войските ми влязат в Аскулум Пицентум, ако вътре наистина не са измрели до последния човек, ще им стане тъжно, че не са последвали другарите си — закани се римлянинът, захвърли оглозгания кокал и отново избърса ръце в дрехата си. Знаеш ли как ме наричат пиценци?

— Не мисля, че съм чувал.

— „Карнифекс“. Касапина. Трябва да знаеш, Публий Ветий, че се чувствам изключително горд с това име — похвали се Помпей Страбон. — През живота си съм получавал не един и два прякора. Това, че ми викат Страбон, не иска обяснение — то си е очевидно защо. Но когато бях малко по-голям, отколкото е сега синът ми, служих като младши офицер заедно с Луций Цина, Публий Луп, братовчед си Луций Луцилий и скъпия си приятел Гней Октавий Рузон, когото виждаш на тази маса. Бяхме в щаба на Карбон по време на онзи ужасен поход срещу германите в Норик. Не бях голям любимец на колегите си кадети. Става дума на всички без Гней Октавий Рузон. Ако и той не ме бе харесвал тогава, сега нямаше да бъде висш легат в армията ми! Та както и да е, останалите кадети ми лепнаха още един прякор, освен Страбон. Започнаха да ми викат Менецес. По пътя за Норикум бяхме минали през родния ми дом и кучите синове взели, че видели готвача на майка ми, който също като мен е кривоглед. Та този същият готвач се казваше Менецес. И онова хитро копеле Луцилий, как не го беше срам, та майка ми му се пада леля, ме кръсти Гней Помпей Страбон Менецес, намеквайки, че истинският ми баща е бил готвачът. — Той въздъхна така, че на околните им настръхна косата от ужас. — Носех прякора с години. Сега обаче ме наричат Гней Помпей Страбон Карнифекс и ми звучи много по-добре. Страбон Касапина.

Скатон не само не се плашеше от приказките на домакина си, но дори видимо се отегчаваше от разказа му.

— В крайна сметка какво означава едно име? — попита. — Мен не са ме кръстили Скатон, защото съм се родил във водите на фонтан, а защото като малък съм бил голям лигльо.

Помпей се усмихна на шегата му, но скоро отново се навъси.

— Така и не разбрах какъв вятър те е довял в лагера ми Публий Ветий Лигльото?

— Дошъл съм за преговори.

— Да не би да ви е омръзнало да воювате?

— В интерес на истината, да. Не става дума, че ще се предаваме — ако трябва още да воюваме, ще воюваме, — но както и да гледам на нещата, едно е сигурно: Италия загива. Ако се биехме не срещу Рим, а срещу някой нашественик, никога не бих преговарял. Но аз съм жител на Италия, тъй както и римляните са жители на Италия. Мисля, че е крайно време и двете воюващи страни да спрат разрухата, преди да не е останало какво да се спасява, Гней Помпей. Лекс Юлия де цивитате Латинис ет социис дандия е решителна крачка напред. Макар и Цезаровият закон да не се отнася до народите, които се вдигнаха на оръжие срещу Рим, забелязвам, че в лекс Папирия Плавция не съществува клауза, която да попречи на мен или на който и да било мой сънародник да поиска римско гражданство. Единственото условие е да хвърля оръжието и да се явя лично пред някой римски претор. Същото важи и за войниците ми.

— И какво точно искаш от мен, Публий Ветий?

— Да ми позволиш мирно да премина покрай лагерите ти — този тук и другия под стените на Аскулум. Между Аскулум и Интерокреа армията ми ще се разпръсне, ще хвърлим оръжията и доспехите си във водите на Авент. От Интерокреа нататък обаче ще се нуждая от въоръжена закрила за себе си и войниците си по целия път до Рим и преторския съд. Искам също така да ми дадеш писмен документ, удостоверяващ пред претора, че съм спрял въоръжените действия срещу Рим и съм получил личното ти съгласие да получа заедно с цялата си армия римско гражданство.

