Вячеслав Шишков
Угрюм река (112)

5

Губернаторът идва за пръв път в тайгата. Когато научи, че ще го охраняват на хайката за мечки най-добрите ловци-мечкари и поради това няма ни най-малка опасност, генералът се ободри и прие с ентусиазъм предложението. А на заплашванията и въздишките на Исидор Кумушкин: „Козелското предзнаменование, ваше превъзходителство… Не е на добро това… Не ходете на лов, вредно е…“ — генералът каза:

— Стига си хленчил, старче… Нали видя как чукнах кокошката в опашката!

— А козелът, ваше превъзходителство, още по-яко благоволи да чукне ваша милост. А вие за мечка отивате. Мечката не е козел, нито кокошка. Ако баба Меца ви чукне, ще склопите очички.

— Стига! С мен има стрелци, охрана.

— Както обичате — сви Исидор устни. — Само че аз няма да оставя ваша милост. Щом ще мрем, тогава заедно, ваше превъзходителство. Бих ви посъветвал да се причастите преди хайката, ваше превъзходителство. Боже опази! Ама че смел човек сте!… Ех, жалко, че я няма тук вашата мамзел Софи!…

— Хо-хо-хо… Представям си. А тя харесва ли ти на теб, старче?

— Ами че по-нежна от нея няма на света, ваше превъзходителство… — зажумя като котарак Исидор Кумушкин и сладко се облиза. — Само ръчичките й какво нещо са.

— Хо, ръчичките!… Ти крачетата й да видиш…

— Къде ти… — врътна безнадеждно гола глава Исидор и цял се превърна в поток от смеещи се бръчки. — Туй е за вас работа, за младите ви години…

— Да, да… — изправи рамене генералът, изпъчи се геройски и засука синьо-черните си мустаци. — Аз още напълно съм в разцвета на силите си. Хо-хо!… А ти закърпи ли ми гащите?

Генералът замина за тайгата със свитата. Тътреше се с Иля Сохатих в една двуколка и причастилият се при свещеника Исидор Кумушкин. Той водеше с Иля душеспасителни разговори и тананикаше псалми като пред смърт. Иля Сохатих нарочно плашеше стареца, като му разказваше разни небивалици за мечки. Исидор въздишаше, кръстеше се.

Лъжеха и в четириместния екипаж на генерала. До него седеше инженер Парчевски, срещу него — приставът. Той се мазнеше всякак пред губернатора, махаше от него прашинки, при неравните места го придържаше под лакът и подвикваше на коларя: „По-леко! Не виждаш ли кого возиш?!“

— Аз имах, ваше превъзходителство, едно куче-следотърсач — без да се усмихва, със сериозно, достойно за пълно доверие лице глаголствуваше приставът. — И тази следотърсачка Дунка, ми направи един такъв фокус. Веднъж като бях на разходка, скрих в шубраките портмонето си с дребни пари, отдалечих се на една верста и накарах Дунка да търси изгубеното. След двадесет минути тя ми донесе нечий чужд портфейл, а в него сто рубли.

— Хо-хо-хо! — смееше се генералът, та се чуваше по цялата тайга.

— Да. А един гол човек тича с все сила подир Дуйка, тича и размахва долните си гащи. Каква била работата? Излиза, че моята проклета Дунка, като не намерила моята кесия, измъкнала портфейла на един къпещ се субект.

— Хо-хо-хо!… Истина ли?

— Факт, факт, факт — тръска бузи приставът, без да мигне.

— Моят брат пък имаше един санбернар, който говореше членоразделно — започва Парчевски, като слага ръце на кръста. — Можете ли да си представите: гледа кучето спрелия в небето месец, усмихва се кучешки и произнася басово: „Лу-на“.

— Хайде де, ама че го казахте…

— Уверявам ви, генерале, уверявам ви!…

Парчевски се държи независимо: той цяла нощ игра като бесен карти с пристигналите търговци-златопромишленици, спечели около четири хиляди.

— Възможно е да има такива феномени по света — прокашля се в мустаците си приставът и като мислеше как да надлъже Парчевски, услужливо подхвана губернатора под лакът.

В това време зашитият в меча кожа Филка Шкворен седеше край една бърлога, потеше се страшно, от скука псуваше и от време на време навираше в озъбената меча паст гърлото на една бутилка, за да ороси пресъхналата си уста.

А на около пет-шест сажена, в гъсталака, лежеше чернокафявият труп на убитата вчера грамадна мечка.

