Вячеслав Шишков
Угрюм река

1

На границата с къра, където градът се долепяше до рядката горичка, имаше една климнала къщурка. На покрива й се виждаше табела:

СТОЙ БЕЛБЕРНИЦА. СТРИЖИМ, БРЪСНИМ, ПЪРВУ КАЧЕСТВУ

Стопанинът на тая берберница, кавказецът Ибрахим-Оглу, по цели дни се излежаваше или скитосваше и чак надвечер в дюкяна му започваха да се навъртат всякакви хора.

Освен с майсторлъка си в стриженето и бръсненето Ибрахим-Оглу е известен на пиячите от покрайнините като човек, при когото по всяко време можеш да намериш водка. Вечер Ибрахимовата бръснарница става клуб: впиянчени двадесетници — така наричаха тук чиновниците, — занаятчии, някое гуляйджийско настроено духовно лице, вехтошари, джебчии, цигани; какви ли не хора намираха утеха под гостоприемния покрив на Ибрахим-Оглу. А напоследък при него бяха започнали да се отбиват и гимназисти. Привличаше ги не евтината водка, а интересната външност на стопанина, тоя разбойник и каторжник. Пушкин, Лермонтов, Толстой — впечатленията са пресни, ярки, приказните кавказци побягват от страниците и примамват младежките мечти към романтичните далнини, към клисурите, под чинарите. Как да не се отбие човек при Ибрахим-Оглу? Та това е самият тайнствен дявол от Кавказките планини. В раменете широк, в талията тънък и аленият му бешмет прилича на пламък. А очите му, а щръкналите му черни вежди: само да те погледне малко по-строго — ще те убие. Същински дявол!

Но вижте усмивката му, колко е добър тоя Ибрахим. Усмихне се, разтърси рамене; плесне с длани: аллаалла-хей! — па като се втурне, като заиграе лезгинка, понесен от музиката. Да му се ненагледаш.

Тук се отбиваше с приятели и Прохор Громов.

Оркестърът отдавна е изсвирил последния марш, медните тръби са изстинали и тъпанджията сега пие в трактира безакцизна ракия. Градската градина започна да се опразва бързо. Гъста, вековна, огромна: често пъти в гъсталаците й дори посред бял ден ставаха кървави убийства. Всеки бърза да се прибере в къщи: стъмняваше се есенната, късна вечер.

Прохор Громов, ученик от гимназията, бутна фуражката към тила си и също се запъти към изхода.

Някъде далеч ехтеше отчаян многогласен вик, сякаш грачеше подплашено ято врани. Прохор Громов се спря:

„Сбиване“ — и хукна към гласовете напряко, през цветните лехи и храстите.

— Удряй!

Той фрасна по главата едно хлапе, което тичаше насреща му. С опитно побойническо око бързо огледа полесражението: на площадката, където обикновено свиреше духовата музика, се водеше разпален бой между „семинарите“ и „гимназьорите“. И към едната, и към другата страна се присъединяваха еснафи и всякаква паплач.

— Ура, ура!

— Да натикаме попчетата в блатото!

— Момчета!… Бият ни!

Прохор Громов измъкна джобното си ножче и погна бягащите. Усети тръпки на весела полуда, дъхът му секна. Заедно с него тичаха побойници, някъде се обаждаха полицейски свирки, тракаха кречетала на пазачи, лаеха кучета.

— Полиция! — И всичко живо се пръсна. — Катери се по дърветата!…

Но буйният нож на Прохор вече си беше избрал жертва и не можеше да спре. Както тичаше, Прохор ръгна с ножа един момък. И веднага изтрезня.

— Полиция!… — с крясък се мяркаха край него прехвърчащи сенки. — Бягайте да бягаме!

Прохор Громов се покатери на оградата и се преметна оттатък, но раздра шинела си на едно желязо.

— Дръжте разбойника! Хванете го!

Но Прохор се шмугна в една тъмна уличка, спотаи се. Запали цигара. По дясната му ръка имаше кръв.

„А къде ми е шапката?“ — И сърцето му се сви. Новата му фуражка с четлив надпис на козирката „Прохор Громов“, изглежда, беше попаднала в ръцете на полицаите. Дъхът му секна. Той вече чува страшния крясък на директора на гимназията, вижда умиращия момък, полицията, затвора. „Божичко! Ами сега?“…

— При Ибрахим!

Да, при Ибрахим-Оглу. Той ще го спаси, той ще го отърве. Ибрахим всичко може. И Прохор въздъхна и усети как му олеква.

Той отвори вратата и се поспря на прага. В стаята имаше четири-пет души негови другари, гимназисти. Ибрахим си точеше бръснача и разправяше някакви врели-некипели: гимназистите се смееха.

Прохор повика с пръст Ибрахим, влезе заедно с него в съседната стая, притвори вратата. Едва ли не разплакан, започна да му разказва. Той ходеше напред-назад, устните му трепереха, ръцете му навиваха и развиваха края на колана. Черните очи на Ибрахим светнаха…

— Аз подире му… Той търти да бяга… Извадих ножа…

— Бравос!… После…

— Бях се настървил и го ръгнах с ножа… — със задавен глас каза Прохор.

— Цх! Закла ли го?… — радостно викна черкезинът.

— Не, раних го…

— Глупав момче!

— Ама аз съвсем леко… с джобно ножче, с малко — оправдаваше се Прохор.

— Глупав момче! Ханджар ти трябва… На̀, дръж!… — Кавказецът грабна от стената един ханджар с богата украса и го подаде на Прохор. — Подарък!

— Недей така бе, Ибрахим… — през сълзи заговори Прохор. — Ще ме изключат… Съвет ми дай… Какво да правя?… — Той се отпусна на едно столче, изгърби се. — Цялата работа е във фуражката… По фуражката ще ме познаят…

— Няма страшно! Другар, кунак си защищавал, ти си се защищавал. Коли и пет пари не давай… Джигит ще станеш!…

Привлечени от силния му глас, един по един взеха да влизат гимназистите.

— Пушката не чини! Ханджарът е баш приятел, баш кунак!… — въртеше кавказецът святкащия ханджар. — Една нощ яхам през Кавказ, на мойто колиба се прибирам… Гора, месечина, планини. Гледам — бял човек на пътя. Викам — стои, пак викам — стои, трети път — стои… Свалям пушка, гърмим — стои… Захапах ханджара, пълзим, пълзим… наближавам. Замахнах — хърт! Гледам — женска риза простряна на въже. Цх!

Всички се разсмяха, но Прохор само се усмихна печално и въздъхна. Ибрахим седна на пода, кръстоса крака, после рипна отведнъж…

— Хайде, не хленчи… Ще те оправим… Тръгвай! Казваш къде.

Прохор тръгна след Ибрахим.

— Стой! — спря кавказецът. — Пара трябва, рушвет трябва. Ходиш полиция. Ходиш гимназия… Директорина безплатно стрижим-бръсним… не се бой… Ибрахимчо всичко може.

Той бъркаше из джобовете си, прерови чекмеджето на масата, раклата, вадеше оттам пари и ги тикаше в кончовите на чувяките си.

— Айде!

2

Лятото старееше. След жегата изведнъж полъхна студ. Засвири упорит, есенен вятър. Откъм север се влачеха сиви облаци с побелели чорли. Тъга налегна зеления свят. Облаците пълзят ли, пълзят, ръсят студен дъжд, заплашват със сняг. После се заклещят в края на небесата, спрат се над тайгата и от мъка, че няма да видят южните страни, плачат безкрай, докато не изнемощеят от сълзи.

Чифликът на Громови е същинска крепост: отвсякъде го загражда стобор от заострени, като копия, колове: злосторник не може ги прескочи. Портата е тежка, с железни панти. Под нея никне трева, сигурно рядко я отварят. До портата има висока вратня, да може през нея да мине конник. В стената са изсечени мазгали. По всяко време двоица пазачи дежурят, виждат всичко наоколо. А какво става зад високата стена — отвън не се вижда. Само ако се покатериш на върха на бора, който е на края на полянката, и разместиш клоните, ще видиш: насред заградения с греди четириъгълник се кипри просторна, широка къща с ламаринен покрив. Тя е построена лани. А преди това живееха ей в оназ посивяла от времето пристройка, притулена зад къщата. А още по-рано, когато дядо Данило Громов се засели тук, той и жена му живееха в една колибка. И нея пазят, не я събарят: нека внуци и правнуци знаят, като погледнат климналата черна къщурка с поникнало по покрива бъзе, откъде е започнал дядо им и какъв палат е вдигнал ей с тия си две ръце.

Откъде беше дошъл тук Данило Прохорич преди близо седемдесет и пет години, никой не знаеше.

— На кого му влиза в работата?… Дошъл съм и толкоз… От бърлогата съм излязъл — обичаше да казва старецът.

И така си беше. Първо сам, като мечок, изкореняваше тайгата, после изгледа сина си Пьотр. Построиха до реката караджейка, изкупуваха кожи от ловците, трепереха над всяка копейка.

И с черен труд, с хитруване, с изедничество и скъперничество постепенно се прехвърлиха от колибката в пристройката, от пристройката в просторната нова къща.

А сега, станал само кожа и кости, с позеленяла брада, оплешивял, но с едновремешния орлов поглед, старият Данило лежеше на кревата си под басмения балдахин.

Беше нощ.

— Петка! — повика той сина си. — Петка! Стани бе, стани… — и се разкашля и зашепна молитва.

В съседната стая скръцна креват.

— Ида, тате! — И по долни дрехи, бос дотърча при Данило чернобрадият, чорлав Пьотр.

— Запали кандилцето.

Пьотр замърмори нещо, тревожно запали кандилцето: никое време беше.

— Ела насам… Умирам…

Сърцето на Пьотр се блъсна в гърдите, сладко замря, разтупка се: най-сетне баща му само за миг ще го направи богаташ.

— Петя. — Старецът го хвана за ръката. — Дойде ми и на мен краят… дойде ми…

Пьотр въздъхна и го погледна втренчено в орловите очи.

— Недей, тате. Може още…

— Не, синко… Отивам си… — Старецът взе да диша тежко: — Ох, я донес вода… Намокри ми главата. — Той погледна трепкащото пламъче на кандилото и се прекръсти: — Прости ми, застъпнице-Богородице… Е, сега сам оставаш, Петка. Прости ми на мен, душевадеца. Разбойник съм аз… Парите са там… Чаталестия бор край Зуево блато нали го знаеш?… Та като отмериш към залез-слънце двайсет и две крачки, ще видиш голям камък… От камъка девет аршина наляво: там са…

Пьотр затаи дъх, очите му светнаха алчно, в ушите му екна златен звън.

— За добри дела… за упокой на душата… Инак съм загубен: там няма да ми простят, вие ще си изпатите, ти, Прошка, целият ни корен… Църква направи… За бедните… един приют построй… Чуваш ли?

— Чувам, тате… Ще го сторя…

— Прекръсти се… Коленичи… Закълни се…

Пьотр даде клетва. После попита:

— А колко са, тате… общо?

— Много, Петка… Ох, голям камък ми тегне на душата… Убийца съм аз… Много хора съм затрил…

— Кого?

— Какво да ти разправям… Хубаво… сетне ще ти ги кажа. Когато взема да се стягам, за онзи свят… сега, току-виж, се ококоря. Събуди Маря… Повикай Прошка, Да-а… забравих, че го прати на школо… За лудо е това… Няма полза. Повикай попа… Нека Гараска отскочи с един кон до Медведево… Стой! Стой!… Я почакай… Нейсе… Викни Маря…

Пьотр едва разбираше какво приказва баща му. Пред очите му се беше изправил борът, сивееше се покритият с мъх, потънал в земята камък, блестяха и сладко подрънкваха жълтици, а по-нататък… като широко море се плискаше свободният живот за кеф.

Пьотр млясна на бърза ръка баща си по студеното чело, гнусливо избърса устни и тръсна глава:

— Благослови ме, тате.

— Господ да те благослови. Върви, повикай я.

Пьотр разпери лакти, благодарно погледна лъчистото пламъче пред иконите и радостно зашляпа с босите си крака по пода.

— Маря, тате те вика! Ставай!… — раздруса той жена си по рамото. — Хайде, не се туткай…

— Какво има? — надигна се тя и примижа срещу запалената свещ. — А ти къде отиваш?

— Където трябва… да викам попа — подхвърли й Пьотр, докато измъкваше изпод кревата високите си ловни ботуши и се обуваше припряно. — Калпазани… Домързяло ги да намажат ботушите. Като дърво са се вкоравили, кракът ми не влиза… Калпазани!

Пьотр трополеше с тежките ботуши, търсеше сакото си. По-бързо… Да провери… Той отлично помни тоя камък, много пъти е почивал на него по време на лов.

„Божичко! Ами ако някой друг ги е намерил?“

Измъчван от неизвестността — богаташ ли е или ей тъй, средна хубост, ни риба, ни рак, — слезе по стъпалата на двора и повика Шарик. Той се стрелна към него като сива топка, взе да се върти около краката му и след като подуши ловджийските му ботуши, погледна го въпросително в празните ръце: а пушката къде е?

— Лука, я ми отключи — каза Пьотр на пазача, — тате нещо не е добре…

— А ти къде отиваш?

— А бе тук, наблизо — смути се Пьотр и нахлупи калпака си. — Чувай, Лука. Я върви в кухнята. Чорбаджийката може да заръча нещо. Я попа да повикате, я нещо друго. Ако е за попа — Гараска изпрати, да яхне Каурка, а за попа да оседлае Сивка.

— Зле е старецът, казваш?

— Зле е.

Светлокосият, дребничък Лука нажалено помляска с устни, смъкна мокрия си калпак и се прекръсти.

Пьотр закрачи бързо по познатата пътека. Шарик тичаше отпреде му. Ситният дъжд упорито поливаше тайгата. Утъпканата пътечка беше хлъзгава. Фенерът светеше мътно и Пьотр на два пъти се блъсна с лице в клони.

Той слезе в затънтеното дере и прегази шумящия поток. Пътят стана по-тежък, тук нямаше пътека. Пьотр се промъкваше през гъсталака и налучкваше посоката по усет, като вълк. Той вървеше напреки през мрака и сухите съчки пращяха под краката му. Мисълта му работеше усилено, беше като замаян. Той ту ставаше по-висок на бой, по-широк в раменете: тогава пред него възникваше богатият, още неизпитан живот на показ, такъв, че за него да се носи тътен по земята, да свирят фанфари, да бият камбани. Ту изведнъж мечтите му пропадаха в трап: той пак ставаше съвсем мъничък, животът му се затваряше во веки веков в оградата от греди, която опасваше с дяволски кръг чифлика им насред тайгата.

Пьотр вдигна фенера и освети наоколо, пресмятайки накъде да тръгне!

„Аха! Зуево блато. — Помилва Шарик и удари напреко. — Ей го и борът.“

Намери същия онзи обрасъл с мъх камък, отброи девет аршина наляво. Разрина пласта опадали борови игли и изгнила трева и взе да копае.

Шарик заби няколко пъти нос в дъхавата ранена земя, погледна стопанина си и също се залови да драска с предните си лапи, отмятайки назад едри буци пръст. Пьотр взе лома и опипа всички ъгли на трапа. Ломът навлизаше дълбоко в земята. Празно. Започна да копае на друго място. Празно. Обзе го нетърпение. Но усети, че е капнал, отиде при камъка, седна и запали лулата си. Сърцето му мъчително се свиваше, фенерът остана на бора, далеч, а тук, при камъка, беше тъмно. Пьотр погледна нататък: стори му се, че фенерът се люшка, а вятър нямаше.

— Шарик! — викна той и му свирна няколко пъти.

Някой го бутна лекичко над петата. Пьотр рипна.

— Ти ли си?

Шарик му се галеше. Фенерът сега висеше неподвижно, но желязната лопата там, в трапа, чатка в земята и стърже. Пьотр почувствува, че го втриса:

„Дяволите копаят… Омагьосано имане…“ — помисли си той.

В трапа се мърдаше нещо сиво, с побеляла коса.

— Шарик! Дръж! Дръж!

И Пьотр се втурна към трапа като луд. „Трябва да приказвам, трябва да викам… Инак е страшно.“

С пресипнал глас повтаряше, докато човъркаше земята:

— Бива си го дядо ти Данило!… Туй се вика баща! Нищо, нека… Душевадец… А? Хубав род сме, няма що! Шарик, ти как си мислиш? А? Дядото бе, дядо ти Данило. Не го ли знаеш, дето ти изнасяше кокали след обед?… Да се смаеш… А като го погледнеш — светец, иде ти да го туриш на иконостаса… Копай! Защо лежиш… Шарик!

Но кучето беше проточило лапи, лежеше кротко и с чужди, дяволски очи гледаше стопанина си в лицето.

— Ей! Ти! — уплашено подвикна на кучето Пьотр. — Гледай по-весело!

Наоколо е мрак, страхотия. Пьотр все по-често се озърта наляво-надясно. Някой му вика на име, дюдюка, подсвирква му, някой чукна по дърво. Дъждът на студени струйки се стичаше от калпака по врата му. Пьотр губеше търпение. Лопатата с глух звук удряше в нещо. Пьотр час по час доближаваше фенера и с яд виждаше само дебели, преплетени като змии корени с пресни бели рани по тях.

— Не е тук.

Той пак отмери старателно девет аршина и започна да копае малко по-вдясно.

В тайните очи на кучето светна огън. „Божичко, ами че това не е Шарик… Сатаната е това!…“ По гърба му полази студ.

— Шарик!… Ти ли си?

Но то само наостри уши, пристъпи напред и заръмжа срещу тъмнината. Чу се едва доловим вик.

— А-а-ааа…

Кучето настръхна, вдигна нос и всмуквайки влажния въздух, предпазливо тръгна по миризмата към замлъкналия глас.

— Исусе Христе… — стресна се Пьотр. — Само дяволът е това, плаши ме…

— А-а-ааа — пак му се счу в тъмното и някъде лавна Шарик.

Пьотр се ослуша, престъпи: в ботушите му джвакаше вода.

„Ще му се да ме сплаши…“ — Той измъкна кръста изпод ризата си.

— Я да те видя сега… С нами бог! — Плю си на шепите, разкрачи се, изпъшка и с все сила заби лома в земята. Дрънна метал. Пьотр отскочи и блъсна малко по-вдясно.

— С нами бог! — Ломът пак удари в метал и се хлъзна.

Пьотр забрави за студа, махна сакото си и само по риза, напрягайки силните си мускули, изхвърляше пръстта като мека перушина.

— Хайде! Хайде!

Мракът взе да посивява. Започваше навъсено утро. Пьотр слезе в трапа и разгребвайки с ръце черната кал, едва измъкна един голям казан.

— У-уух!… — изстена той и извади от казана кожена торба. Раздруса я — торбата задрънча.

— Злато…

Ръцете му играеха, лицето му се усмихваше. Шарик въртеше опашка и го гледаше смаян.

— Шарик!… Шаренце!… Охо! Видя ли?!

Награби го и започна да се върти с него около трапа. Вкопченото в прегръдките му куче пъшкаше и го тупаше с опашката си. А Пьотр потропваше с крака, провикваше се, свиркаше и се смееше.

— Тате!… Какво правиш!…

Пьотр се спря като вкопан. Пред него стоеше ездач. Малко по-нататък, в сивеещата мъгла, пръхтеше конят му.

— Тате бе… Аз съм… — каза Прохор. Той беше скочил от седлото и се приближаваше плахо към баща си, който, тежко запъхтян, отстъпи малко назад.

Изведнъж баща му рязко се наведе и измъкна от кончова на ботуша си нож.

— Ще те убия! — като изправен на задните си крака мечок застана той до торбата, въртеше ножа и дишаше толкова тежко, че чак гърдите му свиреха. — Махай се, махай се!… Няма да ти ги дам… На̀!… Кръст… Изчезни! Пу-пу!

— Ама какво ти става бе, тате!… — уплашен, плачливо извика синът.

— Прошка? Ти ли си?!

— Аз съм… Преспахме тук. Загубихме се… Ти защо си изкалян?

— Тъй, Прошка… Няма нищо… Я хайде да се прибираме!… Дядо ти Данило се разболя… Зле е. А ти що се връщаш?

— Изключиха ме… изгониха ме.

В къщи узнаха, че техният баща и дядо, старият Данило, нощес е починал.

3

Търговското село Медведево беше разположено край река.

Пьотр Громов се пресели със семейството си тук. На бърза ръка си построи двуетажна къща с гостна, завъртя търговия.

На Прохор много му допадаше кипящата работа. Той размерваше с рулетка плана на къщата, ходеше със селяните в гората, записваше надниците на работниците и макар че беше едва седемнадесетгодишен, стана дясна ръка на баща си.

— Е, Прошка, далеч ще стигнеш — казваше той на сина си.

— Тате бе, ами с гимназията какво ще правим?

— Не бери грижа… в къщи ще се изучиш… Аз друго имам на ум…

Той с любов оглеждаше Прохор, тънката му, висока фигура, орловия му поглед изпод гъстите вежди и си мислеше: „Одрал е кожата на дядо си Данило.“

Прохор винаги си намира работа. Улицата, пързалянето с шейни по баира, веселбите по Заговезни, седенките с моми не го привличаха. В дюкяна, в тайгата с пушка, в двора, Прохор винаги си намира работа.

Той все се стараеше да прокара вода в банята посредством архимедов винт, както беше прочел в едно книжле, но не можа. Тогава се залови да строи теснолинейка до навеса за дърва, за да може дървата да се докарват до къщата.

Той много четеше, вземаше книги от свещеника, от писаря, от политическите заточеници и прочетеното здраво засядаше в главата му.

Веднъж, преди да дойде пролетта, както си пиеше чая, баща му каза:

— Прохор, виж какво, братле… Намери си някого за другар и вземи да прескочиш до Угрюм-река… Чувал ли си я?

— Карта ми трябва, тате…

— За какво ти е карта?… Дай насам един лист хартия, ще ти нарисувам всичко… Макар че през живота си не съм стъпвал там, но от осведомени хора съм чувал.

Маря Кириловна местеше уплашен поглед от сина към мъжа си и въздишаше.

— Я да не пръхтиш!… — закани й се Пьотр. — Щом съм решил, значи, баста. — Той наплюнчи молива и несръчно тегли по хартията една черта. — Ей тук е, да речем, пътят от нас до Дилдино, двеста и четирийсет версти… Оттук ще свиеш към Фролка — триста и кусур версти. Там трябва да е река Болшой поток. Оттам по сухо ще стигнеш до Угрюм-река, чак до изворите й.

Търговецът сложи един кръст и каза: — Това е село Подволочная на Угрюм-река. Там ще си построиш сал или ще купиш голяма лодка — шитик се казва, — сухари ще си насушиш… Селяните ще ти рекат какво трябва. А напролет, като придойде водата, ще отплуваш надолу.

— Защо, тате? — попита го Прохор и погледна майка си. От очите й течаха сълзи. — За какво ми е да ходя там?

— Е, туй не е твоя работа. Слушай.

И цял час обяснява на Прохор какво трябва да прави.

— Реката е голяма… чувал съм — три хиляди версти. Тя се влива в най-грамадното речище, а то — право в океана. Тунгуси, якути има по нея. Там големи капитали могат да се спечелят… Като срещнеш търговци по селата, всичките ги разпитвай и всичко си записвай в едно тефтерче. А ти си трай, кой си, за какво си дошъл… Просто — пътник. И да знаеш, драги, че много опасности има да видиш… Може и да загинеш, не дай боже… Туй ти го казвам, за да се вардиш, да си опичаш акъла.

— Няма да го пусна… няма да го пусна! — разписка се майката и привлече сина към себе си. — Прошенка, ангелчето ми…

Пьотр рязко потропа с тъпия край на молива по масата.

— Млък!…

Майката пусна Прохор, разплака се горчиво и излезе.

Прохор трепереше. Искаше му се да хукне, да утеши майка си, но баща му го хвана за ръкава и го накара да седне до него.

— Ух! — изпухтя бащата. — Не слушай жените, не им обръщай внимание… Цепи направо, от никого не се бой и ще станеш човек.

— Тате, а може ли да взема със себе си един познат… Заедно да…

— Кой е той?…

Прохор, вълнувайки се, му разказа за кавказеца. Майката на Ибрахим е черкезка, баща му турчин, а самият Ибрахим-Оглу се смята за черкезин.

— Верен е, казваш? Така, правилно. Тия хора или са първи главорези, или са приятели, по-сигурни и от куче… Става!

Прохор се развесели и веднага написа на Ибрахим писмо: „Ще служиш при нас… Тате ще ти даде добра заплата.“

Започна да се стяга. Майка му кърпеше долните дрехи, сушеше пшеничени сухари, приготвяше му пелмени за из пътя. Със свито сърце тя се беше примирила със заминаването на сина си. Пьотр се стараеше да й внуши, че в търговията без риск не може.

— Я си спомни дядо Данило, моя родител… Двайсет пъти е влизал на смъртта в устата, а, слава богу, кажи-речи, до сто години доживя…

Маря Кириловна се успокои.

Снегът по пътищата още не беше се стопил, свиваха последните студове, наближаваше март. Веднъж посред нощ високо се разлаяха кучетата.

„Ибрахим е“ — помисли си Прохор и чу през двойните прозорци:

— Отваряй!… Не ме ли пущиш, стената прескачам, всички кучета ще изколя, теб жа заколя!

— Ибрахим! — радостно извика Прохор, нахлузи валенките, наметна бешмета и изскочи на двора.

— Е, Прошка, ето ни и нас… — прегърна го кавказецът. — Благодарим ти, Прошка. Аз всичко зарязах, мой тайга обича, свободен живот обича… Нищо, Прошка, тръгвами… От твой глава косъм няма да падне…

На бащата и майката Ибрахим-Оглу им допадна. Разбойническата му външност не ги уплаши: в тайгата им се беше случвало да срещат всякакви хора.

Седмицата се изниза.

— И тъй, Ибрахим — рече му Пьотр, — поверявам ти сина си… Аз съм чувал за теб в града… Можеш ли да му бъдеш нещо като телохранител?

— Ще умра! — задавен от чувство на преданост, изквича кавказецът. — Щом ми го повераваш, жа пукна, ама няма да го дам… На зор ако се видя — всичко живо изколвам, него да спася… Цх! Дай ръка! Дай ръка, чорбаджи. Хайде! Ставаме кунаци…

Пиеха чая в кухнята, без превземки, както по времето на дядо Данило — стопаните и работниците заедно. Кухнята е просторна, светла, масата широка, изтеглена в предния ъгъл, към пейките, които вървят покрай стената.

Печката бумтеше. Готвачката, червенобузестата Варварушка, едва смогваше да поднася бухналите тиганици. Маслото се лееше като река. Обичаха да си похапват стопаните, а чираците от дюкяна и работниците също не оставаха назад.

А стопанката, Маря Кириловна, поощрително подвикваше:

— В меда ги топете бе, момчета!… С мед тиганиците са къде-къде по-хубави… Ибрахимушка, хапвай си. Варварушка, сядай…

Ибрахим пиеше чай до изпотяване. Той винаги е мрачен и мълчалив. Но днес се е отпуснал: чорбаджията му оказа пълно доверие, почит.

Ибрахим бършеше с ръкава на синия бешмет потното си чело и казва:

— За нищо и никакво… мен на каторга пратили…

— За какво? — в един глас попитаха всички на трапезата.

Ибрахим прокара ръка по мустаците си, хлъцна и започна:

— За нищо и никакво… Седим си на мойто колиба, пием чай… Дотърчава един джигит: „Ибрахим, ставай, твойто брат заклано!“ Седим си, пием. Друг джигит дотърчава: „Ставай, другото ти брат заклано!“ Седим, пием. Трети дотърчава: „Зарязвай по-скоро чая, твойто сестра заклано!“ Тогаз мой скочил — той рипна от мястото си и се стрелна към средата на кухнята, — ханджара в зъбите, бегом от колибата вън, сам видях сметката на всичките, седем кратуни отрязах! Ей така! — Черкезинът измъкна ханджара си и взе да сече с него въздуха, като скърцаше със зъби.

Всички зяпнаха и се загледаха в подивялото разкривено лице на кавказеца.

Скоро Прохор и телохранителят му потеглиха на незнаен далечен път.

4

След смъртта на родителя си Пьотр Громов заживя нашироко.

— Цял живот съм бил вързан със синджир, като пале… Време ми е да се поразмърдам, да си пораздрусам кесията…

И в деня на Мария Египетска отпразнува именния ден на жена си за чудо и приказ. Поздрави я след литургията и не пропусна да каже:

— Ама ти да не си помислиш, че зарад теб ще е гощавката… Просто тъй, от анбиция…

Гостите се тълпяха из къщата през целия ден. Още не изтрезнели, вечерта отново изпълниха къщата. Маря Кириловна шеташе в кухнята, гостите посрещаше стопанинът.

Салонът — доста просторна стая с пъстри тапети, таванът изрисуван с петли и цветенца, а по средата — велзевулска мутра, в зиналата й уста е завинтена куката, която държи лампата с билюрени висулки.

Посред салона — огромна кръгла маса; до нея долепена една по-малка, четириъгълна, специално за „винената батарея“, както се изразяваше господин приставът — най-почетният измежду гостите, — разжалван офицер с изпъчени гърди и огромни, щръкнали на различни страни мустаци.

— Я се поразтъпчете до трапезата, поразтъпчете се! — разпореждаше се стопанинът, облечен с дълъг кафтан от дебело синьо сукно, и усмихнат подканяше гостите: — Отче Ипате, лафитец! Киселичко. Заповядайте…

— На мен нещо по-простичко. — И свещеникът, тътрейки ръкава на расото си по маринованите печурки, посяга за гарафата.

— Ти първо от натуралното вино опитай, че тогаз от всеруския проствайн — шегува се стопанинът. — Или ако искаш, една манджа му дръпни, водка с лафитец.

— А бе я си гледай енорията — шегува се свещеникът. — Изтрябвало ми е! А впрочем… — Той смеси в чаена чаша водка и коняк. — Хайде, бог доброто! — и я изпи, без да му мигне окото: — Чудо и половина!

Шкембестият кмет с тъмнорижава брада като лопата се изкикоти и каза:

— Ама че сте як, отче Ипате, да ви пази господ… Да се смае човек.

— Че какво?

— Аз, простете ми за бога, не бих могъл. На място бих пукнал.

— Навик… И освен туй — природа. Баща ми от пиене се помина. Разбираш ли?

— Тц, тц, тц!… Бог да го прости — прекръсти се кметът, погледна кандилото пред иконостаса и гаврътна една чашка перцовка: — Да ви е честита именницата, Пьотр Данилич!

— Хапвайте си колкото ви душа иска… Господин приставе! Само да не изоставате…

— Моля ви се!… Аз вече трета…

— За какъв дявол ги броите… Иван Кондратич, ама ти какво?… Пък писар.

— Моля, моля, не се съмнявайте… Ние ако си знаем работата — отговори му писарят, висок, охтичав, с малка брадичка; шията му цял аршин.

Бяха дошли неколцина богати селяни с жените си. Всичките жени — с големи кореми, „трудни“. Селяните отначало се стесняваха от пристава, лющеха кедрови и тиквени семки. После, когато приставът гаврътна десетата чашка, позамая се и се превърна във весело теле, селяните станаха по-безцеремонни, „обръщаха“ чашка подир чашка, не изоставаха от тях и бременните им жени.

Най-забележителна измежду гостенките бе, разбира се, Анфиса Петровна Козирева, млада вдовица, красавица, която на времето беше слугинче на покойния Данило, а после се омъжи за ротния вахмистър от лейбхусарския на негово величество полк Антип Дегтярьов, който внезапно умря по неизвестна причина на втората седмица от брака. Тя не обичаше да си спомня за своя мъж и пак започна да се нарича с моминското си фамилно име.

Напереният пристав въпреки семейното си положение доста откровено пулеше мазни очи към високата й, донякъде открита гръд.

А тя — какво ще си кривим душата — флиртуваше лекичко със самия стопанин. Стопанинът гощаваше с най-различни мезета: краят беше богат, плодороден, а търговецът не си знаеше парите. Тлъсти нелмови пъпове, сушено, киснато в сметана месо, еленови езици, еленови варени устни, а после какви ли не чудесии — чуждоземни и руски, какви ли не питиета — от английски, американски, японски изби.

Гостите се окуражиха, лакомо се нахвърлиха на ястията — за приказки няма време, — високо, апетитно мляскаха, гълтаха припряно, пак бодяха с вилици най-тлъстите парчета и някои от преяждане взеха да се унасят в тежка дрямка.

Но това беше само предисловие. Щом стенният часовник удари десет, а онзи под стъкления похлупак — тринайсет, в стаята кипро влезе самата именница, която кротко се усмихваше с простичкото си лице и с цялата си скромна и тиха, облечена в кафява рокля фигура.

— Хайде сега, драги гости, заповядайте да вечеряме… — радушно каза тя. — Вървете, вървете в трапезарията.

Изведнъж всичко замлъкна: спряха се вилиците, престанаха да мляскат устата.

— Да вечеряме-е?! — плесна се по дебелите бедра отец Ипат, подсвирна, приклекна и се хвана смешно за брадичката. — Ама ти, любезна, луда ли си? — И се разсмя.

Приставът се присъедини към него с мек, благовъзпитан смях, тракна с шпорите си и целуна ръка на именницата.

— Пощадете ни!… Какво приказвате… Едвам дишаме…

— Без баница не бива… Как така — заговори именницата. — Анфисушка, отец Ипат, заповядайте, моля ви се, в оная стая. Хайде…

Всички бяха обзети от игриво, но и потиснато настроение: стомасите им бяха претъпкани и издути, никой през живота си не беше виждал такова нещо: обед, след обеда толкова изобилна закуска, а след закуската — вечеря…

Селяните стояха опулени и си оправяха рубашките; жените им хълцаха и се подсмиваха, затуляйки устата си с ръка.

Но подчинявайки се на необикновеното гостоприемство, тръгнаха вкупом към трапезарията. Ниският пълничък отец Ипат из пътя хокаше домакина:

— Можеше да ни предупредиш… Аз бая прекалих… Ех, Пьотр Данилич!… А впрочем… Способният да побере нека побере… Баницата с какво е? Да не би да е с есетра? Мм… Страшно обичам баница.

На трапезата е шумно, весело. Отпърво гостите изглеждаха умислени, от рибената чорба си хапваха предпазливо, изчакваха да видят няма ли да се разбунтуват червата им: слава богу, в стомасите цари пълно благополучие, ще има място за празничната баница. А някои си направиха криво сметката и след петата гозба, а именно — гъска с каша, отец Ипат, подир него кметът и с огромно смущение самият господин пристав се изгубиха някъде много бързо, кой да си вземе уж носната кърпичка от шинела, кой за цигарите си, но скоро пак довтасаха, зачервени, бършейки насълзените си очи и оправяйки брадите си.

— Анфиса Петровна! Искам да пия… само с теб. Разбираш ли? — звънливо, възбудено казваше домакинът и се пресягаше да се чука със седналата срещу него хубава вдовица.

— Ах, бива ли така?… — глезеше се Анфиса и надменно, със злобна усмивка поглеждаше именницата.

— Хайде, не се превземай, не се превземай… Ех, ягодке!… От малка те помня, ей такаванка, с голи петички…

— Къде ли е сега наш Прошенка?… — въздъхна Маря Кириловна, когато забеляза как намига нахалната вдовица на търговеца, а пък той…

— Прохор сега е голя-ям — каза отец Ипат, който апетитно, с ново усърдие глождеше една гъша кълка. — Трябва да се благодариш на бога, майчице… Така да знаеш…

— Да, ама за какъв див край замина!… А е още, кажи-речи, момче.

— Смелите господ ги пази, майчице… Споменавай го в молитвите си и това е.

— Вие го споменете до престола, отче…

— Ще го спомена, майчице, ще го спомена… А ти я ми сложи от онуй. Какво е, прасенце ли? Страшно обичам печено прасенце… Чудо и половина!…

— Я да прокараме с това прасенцето! — наля си приставът коняк. — Хе-хе-хе!… За ваше здраве, многоуважаема! — викна той и толкова изкусно врътна очи, че на наздравицата му отвърнаха и двете жени едновременно: — Да ви е сладко, да ви е сладко! — Анфиса и Маря Кириловна.

— А туй прасенце, извинявам се за въпроса, доморасло ли е? — заинтересува се кметът, когото здравата започваше да го присвива стомах. Отлично прасе… Личи си, че е свое… И аз преди две години…

— Анфиса!… Анфиса Петровна!… Същинска царица си…

— Кой? За кого става дума?

— Нали ми е едничък Прошенка…

— А, хубаво, хубаво си е момчето, простете ми великодушно.

— Петрован!… Чуваш ли бе… Данилич… Ей! Стопанино!

— Трай бе! Остави го да си поприказва с изгората — развързаха езици селяните.

— Ех, що ли не се повозим с тройки… Анфиса! А?

— С тройки ли?… Чудо и половина!… — възкликна веселият отец Ипат. — Майчице, какво още си сготвила?…

Домъкнаха цял куп кюфтета от пъдпъдъци.

— Махнете ги!… Не желаем!… — развика се един белобрад румен старец. — То бива, бива, ама!… Чак ми се повдига.

— Не, майчице… Ще пукнем от ядене.

— Хапвайте си, скъпи гости, хапвайте си.

— Яжте, братлета, гуляйте!… Вечна му памет на моя родител… приличен капиталец ми остави…

— А ти пожертвувай нещо за църквата! За духовните си отци.

— А таквоз не щеш ли?! Ххха-ха!… Чакай първо ние да си поживеем… Анфиса, право ли казвам?

— Мен това какво ме засяга — размърда тя кръглите си рамене.

— А сега опитайте малебито! С млекце, с бабички. Заповядайте.

— Разкарай се с твоего малеби… Е, кой ще дойде?… Ей, Гараска! Обади на коняря… Тройката!…

— Засрами се! — кротко каза жена му, сдържайки се.

— Поврага да вървят твоите малебита, поврага!

— Не, Пьотр Данилич… Почакай малко… Страшно обичам малеби… — И свещеникът, хълцайки, си насипа пълна чиния.

— Господа, тост!… — дрънна приставът с шпорите си, засука юнашки мустак и погледна крадешком ясното, пламнало лице на Анфиса. — Щом сте решили да живеете на широка нога, Пьотр Данилич, карайте по благородному. Тост!

— По дяволите тостът! По дяволите благородните салтанати! — размахваше ръце и друсаше рошавата си брада стопанинът. — Тройката… Анфисушка, не ми скършвай хатъра…

— Засрами се, Петруша… От хората се засрами…

— От хората ли?! Ха-ха!… — И той извади дебелия си портфейл, тупна го в дланта си. — Гледай!… Те ти го тук целия закон и хората…

След вечерята го удариха на танци. Но пияните крака на танцьорите подрипваха както си знаят, на всички им се повдигаше от преяждане. Отец Ипат, изпъчил корема си, тежко пъшкаше в ъгъла, заклещен между ръчките на едно кресло.

— Претъпка ни ти, майчице, чудо и половина. С тая плюсканица пет хиляди души можеха да се нахранят…

— Да тръгваме! — появи се Пьотр Данилич с еленова шуба и с кожена шапка с дълги наушници. — Анфиса! Отче!

Из тясното антре, където пийналите гости се бяха струпали и се блъскаха с глави в чуждите кореми и задници, Пьотр Данилич високо, за да го чуят всички, каза на вдовицата, която си оправяше пухкавия вълнен шал:

— То аз може и да не те обичам, Анфиса… пред всички заявявам, също и пред теб, отче Ипате… Ти, Анфиска, недей си мисли, че те имам за кой знае каква! Пфу!… Едно време на дядо Данило цукалото изнасяше. Е, муцуната ти, да речем… вярно, и всичко останало си е както трябва… Нейсе, хайде да ходим да се возим. Напук на жена ми. Реви, повлекано, реви… Да тръгваме, Анфиска!

Под звездното небе всички се почувствуваха по-бодри. Отец Ипат търкаше със сняг слепоочията си и пухтеше.

Тройката врани коне чакаха кротко.

— Марковай, слизовай! — шеговито изблея отчето на кочияша Марк, който седеше на капрата като копа сено в обърнатата си с косъма навън шуба и с ботуши от кучешка кожа.

— Слизовай, Марковай!

— Отче, ама ти ли искаш?… Глей да не катурнеш чорбаджията — срина се от капрата върху една пряспа копата.

— Ей, докога ще се туткате? — гореше от нетърпение търговецът.

— Сегинка!… Марковай, я ме запаши… Не стегнато!… Защо стегнато бе?! — хъркаше отец Ипат. — Чак очите ми изхвръкнаха. Уф!… Ама че се натъпках… — Стегнат с пояс през големия корем, той се възкачи на капрата, сграбчи поводите, замахна с камшика и изсвири лудешки:

— Хайде, ди-ий!… Мужици божи… Фют!

Охранените коне захапаха юздите и препуснаха. Още на първата верста, на завоя, шейната се блъсна в един пън, двамата пътници се забиха с краката нагоре в една дълбока пряспа, а конете прегазиха с шейната свещеника и се изгубиха.

— А бе, комко вкисната, що се хващаш да управляваш коне, когато и с умряло куче не можеш да се оправиш?! — сърдеше се Пьотр Данилич, докато измъкваше от снега кикотещата се Анфиса.

— Де, де, по-полека… Прави си сметка на думите… — зъбеше му се отец Ипат и събираше от пътя кожената капа и ръкавиците си. — И по-луди тройки сме карали.

Цялата селска аристокрация, която беше на именния ден, три дена страда от преяждане. Отец Ипат благополучно се оправи със саламура от кисели краставички, приставът изпробва всички средства от Келеровата походна аптечка, кметът се освобождаваше от излишъците посредством гореща баня и ряпа.

А самият домакин цяла седмица ходи с превързан врат и не можеше да си обърне главата.

— Кочияш ще ми се пише!… Дяволски светия! — ядосано викаше той, когато се сетеше за попа.

5

До река Болшой поток нашите пътници пристигнаха рано напролет. Могъщата река дори посред лято достигаше тук на ширина до три версти, а сега беше заляла неогледни пространства. Островите бяха покрити с вода и само четките на потъналите дървета очертаваха границите им.

Тук-таме плаваха самотни ледени блокове, понякога толкова огромни, че на тях май можеше да се разположат три-четири села с всичките им ниви и ливади.

По могъщите брегове бяха натрупани високи купчини изхвърлен лед, който блестеше на слънцето с цветовете на дъгата.

Картината беше волна, дива, величествена. Плъзгащата се водна маса беше заградена от едната страна от скалист, обрасъл с гъсти гори бряг, от другата се сливаше със синята далнина на хоризонта. Вечер в далечината се виждаха мъгли, а при утринната заря се точеха беловласи ниски облаци. Когато изгряваше слънцето, винаги подухваше лек ветрец и развълнуваната река пламваше. Нито села, нито махали. Впрочем в далечината се виждаше църква. Това беше село Почуйское, откъдето щяха да потеглят към незнайния край Прохор и Ибрахим-Оглу.

Прохор направи посещение на почуйския свещеник. Той седеше в кухнята, пиеше водка и замезваше с мариновани гъби.

— Не ми връзвай кусур… Чудо голямо… — посрещна той гостенина. — Тук всички си попийваме. Скука, брат. Пък и за храносмилането е добре. И си похапваме от сутрин до вечер: краят ни е северен, сам виждаш. А ти кой си?

Прохор си каза името.

— А-а… Тъй, тъй… Тоест, намислили сте с баща ти тунгусите да грабите? Не е зле. Пиеш ли? Не? Но ще пропиеш. По мутрата ти виждам, че ще пропиеш… Много бие на очи мутрата ти, юначе… Орле си ти!… И носът ти е като на орел, и очите… — Отчето сръбна, сдъвка една гъбка. — Голям човек ще станеш… Ти не си Прохор, ами Прохор благати. Точно тъй ще те споменавам до престола, ако пожертвуваш една петдесетачка…

— Ех, господи! — въздъхна някой в тъмния ъгъл. — Благати, ама като на овена рогата: вият се, вият, а накрая в очите на овена се забият.

Прохор се озърна. До стенната печка седи луничав мужик на около четиридесет и пет години, широкоплещест, плешив, плете чорап.

— Това е Павел — поясни отчето, — сляп е от рождение. Пророкува понякога. Какво има, раб божи Павел, усещаш ли нещо?

— Усеща ми сърцето. Началото е добро, средата кипяща, а краят — мани-мани!… — Слепият се прекръсти и въздъхна.

— А бе, кьорав глупако, ти да не би да виждаш края?! — викна Ибрахим. — Ментарджия! За таквиз приказка брадата да ти оскубне човек. Що стряскаш момчето?

— Ех, господи!… Тоя татарин ли ще да е? — вдигна невиждащи очи рабът божи.

Свещеникът се подсмихна, прошепна на Прохор:

— Той е търчи-лъжи, не му вярвай… Прави се на луд. — И високо: — А наближава да пристигнат с плаващ панаир търговци.

— С плаващ ли? — попита Прохор. — Интересно.

След два дена, по залез-слънце, Прохор посрещаше тоя панаир. В далечината се белнаха снабдените с платна шлепове. Течението и попътният вятър бързо ги носеха към селото. Като бели лебеди, изпъчили гърдите на платната си, те плаваха един след друг.

— Четирийсет парчета… Красиво, нали, Ибрахим? — залюбува се Прохор.

Скоро панаирът бе открит: вдигнаха знамената, отвориха широко вратите на плаващите магазини. Завъртя се търговия. Цялото село се струпа на брега. От тайгата с огромни кервани от елени пристигаха якути и тунгуси, по волния простор на реката от всички страни насам се плъзгаха лодки: околните села и улуси трябва да побързат — след три дена панаирът ще продължи по-нататък, ще се спре на стотици версти от това място.

От ранна пролет до късна есен той плава към далечния север, отбива се във всяко богато село и най-сетне спира в Якутск. Там всичко се разпродава, шлеповете се изоставят на произвола на съдбата и забогателите търговци се прибират по домовете си.

Вечерта Прохор Громов обиколи целия плаващ панаир и се спря пред най-гиздавия магазин. Откъм брега един за друг са завързани три шлепа. На всеки шлеп има дървени надстройки, приличащи на летни вили. По корниза — разноцветни фенери и табела:

ТЪРГОВСКА КЪЩА ГРУЗДЕВ И СИНОВЕ

Прохор влезе в първия шлеп-магазин: всички рафтове бяха отрупани с манифактура, грееха четири големи газени лампи, купувачите зажумяваха от ослепителната светлина, жълтата коприна и басмата пламтяха в ловките ръце на бойките продавачи. Тунгусите стояха като вцепенени и не знаеха какво да купят, само премляскваха с кьосавите си устни. Миришеше на пот, на газени сажди и на апретура от яркосините и алените тъкани.

Стопанинът, шефът на къщата, Инокентий Филатич Груздев — белокос, кръглобрад старец с очила на челото, кадифената фуражка на тила — едва сварваше да прибира парите: като звънливо ручейче ромолеше златото, като сребърна река течаха кръглите рубли, като есенен листопад шумоляха банкнотите. Шум, говор, викове.

— Покажи си човещината де!… Намали поне една копейка.

— И без туй е евтино… Да режа ли или не?

— Гвоздеи ми трябват… Имате ли гвоздеи?

— Върви в крайния…

— А гевреците къде ви са?

Прохор стоеше до стената и се усмихваше. Харесваше му цялото това шумно пазаруване: идеше му да застане на тезгяха и да развърти аршинчето.

— Сторете път! Ей, колибари! — неочаквано ревна влезлият дрипльо със синина под окото. — Разкарвайте се, татари! Златотърсач иде! Здравейте, търговци! — Той тупна опърпания си калпак в тезгяха и здравата уплаши една охранена попадия, която купуваше кадифе.

— Колко му искате? — издърпа златотърсачът кадифето от ръцете на попадията.

— По седем и половина… Махай се, не прави безобразия — сухо му каза продавачът.

— Боклук! Дай ми от първото качество… Дето е по двайсет рубли — изграчи дрипльото. — Хем по-чевръсто! Знаеш ли ме кой съм? Аз съм Иван Пятаков, мога да те купя с парцалите. Ей тук — той се потупа по джоба — имам два фунта златен пясък, а ей тук — буца злато, по-голяма от чушката ти. Разбираш ли?

Чорбаджията намигна на друг продавач. Той весело друсна на тезгяха един неначенат топ кадифе:

— Запвейте! По-хубаво няма. Специално за графове.

— Аха, хубаво е — затисна едната си ноздра и се изсекна златотърсачът. — А още по-хубаво нямате ли? Слабо ми се види… ама нейсе. Колко ще отиде за чифт навои?

— За чифт навои? — запремига продавачът. — Тоист за партенки ли?

— Към два аршина за всяка!… — подвикна чорбаджията и засумтя благодушно.

— По два ти си ги носи! Дай по четири или за по-кръгло — по пет.

Когато всичко свърши, той подхвърли отдалеч две стотарки, седна на пода:

— Дръпнете се, татари! — и взе да намотава кадифето на безкрайно мръсните си, вмирисани ходила, нахлузи меките космати ботуши, тупна с крака: — Бягайте, селендури! Иван Пятаков жилае да патишества към кръчмата… На когото му се пие, хайде след мен!… Сега ще му дръпнем един гуляй!…

Навири козята си брада и слезе на брега. Дълги ивици кадифе се измъкваха от кончовите на ботушите и пълзяха подире му на меки вълни. Занемелите от почуда купувачи заговориха всички наведнъж, започнаха да се смеят.

— Я го гледай ти, магарето му недно!

— Виж какви хора се измъкват от тайгата. Гъбав е от пари… — каза чорбаджията с мазно гласче. — А до утре заран всичко ще профука, само кръстът на гърдите ще му остане. Смешни хора…

Панаирът не стихна до късна нощ. Но търговецът Груздев затвори магазина рано.

— Сефтето, слава богу, е добро. Редно е и да си починем. Я ни донесете чаец и нещо за мезе… за мен и за гостенина ми — изкомандува той и хвана Прохор за ръката. — Ела, юначе драго, в бърлогата ми… Да се запознаем… Та ти, значи, търговец искаш да ставаш? Бива. Няма да съжаляваш, ти казвам. Защото търговецът навсякъде е добре. Ти гладен търговец видял ли си? А и господ винаги среща от търговеца почит и уважение.

От манифактурния отдел през ленена, обшита с червен плат драперия минаха във втория шлеп: „бакалия и галантерия“.

Търговецът избра за мезе няколко кутии консерви:

— Аз самият не ги обичам кутиите, за теб са. Предпочитам прясното. Купиш някоя есетра трийсет-четирийсет килограма, разпориш я, вътре близо пет кила хайвер, че като го посолиш и като го поръсиш с лучец… Па ако има и коняче, здраве му кажи! — задави се търговецът и се изплю. Сладко преглътнаха и продавачите.

— Ех, Прохор Петрович!… Хубав е пустият му живот! На — старец съм, а да можеше, хиляда години щях да живея. Бог ми е свидетел! Харесва ми всичко това: работата, трудът, а когато може — веселбата. Мале мила!