Настъпи продължително мълчание. Цицерон и младият Помпей, които седяха в единия край на масата, се заеха подробно да изучават лицата на своите сътрапезници.

— Баща ми няма да се съгласи — прошепна Помпей.

— Защо?

— Защото му трябва да спечели някоя голяма битка.

„Дали наистина подобни желания и капризи решават съдбата на племената и народите по Земята?“ — зачуди се Цицерон.

— Разбирам добре какво искаш от мен, Публий Ветий, и защо го искаш — отговори най-сетне Страбон. — Но не мога да се съглася. Твърде много римска кръв е текла по меча ти, по мечовете на войниците ти. Ако наистина искате да се явите пред претора в Рим, ще ви трябва да се биете през цялото време с армиите ми.

Марсът се надигна от мястото си и плесна с две ръце по бедрата си.

— Е, поне си струваше да опитам — сбогува се той с домакина си. — Благодаря за гостоприемството, Гней Помпей, но е време да се върна при армията си.

Марсите яхнаха отново конете си и потънаха в мрака; Помпей Страбон изчака чаткането на копитата да заглъхне в далечината и нареди тръбачите да свирят сбор. Лагерът започна да се готви за бой.

— Ще нападнат утре, навярно от две страни едновременно — предрече малкият Помпей, докато бръснеше с острието на меча си сребристите косъмчета по ръката си. — Ще падне голямо сражение.

— Аз какво да правя? — попита нещастно Цицерон.

Помпей прибра меча си и понечи да се излегне на походното си легло; останалите кадети изпълняваха заповеди из целия лагер, затова двамата с Цицерон бяха оставен сами в палатката.

— Ще си облечеш ризницата, ще си сложиш шлема, ще препашеш меч и нож и ще забиеш копието и щита си пред палатката на главнокомандващия — обясни му развеселен той. — Ако марсите пробият през редиците ни, Марк Тулий, ти ще си този, който ще защитава лагера от тях!

Но марсите не успяха да пробият. Цицерон слушаше звъна на оръжията и виковете на сражаващите се някъде в необятното пространство около лагера, но иначе нищо не видя от бойните действия. Най-накрая по пътя се зададоха Помпей Страбон и синът му, яхнали коне. Видът им издаваше огромна умора, по оръжията им се стичаше кръв, но си личеше, че са изключително щастливи.

— Фравк, легатът на Скатон, е мъртъв — похвали се Помпей пред Цицерон. — Справихме се с марсите, че и с много пиценци покрай тях. Скатон успя да се изтегли с шепа от хората си, но е лишен от всякакъв достъп до пътищата наоколо. Ако иска да се върне у дома в Марувиум, трябва да мине през най-трудното — планините, където няма нито къде да почине, нито какво да яде.

Цицерон преглътна.

— Изглежда, баща ти е специалист по обричането на вражите войници на гладна смърт.

— Чак ти иде да повърнеш, нали така, Марк Тулий? — засмя се Помпей и дружески го потупа по рамото. — На война като на война, това е. Ако можеха, и те щяха да постъпят по същия начин с нас. И да ти става лошо, и да не ти става, нищо не можеш да промениш. Като те гледам как приемаш нещата, ми идва наум, че колкото по-интелигентен е човек, толкова повече изгубва страстта си към войната. Толкова по-добре за мен! Не ми се ще, когато един ден застана лице в лице с врага си, той да се окаже интелигентен колкото теб. Истински късмет е и за Рим, че хората като мен и баща ми са много повече от тези като теб. Всичко, което е постигнал Рим, го е постигнал със сила. И все пак на Форума също трябва някой да управлява, нали? Именно там тепърва ще блестиш ти.