— Идат! — завика от високото дърво наблюдаващото хлапе.

Инокентий Филатич — бегом при Филка Шкворен:

— Влизай, приятелче! Идат!

Филка допи набързо водката и се навря в една дупка под коренището на стара ела. Инокентий Филатич закри входа с една вършина и изтича да посрещне тройките.

— Хо-хо-хо!… Така-а… Къде ми е пушката?

— Ваше превъзходителство, бащице! Прощавайте… — хвърли се в краката на генерала Исидор Кумушкин, наплашен смъртно от Иля Петрович Сохатих. — Прости мене, грешния… — и заплака.

— Старче, старче!… Как не те е срам?… Бъди герой… Дръж се!

— Ох, държа се… Ох, държа се!… — бърбореше слугата, който не виждаше нищо от сълзи. — Не толкова се държа, колкото се боя…

Инокентий Филатич услужливо подаде на генерала белгийската с нарезни цеви двуцевка на Прохор, заредена с халосни, без куршуми гилзи. Тайната знаеха Прохор, Иля Сохатих, Инокентий Филатич и самата мечка. Впрочем още в навечерието пияният Филка беше раздрънкал пред тези-онези:

— Утре губернаторът ще ме убива… Собственоръчно…

— Какво лъжеш! Защо?

— За двадесет и пет рубли…

Генералът застана оперено на предно място, на около двадесетина сажена от бърлогата. Зад него, отдясно и отляво, застанаха двама зверолова — яки старци, които Инокентий Филатич още вчера беше предупредил: „Да не сте посмели да стреляте. Зверът трябва да бъде убит от самия губернатор.“

— А вие сигурни ли сте, че мецаната е в бърлогата? — запита генералът с развълнуван глас.

— Тъй вярно, в бърлогата е, ваше превъзходителство! — рапортува, като отдаде чест, приставът.

— Стрелци! Сигурни ли сте в себе си? — обърна се към звероловите губернаторът, като се преструваше на храбър и страшно кокореше очи.

— Не бой се, господин господарю — отвърнаха спокойно звероловите, — бъди спокоен.

— И не мисля да се боя. Собственоръчно убих една пантера в Африка — излъга генералът нарочно с висок глас, за да чуят всички.

Звероловите прекрасно знаеха, че през лятото мечка и с тояга не можеш вкара в бърлогата, че мечите бърлоги никога не могат да бъдат на края на гората; звероловите се досещаха, че на губернатора му „погаждат номер“, подсмиваха се и също се преструваха на развълнувани и готови да се пожертвуват за губернатора. Все пак предвидливият Инокентий Филатич счете за нужно отдалече да се изкашля и да им се закани с пестник.

Като се доверяваше на волята божия и знаеше, че сега вече е късно да се отказва от рискованото хрумване, генералът внимателно повъртя глава, сякаш изучаваше местността — накъде да офейка в случай на катастрофа. Зад него на около четиридесет крачки стояха въоръжени конни стражари, група хора, отишлият при тях пристав и верният слуга Исидор Кумушкин, оглупял моментално като младенец.

— Вдигайте мечката — заповяда генералът с отпаднал глас и вдигна и двата ударника.

— Карай! — викна весело Инокентий Филатич на стражарите.

Те зареваха, задюдюкаха с всички сили — „хой, хой, хой!…“

— Стоп! — изкомандува Инокентий Филатич.

Всичко утихна. От предвидливост пан Парчевски скочи на нечий яздитен кон.

От бърлогата се чу глух мечешки рев. Исидор Кумушкин зажумя и за да не чува изстрелите, запуши и двете си уши с пръсти. Мечешкият рев се повтори със страшна сила. От силно вълнение очите на генерала се наляха със сълзи: „Ле-ле — помисли той, — загинах!“ Но нямаше време да се бави: от бърлогата, с рева на двадесет мечки-стръвници, излезе с мечешката кожа Филка Шкворен, изправи се на задните си крака, дигна нагоре предните си лапи и „Бум! Бум!“ — гръмна генералът. Мечката зарева още по-силно и закрачи напред — генералът хвърли пушката и едва не събори на земята един от звероловите — побягна надалече като заек.

— Падна! Падна!… — викаха от всички страни. — Падна!

— Падна ли? — изхриптя генерал Перетряхни-Островски, като се спря. — Видяхте ли как я гътнах, разбойничката… С първия куршум! А пък другия така, за компания… Във въздуха.