— Ние с вас и друг път ще се срещнем… Може и заедно да поработим.

— О-о-о… А ти на колко си години, момче младо?

— На осемнайсет.

— О-о-о!… Аз си мислех — някъде двайсет и две. Ловиш окото, това е добре. А тейко ти капитали има ли?

— Тейко ми няма нищо общо с това. Аз сам ще стана милионер! — И в очите на Прохор светна младежко предизвикателство.

Търговецът се засмя добродушно, живите му черни очички потънаха между побелелите вежди и розовите бузи. Той тупна Прохор по рамото и каза:

— Ела, момче младо, да си пийнем чаец. Момите май се заглеждат по теб? Нищо, нищо… Хе-хе…

Досреднощ го съветва Инокентий Филатич как да плава по непознатата река, какво да гледа, с кого да търси познанство. Прохор го слушаше внимателно и някои неща си записваше за по-сигурно в тефтерчето. Те седяха в малка стая с едно прозорче. В нея имаше и походно легло със заешко одеяло, на стената — икони с кандилце, до тях — китара.

Старецът пушеше цигари „Трезвон“ трето качество, пийваше си от коняка, кръстеше се към иконите, искаше да се целува с Прохор и накрая се просълзи:

— Юначага си ти, Прошка, кучи сине!… Бог ми е свидетел. Ще те оженя… Знам една мома. Сват ще ти стана. Запиши си: град Крайск. Яков Назарич Куприянов, виден търговец, медал има. Медалът — майната му — не ни интересува! Дъщеря има той. Ниночка… Разбра ли? Непременно си го запиши, твойта верица…

Весел се прибираше Прохор в къщи. Край брега горяха огньове. Край огньовете се въртяха, варяха еленово месо, лежаха, пееха песни пияни тунгуси с яркоцветни, извезани със синци дрехи, с кожени чикулмани, мургави, дългокоси, с плитки. Сияеше пламъкът, като огън грееха червените ленти на черните глави, чуваше се гърлен говор.

Небето беше синьо, звездно. Месецът беше като пита. Болшой поток шумеше, искряха на лунната светлина минаващите покрай брега късове лед.

След три дена панаирът тръгна надолу по течението. Първи вдигнаха котва и запляскаха на утринното слънце с талпите-гребла шлеповете на Груздев.

— Един път да стигнем до бързея! — весело подвикваше старецът. — А там ще ни подхване.

Духаше силен насрещен вятър; той спираше кервана: шлеповете, преодолявайки силата на вятъра, едвам-едвам вървяха надолу. Но човешкият опит знаеше средство за борба. От всяка страна в носовата част на шлепа започнаха да потапят в реката водни платна.

Прохор, който не можа да се стърпи и тръгна да изпрати панаира до първия завой на реката, работеше с плам, запретнал ръкави. Чудновати бяха за него и тия водни платна, и отплуващите към волните далнини шарени плаващи постройки.

— Още малко, още малко, юнаци! Натисни! Хоп-па!

Изпъчили гърди и отметнали задници, работниците пружиниращо блъскаха водата с дългите лопати.

— Дръж носа към бързея!

— Спущай, спуща-ай — звънливо се носеше над широката водна повърхност.

— Ха-ха! Смешно — подсмиваше се Прохор, докато помагаше на работниците. — Във водата, а пък се викат платна… А как действуват?

На палубата се виждаше четириметрова дървена рамка, на която беше опънат брезент. Спуснаха я във водата, изправиха я вертикално, завързаха единия й ръб за борда, другия захванаха с въжета за носа и кърмата. От другия борд, точно срещу тая рамка, закачиха втора. Шлепът заприлича на фантастична риба със стърчащи под прав ъгъл спрямо тялото й плавници.

— Съвсем проста работа… Сега да видиш как ще тръгне — поясни му един брадат работник и засумтя.

Прохор сам се досети: насрещният вятър се мъчеше да спре шлепа, а попътното течение се блъскаше силно във водните платна и противодействувайки на вятъра, тикаше шлепа по вълните. Шлепът се развеселява: звънят, та се кискат звънчетата, закачени по високите мачтови ветропоказатели, увенчани с изображение на св. Никола. Поскърцват лопатите, бръмчат въжетата на въздушните платна, един подир друг се понасят шлеповете към студения край.

Разгулният вятър все насреща, все насреща, а струите удрят в платната, хвърчат търговците.

— Хубаво е, дявол го взел! — разтърси рамене Прохор, погледът му с любов обгръщаше далнините.

— У-у-у… благодат!… Я виж вълните как станаха сребърни от слънцето. Хайде, момчета, идвайте насам… Да полеем потеглянето! — викаше стопанинът и размахваше съблазнително святкащата трилитрова бутилка водка.

Пиеха, пъшкаха, бършеха си брадите, замезваха със своите собствени езици, пак подлагаха чашка.

— Е, Инокентий Филатич, аз вече трябва да се връщам — каза Прохор.

Старецът го целуна по устните.

— Плувай и нека бог е с теб. А за Ниночка недей забравя. Ей, лодката!

И когато Прохор стъпи на брега, от шлепа на Груздев екнаха изстрели.

— Довиждане-е-е!… Добра сполук-а-а! — дереше си гърлото Прохор и също започна да гърми с револвера си във въздуха.

На шлепа продължаваха да гърмят, прощалните тътнежи се носеха по реката.

Прохор бързо стигна до селото. Край догорелите огньове се търкаляха пияни, обрани от търговците туземци, кучета плюскаха от котлите изстиналото ядене на господарите си; някаква тунгуска, почти гола, с разпрана отгоре до долу дреха, обхванала с ръце никога несресваната си глава, виеше с глас.

А малко настрани, до един камък, широко разкрачен и здраво стиснал в ръката си бутилка водка, лежеше, вирнал брада раб божи Павел и хъркаше. На гърдите му спеше тлъстият котарак на попа, забил нос в недоплетения чорап.

Прохор постоя над пияния прорицател, засмя се, но в младото му сърце трепна страх: ами ако е магьосник? Стана сериозен, чукна котарака по челото и сложи на хъркащите гърди на слепия десет копейки:

— На̀ ти, раб божи Павел, вземи.

6

— Аз, Танечка, обичам кисело мляко. Донеси ни на нас с Ибрахим едно гърненце — каза заранта Прохор на любопитната дъщеря на стопанина.

— Сегинка, сегинка — изчурулика момичето, прекара показалец под носа си, но не бързаше да излезе беше се зазяпало в Прохор.

— Едното крак тук, другото там… Марш! — подвикна Ибрахим на шега, но момата се стрелна към вратата.

— Цх! Плашим те?… Нищо. Хайде, ставай, Прошка, време е. Сухар за път трябва правим, шитика да калафатим. След седмица трябва тръгнем: водата ще избяга.

Прохор го мързи да става: завит с ямурлука, той лежеше на чистия боядисан под и разглеждаше стаята на заможния селянин-ловец. Вратата, изрисувана от несръчната четка на някой случаен скитник, е цялата в зайчета от сутрешното слънце. Седем пушки има на стената: малокалибрена, турка, за мечки, карабина, три ръчно изработени кремъклийки, в ъгъла голям чатал, покрай стените — обковани с желязо ракли, покрити с тунгуски килимчета от еленови кожи. По первазите купчина патешки човки — играчки за децата. Икони, броеници, кандилница за тамян. От една пролука стърчи голям, с останали по него косми, бакърен гребен, под него — календар, на който са останали само датите, а долните краища на листчетата с житията на светците са отишли за „кози крачета“: за цигари.

Вратата се отвори, блесна хитра усмивка.

— Давай, моме… Недей плашиш. Аз съм кротък — каза Ибрахим.

— Какво ще се плаша от теб бе, главо плешива? — озъби му се Таня. — Аз с тате мечки съм била. — После каза ухилена: — Ставай, юначе… стига си хъркал! А на нашата седянка ще дойдеш ли?

— Ще дойда. — Прохор отметна ямурлука, започна да се облича.

Момичето услужливо му подаваше гащите, ботушите, платнената рубашка и все се чудеше на бельото му:

— Голям богаташ си, ей! Гледай какви буквички!… Кой ги е извезал, а? Май изгората? Глупачка: на долните ти гащи ги извезала, а не ти направила една шевица на ризата. Сигур и тя е някоя богаташка?… Сигур само захар и курабии яде… А ти често ли се целуваш с нея?… — въртеше се Таня, дърдореше и Прохор от вълнение не можеше да си закопчае копченцето на врата. А Таня още малко — и ще го блъсне с гърдите си, върти закачливи очи.

— Цх! Бягай оттук, змийо! — щракна с пръсти Ибрахим. — Сега ще те хвана!…

Момичето със звънлив смях пак побягна навън.

Ибрахим погледна Прохор. Отметнал ръце назад, изправен на пръсти, той сладко се протегна и изръмжа като млад звяр, станал от бърлогата си. Очите му горяха. Ибрахим поклати глава, каза:

— Не бива, Прошка.

Но Прохор нищо не разбра. Киселото мляко беше студено, освежаващо. Прохор изобилно го посипваше със захар. Таня се чудеше:

— Леле, колко ви е сладък животът на вас, богатите! Що не ме вземеш барем за готвачка?

В очите на Таня имаше млада страст и настойчива увереност. „А аз ще те целуна… А ти си мой…“ — казваха жадните й очи.

Нещо необяснимо, ново се размърда в Прохор. Той каза:

— Много е задушно… — и излезе на двора.

Утрото беше слънчево. На ливадата пламтяха жълти лютичета. Прохор се огледа. Селцето, където те с Ибрахим пристигнаха вчера, беше малко. Къщурките вехти, климнали. Само къщата на Танини изглеждаше заможна: четири прозореца към улицата, перденца, мушкато, гладко рендосан покрив, врата с макара и топуз към бакалничката, над портата — нашарена със синя боя къщурка за скорци.

Прохор слезе до брега. Тясната, тиха река дремеше.

„Гледай каква била Угрюм-река — разочаровано си помисли младежът. — Чак на река не прилича“.

Той отметна ямурлука от дясното си рамо и запрати камък през реката. Камъкът заръмжа и зави като голяма дива пчела, пресече като куршум пространството и се блъсна в руменожълтия от слънцето ствол на един бор. Прохор седна досами водата, където селяните калафатеха шитика.

— Що ви е толкоз малка реката? Ширината й е един хвърлей.

Бащата на Таня, черен като гарван, спря да работи и каза:

— Не е събрала сили… Тя тепърва ще се разбуни По Петровден, когато всички блата в тайгата се разтопят. Какво, много ли си изморен от пътя?

— Да, вчера той направо беше капнал. Тридесетте версти, които отделяха Почуйское от това селце, му се сториха сто. Кал, стръмни проходи, повалени изсъхнали дървета, облаци комари.

— Ще видите — наперено каза Прохор. — След десет години ще прокопая от вашата Угрюм-река до Болшой поток канал. Тогава ще ходите до Почуйское с лодки. А може и параходи да докарам.

— Няма да стане тая, момче — подигравателно му възрази вторият селянин, — малки са ти още силиците.

— Какво ти разбира на теб главата, мечок с мечок! Аз знам.

— Знаеш вятър.

— Говедо! — високомерно му кресна Прохор.

Селянинът отвори уста, за да тегли някоя по-дълга на това хлапе, но когато срещна гневните му очи, наведе се над шитика и ядосано заудря с дървения чук по кълчищата.

По пътечката към водата слизаше Таня. Тя беше метнала двете си ръце на кобилицата, та гърдите й се бяха надигнали и се поклащаха под синята широка блуза.

— Дай да мина… Я виж как си ми запречил пътя — блъсна тя с широкото си бедро зазяпалия се Прохор и се усмихна с белите си като порцелан зъби.

Бузите на Прохор пламнаха. А момичето запретна поли и нагази във водата. Беше плитко. То погледна Прохор, запретна полата си още по-високо и загреба с кофата от сребърната вода. Прохор не откъсваше очи от яките му крака и внезапно го съблече цялото с очи. Но веднага след това смутено се извърна и тръгна към лодката. „Трябва да се окъпя“ — помисли си той.

Седна на кърмата и силно замахна с лекото като сламка гребло. Течението стана по-бързо, мяркаха се храсти, потъваха във въртопите широките листа на водните лилии с разпукани пъпки. А ето и една плитчина със ситен сипкав пясък. Прохор спря там, бързо се съблече и цопна във водата.

Юнската вода все пак беше прохладна. Духаше силен ветрец, къдреше водата със сребристи вълнички, гонеше облаци пищящи комари към тайгата. Прохор пръхтеше, поемаше си дъх, провикваше се, преплува на отсрещния бряг, набра теменужки и царски къдрици, изпъстри букета с огньовете на няколко жълти лилии и заплува обратно.

— Ама че дяволска работа?! А къде ми са дрехите?

Лодката беше празна. Очевидно, беше ги духнал вятърът. Той скочи в лодката и чевръсто грабна греблото.

— Ку-ку! — изведнъж прозвуча откъм храстите.

— Ей! Дай ги! Ти ли си ги взела? Татяна, ти ли си?

— Ела при мен, миличък… Ела!…

Прохор седеше в лодката превит о две, срамежливо закривайки се с ръка. Какво да прави?

— Ела… Хайде де, по-бързо… Хубавецо мой!

Прохор още не беше имал работа с жени, но чувството за съзряващо мъжество често го тревожеше. И ето че сега…

През шумолящия листак се синееше роклята на Таня, сякаш невидима ръка сипеше отгоре незабравки.

— Ще ми ги дадеш ли или не? Премръзнах.

В отговор — закачлив смях. В Прохор кипна раздразнение. Той подхвърли хаплива дума.

— Отивам си. Не искам да те знам! Не може да се пошегува човек… — обидено извика Таня и храстите зашумоляха така, като че ли през тръстики се отдалечава лодка.

Като продължаваше да се затуля и потреперваше от хладния вятър, Прохор се втурна към дрехите си. Стройното му тяло, още неизсъхнало от водата, се белееше на слънцето като сняг. Вятърът му пречеше да си облече ризата, развяваше ръкавите й, закачаше се. Главата му се омота в дрехите и неочаквано… някой обгърна краката му и горещо се прилепи до тях.

— Нахалница! Ама че нахалница! — целият изтръпнал от срам, гневно отблъсна той Таня и, престанал да се владее, я удари.

Момичето трепна, отметна глава назад и го загледа умоляващо в лицето, безмълвно.

Прохор тежко се дръпна настрана, просна се на земята и взе да се облича, псувайки. Гласът му стана пресеклив, слаб:

— Ама че моми имало по вас… А! За пръв път ме виждаш и се натискаш.

А тя се долепи до него и цялата трепереше.

Прибираха се с лодката по гъсти розови вълни. Страшни, мамещи към себе си дълбини отдолу, наоколо миришеше на отмалели от жегата цветя. Очите на Таня бяха затворени; тя се усмихваше, показвайки белите си равни зъби.

Мина се една седмица. Шитикът беше потегнат. Приготвените за из път сухари бяха изсушени великолепно — звънтяха като стъкло. Можеха да тръгват, но Прохор все отлагаше.

— Водата още не е дошла — казваше той.

— Знаем го тоз вода. Недей, Прошка… На тебе рано моми да обичаш, много си млад — хокаше го Ибрахим, седнал под прозореца и точейки на брус ханджара си.

При тях в Кавказ е друга работа: там слънцето е като адско око, горещо, там през януари бадемите цъфтят и хората узряват бързо. Не, не постъпва добре Прошка. Затуй ли са го изпратили майка му и баща му в тоя далечен край? Кой ще отговаря, ако с детето стане нещо? Той, Ибрахим. Кой се е клел, че детето ще оцелее? Кой?

— Не съм дете! — викна Прохор. — Запомни го. — С широки крачки, като се стараеше да тропа силно по пода с подкованите си ботуши, той отиде до стената, дръпна от гвоздея дрехата си и излезе навън.

Ибрахим си остана превит над ханджара, както и преди това, само цъкна с език и погледна подир Прохор също като стар орел — соколче, за пръв път изхвръкнало от гнездото.

Вечерта беше тиха. Слънцето падна в облаците, водата в реката стана сивкава, замислена и кръвта на оголения стръмен бряг потъмня. Някъде далеч от време на време прогърмяваше: нощес май ще има буря.

За да отпъдят досадните комари и мушички, младежите бяха се заградили с огнен пръстен: наоколо пламтят буйно към небето весели огньове, а в сърцето — буйната песен, танецът.

Още се отдръпнете, братлета! Прохор излиза насред кръга. По-силно, по-задружно пейте, днес Прохор празнува отпътуването си, а утре… Какво ще му мисли за утре: пей, върти се, рови земята с токове.

Екна като зверски рев песента:

Федя го обикнах

за бавната крачка,

а с Вася се любих

сал за десетачка!

Прохор с корава копринена риза, пристегната на тънката му талия със сребърен кавказки колан — подарък от Ибрахим, — скръстил ръце на гърдите си, играеше край веселата Таня.

А песента гърмеше буйно, силно плющяха в такт мазолестите длани.

Здравите гърла на момците и звънливите момински гласове разнасят песента далеч на всички страни. Песента плава над реката, блъска се в бреговете, в тайгата, разчорля пламенните гриви на огньовете и литва нагоре към сивкавия нисък облак.

Миша го обикнах

за русите къдри.

С Петя се залюбих

за думите мъдри.

Високо подрипва Прохор и блъска токовете си един в друг, върти се, върти се и не откъсва от милото лице влюбени очи. А Таня е цялата отмаляла от някаква сладка изнемога, кротко се усмихва на Прохор, лениво размахва във въздуха шарената си забрадка.

— Целувай, целувай, Прохор! — чу се откъм огъня.

Прохор привлече Таня към себе си, прегърна я; тя кокетно подложи устни, без да го отблъсква и без да се възпламенява; нали е на ужким, на игра… Но точно тогава като с греда по главата Прохор го блъсна един зъл, прегракнал като на пияница глас, който ревна скандално:

С Прохор се целувах,

сладко се милувах.

Той на лодката се качи —

има цял живот да плача.

— Ха-ха-ха! — зацвили, разлюля се въздухът.

— Мълчи, Оска! — със смях се развикаха момците. — Ще те пребие… Ще иде да повика черкезина.

Шапката на главата на Прохор се размърда. Той отиде при огньовете, където седяха момците.

— Кой беше? — Гласът му прозвуча твърдо и мъжествено. — Ти ли?!

Пред него, навирил крака и протегнал ръце, сякаш за да се уварди от неизбежен пердах, лежеше по гръб един дългунест момък и с тъничък като на малко пале глас престорено скимтеше:

— Аз… аз бях. Ей богу, аз… Сега ще ме претрепе търговецът. Бог ми е свидетел… Братлета! Застъпете се за мен…

Пламъците на огньовете осветяваха дебелите му, подигравателно разкривени устни и присвитите пияни очи. Дебелите гърла се разтресоха от смях.

— Говедо! — кипна Прохор. — Ще ми се подиграваш, а?! — Той с ловко движение смъкна от крака на дангалака оплескания му с кал ботуш, замахна силно и го запрати в лицето на присмехулника.

Той изгрухтя, рипна и се изправи гърди срещу гърди пред Прохор.

— А, търговче! Тъй ли било?!

— Разкарвай се!

— Ще се гавриш с момите ни, а?! Момчета, удряйте!

В този момент момците се врязаха между тях, а мамите се разпищяха като луди.

— Прошенка, миличък! — хлипаше Таня и теглеше Прохор подире си.

— Мотя! Ти луд ли си?… — здраво държаха дангалака момците и съскаха като гъсоци: — Чакай първо да се напием като хората… Па тогиз… Без момите, че да е всичко шито-покрито… — И на Прохор: — Друже, къде тръгна? Прохор Петров! Ама той без да иска бе, на майтап… Хайде, помирете се.

 

 

В банята гори свещ, но оскъдната й светлина не прониква навън: единственото прозорче е затулено с вехтите гащи на стопанина.

Момците се бяха наврели в банята, за да се скрият от бурята и дъжда. Седяха на пода, допрели рамене, край трилитровата бутилка, смучеха водката от банското тасче. Тесните стени и ниският таван бяха покрити със сажди, миришеше на изгоряло, на сапун, на пот и всичко това се допълваше от някаква вкисната воня, също като от сготвено зеле. Пиеха мълчешката, припряно, шумно мляскаха обилно посоления хляб с лук.

Но мълчанието бе прекъснато от дангалака. Той наля водка в тасчето.

— За скорошното ти отплаване, Прохор Петров… — И още неливнал водката в широката си уста, изтрещя неимоверно силна гръмотевица; всички подскочиха, вкопчиха се един в друг: на всекиго му се беше сторило, че банята е пропаднала вдън земя.

— Ама че изгърмя! — каза някой.

Разговорът не вървеше: нямаше за какво да си приказват, всички бяха свързани от една мисъл и тая мисъл беше черна като стените на банята. Впрочем водката си вършеше работата: мълчанието се смени с шепот, а после дойдоха и заплахите.

Но в този миг Прохор почти не чуваше. Беше потънал в своята мечта, сладка и омайна. Все по-буйна става реката, шитикът хвърчи, Прохор е на греблата, Таня на кърмата. Слънце, лек вятър, платна. А по бреговете цветя, цветя. И не цветя, а жълтици, злато. „Таня, злато!“ — „Да, Прошенка, злато“. — „Таня, ние с теб ще живеем в кристален дворец“. — „Да, Прошенка, да“. А после настава вечер, нощ. Тихо пее червеношийката, тихо се плиска синята вълна, шепнат си листата на Калината. И по жилите им тече гореща кръв и се сливат ведно влажните устни: „Таня, милата ми“, — „Ох, Прошенка!“

— Ох, Прошка! — Това става вече в къщата.

През трепкащия мрак на бурната нощ, през святкането на мълниите, като шляпаше в калта и падаше, търчеше надолу край селото Ибрахим. Припряното чукане на дъжда и глухите тътнежи на гръмотевиците не можеха да заглушат нито лая на кучетата, нито лудешките викове и псувни там, край реката, до банята. Ето че изпращя със силен пукот една изкъртена от тараба дъска и загърмя познат висок глас.

„Прошка се сражава“ — със задоволство си помисли Ибрахим и ускори тичането си. В тъмното той се блъскаше в огради, в къщи, в израсли насред пътя борове, най-сетне налучка нужната му уличка и, стъпвайки шумно по търкалящите се под краката му камъни, се втурна надолу по стръмното.

Той ясно чуваше как свири във въздуха дъската, как пиянски крещят и пъшкат момците, ето че талпата изчатка като по гърне, някой извика: „Мале мила!“ — и запсува здравата.

„Прошка“.

Мракът се озари от бавната светлина на една мълния. Пред Ибрахим от тъмното изплува жива купчина тела. Паднал по очи, се търкаляше Прохор, юмруците на момците мераклийски го бъхтеха кой където свари.

Ибрахим се спря, по лицето му се плъзна усмивка.

— Нищо… Нека… Да свиква… — Но изведнъж ноздрите му шумно поеха въздух: — Беж, беж! — и звънливата стомана до бедрото му издрънча строго: — Ханджар не виждаш?! Смърт ли искаш?! Цх! Колим!

Като овце от бич момците търтиха мълчешката, пияните крака не знаеха накъде да тичат и плувналите в пот гърбове в страха си чувствуваха, че черкезкият нож се забива между ребрата им чак до дръжката. Момците падаха, хъркаха, пълзяха към храстите да мрат там и се блъскаха с чела. Един нагази в реката, но мъстящото острие го настигна и там: момъкът заквича като прасе и започна да пуща мехури във водата.

А в същото това време черкезинът стоеше на едно място и добродушно се чудеше на страхливите пияници. После направи крачка към стъписалия се Прохор, сграбчи го пипнешком за яката, високо го вдигна като агне и го раздруса:

— Ще ходиш по моми?! Ще лочиш водка?!

Прохор съскаше, плюеше.

— Беж! — викна Ибрахим и го тръшна в земята.

Прохор внезапно изтрезня и мигновено го обхвана уважителен страх към Ибрахим, а себе си почувствува мъничък, нещастен. Той изхлипа като наказано дете, сви се виновно и се помъкна към къщи.

Подире му намусено, важно крачеше черкезинът. На него му се искаше да погали Прохор, да го погледне в очите, да му каже топла, ободряваща дума.

— Другото път ребрата ти ще чупим! Пале кльощаво! — пискливо му викна той.

Макар че се олюляваше, Прохор ускори крачките си.

Момците цялата нощ чак до съмнало ходиха на буйно хергеле из селото, спираха се пред къщата на Татянини, викаха черкезина да им излезе на честен юмручен бой.

На заранта Татяна плачеше горчиво, бузите й горяха от двете звънливи плесници, които й зашлеви баща й. Майка й шеташе край печката, хлипаше и смутено се секнеше в престилката си.

А черкезинът, запретнал ръце, усърдно стържеше с ханджара оплесканата с катран порта, за да измие от нея моминския позор. Татяна беше заровила лице във възглавницата, раменете й потреперваха, сълзите се лееха.

И още колко имаше да плаче Татяна. Прохор Петрович! Сбогом.

7

Времето беше мрачно, мрачно беше и в душата на Прохор.

Махала Подволочная, където живееше Татяна, беше останала далеч назад. Шитикът беззвучно се плъзгаше напред, изпреварвайки задрямалите речни струи. Обраслите с гори брегове потискаха с еднообразието си и всичко наоколо, под мъгливата мрежа на ситния дъжд беше сиво и скучно.

На едно високо обгоряло дърво, извила врат, пряко сили крещеше врана, сякаш се беше задавила с кокал: кх-кар, кх-кар. Две свраки си дърдореха досами реката, на един изгладен камък, който лъщеше от дъжда.

Угрюм-река караше душата на Прохор да се стяга. Водата тикаше шитика напред, а мислите на младежа се връщаха все при нея, при Татяна, и той все не можеше да ги насочи към деловото русло.

— Стига ти толкоз, налудя се… време е да се заловиш за работа — сам си казваше той като видял и патил човек, делово изваждаше тефтерчето си, нанасяше завоите на реката и всеки път отбелязваше точно времето.

— Ей, Фарков! А как се казва тая рекичка!

Константин Фарков, чернобрад мужик на около петдесет години, дългорък, жилест и скулест, държеше широките като лопати весла. Той беше се главил да им бъде водач — нещо като лоцман, — щеше да преведе шитика до Ербохомохля, до последното населено място.

Фарков изтри с ръкава на сивата аба запотеното са чело.

— Туй не е рекичка, а старо корито, ръкав. Подир две-три версти ще стане широк.

Прохор го отбеляза в тефтерчето си. А на полето написа: „Таня, Таня… Обичам те“, после обърна страницата и взе да рисува по памет милото лице; подир лицето се появи шията, голата гръд. Прохор въздъхна сладко, погледна крадешком седналия на кърмата Ибрахим и задраска гъсто рисунката.

— А тук започва Антиповата плитчина — чу се силният ловджийски глас на Константин. Той захвана да разказва плавно, отмерено; той знае безброй забавни случки и интересни истории в тая дива тайга. — А с Антиповата плитчина виж как стои работата. На времето тук имало, значи, зимовище — ей сега ще минем край него, — зиме кираджиите се отбиват там да се постоплят и да пият по един чай. И там живеел старецът Антип, а близко до зимовището е погребана тунгуска, голяма хубавица, с шаманство се занимавала, с магии. Та тя нощем излизала от гроба си и лудувала из тайгата, много плашела хората…

Прохор целият духом и тялом е тук, на шитика, но ето че изведнъж се намери там, край Таня, и отново преживя неотдавнашната си потискаща раздяла с нея. „Дълго ли ще трае това? Може би до гроб!“

— А пък бил страшен студ: ако се изплюеш — слюнката ти пада като камък. А той — бог да го прости — само по долни гащи и риза.

— Кой — сепна се Прохор, устните му трепереха, нещо му гъделичка в гърлото.

— Как кой?… Антип… Ама ти не ме ли чу какво ти разказах?

Очите на Прохор още са далечни, замъглени, но все пак той се овладя:

— Разкажи. Интересно ми е.

— Нали ти казвам — започна Фарков с недоволен глас. — Тя, магьосницата де, оная, шаманката, веднъж посред нощ взела, че дошла при Антип. Па като му викне: „Ей, Антип, ставай! Аз, мъртвата, дойдох при тебе да се веселя, да танцувам!…“ И плеснала с длани, забила юмруци в хълбоците — цялата в червено, дрехата й обшита с мъниста, па като се разиграе, по зимовището само вихрушка свири. И тогава наш Антип изревал от страх: „Изчезни, нечиста сило, изчезни!“ — и само по долни дрехи, бос, хукнал по студа, иди го гони! И ако щеш вярвай, петнайсет версти тичал без почивка, а сетне се забил по нос в една пряспа и замръзнал… Лежи целият бял, по-бял от белия сняг, и очите му бели, изцъклили се като рибешки… Такива ми ти работи, братле.

— Чудно нещо… — Прохор погледна Фарков с любопитство и започна да си записва.

— Хубаво лъжеш — викна Ибрахим. — Като те перна по кратуната с греблото! Да не лъжеш!

В средата на шитика е направен покрив от брезент, опънат върху дъгообразни подпори. За да види по-добре седналия на кърмата Ибрахим, Фарков източи шия, пусна греблото и каза:

— Отде-накъде ще лъжа?

И Прохор също:

— Не лъже човекът. — На него му се искаше да ядоса Ибрахим заради снощното и във Фарков видя свой съюзник.

Ъгълчетата на устата на Ибрахим с подрязаните черни мустаци, с буйната черна брада се дръпнаха към ушите. Ибрахим се усмихна хапливо:

— Ти виждал кой при Антип дошъл?… Може овен дошъл! И какъв приказка му рекъл — ти чул? Може мъртвото старец ти казвало?

Прохор искаше да се заяде с него, но изведнъж се разсмя:

— Вярно бе.

Фарков учудено помига, засумтя и хвана греблата.

— Тъй викат хората… Аз откъде да знам… — смутено рече той и се загледа в бълбукащата под греблата вода.

Небето се проясни. Един лъч на залязващото слънце проряза облаците. Всичко наоколо стана приветливо и нежно като усмивката на току-що престанало да плаче момиче. И на Прохор му стана хубаво на душата. Идеше му да се пошегува дружелюбно с послъгалия Фарков, но той беше мрачен и продължаваше да гледа към водата, и пляскаше сърдито с веслата. Цялата вечер греба мълчешката и когато реката под сгъстилия се здрач стана измамна, Фарков изкомандува:

— Отбий към брега! По-остро, по-остро!

С плавен завой шитикът взе да пори водата и скоро дъното му зашумоля по крайбрежния пясък.

Накладоха огън, свариха чай и двете ударени из пътя патици. Фарков още е мрачен, мълчалив. „Не, той не е търчи-лъжи, рано или късно ще намери начин да се оправдае, да докаже“ — така говореха малко издължените му, черни очи.

Стъмни се. Реката, тайгата и небето се сляха ведно. Но ето че изгря месецът и картината веднага се промени: на отсрещния бряг се очертаха тъмната четина на гората, полегатият пясъчен бряг и стърчащите в реката потънали криви дървета, край които тихо пляскаше водата и трепкаше като синкаво сребро под лъчите на месеца.

— Към четирийсет версти сме изминали — обади се Фарков. — Ей го и Антиповото зимовище — и посочи с пръст отвъд реката. — Виждаш ли, месечината бие в стъклата. И шаманката там е погребана.

Прохор усети, че го дострашава, но каза с младежка предизвикателност:

— Хайде да прескочим дотам!… Да видим…

— Хайде!

И бързо пресякоха реката.

Когато наближиха зимовището, сърцето на Прохор се разтупка. Фарков захвърли настрана кола, който подпираше вратата отвън, и като се прекръстиха набожно, влязоха и двамата вътре. В къщата беше пълен мрак. Изглежда, месецът се беше скрил зад облаците.

— Какво е туй? — прошепна Прохор.

— Къде?

Беше му се сторило: светят в тъмното два горящи въглена като чифт вълчи очи. После въздухът трепна, нещо изшумоля меко, въглените загаснаха, но след миг пак се запалиха на друго място, Прохор се вкопчи в ръката на селянина.

— Нищо… Знам го какво е… Това е бухал — каза Фарков спокойно, запали една свещица и се запъти към ъгъла, където светеха очите. Но там имаше само една черна опушена икона.

— Ама че работа — проточи той и заоглежда всички ъгли, — ще излезе, че тя е била…

— Кой?

— Кой-кой… Не разбираш ли?

Прохор не беше забелязал, че гласът на Фарков се бори със страха, и затова каза весело:

— Интересно!…

Фарков го погледна учудено, почувствува срам и се успокои.

— Твоят, плешивият, не вярва, ама тук подир Антип живя един войник от село Оскино. Когато минем оттам, можеш да провериш. И той имал видения, ей през онуй прозорче се вмъквала при него магьосницата. — Фарков вдигна свещичката над главата си. — Виждаш ли го?

В горния край току под тавана имаше дупка.

— Та тая шаманка всяка божа нощ долитала при войника, а той си обича да си попийва и в пияно положение взел та се сдушил с тунгуската. Па и как да не я хареса човекът. Много хубава била, не мома, а захар. Много я одобрявал войникът. Пък и войникът я мислел за жива, а то излязло — мъртва, истинска покойница.

— А къде е погребана?

— Ела да идем, ако не те е страх.

Прохор се озърна тревожно. Живият мрак се сгъстяваше, напираше, искаше да загаси свещичката, както вълната се сили да загаси морския фар. Чужди сенки меко се стрелкаха в тъмнината, падаха, ставаха, протягаха ръце към Прохор. Ето че някой сякаш плесна с длани и с тих смях се втурна да танцува — все по-близо и по-близо — някой синкав, треперещ, студен.

— Да си вървим, Фарков! — уплашено се втурна Прохор към вратата.

— Какво те прихвана, бе? Това е месечината.

През прозореца като призрак се вмъкваше лунна светлина, сенките се притиснаха към пода, укротиха се и мракът стана неподвижен, изчакващ.

Вървяха през гъсти храсталаци. Месечината им светеше. Клекът, боровете и трънките се вкопчваха в Прохор, шумоляха предупреждаващо, не го пускаха, шибаха го с все сила по лицето.

— На̀, гледай — каза Фарков, кимна нагоре и запали лулата си.

На два вкопани високи стълба е закрепена коруба. Отгоре тя е покрита с широко парче кора. Кората се синееше и сякаш потрепваше, като че ли легналият под нея мъртвец въздишаше тежко.

„От вятъра е“ — еднакво си помислиха и двамата, но синият тих въздух не помръдваше. Месецът беше се изправил на пръсти и все не можеше да се издигне над тайгата, а само лениво мърдаше побелелите си вежди: „Ей! Какво търсите тук посред нощ?“.

От една цепнатина на корубата провисваше като камшик черен шнур.

— Това й е плитката… На шаманката…

— Брей, колко е черна!

Гласовете им изглеждаха чужди, сякаш звучаха изпод корените на тайгата. Спогледаха се: лицата им бяха бледозелени, като на мъртъвци. Прохор усети в гърдите си неприятна студенина.

Изведнъж те внезапно извикаха и побягнаха. Непоносимият страх ги гонеше през мрака и непроходимия гъсталак като посред бял ден по широка степ.

Шитикът пореше водата, белите гребла трескаво замахваха, пляскаха като вкочанени ръце на удавник. А подир тях откъм тайгата долиташе свирепо свиркане. Но когато се поокопити, Прохор най-сетне разбра, че въздухът излиза със свирене от собствените му гърди. Той пусна греблата и избърса студената пот от челото си. И двамата ги беше ужасно срам. Избягваха да се гледат в очите и без да разменят нито дума, едновременно се тръшнаха и заспаха.

Сънят на Прохор е неспокоен, огнен. Червено-червено — това е кръв. Земята е червена, небето е червено, една червена тунгуска с алени дрехи, шаманката: „Бойѐ, приятелю, прегърни ме!… Хайде, по-силно, по-силно!“ Прохор отмалява, става му горещо, сладко. И чува глас: „Ставай, Прошка… Време е!“

Прохор се събуди. Ибрахим го друса за рамото и го гледа гальовно със строги очи.

 

 

Утрото беше хубаво, ясно. Шитикът плуваше бавно. Реката течеше с ленива отпадналост, сякаш още не беше се събудила от зелените си блянове.

Започнаха да срещат из пътя си баирчинки. В далечината стърчеше оголената гръд на една скала. Плачеше ранна кукувица, влюбено крякаха патиците в тръстиките.

— Ти вчера що се уплаши? — тихо попита Прохор.

— Ами ти?

— Видях, че ти драсна, и побягнах.

— А аз — като видях, че ти бягаш, момко.

И двамата се усмихнаха и млъкнаха. Реката рязко зави вдясно, към слънцето. Водата заблестя като разтопен метал. Прохор зажумя.

— Счу ми се, че корубата запращя. Дето е шаманката… Като изпращя! — каза Фарков.

Прохор с присвити очи го погледна смаян:

— А аз чух гласа на тунгуската: „Бойѐ, приятелю, пригърни ме!…“ Ама едно ясно, ясно.

— Лъжеш?! — И лицето на Фарков се издължи, очите му станаха сериозни: — Съвсем като на онзи войник… Ама досущ. — Той се прекръсти крадешката.

— Ти какво? Караконджул виждаш?! Муцуната кръстиш?! — подвикна му Ибрахим.

— Не — отговори му Фарков. — На днешния ден се помина баба ми…

Прохор се замисли. Сънят и чародейната случка бяха го разтревожили. Някъде в далечината проплакваше авлига. Прохор въздъхна.

— Не обесвай глава! Право трябва държиш! — бодро се обади Ибрахим.

— А след малко ще ни се отвори работа… Здравата ще се изпотим — каза Фарков. — Чувай как шуми… Това се вика Ерьомински праг.

Наистина, щом възвиха встрани от слънцето, се дочу шум като отдалечено шумолене на гора. Течението ставаше все по-слабо и по-слабо, а шумът на прага нараставаше и след още няколко извивки на реката бързата вълна внезапно грабна шитика.

— По-вдясно! — викаше Фарков и гласът му се сливаше с шума. — Кьорав ли си?!

Ибрахим с всичка сила налегна греблото и стисна зъби, а шитикът, който беше се опрял с носа в един камък, застана напряко на реката и се наклони на една страна. Фарков скочи във водата. Водата не му стигаше и до коленете. Той взе пръта и борейки се с течението, изгази от единия бряг до другия, за да измери дълбочината. Викна нещо, махна с ръка, пак викна, но говорът на реката разчупваше и объркваше звуците.

— Няма откъде да се мине — каза той, когато се приближи. — Хвърляй гащите, Ибрахим… Тръгвай да търсим дълбоко.

Те отидоха да опипват водата, а Прохор започна да скицира в тефтерчето си положението на прага. Но щом се отвлечеше от работата, във въображението му възникваше печалният образ на Таня, а в душата му пак се съживяваше чувството за самота. Защо Ибрахим му се озъби като звяр, когато Прохор поиска да вземат Таня със себе си? Магаре! Как си позволява!

Но ето че също като глухарче под порива на вихър се развея образът на Таня и вместо тъжното, просълзено лице се показаха закачлива усмивка, мъниста, алени магьоснически дрехи: „Бойе, приятелю!…“ Прохор ядосано пропъжда видението с ръка и дълго, с любопитство гледа водата: струите бързо хвърчат под него, извиват се между камъните. Пред очите му заиграха цветни петна. Той вдигна глава към брега, но всичко, което виждаше пред себе си, всичко се движеше, плаваше, плаваше: шипковите и калиновите храсти, зелената поляна, тихата тайга — всичко беше грабнато от някакъв измамен поток и — каква е тая дяволска работа! — пак тунгуската с алените дрехи се кърши и вие в буен танц, мами Прохор към себе си и изчезва в гъсталака на отново спрялата се тайга. Прохор се усмихва мрачно: „Дяволица! Почакай, ще те хвана аз, само че не мъртва, ами жива ще те спипам!“ Разбунената кръв го блъска в мозъка, слънцето насища тялото му с трепетно вълнение: иска му се да обича, иска му се да изпонацелува всички моми.

— Ехе-хе-ей! Прошка! Насам…

Прохор чевръсто хвърля дрехите си, обува ботушите, за да му е по-удобно да върви по каменистото дъно, и слиза във водата. Бързеят го събаря, той пада на четири крака — ух! — изправя се, пак пада, започва да се смее. Камъните са кръгли, хлъзгави като тюленови глави, водата кипи. Прохор тромаво размахва ръце и се мъчи да хване моментите на равновесие като неопитен въжеиграч. Фарков час по час изскачаше на брега, кършеше върбови клони и ги забучваше между камъните на прага, за да означи бъдещия път на шитика. На около двеста метра от Прохор се виждаха две води: шумно кипнала, набърчена и, по-нататък — тиха, заприличала на стъкло, цялата в слънчев пожар. Граница на тези води е ръбът на прага. Ибрахим прехвърляше във водата камъните. Отдалеч на Прохор му се стори, че цялото набито тяло на черкезина, най-вече ръцете и гърбът му, е изпъстрено с тъмни линии: „Татуировка“ — помисли си той, но когато стигна съвсем близо до черкезина, се смая:

— Ама че тяло имаш, Ибрахим!… Като на борец… Трябва да си доста як.

— Горе-долу. — Ибрахим се наведе и вдигна над главата си един кръгъл, тежък стотина килограма камък; изпъкналите, рязко очертани мускули под мургавата му кожа се размърдаха, напрегнаха се и също като изваяни от глина, внезапно замръзнаха, дебнейки волята на господаря си.

— Цх!… — И камъкът опаса въздуха с черна дъга и цопна далеч във водата.

— Урра!… — викна от възторг Прохор.

— Какво крещиш, работи!…

Прохор се залови за работа. Той с младежки плам премяташе камъните и проправяше път.

— Онуй дърво видиш ли го? Към него карай… Право към него! След двайсетина метра ще стигнем дълбокото.

Работата кипеше. Фарков беше вече на шитика и го извеждаше към бързея. На връщане Прохор крачеше рамо до рамо с Ибрахим.

— Втриса ли те, Прошка, премръзна ли? Трябва да си пийнем.

Прохор долови в гласа на Ибрахим нежност и затова рече:

— Недей ми се сърди. Аз те обичам.

— И ние тебе обичаме. Нищо, юнак си, Прошка. Джигит!…

— С теб, Ибрахим, от нищо не ме е страх… Ти си силен.

— Ханджарът е силен… Ибрахимчо е верен, по-верен от куче…

Седнаха капнали, премръзнали. Шитикът хвърчеше по прага сигурно, прекатурвайки с нос забучените пръти…

— Слава богу! — облекчено каза Фарков. — Едно говно изгазихме.

— А по-нататък?

— Има да си патим. Още колко зор ще видим, братлета! Тя, Угрюм-река, е свирепа.

8

Пьотр Данилич Громов го удари на живот. Струваше му се, че е впрегнал тройка и препуска с нея. Тройката беше с дяволски подкови и Пьотр Данилич не искаше да знае накъде лети тя. По ботруни, по преспи, към пропаст — все едно, важното е да му свири в ушите весел вятър, да му се счува смях и звън.

Впрочем Пьотр Данилич си гледаше и работата. Разшири търговията, докара десет каруци манифактура и сложи в дюкяна за свой заместник продавача Иля Сохатих. Направи в тайгата катранджийница, впусна се и в още някакви предприятия. Но гледаше на всичко през пръсти и всичко едва креташе.

Маря Кириловна се залови да прави голямо млекарско предприятие и толкова затъна в работа, че не й оставаше време да забележи хитруванията на мъжа си.

Той отначало си провеждаше политиката доста тънко: тръгне уж на лов, а се намери у Анфиса, накани се да нагледа дърварите, а се намери у Анфиса. Птиците и горските животни отправят благодарствени молитви към небето, дърварите се излежават, наместникът му Иля Сохатих неволно пъха в джоба си копринени пошове и сребърни монети. А чорбаджията надигне бутилката — и при своята Анфиса.

 

 

Иля Сохатих е червенокос, възкъдрав, лицето му е цялото покрито с лунички, от което горкият отдалеч изглежда румен, а в действителност е кльощав и кекав; но по женската част е мераклия. В село той е първото конте: винаги с колосана яка, с маншети, с ярка вратовръзка, сребърната топка на бастунчето му също лови окото, табакерата му отвън е съвсем прилична, ала щом отвориш капака й — може да ти призлее: чак отец Ипат, когато надникна там, плюна. Освен туй Иля Сохатих си имаше двадесетина неприлични снимки — на вечеринките момците се превиваха от смях, а момите издаваха благопристойни писъци: — Ах, мръсник такъв! Пфу!… — но очичките им святкаха дяволито и се насочваха скришом към забранения плод.

Иля Сохатих обичаше да се полива с евтини парфюми, на три версти около него вонеше на копър и чесън. Пръстените, бутонелите, карфиците му хвърляха фалшиви стъклени отблясъци, часовникът и верижката му лъщяха с позлатата си. Цялата тая „цивилизация“ — той обичаше да зашеметява момците и момите с някоя по-засукана дума — бе усвоена от него в околийския град, откъдето го изнамери Пьотр Данилич Громов и подмами с голяма заплата и обещания за широк живот.

Всички моми бълнуваха само за него, а най-хубавичките бяха на нож: на всяка той се кълнеше, че обича само нея. Понякога моминското съперничество стигаше дотам, че съперничките се самозабравяха и пред всички издрънкваха за любовните си игри: с мен там и там, а пък с мен там и там, а сетне, когато се опомнеха, горчиво плачеха, бодяха с игли приказливите си езици, ала без полза.

Омъжените жени — по-младите булки — също не отстъпваха на момите и смятаха, че е кой знае каква чест да прекарат с него откраднатата нощ някъде край ромолящия ручей под дъхав цъфнал храст.

Иля Сохатих приемаше всички ласки като нещо естествено и макар че изпосталя като мартенски котарак, приписваше своите амурни успехи единствено на неотразимата си според него външност. И в края на краищата толкова се възгордя, че реши да облагодетелствува с пленителната си любов и Анфиса.

Той пристъпи към това със сърдечен трепет и нервни тръпки като боен, видял и патил кон. Анфиса му се струваше непристъпна. Пък и чорбаджията… О, чорбаджията веднага ще му откъсне главата! Но Иля Сохатих беше изпълнен с мъжество от главата до петите. Да завладее Анфисиното сърце на всяка цена — ето целта на живота му. Щом е тъй, смело на бой, към победа!

Една вечер, щом падна здрач, Иля Сохатих засука мустаците си, среса къдравия си перчем и се запъти към къщата на хубавицата.

— Никой ли не те видя? — попита го тя, когато му отваряше вратата. — Друг път хлопай на вратничката чук-чук! — та да знам, че си ти… Разбра ли? А чорбаджията ти къде е? Замина ли някъде?

Къщурката на Анфиса е малка, не струва, но до нея се строеше с пари, отпуснати от Пьотр Данилич, нова къща — тя беше пред завършване.

Анфиса нареждаше масата, подклаждаше самовара. Иля измъкна от джоба си бутилка калинова настойка и един пакет със саратовска басма:

— Позволете да проверя. Май че ви отива…

Анфиса стоеше висока, прехапала алените си устни; очите й бяха пълни със студен присмех. Иля подскачаше около нея като петле и все гледаше да се понатисне до съблазнителната Анфисина гръд, докато мереше парчето плат.

— Май че ви отива…

Тя го чукна по безсрамната ръка, отстрани подаръка:

— Не ми трябва. Не се нуждая.

— Ах, Анфиса Петровна!… Това е чак огорчително… Вас чорбаджията сигур ви е обсипал с подаръци от главата до петите.

— На теб какво ти влиза в работата? Пък и ти не си ми изтрябвал. За какво си ми?… Кажи де, Илюша!

— Ама как тъй. Жена, може да се рече, в разцвета на годините си… В поетична усамотеност. И тъй нататък…

Докато пиеха чай, Иля лъготеше, разказваше вицове за монаси, Анфиса се смееше, махаше с ръце, запушваше си ушите.

— Ама че си глупак!… За какво ли те обичат момите? А, Илюша? Сипаничав, чипонос, охтичав, същинска метилява овца.

— А вие кога ще ме обикнете? — попита той, нервно хапейки устни.

— Никога.

— Не е вярно… Мога да ви докажа още сега…

Той засука мустаците си, избърса потното си лице с напарфюмираната копринена кърпичка и очите му от мазни станаха умоляващи.

— Анфиса Петровна, ангеле мой! Хайде, само една целувчица… по бузката, Анфиса Петровна?

Но тя се смееше студено.

— Това е инквизиция. Как не разбирате? Аз усилено страдам…

— Глупак си, затуй страдаш. — Лицето на Анфиса изведнъж стана ледено, тя сякаш обля със студена вода пламналото мъжко сърце и Иля, облъхнат от внезапен страстен жар, се хвърли към Анфиса и жадно я сграбчи за талията.

— Гълъбице! Душо!… Пощадете нервозата ми…

Внезапно някой почука на затуленото прозорче.

— Чорбаджията! — в един глас прошепнаха и двамата. От страх чак луничките на продавача побеляха. Той започна да се щура.

— Вмъквай се в мазето, ама по-чевръсто. Ще те убие… Хайде!…

Тя затръшна подире му тежкия капак на пода и се задави от игрив смях. Чукаше се на вратичката. Анфиса отключи.

С бяла фуражка, високи ботуши и сако влезе Пьотр Данилич. Той заглади гъстите си мустаци.

— Сладка си, дяволице… Кой е опушил толкоз? Гости ли си имала? А?

— Аз пуших.

— Ти ли? Откога се научи? Я дръпни…

Тя смукна от цигарата и се разкашля.

— Много са серт.

— Серт ли? — Пьотр Данилич се засмя, свали си фуражката. — Ами аз да не би да не съм серт? Я ме погледни!… Какви гърди, какви юмруци…

— Юнак — усмихна се Анфиса. Гъстата й ленена коса е навита отзад на стегнат възел, малиновите й устни са полуотворени.

Той хвана белите й ръце, притегли я към себе си. Тя седна на коленете му. Под дюшемето се чу неспокойно шаване. Пьотр Данилич трепна.

— Котаракът е — каза Анфиса и се разсмя, сякаш разпиля сребърни парички.

Иля Сохатих замръзна. Проклето да е това ниско мазе! Той седеше превит о две върху нещо дървено между две огромни каци и изведнъж почувствува, че новият му панталон от сиво раирано трико започва да се мокри отзад. Той скочи и рязко удари — дявол да го вземе — темето си в тавана, „Слава богу, май не чуха, размина ми се.“ Тогава освидетелствува с разтреперана ръка на какво е седял.

— Тю, да му се не види… Мариновани гъби, печурки!… — Той засумтя възмутено и плю.

Сега стоеше, прегънат като дюлгерски метър, подпрял с намазания си с крем тил плесенясалото дюшеме, и си правеше сметка как ли ще му е най-удобно да се настани. Ухото му долавяше глух, просмукващ се през една цепнатина говор.

— Знаеш ли кой се крие в мазето? Любовникът и… — каза Анфиса и се засмя фалшиво.