 

 

Тази пролет и Форумът заприлича на бойно поле, защото Авъл Семпроний Азелион реши да настъпи римските лихвари. Дори по времето на Втората пуническа война, когато Ханибал бе окупирал цяла Италия и практически бе изолирал Рим от останалия свят, финансовото положение на държавата и на нейните поданици не беше познало подобно падение. Парите постоянно изчезваха от обръщение, задържани от предвидливи сметкаджии, докато хазната лека-полека се изпразни съвсем. Не съществуваше и най-малката надежда да се напълни отново. Дори онези части от Кампания, които все още се намираха в римски ръце, бяха жертва на такъв невъобразим хаос, че никой не можеше да разчита повече на доходите от владенията си там. Квесторите хвърляха неимоверни усилия да убедят търговците да плащат мито или пристанищна такса, а едно от двете най-големи римски пристанища — Брундизиум — стоеше напълно откъснато. Естествено, че откакто се бяха вдигнали на въстание, италийците бяха престанали да плащат и данъци. Оправдавайки се със заплахата от страна на цар Митридат, Римска Азия също бавеше изплащането на предварително договорените годишни данъци, от своя страна и Витиния беше преустановила всякакви плащания. Всичко, което бирниците успееха да съберат от Африка и Сицилия, преди дори да е напуснало провинциите, отново се връщаше в кесиите на местните големци, които продаваха житото си на Рим на удвоена цена. И сякаш това не стигаше, самият Рим се бе превърнал в длъжник на една от собствените си провинции — Цизалпийска Галия, откъдето идваше огромната част от оръжейните доставки за града. Емисията фалшиви денарии, които бе пуснал в обращение Марк Ливий Друз, бяха вселили у всички римляни недоверие към металните пари и държавата беше принудена да отсече нови емисии сестерции, с които да замаже положението. Надяващи се на по-добри времена, хората със средни и високи доходи редовно прибягваха до парични заеми, което вдигна лихвата на незапомнени висини.

Авъл Семпроний Азелион разбираше от парички дела и реши, че най-добрият начин икономиката на града да се съвземе, би била да се облекчи положението на длъжниците. Методът, който той възприе за постигането на целта си, не само че привлече голям интерес, но и напълно съответстваше на римските закони. Градският претор бе изнамерил сред таблиците отдавна забравения указ, че се забранява приемането на възнаграждение срещу даването на пари на заем. С други думи, заключи Азелион, лихвата върху заеманите пари била напълно незаконна. Това, че древният закон е бил пренебрегван в продължение на няколко века, а в същото време лихварството е носело печалби на не един и двама римски конници, просто говорело лошо за римляните. Той съвсем уместно изтъкна факта, че ако много конници живеят от даването на парични заеми, то няколко пъти повече са тези, които разчитат на получаването на заеми. И докато тяхното положение не се облекчало, никой в Рим не можел да разчита на финансов просперитет. Броят на лошите кредити нараствал с всеки изминат ден, длъжниците отдавна не можели да свързват двата края, а откакто заедно с всички трибунали в града затвориха и съдилищата за банкрут, заемодателите открито прибягваха до насилствени методи, за да си върнат дължимото.

Преди обаче Азелион да е успял да върне в действие забравения стар закон, лихварите в Рим разбраха за намеренията му и се явиха пред него с молбата да възстанови съдилищата за банкрут.

— Какво? — хвана се той за главата. — Рим преживява най-дълбоката криза в цялата си история след похода на Ханибал, а хората, застанали пред мен, настояват нещата да се влошат още повече? Ако искате да знаете личното ми мнение, вие сте банда изпечени мошеници, лишени от капчица морал и съчувствие към страданията на съгражданите си! Затова единственото, което ще ви кажа, е да вървите на майната си! Ако ли не, наистина ще се принудя да отворя нов трибунал — този, на който всички вие ще бъдете подведени под отговорност, задето сте давали заеми срещу лихва!

И Азелион доказа с по-нататъшните си действия, че е говорел напълно сериозно. Дори и само да настояваше пред обществото, че искането на лихви е незаконно, това пак, до голяма степен облекчаваше положението на длъжниците, при това ги поставяше от страната на закона. Заемите трябваше да бъдат върнати, това никой не оспорваше, но без никаква лихва. Семпрониите, към които принадлежеше и Азелион, открай време си бяха спечелили името на защитници на народа; изгарящ от желание да продължи традицията в рода, градският претор се втурна в постигането на целта си, убеден, че щом законът е зад него, то и правото е на негова страна.