— Това е изключително, изключително, изключително, ваше превъзходителство! — тръскаше бузи, вдигаше рамене, удряше се по бедрата и в същото време успяваше да козирува приставът. — Такъв стрелец като вас виждам за пръв път, ваше превъзходителство — не преставаше да се възхищава той.

— Какво стана, убихте ли този звяр? — примъкна се до заобиколилата генерала група и треперещият Исидор Кумушкин.

— Убихме го, старо. Аз го убих!

— Слава тебе господи — прекръсти се Исидор и запасните генералски долни гащи паднаха от подмишницата на стария лакей.

— Хо-хо! За кого си ги понесъл? — заля се в смях развеселилият се генерал и лукаво се закани с дебелия си пръст на смутилия се Исидор.

Мечката още поритваше със задните си лапи, после затихна. Шестима души начело с началника на губернията се струпаха около умрялата мечка.

— Е, какво, мецо, лежиш ли? Хо-хо-хо…

Но в този миг довтасалият пристав, който не знаеше как да се подмаже на генерала, рече: „Че тя, мръсницата, май още е жива“ — и изведнъж стреля в мечката с револвера.

— Помощ! Убиха ме… — изрева мечката и седна като човек. — Всички сте мошеници!… И губернаторът е мошеник…

Паника обзе светкавично хората: пред всички тичаше с подгънати крака шкембестият пристав, след него още и още някой, после Парчевски, а най-отзад — тежко лъхтящият, изоставен от всички, кокорестият генерал.

— Не вярвахте вие, ваше превъзходителство — поспря се Парчевски, — че кучето е произнесло „луна“…

— Я се махайте с вашата глупава луна!… Уф! Уморих се… Но защо не я застрелят?

— Ваше превъзходителство! — пристигна бегом на кон с напираща отвътре веселост, но със сериозна физиономия урядникът. — Мечката лежи мъртва… Това се е сторило така на всички, ваше превъзходителство… До мечката ви очаква фотограф.

— Значи, мечката, аз я убих?

— Тъй вярно, вие, ваше превъзходителство.

— Уф! Нищо не разбирам. Исидор! Къде е Исидор? Вървете, господа, при мечката. Аз ей сега. — И като остави всички, с нетвърда, навяваща много догадки походка, генералът се отдалечи с треперещия Исидор в гъстия шубрак.

В това време Филка Шкворен беше изтърсен от мечата кожа, натоварен в една двуколка и откаран от Инокентий Филатич. Приставът, необмислено, непосветен в тайната на хайката, беше ранил Шкворен в мускула на крака.

— Аз мислех, знаеш, в сърцето — изпъчил се като герой, пътуваше Филка Шкворен. — Сегинка по-малко от стотак не зимам.

— Не хленчи, ще ти дадем — шибаше кобилката Инокентий Филатич и се кискаше с тих смях в сребърната си брада.

Сега абсолютно всички присъствуващи, естествено освен генерала и Исидор, знаеха за рискованата измислица с мечката, прихваха със спотаен смях, смигаха си, заканваха се с пръсти.

— Шт… Иде… — И всичко замря.

Генералът позираше пред фотографа като великия пътешественик Пржевалски. Сложил гордо крак върху шията на една едра, убита предварително мечка, генералът беше подпрял напето лявата си ръка в хълбока, а в дясната, издадена напред, държеше пушката.

— Аз се учудвам, господа — говореше той, като поглеждаше всички изпод грамадната козирка на фуражката си. — Каква беше тази работа?

— Ваше превъзходителство! — свали шапка Иля Сохатих. — Изхождайки от факта на теоремата, това не е нищо друго освен минаващ спиртоносец-вантрелог. Коментариите са излишни.

— А ти кой си?

— Аз съм търговски деятел, Иля Петрович Сохатих, ваше превъзходителство.

— Аха… Хм… Е?

Като се бъркаше и от страх заекваше, Иля Петрович обясни с високопарни изрази, че с човешки глас е проговорил тогава промъкналият се между тях спиртоносец, известен в цялата тайга нахалник, че за съжаление не успели да го хванат и че всички побягнали от мъртвата мечка „вследствие оптика на слуха и аксиома на зрението.“

— Аха! Мерси! — уморено се усмихна губернаторът.

Прохор Петрович не взе участие в хайката: болеше го главата, мислите му се бъркаха, в душата му нарастваше някакъв смут, той си остана в къщи. Но там се натъкна на нещо съвсем непредвидено.