— Любовникът ти ли?! — сърдито попита чорбаджията и дъските на дюшемето заскърцаха.

Краката на Иля Сохатих отмаляха и той пак седна в гъбите.

— Стой, къде тръгна! — викна Анфиса. — Ама ти наистина ли ми повярва? Ама че си!

Иля Сохатих въздъхна с облекчение и се прекръсти.

Пьотр Данилич изръмжа нещо неразбрано. После и двамата млъкнаха. Златната цепнатина в пода помръкна — изглежда, бяха загасили лампата.

„От ревност мога да се парализирам — злобно си помисли Иля; сърцето му се блъскаше до болка. — Туй ми било търговец… Отмъква изгората на собствения си продавач… Експлоататор с експлоататор!…“ Опипа джобовете си. „Ех, горе ми остана кибритът!“ А не би било зле да седне някъде другаде, но го беше страх да шавне и чакаше търпеливо. Налягаше го гъста сивкава дрямка. Той заспа, клюмна и се сепна. Беше тихо. Страшно му се прияде. Опипа кацата: зеле. Опипа другата: „Много просто, кисели краставички!…“ — Измъкна една напращяла краставица и я изяде с апетит.

— Пресносолна — тихичко каза той на глас.

Издърпа по-нагоре маншета си и пак бръкна в кацата. Краставицата се случи великолепна. Изяде я.

— Ей, мъченико! Ама ти да не би да си заспал?

— Нищо подобно! — с изкривена уста и примижал от светлината, викна Иля Сохатих и бързо напусна затвора си.

— Не крещи, хубавецо! — Гласът на Анфиса е сериозен, но гръдта й се друсаше от сдържан смях. — Ако много се перчиш — ще те изгоня.

С чувство на голям яд и ревнива болка Иля заговори:

— Големи щети ми причинихте. Чисто нов костюм… На какво е заприличал сега? А?

Анфиса мълчеше.

— И на̀, въз основа на лекото ви поведение цели три часа седях в маринованите гъби, в качето.

Анфиса се плесна по бедрата, прихна да се смее. На очите на Иля мигновено се показаха сълзи, той се втурна към нея със стиснати юмруци, но тя го сграбчи в прегръдките си и продължавайки да се смее, звънко го целуна по потното чело.

Иля забрави всичко на тоя свят.

— Анфисочка!… Цветенцето ми!…

— Стой, стой, стой! — настани го тя на масата. — Хайде да гуляем.

Пьотр Данилич живееше по руски, просто: храната му беше обикновена, селска — обичаше кисело мляко, овнешко месо, тлъста зелева чорба. Обличаше се без претенции, обикновено; когато го налегнеше пиянството, пиеше до загубване изключително водка. Човек без широк замах — той решително не знаеше как да си пилее парите в тоя пущинак. Направи дарение на църквата, построи къща на Анфиса, накупи на себе си и за нея мебелировка, килими, часовници, самовари с гравирани завъртулки по тях. А после какво? Ех, защо ли не вземе да прескочи до Москва! Но крилата му са кокоши, пък и годинките му не са малко.

Все пак за три-четири месеца можа да се спиртоса здравата: носът му стана червен, лицето му се поду, насън пръстите на ръцете му играеха, целият трепкаше. А когато видя две малки дяволчета, седнали като два заека на скрина, твърдо реши: „Трябва ми почивка.“

Два дена се оправя с квас, яде кисело зеле и на третия замина за тайгата на петдесет версти от къщи. Дори с Анфиса не си взе сбогом.

9

Средата на лятото. Пътниците почерняха като араби. На Прохор три пъти му се обели кожата на носа.

И лодката плаваше весело, и времето беше приказно. Ставаха на разсъмване. Докато Прохор се къпеше Ибрахим печеше шишове, Фарков се занимаваше с големия като кофа чайник. Похапнали и ободрени, потегляха и изгревът на слънцето ги срещаше вече на път.

Втора седмица целият въздух беше наситен с дим, някъде гореше тайгата. Слънцето се издигаше голямо кърваво, като нажежено бакърено кълбо. Резките тонове и очертания в пейзажа се изгладиха, разстоянието стана измамно, несигурно; близкото изглеждаше далечно, далечното се приближи досами тях. Въздухът беше неподвижен. През млечносинкавата пелена мътно се синееше всичко наоколо: гората, скалите, островите всичко е мътно, призрачно.

— Ибрахим, колко е хубаво все пак… А?

— Дъх не мога да си поема. Люти ми на очите… Зле е, Прошка!

Сега Ибрахим седеше на греблата, Фарков на кормилото: реката все още беше плитка, а браздата след шитика — криволичеща, лукава. Ето едно по-дълбоко място.

Фарков казва:

— Прохор Петрович, имате ли стръв? Трябва да хванем риба за обед.

Прохор му подава кутийката, пълна с конски мухи, и сплесква още две конски мухи на коляното си.

— Дявол да ги вземе, колко са!

Фарков има две въдици. Един подир друг непрекъснато цопват в лодката златисти караси.

— Я какви са тлъсти — радва се Фарков и след пет минути заявява: — Е, сега ще стигнат.

Прохор е свикнал с щедрите дарове на Угрюм-река и не се чуди. Поглежда часовника си — време е за обед. Забелязва удобно място и командува:

— Фарков, към брега!

— Нека малко по-нататък, Прохор Петрович — слабо му възразява той, — наближаваме село.

Прохор чувствува, че е сбъркал: разбира се, по-добре е да направят почивката в селото: яйца, мляко, курабии, но щом е рекъл веднъж — връщане няма.

— Чу ли?

Фарков не смее да се опъва.

Рибената чорба е мазна, кашата гъста, с масло, сухари имат в изобилие и пият чай до изпотяване. Насред обеда Ибрахим разкопчава до долу дюкяна на гащите си, хвърля тирантите и се оригва самодоволно.

— Какво, Ибрахим, наяде ли се?

— Не.

Очите му святкат като на вълк, после се замъгляват, кръглата лъжица чевръсто шета от котлето до устата му, най-сетне той се оригва още по-силно и опиянен от ядене, изпълзява на четири крака на сянка да подремне.

На Прохор и на Фарков не им се спи. Фарков лежи по гръб, разказва за Данилова могила, покрай която бяха минали предния ден. В нея има пещера, където доскоро живял Змей Огнян. Денем го няма никакъв, ала щом се смрачи, сякаш пламък озарява небето — змеят хвърчи. Сума християнки откраднал, повечето все млади булки и моми. Спял с тях, докато ги умори. А една, разправят, му родила момата-шаманка, същата, дето уморила Антип.

— Ама вярно ли?!

— Няма да те лъжа. А пък точно на туй място, дето сме легнали, един селянин отхапал носа на жена си. Отначало я дърпал за плитките, а после взел, че го отхапал и го изплюл… Да не му слага рога…

Внезапно водата някъде наблизо взе да се плиска и се чу вик:

— Тегли, тегли-и-и!

Шляпат гребла по водата, шумолят камъните под нечии крака. Прохор се загледа втренчено нататък: млечносинкавата приказна мъгла затуляше всичко. Но се мина още малко и от димната мъгла почти до Прохор се измъкна някакво мъгляво чудовище; то като неясен призрак се плъзгаше бавно по водата.

— Хайде, дяволи! Тегли, тегли!

Голям шитик. Теглят го с хамути срещу течението петима, шестият стърчи на кормилото, седмият е на носа с прът: отблъсква лодката от срещнатите камъни и дървета.

— Хайде, дяволи, хайде!… Мамицата ви шантава! Хайде!

Петимата нагазват във водата до над кръста и напрягайки сетни сили, гледат начумерено към шитика.

— Давай, давай, давай! — като залп изхвърчат гъгниви подвиквания и мръсни оскърбителни ругатни.

— Туй е едно тукашно търговче, арменче. Криминален затворник — каза Фарков. — Ще му се обадя. А заслужава да го шибне човек по врата. Ментарджия и половина.

На шитика е натрупана цяла купчина еленови кожи купени от тунгусите, върху кожите — три пухени възглавници; на възглавниците като Буда сред облаците важно седеше приличен на шопар, целият плувнал в лой, човек. Над него се люшкаше като балдахин и му правеше сянка голям бял чадър.

— Защо се спряхте? Ей ти, рижавият! Тегли, тегли!…

Въжетата всеки миг могат да се скъсат, те дълбоко са се врязали в превитите гърбове на ратаите. Капнали от жегата и напрежението, хората дишат тежко като изтощени, болни коне.

— Аганес Агабабич! — подвикна Фарков и се надигна. — Ама че дяволско именце, езика може да си строши човек — каза той на Прохор. — Политически го теглят, царски душмани. Аганес Агабабич, чуваш ли ме!…

— Кои сте вие? — обади се копата.

— Жители. Тук един човек иска да си поприказвате, търговски син.

— А-а-а — проточи търговецът и завика гъгниво: — Ей, вие! Към брега… Събери тегличите, навий въжето… Към брега, мамицата ви шантава!…

До Прохор се дотърколи като кълбо на късите си крака-бутилки широк два обхвата човек; той пъхтеше, сумтеше и се обливаше в пот, мократа му риза беше разкопчана, ръкавите й — запретнати, гърдите и ръцете му покрити с гъста като на мечок козина.

— Здрасти — подаде на Прохор издутата си като възглавничка длан. — От кой край сте? — Говорът му беше не руски, гърлен.

Прохор си каза името, разглеждайки с интерес рехавата копа с крачета, неугледно омотана със сукно и басма. Търговецът седна по турски на земята, попита:

— Какво на теб требе тук? Защо тръгнал? Може търговийка жилайш да завъртиш? — Търговецът засумтя, запъшка, продуха ноздрите си, после взе да клати кръглата си обръсната глава и да вика гъгниво:

— На вятъра-а! Тук ша загиниш… Хората са мръсници, всеки гледа на вересия да взема, после не плаща. Ред няма, оправия няма, ша фалираш! Тунгусите са скотове, неверници, току-виж те заклали… Хич не те съветвам! Хич!…

— Защо лъжеш, Аганес Агабабич — не се стърпя застаналият до огъня Фарков. — Нашенци са добри хора. Ти защо се заби като кърлеж — я гледай какво шкембе си отпрал…

— Кво-кво-кво? — Седналата на пясъка копа заработи с пети, тежко се обърна около оста си към Фарков. — Кво? Кърлеж? Аз ли съм кърлеж?!

— А ще стигнем ли, преди да падне сланата, до Крайск? — попита Прохор с вълнение.

Пак заработиха петите и копата с голямо сумтене се извърна с лице към него:

— Хо-хо! Не!… Какво си мислиш! Поемай назад, докато е време… Знаеш ли колко версти са туй? Три хиляди версти оттук нататък. А реката е охо! Същинска смърт.

Прохор кимна към седналите встрани работници и попита:

— А тия какви са?

— Политически… Бунтовници… Интернирани… Мръсници. Ама аз ще ги!…

— Защо да са мръсници? — въпросително погледна Прохор в лоясалите му свински очички.

— Ами как! Против царя, против реда, против капитала? Нека сега ме повозят кучите синове, нека поохлузят хомота… Ха-ха-ха… Ама аз ще ги! — Той вдигна космат юмрук и го размаха във въздуха.

— Както те гледам, ти май на цял свят се заканваш! — каза Фарков, който гореше от нетърпение да се счепка с него.

— Кво-кво-кво? — обърна се около оста си и викна копата. — Ей, рижавият! Я ми подай тефтера! Чакай да видим… Познавам те аз, миличък… Фарков те викаха, нали? Знам… Повече от сто рубли имаш да ми даваш.

— Имам да ти давам въшки… Ти надписваш десеторно от дълга… Смаза ни с тия лихви… Ти…

— Кво-кво-кво?!

Прохор тръгна към политическите. На времето в града той беше ходил с един познат студент на младежка сбирка. Там имаше и политически. Разпалено, справедливо говореха, пееха, ругаеха управниците, порядките и колко болезнено шибаха думите им, колко правилни бяха! На Прохор тогава много му хареса всичко; той дълго разпитва студента, който му даде някакви книжлета, наистина много неразбираеми и скучни. Прохор криво-ляво ги прочете и му ги върна, без да запомни почти нищо.

— Здравейте!

Всички погледнаха високата му фигура, гордо вдигнатата му глава със зорки очи, Прохор им подаде табакерата си. Запалиха.

— Как се съгласявате да мъкнете тоя дявол на гърба си — започна Прохор, — по-добре го пречукайте някъде.

Всички се усмихнаха приветливо, а онзи, с меката шапка, каза с въздишка:

— Когато вземе да се подува от глад, човек на всичко се съгласява. Местните не ни вземат на работа, пък и нас не ни бива: тайгата да изкореняваме и да разораваме новата земя не е за нашата уста лъжица.

Прохор погледна бледото му, обрасло с черна брада лице, белите му, подути от комари ръце, които трудно почерняваха от слънцето.

— Аз например съм счетоводител, а другарят ми е фармацевт — каза друг един, хилав и дребен, — а тоя човек е юрист; ясно е, че не ни бива за селска работа. А вие на колко години сте, другарю?

— На двайсет — излъга Прохор и всички му повярваха. — Аз също съм търговец — каза той. — Може би ще дойда тук да работя… Само че другояче ще подкарам всичко.

Онзи, с меката шапка, безнадеждно махна с ръка, но все пак се заинтересува:

— А как именно?

— Първо ще издавя в някой вир тоя хипопотам и всички мерзавци, които ограбват селяните… А после…

В това време до храста се развикаха страшно:

— Ментарджия!

— Не, ти си ментарджия! Ти…

Фарков стоеше прав като дирек, дългите му ръце се полюшваха. До него подскачаше запъхтеният дебеланко и му навираше в лицето отворения тефтер:

— Ей къде е вписано! На̀-на̀! Затвор за теб!… Изселване!…

— Плюл съм на тефтера ти! — свирепо плю Фарков върху тефтера.

Дебеланкото подскочи и удари Фарков по брадата, а той се засили и заби юмрук в издутия корем. Дебеланкото отскочи, наведе глава и като въртеше бързо юмруци, се втурна като глиган към противника си. Той го друсна здравата с юмрук по тлъстия гръб като по тесто, но веднага след това бе прекатурен от един силен удар.

— Аха-а! Твойта мамица шантава!

Всичко се сля в една ревяща неразбория: ето че между краката на Фарков хърка и избелва очи налялата се с кръв глава на арменеца; ето че самият Фарков, драскайки със свити пръсти земята, се извърта като голям гущер, за да изпълзи изпод рухналата върху него грамада. Вдигна се облак от пясък, пращи и съска чакълът; главни и пламнали клечки също като жар-птица хвърчат от огъня на всички страни.

— Стига! — колкото му глас държи изкрещя Прохор и се втурна да ги разтървава.

— Край — тежко се надигна червеният като цвекло дебеланко и започна да натиква в гащите си измъкналата се съдрана риза. — Още бой искаш?!

Фарков мълком грабна едно гребло и шибна дебеланкото по дебелия задник. Звънливият, шляпнал като плесница удар веднага бе заглушен от задружен смях. Арменецът се хвана за пламналия си от удара задник, заплю Фарков и изкомандува:

— Ей, вие, марш при шитика! — и кресна от възглавниците, разтърсвайки отворения чадър: — В пандиз натикам тебе, кучи сине, в пандиз! Имам свидетели!

Закипя водата, зацапаха изморените крака, все по-нататък, все по-призрачно, и всичко потъна в мътната синкава мъгла. Само се чуваше: „Тегли-тегли!“ — и лютива като арнаутска чушка попръжня. Прохор дълго гледа тъжно натам, където се скри дяволският призрак, после отиде до загасналия огън. Фарков старателно промиваше с топъл чай удареното си по време на сбиването око.

Изведнъж в съседния храст нещо се размърда — надигна се Ибрахим и погледна към слънцето.

— Да не би да сме се успали?

— Ти май че да — засмя се Прохор. — Тук цяла война се води… Негли не чу?

— Що лъжеш — мрачно се обади черкезинът. — Какъв война?

— Та това се казва хъркане! — викна Фарков. — Погледни, на мен замалко не ми извадиха окото… Точно война си беше. Теб по едно време чак те прегазихме. Премятахме се през теб.

— Що лъжеш! — Ибрахим сключи вежди и започва сърдито да върти очи. — Аз да не би да съм мъртъв? — Голото му теме грееше.

Прохор и Фарков прихнаха да се смеят.

Ибрахим хълцукна и мрачно посегна към чайника.

10

Август се беше преполовил. Северното лято си отиваше. Водата стана студена, придоби стоманен цвят. По трепетликите и крайбрежните ракитаци се появиха избледнели листа; те трепкаха на вятъра като крила на жълти птици. Удивително прозрачният въздух правеше картината отчетлива, ясна. Отдалеч можеше да се види как пламтят на слънцето кичурите на калината и глога. Тишината стана вглъбена, жадна за звуци. Крясъкът на далечната авлига звучеше почти до самия Прохор; чуваше се как се промъква лисица през гъсталаците. Ясно плаваха в нощта монотонните ридания на кукумявките. А пушечният изстрел приличаше на гръмотевичен тътен; той дълго бучеше и се раздробяваше по ръбовете на стръмните брегове.

Угрюм-река продължаваше да е капризна, несговорчива. В нейната същина имаше нещо диво, коварно. Тя ту се усмихне приветливо, покаже между зелените си брегове тясно право корито: „Плавайте, скъпи гости, на добър час!“ — и шитикът, святкайки с греблата си, безгрижно се движи към примамливите далнини. Ту изведнъж, зад завоя, неочаквано се ширне, стане непроходимо плитка, бърза. Стремителният поток грабва шитика и с предателски трясък го захвърля на някоя плитчина. А водата, шумно подскачайки по покритото с камънаци дъно, подигравателно се присмива на пътниците като сръчен комарджия на наивен играч. Тогава пътниците се събличат и дълго бродят с проклятия по студената вода, мерят дълбочината, прехвърлят камънаците, търсят проход.

И пак тихо, засмяно корито, и пак непроходима плитчина или праг. Така дни наред. Скокове, прагове, плитчини, бързеи, подмоли. А времето вървеше, без да спира. Платното на времето е здраво, пътищата му са отколешни, краят му — безкрайният океан.

Ибрахим от ядосване пожълтя; той скърцаше със зъби и псуваше, а бялото на изпъкналите му очи в миговете на гняв се наливаше със злъч. Прохор сипеше върху Фарков селяшки псувни, сякаш той беше виновен за всичко.

— Ама че река! Каква е тая река? Праг подир праг! Шантава река!… Толкоз време хабим…

— Реката си е луда, свирепа… Господ я е създал такава — спокойно казва Фарков. — Тя е досущ като човешкия живот: иди я разбери. Затуй й викат Угрюм-река. Съвсем като живота на хората е. Да.

Веднъж, преди да потеглят, Фарков каза и посочи с глава отвъд реката един гол, извисен близо до брега хълм:

— На̀, погледнете го… От тоя хълм, значи, ще тръгнем, ще плаваме цял ден, а надвечер, ако всичко върви благополучно, пак до него ще стигнем, само че от другата му страна.

— Защо?

— Ами тъй, значи, е протекла майчицата-река — забързано взе да пояснява Фарков. — Из пътя си прави три грамадни криволици, три мега, както им викаме ние. На туй място тя се е нагънала на седемдесет и кусур версти, а ако тръгнеш пеш — да има, да има верста и половина.

Ибрахим завъртя глава и плю.

Прохор слезе на отсрещния бряг и отпрати шитика, а после се запъти през горското усое към хълма.

Ето го вече на плоския като тепсия гол връх. Какво висине! Пред него отведнъж се разкриха необгледни простори.

Беше ранен час. Зората обагри изтока, изпод земята, изпод дебрите на тайгата се възземаха нежните лъчи на светлината. Лицето на тайгата, надигнато към небето, беше тъмнозелено, навъсено — нощните сенки още не бяха се смъкнали от него. Тихо е. Въздухът не трепва. Прохор чува как трака часовникът му. Той е неспокоен. Там, долу, в компанията на Ибрахим и Фарков напоследък все по-често започна да забелязва, че се тревожи; долавяше тревогата смътно, неопределено, като нечий неразбран предупреждаващ шепот, но залисан в работа, винаги забравяше за нея. А тук, сега, когато остана сам, открит за всички ветрове, Прохор отново позна тази натрапчива гостенка; тя рязко потропа на вратата на душата му, стресна сърцето му с някакво тревожно предчувствие. Сети се за баща си, сети се за майка си — когато тръгна на опасния път, тя горчиво плачеше и го благославяше: „Прошенка, гълъбчето ми… Да те пази господ.“ Тогава Прохор — още млад и зелен — само се усмихна. А сега имаше зад гърба си опит; трудният изминат път обещаваше занапред безкрайни лишения. Скоро ще останат с черкезина сами сред безлюдната незнайна река, скоро по водата ще плъзнат мъгли, а после и сняг, зима. Какво да прави? Може би да се върне? И едва в този миг младежът ясно и отчетливо разбра голямата тревога на майка си: „Прошенка… Да те пази господ.“

Прохор си спомни това, почувствува го, въздъхна няколко пъти. Нима го чака гибел? И го обзе желанието да се помоли усърдно, да измоли от господа милост: нека той му изпрати ангел-хранител, нека направи пътя му щастлив. С благоговение коленичи на покритите с роса каменни плочи, долепи лице до земята. Усилено мръщеше чело, въздишаше, за да се накара да заплаче, но някой му пречеше да се съсредоточи; той почти не чуваше думите на молитвата, която шепнеха устните му. „Ангеле мой свети, пазителю на душата и тялото ми…“ Да, да. Тя, те и двете му пречат — Таня и прекрасната шаманка. Греховно се усмихват, примамват го… „Пазителю мой свети, всичко ми прости, ако съм съгрешил със слово, с дело, с помисъл…“ Но молитвата не му помогна: в душата си чувствуваше тъга и смут.

Но ето че го блъсна в очите новородената светлина. И измамните призраци изчезнаха отведнъж. Прохор бързо скочи и се провикна високо, тържествено, от все сърце:

— Слънчице! Слънчице!

Със свежи лъчи поръси слънцето младата душа — и несигурността се изпари.

— Здравей, слънчице! — Прохор не можеше да каже нито дума повече, устните му подскачаха. Той чувствуваше в тия живителни лъчи сигурен помощник, душата му се изпълни с надежда и увереност.

— Ти и черкезинът… Двама сте… От нищо не ме е страх… Слънчице!

Дишането на Прохор стана спокойно, бавно, кръвта в сърцето му се успокои: той избърса сълзите си и дълго се любува на ширналите се пред него далнини.

Като прохладен, още неразпален огън слънцето бавно изплуваше в бледото небе, полегатите му лъчи отпуснато блуждаеха по гората, която покриваше склоновете и върховете на планините. И всичко, което беше клюмнало в дрямка, сега отваряше очи, събуждаше се.

Събуди се и въздухът, хладни струи подухнаха над тайгата, елите с копринено шумолене прошепнаха осанна на лъчезарния властелин на земята и пак настъпи тишина. Чува се само църкането на игривата белка и гордото гъргорене на орела. Белката безгрижно скача от клонка на клонка, разперила пухкавата си опашка; ето че тя си хареса една шишарка с ядки — боже благослови! — сега ще си похапне. Но орловите нокти се забиха чак до сърцето в топлата топчица и мънистените очи на животинчето се затвориха завинаги.

Прохор вдигна пушката и — бум! — главата на орела отхвръкна от леките му рамене и властелинът на птиците рухна като камък в пропастта. В дола изрева мечка; тя вдигна озъбена муцуна към прозвучалия изстрел и изплю кръвта на елена, когото току-що беше разкъсала край студения извор. И се заредиха едно след друго… Кръв, трепет, смърт в името на живота. Железният закон започваше да действува.

А слънцето си върви по пътя… Какво му влиза в работата, че ставало нещо някъде там, на земния нищожен свят. Равнодушно, без зла воля, радост и гняв, то все по-жарко, все по-силно разпалва своя огън.

Прохор не бързаше да си тръгва. За погледа сега всичко бе станало отчетливо и ярко. Лъщеше Угрюм-река. Оттук тя приличаше на тихо криволичещо ручейче. „Какво ли се чернее в нея като малка буболечица? Нима шитикът?“

Долу, близо до подножието на хълма, се вие тънка струйка син пушек.

„Аха, тунгуски катун.“

На яркозелената, обляна от слънцето поляна стърчаха като три малки кафяви калпака три островърхи чума.

Прохор запали цигара и заслиза бързо от хълма. Той много беше слушал от Фарков за тия горски хора — тунгусите, но нито веднъж не беше ги виждал отблизо. Започна да среща елени. Силни, красиви, с разклонени рога, козината им лъщеше на слънцето, черните им очи блестяха. А някои бяха проскубани, новата им козина още не беше поникнала, те накуцваха; по краката им над копитата, се виждаха гнойни рани, в които пъкаха бели червеи.

— А-а, люча^[1] дотърча, русак! Здраста, боне.

Със ситни крачици, тъпчейки белия къдрав мъх, към него се приближаваше един стар тунгус.

— Здраста! — заговори той с гърлен глас и раздруса протегнатата ръка на Прохор. — Отде се взел, бойѐ? Търговски, не? Огнен вода има, не? Барут, сачми, цакар, чай? А? — Старецът присви дръпнатите си тесни очи и се усмихна с цялото си голобрадо, покрито със ситни бръчки лице.

— Айда! — махна с ръка тунгусът и те тръгнаха. Тънките стройни крака на тунгуса, обути с високи велурени унти, напето отмерваха бързи крачки.

— Накъде, бойѐ, надолу бързаш с шитика? — попита тунгусът, когато стигнаха до брега.

— За Крайск, старче, за Крайск. Ще стигнем ли?

Тунгусът го погледна учудено и поклати глава:

— Не. Ще пукнеш.

Прохор започна да му възразява, да спори разпалено, но тунгусът държеше на своето:

— Твой голямо глупак… Зима иде… Далече много, бойѐ. Опазил те господ!

В катуна живееха три семейства. Пламтеше голям огън — гуливун, — край него шетаха жени, стари и млади; те готвеха, варяха в казани месо. Един кльощав тунгус с мръсна риза и с дълга черна като на китаец плитка отсичаше рогата от мъртва еленова глава. Настрани седеше дебела бабичка с гола, неимоверно мръсна гръд. Тя стържеше с остра стъргалка една просната еленова кожа, от която щеше да направи велур — ровдуга. До нея беше сложено изплетено от брезова кора и измазано с глина голямо корито, напълнено догоре с човешка пикня, в която се дъбеше кожата. Бабичката непрекъснато си мърмореше нещо под носа с дебел глас и страшно се потеше от усилията.

— Е, бойѐ… Е!… — Тя не можеше да говори на руски, но Прохор разбра, че иска пушката му. Очите й светнаха.

Старият тунгус, който не се отделяше от Прохор, му каза:

— Туй мойто жена… Страшно стрелец… мечка бие — татко амикан… Много пъти… Опазил господ!… Само че сега слепяло… Малко-малко око повредил…

Бабичката въртеше пушката в ръцете си, цъкаше с език, прицелваше се — „бух-бу-х!“ — и се радваше като дете.

Над един малък огън до чума шеташе млада жена. Беше й горещо — слънцето доста препичаше — и тя се беше съблякла до кръста, само гърдите й бяха криво-ляво покрити със сив халми^[2], украсен с мъниста и поръбен с лисича кожа.

Докато разговаряше със стареца, Прохор опипваше с хищен поглед стройната фигура на жената — от черната, та чак избиваща на синьо коса, до малките боси, покрити с кал стъпала.

— Туй мойто дъщеря… — каза старецът. — Мъжът му умря, нещо се поразболя. Само остана. Лошо работа… съвсем лошо. Момченце иска, а не ражда… — И гласът на стареца стана тъжен. — Аз богато: много елен, кожи, едно-друго… Като умра, кой стопанин? Ой, страшно трябва момче, внук. Я остани, бойѐ, поживей малко-малко. Тя много жежко прегръща, хе-хе-хе… Опазил господ как! Лошо женска ли е? А? Остани, обичай го. Като роди момченце, тогаз тръгнеш…

Прохор се засрами. Младата вдовица, изглежда, разбираше руски. Тя кокетно изви тънката си снага, при което извезаната й престилка се отмести, и се усмихна крадешком на Прохор.

— Ти на колко години? Двайс пет имаш? — попита старецът.

— Не, на седемнайсет съм — смути се Прохор.

— Ей бог? Тогаз няма нужда… Седемнайс — мани, мани… Твой работа пукнат пара не струва! — разфуча се старецът.

Прохор се изчерви. Тунгуската се изправи, наведе очи тихо каза нещо и въздъхна.

— Може на шитика да има някое голямо човек? А? — мазнеше се с гърлен глас старецът. — Страшно трябва…

Четири момиченца с любопитство разглеждаха Прохор, шепнеха си и го сочеха с пръсти, по които се белееха сребърни пръстени. После изведнъж всичките се засмяха, сякаш се разцвърча весело ято птички, и се втурнаха да посрещнат едно високо младо момиче.

— Другото дъщеря — каза старецът. — Страшно младо… Страшно сладко. Гледай, гледай…

Прохор сне шапка и й се поклони. Но девойката, която беше тръгнала с една кофа към реката, отмина мълком, без дори да го погледне. Гордо вдигнатата й глава беше с яркозелен тюрбан, който подчертаваше мургавината на бузите й. Оранжево-огнен кафтан с широки червени ивици по ръба и пешовете плътно стягаше тънката й талия; подрънкваха и блестяха сребърните украшения на гърдите и кованите гривни, обхванали тънките й ръце. А краката — с шарени, целите извезани със синци ботушки.

Девойката вървеше бързо, бедрата й едва-едва потрепваха и оранжевият й кафтан грееше на слънцето като огнен стълб.

Сърцето на Прохор престана да бие. Той прошепна: „Ама че хубавица!…“ Дощя му се да я настигне.

Старецът потупа Прохор по рамото, закиска се със скърцащ глас и щракна с език:

— Сладка работа! Хайде, ожени се!… Остани тук: тайгата ще кръстосваш, татко амикан ще ловиш, белки ще биеш… А? Всичко на тебе дам, всички елени, на!

— След две години, като се върна, ще се оженя — усмихна се Прохор.

Старецът подсвирна безнадеждно.

— Сега се жени!… Недей тъй… — И гласът му стана сериозен. — Две години двайсет места ходим, няма да намериш… Мой не обича на едно място седи, тайгата кръстосва, всичко гледа… Какво приказваш! А момата е сладка-сладка!… О-о, какъв мома!… Да не дава господ. — Старецът примлясна и глътна слюнката си, после помъкна Прохор към тайгата. — Ела гледаме елени, стопанство… Ожени се, бойѐ, ожени се… Право ти казвам, недей тъй!

И викна:

— Ей, жени!… Ядене бързо работи. Гост трябва гощаваме… Страшно бързо…

 

 

Падаше тиха, звездна нощ. Прохор лежеше край огъня до брега, чакаше закъснелия шитик. Нямаше какво да прави и преглеждаше бележките си в тефтерчето. Старият тунгус беше му съобщил безброй интересни сведения. Сега той знае къде обикалят тунгусите и къде излизат през зимата, за да разменят богатия си лов срещу нищожната милостиня на руските търгаши-обирджии. Прохор ще дойде тук и коренно ще промени всичко: нека спокойно си поеме дъх тоя гостоприемен мил народ. Или още нещо: хълмът, на върха на който се беше качил заранта, излиза, че криел в себе си мед. Прохор държи в ръцете си късче метал, намерено от стареца в каменния сипей на хълма. Старецът се изтърва и за златото; тунгусите знаят къде го има, но не искат да кажат, че, току-виж, надошли руси и прокудили цялото им племе. Не, по-добре нека си стои в земята!

Разбира се, Прохор ще работи тук, ще прокара широки пътища, ще съживи тоя мъртъв край, ще обработи полята, а най-важното — ще хване с ей тия ръце реката и ще я изопне като стегнатите пръстени на огромна боа. Непременно, непременно всичко ще стане така. Прохор Громов тепърва навлиза в живота. О, почакайте!

Лицето на младежа в този миг изглеждаше сурово, между веждите му преминаваха дълбоки гънки и кой знае откъде се бяха лепнали от двете страни на устата му старчески бръчки.

А все пак колко хубаво е това момиче! Какво ще стане, ако вземе да се ожени за него?… Майка му сигурно би се съгласила, ала баща му… Във всеки случай, когато се върне в къщи, ще поприказва с тях. Голям чешит е тоя тунгус. Хубав старец, добър. Намери отнякъде спирт, наряза се здравата, почерпи Прохор и все го увещаваше да остане в тайгата с дъщеря му. Не можеше да се нахвали с нея, а когато се понапи, строго заповяда на дъщеря си да се съблече; нека бойѐ види, няма страшно, стоката трябва да се покаже. Нека. Когато старецът започна да хока момичето и да размахва юмруци, то избяга засмяно навън и вече не се върна. А бабичката му го перна по челото с оплесканата с тесто лъжица — старецът се разплака, легна до огъня, сви се на кравай и веднага заспа.

Лицето на Прохор пак стана младежко. Той лежеше със затворени очи, на устните му играеше усмивка. А мислите му неудържимо го отнасяха все по-далеч и по-далеч.

Тишина. Плесват гребла. „Трябва да е шитикът.“ Не, тръстиките шумолят. Не, самур се промъква към задрямала птица.

— Бойѐ… Събуди се, бойѐ…

Прохор отвори очи. Надвесена над него, седеше девойката. Малките й ярки устни се усмихваха, а прекрасните очи бяха пълни със сълзи.

— Значи, искаш да си заминеш, да ме оставиш?

— Да, искам… — каза Прохор и му дожаля за момичето. — А може и да остана. Тръгни с нас.

— Не, не бива… Аз лежа в тайгата. Мен ме вардят.

— Какво значи — лежа? Кой те варди?

— Шейтаните — каза тя и се засмя тъжно — Тате и той ме варди. — Тя съвсем, съвсем добре говореше на руски и гласът й беше нежен, гальовен.

Прохор го мързеше да се надигне. Той хвана малката и ръка и я помилва.

— Как се казваш?

— Синилга. Когато съм се родила, тате излязъл от чума и видял сняг. Затуй ме нарекли Синилга, значи — сняг… Такава ни е тунгуската вяра…

По небето имаше много звезди. Но още повече бяха цветните камъчета по дрехите на девойката. Прохор нежно прокара ръка по нагръдника-халми. Гръдта на девойката потрепна. Тя отметна извезания халми и притисна ръката на младежа към трепкащата си гръд:

— Чуй как се мята птичето: туп-туп! — Тя го погледна в очите съвсем отблизо. Намери устните му, целуна го. — Бойѐ, мили ми. — В гласа й се чувствуваше упрекваща тъга, умоляващ стон.

На Прохор му стана студено, сякаш го бе лъхнал вятър от мрачно ждрело.

— Виж, ще легна до теб… Прегърни ме… По-здраво, бойѐ, по-здраво! Стопли ме… Сърцето ми без теб ще изстине, кръвта ми ще спре, очите ми ще станат на лед. Не вятърът ще отбрули от бузите аления шипков цвят, не нощта ще угаси огъня на очите ми. Ти, бойѐ, ти! Нима не ти е жал за мен?

В този миг Прохор забеляза седналата на един голям камък, точно над водата, млада вдовица-тунгуска. Гръдта й потрепваше от глухи ридания и черната й разплетена коса беше провиснала над очите. На Прохор изведнъж му се доиска да причини на девойката страдание и той каза сухо:

— Не, Синилга, не ми е жал за теб. За оная ми е жал…

Синилга мълком стана, изтърча, блъсна вдовицата в реката, а след това се върна студена.

— Да не би гъстият каймак да е по-лош от вкисналото мляко? И ти си един!… — каза Синилга и легна до него на златния пясък. — Не ме обичаш, значи?

— Друга обичам — прошепна Прохор, без да има сили да се откъсне от мамещото лице на Синилга. — Ти си прекрасна, но онази е сто пъти по-хубава от теб.

— Ах, бойѐ! — въздъхна девойката и цялата помръкна. — Остани, остани тук! На много работи ще те науча. Обичаш ли от страшни по-страшни приказки? Аз съм приказка. Обичаш ли от тъжни по-тъжни песни? Аз съм песен, а сърцето ми — вълшебно дайре. Ще стана, ще ударя дайрето, ще те поведа над гората, по волния въздух без път, а гората е хванала ледена кора, затрупана е със сняг, а преспите са дълбоки, а студът е лют и около месеца има кръг. Ха-ха-ха!… Ох, боли ме, задушно ми е!

И тя се разплака и започна да смъква дрехите си, но не можеше да го стори: те бяха залепнали за тялото й като студено желязо. Синилга дълго плака, кърши ръце в безизходна тъга и плачът й се сливаше с друг плач: възкачена на един гладък бял камък, който се виждаше сред нощта на светлината на звездите, ридаеше горчиво на отсрещния бряг вдовицата.

Прохор още го мързеше да стане; той само слушаше и нищо не го учудваше.

— Не вярвай на вдовицата! Тя се преструва: плаче за нещо, което не е било, търси каквото не е загубила.

Синилга се доближаваше все повече до него — той се отместваше:

— Студена си като сняг, Синилга.

— Нали съм сняг.

— Синилга! Ако ти беше тя, щях да те обичам.

— Бойѐ! Аз и тя, тя и аз сме една и съща… не разбра ли?

— Никога не съм я виждал. Само съм чувал една приказка за нея… Тя е мъртва… Но аз ще й върна живота.

— А аз не съм ли мъртва? Аз, според теб, жива ли съм? Бойѐ! Хайде, целуни ме горещо, горещо. Хвърли ме в огъня на твоето сърце, удави ме в горещата си кръв, тогава ще се съживя. Ох, тежко ми е да лежа в ковчега сама и студено-о…

Прохор се изплаши. Той се премести съвсем близо до огъня и все не можеше да отклони поглед от Синилга: толкова прекрасна беше тя.

— Значи, ти си шаманката! Същата, дето…

— Същата.

Сякаш леден къс се плъзна по гърба му. Той се разтрепера и викна:

— Лъжеш!

— Прохор Громов! — с пророчески глас произнесе Сенилга.

— Откъде знаеш? Коя си ти? — скочи младежът.

Беше същата тиха, звездна нощ. Прохор се прекръсти, въздъхна. Искаше веднага да запише тоя странен сън, но отложи за утре: главата му беше натежала, изморените му очи се слепваха. Подхвърли дърва в огъня и заспа дълбоко, мъртвешки.

 

 

— Ставай бе, какво ти е… Ей, Прошка!

Шитикът рязко възви към фарватера. Слънцето блъсна Прохор в лицето. Той се надигна.

— Ама че глупава работа! — От разредения с вода спирт, с който го беше черпил старецът, Прохор още имаше главоболие и усещаше отвратителен вкус в устата си.

На брега стояха група тунгуси — мъже и жени.

Те бяха излезли да погледат шитика и да им пожелаят „добър път“.

Прохор отиде при стареца и го попита:

— А къде е Синилга?

— Какъв Синилга? Няма такъв… Да не е мойто мома, мойто щерка? То седи в чума, болно е.

Прохор го гледаше като побъркан и с недоумение взе да разтрива челото си.

„Или да попитам вдовицата, може би тя е идвала при мен на нощна среща? Може би тя се казва Синилга?“

Но Ибрахим пак му викна от шитика:

— Прошка, потегляме!

11

Чак в края на август пътниците с големи лишения, в упорита борба с реката най-сетне пристигнаха в Ербохомохля — последния населен пункт.

— Жал ми е да се разделям с вас… Да знаете колко ми е жал!… — с искрен глас каза Фарков. — Много свикнах с вас… Честна дума!

Колкото и да го молиха Прохор и Ибрахим да не ги напуща, Фарков не се съгласяваше:

— Син имам там, стопанство. Как да ги зарежа? Тръгна ли с вас, най-рано по Великден ще се върна… Много хиляди версти има да избикалям. Жената ще помисли, че съм се удавил. Не мога, братлета.

Фарков се сбогува първо с Ибрахим, после се приближи до Прохор, прегърна го като син:

— Е, Прохор Петрович, на добър час, приятелю!… Много сме доволни от теб… Значи, подир една година ще те чакаме. Разбрано… — Той дръпна Прохор настрана. — Ела насам, момко, да ти река две думи. — Настани го на пезула, заговори тихо, развълнувано: — Виж какво, Прошенка. Ти хубавичко я обмисли тая, да плаваш ли. Гледай — късно стана. Току-виж, замръзнете, а? По-нататък жива душа няма да срещнете.

— Решил съм да плавам.

— Внимавай. Поразпитай тукашните селяни, старците. Може някой да е минавал по тоя път. Както и да е, дано бог ви помогне… И още нещо… — Той сложи ръка на рамото му и зашепна съвсем тихо: — Тунгуската, шаманката де, мъртвата… Тя наистина Синилга се казваше. Спомних си, честна дума… Баш Синилга.

Прохор го погледна въпросително, вътрешно разтреперан:

— Е, и какво?

— Ами таквоз, че не бива много да я викаш. Опазил те господ: ако се лепне за теб — ще се побъркаш. Разправят, че такива нощно време пиели кръв. Ако почне да те подмамва, с молитва я пропъждай. Най-различни случаи е имало…

— Глупости! — презрително се усмихна Прохор, след като се поокопити.

Фарков си купи едно конче и потегли с него още същия ден.

Прохор и Ибрахим осиротяха.

 

 

Ербохомохля е малко западнало селце. Има дървена църква, ала камбаните й отдавна са замлъкнали: от пет години насам няма постоянен свещеник, само веднъж годишно идва поп, опее в гробищата наведнъж всички заровени през годината, кръсти децата, после се заредят весели сватби: попът му се наплюска хубавичко на гощавките и си замине, подпухнал от пиене. А хората — едни се смеят горчиво, други се подиграват, трети леят истински сълзи: вярващите стават неверници, маловерните махват с ръка на всичко: „измама, мошеничество“.

Ербохомохля е старо село. Дедите на сегашните му жители са се преселили тук от Русия още по времето на цар Алексей Тихи, някои — бегълци от крепостното право, от войнишката служба, други — артисали казаци от ония, които покорявали на времето сибирските земи. Сега, кажи-речи, половината жители се занимаваха с лов, една част по допотопен начин човъркаха земята, сееха нещо и бяха същински роби на суровата коварна природа. А останалата част, доста голяма, бяха явни мошеници. Те лъжеха съседите си, лъжеха се едни други, бащите си, братята си, когото падне, но най-вече безпомощните, простодушни тунгуси, които всяка година пристигаха тук на тълпи с изключително богатите дарове на тайгата за панаира в деня на зимния Свети Никола. Пристигаха за тоя панаир и изпечени търговци от близкото градче, което се намираше някъде на хиляда и петстотин от никого неизмервани версти. Пристигаше и самият господин пристав — царското око, — и полицейският началник, а понякога и свещеникът: ако потрябват за църковни обреди.

Всъщност това не е панаир, а пладнешко обирджийство, грабеж, разврат и пиянство. Почти никой не си отиваше оттук непокътнат духом и тялом. Имаше осакатени в сбивания, покойници или намерили люта смърт от лютия студ: обере го търгашът до шушка, даде му за из път огнена вода — водка, натряска се тунгусът, замръзне — всичко остава шито-покрито. Имаше полудели от мъка и останали сакати за цял живот, имаше наградени със срамна болест.

Всеки отнасяше със себе си в тайгата проклятия срещу руската управия, срещу съдбата, срещу живота — ех, по-добре да не се бях раждал, проклети да са баща ми и майка ми!

А началствата проявяват показна деловитост: викат, хокат, пишат протоколи, заплашват търговците със затвор — не може да им се отрече актьорската дарба, — но в края на краищата, натъпкали „за благодарност“ торбите си със самурени кожи, потеглят в добро настроение за в къщи.

Всичко това и много други неща Прохор научи в най-големи подробности от умни кореняци, тефтерчето му със записки набъбваше — той му пришиваше нови листове.

Отби се при братя Сунгалови — достопочтени старци. По-големият, Никита, древен като побелелите вълни, беше на сто и шест години, но това не му пречеше да има разумна глава.

Той рече на Прохор:

— Заминавай. Ако си роден под щастлива звезда, ще стигнеш. А ако ли не, и в локва можеш да се удавиш, братле. Комуто каквото е писано.

А по-младият, деветдесетгодишният брат, на когото Никита по навик му викаше Спирчо, разубеждаваше Прохор:

— Внимавай, скоро ще падне зима. Всеки ден може да стегне студ. Тук живее северният вятър, нашият край е най-студеният… Не си играй, момче!

— Сега бързата вода ще почне, като грабне шитика върви го гони! — възразяваше му Никита и изправяше превития си гръб.

— Каква ти бърза вода, братко? По скоковете иди-дойди, ама по разлетите места?

— Ще го грабне-е — държеше на своето Никита. — Ти, Спирчо, много страхлив се пишеш.

Прохор попита:

— А колко версти има според вас до устието?

— Къде хиляда и петстотин.

— От прага се пази, момче… — каза деветдесет годишният Спирчо. — Прагът е свиреп, като нищо те глътне, ще направи твоя шитик на трески.

— Реката сама ще ти покаже пътя, ти само не се зазяпвай! Всичко зависи от божията воля, не се бой. — И дядо Никита погледна Прохор втренчено с избелелите си от старост очи.

През това време Ибрахим чак до късна нощ обикаля от къща на къща да търси водач. Но никой не се съгласяваше да тръгне:

— За какъв дявол ми е? По-добре да си умра в къщи, отколкото сам да си търся смъртта.

Ибрахим даваше сто рубли, даваше двеста, но всички упорито му отвръщаха:

— Не.

Ибрахим доста се умърлуши: нито той, нито Прохор не бяха кой знае колко опитни лодкари.

Те преспаха в общината, а шитика пазеше един нает за чаша водка пияница. Навън беше по есенному студено, вятърът виеше в комина и прозорците веднага се запотиха от парата на кипящия самовар. На пътниците им беше приятно да седят в топлата стая, укрити от лошото време.

— Може би за последен път нощуваме така — тъжно каза Прохор.

Ибрахим мълком, съсредоточено пиеше чай и бършеше запотената си плешива глава с някакъв мръсен парцал.

— Прошка, ти да не си се разболял.

— Не — отвърна му Прохор, — само нещо ми е…

Той беше си спомнил за дома, за родителите. Дощя му се да усети майчина милувка, майка му толкова го обича, толкова го пази, гощава го с малиново сладко… С какво удоволствие би изял сега едно голямо парче сладка баница с гъста сметана или две-три чинии ягодово малеби. Толкова са му омръзнали тия сухари, тая риба, това еленово месо — все едно и също, днес, утре. Дали да прати всичко по дяволите? Не, щом си се хванал на хорото, ще играеш докрай! Той наистина трябва да разузнае: по цялото течение на реката къде излизат с кожи за продан тунгусите, къде се спотайват руските търговци. Такава е заръката на баща му.

Вятърът се блъскаше в паянтовите черчевета, зле маджунираните стъкла дрънчеха тъжно и пищяха като издъхващи комари.

— За какво си се замислил, Ибрахим?

— За нищо.

А в действителност мислите на Ибрахим бяха мрачни. Беше го обзело съмнение. „Накъде сме тръгнали, защо? Нали оттук нататък няма нито едно селище, започва безлюдие, пущинак. Кого ще разпитва там Прохор? Това е шейтан, а не баща! Защо изпраща сина си на такава явна смърт?“

Лампата светеше слабо. Върху зиданата печка седеше дебел котарак; от скука той се миеше и поглеждаше непознатите с жълтите си като есенни листа очи. Влезе, олюлявайки се, един бос мужик — стопанинът. Черен, космат, разчорлен като след сбиване. Той се оригна, почеса се по кръста, седна на пода и започна да говори нещо. Но в устата му като че имаше каша — той фъфлеше и говорът му беше чудноват: на скалите викаше „школи“, когато казваше „шарен сокол“, се чуваше „сарен шокол“. Гъгниво и мудно разказваше за мечките, за техните навици, как ловците запират мечката в бърлогата й с елхи — отсекат някоя малка елха и я наврат в отвора на бърлогата, а мечката издърпа елхата към себе си, още една напъхат — тя пак я издърпа.

— Вше към шебе ши, вше към шебе ши.

— Махай се оттук! — гневно му викна черкезинът.

Мужикът ожесточено почеса с две ръце чорлите си, заклати се, стана, оригна се високо и излезе.

На лягане Прохор каза:

— Хайде да се заречем, Ибрахим! Ако утре грейне слънце, ще потеглим. Ако не — ще се върнем.

Ибрахим се съгласи, но добави:

— Ако върнем, трябва зима да изчакаме.

Прохор знаеше, че те с Ибрахим се намират в клопка, оттук нямаше връщане по друг път освен по реката, а по брега и конник не може да мине: по многобройните бързи притоци на Угрюм-река нямаше салджии, а и местните жители нямаха нужда от тях. Къде да ходят и какво да гледат? За тях целият свят е собственото им село, непроходимата тайга, блатото. Заобиколени са от простор, а простор няма: краката им са пуснали дълбоки корени, душите им са без криле.

„Странно живеят хората, като някакви камъни, като пънове…“ размишляваше Прохор, преди да заспи. Неговата млада душа е завладяна от желанието да живее, да вижда, да научава. Той ще преброди надлъж и шир цял Сибир, цяла Русия… А може би и цял свят. Но кога ли ще стане това, кога? Попипа наболите си мустаци. „Дявол знае, още съм едва на седемнайсет години…“

Но на мечтите не им пречи, че е още млад — увличат го по вълшебен път, обсипват пътя с цветя: той ту хвърчи със собствен автомобил към Америка, ту управлява океански параход, бие китове, тюлени или — ама че смешно! — той е Дон Кихот, Ибрахим — Санчо Панса, двамата, облечени с доспехи, лудешки се сражават с шейтаните, с дяволите, с всички зли духове на тайгата, те ще освободят хубавицата Синилга от мъртвия дяволски сън и ще я откарат, жива, весела, обкичена с едър бисер, в кристалния си чертог. А после, а после какво? После какво?… Спалня. Тапетите на спалнята са червени. Карбидна лампа с червено стъкло. Огънят в печката е червен. И Синилга — цъфнал мак — също е цялата в червено. Креватът е широк, двоен, под златен сърмен балдахин. Купчини от червени кадифени възглавници, юрганът и той е червен… Прохор усеща задух. На Прохор му става горещо. Червена кръв заля с червени вълни душата му, душата му се изпоти, възбуди се. На Прохор му се иска да смъкне дрехите на хубавицата Синилга, по-бързо, по-бързо! А по-нататък какво? Сватба. Шумен пир. Гостите се провикват: „Горчиво, горчиво.“ Гостите чакат. Ето че в тяхна чест изгърмя топ, после се чу трясъкът на барабани.

Прохор се събуди и не можа да осъзнае къде се намира. Беше тъмно, задушно и миришеше на лошо.

В краката му, с муцуна към него, седеше котаракът; очите му пламтяха. Ибрахим високо, упорито хъркаше с някакво злобно отчаяние.