Това, с което Азелион не се съобразяваше обаче, бе, че сред враговете му не бяха само конници. В лихварския бизнес отдавна се бяха включили и сенатори, нищо че статутът им по принцип забраняваше воденето, на каквато и да е търговска дейност, а от всички видове търговия заемодателството открай време се бе смятало за най-недостойно. Сред въпросните сенатори — лихвари беше и народният трибун Луций Касий. При избухването на войната той се бе втурнал не за друго, а защото доходите му драстично намаляваха и можеше да загуби сенатския си ценз. Колкото повече затъваше във войната Рим обаче, толкова в по-отчаяна ситуация се оказваше самият Касий, чиито пари бяха в ръцете на длъжниците и заплашваха да останат там и след изборите за новите цензори. Той далеч не беше най-големият лихвар в Сената, но беше най-младият, най-нетърпеливият и тревогата му прерастваше в истинска паника. Понеже беше крайно безскрупулен, Касий реши да действа, при това не само от свое име, но в интерес на всичките си събратя римски лихвари.

Азелион беше авгур. Освен това в качеството си на градски претор беше задължен от името на цял Рим редовно да проверява божествените знамения, което се извършваше на площадката пред храма на Кастор и Полукс. Няколко дни след срещата си с лихварите той се зае тъкмо с въпросните ауспиции, когато му направи впечатление, че зяпачите на Форума са доста по-многобройни, отколкото се очакваше обикновено за извършването на някакво си предсказание.

Той тъкмо надигаше купата, с която се правеше възлияние, когато от публиката полетя камък и го удари точно над лявата вежда. От удара преторът залитна, металната купа излетя от ръцете му и с дрънчене заподскача по стъпалата пред храма, разливайки навсякъде светена вода. След първия камък полетяха и други, докато преторът не се оказа под същински порой. Азелион скри слава под тогата си и по инстинкт хукна да се спасява в храма на Веста. Колкото добронамерени люде се намираха на площада, бързо се разбягаха встрани и разгневените лихвари останаха сами с жертвата си. Като разбраха накъде се е запътил, преследвачите му го изпревариха и завардиха подстъпите към светото огнище на Веста.

За претора оставаше един-единствен път за спасение — да претича през тясната уличка Кливус Веста, да изкатери няколко стъпала на Весталските стълби, извеждащи на Вия Нова и да си потърси там късмета. Азелион хукна към Вия Нова, а лихварите се спуснаха по дирите му. По Вия Нова имаше множество заведения, обслужващи както посетителите на Форума, така и жителите на Палатина, и в едно от тях се втурна обезумелият от ужас Азелион — кръчмата на Публий Клоаций.

Но и там никой не можа да му помогне. Докато двама души притиснаха Клоаций до стената, а още двама — помощника му, останалите в тълпата подхванаха Азелион и го разпънаха на една от свободните маси, сякаш той самият се бе превърнал в жертвено животно и идваше редът му да се представи на боговете. Някой извади нож и със завидна ловкост го заби във врата на претора. Азелион се удави в собствената си кръв, докато Публий Клоаций ревеше и се кълнеше с цяло гърло, че не познава никого от нападателите. Никого!

Изглежда, и останалите жители на Рим бяха в неговото положение. Ужасени не само от акта на убийство, но и от неговия светотатски характер, сенаторите предложиха награда от десет хиляди денарии за всякакви сведения, водещи по следите на убийците. В същото време разпространиха публична декларация, осъждаща убийството на римски авгур в жречески одежди, и то по времето на официална церемония. Когато осем дни по-късно отникъде не се бе дочуло още нищо, Сенатът добави още изкушения към предложението си: помилване за информатора, ако е съучастник, свобода, ако е роб, независимо мъж или жена, записване в селска триба, ако е освобожденец. Но пак никой не посмя да се обади.