Малко преди обеда, в деня на лова, когато седеше уморен в кабинета си на кулата, пред него, като изневиделица, изникна запасният поручик Приперентиев.

— Извинете, моля, Прохор Петрович… Но, оценявайки високо вашата роля в промишления свят, аз не пропуснах да се явя лично при вас и да ви поздравя… Макар за съжаление и да не бях поканен…

— Извинете, поручик…

— Бивш поручик… Аркадий Аркадич Приперентиев, ако благоволите да си спомните.

— Това е грешка на моята канцелария… Аркадий Аркадиевич… Но, спомням си, че на вас трябваше да изпратят покана.

„Подлец, мерзавец, шарлатанин! — мислеше, пламнал вътрешно Прохор. — Тебе би трябвало, мошеника, да те пратят на лов за мечки, срещу тебе би трябвало да насъскат вълците.“

— А как е моята бивша мина?

— Горе-долу… Работим.

— Чудесно, чудесно. Много се радвам.

Прохор се вглеждаше с нескривано презрение в Приперентиев. Каква неприятна сомова муцуна!… В очите — предишното нахалство и наглост. Ушите щръкнали, лицето подпухнало, червено, устата като на сом, широка. Кратуната оплешивяла. Цял бръснат. С руска поддьовка от тъмнозелено сукно.

— А вие познавате ли петербургския търговец Алтънов? — рязко, с остър глас запита Прохор Петрович и устните му заиграха конвулсивно…

— Ах, онзи ли?

— Кой — онзи?

— Така, между впрочем. Хм. Познавам го, познавам го… Той също стана съдружник в едно златопромишлено дружество.

— Какво е пък това дружество?

— Засега е тайна…

„Ех, ще набия аз на този кучи син утре мутрата… Ще се напия на тържеството и ще я набия“ — пак помисли Прохор.

— Само че не знам къде да се настаня? — заусмихва се любезно Приперентиев, като раззина сомовата си уста. — Имам багаж.

— Помолете някого — рече грубо Прохор и стана, като даде с това на Приперентиев да разбере, че разговорът е свършен. — За съжаление всичките ми помещения са разпределени между поканените на тържеството мои гости.

— Хм… Пардон… Да, да… — измънка Приперентиев, нахлупи на голата си глава дворянската фуражка с червена околожка, каза небрежно: — Адио — и пуфтейки злобно, излезе от кабинета. Пътем помисли по адрес на Прохор: „Охо, ще ми поиграеш ти утре, бита мутро!“

Прохор погледна мрачно широкия гръб на посетителя, червената като кръв околожка на фуражката му и когато вратата се затвори с трясък, с мрачен, пресъхнал глас каза в пустотата:

— Проклети да сте! Всички, всички до един са против мен. Като се почне от Нина. Сякаш нарочно. Искат да ме побъркат.

Изкаран от равновесие, той дишаше шумно, като преместваше машинално нещата върху бюрото и страхливо, като само в тъмна стая дете, се оглеждаше настрани. В мозъка му поскърцваха разстроените колела на механизма. „Утре, утре… — мислеше объркано той. — Утре ще ги направя на пух и прах, всички ще унижа. Да, да, непременно ще ги унижа. Генералът, златопромишлениците, някакво си акционерно дружество, търговчетата. Ха-ха!… Голяма работа… Кучешка смрад! Ей, на̀, този брадат субект, Сахаров, милионерът. Той само това си и знае, камбани да подарява на манастирите. Баща му, староверец, шест милиончета суха пара му е оставил. А аз почнах от един меден петак, сам. Всички те, заедно с генерала, не струват колкото кутрето ми. Утре аз на всички, кучи синове, ще им намажа задниците с чер хайвер — и ще ги накарам да ги ближат… Стой! Стой, стой… Тогава за какво ги повиках на тържеството? Що за дивотия, що за дивотия… Не, не… Всичко ще бъде добре като в княжеските домове. Господи, какво става с мен?“ Той прекара изстиваща длан по челото си и с боязън в помътнелите си очи започна да се вслушва в самия себе си. Напоследък се страхуваше да се отдава на мислите си и все пак не можеше да се откъсне от тях. „Те си въобразяват, че съм се чалнал. Кои те? Нина и Протасов. Глупаци, идиоти. Че аз и луд съм сто пъти по-умен от тях.“

С уморени крачки се приближи до огледалото и дълго, втренчено се гледа в него. Изразът на очите му беше смутен, далечен, с вътрешно загатване за душевно разложение. Но Прохор не можеше да забележи това.