А сънят му още не беше свършил, сънят бушуваше в младата му кръв. Синилга е до него, тук, и полуотворените й устни чакаха целувка.

— Ей, штавайте, шамоварът жакипя!

Пътниците скочиха отведнъж.

— Слънчице! — викна Прохор. — Виж, Ибрахим!… Значи, потегляме.

— Твой вярно каза — тъжно рече черкезинът.

— Времето ши е бас хубаво — изфъфли чорлавият, обрасъл с мъх стопанин, — шамо жа път.

Пътниците пиха чай и — бързо към шитика. Небето е безоблачно и тихо. Блестеше позлатата на църковния кръст, биеха се два петела — червен и бял, — брадите и гребените им бяха изкълвани, капки кръв святкаха на слънцето като рубини. По отсрещната страна на пътя важно вървеше, грухтейки мечтателно, шопар; той целият беше оплескан с рядка кал и блестеше като лакиран. Насреща им една стрина беше тръгнала за вода. Ламаринените й кофи блестяха и изглеждаха като от стъкло.

— Нажад, момце, нажад! — кресна стопанинът, който беше тръгнал да изпроводи пътниците, — швий в тая улица!

— Защо? — зачуди се Прохор.

— Шрестнес ли зена — няма да ти върви.

Пътниците се подчиниха: нека всичко благоприятствува за сполуката им. Стопанинът им обясни, че на тоя свят по-вредно нещо от жената няма. Срещни я, когато тръгнеш за тайгата на лов. С празни ръце ще се върнеш, а може и на звяр да се натъкнеш. Но жената може и да помогне. Накарай я да застане на вратата и да се разкрачи, а ти с пушката пропълзи между краката й; много полезно е и главното куче да промъкнеш оттам.

Стопанинът опита да се усмихне, но вместо това направи кисела, грапава като стара метла мутра и кихна.

Край шитика стоят десетина души зяпачи. Пияницата, който го вардеше — с шуба, космати ботуши и калпак с наушници, — търпеливо се потеше и рижавата му брада пламтеше на слънцето.

Шитикът рязко възви към фарватера, заскърцаха греблата, недоволно замърмори сънената вода.

— Е, Прошка… Накъде сме тръгнали? Знаеш ли?

— Не.

— И аз не. Много хубаво!

Но реката тук е дълбока, широка, щом отминаха селото, бързеят ги грабна, те свободно летяха напред, а слънцето ги съпровождаше с гальовна топлина. Лицето на Прохор скоро се проясни, очите му горяха с несъкрушима вяра в себе си, вече му се привиждаше радостният край на пътя, въпреки че това беше само забулено от неизвестност начало. Така лековерният орач когато хвърля в земята семе, измамно чувствува сладкия мирис на пресни погачи, той се облизва, мърда челюсти и гълта слюнката си, но сляпата длан на природата вземе, че изпрати над нивичката му градушка — и търбухът на орача през цялата зима остава празен.

— Хубаво е, Прошка. Гледай как пердашим.

Когато погледна Ибрахим в лицето, Прохор усети, че очите на черкезина казват друго, и нищо не му отговори.

Над водата се виеше пара: слънцето още от заранта смучеше водата. Към пладне то стана най-горещо, лятно. Май беше объркало сметката на дните, беше спряло за миг безкрайността, беше накарало старото земно кълбо да тръгне рачешката и всичко това заради тях, заради тия двамата, плаващите.

На Ибрахим му е достатъчно ясен тоя пълен с жестоко коварство замисъл.

— Помниш ли, Прошка, как Фарков с голямото муха… Как й беше името? Конски? Тъй де… как ловеше карасите? А? Знаеш ли кой е карас?

— Не знаем.

— Ние. И ти, и аз.

— А конската муха?

— Не се прави, че не знаеш! — И ъгълчетата на устните му се извиха нагоре. — Ей я! — посочи с гребло към слънцето.

Прохор недоумяващо мигаше.

— Магаре! — разсърди се Ибрахим и внезапно се развика пискливо: — Камък, камък, камък!

Шитикът се блъсна в един подводен камък, над който вълните едва се прехвърляха, люшна се на една страна и леко ранен, заплува по-нататък.

— Управлявай както трябва, не зяпай! — викна Прохор.

Но по-нататък реката беше спокойна, затова пък шитикът тръгна по-бавно.

— Кой ще да е тоя?! Ей, Прошка? — размърда се черкезинът на кърмата и врътна глава към по-далечния бряг.

Към пътниците по брега препускаше бял ездач. Той размахваше ръце и викаше нещо. Прохор отпусна греблата.

— Стой, стой! Моля ти се, почака-ай… — смътно долетя гласът.

— Завий към брега — каза Прохор. — Може да сме забравили нещо. — Той опипа джобовете си: портфейлът, бележникът са тук.

В белия ездач Прохор позна столетника Никита Сунгалов. Древният старец криво-ляво се смъкна от коня.

— Ох, причерня ми пред очите!

Белите гащи и риза бяха мокри от пот и лепнеха по тялото му, лицето му беше червено, сякаш старецът е изскочил от гореща баня; устата му дъвчеха, беше подбелил очи. Докато Прохор вадеше от сандъка спирт, старецът се изправи. Глътката спирт го съживи.

— Слушай, дядовото, ти си добро момче! — каза той на Прохор и измъкна от пазвата си една кожена кесия. — Как ми щукна от ума, божичко! Нали ще минеш край манастира… Как няма да минеш… Та на̀ ти десет рубли, чедо. Поръчай там на монасите четирийсет дена да се молят за мен. Нека поменават Микита. Мен Микита ме викат. А фамилното ми име не обяснявай. Богородица си знае за кой Микита става дума. Ама отде да знае човек, я си запиши: раб божи старец Микита Сунгалов, от казашко потекло. За всякой случай… Че то в Оскина друг един Микита се помина наскоро, и той като мен — стар кютюк.

Пътниците го гледаха с умилно учудване.

— Ама нали си жив! — възкликна Прохор усмихнат.

— Не бери грижа… По Голяма Богородица умра — спокойно каза старецът. — Майка ми идва, рече ми: „По Голяма Богородица, вика, сине, ще дойда да те взема, готви се“. И една просфора купи, момче от най-големите, за петнайсет, па може и за двайсет копейки. Сега сбогом… Само че я ми помогни да яхна коня.

— Недей така, дядо Никита — каза Прохор, докато му помагаше да се качи на коня. — Пак ще се срещнем с теб.

— Вярно, че ще се срещнем. Само че не на земята братле… Господ да те благослови, господ да те благослови. Плавайте, не се бойте, недейте проклина реката, тя ще ви изведе. Реката е като живота.

— Защо не си починеш малко?…

— Аз сега няма да бързам, полечка… Плавайте, ще ви изпроводя…

Белият старец дълго се мяркаше между зелените борови клони и осеняваше с голям кръст плаващата ладия.

12

Още четири дена пътниците се движеха напред под примамващите лъчи на слънцето. Дните бяха тихи, топли, вечерите със златен залез, а нощите — звездни, с много скреж; пътниците започнаха да мръзнат. Прохор не се събличаше, когато лягаше да спи. Ибрахим по-честичко подхвърляше в огъня сухи смолести пънове.

Денят стана къс, вечерта настъпваше бързо, почти веднага след залеза, и здрачът припряно забулваше всичко наоколо: плаването ставаше невъзможно и пътниците, измъчени от непрекъснатия труд, все пак бяха принудени да късат часове от съня си. Те ставаха много преди слънцето и си доспиваха на смени по пътя, който не беше нито прашен, нито на трапове, единствен: всички земни пътища са заковани веднъж завинаги за едно място, само вълшебният път на реката е целият във вечно движение, дори мъртвешки заспалия ще повлече на гърдите си: почивай, ще се събудиш в океана.

От Ербохомохля Угрюм-река сви на запад.

На петия ден, много преди да се съмне, пътниците едновременно, като да се бяха наговорили, се изскубнаха от съня и ахнаха: беше зима!

Всичко беше покрито с гъст снежен килим, плешивите хълмове бяха нахлупили бели калпаци и тихият участък от реката, където се намираше шитикът, за една нощ бе скован от лед. Над главите им пълзяха кълбета студена мъгла; тя бавно се издигаше от дебрите на тайгата към бледия, още незалязъл месец.

— Прошка! Какво е туй? Цх!…

Прохор не можа да се опомни веднага. Той беше зашеметен от тоя внезапен преход от слънчевите, почти летни дни към зимата и всичко, което виждаше сега пред себе си, му приличаше на големи гробища.

— Ама че беля! — подсвирна и проточи той, изтърсвайки от ямурлука си, с който беше се завил, цели преспи сняг. Проснатите му край загасналия огън, влажни от снощната роса дрехи бяха корави като кол.

— Искам да ям… Стъкни огъня — спокойно каза Прохор. — Не се бой! — Той потрепна зиморничаво, грабна брадвата и с все сила се залови да сече смолисти пънове. Кръвта бързо потече по жилите му и още неукрепналата тревога се изпари.

— Как ще продължим? Навсякъде е все лед… — каза черкезинът.

— Глупости! Да не ни е първица?

Черкезинът го погледна влюбено.

— Юнак си ти, Прошка! Ела да си измием мутрите.

Прохор замахна с кола, ледът изпращя като стъкло, също като стрели на всички посоки хукнаха цепнатини, откъм далечината се донесе весело ехо.

— Хайде да се борим! — неочаквано викна Прохор с усмивка.

И двамата, силни, бодри, като пръхтяха и се провикваха с цяло гърло, се заборичкаха из младите преспи, вдигайки облаци сняг.

— Смърт или живот?! — викна черкезинът, като тръшна Прохор по гръб.

— Да плюскам! Каша!

— Ти я свари, а аз тръгвам. — Ибрахим взе една тояга и закрачи бързо покрай брега.

Утрото се събуждаше. Мъглата изчезна. От месеца се стече последната светлина, той избледня. Кьораво примижаваше зорницата над гората, а бялата гугла на високия далечен хълм стана алена.

— Ехе, отлично! — каза Прохор. — Слънце.

Бодро пращеше огънят, весело се виеше пушекът парчетата еленова лой се топяха в кашата, разнасяше се апетитна миризма. Прохор час по час търчеше от огъня до шитика, изриваше снега от него, изтупваше брезентите, къртеше леда от греблата и прътите.

Огромното, тихо, захлупено от леденото стъкло корито започна малко по малко да се облича с ален цвят: лъчите на показалото се слънце плавно се плъзгаха по гладката повърхност на леда, още малко — и взе да се вдига пара.

— Глупости! — каза Прохор, като се усмихваше сам на себе си. Слънцето искреше в черните му млади очи.

Кашата беше вкусна. Мазнината в нея цвъртеше. Той тръскаше отгоре й сол и ядеше с наслада, а от време на време си пийваше силен чай с шекерчета.

— По-нататък е чисто! Бързай! — викаше отдалеч тичащият към Прохор черкезин и размахваше тоягата.

— Бързо ли тече?

— Уха-а… Пердаши!…

Трошейки с мъка леда, шитикът бавно си проправяше път. Работата беше тежка. Ръцете им капнаха да замахват с тежките пръти, потта се сипеше като градушка, мазолите по ръцете им кървяха.

Слънцето мързеливо се издигаше, ледът упорито не се даваше на полегатите му лъчи. Лют студ се криеше в белия скреж на тайгата. Той като заговорник хитро намигаше на слънцето и се подсмиваше в брадата си, гледайки плувналите в пот хора, готови да се разпсуват лудешки. Денят се преполови, а средата на коритото беше още далеч.

Прохор ядосано захвърли пръта, седна на пейката и запали цигара. От първата запали втора, от втората — трета. Призеленя му пред очите.

Ибрахим също беше спрял да работи и стоеше с ръце на хълбоците. Голите му до лактите мускулести ръце вдигаха пара, големият му гърбав нос беше увиснал печално като пуешка човка, ъглите на устата му се бяха дръпнали към ушите, показвайки свирепо стиснатите му зъби.

Те се спогледаха, мълком хвърлиха поглед назад, където се чернееше пробитият в леда траурен път, въздъхнаха и безмълвно се заловиха за работа.

Свечеряваше се. Страшно им се ядеше, телата ги боляха от дяволските усилия, но нямаха време за губене; трябваше да заслужат почивката си, редно беше да празнуват победата си, когато стигнат до чистия бързей.

Слънцето тръгна да си ляга, докосвайки с изстиналия си край тъмните ресни на горите. Ибрахим заплаши слънцето с юмрук и плю.

— Урра! — викна с все сила Прохор, когато шитикът разкъса последната верига на заледеното корито и бързо се плъзна напред.

Реката продължаваше да върви на запад, слънчевите лъчи заслепяваха пътниците, пречеха им да управляват както трябва: шитикът хвърчеше слепешката. Реката беше плитка, дъното й — покрито с камънаци и с едър чакъл, който течението премяташе с шум. Дъното на шитика стържеше и пращеше, когато се удряше в камъните. Пътят беше бърз, лек, но опасността ги заплашваше всяка минута.

Показа се остров. Като мрачна черна скала, облечена с траура на снежните петна, той изпречи пред пътниците острия си злобен нос. Отдясно видяха широк проток, отляво едва се забелязваше тесен, обрасъл с храсти ръкав.

Ибрахим насочи шитика към широкия проток. Горе-долу след час, когато вече беше започнало да се смрачава, шитикът силно се вряза в пясъка. Сгъстяващият се есенен мрак забулваше всичко наоколо. Наложи им се да пренощуват в заседналия шитик.

Нощ нямаше, имаше миг. Събудиха се и двамата и се смаяха: шегата настрана, бяха ли спали? Струваше им се, че току-що са легнали. Но не, вече се беше показало слънцето и снегът наоколо предателски блестеше и ги заслепяваше. Водата, както и вчера, бързо се плъзгаше покрай шитика, отпред се пенеха вълнички.

— Първо да намерим път, Прошка… Да стигнем до дълбокото и — към брега. Тогаз горещ чай пием… Студено!

Посинели, гладни, и двамата скочиха без гащи в ледената вода и започнаха да опипват дъното с пръти. Водата гризеше краката им със студените си зъби. Премръзнали, измъчени от несполуката, с проклятие се върнаха обратно: напред няма път, реката е преградена от непрекъсната пясъчна плитчина, през която едвам прелива тънък слой вода! И така е още две-три версти. Какво да правят? Значи, да поемат по тесния ръкав.

— Отде да я знаем!… Без чувек, Прошка, сме загубени!…

— Загубени сме. Оттук нататък започват островите. Без план е трудно. Има едни големи карти, където всичко е нарисувано, казват се планове.

— Разбирам — рече Ибрахим.

Закусиха на бърза ръка със сухоежбина, а след това едвам можаха да изтикат шитика от пясъците. Отблъсквайки се с все сила с прътите, потеглиха полека-лека нагоре, назад. Чак надвечер стигнаха до носа на острова, който пак така злобно, както и предния ден, ги гледаше с траура на черните и белите си петна.

— Дявол да го вземе, целият ни вчерашен труд отиде на вятъра — прехапа разтрепераните си устни Прохор и с яд и мъка погледна пробития в леда път: той пак беше скован от студа.

— Трябва като стрела да хвърчим, тогаз ще стигнем… А ние двайсе версти напред, петнайсе назад… Пфу! — плю Ибрахим, който се вглеждаше в устието на малкото ръкавче.

— По двеста версти на денонощие трябва да изминаваме. Трябва да плаваме и денем, и нощем, Ибрахим.

— Не позна! — викна черкезинът. — В къщи трябваше да си седим!… Къде ни помъкна дяволът!… Това не е шега работа.

— Хайде да си направим огнище на шитика, че да не слизаме на брега.

— Барем някой шейтан да срещнем… Ни тунгус, ни дявол няма. Пфу!

Левият ръкав, по който насочиха шитика, постепенно взе да се разширява; той беше бърз и дълбок.

— Ама че е хитър! — каза Ибрахим и пусна греблата: шитикът сам вървеше надолу.

— Кой е хитър?

— Кой ли? Водата!… Малкият вода виж колко голям стана; големият вода вчера съвсем глупак излезе. Иди го познай…

— Тю, дявол да го вземе… Чуваш ли, пак шуми!

Отпред се дочу глух тътен.

— Планински водопад или праг! — тревожно се вслушваше Прохор в нарастващия шум.

Безсилното слънце залязваше зад един облак, септемврийската зима все още се белееше, накъдето и да погледнеш. Някъде наблизо басово измуча елен.

— Гъски, Прошка, гъски!

Ибрахим грабна пушката и замря. С бодро грачене ниско над реката се точеше ято гъски.

— Ех, да перна една — прошепна Ибрахим, давейки се от древната страст, — кунак, миличък!… Насам, насам!

Точният изстрел обърна една гъска. Подплашеното ято направи шумен кръг над падналия си във водата другар и с печални крясъци продължи пътя си на юг.

— Ранена е! Настигни я! — викаше Прохор.

— Греби, греби!…

— Стреляй! Дай пушката!… Дай я насам!

— Греби, греби!

Течението отнасяше ранената гъска надолу, шитикът я настигаше, пращяха греблата, ключовете стържеха, пищяха.

— Към брега, Прошка, към брега! — изведнъж яростно се развика черкезинът. — Праг!… Аллах! Аллах!

Увлечени, пътниците бяха престанали да чуват и виждат какво става около тях и неочаквано се озоваха сред бушуващи вълни, в преддверието на страшен праг.

— Към брега!

— Загубени сме… Ох!

— Налегни, налегни!

С трясък изпращя едното гребло — и се не видя.

— Загубени сме!

— Новото, къде е новото?!!

Прохор скочи, грабна един прът и със силни тласъци в камъните започна да възвива носа към брега. На кърмата, стиснал зъби и целият пребледнял от напрежение, пъшкаше черкезинът. Вълните шибаха борда на лодката — още миг и ще я преобърнат. Отпреде им като сто звяра люто ревеше прагът.

— Още-още-още! Напъни се!

Второто гребло — прас! — и се не видя. Но боят беше свършил: съвсем малко преди прага шитикът влезе в едно тихо заливче и целият пропит с духа на борбата, който му се беше предал от живите същества, победоносно напредваше към брега.

— Тю-у-у!… — проточи мокрият, разтреперан Прохор. А Ибрахим само подсвирна и здравата изпсува и отплувалата гъска, и прага.

И в двамата още гореше моментът на борба, моментът на прилив на сили, очите им святкаха, стремително течеше в телата им кръвта. Но когато всичко вътре в тях започна да утихва, Ибрахим и Прохор с трепет си помислиха за току-що свършилата схватка с Угрюм-река и се ужасиха.

— Прошка, ами ако се бяхме преобърнали?… Какво щеше да стане? А?

— Щяхме да изплуваме.

— Туй лош работа. Трябва да се удавим. Какво щяхме да ядем? Къде сухари, къде всичко друго? Мани-мани, Прошка!

— Да-а-а — проточи в тъп ужас Прохор и след кратка почивка рече: — Хайде да се наобядваме… Два дена не сме яли като хората.

— Никакъв обед… Майната му на обеда!… Тръгвай трябва… Тук ще пукнем… Ела да гледаме прага.

Прохор погледна умолително Ибрахим; сключил вежди, той сумтеше ядосано. Прохор разбра, че трябва да се подчини.

Огромните обли камъни по брега са покрити със сняг, станали са хлъзгави. Прохор хлътна между камъните, падна и насмалко не си счупи крака. А ето го и началото на прага. Реката тук съвсем е сближила скалистите си брегове. През тая тясна порта се изсипваше всичката вода на блестяща, гладка, без нито едно мехурче маса. След като образуваше двуметров водопад, тя с грохот хукваше по-нататък, цялата побеляла, луда и яростно се нахвърляше на заплашително щръкналите от водата камъни. Водата кипеше, гневеше се; грохотът и ревът бяха неописуеми. Прохор викаше на Ибрахим, Ибрахим на Прохор, но нито единият, нито другият не можеха да чуят дори собствения си глас.

— Онзи камък е най-страшният! Точно където се изсипва водата! Трябва да го изпробваме! — викаше Прохор и сочеше един огромен зеленясал камък: разярената вода се стичаше от него на бели пръстени като от огромна, надигнала се над кипящия поток глава на чудовище.

— Прошка! Онуй камък е смърт! — беззвучно крещеше и Ибрахим, който запрати един камък по същата скала. — Не можем го отмина.

Той взе парче дърво и го пусна точно в средата на течението. Парчето бързо се спусна по водната пързалка, задави се с пяна, след това подскочи и се заби с чело в плешивия камък.

„Тъй не бива, трябва да минем по-отляво“ — помисли си Ибрахим и пусна второ чуканче, по-наляво. Но и то във водовъртежа се понесе към камъка. Прохор разбра опита на Ибрахим и също започна да пуща плувки. Всички струи на лудешкото течение се блъскаха в камъка: където и да пуснеха чуканче, то неизбежно се втурваше като към магнит към зелената плешивина на чудовищната глава.

Обезкуражени, те печално се помъкнаха към шитика.

— Какво да правим?

— Да потегляме! — твърдо каза Ибрахим. — Да не би да зимуваме тук!

Нямаха избор през къде да плават. Имаше само един път: към широката паст на смъртта. Въпросът беше кога да извършат самоубийството: веднага, на гладен стомах, или първо да се наядат, па чак тогава да се втурнат в смъртния бой. Нека той бъде последната чаша пенливо вино, силна отрова.

Но когато духът е настървен и се стреми към победа, към гибел, към неизбежен бой — плътта безмълвствува: вълчият до този миг апетит на пътниците изведнъж изчезна.

— Стига приказки! Да тръгваме!

Ибрахим поддържаше в Прохор възбудената от предстоящата схватка бодрост, наричаше го джигит, с откъслечни, тромави фрази му разказваше за опасностите, на които ежеминутно се излага планинецът в Кавказ. А постоянните набези, а стрелбата, а ударът с кинжал в гърдите? А знае ли Прошка какво представлява отмъщението, кръвното отмъщение в Кавказ? О, туй е страшно нещо, къде ще се сравнява с него тоя загубен праг. От род на род!

— Нищо, джигит, не се бой! Няма да умрем… Ще оцелеем!

— Знам, че няма да умрем, ще изплаваме.

— Юнак, джигит!… Тъй те искам… В боя човек узрява… като праскова. На двайсет години орел станеш. Бравос, джигит… Смелчаг! Ханджара знаеш как го каляват? В огъня и после във водата — жжих!… В огъня и после във водата. И човека тъй трябва… Здрав ще станеш, силен ще станеш!

Прохор дишаше дълбоко, свободно, очите му святкаха и бузите му пламтяха от младежко безстрашие. Той внимателно, с любов слушаше Ибрахим и се проникваше от уважение към него като към смел герой.

— А бе само за продуктите се тревожа… Малко ни останаха. За две-три седмици — каза той. — Дали да ги пренесем на ръце отвъд прага? Че, току-виж, се преобърнем?

— Глупости — рязко го прекъсна черкезинът. — Не му мисли. Ако мислиш — ще удавиш, ако не мислиш — няма удавиш. Цх!

Вечерта гаснеше. Наоколо е неуютно, самотно, студено. Прагът ревеше с беловлас древен рев и сякаш заедно с него ревеше премръзналата тайга.

От непрекъснатия шум и бучене на Прохор му се виеше свят, сърцето му замираше. Но опиянената му душа имаше криле.

Заедно с Ибрахим те подкараха лодката към портата на ада. Адът кипеше и се пенеше. От шитика, който течението влечеше все по-бързо и по-бързо, гребените на вълните изглеждаха огромни, страшни. Като гробове на прокълнати гробища те изникваха, хлътваха и пак израстваха. Зарята беше студена, жълта. И всичко наоколо беше страшно: студени гробища, студени гробове, смърт. Шитикът от страх затвори очи и полетя напред слепешката.

— Да се сбогуваме, Ибрахим… За всеки случай… Сбогом, Ибрахим!…

— Защо сбогом?… Здравей!

— Сбогом, Ибрахим! — с все сила викна за последен път Прохор.

— Джигит!…

И всичко потъна в грохота. Ярко пламна зарята. С гърмящ огън засвяткаха пръските, тайгата засъска и запищя, запремята се и заподскача, небето падна във вълните и всичко вреше като в адски подлудял котел.

— Греби, греби!

— Ух-хх!

— Моли се на господа!

— Дръж по-вдясно!

Викове, грохот, тътнеж. Край.

13

„Време е вече Прохор да прати хабер, все пак с шейна замина, пролетта едва беше започнала да проличава в небето, а сега пак се завъртяха белите мухи, след някой друг ден е Голяма Богородица. Време му е на Прохор да стигне до град Крайск, а оттам, разправят, по жицата телеграмите навсякъде стигали; щом е тъй, и до нашето градче може да се прати телеграма. Продавачът Иля Сохатих ходи до града да пита за телеграма и с празни ръце се върна: само червен сахтиян за ботуши си купи, и маскарадни мутри, за Заговезни“.

Така си мислеше за съдбата на своя син свитата, наплашена Маря Кириловна, стягаше се майчиното сърце, присънваха й се лоши сънища. Залък не може да преглътне, отслабна; ако можеше, по цял ден щеше да седи и да си мисли за него, за ненагледния Прохор: къде ли е, какво ли прави клетият; как можа на такъв далечен път да тръгне, хем с този немит черкезин.

„А баща му, Пьотр Данилич Громов, пет пари не дава!… Яде и пие с тая проклета Анфиска, пръска пари. Вече престана и да се крие“.

Две рани има на сърцето си Маря Кириловна:

„Как не те е срам, Пьотр Данилич?… Косата ти взе вече да побелява, а си седнал… Тежко ми е…“

Но другата рана е още по-люта — гори и деня, и нощя:

„Синко, Прошенка… Жив ли си?“

 

 

— Ти със сладка вишновка ме черпиш, а какво ми е на сърцето — не забелязваш — каза Пьотр Данилич една тъмна септемврийска вечер, както си пиеше чай у своята изгора Анфиса Петровна Козирева.

— Твоето сърце е пиперлия — шеговито му се закани с кутре Анфиса и се засмя. — Много си хитър, ти се евтино да се отървеш. Внимавай, не съм толкоз проста. Няма да те огрее.

— Хубавица си, ама умът ти е колкото на сляпа котка. За сина си приказвам. Разбираш ли, а?

— Как да не разбирам, разбирам. Хи-хи-хи!… — И изведнъж се промени, нещо я бодна в сърцето, пряко волята й, така, връхлетя я неизвестно откъде, неочаквано. — За сина си ли приказваш? Ами той син ли ти е? Нещо не ми се вярва, я кажи — да не би да е подхвърлено дете?

— Какво те прихвана?

— Родния си син би ли го изпратил на гибел? Туй не е ли гибел, а, Петруша?

— Мълчи! — мрачно каза Пьотр Данилич, гледайки устните й, нейните безгрижни, внезапно натъжени очи.

И двамата пиеха чая мълчешката; вишновката си пиеха; нито дума повече не продумаха, не им се приказваше.

Пьотр Данилич си тръгна, без да се сбогува. Беше нощ. Под краката му като тънко стъкълце бодливо пращеше новороденият лед върху локвите и болка свиваше бащиното сърце.

А Анфиса дълго я мъчи безсъница. Цяла нощ тя сама се питаше и не можеше да намери ясен отговор: защо изведнъж се стегна сърцето й, защо милото момче й дойде на ум кой знае откъде, ей тъй, изведнъж?

И тя запомни тая вечер, тая странна нощ, и не че искаше да я запомни, ала пряко волята й, без да я пита, някой й заповяда да я запомни чак до края на нейния, Анфисиния, бурен живот-участ.

„Жив ли е?“

 

 

Тая глуха нощ в къщата на Громови преспа някакъв въшлясал скитник Иван Непомнещи. Маря Кириловна комай не би пуснала такъв гостенин да прекрачи прага й, но продавачът Иля Сохатих заедно с готвачката — червенобузата Варварушка, я склониха: пусни го, та пусни го: може да е скитал по същите краища.

Скитниците са като монасите, обичат да си похапнат на аванта. Пийваше си на аванта брадатият скитник на късната нощна трапеза, дъвчеше пържените с овнешка лой картофи, нагъваше пшеничената погача и с прегракнал, пиянски глас разказваше на тъжната, седнала на една пейка Маря Кириловна:

— Как да не знам, стопанке? Всичко знам до най-тънки подробности. И тунгусите ги знам. Тунгусът е същински звяр… Поганец и това си е. Гледаш го кротък, а като го прихване нещо — току те застреля.

Маря Кириловна клати глава.

— Ама наистина ли по същите места си бил, по Угрюм-река?

— Баш по тях може и да не съм бил, ама някъде нататък.

— Ще се задавиш, по-полека яж… Какво си се разбързал? — засмя се дошлият от малката си стаичка да послуша луничавият Иля Сохатих.

— Вий ми налейте още малко — изхърка скитникът, — пак аз ще ви разкажа една случка… Кха!

Маря Кириловна прескочи до покоите си, донесе на скитника чаша водка.

— Преди четири-пет години — започна Иван Непомнещи, след като изгълта жадно огнената течност, — кажи го като твоя син замина един търговец със стока за тайгата, па и един помощник си взе. Да върти търговия. Замина — и все едно, че вдън земя пропадна, още пътува. Аз по-лани минавах през тия места, чух — разправят, че ловци били намерили огън, а в огъня два скелета. Толкоз му била търговията. Трябва да са били търговците. Такива ми ти работи… Кха!

— Бог да ги прости — прекръсти се набожната стопанка. — Ама как тъй ще ги убият, за какво?

— За гърлото, чорбаджийке… За машинката! Първо единия с главата в огъня, после и другия подир него…

Маря Кириловна скръбно погледна с молба потъмнялата икона, а Иля Сохатих се сопна:

— Лъжец си ти, братле, дявол такъв… Аз сам съм от тайгата. По-хубаво от теб познавам тунгусите. Само плашиш без нужда хората, мутро космата.

Скитникът се разгорещи, кълнеше се, налиташе да целува иконата и толкова се разпали, че явно взе да фантазира: изкара, че едва ли не лично е помагал на тунгусите да изгарят търговците.

Варварушка се смееше, Иля крещеше:

— Чакай да дойде стопанинът, той ще те оправи дяволе! Мистик някакъв, дявол.

Но Маря Кириловна дълбоко в душата си повярва на брадясалия скитник и цяла нощ не можа да се отърве от обзелата я тревога: цяла нощ пред нея, в мислите й, стоеше синът й, Прохор, и повтаряше: „Моли се майчице, моли се, зле съм“. В спалнята си, малка стаичка, просмукана с дъх на тамян, богородичина трева и водка — спиртосалият се Пьотр Данилич поради студовете беше се прехвърлил тук от терасата, — Маря Кириловна запали кандилото пред големия, само със сребърни икони иконостас и усърдно, с много сълзи се моли на Богородица и на апостол Прохор — да запазят страдащия и странствуващия.

— Господи, помогни ми, чуй ме!

А в кухнята седят троицата: скитникът, Иля Сохатих и готвачката; щом се прибра в стаята си Маря Кириловна, те го удариха на пиене: чай и вишновка, Варвара държи в пещта баницата за търговеца, стопанинът надали ще я яде, сигур ще допълзи от изгората си на четири крака, пфу, как не го е срам!

Продавачът показва неприличните снимки: смее се скитникът, кикоти се колкото й глас държи Варварушка. Иля Сохатих разкаже пиперлия виц, скитникът на свой ред някой още по-мръсен — ушите да ти окапят, — шум, смях, питието е към края си.

А зад стената Маря Кириловна шепне, без да спира:

— Богородице, запази го… Застъпнице, избави го… — И сърцето й се свива, свива.

Заранта в трапезарията без каквато и да било причина огледалото на стената се пукна на две. По това време Маря Кириловна пиеше чай, самоварът изпущаше пара. Но и вчера самоварът цял ден беше пущал пара към огледалото, а днес — на̀…

— Умрял е!!! Божичко!… — пребледня Маря Кириловна и се втурна към кухнята: — Варварушка, мила… Май с Прошенка е станало нещо… Огледалото се пукна през средата… Боже мой, боже!

Главата на готвачката се пръска от вишновката. Още неразбрала каква е работата, Варвара зави на глас:

— Черна ли телеграма е рипнала през прозореца ти… Ох, горкана!…

— Огледалото се пукна през средата… Ела го виж по-бързо.

— Ох, божичко!… Какво има да се гледам? Само една чашка сръбнах… За компания… Па извинявайте… Скитникът е виновен…

Погледна я отблизо през сълзи Маря Кириловна, усети, че дъхти на спирт, махна с ръка и си излезе натъжена. Наметна се с турския шал и право при отец Ипат, свещеника.

Отец Ипат ставаше още по тъмно: той вече беше закусил със стъргана ряпа и квас, а сега се оригваше и си подсвиркваше весело, докато майстореше под навеса кошери. В работливите му ръце трионът пищеше, белите стърготини се сипеха по валенките му, по вкоравената от сутрешния вятър земя.

— Чудо и половина — накратко заключи отец Ипат тревожните думи на жената на търговеца. — Може и литургия… Що да не може? А за панихида не ми приказвай. Празни работи са това… За здраве трябва.

После отец Ипат се наведе досами ухото й и макар че наоколо нямаше жива душа, със засмени игриви очи заговори тихо:

— Момъкът ще се върне, не тъжи. По-добре виж какво става с твоичкия… Нещо не ми харесва… Много се е запалил. Съблазън!

Маря Кириловна извади носната си кърпа и взе да се секне.

— Знаеш ли какво? — продължаваше отец Ипат. — Ама нито гък. На четири очи ти го казвам. Жал ми е за теб, Кириловна.

— Какво има, отче?

— Ами твоичкият — съвсем тихо заговори отец Ипат, — твоичкият иска да се разведе с теб. Недей се секна, почакай… Не плачи, за бога… Само че тая няма да я бъде… Не е познал! По тая част законите ни са строги: „Което бог е съчетал, човек не може да го разлъчи“. Ама все пак те предупреждавам. Бъди нащрек.

Съвсем още не старите крака на Маря Кириловна — тя караше едва тридесет и шеста есен — се подгъваха като на старица, когато тя се помъкна от отец Ипат към къщи. В душата й се трупаше злоба, но от нея като през решето цялата злоба се прецеждаше заедно със сълзите, само мъката се утаяваше на дъното и капка по капка растеше, растеше.

Стигна си в къщи, гледа, двама мужици качват по стъпалата пияния Пьотр Данилич.

— Божичко, много си подранил! — плесна с ръце Маря Кириловна.

— От снощи е — усмихна се в рижавата си рунтава брада и каза басово Силантий, съседът на пустата Анфиса.

— Бива ли тъй, Пьотр Данилич, бива ли?! — започна да го кори Маря Кириловна, когато остана насаме с мъжа си.

— Стига си ме въртяла като зъбобол…

— В къщи огледалото се пукна, виж го… От тая поличба по-лошо няма… Прошенка наш, божичко…

— Млък! — викна Пьотр Данилич, който се олюляваше насред стаята. — Не е в Прошенка работата… Кажи ми ти кога ще пукнеш, охтико, ти?

— Да не съм ти застанала на пътя?

— Да! Махни ми се от пътя! Сега ще видиш ти! — Той замахна с един тежък стол. Маря Кириловна избяга навън и търговецът с все сила запрати стола в огледалото:

— Н-на̀! Виж какво стана с твоята поличба!

И през звъна на посипалите се парчета викна:

— Водка! Кисели краставички! Ей, Илюха!

Продавачът изникна от коридора като изпод земята и поведе стопанина си, подмазвайки му се услужливо.

— Накъде ме водиш, към спалнята ли?

— Тъй вярно. Щото ви трябва пълно спокойствие и почивка като във всички благородни и възпитани къщи.

— Хе-хе-хе!… Добре, Илюха… Ти си юнак. Ти признаваш ли ме за тежък търговец? А?

— Божичко, ами то човек само като ви погледне капиталите?! Че как иначе? Вие в нашия град щяхте да сте, кажи-речи, на първо място… Пардон…

Търговецът поглади самодоволно брадата си, изпъшка и седна на кревата:

— Изуй ме!…

Продавачът подръпна маншетите си и с гнуслива гримаса, която се стараеше да прикрие под мазната си усмивка, започна да смъква оплесканите с пресен тор ботуши.

— Леле, колко си къдрав! Ти, Илюха, си късметлия… Разправят, че на къдравите им вървяло.

— Ами да, Пьотр Данилич… Ужасно ми върви. Пардон…

— Тъ-ъй. От Голяма Богородица ще ти повиша заплатата с пет рубли месечно. А ако ми влезеш в антиреса, направо с двайсет и пет ще отскочи. Като министър ще заживееш! Ясно ли ти е?

— Мирси. А в какво ще се състои антиресът ви?

Стопанинът надигна към него подпухналите си очи и се засмя прегракнало:

— Да не мислиш, че ще ти го кажа, глупако?… Не си малък. Сам можеш да се сетиш. Ех и ти, къдрава кратуно въшлива!

— Мирен — изхили се Иля и избърса в килима оцапаните си ръце. — Нещо друго няма ли да заповядате? — и тръгна към вратата.

— Чакай малко, не бързай! Виж какво: прескочи на бърза ръка до Анфиса Петровна и й речи, ама по-засукано, че понеже, тъй и тъй, господарят е гулял цяла нощ с германеца, с мелничаря, щото му е мъка за сина… Не, туй няма нужда… А че, тъй и тъй, й пожелава лека нощ… Разбра ли? Е, как ще съпоставиш всичко туй?

— Ами много просто — окашля се Иля. — Негова милост, господин търговецът еди-кой си, й праща…

— Тоест как тъй еди-кой си?… Говедо с говедо!…

— Ама то, Пьотр Данилич, само тъй се казва… Ще провъзглася като архиерейски дякон пълната ви почетна титла. А вие защо благоволихте да сбъркате времето, ако смея да доложа? Нареждате ми да кажа на госпожа Козирева лека нощ, а сега си е баш сутрин и вали снежец… Пардон…

— Тоест как тъй сутрин? Какви ги бръщолевиш?

— Пълен факт. Коментарът е излишен…

— Дай ми тогаз ботушите… Трябва да отварям дюкяна.

— Какво приказвате?! Лягайте да спите… Необходимо ви е да освежите всичките си мозъци със сънно положение. А аз като господ Саваот сега ще спусна пердетата и ще стане нощ.

— Хи, какъв си хитрец!… Хайде, действувай, щом е тъй…

Щом продавачът излезе през вратата:

— Стой, върни се! — викна търговецът с някакъв оглупял глас. — Я ми кажи, Илюха, моята харесва ли ти?

Продавачът се изчерви и си набърчи челото.

— Тоест коя, Пьотр Данилич?

— Ама че си глупак, Илюха! А? Хайде, върви сега… И ако имаш апетит, нищо, действувай… Защитиш ли ми антиреса, ще те позлатя. А какъв е въпросният антирес, сам се сещай.

Когато остана сам, Пьотр Данилич ту въздишаше, ту се усмихваше. Погледът му се плъзна по иконата, където намигаше в белия полумрак пламъчето на кандилото, и търговецът неочаквано засумтя:

— Прошка, гълъбе… Дано те спаси Христос.

По цялото му лице се стичаха сълзи.

14

През двата ясни дена всичкият сняг от бреговете изчезна и Угрюм-река синееше под слънцето със студен блясък.

Пътниците още не можеха да се отърват от острото усещане, което като с нож ги проряза при спускането през прага.

— Жжжи — и готово! — усмихваше се Ибрахим.

В ушите им продължаваше да ехти ревът на дивите вълни и още неуспокоилите се души на пътниците се намираха под обаянието на чудото.

— Хвърлиш ли се смело напред — винаги ще оцелееш. Вземеш ли да се страхуваш — твой загубен… — поучаваше черкезинът.

Слънцето и припреният бързей на реката си знаеха работата. Вярата в успеха беше очевидна. Ами да, още някакви си две-три седмици и — град Крайск. Дявол да го вземе, колко е хубаво все пак, колко е радостно да се живее!

— Ще ни стигнат ли припасите, Ибрахим? Барутът и сачмите са на свършване.

— Ще ни стигнат…

В тихата вечер залезът беше червен с жълто по края.

— Вятър ще има — каза Ибрахим. — Запомни ми думата.

Наистина от полунощ задуха вятър. Наложи се да завържат шитика здравата: вълните с плясък се блъскаха в бордовете му и тайгата покрай бреговете шумеше.

Премръзналите пътници се събудиха рано. По пясъчните брегове вятърът въртеше пясъка като зимна виелица и цялата река беше покрита със свирепи гребени.

— Насрещен е!… Калпава работа — каза Прохор.

— Като поплуваме още малко, реката може да направи завой.

Небето беше безоблачно. Угрюм-река — мощна.

Шитикът излезе точно на талвега. Вятърът го блъскаше право в носа. Течението от вятъра сякаш беше спряло, пътниците едвам-едвам пъплеха надолу.

След силна едночасова работа Прохор погледна назад: сивкавият пушек на огъня е съвсем наблизо. Черкезинът слезе от кърмата и също хвана две гребла. Шитикът тръгна малко по-бързо. Но ето че минаха една плитчина с щръкнали камъни и по-нататък започна тиха вода. Шитикът почти спря. Вятърът бушуваше и се блъскаше в него с все сила. Мачтата трепереше, на нея плющеше и се развяваше червено-бялото знаме. Беше непоносимо студено, вятърът с шум нахлуваше в ръкавите им и тършуваше под дрехите, охлаждайки тялото.

По крайбрежните храсти пътниците забелязаха, че шитикът върви срещу течението.

— Назад вървим. Налегни, Прошка! — Но не им стигаха сили; вятърът настойчиво тласкаше шитика обратно.

— Да опитаме с въжето.

Ибрахим се впрегна и борейки се с вятъра, затегли шитика напред.

Прохор се опита да разпали направеното на носа огнище, за да стопли вкочанените си ръце, но напразно: вятърът гасеше огъня.

Бръскаше пясък от брега, шибаше го болезнено в лицето и заслепяваше възпалените му очи. Примижал и навел ниско глава, Ибрахим напрягаше цялата си сила, дишаше като кон, но шитикът не искаше да върви.

— Хайде сега ти, Прошка!… Изморих се. — Той захвърли въжето и олюлявайки се от изнемога, тръгна към шитика. Вятърът шибаше дрехите му и краищата на бялата му качулка като две плитки се стелеха хоризонтално по въздуха.

Чак до вечерта се блъскаха без полза на едно и също място. На другия ден беше същото: слънце, ураганен вятър, бели гребени. И тайгата шумеше заплашително. Не потеглиха: напразен труд.

На третия ден беше същото.

Заедно с остатъците от сухарите, брашното и барута увереността им в успеха намаляваше, наяве взе да им се присънва лош сън…

На петия ден се опитаха да изкарат шитика на средата. Пращяха здравите гребла, виеха като привидения студените уключини. Хванаха прътите, натискаха ги с все сила в дъното, прътите се извиваха като дъги, но водата беше гъста като тесто и неподатлива. Прътът на черкезина се пречупи с трясък и Ибрахим се пльосна по очи в ледената вода. С това свърши опитът им. Пак огън на брега, злоба в сърцето и пробудило се тайно отчаяние.

Даваха си кураж:

— Нищо… Нека спре вятърът, ще полетим като стрела.

— Нищо. Недей плаши!…

Но очите са по-откровени от езика. Прохор питаше черкезина с очи и получаваше ням отговор: „Зле е, Прошка!“

Мъчителната седмица свърши. И на залез-слънце вятърът утихна.

След едната радост дойде друга — сънят им взе да става хубав: изведнъж и двамата видяха — стои край водата, до завоя, един тунгус с кожена дреха.

— Бойѐ, миличък, здравей! — провикна се Прохор, едва ли не разплакан от радост.

— Здрасти, твоя-моя…

Тунгусът беше възрастен, кьосав, на гърба му подскачаше черна плитка, очите му смаяно-уплашено примижаваха срещу наближилите го хора.

— Познаваш ли добре реката?

— Познава… Цялото познава… Дале-еч!… Края познава…

— Според теб кога ще доплаваме? — попита го Прохор и зачака със затаен дъх.

— Няма изплаваш. Още малко, всичко замръзне… Задаравата.

— Ами тогаз какво да правим? — плахо попита Прохор.

— Излезеш… Презимуваш… Тръгнем по тайгата… Ехе…

— Ние искаме да плаваме! — викна Прохор.

— Ще пукнеш — спокойно каза тунгусът и започна да разпалва усилено лулата си.

— Нали не е далеч?

— Дале-еч е. Студ почва, синилга. Виелица… Ехе… Самият смърт.

— Заведи ни до Крайск. Колкото искаш, ще ти дам.

— Не… Мой не иска… Малко-малко дочакай пролет, тогаз може… Да се съживи голям вода, бързей… Пет дена стигне. Крайск — на друга река е.

— Бойѐ, гълъбче, хайде, миличък, — нежно заговори Прохор, хвана тунгуса за ръкава и го загледа ласкаво, по детски в тесните, присвити очи. — Бойѐ, майка имам в родния ми край… Баща… Майка ми ще умре, ще помисли, че съм загинал. За бога, бойѐ, заведи ни.

— Не, мой не иска.

— Заколвам те! — изведнъж ревна черкезинът, сграбчи тунгуса за яката и замахна с ханджара.

Тунгусът веднага се просна на земята и вдигна ръка, за да се защити.

— Тръгвай!

— Къде влачиш мой?

— Тръгвай!

Докато вечеряха, не си казаха нито дума, в душата си двамата празнуваха, третият започваше да вижда кошмарен сън. Тунгусът не се докосна до храната.

— Недей кахъри, Прошка — тихо мърмореше Ибрахим и ръгаше момъка с лакът в ребрата. — Ще ни заведе… Познава реката. Заповед ще му давам.

Тунгусът им хвърляше от време на време свиреп поглед, озърташе се към потъналата в мрак тайга, подсвиркваше призивно и мънкаше нещо злобно. Прохор се опита да го заговори, но той въртеше глава: „Мой не разбира“ — и упорито мълчеше. Черкезинът сложи тунгуса да спи, здравата му изви ръцете назад с въжета и го върза за едно дърво до самия огън:

— Опитай се да избягаш сега. — И пак го заплаши с ханджара: — Глей!… Цх!…

Тъмнобронзовото лице на тунгуса се бърчеше плачливо, той подсмърчаше и говореше сърдито, отсечено:

— Защо лош?… Млого лош… Защо мъчиш! Ехе…

— Глей — заплашваше го черкезинът с ханджара.

— Като стигнем, бойѐ, до Крайск, всичко ще ти дам: чай, захар, барут…

— Глупак! — викна тунгусът и целият настръхна като рис. — Глупак! Мой как стигне назад?! Жена тук, елени тук, всичко тук… Молим, пусни, защо здраво вързал? Пфу!

Той се мяташе, гризеше със зъби въжетата и в безсилна злоба жално зави така, че огласи цялата тайга.

— А туй виждаш ли го? — каза Ибрахим с дяволит глас, цъкна с език и започна да налива спирт в една синя тумбеста чашка.

Тунгусът веднага млъкна, очите му засвяткаха и — сякаш беше си хвърлил маската — разплаканото му лице се заусмихва до уши:

— Ехе! Винка! Дай по-бързо! Дай твоя-моя… Най-слядко. — Той целият трепереше като пропаднал пияница и точеше лиги.

— А ще ни заведеш ли?

— Заведеш! Как няма заведеш. Твоя-моя… Най-слядко. Дай още, по-бързо!…

Как няма да ги заведе, разбира се, ще ги заведе… Нека само заранта прескочи до шатрата си, да си вземе храна, да си вземе пушката, да каже на жена си сама да обикаля пасищата, да й каже катерички, елени да бие… Какво си мислят те, че не е човек ли, че не разбира?… Как може да зареже хората, да ги остави сами в тайгата, опазил господ! Тук само смърт ги чака: няма накъде да вървят, смърт. А в Крайск всичко му е познато: търговците са му познати, един чиновник познава, а и с най-главния началник се познава, със Стьопка Иванич… Той има лъскави копчета и ей-толкави мустаци, отстрана носи те такъв нож, чак до земята!… Много добре му е познат Стьопка Иванич, главният, веднъж го грабнал пиян, за краката до затвора го завлякъл, по муцуната го бил; — Полицейски…

Ибрахим се усмихваше. Прохор бърчеше чело, разглеждаше приказливия тунгус и беше неспокоен. Ибрахим черпеше тунгуса със спирт, пиеше и той; гощаваше го с чай, с каша, ядеше и той. Когато се понапи, тунгусът започна да фъфли и високо да се смее: той е много богат, цялото това място е негово и още двайсет дена да вървиш, накъдето ти очи видят, все е негово… Елените му са повече от песъчинките в една шепа… Той е княз, той в тайгата е големец…

Но въпреки всичко за през нощта го стегнаха още по-здраво за дървото и се проснаха на брега да спят край пламтящия огън.

— Е, сега за нас няма страшно, Ибрахим. Трима сме… Тунгусът познава реката. Дори и да презимуваме някъде, на него тук всичко му е известно. Ибрахим, скъпи, мили!…

— Нищо, кунак, нищо. Сега сме добре.

— Майчицата ми… Ех, майчице!… Как ли ще се зарадва. Живот ще живеем, Ибрахим!

— Ще живеем, джигит…

— Като понатрупам години — ще стана богат, знатен… Ще живея честно.

— Знам, богат ще станеш, знатен ще станеш… Честен — трудно, Прошка.

— Ще бъда!… А като пристигнем в Крайск, ще си накупим пасти… Сто парчета, Ибрахим!… Много обичам пасти…

— Шишчета ще си направим… Питки ще печем. Пилаф обичам. Чесън ще му сложим, стафиди.

Сънят на черкезина е здрав, непробуден. Прохор чуваше насън звуци: пееха, спореха, караха се и пак пееха стройно някакви безлики моми, викаха Прохор да тръгне с тях и на него му беше сладко-сладко да слуша гласовете им.

— Шейтан!!

Прохор скочи и се огледа. Беше ден. Огънят гореше буйно.

— Избягал е шейтанът му с шейтан! — Зъбите на Ибрахим скърцаха, ръката му яростно сграбчваше ханджара.

Прохор погледна здравите, провиснали от дървото въжета и изведнъж почувствува непоносима болка в сърцето. Той нищо не виждаше пред себе си. Още не знаеше, че як зимен студ е сковал нощес реката и шитикът — единствената надежда на пътниците — е замръзнал в дебелия лед.

Прохор стана от земята и мълком, преплитайки крака, се помъкна към жалкия си кораб. Не усети как, след като се беше напекъл на буйния огън, изведнъж го грабна студът. Юношата също като лунатик или като умираща котка безсъзнателно се свря под покрива, в самия ъгъл на шитика, заби глава в чувала, където се вледеняваха жалките остатъци от сухарите, и горчиво се разрида.

15

Цял ден Ибрахим претърсва тайгата. Никакви човешки следи, нито остатъци от тунгуски катун: коварният тунгус сякаш беше потънал вдън земя.

Тайгата беше безжизнена и мълчалива, дори белки не се мяркаха. Студът се засилваше, щипеше ушите му — Ибрахим пристегна качулката. Като див елен, без почивка, той прескачаше огромни повалени дървета, промъкваше се през непроходими гъсталаци — тайгата беше пуста. Ибрахим падна духом. Сега отникъде не чакаше спасение: барут няма, кибрит няма, храната е на привършване. Какво да правят? Да тръгнат назад, към Ербохомохля? Това са най-малко петстотин вести — само глупак ще тръгне. Напред? — не се знае накъде. Да седят на едно място — да чакат тунгусите? Но беглецът от страх сигурно беше отмъкнал всички.

Измъчен, черкезинът стигна до брега. Жълтееха се и се червенееха есенните храсти, от трепетликите тихо се сипеше златото на листата и също като през лятото се зеленееше тайгата наоколо. Мраз беше сковал шумната Угрюм-река, леденият кристален ковчег беше я захлупил с капака си до пролетта.

От високия бряг Ибрахим запрати към реката тежък камък. От удара ледът побеля, но не се счупи и камъкът се завъртя и се хързулна по ледената кора като по масло.

— Цх! Лошо…

Бялото на очите му беше пожълтяло, бузите му бяха хлътнали, неестествено озъбената уста придаваше на лицето му израз на крайно объркване.

Да, комай всичко е свършено. Но нито дума, нито намек на Прохор. Черкезът знае какво да прави с него. Първо Прохор, после себе си…

Ибрахим с любов и трепет, с непоклатимо религиозно чувство погледна дръжката на неизменния си другар — ханджара, и с бърза, лека стъпка тръгна по лъскавия лед към шитика.

Цялата вечер, цялата нощ, целия следващ ден валя сняг на парцали и земята се покри с дълбока цял аршин пряспа. Цяла нощ някъде наблизо буха бухал; той мърмореше студена зимна приказка, с която смразяваше сърцата на самотните, очакващи участта си същества.

Завит презглава с ямурлука на Ибрахим, Прохор дремеше тихо. Онзи нещастен ден, когато ги изостави тунгусът, им донесе още една беля: Прохор се мяташе в треска.

Черкезинът е сърдит и мрачен. Дявол да го вземе! Трябваше да оберат тунгуса, да му вземат кожената дреха. Ако го срещнеше сега, черкезинът заедно с кожуха би му смъкнал и кожата. Кръв? Какво от туй, че ще се лее кръв? На̀, той, Ибрахим-Оглу, сега седи по лек бешмет сред снеговете. До огъня е топло, но когато тръгне за дърва, ръцете му се вкочанясват, студът пробожда тялото му. О, да можеше да срещне тунгуса, сто тунгуси! Ако на тайгата й трябва жертва, всичките би ги натръшкал с ей тоя ханджар. Като слънчогледови пити биха летели от раменете рунтавите глави, само и само да остане жив неговият млад джигит.

Но джигитът стенеше и с всеки изминат час му ставаше все по-зле…

— Ибрахим, миличък… Дай ми още хинин!… Завий ме.

Така се нижеха дните — дълги, безкрайни. Сипеше се, без да секне, упоритият сняг, сякаш там, на небесата, твърдо бяха решили да затрупат тайгата с преспи чак до върховете на дърветата. Ибрахим с ожесточение и неизречени псувни разгребваше снега с широка лопата. Скоро около лагера им се издигна висока като крепост снежна стена. Черкезинът е по бешмет, по-топла дреха нямаше. Стегнал здраво качулката, от която надничаха само върхът на побелелия му нос и лявото око, черкезинът изнемогваше от тежката работа, потеше се. Но яките китки на ръцете му премръзнаха, подуваха се от студа, а когато ги топлеше на огъня, боляха непоносимо.

Той с голям труд размекна над огъня брезента криво-ляво измайстори колибка като тунгуски чум. Огънят пълнеше с дим това кукленско убежище с отвор отгоре. Очите на Ибрахим сълзяха и той кашляше, Прохор се задушаваше. А когато отмятаха края на брезента, за да влезе чист въздух, в чума пропълзяваше студът. На Ибрахим мъчително му се ядеше. Но нямаше нищо за ядене. Остатъците от булгура пазеше за Прохор, самият той изгризваше дневно по едно малко сухарче и пиеше безкрайно количество силен чай.

— Хайде, джигит, хапни си… Кашата е първи качество. Лапай повече, заякнеш!

— А ти?

— Сит съм… Яж, не се бой… Имаме по много от всичко.

Ибрахим тайно преглъщаше слюнките си, а когато Прохор се мушваше под ямурлука му, чаткаше със зъби като изгладнял язовец.

А времето пълзеше бавно. Снежната надгробна могила край палатката растеше бързо. Границите между мъчителните дни се заличиха — сивата нощ незабелязано се сменяше от сив снежен ден.

Прохор оздравяваше бавно. Духът на Ибрахим изпадаше във все по-дълбоко униние. Отвсякъде се усещаше смъртта и глухото натрапчиво скърцане на зъбите и непрекъснато глождеше съпротивяващата се човешка душа. В помътнелите затъпели очи на черкезина ту застиваше безумна мъка, ту пак се раждаше непреклонна воля за живот. Тогава целия го обхващаше нервен пламък, той припряно си слагаше саморъчно направените ски, изпълзяваше навън и изнемогвайки от студ, тътрузеше изгладнелите си крака по пухения покров на зимата с надеждата да улови нишката на живота, която съдбата, току-виж, му подхвърли. Но тъмната тайна на смъртта хвърляше в сърцето му лед: наоколо беше мъртво и пусто. Убит, смазан се прибираше черкезинът, вмъкваше се под надгробната могила и дълго, безкрайно дълго седеше навъсен, неподвижен, тъпо поглеждайки бълнуващия насън Прохор.

Когато се свършиха всички припаси, черкезинът равнодушно каза на младежа:

— Хайде, Прошка, да мрем. Загубени сме, Прошка!

Прохор смаян се втренчи в кокалестото неузнаваемо лице на другаря си, понечи да каже нещо — езикът не го слушаше, понечи да заплаче — нямаше сълзи. Брадата му заподскача.

— Майчице!… Мила майчице!…

Свря се под ямурлука, сви се на топка и млъкна. Само се секнеше.

Изведнъж черкезинът скочи и внезапно изчезна от палатката като нощна котка. Нещо едва доловимо изпращя и въздъхна в далечината. Черкезинът наостри уши. В небето леденееше мътният лунен кръг. Беше тихо. Тъмна, неясна сянка се мержелееше край гората.

Със студения ханджар между здраво стиснатите си зъби чрекезинът кръвожадно пълзеше напред, като се заравяше в преспите. „Елен“ — трепкаше в мозъка му. Вирнал нагоре голямата си глава с клонести рога, еленът глождеше кората на младите трепетлики. Близо е. Очите на черкезина кръвясаха, станаха остри като ханджар. И по острието на запотения, стиснат между зъбите му ханджар течеше слюнка. Еленът стоеше обърнат с единия хълбок към черкезина. От ноздрите му на струйки излизаше пара. Слаб ветрец духаше откъм животното: еленът не можеше да надуши пълзящия към него враг.

Черкезинът си избра едно място под лявата плешка, хвърли се напред и заби ханджара чак до дръжката в сърцето на залисалото се животно. Подивял отекващ вик, който разтърси цялата тайга, двуметров скок на черната сянка нагоре, удар с копитото, нечий дяволски кикот, звънчета — и всичко се размъти в очите на черкезина. Едновременно с тежкия стон той едва можа да си поеме дъх и загуби съзнание.

Щом се свести, бързо опипа ръцете си — топли са. „Аха, преди малко, значи“. Нещо го преряза отдясно. Черкезинът се помръдна и извика: остра болка мина като нож по нервите му. Той мушна ръка под заледения бешмет, опипа се. Ребрата му бяха цели, но ризата му беше прогизнала от лепкава кръв. „Аха, с копитото ме е пернал, шейтанът му с шейтан!… Дребен работа…“

Миришеше на сняг; на схватка, миришеше на смърт.

„Животното! Къде е животното?“ — мигновено проблесна в главата му и веднага уталожи болката. Луната беше все така мътна и се усмихваше. Черкезинът се изправи, здраво притисна с длан дясната си страна, преви се и тръгна по дирята. Пряспата беше дълбоко разровена и заедно с мъха беше разхвърлян снегът.

На полянката, навирил задните си крака, целият сгърчен от агонията, се търкаляше убитият елен.

— Якши! Якши! — тихо, страшно, като побъркан разсмя черкезинът и забърза назад, към палатката. Из пътя често се спираше и простенваше кратко.

— Прошка! Ще живеем! Двеста кила говеждо имаме!… Шишчета имаме, лой имаме!… Цх!

Прохор в унес пъшкаше под ямурлука, без да му отговаря.

Черкезинът намота стегнато около гърдите си един мръсен пешкир и пак излезе в тайгата. Малко преди съмване се върна с голямо парче месо и с пухкавата кожа.

През делия ден, без да угасне, горя огънят, котелът с варено месо вдигаше вкусна пара. Прохор безразлично гълташе горещата храна. А Ибрахим ядеше алчно до затъпяване. Очите му станаха мазни като на преял звяр и примижаваха сладко; той се оригваше звучно. Пак настана нощ.

Сънят на черкезина е здрав, непробуден: екналият в нощта див вой и давене не бяха в състояние да го прекъснат. Ала Прохор надигна изпод ямурлука замъглената си от кошмари и бълнуване глава и дълго се вслушва в странните звуци — буря ли има, дяволи ли се боричкат, — и все не можеше да разбере какво става там, в тайгата.

Заранта Ибрахим, щом се събуди, пак почна да яде. Изгладнялото тяло ненаситно искаше храна. Железните челюсти на черкезина работеха равномерно, съсредоточено. След като нахрани Прохор със силна супа, той започна да обработва кожата на животното, мачкаше я, усукваше я и остъргваше с острието на ханджара си грубите пуздри. В ребрата си усещаше нетърпима болка, от която искри му изхвърчаха от очите. Но черкезинът скърцаше със зъби и сдържаше стоновете си, за да не тревожи Прохор. Той казваше:

— Сега ти, кунак, ще си имаш шуба… Конец има, игла има. Якши… Сега, кунак, студът нищо не може да прави на нас! Месо има. Оздравявай — и тръгваме… Направо вървим, тунгус намерим… Ако не намерим — пфу! — сами излезем.

На Прохор му се искаше да прегърне здраво тоя човек с изгърбен нос, с голям плешив череп и гъсти рунтави вежди.

— Никога няма да се разделя с теб… Ако не беше ти, щях да загина… Сега знам какво е верен приятел.

Днес Прохор е по-добре. Победената от младата сила болест си отиваше. Прохор се ококори. Само да заякне, да се оправи съвсем — ще може и на дявола да излезе насреща. Ще си направят с Ибрахим шейна, ще я натоварят с еленово месо и — напред ходом-марш.

— Ура, Ибрахим!

Привечер черкезинът криво-ляво довърши шубата.

— Да ти е честита бобровата шуба… Същински лугър, същински лисица… Дай ямурлука на мен, ха-ха, сега студ — пфу! Запали огъня, сега ще донеса месо: еленови устни варим, бъбрек в лой пържим. — Черкезинът от удоволствие замижа и здравата се изплю. — Тръгвам.

Прохор облече съшития надве-натри еленов космат кожух и изпълзя от малкия си затвор също като голяма, изправена на задните си крака мечка. Той отдавна не беше излизал навън и чистият студен въздух го задави. Очите на младежа са възпалени от пушека. Болестта ги е натикала дълбоко в орбитите и на лицето му се вижда отпечатъкът на някаква особена душевна чистота.

Той прекрачи високия снежен вал и се огледа. На земята и в небесата цари чужда, студена зима. Дърветата приличат на призраци — бели, мъхести, заскрежени. Те се притискаха едно до друго и с таен страх гледаха изпод белите си пухкави клони човека: само да помръдне човекът, само да викне, и те ще се разпаднат на бял прах. Но човекът стоеше неподвижно, мълком. Той никога не беше виждал бяла сребърна гора и погледът му беше замрял в благоговейно съзерцание. Бяла къдрава гора, бели далнини, белезникаво, леко позеленяло на запад небе. Бялата месечина ставаше по-ясна, сребриста, сякаш незнайна ръка припряно изстъргваше от нея ръждата. И някой взе да запокитва по небето бледи звезди, отначало скъпернически — по две, по три, после с пълни шепи, както орачът пръска новото зърно.

Когато измамните елмази замъждукаха по целия простор и снежната далечина започна да искри, Прохор се сепна, трепна от ободряващия студ и пак се прибра в палатката при буйно пламтящия огън.

— Ох, каква благодат, колко било топло с шуба! — каза си той, докато се събличаше, и сърцето му преля от нежна благодарност към мрачния черкезин. — Но защо още го няма? Да не му се е случило нещо? — попита той смолестото чуканче и без да получи отговор го хвърли в огъня.

Ръката му се пресегна към бележника. Пръстите прехвърляха изписаните страници, погледът разсеяно се плъзгаше по тях.

„1898 година. Струва ми се, краят на октомври. Датата не знам — взе да записва Прохор, приведен ниско над огъня. — Болестта ми като че ли мина. Полека-лека започвам да се оправям. Може би ти, майчице, си се помолила за мен? Не тъгувай, скоро ще се видим. Толкова ми се иска да те прегърна час по-скоро. Поне на книга да си поприказвам с теб, мила. Толкова далеч съм от теб, че и с топ да гърмя, пак няма да ме чуеш. Жив съм, жив съм, майчице! Тате, жив съм! Не тъгувайте. Сега ще допиша страницата, ще я откъсна и ще ви я пратя по вятъра. Или ще ви се присъня. Майчице, защо не те сънувам? Ибрахим, приятелю мой! Ти уби елена. Ние щяхме да умрем от глад — знам, че нямаме запаси. Каквото и да ми приказваш, Ибрахим, миличък, знам, че и булгурът, и сухарите са се свършили. А сега, слава богу, сме сити. Месото ще ни стигне за половин година. Майчице, ура! Викай ура! Твоето момче е живо и здраве. Скоро ще се завърнем при теб и ще пием чай с баници и сладко. Лека нощ, майчице! Струва ми се, че идва моят избавител, верен приятел и слуга.“

Наистина отвън се чу пъшкане. Отметна се платнището на палатката, Ибрахим влезе пълзешката. Той седна до огъня, обхвана коленете си с ръце, прегърби се. Прохор го погледна. Очите на черкезина бяха мътни, блуждаеха и цялата му свита, смазана фигура изведнъж разтревожи Прохор.

— Какво е станало? — тихо попита той стреснат.

Черкезинът мълчеше. Развърза качулката си, свали рунтавия си калпак и продължи да седи до огъня, сгушил глава между раменете.

— А къде е месото?… Не е ли време за вечеря?

Черкезинът продължаваше да мълчи, объркано плюеше от време на време в огъня, най-сетне заговори с глух, разтреперан глас:

— Не намерих елена.

— Какво-о?!

— Що викаш? Не го намерих, ти казвам… Не… Тъмно стана… Утре.

На Прохор много му се ядеше.

— Каша свари, Ибрахим.

— Няма каша! — сърдито викна Ибрахим.

— Тогаз дай сухари… Чай свари.

— Няма сухар! Няма чай. Нищо няма. Те това са последните две клечки кибрит. Като ги изгорим, какво правим?

Той говореше така, като че ли се караше, отсечено, рязко и подчертаваше всяка фраза със свиреп, кос поглед към Прохор. Нежното чувство, което Прохор хранеше към него, неочаквано се накърни и на Прохор му стана обидно до болка.

— Защо се сърдиш? Болен ли си? — тихо, но укоряващо го попита той.

— Не твоя работа!

Огънят пращеше унило, по стените на палатката пълзяха безплътни сенки, до опразнените торби се издигаше куп изглозгани кокали.

— Спи! — заповяда му черкезинът. — Утре ще се отървем… Утре ще имаме всичко… Днес — спи! Дълбоко спи… — Той въздъхна, затвори очи и притисна чело в коленете си.

Сърцето на Прохор изтръпна, изстина. Мрачно предчувствие впи зъби в душата му. Той не се решаваше да подпитва Ибрахим, за да разбере цялата истина. А и за какво му е? „Спи!“ Как да заспи в тоя ужасен час? Какво ще стане утре? Нима тайгата ще ги смаже?

Студени тръпки разтърсиха Прохор. Отначало затракаха зъбите му, после треперенето премина от раменете през цялото му тяло, към краката: той целият се тресеше и подскачаше, без да може да се овладее. Зави се хубаво презглава с еленовата кожа, която смърдеше на вкиснато и на прогнил мъх. Но треската продължаваше да го разтърсва със същата сила.

„… Не, не може да бъде, не може да бъде. Ибрахим просто го е прихванало нещо. Утре всичко ще се изясни, утре те бодро ще тръгнат на път. Напред, на запад, към Крайск!… Тю, дявол да го вземе… Защо се тресе целият? Да имаше сега едно канче чай… С ром. Ужасно ми се яде. Ей, Ибрахим!“

Под шубата е топло и глухо.

Плават над тайгата минутите и часовете, минутите надничат под шубата и всеки миг се разраства в час. Безкрайно мудно се точи времето. Нещо средно между сън и бодърствуване, нещо тежко, досадно се мърда под шубата, притиска младата глава, гложде уплашеното сърце. Може би вече е сутрин? Или още не е свършила нощта?

„Вълци“.

Сиви, изпосталели, святкайки с гладни очи, вият вълците. Седем вълка.

— Вълци! — извика Прохор и се събуди. Той надигна едва-едва шубата и замря. Проточено започваше един див, самотен вълчи вой, после цялата глутница излайваше отсечено и започваше да му приглася. Някъде близо, съвсем близо. „Ще изядат коня. Ще изядат всички крави, овце, телета. Какво чака тате?… Ей, ставайте!…“

— Вълци! — дойде на себе си Прохор, отметна шубата и се втренчи в жалкото платнище на дотегналата му палатка.

— Ибрахим… Вълци… Ще изядат нашия елен… Ей!

Ибрахим продължаваше да седи пред огъня, изгърбен и скрил лице в дланите си. По едно време той повдигна глава и каза, гледайки младежа в лицето:

— Спи, кунак. Туй не вълци. Вълк в тайга няма… Това вятърът. Спи.

— Какво е станало, Ибрахим? Говориш, като че ли плачеш. И очите ти са едни такива… А?

— Мой не плаче. Лъжеш. Мой никога не плаче.

Той засумтя, изсекна се и излезе навън.

„Вълци са това — твърдо реши младежът. — Ето какво било… Преди малко виеха, сега пак… Оплюскали са месото. Затуй Ибрахим е като смазан…“

Вълчият вой ту се отдалечаваше, когато духнеше вятър, ту се чуваше наблизо, писклив, настървен. На Прохор му се счуваше, че към воя на зверовете се преплита обезумял човешки стон. Не, пищят му ушите, болестта се разхожда из главата му; разбира се, Ибрахим няма да стене така. Силният вятър разлюля палатката. Цял облак сняг се завъртя и нахълта през отвора над огнището. Внезапно тайгата забуча. Влезе Ибрахим, твърд, решителен. Две дълбоки бръчки се бяха врязали между разперените му вежди, устните му бяха здраво стиснати.

— Виелица. И сняг заваля — отсечено каза той. — Нищо, дръж се, джигит. — Той клекна до Прохор, сложи ръка на рамото му и го загледа с трогателна нежност в очите.

— Какво става, Ибрахим, миличък?… Закъсахме ли?

— Якши…

— Яман?

— Якши, якши! Ребрата ми са яман… Боли ме… Кокал боли, ребро… — Ибрахим засумтя, веждите му се вдигнаха нагоре, той уморено затвори очи и пипнешката, като слепец, плъзгаше длан по главата и раменете на младежа:

— Аз те обичам, Прошка… Обичам те… — Тези думи излязоха от устата му като мъчително скръбна въздишка, сякаш той завинаги се разделяше с Прохор — Обичам те…

От вълнение Прохор дишаше пресекливо. Той целуна набръчканото, мъдро чело на черкезина и пряко воля се заслуша в себе си: сега всичко в него се разтърсва, мята се. И също като агне пред вдигнат нож Прохор доверчиво гледа властелина на съдбата си. Но сърцето му замира, сърцето му долавя нещо — страшно, неотвратимо, — което звучи и в донасящото се джавкане на гладните зверове, и в нарастващото злобно бучене на гората.

— Спи!… — каза черкезинът с отново придобил твърдост, решителен глас. — Здраво спи, не се събуждай.

И от огъня още веднъж подвикна на лягащия Прохор:

— Сбогом, Прошка!… Сбогом, джигит… Сбогом!…

„Какво значи това сбогом? Защо сбогом?“ — силеше се да попита Прохор и не можеше.

Прохор лежеше под шубата с отворени очи. Мяркаха се мрачни, къси, бързи като криле на бързолетни птици мисли. В шума, в говора на тайгата се бяха родили тия плашещи мисли; с шума, с писъка и грохот, те стигаха до сърцето му, опустошаваха сърцето, изтръгваха от сърцето стон. Обхвана го убийствена мъка. И всички тия чувства, всички откъслеци от неясни полузвуци-полудуми някой събираше в здравата си шепа като обърканите поводи на подлудяла буйна тройка и ги теглеше до болка, шибаше и настойчиво искаше: „Да ям.“ Неукротим смучещ глад.

„Да ям!“

Но нямаше нищо за ядене. И утре няма с какво да зарадват, да залъжат стомасите си. А вдругиден?

„Сбогом, Прошка… Сбогом, джигит.“

Черкезинът точеше ханджара си.

През шума, през нарастващото бучене и ломотене на тайгата Прохор ясно чуваше — черкезинът точеше ханджара.

Дзъкащ, познат звук. Блестящ, студен, пламенен, червен — тоя звук пропълзява като змия под шубата, присвива очи и гледа Прохор със стъклено, остро като жилото на комар око.

„Дзък, дзък… Сбогом, джигит“.

„Черкезинът ще си наточи ханджара, ще убие елен… Ще домъкне елена в палатката… Огън, топлина“. Прохор се усмихва, бълнува сладко и дзъкащият железен звук го унася, той потъва в съня, в нищото.

Древната като човека стомана на острието е уморена от живота, уморена е от живота и душата на черкезина, също толкова древна като стоманата на острието.

Черкезинът точеше ханджара си.

Трябва да стане още по-остър. Опитва го на един косъм: не, тъп е ханджарът. Трябва да стане по-остър, още по-остър. Пламналият поглед, мозъкът, душата — всичко пламти скрито като подземен пожар в тайгата. Стоманата е бяла, с жълто-син отблясък по краищата, стоманата е жива, премъдра, стоманата е вярна в могъщата ръка, убиваща от обич. Едно рязко, режещо замахване с ханджара — и…

— Ох, джигит, джигит!…

Капки пот се търкалят по гърбавия нос, към черната, гъста, занемарена брада. И когато Ибрахим пряко сили си поема дъх, стегнатата пружина на душата му се отпуска, прекрачилата прага на живота мисъл охладнява, връща се на мястото си душата, ясно вижда неизбежното.

Устните шепнат:

— На теб ще ти е лесно, Прошка… А на мен какво ми е? Ох, ох, Ибрахим-Оглу!… Къде е твоят Кавказ, къде е виното, лозето, дъхавият бадем? Аллах-аллах!…

Той се оглежда наоколо с мътни очи, ръката му опипва превързаното място, където ту тъпо, ту остро го боли строшеното ребро.

— Кой е заселил тайгата с вълци? Проклет да е! Кой ни изостави тук да мрем? Проклет да е! И още веднъж, и още веднъж. Три пъти проклет! Цх!

Втренчи многовиждащите си в тоя час зорки очи в огъня, в последния огън в тайгата, последната искра живот. И цялата му житейска съдба се разгърна пред него като бял, изцапан от осаждени пръсти свитък. Сиромашко момче — пастирче на чужди стада, там, в родните му кавказки планини. Млад, силен джигит, най-добрият ездач и стрелец измежду всички момци в околните аули. Бурната му като кипнала кръв любов към една черкезка: държаха я заключена с двайсет катинара, но той пак я отвлече и гонен от рояк куршуми, я докара с коня си в своята бедняшка колиба, обсипана с планински цветя.

Но ето че белият свитък на живота му се върти, гърчи се като брезова кора в огън: черни сажди гъсто покриват белотата и животът на черкезина става студен като старо пепелище. Свещена мъст, ханджар, кръв. И черкезинът, разделен от любимата му жена, се венча с железния венец, в оковите, в каторгата за цели десет години. Глад, камшици, вериги, мрачните Акатуйски планини. О, проклет да е часът, когато се е родил! За какво? Къде си, жено?… Къде си, стара майко? Къде сте, зелени лози, рози, горещо слънце, гъсти чинари, песни, танци край огньовете под звъна на ханджарите? Къде си, син лазур и мълнии, и грохот на гръмотевицата в родните планини? Ех! Всичко се разпръсна като сън…

Натежалата от мисли глава на черкезина клюмва към сънения огън, лулата изпада от устата. Черкезинът се хваща за сърцето, стене.

А зад заледената палатка му приглася с лют плач ледената виелица, запраща в огъня остри снежни игли. Студено е. Огънят ще угасне, кибрит няма.

— Сбогом, джигит!… Прости ми, джигит… Спи дълбоко…

Черкезинът сепнато вдига глава, стисва лулата между зъбите, с рязко движение завърта ханджара над плешивата си глава и го забива отвесно във въздуха:

„Цх! Само тъй…“

Целува студеното острие и го пуща в канията. И заедно с ханджара в голия здрач потъва цялата му душа.

Спасение няма. Тайгата няма край. Угрюм-река вече няма да грабне бързата им ладия.

— Сбогом, джигит!

Изведнъж страшно и рязко зави всичко наоколо: бурята се развихри с необикновена сила. Един напор на вятъра подхвана жалката им палатка също като сапунен мехур, шибна яростно платнището и го отхвърли настрана. Вихърът из един път засипа огъня със сняг и настана мрак.

Чуваше се само как реве виелицата, как изтръгва дървета заедно с корените и ги поваля с трясък на земята. Ревяха мечки, пролайваха лисици, белобрадият студ пъшкаше, докато измъкваше червендалестата си мутра изпод коренището: „Почакай… почака-а-ай… У-уууу…“

Надгробната снежна могила ту се изравняваше със земята, ту пак израстваше, безкрайни бесни спирали се въртяха из целия свят, бурята кършеше огромни клонаци и като птици ги гонеше през пространството. Всичко се обърка в безкраен хаос.

Черкезинът се закашля, взе да върти глава — виелицата го задушаваше. Едва поемайки дъх, той напипа ханджара и с отчаяна решимост отхвърли шубата от дълбоко заспалия джигит:

— Ха! — блесна ханджарът…

 

 

Бурята изкореняваше дърветата и като суха трева, с шум, с вой отнасяше отвъд реката жалките им отломки. Бушуващият ураган превиваше тайгата доземи. Всичко наоколо беше побесняло. Тежко на слабия, тежко на силния, на живия, когото е настигнала тая убийствена нощ.

1

Червен, подпухнал, с треперещи дебели пръсти, от върховете на които сякаш струеше спирт, Пьотр Данилич Громов разпечата телеграмата и премести очилата си от челото на носа; Маря Кириловна го гледаше със страх и цялата се тресеше.

— Ама че работа! — с немощен глас каза търговецът; бузите му трепнаха и почнаха да пребледняват. — Излиза, че наш Прошка е изчезнал!… Ама че беля!… Телеграмата е от губернатора…

Маря Кириловна се хвана за главата, падна с вик на колене, зарови лице в плюшеното кресло и се разплака горчиво.

— Чакай! Чакай? Първо чуй какво пише… Може още да е жив.

И зачете на висок глас подскачащото в ръцете му — толкова важно и горчиво късче изписана хартия:

„Според донесението на тамошния пристав през Манастир и околностите му пътниците не са преминавали нито с лодка, нито пеш. Към издирването им можем да пристъпим чак през януари, когато край езерата ще има панаир и туземците отъпчат с елените си пътеки. 13013.

Вицегубернатор Нолде.“

— Видя ли? Стига си вила, Маря!… Млъкни де!… Казват ти: не са преминавали нито с лодка, нито пеш. Може тепърва да минат.

— Да, ама къде са? — вдигна Маря Кириловна скръбното си, мокро от сълзи лице.

— Къде са, къде са!… Господ ги знае… Може назад да са се върнали. Ще видим дали Груздев няма да съобщи нещо… Или пък Метельов… Всичко е в божиите ръце… Чудя се тая цифра какво ли значи.

Той отиде в ъгловата стая, където по-малко се чуваха стоновете на Маря Кириловна, и крачейки напред-назад, взе да си повтаря объркано:

— „13013“… „13013“… Какво ли може да значи туй? Отъпчат с елените си пътеки, „13013“… Нищо не разбирам… Боже, боже!

Извади от джоба на сакото си плоска манерка с водка, отвинти металната чашка, пийна си.

— „13013“… Може би толкоз пари искат пустите му тунгуси?… Няма да бъде… Ще имат да вземат! Нека за своя сметка отъпкват, ако искат. Ах, Прошка, Прошка!… Божичко милостиви!… Голям глупак съм. С какъв плешив дявол пуснах момчето, с каторжник… „13013“… Трябва да повикам Иля.

На пръсти, с извити навън пети, дребничкият продавач влезе при господаря си и препрочете няколко пъти телеграмата.

— Е, какво ти е мнението, умнико? — попита го Пьотр Данилич.

— Мнението ми е отлично — тръсна Иля къдриците си.

— Например?

— Например — живи и здрави са. На резиденция са в някоя тунгуска юрта. И никакви известия не могат да изпратят. Ако рекат по врана или по гарга например — няма да приеме. Аз вече ви казвах. А като пукне пролет, току-виж, доплуват като циркулация. Коментарът е излишен.

— Хм! Да речем, че е тъй. А какво означава „13013“?

— „13013“ ли? — Продавачът взе да кашля в шепа, да бърчи чело, да мръщи вежди. — Представете си, не мога да ви дам ясен отговор.

— Неясен ми дай тогаз!

— Тоест не мога да измисля… Печатна грешка трябва да е.

— А дали губернаторът не иска пари? Един вид за издирването? Няма да дам.

— Как е възможно?! Човек ако потроши такава финансова сума, може да се побърка!

— Няма да дам — твърдо каза търговецът и изпи още една чашка.

Той дълго се разхожда сам, поглеждайки към нажежената до червено печка и тътрейки по пода високите си, до над коленете, валенки.

— „13013“… „13013“… Трябва да ида при попа.

Той бързо си наля трета, прекръсти се, изпи я.

— Такива ми ти работи… Боже, боже!

През дебелия скреж на прозорците надничаше снежнопухкавият, люто мразовит ден.

 

 

Пьотр Данилич замина за околийския град. Анфиса осиротя. На сърцето й е безрадостно и тревожно. Стана й жал за Прохор, дълго плака за злата му участ. Всяка вечер, чак до среднощ хвърляше Анфиса карти, опитваше се да узнае далечната му съдба и все лошо излизаше, накрая оставаха все черни карти. Ох, боже, боже! Редно е да отиде при Маря Кириловна, тя, клетата, сигурно се топи, ама как да иде? Току-виж, не я пусне в къщата си, вземе, че й рече: „Вън!“

Така прекарваше тя времето си в душевни терзания, а Пьотр Данилич препускаше без почивка с пощенски коне.

— Момче, я да откачиш звънчетата. Не ми е до звънчета сега — заповядваше той на кочияшите и през целия път седеше мълчалив и мрачен.

С натъжени очи оглеждаше сребърната далечина, изплаващите от студените мъгли гори, пълната, заградена с широк пръстен луна — и навсякъде му се привиждаше Прохор: ту хвърчи по кипналите вълни на Угрюм-река; ту, прегърбен под тежък товар, се плъзга със ски по преспите; ту изнемощял пада и се вкочанясва.

Пьотр Данилич пъшка, кръсти се:

„Свети апостоле Прохоре! Не го оставяй да загине!…“

Но скърцането на шейната му казва: „Сбогом, тате… Сбого-о-ом…“

С такива тежки мисли, в които виновната му душа се мяташе като треска в морето, той измина целия път…

„Сибирска странноприемница“ — единственият в градчето хотел, пред който спряха покритите с пяна в мразовитата нощ коне, се помещаваше в една безобразна като зандан, влажна и студена тухлена сграда. Грозен, приличащ на огромен самовар газен фенер над входа, скърцаща врата с пискливо мандало и кънтящ здрач в тесния, вмирисан на гнилоч коридор.

— Ей! Има ли хора тук? — провикна се Пьотр Данилич и като не получи отговор, тръгна по коридора, като нарочно тропаше с подшитите си с гьон валенки. Тишина и мрак.

— Хайде да думкаме по вратите на стаите — каза той на кочияша и те едновременно започнаха да блъскат с юмруци и с крака по вратите на всички стаи подред. От една стая се чу груб глас:

— За какъв дявол хлопате?

— Къде е слугата? — зарадва се Пьотр Данилич.

— Аз откъде да знам!… Ама че глупак…

— Питам къде е слугата!… Няма на пътя да нощувам, я… Аз съм пътник, Громов се казвам, търговец.

— Като ти изляза, ще видиш един търговец Громов… Ще ометеш пода! — озверяваше се гласът зад вратата. — Чакай само да си намеря гащите… Сега, сега!…

— Хайманосват по нощите всякакви — неочаквано се развряка зад същата врата една жена. — Не те оставят да се наспиш… Дяволи проклети!…

Пьотр Данилич им тегли една руска псувня и с проклятия задумка по вратата на съседната стая. Но в този момент в дъното на коридора заскърца несмазана врата и един писклив глас се обади:

— Кой вдига скандали там? А?

— Слугата ми трябва — тръгна търговецът към гласа с куфар в ръката.

— Кой? — отново попита изплувалият от мрака човек, наметнат с овчи кожух.

— Трябва ми слугата!

— За кво?

— Стая искам!

— Стая ли, казваш? Да нощуваш, значи?

— Ами да.

— Сам ли си или с някоя уруспия, да му се не видяла и намярата?

— Разбира се, сам! Аз съм пътник.

— Тъй речи де. Стаи имаме всякакви… На теб за колко пари ти трябва? Имаме по трийсет копейки. Има и по-скъпи… Най-хубавата, двойната, е за рубла.

— Дай ми най-хубавата!

— Върви подире ми, гусин пътник! Само че внимавай, да не си праснеш челото… Тук една греда падна… Толкоз време дърводелец не можем да намерим. Ама че град!… На туй му викат град… А чорбаджията лежи в пандиза. От две седмици лежи. Сбиха се с кмета и му повреди брадата и лявото око. А ти откъдешен си? За какво си пристигнал? Масло да не си докарал? Или си някой голям чиновник? Случайно да си доктор? Не знаеш ли живеницата с какво се цери? Един ми препоръча калина, а някакъв скитник беше се завъртял тъдява, рече ми яйчен сапун с чай да пия. Тоест да изпия десет-петнайсет чаши и — под кожуха… Хубавичко да се изпотя, значи… Опитах, ама душата ми не приема. Кажи-речи, една седмица повръщах. Мислех, че ще пукна, да му се не видяла и намярата…

Бръмчейки гъгниво като досаден бръмбар, човечецът мъкнеше търговеца подире си. Изкачиха се по някаква тайна стълба с разкривени стъпала, повървяха пипнешком по мъртвия коридор, най-сетне човечецът се спря, тикна в ръцете на Пьотр Данилич канещата свещица, измъкна от джоба си огромен допотопен ключ, с който човек можеше и вълк да претрепе на място, навря го в дупката на бравата и взе да го върти. Но вратата не се отключваше. Човечецът се разкрачи, зажумя, озъби се, от което завързаното му през ушите с червена забрадка личице придоби страдалчески израз, запъшка тежко и затанцува без полза пред омагьосаната врата.

— Пфу! — вбесено плю той върху десния ботуш на търговеца и изписка: — Я сега ти… По си як от мен.

Търговецът запретна ръкави, плю си на шепите, вкопчи се в грамадния ключ и започна да го върти и друса и тъй и инак, вдигайки страшен грохот, сякаш каруца препускаше по калдъръм.

— Чакай, гусин пътник, да донеса я газ, я масло. Трябва да я смажем. Тогаз по-лесно ще се отвори. Ох, текат ми ушите.

Докато той отиде и се върне, разяреният търговец успя да счупи ключа.

— Ами сега?

И двамата — човечецът и търговецът — се гледаха с недоумение като два истукана.

— Ще трябва в друга стая — посъветва ги по едно време кочияша.

— Вярно бе! — весело викнаха и двамата едновременно — и търговецът, и човечецът. — Какво се напъваме на вятъра?

— Може и в друга — каза човечецът. — Свободни стаи имаме колкото щеш. Само че онез са по-прости. Струват осемдесет копейки сребърни и ще си имаш главоболие с дървениците, да им се не видяла и намярата…

— Много дървеници ли има? — попита загубилият търпение търговец.

— А бе не че са кой знае колко, ама има… Всичката кръв няма да ти изпият…

Кисел, влажен въздух лъхна търговеца. Той повъртя нос и рече:

— Ама че карцер!… Виж какво: запали веднага печката, затопли самовара и ми донес вечеря. Нещо като чорба, овнешко, каша… Ако има пелмени — и пелмени ми донес.

Човечецът го гледаше смутено, примижавайки ту с дясното, ту с лявото око, и го прекъсна с уплашен глас:

— Тоест имайте любезността, нищо такова не може да се намери при нас… И готвачката е кьор-кютюк пияна…

— Веднага я събуди!… Гладен съм като вълк…

— Тоест тя даже умря… Да й се не видяла и намярата. Тъй че не може… Спиртът я изгори отвътре. Вчера я откараха в полицията. За анатопсия.

Търговецът изгледа човечеца с убийствен поглед и каза късо:

— Глупак!

От по-нататъшните обяснения се оказа, че в кухнята троха не била останала и самият човечец от два дена вече бил само на хляб, но и него е изял. Ядосаният Пьотр Данилич поривисто си нахлупи калпака и пипнешката излезе от хотела, за да си купи в съответствие с развилнелия се апетит най-малкото един наръч франзели.

— Надали ще сполучиш — унило долетя до него гнилият глас на човечеца. — Сега всички са изпозаспали… Девет часа наближава. Кучетата ще ти прегризят гръцмуля. Отвързани са.

Затъвайки в девствени преспи — нощта беше снежна, непрогледна, — търговецът, целият запотен, страшно ядосан от присвиващия го глад, тръгна по улицата, като се проклинаше, че не се е сетил да се запаси с храна някъде по пътя. По едно време пак му дойде наум за безследно изчезналия Прохор, но човешката природа бързо стъпка всичко и сега едничката му мисъл беше — да яде, да яде колкото може повече, на всяка цена!

И барем да се мернеше някоя жива душа. Всички сякаш бяха изклани, прозорците тъмни, дори кучетата спят като пребити, а е едва девет и нещо.

За миг изплува луната, в мътната й светлина се замержеля бяла двуетажна къща.

„Аха! Данъчното… Точно в центъра съм… Катедралата…“

До една широка порта седеше на пейката нещо като огромна копа. От нея на кълба се вдигаше пара като от тунгуска юрта. Пьотр Данилич се досети, че това е пазач. Наистина: навлечен най-малко с два кожуха, обърнати с козината навън и нахлузени един връз друг, в огромни валенки, натикани в галоши, с които като с лодка човек смело може да преплува коя да е река, нощният пазач приличаше на допотопно чудовище, а на всичко отгоре спеше като мъртъв.

Когато на Пьотр Данилич му омръзна човешки да буди спящия, той го сграбчи за заскрежената огромна, вдигната като гюрук яка и го събори на земята. Пъхтейки и претърколвайки се от единия хълбок на другия като стелна крава на лед, пазачът все не можеше да стане. Като гледаше тоя безпомощно мърдащ ръце и крака хипопотам, глупавата му шапка и ръкавици, ушити от кучешки кожи, люшкащото се клепало с камъче и калаената, вързана на шнур свирка, Пьотр Данилич от сърце се разсмя.

— Туй се казва пазач!… Бива си те!

— Ох, бащице, я ми помогни… Направи тая добрина.

Пьотр Данилич го изправи на крака.

— Сега ми дай тоягата… Не мога се наведе — като влязла в капан стара лисица жално заскимтя старецът.

Търговецът му подаде тежката чепата дряновица.

— Ох, благодаря ти, бащице, жив да си! — И пазачът си смъкна ръкавиците и внезапно перна смаяния търговец с дряновицата по главата.

— Какво те прихваща, дърт дяволе?!

— Пада ти се! Друг път да не правиш скандали по нощите. Разбойник с разбойник…

Старецът засвири със свирката и заудря клепалото, а с мътните си тесни очички взе да оглежда прилично облечената фигура на застаналия пред него човек.

— Ти как смееш бе, дърт дяволе?! Утре ще те обадя на полицейския началник… Аз съм търговец!

— Търгове-е-ц? — проточи старецът: от гърдите му се изтръгна съкрушена въздишка. — Щом е тъй, върви си по пътя… Не се бой… Няма нищо. Ти от кои беше?

— Громов се казвам. Къде мога да се наям?

— Громо-о-в? — смая се старецът, дойде по-близо до Пьотр Данилич и се загледа втренчено в лицето му. — Да не би да си от тайгата?

— Оттам съм. От тайгата.

— Ама работа!… Покорно благодаря. Излиза, че си на Данило син. Какво, дядо Данило жив ли е още?

— Помина се.

На Пьотр Данилич му се искаше да прекъсне грубо разговора, но в него трепна надеждата, че старецът ще го нахрани.

— А ти какво, познаваше ли го?

— Дядо Данило ли? Не само че го познавах, ами и на страшния съд господен един до друг ще ни изправят… Разбра ли как го познавах? Колар му бях, из тайгата го карах. — В гласа на стареца звучеше злъчна злоба като съскане на змия, на която са премазали опашката. — Има си хас! С една и съща кръв сме миросвани.

— Как тъй?

— Е, туй вече не е твоя работа… — Старецът се изкашля многозначително, тупна с дряновицата си по снега и млъкна.

— Слушай, дядо, няма ли да ме нахраниш? — удари го на молба Пьотр Данилич и изплю насъбралата се горчива слюнка. — Чак ми прилошава. От заранта не съм ял.

— Къде ще те храня посред нощ? Кое време е — всички спят… Чакай, сетих се. Иди в Грабиловка, веднага след моста, там едни момци пекат гевреци и до късно не си лягат. Може да имаш късмет.

Той пак се тръсна като копа върху пейката и забоботи, вслушвайки се в скърцането на бързо отдалечаващите се стъпки:

— Да съм го нахранел! Хъ! Какво му се дощяло… Друг път ще те нахраня… Изяде една дряновица по кратуната — стига ти толкоз… Разбойническо семе. Пфу!

И се завъртяха из старата глава спомени, колкото по-надълбоко — толкоз по-ярки.

„Да, покойникът беше смелчага, Данило де… Пътуваме с него по обирджийско време през тайгата… Изведнъж дрънват съвсем тихичко звънчета — ние веднага в гъсталаците… Аз държа в ръката си стърчишка, той — топуз… После аз си отстрадах в каторгата за греха, а той, змията, със злато се откупи… Неговата верица!…“

2

Още не съмнало, Пьотр Данилич отиде в гостилницата „Тупаник“. От ранина всички маси бяха заети, във въздуха се носеше тръпчив аромат на пресован чай, смесен с киселата миризма на овча кожа и човешка пот. Сгряваха с вряло питие премръзналите си стомаси пристигналите отдалеч за пазара селяни, правеха им компания прекупвачите, посредниците, наричани „лоясали пъпове“. Двама скитници без документи, мръсни, разчорлени, с женски елечета и съдрани калеври, премръзнали в хана, бяха довтасали тичешката тук по студа и сега, след като хвърлиха на тезгяха „спечелените“ петачета, с умиление сърбаха чай. На тавана и по тезгяха светеха газени лампи.

Пьотр Данилич се прекръсти пред иконите и седна при по-приличните посетители — при търговците на риба и месо. На втората чаша цялата компания знаеше за какво е пристигнал Пьотр Данилич и всеки му изказваше както си знае съболезнования по случай сполетялото го нещастие.

— Аз току-що пристигам от Крайск — каза един бръснат, набит, с монголски очи търговец на риба. — За две седмици взех целия път, не съм се спирал деня, ни нощя.

— Е, как е там? — нетърпеливо го прекъсна Пьотр Данилич. — За моето момче нищо ли не се чува?

— Кажи-речи, с всички търговци се срещнах, ама като че ли никой не ми каза такова нещо. Чудя ви се как сте могли такова младо на явна гибел да го изпратите…

— Тъй си е, чак да го дострашее човек — обади се един седнал по в края старец.

Пьотр Данилич не им отговори веднага. Парейки се той настървено гълташе чая чаша подир чаша. Подпухналото му лице с голяма, много прошарена брада се покри с блажна пот, но пълните му с тревога очи шареха неспокойно.

— Грях стана — унило рече той. — Просто дяволът ме подстори. Влезе ми муха в главата и го пратих. Мислех си — нали трябва да разширя търговията, да правя сина си човек, нека сам, със свой опит навлезе в живота. Тъй беше работата, господа… А накрая благоволете… Ето я телеграмата. Заповядайте, вижте.

Телеграмата обиколи всички; дори старецът, за да не остане назад от другите, я доближи нагоре с краката до ненаучените си на четмо очи, помириса я, въздъхна тежко и я върна на Пьотр Данилич.

— Тринайсет хиляди и тринайсет… Какво ли може да значи туй?

— Ами ще ви кажа — леко присвил калмишките си очи, рече търговецът на риба. — Аз естествено нямам намерение да ви плаша, ама само че имайте предвид, че наследникът ви е в голяма опасност. Като нищо може да загине.

Всички се спогледаха и зачакаха да чуят какво ще каже другоселецът. Пьотр Данилич пребледня, заглади с разтреперани ръце брадата си и проточи:

— А-а-а? Защо мислите тъй?

— Не искам да ви плаша без нужда, ама може да настъпи дори много огорчителен факт… Представете си например такова нещо. — Търговецът на риба шумно премести столчето си и седна по-близо до объркано мигащия Громов. — Първо, нека си кажем, местоположението там е съвсем безлюдно; второ — снегът ви стига до пазвата, с други думи, няма начин да се мине освен с кучета. Пък и кой ще иде там? То трябва да има не знам колко щастлив случай, че някой тунгус или, да речем, якут, който е тръгнал за панаира към езерата, баш пък оттам да мине, дето, може да се каже, мре син ви… Недейте ми се сърди, ама аз си мисля, че вицегубернаторът ви е дал много резонен отговор. Право ли казвам, господа търговци?

Всички забоботиха утвърдително, а Пьотр Данилич се хвана за главата и взе да мърмори:

— Ами аз какво да правя? Какво да сторя? Посъветвайте ме нещо, почтени господа…

— Трябва да чакаш, каквото господ даде. С крила там не можеш литна.

Пьотр Данилич изпъшка отчаяно и звучно се плесна и с двете длани по коленете:

— Каква беля направих! Каква беля направих аз, глупакът!

 

 

Следващите три дена Пьотр Данилич от сутрин до вечер се щураше из града като побъркан. От телеграфа — при полицейския началник, от полицейския началник — при познати търговци, от търговците — до телеграфа. На двете бързи телеграми до Крайск — до търговеца Еропкин и протойерей Всясвятски — се получи отговор само от свещеника.

„Направих подробни справки. Синът ви в града не е открит.“

Три дена се крепи Пьотр Данилич, ала на четвъртия не издържа и го удари на пиене от сутринта. Надвечер се прибра пиян в хотелската стая. Тръшна се с калпака и с шубата на кревата и се разплака толкова горчиво, че дотърчалият слуга отвори широко скърцащата врата и със също такъв скърцащ глас го попита:

— Извинявайте… Тоест да не би да са ви ограбили?

— Ограбиха ме! — провикна се Пьотр Данилич: той погледна през сълзи подпухналия човечец с червена превръзка през ушите. — И кой ме ограби? Сам се ограбих. Собственоръчно!

— Тоест в какви отношения?

— Ех, душо… Я ела насам, седни… Пийваш ли си?

— Отвара от билки пия… Защото ми текат ушите. Настойка от водка пия и от една скъпа трева, сарсапарел тоест. Да й се не видяла и намярата.

— Донес от нея! На̀ ти пари, донес!… На теб от ушите, на мен от сърцето ми тече и от всички вътрешности… Беда ме сполетя, приятелю, беда!…

Към полунощ и двамата се насмукаха с настойка до безсъзнание. Слугата изгори три наръча дърва — в стаята беше горещо като в баня. Търговецът по долни дрехи лежеше на кревата, охкаше и се кръстеше, а хотелският слуга беше хвърлил забрадката, поради което ушите му щръкнаха като на овчарско куче, беше седнал по турски на пода и процеждаше през гнилите си зъби:

— В нашия манастир има един прочут монах… Да, тоест истински… Той всичко отнапред знае… Върви при него, търговецо, аз туй ще ти река… Като на длан ще ти разчете всичко за твоя син… Върви, чуваш ли… Не вий. И аз ще дойда. Памук ще му поискам за ушите… Да го топне в кандилото и да ми го даде… Туй ще ти река…

— Ти какво мрънкаш там?

— При монаха върви, ти казвам… Да му се не видяла и намярата. Нашият монах е същински светец…

— Върви на бабината си с твоя монах! До монаси ли ми е сега… Глупак!

— Ти си глупак — зафъфли слугата, като се олюляваше ту на една, ту на друга страна. — На всичко отгоре ругае… Да не мислиш, че като си богат… Като те изгоня от хотела, ще видиш… Мен господарят ме е оставил да го замествам, ако искаш да знаеш… Мишка, рече, остани, да ти се не видяла и намярата… Затуй, пътнико, ти казвам да си ходиш. Вън!… Още сегичка!

— Аха — измуча търговецът, грабна опразнена двулитрова бутилка и с все сила я запрати по слугата.

Той хукна навън като заек и се разпищя с гаден глас, досущ като притисната от врата котка:

— Помощ, помощ, убиха ме!

 

 

На връщане звънчетата дрънкаха печално, плазовете изричаха някакви думи. Пьотр Данилич уморено дремеше в покритата шейна и не му се искаше да слуша какво казват плазовете. Но те натрапчиво, на един и същи глас, непрекъснато повтаряха: „Нима е загинал? Загинал е, загинал е… Нима е загинал?“ Това вбесяваше и измъчваше Пьотр Данилич, той се въртеше неспокойно, без да отваря очи, сълзливо пъшкаше и измъкваше със сънена ръка от джоба си червената носна кърпа.

„Да. Вярно е, че… Напразно пуснах Прошка… Току-виж, вземат, че ме дадат под съд. Може да има такъв закон. Тю, да му се не види!…“

Най-добре е да вземе от къщи пари и веднага да замине за Крайск, а оттам да тръгне да търси сина си. Впрочем времето ще покаже.

Две денонощия мисълта му работи в тая насока, две денонощия не мигна: нито приспивните гмуркания на шейната, нито меките пухени завивки в хана не му даваха благодатен покой. Съвестта му го измъчваше, като че ли беше неволен престъпник, извършил зло дело в пристъп на безумие.

Насред пътя за в къщи неочаквано го осени мисълта: „Дали пък да не свия към Угрюм-река?“

— Слушай, коларю! Колко версти ги слагаш до село Подволочная?

Старият селянин, без да бърза, отмести края на високата си яка, завря глава под гюрука и простудените му гърди със свирене изхриптяха:

— Кво кайш? Викаш ли ме?

Излезе, че до Угрюм-река има шестстотин-седемстотин версти. Ако си вземе як кон и още един за смяна — за около пет денонощия може и да стигне.

На другия ден, съпровождан от опитния ловец Изотич, Пьотр Данилич яздеше по просеките и седловините през непроходимата тайга към село Подволочная. Пътят не беше лек, през преспите, с нощуване край огъня, но времето се случи благоприятно: сух студ, без вятър, а и целта на пътя обещаваше да му даде ключ за измъчилата го загадка.

Ловецът Изотич, мрачен и неразговорчив човек, му каза веднъж, когато си лягаха:

— А тук наблизо, в Мечи дол, има едни пустинници. Двама са. Нещо като влъхви. Целия живот могат да ти кажат. Те имат котки.

Пьотр Данилич веднага реши в душата си; „Трябва да се отбия. Може и да ми рекат нещо важно. То и в града трябваше да ида при постника. Онзи глупак ми споменаваше за манастира. Голям грешник съм аз!…“

— Те на времето скитници ли са били?

— Скитници.

Мечи дол беше потънал в сняг. Наоколо дремеха вековни борове и кедри с бели пухкави шлемове. Току до ръба на пропастта, прикътана до една сива, проядена от ветровете скала, се виждаше почерняла колиба. Стените й бяха изградени само от три реда греди, дънерите бяха неимоверно дебели. „Тез трупи само великани могат да ги повдигнат. Туй се казва греди!“ — зачуди се Пьотр Данилич, докато слизаше от коня.

На върха на покрива, допрели чела, седяха две черни котки. Трета драскаше по вратата и мяукаше. Слънцето залязваше. Студеният залез, който се разкри пред очите на пътниците, пламтеше с жълт несгряващ огън. Отнякъде се обаждаха два гарвана и гласовете им звучаха ясно в тишината.

Пьотр Данилич се прекръсти с дълбока вяра и влезе в колибата. Пълен мрак. Парчето лед, сложено на прозореца вместо стъкло, едвам пропущаше светлината. Само тлеещите в огнището въглени, приличащи на жива купчина злато, разлюляваха съвсем слабо мрака.

Гадна миризма лъхна влезлите — воня на котки и на спарено.

— Е, добър ден! — каза в тъмното Пьотр Данилич и пак взе да се кръсти. — Има ли хора тука? — Той с учудване забеляза как долу, във всички ъгли и някъде по-нагоре мътно заблестяха с фосфорна светлина точки.

„Туй ще да са котките.“

— Ей, дядо Назарий! Жив ли си? — обади се Изотич.

В тъмното някой запъшка и един груб нисък глас каза:

— Жив съм. И двамата сме живи… и Ананий е жив. Той е в гората, за дръвца отиде… Чакайте да раздухам огъня. Кои сте вие?

— Отдалеч сме.

— Знам, че не сте отблизо. Ловци ли сте? Или граждани?

Изотич се окашля многозначително, сръга Пьотр Данилич с лакът и задавен от обзелото го вълнение, каза бързо:

— Все едно, че от книга чете! Ловец и търговец. От града. Двама сме. Ха!

— Знам, че не сте четирима. Хайде, разсъбличайте се. Тясно е у нас, па и бая мръсно. Боледуваме с брат ми. И писанките са гладни. Пис-пис-пис!

Мътно-светлите точки угаснаха, пламнаха отново, размърдаха се насам-натам и жално мяукане огласи колибата. На светлината на една домашно изработена свещ Пьотр Данилич различи едрата, стигаща чак до тавана, плещеста фигура на чернобрадия пустинник.

— Седнете де, ей тук, ако искате. На пейката. Сигур сте премръзнали? Сигур чай ви се пие? Чай нямаме. Топим сняг и си пийваме водица. Бедно живеем.

— Не се грижи, праведни човече — каза Пьотр Данилич, — аз всичко имам.

— Какви праведници сме ние? Грешници сме. Големи грешници. Чудя се как господ още ни търпи на земята. Боже, боже. Какво те води насам, мъка ли? Осиротял ли си или какво? Жена ти ли те е напуснала, ти ли си я зарязал?

Пьотр Данилич въздъхна и с вълнение, смекчавайки гласа си, рече:

— А бе нито едното, нито другото… Ами някъде по средата. Син ми се изгуби.

Той стоеше срещу седналия на един широк пън Назарий, с надежда и скрит, неусетно събудил се страх гледаше жълтото му лице и хлътнали бузи, черната дълга брада, черните кичури коса, които закриваха високото му, нарязано от бръчки чело. Назарий беше сключил гъстите си вежди и мълчешката, втренчено се вглеждаше в очите на търговеца.

— Рано напролет, още преди да се стопи снегът, замина за тайгата. И сякаш вдън земя пропадна.

Отшелникът продължаваше да го гледа страшно право в очите. Пьотр Данилич се почувствува неудобно, достраша го. Една котка му скочи на рамото. Той я помилва с разтреперана, не своя ръка; сякаш целият се беше свил и изтръпнал под безмълвния поглед на черните, устремени към него очи.

— Може да знаеш нещо? Кажи… — най-сетне можа да изрече той.

— Откъде мога да знам? Аз да не съм магьосник? Тоя селянин ти е наприказвал врели-некипели за нас. Грях ти на душата, селянино.

Изотич, който разпалваше огнището, само изпухтя и пак сръга с лакът Пьотр Данилич.

— Не, вие предсказвате — благоговейно рече Изотич.

Заскърцаха стъпки по снега, влезе ниско старче с голяма глава и с малка побеляла брадичка.

— Здрасти, Ананий! — поздрави го Изотич.

Старчето нищо не му отвърна, прекръсти се набожно към предния кът, където зад кандилото тъмнееха безлики, покрити със сажди икони.

— Как я караш, Ананий? — пак попита Изотич.

— Зарекъл се е да мълчи. Той сега не приказва хората.

В колибата стана горещо. Пьотр Данилич се съблече по риза. От задухата и жегата го заболя глава. Той се разкайваше, че се отби при отшелниците, които не му дадоха облекчение, и попита още веднъж Назарий:

— Аз сега какво да правя? Със сина си де. Дай ми акъл.

— Времето ще ти посочи. Аз нищо не знам… Търпи.

Търговецът пренощува при отшелниците и си замина с неприятно чувство към тях и ядосан на бъбривия Изотич.

След две денонощия тъжен и разтревожен, пристигна в село Подволочная, което беше затрупано със сняг до покривите.

3

След заминаването на мъжа си Маря Кириловна всеки ден поръчваше литургия с коленопреклонни молебени за здравето на страдащия и пътешествуващ отрок Прохор.

Отец Ипат отслужваше поръчаната треба с голямо усърдие и вдигане на ръце към небесата — заплащането беше добро, а освен това всеки път имаше тлъста баница и солидно пиене. Маря Кириловна не би пожалила за духовния пастир и цяла бъчва най-скъпо пиене, стига праведният бог да чуе денонощните й молби, да даде ухо към стоновете й.

След като си осигури чрез посредничеството на отец Ипат божието милосърдие, Маря Кириловна, подчинявайки се на женската си слабост, а най-вече — подучена от готвачката Варварушка и продавача Иля, реши да иде при шамана да й врачува, сиреч да поиска услуга от адските сили на самия дявол. По тоя въпрос тя не отрони дори намек пред духовния си отец, макар да знаеше, че от злостно пиене отец Ипат се цереше при шамана-тунгус.

И една декемврийска вечер, след като нареди на всички да казват, че е заминала за града при мъжа си, съпроводена от глухия ратай, светлокосия гърбав Лука, потегли за тъмната тайга да й врачуват.

„Господи, прости мен, грешната!“ — през целия път въздишаше тайно душата й, но устата й мълчеше, не биваше да споменава божието име, щом като се бе решила на такова нещо, не биваше дори кръст да има на гърдите си — Маря Кириловна тръгна на път без кръст, като безбожница.

Пъргавият раванлия ги докара късно по среднощ до тунгуския катун. На кръглата поляна, близо до оживения зимен път, ярко пламтеше неугасващ огън-гуливун. Под неговата трепкаща светлина плавно се люлееше отъпканият от еленовите стада сняг, а дънерите на дърветата подскачаха и трепереха, сякаш им се присънваше страшен сън. Няколкото островърхи чума кротко си почиваха; само в онзи, който беше по средата, се чуваше вик и дрънкане на дайре.

— Гледай ти! — възкликна глухият Лука. — Чак и аз го чувам. Магии прави. — О-о! Глей го, глей го как подвиква!…

Маря Кириловна се озърташе плахо и вървеше към чума изтръпнала от ужас: привиждаше й се, че цялата поляна гъмжи от таласъми, че в тъмния пушек над огъня се въртят шейтани и караконджоли; ето, те я видяха, втурнаха се с крясъци към нея.

— Ах, Лука! — И тръгналата без кръст, обърнала гръб на бога заради сина си Маря Кириловна се втурна в чума.

Облечен с тежка десет оки шаманска шуба, обкичена с железни дрънкулки, шаманът Гирманча щръклееше от другата страна на огъня, удряше огромно дайре, провикваше се. А отсам огъня, до входа, на еленово килимче, навирила нагоре огромния си корем, лежеше съвсем изсушена, полумъртва жена му и обречено гледаше някъде надалеч с печални, плувнали в сълзи очи.

Шаманът беше глух и ням към влезлите. Маря Кириловна се свря в едно кьоше и зачака. Тя виждаше как шаманът гълта, как изяжда болестта на жена си: „Хам-ам! Агък!“, как със заклинания маже с жертвена еленова кръв и челото, и гърдите, и корема на жена си, как отново се завърта лудешки край огъня. Най-сетне той простена тежко и падна изнемощял на земята.

А когато се свести, съблече шаманската си шуба изпуши три лули подред, каза на Маря Кириловна:

— Здрасти, Машка! За какво си дотърчал?

— Гирманча, жив да си… — започна тя. — Виж каква е работата… — И му разказа всичко за сина си, после извади от пътната чанта даровете. — Туй е за теб, а туй за жена ти… За бога… Ох, какви ги приказвам! Поврачувай ми, моля ти се… Място не мога да си намеря. Току-виж, съм се побъркала… Сърцето ми се измъчи.

— Нищо… Туй хубав нещо — радостно каза шаманът и жадно се нахвърли върху подаръка — бутилката коняк. — Отивам най-главното шейтан да викам, най-силното… Много далеч трябва да ходя, в черния ден… Може да е пукнал, аз откъде да знай.

— Не думай, не думай! — сълзливо разкриви уста Маря Кириловна, вдигна глава — Гирманча го нямаше в чума.

Дълго вика Гирманча в тайгата главния шейтан и гърленият му глас ту се издигаше над чума, ту слизаше в преизподнята, глух, сподавен.

 

 

Един подир друг взеха да се събират в чума сънените тунгуси. Примижавайки от ярката светлина, те сядаха като жива подкова около огъня, приветливо поглеждаха гостенката: току-виж, им наляла по чашка огнена вода, от която изведнъж ще се развеселят ръцете и краката им, изведнъж ще изчезнат зимата, студът, болестите, всеки ще е богат и силен.

Гирманча влезе изморен, блед; от предната нощ нищо не беше ял: не бива. Но движенията му са точни, бързи. Той огледа възбудено чума, седна на еленовото килимче-кумолан и каза да му дадат шаманските дрехи. Един близък роднина на Гирманча му подаде ботушите, тежката шуба, калпака, ръкавиците и започна да нагрява дайрето над огъня: кожата ще се изпъне още повече, дайрето ще е по-приказливо, по-кънтящо.

Шаманът стана нервен. Той пушеше безспир, прозяваше се заразително — скулите му пукаха, — подсвиркваше си, мърмореше нещо неясно. И пак се прозяваше до безкрай, до разчекване. Развълнуваната Маря Кириловна седеше от другата страна на огъня, срещу шамана, и го гледаше с упование.

Внезапно кльощавият Гирманча с младежко усмихнато лице изчезна — пред нея сега седеше страшен, тежък шаман с магьоснически одежди.

— Дайрето! — извика той и удари тихо с палката по добре изпънатата кожа.

Глухо въздъхна оживялото дайре, после още веднъж. Запя шаманът, занарежда като насън с тънък глас, започна да разказва напевно на тунгуски, че при него е дошла богатската жена Машка, какво пък толкоз, той на драго сърце ще й услужи, само че днес май ще му бъде трудно да лети: ама нейсе, той знае как. Само ще гледа да се държи по-далеч от пресните гробове, от сенките, които вардят още неизгнилите си тела от коварните магьосници, от леговището на раждаща жена. По-далеч, по-далеч!

Ударите по дайрето постепенно взеха да зачестяват, станаха по-силни.

— Ей, духове, събирайте се! — Той завря глава в дайрето и запя, поздравявайки всеки новодошъл дух: — А, ти ли си, гмурецо? Много се радвам… Ти си най-чевръстият… Добре, че дойде… Помниш ли как се гмуркахме с теб, едвам стигнахме дъното?… Рибата тогаз толкоз нагъсто вървеше, че не можеше да се мине. О-о-о… А къде е сестра ти, къде е брат ти?

И й се привижда на суеверната Маря: един подир друг духовете се събират, събират, сядат невидими по ръба на дайрето и чакат. От дупката в покрива, през която от небето надничат звезди, та чак до най-далечния ъгъл целият чум взе да се пълни със страшилища, с таласъми. И се привижда на всички замаяни, на всички загубили здрав разум, че нощните вълшебни сили си шепнат, разлюляват притихналия, пропит с адски смрад въздух, все прииждат-прииждат, поздравяват с тихо изсвирване своя познат, който ги е призовал от отвъдния свят. Добри и зли, покорни и буйни като побеснял елен долитат от седемте небеса, от земята и преизподнята.

И се разнася сърдитият, пресипнал глас на шамана:

— А! Ти ли си, змей проклет? Миналия път ти ли ми наплю очите, та да ме ослепиш? Лъжеш се, виждам! Виждам! Аз съм по-силен от теб!… Хайде да се преборим!…

Оглушително изгърмя дайрето — всичко в чума се затресе, залюля, — подвикваше, издаваше страшни звуци шаманът и цялата железария по шубата му злобно се раздрусваше и дрънчеше.

Маря Кириловна се вкамени, сърцето й замираше, мяташе се уплашено. Я аз да бягам, докато не е станало късно… „Лука, Лука… Къде е той?“

— Всички! — викна шаманът и се изправи. — Долетяха, пристигнаха, дотърчаха… Всички! Та-та-та… Та-та-та… О, много сте!… Дайрето ми натежа… Ей, помогнете ми! По-нагоре ме повдигнете, по-нагоре!

Той се завъртя един път, удари с все сила дайрето в лявото си коляно и започна да препуска около трупешката, като врабец. Провикваше се, грачеше, пееше на неразбираем език и зрителите, които досега бяха равнодушни, взеха да подемат в хор непознатата песен.

По-нагоре, по-нагоре, повдигай!

Гласовете им са диви, лудешки — същински мечешки рев; те ръмжаха, лаеха като кучета; ето че някой се задави, друг зави пронизително. Магията започваше. Всичко наоколо побесня. Чумът трепереше.

— Агък! Агък!… Та-та-та! — ревеше шаманът, въртеше се и биеше дайрето.

— Вече съм високо — заговори той сега с далечен глас, а дивият рев наоколо започна да гасне, да утихва. — Сега виждам една река на три еленови прехода нагоре, на три надолу… Виждам един чум… Ей, кон е там? Охо, там седи старият Синтип…

— Какво прави? — плахо се обади от тъмното гърбавият Лука.

— Мрежа кърпи, кукички точи… Аха, тук край езерото виждам таласъм със седем очи. Нека си стои там като изгнил пън… Там, долу, не се вижда нито един враг… Хубаво… Ей, комарчета! Издигнете ме още по-високо! Искам да гледам по-надалеч.

И застена, затръшка се. Железата дрънчеха бясно, на калпака му подскачаха пера от кукумявка, високо, пронизително викна шаманът:

— Виждам! Всичко виждам!… На сто еленови прехода… — и изкрещя още по-силно: — В ковчега! Бързо се прибирай в ковчега!… В ковчега се връщай, шаманко!…

По-силно от чук блъсна в сърцето, в главата Маря Кириловна думата „ковчег“. С рязък вик, сякаш й изскубваха душата, тя се катурна възнак, примря.

— Вода! Дайте по-скоро вода, сняг! — защура се гърбавият Лука.

— Виждам, чувам… Жив е… — хъркаше шаманът и голямото му дайре тътнеше като гръмотевица в планините.

Шаманът се въртеше в тежката си шуба като лек пумпал, вятърът хвърчеше като буря из чума, хвърляше пепел в устата, в очите на седналите и пламъкът на огъня фучеше и се мяташе. По-бързо, още по-бързо!

Бяла мехурчеста пяна запечата цялата уста на шамана, шаманът хърка тежко. Сърцето му умира, едвам тупка.

— А-а!… Ето къде си бил! Здравей — едва се чува шепненето му. Шаманът се тръшна на земята.

— Дръжте дайрето! Хванете го! — скочи на крака целият чум. — Ако изгори, ако се скъса дайрето, шаманът ще умре.

Шаманът лежеше ничком със затворени очи. Той целият се гърчеше, целият трепереше, от устата му излизаше пяна. Внимателно го обърнаха с лицето нагоре, изтриха от устните му бялата гъста пяна, покриха главата му с копринена кърпа — подарък. Захърка шаманът.

Гърбавият Лука, приклекнал, повтаряйки безспир Христовото име, разтриваше със сняг лицето и шията на примрялата Маря Кириловна. По едно време тя трепна, погледна Лука и клепачите й пак се затвориха.

 

 

Когато тя окончателно дойде на себе си, шаманът Гирманча седеше на старото си място и й се усмихваше. Той беше облечен с червена рубашка, на гърдите му имаше голям сребърен кръст като на поп. Дългата му попска коса беше разчорлена и влажна. На младежкото, с хлътнали бузи лице на Гирманча нежно блестяха живи, но пълни със страдание очи.

— Ей, Машка, здрасти! Какво стана? — осведоми се той и сложи в устата си раболепно подадената му от един съсед лула: всеки гледаше да подаде на шамана своята лула, бяха ги приготвили, натъпкали с тютюн — нека пуши.

— Е, Гирманча — каза Маря Кириловна, съвземайки се. — До гроб има да те помня… Ох, как ме уплаши!… — И все не смееше да попита за най-важното — ами ако?… Заповядваше на езика си, но езикът й се вдървяваше.

— Жив е — безгрижно прозвуча неочаквано гласът на Гирманча от лютивия тютюнев облак. — Тъй зер, съвсем жив… Чай пие, цахар плюска… Да знайш.

— Ама къде, в тайгата, в снега ли? — премести се по-близо до него Маря Кириловна.

— Дале-е-еч… — Гирманча в муден размисъл се обърна на всички страни и посочи надясно:

— Там!

— Жив? — усмихна се и посегна за носната са кърпичка Маря Кириловна. Устата й се кривеше.

— Жив, здрав… Черве-е-ен… Една шаманка го е спасила, мома, от ковчега е станала… — лъжеше Гирманча. — Да пази господ колко… А черкезинът пукнало.

Маря Кириловна се разплака от мъка и от радост едновременно, увисна на врата на Гирманча и замря.

Помирена с живота, обзета от тиха надежда, се връщаше зарадваната майка в къщи да отслужи коленопреклонен, благодарствен молебен.

4

Буйно горяха облицованите с шарени кахли печки в къщата на Яков Назарич Купрнянов, един от първите търговци в северния град Крайск. Ярко светеше от тавана лампата с кристални висулки. Сребърният самовар вдига кълбета пара: семейството пие чай.

Яков Назарич бърше с карирана кърпа челото си, широката яка на копринената му рубашка е разкопчана, под червеникавата му брада се вижда бяла къса шия. Тежък, червенобузест, той е нисък на бой, но широк в раменете и набит в тялото въпреки своите петдесет и пет години. Рижата му, започнала да посивява коса се вие на едри къдрици. Китките на ръцете му са дебели, целите в златни пръстени.

— Пийни си, драги гостенино, пийни си — казва той с неотговарящ на фигурата му теноров, почти женски глас на седналия до него Прохор Громов. — Тайгата май не те е глезила много-много…

Прохор се усмихва срамежливо, роши над горната си устна ранните, едва наболи мустачки и внимателно помества към миловидната стопанка, Домна Ивановна, огромната чашка с надпис: „Още по една…“

Той живее тук трети ден.

А вчера си дойде от губернския град за коледните празници гимназистката Нина. Тя прелива от радост: сега дълго време няма да има зубрене, казарменият пансион се смени с родителския уют, а на всичко отгоре да завари такъв гостенин. Колко е красив, колко интересен! Малко е дивичък. Но това не е страшно… Ах, той я гледа, гледа я!…

Нина наведе големите си сиви очи под тъмни, леко извити вежди, но веднага след това пак погледна младия гостенин и се усмихна с ъгълчетата на устните си. Колко е смешен!… Трябва да му ушием риза…

Прохор е потънал в една необятна вълнена фланела на Яков Назарич. Той още беше неразположен от пътуването — хлътналите му бузи горяха, очите му светеха трескаво. Неговите дрехи, и с безброй въшки — тия досадни квартиранти на всеки, който се застои по-дълго време в тайгата, — бяха подложени на жестоко парене, пране и сушене.

— Ще изкарате Коледата у нас, нали? — попита го Нина.

Всеки път, когато прозвучаваше поривистият й глас, сърцето на Прохор примираше, внезапно го пронизваше някакво сладко смущение.

— Нали?

— Не, Нина Яковлевна…

— Пак ли Яковлевна?… На какво прилича това? — кокетно почука тя по масата с чаената лъжичка. — Стига!… Просто — Нина, Ниночка…

— Добре. Аз все забравям. Подивял съм… Извинявайте. Ние с Ибрахим трябва да бързаме за дома. Мама се тревожи, баща ми…

— Глупости! Няма да ви пуснем!… — викна Ниночка.

И родителите й:

— Гостувай ни, момко. Има време да се прибереш у вас, в бърлогата си.

— Не — настойчиво каза Прохор. Всички го погледнаха: гласът му е властен, въпросът е решен окончателно.

— Личи си, че е покорен син — започна след кратка пауза Домна Ивановна, намествайки извезаната с мъниста мрежа на главата си. — Сърцата на техните сигур са изсъхнали от чакане. Хеле пък Маря Кириловна трябва да се е измъчила… Замини, замини, миличък.

Прохор смукна дълбоко от цигарата и нервно отметна черния перчем от челото си. Той беше възмъжал, заякнал, изглеждаше двайсетгодишен. Само от време на време го издаваше гласът му: неочаквано от ниските зрели ноти прескачаше на петльово кукуригане. Тогава Прохор се окашляше смутено и започваше да се върти на креслото.

— Познавам го, познавам го аз баща ти, Пьотр Данилич. Има си хас — вече за трети път заговорваше за това Яков Назарич, защото все не можеше да напипа нишката на разговора, и се оригна високо след шестата чаша.

— Татенце!

— Какво „татенце“?! Ръмжи ми стомахът за още пиене. Каква мамзел се извъди!… С висше образование…

— Засега без висше… Но и висше ще получа…

— Дай боже — каза Домна Ивановна и помилва нежно дъщеря си по гърба.

— Да, то, разбира се, не пречи… Тъй де… Макар че при нашата заможност и азбуката да не знаеш, можеш пет пари да не даваш… Кандидатите сега с лопата да ги ринеш. Днес идва при мен Павел Панкратич и ми вика: „Щерка ти е същинска кукличка… Защо ли я учиш? Я вземи да я омъжиш…“

— Татенце!

— А има син за женене… А бе кандидати ще се намерят… — Яков Назарич погледна Прохор с обич. — И по-подходящи. Няма страшно. А пък аз, мили ми Прошенка, и дядо ти познавах — Данило. Цял великан беше — два метра висок! Наперен! Юначага — не ти е работа! Виждам, момко, че на него си се метнал. И по държане, и по външност. На него. — Яков Назарич взе да се усмихва сам на себе си, беше се сетил нещо. — Та разполагал, казваш, с капитали баща ти? Я гледай! Данило трябва да го е възнаградил преди смъртта си. Само че… Е-ех!… — Той присви лявото си око, усмихна се хитро и взе да се чеше по врата. — На мен ми се струва, че не е за неговата уста лъжица туй. Няма да има файда от парите.

— Хайде, стига си приказвал! На теб какво ти влиза в работата? — сърдито го прекъсна Домна Ивановна.

— Няма, няма да има файда — клатеше глава и повтаряше Яков Назарич. — Ти не се докачай, мили ми Прошенка, ама не е човек за работа той. Слаб му е ангелът. Женкар е. Гледай да порастеш по-бързо и поемай всичко. Тогаз ще излезе нещо… Ще излезе.

— За мен тепърва ще чуете. За мен ще се разчуе! — гордо, с младежка предизвикателност му отговори Прохор и погледна момичето. — Щом господ от смъртта ме спаси, аз…

— Не се хвали преди време. Млад си още — посъветва го домакинът. — Щяло да се разчуе. Много бързо рипаш! Я ми кажи какво се каниш да правиш след време.

— Всичко! — тежко каза Прохор.

В приказки времето прехвърли полунощ. Нина отиде да си легне. Нежният поглед на Прохор я изпрати чак до вратата и сякаш затъна в мрака, където постепенно заглъхваха ясните й стъпки.

„Отиде си… Колко е красива! — мислеше си той и не разбираше какво го пита Яков Назарич. — Лека нощ, Ниночка! Лека нощ…“

На другия ден, след като закуси здравата, Прохор излезе с Нина из града.

С взетите назаем от Куприянов пари той вече беше успял да си купи черна полушубка от овча кожа, еленов калпак с дълги наушници и с тази си премяна беше строен и красив. Той крадешката и срамежливо се заглеждаше в Нина, която беше облечена скромно със синя шуба с бяла яка и бяло калпаче. Харесваше му откритият поглед на големите и умни очи, в който се четеше замисленост и тъга, харесваха му малките й строги устни, млечнобялото й лице със здрава руменина и цялата й едра, разцъфтяваща фигура.

„Руска красавица. Да можеше…“

В това „да можеше“ той още не знаеше точно какво съдържание да влее, само чувствуваше, че в сърцето му става нещо съвсем странно и ново. Искаше му се безспир да говори с нея, безспир да мечтае, да се прояви като герой, да се отличи с нещо. Но езикът, мозъкът му и дори всичките му движения бяха сковани, той още я избягваше, страхуваше се, че може да й се стори смешен. Възприемаше я като образована госпожица, а себе си смяташе за недоучил се селянин и пламна като искра когато Нина го попита веднъж:

— А какво смятате да правите с учението? Нима завинаги ще зарежете книгите?

Той се позамисли, взе да търка чувствителните си към студа, помръзнали в тайгата уши и й отвърна:

— Ще се уча. Не знам — в училище или не, но ще се уча. Най-вероятно е — в къщи. Ще накупя книги, програми…

— А, в това не вярвам. Какво учение е в къщи? Човек трябва да учи в града, сред хора, в общество.

— Може и в къщи. Стига да имаш желание — каза Прохор. — А на вас какво, харесват ли ви учените?

— О да!

— А просто умните, силните?

— За умния и силния е много лесно да стане и образован. Да. — Тя стисна устните си и се засмя през нос, обгръщайки Прохор с милващ поглед.

— Ще се постарая — и добави със заекване: — Да ви се харесам…

— Ха-ха-ха!… А на вас толкова много ли ви се ще да ми се харесате? Колко сте смешен!

Прохор се подхлъзна несръчно и насмалко не събори Нина. Те вървяха посред утъпкания път. По улицата нямаше жива душа. Само от време на време се мяркаха тромави навлечени фигури.

— Това е къщата на собственика на златни мини Фокин — каза Нина. — Натрупал е много милиони, но му липсва истински замах; кисне тук и е доволен от всичко. Урежда пирове. Веднъж затворил пияния пристав в бъчва от захар и го пуснал да се търкаля по баира. Стана цял скандал. Работата стигна до губернатора. И, разбира се, всичко му се размина…

— Парите са сила — каза Прохор и се оживи. — Ниночка, а вие как мислите: ще стана ли богат?

— Вие и тъй сте си богат.

— Вие на това богатство ли му викате?! Аз ще бъда истински богат. — Очите на Прохор пламнаха, гласът му укрепна. — Истински богат. С истински работи ще се заловя. Това добре съм го обмислил.

Момичето се засмя и го тупна леко с маншона си.

— На колко години сте, Прохор?

— На трийсет.

— Ха-ха-ха! Посмалете!

— На двайсет и пет. Не вярвам нито на баща си, нито на майка си. Те мислят, че съм на осемнайсет. Бъркат, допуснали са грешка в броенето. — Той говореше възбудено, крачките му станаха твърди, широки. Нина едвам го настигаше.

— Колко ви е забутано градчето, няма сладкарници — каза той. — Ужасно ми се ядат пасти.

Момичето широко отвори очи и се разсмя с продължителен звънлив смях.

— Ох, детенцето ми! Чудесно го казахте! Хайде, щом се върнем в къщи, да си направим торта.

— Хайде — каза Прохор с посърнал глас и се изруга мислено. „Глупак“.

— Обичате ли да танцувате?

— Не, не се занимавам — с престорена важност каза той. — Не признавам танците.

— Хм, я го вижте него — със скрита ирония го подкачи тя. — Вие сте някакъв особен.

— Особен ли? — Прохор забави крачките си. — Пък може и да съм особен. Аз ще започна рано! Нашият учител ни разказваше за прочути художници и музиканти. Те още като деца са били… как се казва?

— Призвани?

— Да, да, точно тъй! Например Бетховен, струва ми се. Има ли такъв? Аха! Той май че от четиригодишен. Може и аз да съм такъв. Само че в друга насока музикант. По индустрията, по търговията.

— А с кукли не си ли играете?

Той се спря като ударен по главата:

— Ама че сте хаплива!

— Аз ли? О да… — Нина пак се разсмя и дръпна за ръкава нацупения Прохор. — Градът се свърши, хайде да отидем до горичката.

— Хайде. Само че защо непрекъснато ми се присмивате? Аз не обичам да ми се присмиват.

— Вие какво, сериозно ли се ядосахте? Моля ви се, Прохор, не се мръщете. Не ви отива.

Тя предпазливо го хвана под ръка, като опитомен мечок. Прохор засумтя сладко и още веднъж се нарече мислено „глупак“: „И аз защо ли се правя на толкоз брадат. Ама че съм глупак!“

По тесния криволичещ път се точеше безкраен обоз с вкочанени заклани животни. Озъбените свински зурли бяха се разкривили изразително и жалостиво, сякаш животните продължаваха да квичат и стенат безгласно под ножа. Дълбоките рани на вратовете им зееха широко, съсирената кръв беше замръзнала на студа на червени гроздове.

Нина се отвращава от гледката: тя й внушава погнуса от човешката жестокост. А Прохор цъкна с език, каза:

— Майко мила, какво богатство! Ето туй ми допада! Когато стъпя на крака, ще създам консервен завод. Тлъсти парчета месо, тлъсти риби, пъдпъдъци в консервена кутии с надпис: „Търговска къща — Прохор Громов“ ще потеглят за цялата страна, дори за чужбина. Ще направя кланица — някаква такава с фокуси. Лично ще се изуча в Америка, собственоръчно ще коля говедата… Аз…

— Какъв сте касапин… Това не е хубаво. Това е отвратително! А аз съм решила да стана вегетарианка.

— Вегетарианка? Това пък що за нация е? — попита Прохор.

— Откъде накъде нация? — с леко чувство за превъзходство му отвърна Нина. — Вегетарианството е хранене без убийство. Без насилие над живота.

— Ах, да — сепна се Прохор и устните му затрепереха от яд. — Е, аз туй не го признавам. Кръвта си е хубаво нещо. Аз много обичам пача от свинска кръв, със сланина, с оцет.

— Колко сме различни все пак ние с вас — с въздишка каза Нина.

5

Обедът беше много вкусен. Прохор ядеше за трима и мляскаше шумно. Нина го гледаше с любопитство. Пийваха си, чукаха се. Не изоставаше и Прохор.

— Защо не ми разкажете по-подробно за вашето пътешествие? — попита Нина гостенина.

— Не бързайте, довечера. Аз дори дневник си имам. Мога да ви го прочета.

Яков Назарич с апетит унищожаваше желираната есетра. Несвикналият да пие Прохор беше позамаян; той непрекъснато се усмихваше блажено и втренчено гледаше оживеното лице на девойката.

— Хайде да пием, деца! — вдигна чаша стопанинът. — За ваше здраве! Щастливо да живеете… да ни смените.

— Ура! — извика Прохор. — Ниночка, за ваше здраве! Ха-ха! Безкръвно хранене, а си хапва прасенце с каша.

Стопанинът обърна наведнъж една чаша, потреперя — къдравата му прошарена коса се разтърси.

— Познавах го, познавах го дядо ти, момко, има си хас. Твоят дядо и моят баща, бог да го прости, бяха приятели. Всеки път се отбиваше у дома, когато се връщаше от панаира за кожи. Само че после убиха родителите ми, бог да ги прости… И баща ми, и майка ми… Убиха ги, разбойници ги убиха… Във вашия край… Преди много години… Ех, налей ми още! От зубровчицата. С тревичката.

Прохор едвам се откъсна от пудинга. А Яков Назарич си играеше с дебелия златен ланец на синята си плюшена жилетка и говореше тенорово:

— Ниночка ми е дар от бога. Дълго нямахме деца, а не можеш си представи колко искахме дъщеричка. Измолихме си я от владичицата, бог ни я изпрати. Девет години Домна не можеше да зачене, най-сетне зачена…

— Татенце!

— Чак на отец Иван в Кронщад бихме телеграма… И веднага подир туй зачена… Домна де. Та наша Ниночка е благословена… Виж я каква е хубавица! А? Прохор? А!?

— Татко! Престани!

— Много е красива дори… — каза Прохор. — Рядка красота!

— Право казваш… Ти бързай да пораснеш, братле… Хе-хе… — Яков Назарич намигна на Прохор и потупа дъщеря си по гърба. — Ех, бива си я стоката!

Ибрахим даваше на Прохор зор да си тръгват. Прохор все отлагаше. Семейството на Куприянови му допадна: добра трапеза, уют — след тайгата същински рай. А най-важното — Ниночка. Той с яд осъзнаваше, че тя го превъзхожда; струваше му се, че тя много знае, много е чела. Той пасуваше пред нея всеки път, когато тя поведеше сериозен разговор — веднага вдигаше бялото знаме, но се ядосваше на себе си. Зарече се много да знае, много неща да научи; виждаше, че ако си остане необразован, ще може да живее само в тайгата. Да, той ще се изучи. Хем хубаво ще се изучи!

Веднъж по мръкнало те седяха до запалената камина. На коленете й, примижавайки срещу огъня, мъркаше котаракът.

— Да, Ниночка — каза Прохор; с широката си длан той милваше котарака, като се стараеше уж случайно, но настойчиво и грубо да се докосва до краката на момичето.

— Слушам ви — намръщи се Ниночка и хвърли котарака на пода.

— Нали ви казвам. Вие правилно сте забелязали, че съм зрял и сериозен не според годините си. А цялата работа иде от Угрюм-река и от тайгата. Ужасно трудно беше! Към края насмалко не загинахме, а лесно ли се мре?! После вече махнах с ръка, разболях се, не остана нищо за ядене, студ. Дори не ми се мислеше за нищо. А най-важното — беше ми студено. Толкоз студено, че… Бррр!…

Прохор целият потрепери и помести стола си по-близо до огъня.

— Горкото момче! Чак ми дожалява за вас.

— И ми се присънваха странни сънища. Не знам, главата ми ли е така устроена. Много странни. И страшни. Особено последният.

— Какъв беше той? Пак ли вашата Синилга видяхте?

— Да. Нея.

Нина се замисли, после каза:

— Повторете още веднъж как намерихте ковчега й. И изобщо за цялата оная нощ. Аз много обичам страшните приключения. Само недейте бърза.

Припомняйки си подробности, а от време на време и просто измисляйки, за да уплаши Нина, Прохор крачка по крачка пак й разказа всичко за своя поход с Фарков до гроба на шаманката — лунната нощ, висящия ковчег, черната плитка, — за бягството им, за това, как подире си чували свиркане и шепота на мъртвата Синилга: „Бойе, целуни ме!“

Нина трепна, прекръсти се:

— Какъв ужас!…

— И още същата нощ видях сън. Всичко е червено-червено и — целувки… — Прохор говореше тихо и се вслушваше в думите си. — А после друг сън, бял: видях една девойка, една позната селянка, Таня…

Нина гледаше огъня дълбоко замислена. Полумракът на стаята трепкаше и шепнеше нещо заедно с пламъка. В тъмните ъгли се спотайваше неясна тишина и на Нина й се струваше, че там се крие душата на Синилга, мрачна, неспокойна… Ето я, идва насам… и Нина извика.

— Какво ви стана, госпожице? Аз съм. — Готвачката с тихи, меки като на котка стъпки мина покрай тях с ръжена и започна да разравя горещото злато на въглените.

— Колко сте плашлива — каза Прохор.

— От нервите е… Момичетата в гимназията нощно време лудуват. Със спиритизъм се занимаваме, духове викаме… Затуй…

— А аз тъкмо се канех да ви разкажа нещо друго. Още по-страшно!

Нина се огледа наоколо, ослуша се — навън виелицата свиреше и ближеше тъмните хлътнатини на стъклата.

— Запалете лампата. Не мога да стоя на тъмно.

Розовият абажур на силната лампа приближи, повика от мрака тъмните ъгли. В ъглите е спокойно, пусто.

— Хвърлете още дърва, намръзнала съм. — Нина загърна раменете си с шала и се сгуши в мекото кресло. — Това е много интересно. Е, слушам ви — каза тя почти шепнешком. Лицето й беше пребледняло.

Прохор се смути и й рече с нехаен глас:

— Не, по-добре да ви разкажа за една млада вдовица-тунгуска… Много смешна случка… Веднъж един старец-тунгус ме заведе в катуна си…

— Ама и вие сте един женкар! — леко тропна с токчето си и каза с гнуслива гримаса Нина. — Вдовицата, Таня, за още някаква Анфиса споменавахте…

— Това е една наша много добра позната, много красива, на село. — Гласът на Прохор трепна. — Аз за нея не мисля. На мен Синилга ми подсказа за нея в последния сън. Дори не знам — туй може и наяве да било.

— Искам да чуя още веднъж: как се спасихте?

— Моля. — Прохор нервно драсна клечка кибрит и запали цигара. — Аз умирах. Спомням си как изрева бурята, отведнъж, със страшна сила. Палатката ни отхвърча. Вихърът смъкваше шубата ми. Вихърът се въртеше, бял-бял, студен… Аз си подадох главата и изведнъж нещо блесна пред самите ми очи като огън, като светкавица. Някой ме облъхна с дишането си и с вик, един такъв ужасен, зверски, някой падна възнак и взе да се търкаля. Ибрахим се търкаляше и държеше в ръцете си ханджара. Аз знам. Макар че той не иска да си признае. И защо е извикал — не казва. На вас също няма да ви каже, по-добре не го сърдете, не го питайте… — Прохор пушеше поривисто, жадно гълташе дима и шумно го издухваше на кълбета. — После в далечината заджафкаха кучета. Мислех си, че са пак вълците. Не, бяха кучета, и представете си — впрегнати: за панаира край езерата тръгнали някакви якути. Качиха ни на шейните. Тъй се спасихме от смъртта. Впрочем вече съм ви разказвал… Но все не мога да разбера, не мога да си спомня — много болен бях, разстроен — дали преди туй или после, а може би точно тогава видях Синилга. Помня, че тя се въртеше, пееше и удряше дайрето си. И ми говореше за много работи. Всичко съм забравил.

И двамата дълго седяха смълчани. Дървата в камината пращяха, котаракът мъркаше.

— Това са всичките ми приключения — каза Прохор с въздишка.

Нина разбра, че спомените му тежат. Доиска й се да го ободри, но не знаеше с какви думи. Тя извади от чантичката си едно карамелче.

— Вземете, шоколадено е. След горчивото добре ще ви дойде.

Прохор разсеяно сложи карамелчето в устата си, каза:

— Глупости са това!

— Кое?

— Синилга. Същински дивотии. Първия път бях преял. А накрая боледувах. Привиждаха ми се какви ли не страхотии. Бълнуване. Например, че една мечка ми отгриза главата, а на мен ми порасна нова, лъвска. Аз разкъсах мечката и извадих от търбуха й моята глава, само че вече с брада и цялата в сълзи. Когато се събудих, наистина се разплаках… Спомних си за мама. А наоколо студ, няма жива душа. И никаква надежда за спасение. Това е, Ниночка, това е, момичето ми… А мъртъвците никога не стават от гробовете си.

— Стават. Не телата, а душите. Това се нарича метафизика. Не, сгреших, мистика. Да, струва ми се, мистика, а може и някак другояче. Чела съм „Призраци“ от Фламарион — там има много най-различни случки с покойници. И Крукс пише…

— Глупости! — отсечено каза Прохор и рязко запрати угарката си в камината. В този момент Нина му се стори мъничка. „Да, аз съм мъж, а ти си жена и нищо повече“ — самодоволно си помисли той.

 

 

— Яков Назарич, нали още не спите, може ли да вляза за малко? — почука Прохор на вратата на стопанина.

— Влизай, братле, влизай без церемонии. Знаеш, че те имам, кажи-речи, за роден син. — Той седеше по халат на едно огромно бюро, отрупано със счетоводни книги, бланки, мостри, и тракаше със сметалото. Беше късна вечер.

— Вдругиден си заминавам.

— Защо така! Погостувай ни още…

— Време е вече. Исках да ви питам, Яков Назарич, дали няма да ми отпуснете на вересия стока за хиляда и петстотин — две хиляди рубли.

— За какво ти е? — погледна го усмихнато с присвити очи търговецът.

— Искам из пътя да завъртя малко търговия.

— Хм!… Гледай го ти кучето, извинявай за приказката. Харесваш ми. Хм!… Хубаво, хубаво. — Той целият разцъфна в усмивка, дотъркули се заедно с креслото до учтиво застаналия младеж и го дръпна за пеша: — Да беше седнал. Нека си поприказваме.

Прохор седна на крайчеца на един стол почтително като просител пред големец.

— Тъй, правилно. Ама как ще тръгнеш със стоката? Нали ще се забавиш из пътя?

— Аз с два чифта, бързо. Вчера замина за железопътната линия търговецът Болдирев — имал работа в Москва. Аз придумах неговия колар, дадох му една десетачка бакшиш, в трактира го почерпих водка, хапнахме. Той ще разгласи по селата, че ще тръгна със стока. Тукашният край е затънтен. Колко е от вас до железопътната линия? Хиляда версти? Мисля, че ще имам печалба.

— Дявол с дявол! — викна търговецът, преструвайки се на ядосан. — Току-виж, всичките ми клиенти си подмамил!… Хм! Ще ти дам, ще ти дам. Вземай, вземай. Още утре заран отиваме с теб в магазията.

От радост Прохор чак се изпоти.

 

 

Той напущаше града с болка в сърцето. Ниночка обеща да му пише. Беше много тъжна, когато излезе да го изпрати. Стопанинът и стопанката даваха напътствия на гостенина, кръстеха го. Нека бъде предпазлив из пътя: нощем хойкат разбойници, те не си поплюват, нека Ибрахим варди Прохор като очите си. Хайде, на добър час.

Застанал прав в шейната, Прохор дълго размахва еленовия си калпак. Но ето че чевръстите коне взеха остро завоя и той падна на седалката.

6

Също като възкръснал, най-скъпият, нечакан гостенин — Прохор Громов наближаваше село Медведево, където беше родният му дом.

В широката шейна седяха тримата: Ибрахим, бащата и синът. Бащата беше дошъл да го посрещне на сто версти оттук; отдавна беше получена телеграмата от сина и още една — от Куприянов:

„Посрещайте. Пристига.“

Дорестата тройка препуска бързо, Пьотр Данилич има не коне — хали. И през селото — с камшик, със звънчета, като вихър. Ето я църквата — „Благодаря ти, господи, че ме спаси!“. А ето го и зеления покрив — тяхната къща е най-високата.

Яркото слънце им светеше в очите. Пред портата на новата си къщичка стоеше Анфиса; тя беше заслонила очи с бялата си ръка и впиваше поглед в лицето на Прохор.

Пьотр Данилич й махна със самурения си калпак.

— Коя беше тая? — попита Прохор. — Анфиса ли?

А ето и… Всички са наизлезли пред портата. Готвачката Варвара, Иля Сохатик с контешка полушубка — калпакът му накривен; кметът, гърбавият; хора от кол и въже, отец Ипат — свещеникът. И дори сякаш душата на самия дядо Данило.

Насъбраха се хора — за чудене си е наистина. Жив и невредим!

— Я виж, майко, какво орле ти водя! Познаваш ли го? — изломоти стопанинът.

— Чудо и половина! — изрече отец Ипат и засвирка одобрително.

Плачеше майката, плачеше Прохор.

 

 

Измореният от пътя Прохор спа до вечерта. За чая се събраха в тесен семеен кръг, но в гостната. Прохор не спираше да разказва, като от време на време надзърташе в бележника си. Баща му слушаше мълчешката, с голямо внимание и лицето му изразяваше ту възторг, ту гняв, ту ужас. Майка му въздишаше, кръстеше се, усмихваше се и слушаше не с ушите си — думите, кой знае защо, прелитаха покрай ушите й, — слушаше със сърцето си.

— И ето ме жив и здрав. Ибрахим ме спаси.

Бащата стана тежко и олюлявайки се, отиде в кухнята.

— Тате май пак си е пийнал?

— Пие… — отвърна майката. Тя въздъхна, устните й се разтрепериха. — Лошо живеем…

Бащата се върна. След него крачеше, малко приведен, Ибрахим.

— Седни — каза бащата.

— Наша ще постои — отвърна му Ибрахим.

— Сядай! — викна бащата. — Само че не тук, а в креслото. — Той изкара тапицираното с плюш кресло в средата на стаята и настани кавказеца в него.

— Майко! — рече бащата. — Нека всички дойдат тук. Иди ги повикай.

Прохор услужливо изтърча в кухнята. И скоро, повикани от него, на вратата се изправиха гърбавият, продавачът, готвачката и конярят.

— Вижте, момчета — и чорбаджията посочи Ибрахим, — ей тоя човек е спасил сина ми от сигурна смърт. И аз, като именит търговец, искам да му се отблагодаря. Ибрахим! — обърна се към него той. — Ти може и да си злодей, ама туй няма значение, на всекиго може да се случи такваз беля, ама ти… значи, сърцето ти е златно. Затуй — благодаря ти от цялата си руска душа благодаря ти покорно. — Той искаше да падне на колене пред него, но Ибрахим скочи:

— Господарю! Недей!…

— Седи си! Седи си!… Ей, вие, кланяйте му се, всички! Варвара, Илюха! Благодарете му всички. Ибрахим! Харизвам ти белия кон. Нека бъде твой… Конярю! Дай коня на черкезина със седлото и с всичко друго. Илюха, отпусни на Ибрахим от най-хубавото сукно, ботуши, коприна, каквото си поиска. И още нещо, не бързай, не бързай. — Той изнесе от спалнята един вносен щуцер. — А пък туй башка̀.

Ибрахим коленичи, целуна щуцера и каза с разтреперан глас:

— Цх! Благодарим ти, бащице… Щом пушка ми давал, щом кон ми давал, знай, бащице, ще пукна за теб, за Прошка, за стопанката… Ще пукна! Аллах да те пази, бащице… Благодаря ти, бащице!

 

 

Късно вечерта, когато Прохор си легна, Маря Кириловна седна до него и се загледа с любов в лицето му. Какъв е хубавец!

И Прохор се вглежда в цялата фигура на майка си със синовен, нежен поглед. Защо е толкоз повяхнала? И бръчки са се появили, някаква гънка е легнала между очите й, отпуснали са се ъгълчетата на милите, нежни устни. Дожаля му за нея.

— Все въздишаш, майчице… Защо тъй?

Тя се премести до главата му, отметна един черен къдрав кичур от челото му, целуна го. Той я прегърна през врата и се притисна до лицето й.

— То да можеше, нямаше да въздишам, ама на̀… Отчето ми, Прошенка!

— Ама защо, да не би да ти е зле?

— Не, нищо… — каза тя с дълбока въздишка. — Като поживееш тук, ще разбереш.

— Майчице!… — рече той и се надигна. Широките му гърди бяха голи. Златното кръстче на синджирчето лъщеше. — Милата ми майчица… Аз вече съм голям, няма да позволя да те обиждат. Ти си ми по-скъпа от тате. Няма да позволя.

— Трудно е, Проша, няма да ми помогнеш… Той е слаб човек… И бедата не е в него… Другаде е…

— Къде?

— Другаде е, Проша… Чак езикът ми не се обръща да ти го река. И бог, изглежда, ме е изоставил. — Тя извади носната си кърпичка, разплака се.

— Мамо! Майчице…

7

А скоро след това дойдоха Заговезни. Истински, сибирски: с блини, водка, пелмени, пържена риба със сметана, със звънчета, с гривести тройки, с огньове, с песни и веселби.

Три-четири дена преди празника цяла тълпа хлапета се залови да гради „крепост“ на широкия площад, досами църквата. Това е стена от сняг, много висока, ездач може да закрие. Тя загражда широк кръг, по гребена и са набучени елхички, а по средата, в самата „крепост“, е забит прът, целият украсен със знамена — Пьотр Данилич с широка ръка отпусна шарена басма. На върха на пръта е сложено легнало едно колело, а на колелото на Заговезни Пьотр Данилич ще нареди да качат едно буре с водка. Ох, че веселба ще падне! На Заговезни смелчаците ще превземат крепостта: който стигне до пръта с коня си, негова ще е водката.

Заговезни започнаха както му е редът — православните заприиждаха в черквата. Слънцето се издигаше ярко, току-виж, до пладне капчуците протекат, снегът се белееше ослепително и въздухът беше дъхав като напролет.

Дори звънът на камбаните приличаше на весело хорце: еднокракият войник Ефимка — да го вземат мътните — е пощръклял!

„Четвърт блин, четвърт блин!“ — закачливо подскачаха малките камбанки.

„Половин, половин, половин!“ — присъединяваха се към тях медногърлите средняци.

И солидно, без да бърза, думкаше петтонният великан:

„Блин!“

А еднокракият звънар Ефимка — навирил ноздри ухилен до уши, с лукав поглед — си знае работата; тегли въжетата и настъпва с крак педала, свързан с главната камбана. Една утеха си има Ефимка, с едно е прочут — че е звънар и половина. Той сякаш самият звънти: лактите му играят, главата му кима, дървеният му крак подскача, здравият блъска дъската. И с трийсет куршума да го пронижеш — няма да усети. Мъртъв пак ще бие камбаните:

Четвърт блин,

половин,

четвърт блин,

половин,

блин, блин, блин!

И на Ефимка започва да му се струва, че всичко пред очите му се е разиграло: слънцето, къщята, гората. А ей го и… ха-ха!… Дядо Наум, както си беше тръгнал чинно за църква с новите кучешки ръкавици, се спря срещу камбанарията, забучи в пряспата бастунчето си, па като му тропна едно хорце. После изведнъж — стоп! — навири към звънаря буйната си бяла брада и се провикна:

— Ей, ироде! Със сух комат да се задавиш дано… Вкара ме в грях баш преди литургията!…

А зевзекът Ефимка само се кикоти и продължава:

Четвърт блин,

половин,

четвърт блин,

половин,

блин, блин, блин!

Църквата е пълна с хора. Лицата на бабичките и старците грееха благочестиво — след една седмица ще отнесат на попа всичките си грехове, — а охранените селянки и селяни само за едно си мислят, за ядене и за пиене.

От рунтави, плешиви, остригани и всякакви други глави невидимо се възнасяше силна воня на изпита водка, а откъм олтара укорително плуваше синкав тамян. Бабичките се мръщеха благочестиво, подхилваха се. „Пфу, като в кръчма!“ — и почваха да кихат така, че църквата ехтеше. Децата прихваха да се смеят в калпаците си и родителите им ги плескаха по вратовете.

Свещеникът, отец Ипат, служеше макар и благолепно, ала все пак малко игриво, така да се каже, във весела гама. Защото и той няма да се откаже от един хубав гуляй с блини, с хайверец. От вчерашните блини с яко поливане свещеникът изпитва нещо като умопомрачение — навсякъде му се привиждат блини: по иконостаса, в олтара, под купола и чак до притвора — блини, блини.

— Слушай — шепне той на човека, който му подава кадилницата, — я ми донеси малко сняг. Искам да се поосвежа.

Целият десен клирос е претъпкан с най-гласовитите мъже и момчета. Тоест те толкова свирепо ревяха, толкова се напъваха, че на басовития чичо Митродор чак му изщрака нещо в гърлото. А когато викнаха: „Яко до царя!“ — чак отец Ипат не се стърпя, замаха с кадилницата към тях:

— По-полека, православни! По-полека.

Прохор стоеше с майка си отпред. Пьотр Данилич също изяви желание да присъствува: запали свещ, похълца, похълца и — божа работа — излезе навън. Анфиса Петровна се кипри на стъпалата до левия клирос като разцъфтял мак в леха. Хиляди очи я гледат и не могат да й се нагледат — и злобно, и милозливо. Как се е издокарала хубавицата, как се е издокарала!

Прохор изпохапа устните си до кръв. Не иска да я гледа, няма да я гледа! Но тя привлича погледите му както магнитът — иглата. Мръсна твар!

А Иля Петрович Сохатих въздишаше малко по-назад от Анфиса. Той се кръстеше час по час, нарочно вдигаше ръката си високо: гледайте — пръстени, халки, та чак и една гривна виси.

Проповедта на отец Ипат беше строга. Нахока всички, направи ги на бъзе и коприва.

— Вие, православни, сте като същински неверници — вещаеше той, притиснал аналоя със свещения си издут корем. — Как се готвите да посрещнете великия пост господен? С дивашки игри, с кълчене, с неприлични песни и така нататък, и така нататък до безкрай. Тежко на земята Ханаанска, гибел ви възвестявам! „Не се опивайте с вино, в него се крие блудството!“ — са казали древните. А вие какво правите? Затънали сте в пиянство като някакви индийски диваци, лишени от божията благодат. Опомнете се! Край вас малки деца растат и виждат цялата ви гнусотия. Безкрайно тъжен пример! Или друго — замислили сте дяволска игра: „крепост“ ще ми превземате. Това конно състезание подобава на езическите амфитеатри, а вие сте допуснали тази мерзост досами божия дом. Пак ви повтарям; опомнете се, православни! Тия дни са дни за молитви и въздишки. Амин!…

 

 

Когато слънцето започна да слиза към дола, из селото загърмяха изстрели. Хлапетиите с оглушителни кречетала търчеха от единия му край до другия:

— Излизайте! Излизайте! Крепостта ще превземат!

До крепостта с материал, даден от Пьотр Данилич, е издигната висока трибуна за почетните лица. Тук се е събрало цялото му семейство и всички селски големци. Само Прохор се качи на камбанарията. Оттам по-добре се вижда, а и хич не му се иска да е с Анфиса.

— А къде е отец Ипат? — осведоми се приставът с николаевския шинел и рунтавите мустаци.

— В къщи си отиде, ваше високоблагородие — отговори му кметът.

— Той много се позоваваше на стомаха си — почтително вметна Иля Сохатих и дори изкозирува като военен.

Беше се струпало половината село. Лицата на всички са усмихнати, зачервени. Слънцето не скъпеше лъчите си: горяха кръстовете на църквата, прозорците на отец Ипатовата къща отсреща пламтяха като огън. По стената и пред портата на снежната крепост и от двете страни на коридора, водещ към портата, се бяха скупчили с кречетала в ръцете деца и момчурляци. Те със зорки очи напрегнато поглеждаха към улицата, подсвиркваха си, разменяха си закачки.

Ето че от пряката уличка изскочи един ездач, шибна коня си и препусна право към снежното кале. Подир него втори, трети. По-близо, по-близо. Хлапетата с рев и свиркане завъртяха кречеталата, към ездачите захвърчаха снежни топки, ледени шушулки, конски тор; жените пищяха и размахваха забрадките си пред самите муцуни на изправилите се на задни крака коне. Ездачите налагаха кончетата си с камшици, ритаха ги с токове, крещяха им „дий“ и „тпру-у“, конете пръхтяха, въртяха се, танцуваха на задните си крака и — побягваха на една страна, съпроводени от гърления смях на развеселените хора:

— Дю-дю-дю…

— И туй ми било ездачи! Кавалеристи!…

— Услади ли ви се водката? Дю-дю-дю!…

Митка Дункин се катурна от коня. А ездачите не преставаха да прииждат — от пряката уличка, от портите: кой на хубав кон, кой на крастава кранта.

— Вижте, вижте! Смъртта яхнала крава, смъртта!

— Къде?

Наистина от едната страна на улицата до другата се мяташе пощръкляла крава, двама късокраки пияни мужици я шибаха с два бича. Те забиваха носове в снега, скачаха на крака, втурваха се да минават път на кравата, тя измучаваше, въртеше високо навирената си опашка; по едно време докопа с рогата си единия от мужиците, който беше паднал на четири крака, той зави като вълк и се скри пълзешката под някакъв сайвант. На гърба на кравата здраво се крепеше смъртта с бял саван и с коса.

— Смъртта! Смъртта!… — крещяха хората.

В това време изскърца поповата порта и яхнал алесто буйногриво конче, оттам бавно излезе самият отец Ипат.

Лицето му беше отпуснато, тесните му очички примижаваха, той клюмаше като задрямал. Подкара бавно кончето си по пътя, обърнал гръб на калето. Всички млъкнаха смаяни. Със синята капа и главата му изглежда заострена — като обърнат нагоре клин, раменете му тесни, а задникът — широк. Ако го гледаш отзад — същинска копа със заострен връх.

— Къде ли се е запътило отчето?

— На чифлика, къде другаде… При ковача отива сигур — обаждаха се в тълпата.

Неочаквано отчето рязко възви внезапно оживилия се кон, замахна с лакти, провикна се, намести капата си и изведнъж се юрна към калето.

За миг всичко живо млъкна от изненада. После отведнъж всички ревнаха, задюдюкаха, затракаха, засвириха пищялки, три хармоники гръмнаха, всички се втурнаха да защищават крепостта.

— Не позна, отче! Дю-дю-дю!…

— С измама, а? Ха-ха-ха!… А заранта какво проповядваше!…

— Ей! Ей! Дръж, дръж, дръж!… Съборете го! Съборете го!

Селяните рипнаха на стената, към отчето захвърчаха снежни топки, калпаци, ръкавици, ботуши. Всички си деряха гърлата, капнаха от викане. Отчето на три пъти щурмува снежното кале, три пъти отстъпи. Кончето му се озвери: върти се, подскача на едно място, муцуната му покрита с пяна, цялото — от копитата до ушите — трепери.

— Дий, чадо! Ди-и-ий! — шибна го отец Ипат с бича. Конят изпръхтя, изправи се на задните си крака. Още един скок и… крепостта щеше да бъде превзета.

Но в този миг някакъв сополанко взе, че натика право под опашката на коня запалена главня. Конят като обезумял събори стената от пийнали жени и запраши колкото му сила държи право през преспите, без да спира, хвърляйки къчове и размахвайки опашка.

Отец Ипат се изхлузи на врата му, вкопчи се като с клещи с ръце и с крака, впи се в коня като дива котка. Неочаквано, както препускаше, конят хвърли такова текме, че отец Ипат стремително изхвърча и се заби до кръста в една пряспа нагоре с краката. И всички се завтекоха към него с викове като пъстър гласовит облак. Расото се беше проснало по снега като черен траур. От него към небето стърчаха два крака с кадифени гащи, от джоба бяха изпадали дървена табакерка и тесте карти. Двата крака се мърдаха бавно, ту се срещаха, ту се раздалечаваха, сякаш голяма ножица с мъка стрижеше нещо.

Със задружни усилия бързо освободиха нисичкото тумбесто отче. То седна кротко на пряспата. Всичко живо се превиваше от смях, пищеше, охкаше.

Отчето изтръска снега от брадата си, разтърка очи и се прекръсти:

— А пък аз гледах, гледах през прозорчето — рече то и се окашля, — ех, викам си, тутманици! Една крепост не могат да превземат.

— Как сте със здравето, отче? — любезно се осведоми дотърчалият пристав.

— Нищо ми няма — махна с ръка отец Ипат. — Виж ме само колко съм тлъст… И цялата тая тлъстина все надолу слиза.

— Беж, беж! — викна някои рязко. Срещу крепостта на пътя се беше спрял бял кон. Яхаше го черкезинът.

— Момчета! Ибрахим!

Всички се юрнаха като облак към портата. Ибрахим се озъби, шибна коня с бича, конят препусна напред и сред страшна гълчава подмина портата, а после като птица с един скок прехвърли снежната стена.

— Ура! Ибрахим! Ура! Ура!… — лудешки и радостно се развика площадът. — Стената прескочи! Братлета! Брей, как можа!…

Прохор се завтече от камбанарията към Ибрахим, всички големци също забързаха от подиума към калето: бива си го черкезина! А черкезинът се усмихваше на всички приветливо, но хлапетата се страхуваха като от камшик дори от тая негова усмивка. Той килна калпака си назад, при което се показа огромното му потно чело, и рече:

— На джигита не му трябва порта! Планина да му се изпречи — цх! — по дяволите!… Черпете се, кунаци, изпийте всичката водка!… — И излезе бавно от калето, изпратен с дружно „благодаря“, с „ура“.

— А вие, Прохор Петрович, къде се бяхте скрили? — изчурулика Анфиса.

Прохор само помръдна вежди и попита майка си високо, за да го чуят всички:

— Защо тая жена стоеше до вас на трибуната, мамо?

— Не знам, Прошенка.

— А кой знае? — още по-високо, по-ядосано попита той.

— Аз — изгърмя гласът на баща му. Данилич хвана сина си под ръка и го дръпна настрана от тълпата.

— Виж какво, драги момко — каза му той, — не се заядай с мен, не ме следи и много недей мъдрува. Разбра ли? Инак ще обърна дебелия край.

Прохор с нервно движение измъкна ръката си и бързо си тръгна към къщи.

8

Вечерта Пьотр Данилич беше поканил гости на блини. Разбира се, присъствуваше и Анфиса Петровна Козирева. Тя непрекъснато ласкаеше Прохор, заничаше в очите му, но той — въпреки че това му струваше големи усилия — почти не я забелязваше или се стараеше да прекъсне хубавицата насред дума, да я уязви. И колкото повече се ядосваше, толкова по-силно се разгаряше в душата му някакво странно чувство, идеше му да я удари, да я убие и с плач да се хвърли да целува мъртвите и съблазнителни устни.

А всички един през друг:

— Прохор Петрович, разкажете ни: как беше?… Бъдете тъй любезен.

И той за десети път захваща да разказва нови и нови неща, припомняйки си смешни, необикновени случки от своето опасно странствуване. Но разказът му, кой знае защо, излизаше объркан, спънат — злата сила на омагьосващите Анфисини очи обгръщаше мислите му с упойваща мъгла.

— Ще ида да се поосвежа, мамо. — Той стана и излезе.

Небето беше звездно, сякаш направено от стъкло със зелена жилка, сърпът на месечината също беше зеленикав. До църквата горяха огньове. Момците караха младите жени и момите да прескачат огъня, скачаха и те. Писъци, смях, викове. Огньовете са високи, пламъците са с пияни опашки. Хармоника, танци, целувки.

Прохор застана сред тълпата, висок, напет. Младите жени и момите го помъкнаха към огъня. Като крилат кон прехвръкна Прохор през пламъка. Войнишката булка Дуня увисна на врата му и олигави устните му с влажната си уста. От нея лъхаше на водка, на лук. Той така я стисна, че всичките й копчета изпращяха, тя с писък се търкулна в снега, като повлече и Прохор подире си. Веднага останалите се натрупаха отгоре им. Прохор с пъшкане се изскубна от камарата натръшкали се отгоре му тела и започна едно боричкане. Гълчавата и виковете ехтяха като на война.

На Прохор му стана горещо. Той разкопча полушубката си и за да се спаси от пийналите женоря, се затича бавно през площада към къщята. На всяка крачка срещаше пияни. Прохор тръгна по главната улица към полето. Пролайваха кучета. В далечината, цялата заскрежена, мътно се сребрееше гората. Оттам глухо-глухо се дочуваха стоновете на бухал. Спомни си ковчега на шаманката в тайгата, спомни си последния страшен час, издигнатия над него ханджар на черкезина, магьосническото дайре и Синилга. Какъв ужасен сън! Никой няма да научи за тоя сън: нито Ибрахим, нито майка му. И колко е хубаво, че е жив, че е тук, в родния си край, сред близките си. И колко се радва, че има Ибрахим, майка! Но защо толкова неспокойно тупна сърцето му? Анфиса? Той е готов да се закълне пред тоя полумесец — той ще я отлъчи от баща си.

— Мамо-о! Как можа тате така да постъпи с теб…

И му се дощя да кресне с всичка сила, да се разпсува. Той ще й отмъсти за всеки побелял косъм на майка си, за всяка нейна ранна бръчка. Но как, как?

— Как?!

И се засмя пред него нежното лице на Анфиса, и толкова съблазнително се открехнаха розовите й устни.

— Ниночка! — извика Прохор, за да пропъди изкушението. — Мила Ниночка… Годенице моя!…

 

 

Лунна нощ. Той се връщаше от гората.

Празничната веселба още не беше стихнала. Огньовете продължаваха да горят; край тях с песни се въртяха младите, тук-там по преспите се щураха пияни; от различни краища на селото се обаждаха петли.

Внезапно от лунната мъглявина се изскубна тройка, забълбукаха, задрънкаха звънчета и хлопки — покрай Прохор профуча баща му. До него седеше Анфиса. На главата си тя беше метнала светлосин шал. Баща му крещеше нещо с пиянски глас и въртеше калпака си във въздуха. Тя се смееше и нейният сребрист малко тъжен смях се преплиташе със звучното кикотене на звънчетата.

„Аха!“ — мислено възкликна Прохор и незабелязано побягна към къщи.

Тройката вече беше спряла пред портата на търговеца. Прохор се скри в сянката отсреща. Баща му целуна Анфиса, каза й: „Хайде, върви си, бог да е с теб“ — и се покатери по стъпалата. Тя простена провлечено „О-ох!“ — и си тръгна към къщи, отначало полека, а след това все повече ускорявайки крачките си.

Прохор изтича до покритите с пяна коне, прошепна повелително на кочияша: „Бързо слизай!“ — и се метна на капрата.

Висока, скръстила ръце на гърдите си, красавицата замислено вървеше с наведена глава. Прохор хвана в една ръка поводите, провикна се и се понесе към нея.

Тя се обърна бързо, искаше да отскочи:

— Прохор! Животе мой… — но крайният кон я събори.

— Ей, ще те сгазя! Сляпа ли си?! — извика Прохор и тройката запраши по-нататък.

Цялата в сняг, бяла като сняг се надигна Анфиса, постоя малко, погледа подир тройката и се разплака безутешно. Тройката препускаше към гората. Очите на Прохор святкаха. Святкаха звездите в нощта. Прохор прехапа устни, зави му се свят. Завъртяха се звездите в нощта и месецът рипна на земята. Мъка, студен огън, мъчителен срам и жалост…

Пьотр Данилич хокаше жена си, заплашваше я, крещеше така, че се чуваше из цялата къща, искаше да му доведат Прохор.

Влезе Ибрахим, завъртя страшно очи, каза:

— Няма защо викаш. Няма защо обиждаш господарката. Като си пиян — спи. Инак — ханджар в шкембето…

Пьотр Данилич измърмори нещо и бързо си легна да спи.

Треперещата от старост вещица по прякор Патерицата разтриваше с терпентин силното бяло тяло на Анфиса. Анфиса стенеше, бедрото много я болеше. Патерицата утре ще заведе Анфиса на баня, ще я поръси с вода от самодивско кладенче.

— Как стана тая работа? Кой те удари?

— Сама. Сама.

И не можа да заспи цялата нощ. Цялата нощ, чак до мразовитата заря, си мисли. Колко самотно е сърцето й, колко е горещо и жадно!

„Соколе, соколе!… С кръвта си ще те опия. От всичко ще се отрека: от света, от царството небесно. Но няма да ми избягаш… Соколе!“

През цялата нощ, до жълтата студена заря, Прохор писа писмо на Нина Куприянова. Не че му се пишеше — беше забравил Нина, — но седна да пише. Напише един ред, хване се за главата, закрачи из стаята, задраска реда и — пак започне. Стараеше се да подбере най-нежните думи и все му се струваше, че тия думи са фалшиви, измислени, без пламък. От писмото, от редовете гледаха в сърцето му укоряващите очи на Анфиса.

— Мила — шепнеше той и се ядосваше, — мила… Ниночка…

Но Анфиса вземаше това за своя сметка и му кимаше нежно, и цялата се стремеше към него.

Прохор тупна с юмрук по масата, накъса хартията на малки парченца и си легна, без да се съблича. Присъни му се коледната елха в града, в салона на общественото събрание. Той е малък, с панделка и с панталонки до коленете. Някакъв непознат чичо със сюртук му подари златно конче.

9

Анфиса бързо оздравя. Тя не каза на никого. Мълчеше и Прохор.

Беше паднал хубав мек сняг. Прохор бе ударил два заека и се прибираше към къщи. Нарочно направи голям завой, за да мине покрай Анфисината порта. Слънцето беше златно. Врабешките ята започваха да щръклеят като напролет. Анфиса седеше на пейката със синьо кожухче, разкошният шал на главата й беше вързан някак особено: откриваше розовите и уши, а дългите му краища бяха отметнати назад. До нея седеше наконтен Иля Сохатих.

— Добър ден, Прохор Петрович! — Тя се изправи, застана висока, наляна, загледа се нежно в лицето му.

— Добър ден! — Погледна я крадешком и си продължи по пътя. „Колко е хубава, дявол да я вземе!“ После се озърна и внезапно сърцето му кипна:

— Иля! Отивай си в къщи! На̀, занес зайците.

— Ама, Прохор Петрович, нали според календар, днес е празник?!

— Много да не знаеш! — Устните му трепереха. Не, той ще отучи тоя клепоух щиглец да се върти край Анфиса.

Една вечер беше останал сам в къщи и жадно препрочиташе Жул Верн.

— Здравей, миличък!

Той вдигна глава. Пред него, облечена с дълго черно палто, стои Патерицата, главата й се тресе, мишите и очички се забиват в него като бургийки, устата й прилича на изсъхнала брезова кора. Той продължи да чете. Тя седна до него и започна да го милва по гърба, по главата, да се смее със скърцащ като несмазана врата глас и да пъшка:

— Ох, голям мерак ти има тя!

Прохор гледаше в книгата, но наостри уши и Жулверновият полет до луната веднага се прекъсна.

— Я вземи се ожени за нея. Не е стара, двайсет и втората година кара.

Бузите на Прохор пламнаха и онемелите редове изведнъж се изгубиха.

— Ах, каква двойка може да излезе от вас!… Най-малкото — баща ти вече няма да припари край нея, майка си ще спасиш. — Главата й се тресеше, очите й взеха да сълзят, от нея миришеше на мърша, на гробищна пръст, но думите й пареха като вряла вода.

— Имаш ли зъби, бабке? — попита я Прохор.

— Нямам, сине, нямам.

— Жалко… Инак щях да ти ги избия. Отивай си!

— Глупак си ти, сине — рече Патерицата, хвана се за прекършения от годините гръб, изохка и се надигна. — Прасе-сукалче си ти и нищо друго. Такваз хубавица да изпуснеш! На колко години станах, такваз царица за пръв път виждам. И все за теб си мисли… Загубеняк!… Барем майка си съжали. Стопила се е, горката. — И закрета като скърцаща дъга към вратата, подпирайки се с тояжката.

— Бабке, слушай — върна я Прохор и й мушна една рубла в ръката. — Кажи ми, бабке, ама да не се изтървеш пред някого, чуваш ли? Тя обича ли тате?

— Баща ти ли?! — викна бабичката. — Христос възкресе… Върти го около малкото си пръстче… Много й е изтрябвал…

— Лъжеш… Слушай, бабке! Ами Илюха, нашият продавач, често ли ходи при нея? Слушай, бабке…

— Ама ти защо целият трепериш? Теб обича, тъй да знаеш, теб! Малко ли хора ходят при нея?!… То се знае, мухите се въртят около меда. Попът и той дойде веднъж, оплюска цяло гърне сметана — и си отиде. Около малкото си пръстче ги върти тя.

— Лъжеш! Тя е любовница на баща ми… Тя…

— Пфу! Изтрябвало й е да има вземане-даване с дъртак. Казвам ти — само теб… Ех, сине! В банята да я видиш — ще се разтопиш. Вземи я, ти викам. Няма да се каеш… Инак ще се ожениш, току-виж, за някоя гражданка с много пари, само ще си похабиш хубостта, сине. Може да ти се случи някоя, дето само като й погледнеш мутрата, ще ти призлее…

— Кажи й… Впрочем нищо не й казвай… Върви си… Хайде, върви си, върви си. Ще я убия, тъй да кажеш… Ще я убия!

Той дълго не можа да се успокои. Жул Верн полетя под масата. Взе геометрията и зачете, без да мисли, преобръщаше страниците нервно. Вещица е тая Анфиса. Тя се разсъблича пред него, застанала сред цветя: „Добър ден, Прохор Петрович!“ Нагазва, без да бърза, в някаква рекичка. Не, това е Таня… Мила Таня, къде ли си ти, нахална, смешна Таня? Квадратът на хипотенузата е равен… По дяволите хипотенузата! За какво са му тия хипотенузи? На него му трябват пари и работа.

И започва да танцува пред него менует Ниночка с нейните тъмни къдрици, тя държи над главата си една хипотенуза, хванала я е за кранчетата и я мести плавно, плавно, и се усмихва: тир-ли, тар-ли, тир-ли-ла… „Ниночка!“ Той се тръшва на канапето и затваря очи. Той целува и разсъблича Ниночка. Тя се смее, съпротивлява се. Той я умолява: разреши ми. Той никога не е виждал с какво са облечени госпожиците. Дантели бухнал като сметана тюл, панделчици.

Кръвта нахлува в главата му, устата му пресъхва дланите на ръцете му се навлажняват.

— Докараха от пощата, от селото, „Нива“ за баща ти, а за теб — писмо. Ти добре ли си? Нещо червен ми изглеждаш… — казва Варвара. — Дай списанието да му разгледаме с Ибрахим картинките.

„Миличък Прохор Петрович, хайде не се сърдете ще ви наричам Прохор — пишеше му Нина. — Това е третото ми писмо, а вие все не отговаряте. Грях ви на душата. Да не би да ви е прелъстила оная вдовица как и беше името, Анфиса, струва ми се?… То си е така: далеч от очите, далеч от сърцето. Изглежда, всички мъже са такива. А аз съм станала много умна, ние си основахме литературен кръжок, научаваме по нещо, пишем реферати, ръководи ни учителят по литература Долгов: страшен симпатяга. Вие четете ли нещо? Трябва да четете, да учите. Инак — пътищата ни ще се разделят… Кога ще се видим пак? Елате при нас, стига сте киснали във вашия пущинак.“

И още много неща беше му писала Нина на бърза ръка, нечетливо, на цели шест страници.

— Да — каза си Прохор, — трябва да уча. — Престана да чете писмото и закрачи из стаята. Изобщо той се отнесе към писмото някак студено: образът на Нина оставаше в сянката на нещо неизвестно, потъваше в мъгла и мастилените редове не оживяваха.

— Да, трябва да уча.

Огледа се, както крачеше, в голямото стенно огледало: красив е, висок, широкоплещест. Опипа черните си мустачки. Дочете писмото и накрая: „Ваша доброжелателка и о… ви, Нина“.

Очите на Анфиса го дебнеха непрекъснато, мамеха го усмихнати. Вещица!… Но последните мастилени редове запламтяха, той препрочете писмото внимателно и с топло чувство. Разбира се, негова жена ще стане Нина. Той трябва достойно да се подготви за това.

Тръгна към къщата на интернирания Шапошников. В себе си носеше образа на Нина, своята неясна мечта. Гледаше към земята, мислеше.

— Ах, върви соколът, глава провесил.

— Анфиса! — извика Прохор и не можа да разбере веднага какво стана с него. Красавицата стоеше пред него с вдигнато нагоре лице, с разкопчано кожухче. Скръстила ръце на гърдите, тя го прегръщаше с пламенния си поглед, цялата се стремеше към него:

— Соколе мой!…

Прохор бързо се отби встрани и продължи по пътя, стиснал юмруци.

— Как смеете да пращате при мен разни бабички? — викна той. И през зъби: — Курва!

А колко му се искаше да се обърне, да я погледне: тя сигурно го гледа втренчено в гърба. Не, да се маха оттук, по-скоро! Той кипеше от яд. Насреща му се зададе Маря Кириловна.

— Майчице, мила!…

— Какво си приказвахте с нея?

— Нарекох я курва… Ти в къщи ли се прибираш?

— В къщи. Бях у попадията. Ти, Прошенка, по-далеч от нея стой… Лоша жена е тая Анфиса. Разтурена е.

— Майчице, какво приказвате? Милата ми!…

Той я прегърна, целуна я и я изпрати с поглед. Много му дожаля за нея. Наближаваше крайната къщурка, където живееше Шапошников.

В това време Маря Кириловна срещна Анфиса, поиска да я изобиколи, не успя:

— Недейте закача момчето ми, Анфиса Петровна… Страх от бога нямате ли?

— Какви ги измисляте?… Божичко!… Чувате ли се какво приказвате?

Двете жени се разминаха като барут и огън.

 

 

Шапошников е брадат, с рунтави вежди, с плешиво теме, но косата му е дълга, а говори с тънък глас, заеква. И когато говори, на трудните места силно зажумява, сякаш се мъчи да изстиска думите от очите си.

— Чувал съм, че сте завършили университет?

— Да, завърших… Юридическия факултет. Седнете. С какво мога да ви бъда полезен?

Прохор знаеше, че Шапошников е революционер, че е правил опит да убие някакъв генерал, май че губернатор, че е излежал в Акатуйската каторга присъдата си, а сега е интерниран тук.

— Бих искал да се уча, а тук… Знаете ли например немски език?

— Не — каза Шапошников и си сложи пенснето. — Или, по-точно, знам го, но много слабо. — Той седна и преметна крак връз крак. Ботушите му са продупчени и кални, панталонът му дрипав, ръцете му груби под ноктите му черно — същински селянин.

Прохор се огледа. Мижавото прозорче едвам пропущаше светлината; по рафтовете се виждаха препарирани птици и животинки; в ъгъла — вълк разкъсва заек. На масата просната белка, ланцети, кълчища, тел. Миришеше на лак и билки.

— Животни ли препарирате?

— Препарирам.

— Значи, ще ме учите на всичко, което знаете — заговори Прохор; той се стараеше да гледа настрани, в гласа му звучеше престорена надменност. — Ще ви плащам добре, не се тревожете. Аз изобщо искам… Аз трябва да стана човек.

— Родителите ли ви насилват? — попита Шапошников с издадена напред брада.

— Аз. Аз искам.

— Това е похвално! Разбира се, на вашия баща не му е до вас.

— Откъде ще започнем? — прекъсна го Прохор.

— Хайде да се заемем с история, с география. Тъкмо имам Ключевски и Реклю. След Великден, какво ще кажете?

Прохор потърси басови солидни нотки и каза:

— Не… Ако сте свободен, още сега.

Шапошников свали пенснето си, присви очи, погледна Прохор и си помисли: „Чешит!“

10

Късна вечер. Маря Кириловна си е легнала да спи. В стаята на Иля Сохатих е весело. Ибрахим лежи на кревата, преметнал ръце зад главата си, и лъготи нещо за жените. Иля Сохатих час по час отмята назад рижавите си къдрички, кикоти се, плюнчи молива и си записва в албума:

— Как, как, как?

— Пиши — казва му Ибрахим и реди мръсотия подир мръсотия.

Моливът работи без почивка. Иля се дави, кашля, кикоти се. Той не иска да остане длъжен. Поглежда в албума, прихва, избърсва лигавата си уста и започва:

— Чуйте сега как една готвачка познала господаря си… Много е интересно. Имало едно време една готвачка, охранена, загладена, като теб, Варварушка…

— Ха-ха-ха-ха-ха-ха!

— Та, значи, завързали й очите и взели да я целуват подред: двама пазачи, един кочияш, един лакей и трима войници, а тя трябвало да познава кой я целува.

Ибрахим процежда смеха през мустаците и зъбите си: съска, подсвирква, цъка, чатка със зъби. Смехът на готвачката е вътрешен: хване се с две ръце за корема, сякаш й призлява, и се люлее мълчешката напред-назад, една червендалеста, месеста, току-виж, ще се пръсне отвътре, па като прихне, като изпищи, чак да те заболят ушите, и пак и секва дъхът, залюлява се — ще пукне.

Иля Сохатих помириса въздуха, набърчи гнусливо нос, каза:

— Съобразно с народната простотия вие не разбирате какво значи поезия… Ето, да речем, един акростик. Слушайте! — Той си пийна водка, почерпи готвачката и черкезина, порови из албума и започна да декламира с някакъв чужд, виещ пръчовски глас:

Ангеле изящен,

Недостъпни са твойте красоти,

Формено нещастен,

Иля Сохатих пренебрегваш ти.

Сърце ми скръбно с кръв обля се,

Адио, любов, към теб стремя се!…

Двата последни реда той изкрещя лудешки, а после падна сълзливо и страстно в краката на пийналата готвачка.

— Адио, любов, към теб стремя се!… — Той заби рижавата си глава в коленете й — косите му се разхвърчаха — и пиян заплака.

Варвара изведнъж се размекна, от тялото й сякаш потече топла вода: пъшкайки, тя го прегърна през врата и неизвестно защо, зави с глас, дебело и страшно.

— Херувимчето ми… Илю-у-ушенка-а-а!… Не плачи.

Иля Сохатих се изскубна от ръцете й, рипна:

— Глупачка! С кой акъл си помисли, че се интересувам от твоята утроба или сърце?… Глупачка!

Черкезинът се надигна от кревата и очите му сърдито стрелнаха Иля.

— Туй се вика акростик — каза Иля, докато бършеше очите си с копринена кърпичка, и изпи още една чашка. — В него се посочва обектът на любовта в първите букви, ама вие никога не можете си въобрази кого обичам. Ех, мили мои… Варвара! Ибрахим!… Не знаете вие кого обичам страстно и страдам.

— Знаем бе, знаем — каза готвачката и се почеса под мишницата. — Коя друга?… Тя на всички ви е завъртяла главите. Пустата му Анфиса…

— Вярно! — викна Иля и плесна с длани. — Вярно. Само че няма да я пустосваш! За тез думи заслужаваш да те перна през устата.

Стаята беше заприличала на хавра: всичко се люшкаше, всичко бучеше. И не можеше да се разбере какво прави Ибрахим: псува ли, или си тананика под носа кавказка песничка; не се знаеше какво прави Варвара: плаче ли, или се друса отвътре в безумен смях. Водката се лееше. През пиянската мъгла долиташе:

— Ще се оженя… Да пукна, ако не се оженя!… Бракосъчетание тоест…

— Ожени се… Да ти поиграем на сватбата!

— На Варварушка — сапвир… На Ибрахимушка — златен часовник… Опъва се тя… Върли врагове имам… Врагове!

— Жа колим!… Враговете…

— Маря Кириловна, клетата, ми рече веднъж — изхленчи готвачката. — Що не вземем да го оженим… Теб, тоест. Плаче, клетата, заради своя ирод…

— На мен жал за господарката — каза Ибрахим. — Златна жена е Маря, цена няма… Жал ми е!…

— Много е хубава тая вещица, Анфиса де! — каза Варвара. — Нейните телеса не за мъжете, ами и за жените чак е вредно да ги гледат. Таквиз като нея веднъж на сто години се раждат.

— Анфиса ли? Ох! Не ще да ме тури в сметката тя! — викна Иля и разроши къдриците си. — Братлетя, я ме оженете!… Венчейте ме!… А пък ние с нея… Търговска жена ще стане. В града. Зидана къща. Аз имам скътани пари. Само че туй да не се разчуе… Анфиса! Ангел поетичен! Лале!

Той подскачаше като пръч и й пращаше въздушни целувки.

В стаята беззвучно изникна Прохор. Лицето на Иля изведнъж се смали и изостри. Той грабна албума и го скри под възглавницата.

— Туй какво е?

— Нищо, Прохор Петрович, нищо… Залъгалка!

— Покажи ми я!…

— А пък аз не желая… Какво в края на краищата? Това си е моя вещ.

— Покажи я! — глухо рече Прохор, хвърли възглавницата на пода и взе албума.

— Записал съм си разни глупости. Неприлично е такъв прекрасен младеж като вас да ги чете… Поетични мръсотии… — Илюха не можеше да седи на едно място, лъсналите му очички се присвиваха сънено, а ръката му страхливо се пресягаше към албума: — Не си струва, Прохор Петрович, да го разглеждате. Пардон, моля ви се.

Прохор, без да бърза, свали от корицата направената от вестник подвързия. Илюха се сви и смутено зяпна с кьосавата си уста. На червения сахтиян на корицата със златни букви беше отпечатано:

„НА НЕГОВО ВИСОКОБЛАГОРОДИЕ

ИЛЯ ПЕТРОВИЧ СОХАТИХ

ОТ ЦЯЛАТА МИ ЛЮБОВ

ПОДАРЯВА АНФИСА ПЕТРОВНА КОЗИРЕВА

ЗА СПОМЕН“

А отгоре — корона.

— Тъ-ъ-ъй — хапливо проточи младежът, седна и си наля чашка водка. — Отдавна ли ти го подари? — попита той.

— Ами как да ви кажа?… Неотдавна. То, ако рече да се замисли човек, туй е чисто недоразумение, суприз.

Прохор изпи бавно водката, замисли се.

— Ние тук неочаквано си пийнахме по приятелски в компания. И здравенцето ми нещо не е… И на първите страници е чиста и проста скука.

— Скука ли? — попита като бълнуващ Прохор и се оживи, очите му светнаха. — Чакай да видиш как ще те развеселя сега, Илюша. Анфиса Петровна обича ли те? Кажи ми като на приятел, Илюша.

— Ами и аз не знам как да ви го кажа по-рационално — избърса продавачът лигавата си уста.

— Чакай… — Прохор излезе и веднага се върна с една гарафа водка с лимонови кори. — Гаврътни я! — каза той на продавача и му подаде пълна чаша водка.

— Няма ли да ми дойде много?

Прохор също изпи една чашка.

— Я да си полегнем на кревата, Илюша.

— С най-голямо удоволствие — каза Иля. Той беше вече съвсем замаян, езикът му едва се мърдаше. Сърцето на Прохор думкаше, ушите му като въртоп жадно поглъщаха думите на Илюха. Те лежеха един до друг: Прохор като мързелив мечок, Илюха като суек, раболепно — с лапички, вдигнати на гърдите.

— И аз съм нещастен, Илюша…

— Знам, знам… Баща ви е крив за всичко… Ах, горката ви майка, горката ви майка!… Такава неприятност в къщи. Но аз окончателно ще оправя всичко, не се съмнявайте… Аз ще си постигна целта…

— Кажи де, целували ли сте се с нея?

— Тоест удивително сме се целували.

— Съвсем?

— Тоест толкоз съвсем, че няма накъде повече. С пълна коментария. След Великден ще й направя предлог. Ако е рекъл господ, ще се оженим. Мирси.

Прохор изпъшка и го попита:

— А хубаво ли е, Илюша, да се целува човек с красавица?

— Ох! — рече той, занемя и затвори тесните си очички. — Чак неописуемо…

— Разкажи ми как… Хайде, Илюша, миличък… — Прохор го прегърна нежно. Продавачът започна да дрънка всякакви мръсотии, при което се лигавеше, кикотеше се и облизваше пияната си уста.

В главата и сърцето на Прохор избухваше ту остра любов към Анфиса, ту ревнива омраза към нея. Бузите му горяха, тъпо го болеше простуденото в тайгата коляно, устата му пресъхваше.

— А ти чел ли си „Престъпление и наказание“ от Достоевски? — рязко прекъсна той Иля. — Там има един Разколников, студент. Много ми допада тоя студент… Той е смел!

— Аз също уважавам студентите — каза Иля, — например Альохин, политическия…

— Той убил една бабичка…

— Не, убийство не знам да е имало, но ловеше риба с въдица.

— Аз за Разколников ти приказвам! — с внезапен гняв викна Прохор. — За Разколников! Глупак! — блъсна продавача с юмрук в брадата и излезе, като затръшна вратата.

— Диване! — съскаше Прохор и крачеше широко. — Ще види той едно женене за Анфиса! — Той трепереше. Луната светеше през прозорците. Искаше му се да тръшне някой ствол в пода, да удари, да обиди някого. Седна на перваза на прозореца, долепи горещото си чело до стъклото. Плешивата луна му се смееше подигравателно.

„Анфиса!“

Анфиса го вика. Сърцето му утихва, сменя струните; иска му се да излезе на снежния простор, да иде при онзи съдбоносен дом, който нахално, като гола русалка, се синее на лунната светлина.

— Проклетнице!

Надникна при майка си. Горяха две кандила. Креватът на баща му беше празен. Маря Кириловна стенеше насън. Къде ли е баща му? Нали тая вечер се видяха? Къде ли е? Аха, тъй…

Предпазливо, през главния вход излезе на улицата и се запъти към Анфисината къща. Ей я къщата. Стъпи на цокъла, вкопчи се в резбата на рамките около прозорците, долепи пламнало ухо до прозореца на вещицата. Тихо. Баща му сигурно е там. Почука лекичко. Сега ще му рече, че на майка му й е призляло.

Завеската не трепна. На прозореца е оставено някакво плетиво, като че ли започват черен чорап — куките стърчат. Почука по-силно. Спят. Закукуригаха петли. Прохор с все сила блъсна с юмрук черчевето — издрънчаха, посипаха се стъкла, после се преви ниско до земята, шмугна се в сокака.

11

На сутринта си пристигна Пьотр Данилич. В шейната имаше чували с брашно и той беше целият набрашнен.

— Къде беше, тате? В мелницата ли? Там ли преспа?

Лъхна го миризма на водка, цял облак брашно се вдигна от хвърления на земята калпак.

— Че къде другаде?

Прохор мислено се упрекна — много го досрамя — и излезе навън. Църковният пазач сменяше строшените нощес стъкла. Прохор се засрами още повече. Вървеше бавно, пъхнал ръце в ръкавите си и навел глава сякаш си мислеше за нещо, а всъщност с крайчеца на очите си се беше вторачил в мамещите прозорчета. На стъпалата изскочи с кофи едно момиченце. Доиска му се да го попита добре ли е Анфиса Петровна, а вместо това му мина през ум: „Колко бих искал аз да й нося вода!“ И се заредиха едни мисли, горещи и лютиви като пипер. За миг изплува образът на майка му, за миг изпита болка, но Анфисиният сърдечен шепот звучеше любовно и той нямаше сили да се бори с него.

— Няма да я бъде тая… Няма да я бъде! — засъска Прохор, потръпвайки, сепна се и пое бързо към края на селото. Какво да прави? Трябва да работи, трябва да учи, времето лети. Дали пък да замине за града? Но как да зареже баща си, майка си? Баща му пиянствува, майка му страда. И тая… тая дяволица! Да се захване с търговия, да разчисти земя за ниви и да пропилее младостта си в тоя пущинак с баща си, с майка си и с Анфиса? Но нали беше решил да свърже съдбата си с Нина Куприянова? Да, да, точно така. И това е най-правилното. Тя е умна, красива, тя ще го спаси и ще го направи истински човек. Ниночка! Годеницата ми!…

Ето че селото остана зад гърба му. Бял простор. Снеговете пламтят под мартенското слънце. И сякаш всичко в душата му се унесе. — Пролет! — Прохор се засмя високо и хукна на големи скокове към тайгата: — Хопа-хопа! — зарева той песен и заигра, затропа с токове, заприкляка, завъртя се, засвири. И танцуваше, подсвиркваше полето, въртеше се брадатата тайга, а слънцето го замеряше със злато и смях: „Хопа-хопа!…“

Откъм църквата като медни въздишки се дочу камбанен звън. Прохор веднага — стоп — сне калпак, прекръсти се: той постеше.

— Диване, глупак! — каза си той, като погледна преспите. — Цял декар съм изпотъпкал, докато танцувах.

Кръвта се блъскаше в жилите му: искаше му се да действува, да кипи. По пътя се зададе старче.

— Здрасти, Прохор Петрович!

Той сграбчи старчето за краката, преметна го, само брадата му се мерна и наръчът съчки, който беше нарамило, целият се разпиля.

— Ти пощръкля ли? Същински отвързан жребец…

— Ха-ха-ха!… Ставай, дядо, пролет е! — Прохор метна на гърба си наръча дърва, закрачи към селото: — Хайде, деденце, стигни ме! Ако искаш, да те взема на конче. Та нали си магьосник?

— Тю-у, магаре с магаре!…

В къщи грабна от ръцете на черкезина лопатата, разгребва жълтеникавия лепкав сняг, докато се изпоти три пъти.

— Няма да цепиш дърва… Аз ще ги нацепя! — викна той на ратая с изкривената уста. И наистина след изповядване, след вечеря, на лунна светлина нацепи два кубика дърва. Кръвта му кипи, дано по-скоро дойде пролетта: ще грабне пушката, ще замери хвъркатото ято с барут, ще полее блатото с гъша кръвта неговата да се укроти. Кръв!… Да, хубаво ще е да вземе нечия кръв, хубаво ще е да убие някого!…

Поповият котарак седеше на комина, рижав, охранен като самия поп: март е, котаракът чакаше Маца; Прохор се прицели, гръмна — котаракът се изсули главешката в комина. Прохор се усмихна. Дощя му се да прасне с един заряд сачми минаващото край тяхната къща куче.

— Беснееш! — викна му черкезинът. — Стига си плашил майка свой!…

И още много работи беше намислил да каже, но не му се говореше. Патрахилът миришеше на тамян и разтопен восък, коремът на попа — на зехтин, на грухано жито.

— Аз, йереят, с властта, която ми е дадена… — но замлъкна йерейският глас и отец Ипат забоботи съвсем по мирянски: — Нямаш ли още грехове? Нямаш ли? Изпречвал ли си се на пътя на баща си? А? Не си ли се съблазнявал от някоя хубавичка вдовица? Не лъжи, бог ни чува. Значи, не си? Варди се, понеже си млад и тепърва има да поумняваш, а вдовицата е изцяло в ноктите на дявола, а на всичко отгоре страда от срамна болест… Още малко и подпорите на носа й ще рухнат.

От срам Прохор се изпоти, в гърдите му сякаш огън гори: „Ох, как лъже чернокапецът, плаши ме!“

— Аз, йереят, с властта, която ми е дадена… ти прощавам и разрешавам, чадо.

Праведник излизаше от църквата Прохор, в душата му ангели пеят, но дяволът въртеше опашка пред краката му, ниският вятър разнасяше снежен прах, фучеха снежни пумпали.

— Утре ще се причастя. Велико нещо е вярата. Колко ми е леко!

И тръгна подир опашатия дяволски пумпал покрай Анфисината къща, покрай магнитните й прозорци; гледа — мига светлинка, гледа — Илюха стои под прозореца.

— Иля!

Изчезна като вдън земя. Белият снежен вятър засява дирите му. И шепне край една климнала къщурка Прохор, тика златна пара и ръцете на двама момци:

— Видяхте ли го? — врътна той глава към сокака.

— Знаем, акъл не ни давай…

 

 

Имаше в село един Вахрамеюшка, ни стар, ни млад, на сто без една години. Единият крак на Вахрамеюшка е дървен, още от времето на покойния Нахимов през Кримската война шрапнел му го откъснал, седемнайсети брезов крак доизносва — толкоз е млад!

Науми си Прохор на Великден да смае хората, залови се да разкопава с Вахрамеюшка топа тайно, по нощите; тоя топ се търкаляше в църковния двор и от древност беше затънал в земята. Един казашки отряд, още по Борисово време май, като минавал оттук, захвърлил топа, и той тук си и остана.

— Ама да не си шукнал, внимавай…

— Кво кайш?

— Да мълчиш, ти викам.

— А? Викни мъжката! В устата ми викни!… През ушите не чувам. — Старецът разтвори като сом голата си уста. Прохор сви устните си на тръба и високо изкрещя в обраслата с бели косми уста.

— А-а! Тъй де! — радостно му отвърна Вахрамеюшка и му намигна: — Преди да му дойде времето, никой да не се научи… Тайно демек… Ама като изгърмим — ще изгубят и ума, и дума… Един път!…

Прохор се прибираше в къщи усмихнат: когато стане богат и знатен, с истински топ ще се сдобие.

— Ние на времето с Нахимов, бог да го прости…

Скръц-скръц прави дървеният крак по пръхкавия сняг; скърца, играе в обирджийската нощ Анфисината вратничка; и сърцето на Прохор скърца. Ех!

„Ниночка, годеницата ми!… Наближава Великден. А при нас още има студове. Ниночка, Великден. Ниночка, а кога ние с теб?… Ще те разцелувам цялата, цялата… Три пъти, хиляда пъти. Получих твоето писмо и не ти отговорих. Аз съм свиня и глупак.“

На това място моливът му се счупи и той прибра тайния си дневник под ключ. Това е глупаво и… хлапашко. Изуваше се шумно. Подшитата с гьон валенка тупна на пода. Изпъшка Прохор и без да се прекръсти, си легна:

— Лека нощ!

 

 

„Колко са хубави след дванайсетте евангелия, след мъките господни светлинките: плават, плават…“ — мисли си набожната Анфиса.

Тъмно и тихо е. Откъм църквата тихо плаваха светлинки, приказваха си шепнешката, мигаха. Много светлинки. Всяка светлинка е жива — ръка и сърце. Ръката на Анфиса е бяла, топла; сърцето на Анфиса е неразбираемо — магнит. А свещта й е като на Прохор, като на майка му, Маря Кириловна — дебела, със златни завъртулки. Печалната Маря Кириловна се запъти към къщи.

Загаси Прохор свещта си, загърна се с тъмнината и тайно тръгна подир Анфиса. Трепка по лицето на Анфиса светлинката, мърда устните й: пълни, красиви, отрова има по тия устни и сладост. И толкова нежно, моминско е лицето й.

Шепне Анфиса на пламъчето:

— Помоли се, поклони се, пламъче, за моя мил… Соколе ясен!… Юначе младо!

Шепне Прохор на мрака:

— Курва!… Гледай я ти!… Колко била набожна!… — И не може да разбере Прохор обича ли Анфиса, или я мрази.

А в къщи — чай. Пьотр Данилич зачервен, гълта чаша подир чаша, изгаря си устата. Той лъха на брезово снопче и на баня.

— Тю-у!… Здравата се нашибах, да му се не види. Чак брезовите клонки захванаха да пращят от жегата. Тю-у! Ей, Ибрахим!

Ибрахим в кухнята разбиваше белтъци, намислил е за Великден сладкиш да направи, съвсем като в града, казва се — безе. Охо! Той още колко работи знае да прави… Той…

— Не мога да утая жаждата си. Я ми гребни с една чиния снежец за чая. Много обичам да си пущам в чашата.

Черкезинът е червен като цвекло: лицето, очите, а на горещото му плешиво теме е залепнал брезов лист.

Великият четвъртък е най-важният четвъртък в годината. Маря Кириловна с Варвара в кухнята — препасали престилки, запретнали ръкави над лактите — заедно бъхтат тестото, гърдите им се тресат. Козунаците ще трябва да се пекат две нощи, много гости ще надойдат, празникът ще трае цяла седмица, а брашно, масло и мляко — колкото щеш. Илюха Сохатих, господин Иля Петрович, кълца четвъртъчната сол.

— Ужасно уважавам целия тоз предразсъдък — деликатно казва той, и главата му се поклаща наляво-надясно при всеки удар на медното чукало.

— А ти, Ибрахимушка, ще дойдеш ли на църква? — пита го стопанката.

— Ще дойда, Маря. Козунак носим да освети попа. Трябва.

Готвачката се изкикоти в пазвата си и врътна очи към черкезина.

— Нали си от татарски корен, неверник?!

— Се ино… Голямо работа… Кавказ отидем — Мухамед ще вярвам, тук дойдем — Иса. Се ино… Голямо работа. Ристос възкресе…

— Ама ти, Ибрахимушка, за Кавказ ли се стягаш? — попита стопанката.

— Не, как тъй — подхвърли той на масата чинията с белтъците и си облиза пръстите. — Черкезинът — същински куче — верен.

— Не ни изоставяй, Ибрахимушка.

Как може да ги изостави? Хич бива ли да си помисли такова нещо стопанката? Че лошо ли му е тук не му ли довериха Прошка? О, черкезинът добре разбира това, цени го. Прошка му е по-мил и от син. Да го пази аллах! Това е! Тъй рече черкезинът, планинецът. Тук се грижат за черкезина като за близък, какво друго му трябва? Стига да не го изпъдят, ще умре в краката им като куче, Ибрахимчо право казва. Ибрахимчо не обича да върти опашка. Цх!

— Живей колкото ти душа иска — каза Моря Кириловна трогната. — Ама си много скромен, не съм те чула да поискаш нещо. Ще взема да ти подаря за Великден един часовник.

Черкезинът засумтя и започна да върти свирепо очи.

— Ходих на воденица, зъби на воденичар чупих… Да не краде от брашното на стопанина!… Мръсник! Да види той как се краде!

— Стига си крещял бе! Луд човек — замаха с ръце готвачката.

— Мръсник! Стопанинът пияно, будала. Не знае да варди парата… Мръсник! Прошка трябва по-бързо да порасне… Добър джигит излезе от него… Мръсник! Трябва да го оженим… Ама какъв хубав мома, Куприян в Крайск… Мръсник!

— Млъкни бе… Стига си лаял… От бога страх имай! — опули се готвачката.

— Мелничар друг трябва смениш… Брашно краде. Продавач друг трябва. Стока краде. Гледай, мръсник, маскара! — измъкна той ханджара са и се закани на Илюха. — Червата ти ще изкарам!…

Илюха се изкиска сконфузено, а луничките по острото му личице потъмняха.

— Ужасно се интересувам да наблюдавам, когато той щръклее — каза Илюха и започна да пресява солта. — Позволете ми аз да боядисам яйцата, Маря Кириловна — рече той. — Варвара, къде сте вдигнали пакетчето с червената боя?

— Ако в твойто колиба допълзи змия, Коранът заповядва да му смажеш главата с ток. В твойто, Маря колиба, змия се вмъква. Женско. Знам. Виждам. Не се кахъри. Цх!

Маря Кириловна въздъхна тихо, отпусна се на пейката и заплака, бършейки очи с оплескана с тесто ръка.

— Ти потрай малко!… — въздъхна черкезинът. — Да знаеш колко ми е жал… Ей толкоз!

И цялата кухня въздъхна: от потъмнелия таван чак до най-далечния кът в пещта.

12

Великденската нощ е тъмна като сън напролет. Затова пък смолестите огньове в черковния двор толкова ярко се вихреха и изхвърляха кълба от пламъци, че бялата църквица цялата се розовееше, цялата подскачаше усмихнато. Хората прииждаха кой с коне, кой пеш. Ето че тъмнината изплю трима ездачи на един кон: отпред, до врата на коня — стопанинът; опряна с гърди в гърба му — стопанката; зад нея, вкопчено е полушубката на майка си детето.

Тъмнината помътняваше от задрямалите светлини на къщата, скърцаше с портите, обаждаше се оттук-оттам със слепи гласове.

Скърцаща, тежка крачка: иде черкезинът с огромни нови ботуши, замириса на катран и на нещо вкусно — черкезинът носи козунак. Ясно и звънливо потропва по замръзналата земя с токчета някой невидим: чук-скръц, чук-скръц, плава резеда-люляк и нещо бяло. Това трябва да е Анфиса с белия си шал, носи козунак. Очите на Прохор са като на малко тигърче: тя е, Анфиса, мирише на цветя. Ей, я погледни насам!

Скъпернически падаха хилави пролетни снежинки. Ето че тъмната нощ глътна първия удар на камбаната и го изплю някъде отвъд тайгата. Бързат хлапета, лелки, моми, селяни.

— Ей, бабке, стига си се туткала!… Удариха камбаните…

Анфиса сложи козунака си отдясно до прозореца. Ибрахим — до нейния. Анфиса се усмихна и — чук-скръц, чук-скръц — напред, към иконостаса, съблече си палтото. Бялата кашмирена рокля плътно обгръщаше тънката, стройна снага с висока гръд.

Прохор почука Вахрамеюшка по гърба. Вахрамеюшка зина като гладно гардже. Прохор се провикна към устата му:

— Да го качим на притвора, че по-силно да изгърми! Чуваш ли?

— Тъй вярно! — Отговори му Вахрамеюшка и се закашля. — Ний него, хубавеца, с мокър парцал ще го затапим, десетина хубави партенки ще натъпчем вътре. Здравата ще изгърми! Да загубят ума и дума…

— Опасно е, да не вземе да се пръсне?

— Акъл не ми давай! Ние на времето с Нахимов…

Пееха с все сила кънтящите камбани, пееха хората, а нощта из един път замлъкна от земята до небето. Кръстове, икони, хоругви, свещи… Запукаха пушки, затрещяха кречетала, изправиха се на задните си крака, хукнаха конете. А огромният чудовищен змей не преставаше да излиза от черковната врата като от зинала пещера, ето че змеят обхвана като жив пръстен целия храм и люспите му блестяха с хиляди трепкащи пламъчета.

Когато камбанарията утихна и само главната камбана още си поемаше дъх от умора, бучейки в мрака, Прохор с Вахрамеюшка и още двама селяни тайно качиха топа на притвора.

— Насам го дайте, по-близо до вратата — мърмореше Вахрамеюшка.

Насипаха барутния заряд. Затапи го Вахрамеюшка както трябва и се залови да тика най-усърдно мокри парцали в дулото: измъкне от кофата с водата една партенка, дълга три аршина, изцеди я хубавичко — и в гърлото, а в това време нарежда на хлапетата:

— Дайте още! По-яко да изгърми.

Прохор се уплаши, помаха на дядото с пръст: опасно е, ще се пръсне.

— Бог е с нас! — изфъфли Вахрамеюшка. — Акъл не ми давай!… Ние на времето…

А в църквата е тясно, задушно и тържествено. Отец Ипат е бодър, свеж, непрекъснато кади. Бабичките бъднуват. До десния клирос са всички големци. До левия — Анфиса. Голото теме на пристава, мустаците му, еполетите блестят. Тантурестата му дебела жена зорко следи съпруга си, а на пристава толкова му се иска да зърне Анфиса. Пьотр Данилич, облечен със сюртук замислено сложил ръце на шкембето си, благочестиво гледа възкръсналия Христос в очите. Ибрахим е с нова синя, с патрони, черкезка; блестят сребърният колан и дръжката на кавказкия ханджар; усърдно се кръсти непокръстеният черкезин край козунаците, чак се е изпотил. Потяха се и сълзяха свещите, плаваше над главите синкав дим.

Писарят, любител на църковни песнопения, управляваше хора. Чукна камертона по ръката си: до-ла-фа, — замахна, и петнайсетте гърла на подстриганите за празника селяни ревнаха:

„Възлюбленият бож…“

Па като изтрещя нещо, църквата трепна, с пищене се посипаха стъкла от вратата, хората се снишиха, а онези, които бяха по-близо до входа, изохкаха и приклекнаха, свещеникът пък подскочи, изтърва кадилницата и тръгна заднешката. За миг всичко замръзна, целият храм изумя. Замириса на барут, откъм притвора се дочу плашещ животински стон.

— Топът… топът гръмна! — с вик се втурна в църквата едно пребледняло хлапе. — Топът се пръсна!

Всички завъздишаха, взеха да се кръстят. Ибрахим бързо излезе от църквата. Подир него се запромушва приставът. От притвора до олтаря зашумоля: „Прохор с гръмнал с топа. Прохор“.

Анфиса внезапно пребледня, хвана се за свещника и краката й отмаляха. Писарят замахна с ръка, селяните запяха нестройно „Христос възкресе“. Отец Ипат беше толкова уплашен, че двайсет пъти подред кадеше на едно и също място и дойде на себе си чак в олтара, където си сръбна хубавичко от църковното вино.

Анфиса погледна надясно: Прохор. Прохор Петрович със светлозелена, изопната по тялото му хусарска куртка, намръщен и като че ли оправдавайки се, говореше нещо на баща си. Майка му се вслушваше напрегнато и клатеше глава. Анфиса изнемощяло затвори очи — „жив е!“ — и благодарна усмивка се разля по цялото й лице: „Майко Богородице!“ И такава болка, такава радост обзе сърцето й изведнъж. „Той, той единствен!“ Ето кого била търсила душата й, тя го търси дълго, намери го и няма да го изпусне. О, по-добре позор и смърт. Но, боже, боже… нима тя опази за него душата си, тялото си? „Майко Богородице, ти познаваш, ти виждаш моето сърце. Помогни ми!“ Тръшна се Анфиса Петровна на колене, притисна глава в боядисаните дъски, заплака:

„Боже, боже, прости, помилуй! Помогни ми да бъда чиста, помогни ми да му бъда вярна докрай.“ И не чуваше какво става в църквата.

А в църквата отец Ипат дочете словото на Йоан Златоуст, православните започнаха да се целуват. Уж вече всички се изпоразцелуваха, на отец Ипат му се надуха устните, клисарят четвърта кошница с червени яйца отнесе в олтара. Ибрахим от козунаците през цялата църква си проправяше път, за да се целуне със стопаните си и пътьом, без да се спира, целуваше разпалено всеки срещнат: „Здрасти… Празник… възкресе!“ Селяните от изненада се пулеха и пръхтяха като коне, бабичките плюеха, „Да опустееш дано…“ и гнусливо въртяха глави.

По едно време Анфиса Петровна се изправи, скръсти ръце на гърдите си и пред всички, бавно и гордо, сякаш носеше на блюдо цялата си хубост, се запъти към Прохор като царица.

— Прохор Петрович, Христос възкресе… — прегърна го леко и просто, от все сърце го целуна. И хиляди гърди в църквата въздъхнаха: „Ах!…“ Прохор се изчерви целият, замръзна. Тя погледна Пьотр Данилич подигравателно, обърна се и се запъти към изхода.

Очите на Пьотр Данилич светнаха, юмрукът му се сви и се отпусна, по лицето му плъзнаха облаци. Прохор се облиза скришом — леле колко сладко било! — и целият гореше от обида, от срам и щастие. И цялата литургия преплува над него като сън.

А в последните редове съскаха, шепнеха си. И тоя шепот се промъкна напред: „Убиха Вахрамеюшка… Нали са гъбави с пари… Ще се отърват“. Пьотр Данилич се дразнеше, избиваше го пот. Той пъшкаше и когато се кръстеше, толкова силно се удряше в челото, в раменете, че го заболя. Ръцете на Маря Кирилова трепереха: туй й прилича не на великденска служба, а на панихида.

„Не е на добро — шумолеше из църквата. — Не е, не е на добро.“

Прохор не помнеше как излезе на пътя. Вървяха с баща си един до друг, но смразени. Зарята беше жълта като през септември и пресният сняг, който беше посипал земята, приличаше на пух.

— Как можа да се родиш такъв глупак!… Ако вземе да умре, големи разправии ще си имаме… Диване!… Бой заслужаваш. — Бащата говореше сурово.

— Аз го предупреждавах, не ме послуша — каза Прохор; гласът му беше станал тънък, детски.

— Хлапак! Диване!

— Сещам се защо си ядосан.

— Защо? — попита бащата и засумтя.

— Не съм виновен, че тя с мен се целуна, а не с теб — каза Прохор с разтреперан глас.

— Не бил виновен… филанкишията е виновен! — изхърка Пьотр Данилич.

— Тате, хайде да не приказваме повече.

Върховете на брезите бяха заскрежени. Розовееха се. С утринен угрижен вик прелетяха весели гарги.

 

 

След като разговяха, спаха до обед. Ибрахим седеше в стаичката си, хълцаше. Беше преял козунак и пасха от сладка извара. Пасхата беше негово собствено произведение. Какво ли не беше наблъскал в нея; на черкезина му се повдигаше.

Когато Прохор влезе в стаята на прислугата, Иля Сохатих се разкрасяваше пред кривото огледало.

— При нея ли отиваш? — злъчно попита Прохор.

— Тъй вярно, Прохор Петрович, при нейна милост. — Той се закикоти като коза, сложи си плюшената шапка. — Всичко най-хубавичко! До скорошно визави! — завъртя бастунчето си и излезе.

— Ибрахим — нерешително каза Прохор, седна и въздъхна дълбоко.

— Знам — мрачно му отвърна Ибрахим.

— Честна дума, не съм виновен… Само че, Ибрахим, аз я обичам… Разбираш ли…

— Глупак си ти, Прошка!

— Боря се… Разбирам, че не е хубаво.

— Куприян трябва да вземеш, Нина… Работа да вършиш… А тая — пфу!

— Просто свят ми се завива, мръсотия. Хем се отвращавам, хем ми е сладко. И за мама ми е жал…

— За джигит те мислех, Прошка… О! Дяволите да те вземат… Едно жена те върти както си иска… Магаре, хлапе! Нищо друго няма да ти река. Цх!

Прохор си излезе огорчен.

„По дяволите! Какво ме прихваща наистина?… По дяволите!“ — сам си казваше той, но това бяха празни думи и главата му беше пълна с червена мъгла.

Къщурката на Вахрамеюшка приличаше на кучешка колиба; той се търкаляше на сламата, охкаше.

В ъгъла плачеше бабичката му.

— Как си? — попита го Прохор, огледа се на какво да седне, отпусна се на едно преобърнато каче.

— По случай празника… хубаво ме целуна… проклетникът… — фъфлеше дядото. — Ще умра…

Скоро дойде фелдшерът, прегледа го.

— Изцерете стареца — рече му Прохор, — сто рубли ще дам.

— Трудно е — отговори му той. — Две ребра са счупени.

— Ох, ще умра, ще умра!…

Бабичката започна да вие още по-силно, брадата на Прохор взе да трепери, той хвана бабичката за раменете, наведе се над ухото й.

— Бабке — и гласът му затрепера, — и аз не съм виновен. Какво да правим, беля стана… На̀ ти, бабке, на първо време. — Той изсипа в полата й шепа сребро и си излезе.

13

Денят беше ясен, празничен.

Прохор и Шапошников отидоха в тайгата. Избраха си едно обрулено от ветровете баирче, накладоха огън, свариха си чай.

— Защо избягахте от богатата трапеза у вас, Прохор? Сигурно имате всичко в изобилие…

— Тъй, докривя ми… Аз много обичам природата… Пролет е.

Пролетта идваше откъм небето. Слънцето беше хвърлило ледената си кора и бе запалило по краищата си пламенни огньове. Земята се беше проснала в цял ръст беше изложила гърдите си на слънцето и неподвижно чакаше да й дойде времето като жив погребан под саван. Стани, земьо, събуди се! Все по-топли, по-горещи стават огньовете; ето вече е изтлял тук-там белият саван и слънцето като със златен плуг, бавно, но упорито разорава снега с лъчите си. Още малко — и ще потекат ручеи, още съвсем малко — ще хукнат реки, ще дойдат от крилатия юг птиците, последните кичури от зимните космалаци ще се скрият в дълбоките долове и там ще изпукат от зорките очи на слънцето.

— Пролетта е хубаво нещо — каза Шапошников, докато палеше лулата си от огъня.

Целият простор се засиня. Спретнатото село беше обгърнато от пролетните изпарения като млада булка в баня, само кръстът сияеше над мъглите, а още по-горе от мъглите леко и весело летеше към всички краища на света празничният камбанен звън.

— Вашият живот е като пролетта — каза Шапошников.

— Аз изобщо не познавам живота. Аз нищо не знам, а трябва да започвам. Научете ме.

Прохор стоеше, скръстил ръце на гърдите си и обърнал към селото замислено, тъжно лице.

Шапошников разроши брадата си и повъртя ръка във въздуха, сякаш се канеше да държи дълга реч.

— Животът — започна той, — тоест целият комплекс от видима и невидима природа, от явления, свойства…

— Вие винаги така сложно ми обяснявате, та чак не ви разбирам…

 

 

В стаята влезе Анфиса, потърси с очи оногова, за когото бе зажадняло сърцето й, не го намери и се спря нерешително до вратата. Разговорът отведнъж секна. „Одумвали са ме“ — помисли си Анфиса.

Мария Кириловна подаде на мъжа си налятата от самовара чаша. Приставът и жена му се спогледаха, отец Ипат заби нос в чинията с шунка.

— Да ви е честит светлият празник — каза Анфиса без да погледне никого, и се накани да се измъкне незабелязано, но в това време Пьотр Данилич гаврътна дванайсетата чашка коняк, бързо стана и усмихнат, потривайки ръце, на пръсти благовъзпитано се запъти към нея.

— Не ни остана време в храма… Анфиса Петровна… Е, Христос възкресе… — Той разкриви внезапно уста и зашлеви на Анфиса звънка плесница.

Всички ахнаха, Анфиса мълчешката избяга навън.

— Ще ти кажа аз как се завърта главата на млади момчета! — ехтеше подире й.

Маря Кириловна се кръстеше, радостни сълзи потекоха от очите й.

 

 

— Аз не ща да съм бедняк… Това е глупост! Аз ще забогатея. Аз искам да забогатея. И недейте ми приказва глупости — разпалено му възрази Прохор. — Вземете си от сиренето…

Шапошников се позамисли, ухили се в брадата си.

— Защо пък не — каза той, сърбайки сладкия чай. — И между търговците се срещат хора. Но рядко. Това е феномен. Теле с две глави. Например Гончаров край Калуга, фабрикантът. Него мнозина го уважават. Работниците му получават част от печалбата и изобщо…

— Гончаров край Калуга? — Прохор си записа.

— Или, да речем, Шахов… И той е оригинал, чешит. Прескочи до Монте Карло, направи голям удар на рулетката. А после дава. На нашите организации е помагал… Впрочем после излезе, че бил мошеник.

— Не знам точно какъв ще стана, но си мисля, че няма да съм лош човек… Без вашия социализъм, а просто така.

— Какво пък — каза Шапошников с въздишка и погледна с интерес пламналите очи на младежа. — Значи, излиза, че ние двамата сме идейни врагове. Идейни. Но това не означава, че сме врагове изобщо. Ние можем да бъдем и най-добри приятели.

Прохор замери с шишарка една катеричка и каза усмихнат:

— Аз, Шапошников, обичам да имам врагове. Някак по-весело е… Кръвта по-добре се полира. — Той сграбчи Шапошников за раменете, разсмя се и го събори по гръб. — Хайде да се поборим. Хайде де!

— Не умея — каза Шапошников. — Уф! — Става и се изтупа. — Вие сте млад, а говорите като зрял човек… Ех, при други обстоятелства би могло да излезе нещо от вас.

Катеричката пак заподскача по клоните. Напечените от слънцето борове миришеха на смола. Слънцето залязваше.

— Обстоятелствата са плюнка! — викна Прохор, засили се и прескочи огъня. — Стига да има човек сила, обстоятелствата ще му се покорят.

— В живота човек всичко трябва да преодолее — рече Шапошников, след като помълча малко с присвити очи, — а на първо място да преодолее себе си.

— Какво значи туй — да преодолее себе си?

 

 

— … Отива си — рече празнично пийналият отец Ипат, наведе се над умиращия и опрял чело в стената, а ръка — в рамото на Вахрамеюшка, му даде прошка, без да го изповядва. После благослови плачещата бабичка, каза й: — Не падай духом, чадо — хълцукна и си тръгна към къщи, като се подпираше в стените, за да не падне.

 

 

… Анфиса седеше вцепенена на дивана и като мъртва, с изцъклени очи, се беше вторачила в пъстро изрисуваната стенна печка. Диша ли или не? Край нея се усукваше Иля Сохатих. Пъдеше го, заплашваше го — не, не си отиваше.

Свечеряваше се. Слънцето доста посмали огньовете си, покри се със зелен воал и цялото небе стана зеленикаво. От мъглите се надигаше студът.

 

 

— Време е да се прибираме — каза Прохор на учителя си. Далечната Таня играеше хоро. Синилга спеше в ковчега си. Ей, Таня, ей, Синилга! Но нищо нямаше пред неговите очи, нищо освен зеленикавия воал на небесата и надникналата вечерница.

— А ти къде скитосваш? — посрещна го пред портата разплаканата готвачка. — Оня звяр преби майка ти.

— Защо?

— Иди го разбери защо. За нищо и никакво. Първо Анфиска фрасна по муцуната. А подир туй…

Прохор съблече хусарската си куртка, с подчертано тежки стъпки мина покрай баща си, който беше седнал в трапезарията, и влезе при майка си. Майка му лежеше на кревата в сивата си нова рокля; ръкавът й беше разкъсан, на рамото й се виждаше синина.

— Майчице, мила!…

Главата й беше вързана с мокър пешкир. Миришеше на оцет. Кандилцето. Апостол Прохор в сребърна риза. Стърчи върбово клонче. Майката погледна сина си като чужд. Той се смути. Миг — и падна на колене пред нея. Очите й изведнъж се усмихнаха и веднага след това плувнаха в сълзи. Тя обхвана главата му и колкото и да се мъчеше, не можа да сдържи сълзите и стоновете си. Давейки се от плач, му шепнеше на ухото, кръстеше го и здраво го притискаше:

— Как ще живеем! Как ще живеем?… Зарад оназ змия си патя. Божичко, прибери ме!

— Милата ми, безценната ми майчица!… Сега ще се обясня с баща си.

Тя го сграбчи за ръката.

— За бога, недей! Ще те убие…

— Майко! Трябва да се сложи край…

Тя скочи:

— Прошенка! Прохор!

Но той вече влизаше при баща си. Баща му седеше до масата, черпеше се сам и пееше пиянски с женски глас, като пръскаше слюнки и се олюляваше:

Всички ме оставиха,

скоро ще умра,

клизма ми направиха…

— Да ти се не видят и песните! — разсмя се Варвара. Тя палеше окачената газена лампа. — Главата ти побеляла, а ревеш какви ли не мръсотии… Пфу!

— Хъ-хъ — изсмя се той. — Илюха ме научи… А ти много да не знаеш.

— Варвара, отивай в кухнята! — И Прохор затръшна вратата подире й.

— А-а, хубавецо, сокола — залигави се Пьотр Данилич.

— Тате… — започна Прохор и застана срещу него, хванал се за ръба на масата. — Ти баща ли си ми или не? Мъж ли си на майка ми, или…

— А ти какъв си?

— Аз съм човек.

— Ти? Чове-ек? — Той се размърда нервно на канапето, набит, недодялан, опули се срещу Прохор и зина като смаян. — Пале си ти! — изкрещя той. — Жабче!… Плюнка и нищо повече!

— Ако продължаваш да биеш майка ми, ще се оплача в съда. В града ще ида, ще подам молба до прокурора…

— Ох! Ох, Прохор Петрович, бащице! — язвително взе да писука бащата и на лицето му се изписаха подигравателно уплаха и молба. — На прокурора ли?… Душице, Прохор Петрович, смили се!… — И се закикоти, а очите му започнаха да се наливат с гняв.

Подигравката прободе Прохор като с нож.

— Аз няма да допусна да се вършат престъпления!… Това е злодейство!… Погледни мама, пребил си я. Защо? — крещеше той с отново изтънял, детски глас, ръцете му се пречупиха в лактите и литнаха към очите, пръстите му подскачаха и той целият потръпваше. — Защо, тате?… Защо? Тя ми е майка, жена е най-сетне… — Всеки мускул на лицето му трепереше от болка, болеше го дори всяко косъмче.

Бащата се надигна като мечок и тресна по масата и с двата си юмрука едновременно:

— А-а-а?! Закрилник ли се пишеш?! — Той се наведе тежко над масата и захърка: — А-а-а!…

Зиналата черна уста изригваше към Прохор пушек и смрад. Уплашено се стъписа синът, но внезапно очите му светнаха и той също тропна рязко по масата:

— Да, закрилник!

Те горещо дишаха един срещу друг и се тресяха.

— А знаеш ли защо става тъй, защо е тая бъркотия в къщи, защо са тия кавги?

— Знам! — викна Прохор. — Заради Анфиса!

— Тъй ли? Схватлив си.

— Засрами се, тате…

— Аз ли? Ами ти бе, плужек с плужек!… Тя кого близа в църквата: теб или мен?

— Зарежи я! Инак ще я изгоря заедно с гнездото й…

— Какво-о?! Баща си ли ще учиш?!

— От никого не ме е страх… Ще я застрелям!…

— А-а-а!… — Пьотр Данилич сграбчи сина си за гърдите — разхвърчаха се копчета. Прохор захапа косматия юмрук, удари го силно по ръката, изтръгна се вик:

— Ще я убия! — Хукна навън. — Ще убия тая развратница!

Прохор видя — не с очи, с душа — как простена и припадна майка му.

Коридорът беше тъмен. Търговецът хвана за крака един виенски стол. Прохор тичаше по коридора.

— Къде? Стос… скресе… — Покрай стената се промъкваше дошлият на гости поп.

Премятайки се, столът полетя подир сина в тъмното. От удара му свещеникът се строполи на пода.

Прохор — подлудял, страшен — се втурна в стаята на Ибрахим. Ибрахим хъркаше като двайсет барабана. Прохор грабна ханджара му и през кухнята побягна навън.

По-бързо, по-бързо, докато кръвта му прилича на ханджар и ханджарът — на пламък.

— Ще я убия!

Пътят отскачаше от краката му, главата му се опираше в небето и мракът беше като коридор, няма друга съдба за Прохор — край. Не може да свие встрани, не трябва!…

Вратичката, стъпалата, къщурката, перденцето, светлинката. Светлината стана огромна. Рязък удар с ток, с рамо, с глава във вратата:

— Ей, пуснете ме! Пуснете ме! Сполетя ни беда…

— Прошенка, ти ли си? Соколе…

Ето че вратата скръцна. Светна ханджарът: — А-а-а…

— Бягай, шейтан! — И Прохор се преметна. — Ще видиш ти един ханджар!…

Омразен и мил плаваше нечий глас: мракът ли гукаше с пролетни уста, снежната виелица ли се въртеше и пееше. — Не — на гърдите на Ибрахим се давеше от плач Прохор. Езикът му беше непослушен, ръцете му висяха като безжизнени… Ох, аллах, аллах!… Не знае Ибрахим как да утеши своя джигит.

— Прохор, ти си джигит. И ние те обичаме… О! Много теб обичаме… Жа пукнем… О!

Прохор плачеше безутешно като обидено до смърт, излъгано дете. И те вървяха така през мрака, прегърнати и притиснати един до друг. Черкезинът се секнеше и сумтеше.

14

Момците здравата напердашиха Илюха; той две седмици накуцваше и разтриваше левия си хълбок с терпентин и кучешка лой. Момците си получиха обещаната награда, впрочем Прохор добре ги нахока: „Ама че сте глупаци! Помислете си само: идва човекът на седянка при момите, пийва си, вие се заяждате с него и го натупвате. Така ли се пазарихме? Трябваше да го издебнете край Анфисината къща. Глупаци!“

Отец Ипат също две седмици не служи и не ходи на треби, докато не се изгуби цицината на челото му. Пьотр Данилич му подари разкошен плат за расо: бледосиня тревица на червен фон. Ибрахим великолепно го уши. Да му се не начудиш на черкезина: златни ръце има! Наистина расото приличаше на кавказки бешмет, но отец Ипат остана много доволен и от расото, и от черкезина. Дълго друса в изблик на чувство ръката на Пьотр Данилич и повтаряше:

— Чудо и половина! Благодаря.

Но каквото и да говорим, задният край на топа отхвръкна и бабата на Вахрамеюшка остана вдовица.

През тия две седмици стана нещо важно: дойде пролетта.

 

 

След скандала Пьотр Данилич за известно време се поукроти: често ходеше на мелницата — там селяните потягаха бента — и се прибираше в къщи повечето пъти трезвен. С Прохор се държеше ту безкрайно нежно, ту изобщо не го забелязваше. Но черкезинът отлично разбираше какво си е наумил търговецът и казваше на Прохор:

— Прошка, бъди… как беше?… Нащръкнал.

С идването на пролетта мустачките на Прохор потъмняха и гласът му още повече укрепна. Той ходеше при Шапошников, говореше, учеше, спореше, канеше го на гости. Баща му се мусеше:

— Ще напълни къщата с въшки.

А Ибрахим беше на друго мнение:

— Дръж се за Шапкин, Прошка. Нищо, че обича да си пийва, главата му е бистра, същинско… същинско… праскова!

На Прохор не му се седеше без физическа работа, искаше му се да развърти брадвата: нае един дюлгерин и се заловиха с него да правят на езерото в тайгата кей за къпане и голяма лодка. Езерото се намираше на около три версти от село Медведево. Наоколо — вековна, непроходима тайга. И пак там, на брега на езерото имаше от червеностволи борове — ловджийска къщичка, зимовище. Пьотр Данилич никога не се отбиваше там — не обичаше да ходи на лов, а на Прохор тая къщурка му е по-скъпа от палат: честичко преспиваше с пушката сам, а на заранта обикаляше из тайгата и биеше лисици и белки.

Душата на Прохор като че ли се поуспокои. Но пролетта си знаеше работата, тя неусетно опиваше кръвта му със сладко биле. Мечтаеше за жена, за Ниночка, мечтите му бяха някакви необуздани, диви. А Анфиса? За Анфиса сърцето му беше заключено. Понякога впрочем се надигаше остро желание да я има, да стисне зъби и да я мъчи така, че тя да вика с глас, от сърцето й да бликне кръв. Можеше ли той да забрави оная целувка в църквата? Но и мъките на майка си, и целия ад в дома им заради тая вещица той също никога не ще може да забрави. Но няма човек, който да се познава до дъно. Дори мъдрият гарван не знае къде ще изгният костите му.

 

 

Баща му пак го удари на пиене. Пи четири дена подред. Прохор и Маря Кириловна се страхуваха да му се мяркат пред очите. Той лежеше като пън, дебел, изгаряше, хъркаше, молеше да го наложат със сняг, но сняг нямаше. Прохор го гледаше хем с жал, хем с болка и си мислеше:

„Може би ще умре. Това за добро ли е, за лошо ли е?“

Вечерта Прохор се отби при Ибрахим — не го намери. На кревата седеше Иля и замислено подръпваше струните на китарата.

— Утре ще правя проверка на дюкяна — рече му Прохор.

— Какво има да му се проверява — отвърна му Иля и се усмихна. — За пет пари стока има в него, нищо и половина. Впрочем ваша си работа — обидено въздъхна той.

— Щом е малко стоката, трябва да те изгоним. За какво си ни?

Иля някак се сви целият, после се ухили, каза:

— А аз, Прохор Петрович, все пак искам да направя на мадам Козирева годежен предлог. Откровено вярно ви казвам, като на приятел. На господин пристава имам налична възможност да се поклоня, един вид, сват да ми стане, а баща ви — кум.

От очите на Прохор изхвръкнаха светкавици.

— Тя съгласна ли е?

— Да, ако както се казва, се проконстантира, напълно е склонна. Утре съм намислил да извърша окончателния преговор с Анфиса Петровна. Венчалните свещи вече са на път, по пощата. И цветята.

— Ами ако се запъне? — сърдито отметна Прохор перчема си.

— Божичко, тогаз ще продам свещите и цветята. Ама не, сигурен съм.

— Ожени се, ожени се, дявол да те вземе! — изръмжа през зъби Прохор и си тръгна. — Утре ли, казваш?

— Тъй вярно, надвечер, давате ли си благословията?

 

 

… Пьотр Данилич най-сетне се оправи. Прохор му каза:

— Мисля, тате, че трябва да уволним Иля Сохатих. Аз ще се заема с дюкяна. Ибрахим ще ми помага.

— Туй не е твоя работа. Аз си знам кой ми трябва и кой не ми трябва — сурово каза баща му.

Вечерта тръгна за воденицата.

— Ще остана там три-четири дена. Работа имам. Не ме чакайте.

 

 

На другия ден Прохор от заранта започна да проверява дюкяна. От червеното платно липсваха три топчета.

— А къде е остатъкът от копринения плат бордо? А къде е синият креп?

Иля се смути. Прохор грабна един топ басма и удари Иля с плоската му страна по главата:

— Мошеник! — Бомбето се нахлузи чак до устата на продавача.

Илюха се озъби, взе да пръска слюнки.

— То не се знае кой е мошеник! — развика се той. — Питайте баща си! Що работи е занесъл на изгората си… Обиждате ме!

— На коя изгора?

— Всички знаят на коя. На Анфиса!

— Ах! На бъдещата ти жена ли?

— Може би. — Той започна да оправя с треперещи пръсти бомбето си. — Такъв великолепен фасон развалихте!… От объркване насмалко не си прехапах езика. Само се пишете търговец! А същински комерсанти и през плет не сте виждали…

Той дълго боботи, подсмърча, но Прохор не го слушаше. Кой ли й е подарил оная блузка бордо? Баща му или Иля? А впрочем…

— Затваряй! — каза той. — Бакалията ще претеглим утре.

Шест часът вечерта е, а той още залък не е хапнал… Дюкянът се намираше в една солидна магазия през четири къщи от тяхната, на другия ъгъл. Когато си тръгна, видя как гологлава, с наметнат на раменете шал, леко притича към тяхната порта Анфиса.

— Тю, да му се не види! — ядоса се той. Не му се щеше да я среща и затова се запъти към Шапошников. „Какво ли й е дотрябвало? Дали не отива при Илюха? При годеника си? Дявол да го вземе!“

— Ей, Павлуха! — подвикна той на един от играещите на городки момци. — Довечера таквоз… ще налапа въдицата… Разбра ли?

— Ахъ — отвърна Павлуха, намигна му и така прасна с тоягата наредените чуканчета, че те изпукаха и се разхвърчаха като диви патици.

Шапошников, целият изпотен, пъшкаше над работата си: той разпъваше на пръчки прясната кожа на една сибирска катеричка.

— А, ваше степенство!…^[3]

— Нямате ли нещо за хапване освен тая катерица, разбира се?…

— Имам дива гъска… Вчера от гюмето пернах едно едро парче. От Египет пристига… Ей таквиз мускули е натрупала под крилата си.

— А вижте аз какво нося — каза Прохор и извади бутилката водка, която беше взел при проверката на дюкяна.

— Охо! Ама вие прогресирате, другарю — от голото теме до петите грейна интернираният и брадата му се измъкна от пещта заедно с гъсока. — Хапнете си.

— Тежко ми е, искам да пийна…

— Хи-хи-хи-хи!… — хитро се закикоти Шапошников и махна пенснето си. — Щом на вас ви е тежко, какво да кажат другите?

— Вие пак за бедните ли започвате? На мен иначе ми е тежко. Мъка ми е… Иначе.

— Аха! Мирова скръб, а? Похвално… Хапнете си… Вземете си от гърба. Да-да. Да пийнем, а? Отлично. Аз обичам водката. А не искате ли домашна? Аз и нея уважавам. Имам от нея. На̀ ви една чаена чаша. Стъклени нямам. Хайде, наздраве. Да станете голям и дебел. Какво? Втора чашка ли си наливате? Веднага? Охо-хо! — Водката го въодушеви: той се разприказва.

 

 

— Оцет на теб не ти трябва, не си дошла ти за оцет — рече Варвара на Анфиса. — Няма го, замина.

— Кой? — вдигна вежди Анфиса.

— Кой-кой… Господарят! А на теб кой ти трябва? Ей, моме! Защо мътиш главата на нашето момче, на Прохор де? Я по-добре замини занякъде с тая твоя хубост. В града богато би живяла. Чак княгиня би могла да станеш. Честна дума. А тук… Завряла си се да живееш на село, все едно, че в гората. Илюха и той окльощавя като котарак от тичане подир теб. Ех, моме!… Хубава си, наистина.

— Да не би да съм виновна за туй?…

— Какво търси тук тая жена? — попита влязлата Маря Кириловна, намръщи се и задиша тежко.

— А бе за оцет е дошла — двусмислено се обади готвачката.

— Анфиска — каза Маря Кириловна, — малко плесници ли изяде от мъжа ми?!

— О-о, ще му се отплатя аз — закачливо-весело и в същото време злобно проточи Анфиса и се закани леко с пръстче. — Аз другояче ще го ударя. Ама тъй ще го заболи, че ще му иде в реката да скочи… Ще му се отплатя аз!

— Вън оттук!

— Ех, Маря Кириловна! Вън — подигравателно й отвърна Анфиса и въздъхна. — Вие ли ще ми викате „вън“? Стига да поискам и три дена няма да се задържите тук… Кокошка сте вие, а не съпруга…

— Вън! Вън!… — викна излязла от кожата си стопанката, хвана се за касата на вратата и лицето й става безсилно-плачливо.

— Аз пък ще взема и ще седна — опиянена от силата си и предизвикателно навирила глава, усмихнато пропя Анфиса и се отпусна на края на пейката.

— Безсрамница! Развратница! Божичко, няма кой да се застъпи за мен — рязко й обърна гръб Маря Кириловна, а Анфиса с болка викна подире й:

— Грехота е да приказвате така, грехота!… Никога не съм била развратница! Весело живея, ала честта си пазя. Бог ми е свидетел…

 

 

— … Белките, да речем — говореше Шапошников, на когото се заплитаха и краката, и езикът, — са стадно животно, тоест тук пак виждате принципа на социалните отношения… Обществеността в мравешкото царство също е известна.

— Вашите мравки са нищо. Какво разбират те, какво виждат, жалки пълзачи.

— Охо! — възкликна интернираният и тромаво се обърна на токовете си. — Повече от вас и от мен виждат, или например пчелите, търтеите: във всяко тяхно око има по двайсет и шест хиляди оченца, те може би виждат и ултравиолетовите лъчи…

— Плюя на техните лъчи.

— Или катеричките… Когато се преселват на стада, те късат гъби и ги набождат на клоните, а след това си продължават по пътя, на хиляди версти от това място. Виждали ли сте по дърветата едни такива почернели гъбки, изсъхнали, великолепни гъби, масловки? А за кого са предназначени те? А? Ами за ония катерички, които ще минат подир тях може би след една година… Яж! Това, според вас, не е ли обществена проява?

— Глупачки са вашите катерички.

— А кой в такъв случай не е глупак, ако може да запитам?

— Орелът.

— Орелът ли? А каква е ползата от орела?

— Пет пари не давам за ползата — каза Прохор грейнал от водката и от прилив на сили. — Орелът е сред облаците. Орелът всичко вижда. Лети накъдето си иска, прави каквото си иска. Орелът значи свобода.

— Охо!

— Ако му се прияде на орела, ще се стрелне като камък надолу и на вашата глупава катеричка ще й се изсипят червата. Ако поиска — ще помете с крило мравуняка. Орелът значи сила.

— Охо! Та вие сте индивидуалист.

— Аз ли? Аз съм просто Прохор Громов.

15

В къщи си дояждаше в кухнята: гъската на Шапошников беше суха като катерича ланска гъба.

— Мама защо е толкоз разтревожена?

Готвачката започна да му клюкарствува шепнешката.

— Ама точно тъй ли й рече: „И три дена няма да се задържите“? — попита той. — И кокошка ли нарече мама? Обиждаше ли я?

— Казвам ти — да.

Той довърши вечерята си навъсен, млякото си изпи прав: бързаше.

— Къде отиваш? — попита го Варвара, гледайки го тревожно право във взелите някакво твърдо решение очи.

Той грабна пушката, патронташа и излезе.

— Ако мама попита, предупреди я, че ще преспя в колибата. Сега прелитат гъските.

— Гледай да не се утрепеш! — викна тя подире му. — Все с тая пушка се мъкнеш. Ох, сърцето ми нещо… — Въздъхна, хвърли картите на масата и започна да гледа на поп спатия, на Прохор.

А Прохор твърдо вървеше към Анфисини и всяка негова крачка обясняваше на пътя: „Отивам да отмъщавам.“ Опипа револвера, ножа — всичко си беше на мястото, по нека не се страхува Анфиса Петровна, те са за гъските, за катеричките, някой път може мечка да се изправи отпреде му. А пък с Анфиса Петровна той ще си поприказва човешки, все пак не бива да се държи така с майка му; майка му е! Разбира ли Анфиса: майка! Като с разбран човек, като със сестра ще си поприказва, а може и да наругае вещицата, а може да я хване за дългите плитки и да й блъсне главата в пода, а може… И развълнуваният Прохор попипа револвера.

Колкото по-припрени ставаха крачките му, толкова по-бързо се сменяха настроенията и нарастваше обидата за майка му, за самия него, за оскърбената родна кръв.

А нейната целувка в църквата? Сладка, да, да, сладка, смела. Но той не е вчерашен, разбира какво е целяла тая женска хитрост. Ревност? Пьотр Данилич си мисли, че е направил кой знае какво, като я ударил по мутрата… Тя точно затуй е била петимна.

— Ще й река аз каква е… С баща ми е имала вземане-даване, с Илюха, с когото й падне. Подлога. Долна мръсница…

С два скока Прохор взе стъпалата, захлопа. Но вратата не беше заключена, влезе в антренцето — и се сблъска лице срещу лице с нея, с тая… Анфиса извика, запалената свещ падна от ръката й. И двамата бързо се наведоха и взеха да търсят свещта.

— Никак не ви очаквах…

Прохор целият е обзет от мълчаливи, опасни тръпки. Ръцете им шарят по пода, сблъскват се. Какви горещи ръце!

— Ох, ама аз не съм облечена!

Влизат в стаята. Дишайки тежко, Анфиса заключва вратата с резето, бързо, трескаво — по-бързо, по-бързо, — пуща перденцата. Прохор я следи с очи:

— Вижте какво… Аз дойдох…

— Сега, един момент… Ах, как можахте, да ме сварите необлечена!…

Тя пак се стрелва към вратата, издърпва резето, изтичва в тъмното и се чува: един след друг се затварят откъм улицата дебелите капаци и железните болтове се промушват като замръзнали усойници през черчеветата вътре в стаята. „Какво ли е намислила?“

— Какво правите? — строго, надменно я попита той когато тя пак влезе и отново залости вратата. — Аз съм дошъл да се карам с вас…

Тя стоеше в предната половина на стаята:

— С мен? Да се карате?

— Да! — тупна той с длан по масата. — Да се карам.

И още преди да е затворил уста, Анфиса като вихър се хвърли на гърдите му:

— Соколе мой!… Соколе…

Устните й са дъхави, влажни, като набъбнали от мед цветя, ръцете й крият гибел и цялата тя е огнен ураган. Но той със сила я отстрани:

— Какво сте намислили?…

И пак всичко потъна в кървава мъгла, и пак очите и ръцете, и тия проклети устни жадно търсят устните му.

— Ама ти какво искаш?! — страхливо викна той, блъсна я настрана и понеже тя беше едра и силна, самият той се олюля, падна на широката пейка в ъгъла и изпъна ръце напред, сякаш се бранеше: — Нахалница!

— Радост моя!… — коленичи Анфиса пред него и здраво го прегърна. — Карай ми се, бий ме, застреляй ме. Не мога да живея без теб… Ти си мой!…

— Луда жена! — целият разтреперан, се дръпна Прохор — и в същия миг изнемощя. Той отблъскваше с длани високите и рамене, тя цялата се беше устремила към неговите устни, широките ръкави на пеньоара й се бяха запретнали нагоре, голите и розово-бели ръце бяха знойни, пагубни.

— Махай се, Анфиса. Не ми се навирай! — несигурно, отпаднало я молеше той и се проклинаше. Внезапно, пряко сили, той заповяда на дясната си ръка: ръката се отлепи от топлото й рамо и силно удари Анфиса по бузата: — Махай се! Остави ме!…

Анфиса се изправи и цялата някак прекършена простена мъчително. Прохор трепереше, всичко пред очите му се въртеше. Тя е близо до него, застанала гърбом, плитките й се разплетоха и стигат до кръста. Тя стоеше, чупеше вдигнатите си над главата ръце и цялата се тресеше от глухи ридания. Прохор не знаеше какво да прави, Прохор нищо не можеше да направи, Прохор беше вцепенен.

От риданията й, от нейните прекършени ръце и от потрепващите й рамене в душата му се родиха едновременно и омраза, и съжаление към нея. И като обща вълна те се втурнаха право към сърцето му, и сърцето му се смути, и не знаеше това сърце с коя кръв да я удари по душата, в кой плен да предаде духа си. Съжаление и омраза. „Преструва ли се, или ме обича?… Мразя я…“

— Анфиса! — повика я тихо той и не знаеше какво ще каже след това. Тя ридаеше все така беззвучно и все така се люшкаха като вълни плитките и.

„Преструва се“.

— Искаш да ме погубиш, Анфиса.

Тогава тя простена с глас, хвана се за рамката на вратата, свлече се безсилно чак до пода, после се изправи на колене, опря глава на вратата и продължи да стене.

— Аз не мога да понеса това — каза Прохор и се надигна. — Ще си ида.

„Обича ме“ — реши той.

И понечи да тръгне към изхода, бавно, несигурно, затулил очи с ръка. Спря се. Погледна я през рамо. И също като нея вдигна ръце нагоре и започна да ги кърши, сякаш търсеше с ума си: къде е истинският път? Но сърцето е враг на ума. Пометени от някаква обща, пронизала цялата къща буря, и двамата внезапно скочиха от местата си, горещо се преплетоха ръцете им и те започнаха да си казват нещо неразбираемо, да се целуват. Целувките им бяха сладки и солени от сълзите.

— Тук ще останеш — казва тя. — Тихо ще си гукаме и ще се радваме един на друг.

— Тук е опасно — казва той.

— Баща ти замина. Ще остане там два-три дена — отвръща му тя. През лицето й преминава сянка. Тя казва: — Не си мисли лоши неща за мен. Чиста съм. Аз ще ти разкрия цялата си душа.

— Знам — казва Прохор и тонът на гласа му се впива в сърцето й като трън.

— А пък и продавачът ви — казва тя и се усмихва плахо. — Драг ми е като шугаво куче. А иначе… никого си нямам… Празно.

Прохор мълчи. Мълчанието му е кипящо. После казва, сдържайки гнева си:

— Ами албумчето? Ти подарявала ли си му албумче за спомен, със златни букви?

Анфиса широко отваря очи:

— Аз? На Илюха?

— Нищо — вече спокойно й отвръща той. — Значи хвалил се е, мръсникът!

Сърцето му примира сладко, нервите му са напрегнати. Прохор въздиша. „Да си вървя… Най-добре ще е веднага да си ида…“ Анфиса започва да разпалва самовара. „Довиждане!“ — иска да викне той, но гласът му се е изгубил и цялото му тяло е пленено. Тя е зад стената, в другата стая, дрънка с чашите, отваря бюфета, ходи насам-натам. Но непрекъснатата верига от тия звуци внезапно се разкъсва и стаята онемява. Чува се само хлипането на Анфиса. Прохор с гордост си мисли, че сега тя плаче от щастие. Разбира се, че от щастие. „Ама тя да не си помисли кой знае какво.“ И ето че пак се показа грейнала и радостна.

— Хайде да си пийнем вишньовчица… Много е сладка! Аз съм я правила.

Вишньовката беше гъста като кръв, вкусна. Прохор бързо се опиваше. Опиваше се Анфиса.

— Остани, мили. Няма да те пусна.

Това е сън. Не, не сън, мамеща дрямка. През сладката като мед дрямка той отпуснато й отвръща:

— Добре, ще остана. Ще прекарам тая нощ с теб. Щом искаш… Само че не тук, а в гората, в колибата. Съгласна ли си? — пита я той и гласът му потрепва развълнувано.

— Съгласна съм… Мили! А пушката си тук остави. Ще вземем с нас само две сърца: твоето и моето. Нали?

— Само тая нощ… И ни-ко-га вече!… Чуваш ли? Да не си помислиш кой знае какво…

— Мили! Тая нощ за мен ще е по-сладка от живота…

През тая тъмна нощ в пролетния възкръснал свят всичко се къпеше в любов. Любовта караше пъпките на дърветата да се пукат, сееше по ливадите цветя, обличаше земята с трева. Топлите, плодоносни ветрове загръщаха целия простор с любовен мрак — целувайте се, обичайте! — и самите те целуваха света нежно и тихо от тревичката, от мушичката до кедъра, до каменните скали… Целувайте се, обичайте се, прославяйте природата! Безоките червеи прозряха в мрака — прозрете, обичайте се! Змиите, съскайки, с извадени жила, се свиваха на възли, студената им кръв изстиваше още повече от любовна нега — змиите, дори те се обичаха през тая тъмна нощ. Един мечок изрева и фрасна с тояга по главата друг мечок, а малко по-нататък са се вкопчили в смъртен бой още четири-пет. Вие се, стене тайгата, пращят сухите съчки и вече цяла верста земя е изрита; реват, чупят ноктите си и почвата от кръвта става на гъста кал. А мечката лежи със свити уши настрана, ослушва се и тежко диша, изплезила език. По езика й тече слюнка. Вълците са се наредили на тройно хоро и се хапят, забиват в гърлата на враговете си бесни зъби. Хапете се — любовта е по-сладка от смъртта, любовта е началото на всичко! А на заранта мечката се препичаше на слънце, наситена с нов живот като горещ, сух пясък с дъжд.

И така — от живот на живот, от наследството на ковчезите, през смъртта, през мрака, от слънце на слънце, през океана на времената — се предава битието по безкрайния кръг на вечността.

В тая тъмна топла нощ и звездите грееха по-ярко, острият слух можеше да долови любовното им шепнене, звездите трепкаха от страст: ето че една литна надолу и в полета си, изгаряйки, минаваше от простор в простор.

Хора! Прославяйте природата, обичайте земята, обичайте живота!!

Прохор Петрович, добре запомнѝ тая нощ, запомнѝ как си обичал Анфиса!…

Прекрасна, приказна е колибата! Тя е изникнала насред тайгата също като гъба. Лично стопанинът на гората, мечокът, я пази, чуй — изръмжава, чуй — удари някъде с тояга по някой бор. Плиска се езерото, крякат патиците в тръстиките и звездите се оглеждат във водата. Всичко е тъмно и призрачно. Ала нощта е жива. Зелените борови клонки гъсто постилат пръстения под.

— Мили, мили — казва Анфиса.

Дъсченото ложе е покрито с мъх — ярък, мек, избуял. Анфиса стъкна огън в огнището. Дървата — пропити със смола — горят като барут. Топло е и ги заобикаля червеникав, опияняващ здрач.

— Анфиса — казва Прохор. — Замая ми се главата. — Той лежи на топлия мъх. Възглавето му е дъхаво сено, от отвърналите се борови клонки се вдига лек аромат и Анфиса е обгърната от пламък, като в приказка.

— Задушно ми е — казва Анфиса. — Ще открехна малко вратата. В гората няма жива душа освен нас, никой няма да ни чуе, най-много някоя мечка.

Тя отваря вратата. Нощната тъмнина тъпче пред вратата, напира с тумбак, иска да се вмъкне в колибата, но огънят е ярък и светлината му — упорита.

— Горещо ми е — протяга се в изнемога Анфиса и съблича роклята си. Ризата й е бяла, снагата гъвкава, а нежната й гръд леко трепка под тънкото платно.

— Колко си красива!… Но не мога да се помръдна. Аз съм пиян. Ела тук, Анфиса!

В отговор тя тихо се засмя, надигна се на пръсти, отметна вълната на косата си като дим, изви се пред огъня и страстно простена: „А-ах!“

— Тая нощ е моя, мили Прошенка — каза тя и отиде при него. Но щом Прохор се стрелна към нея, тя отскочи, бялата й гръд под ризата се разлюля, Анфиса се засмя и му се закани с пръст:

— Не, мили, не. Защо толкова бързаш? Още бухалът не се е обадил. Аз ще изпия тая нощ капка по капка. Колко е сладко и колко опива виното, когато съм с теб.

И се просна, падна на боровите клони, на пода близо до пламъка, отметна нагоре ръце, затвори очи в изнемога. Прохор трепереше: той беше се надигнал и я гледаше жадно, черни кичури коса бяха надвиснали над челото му.

— Дай ми да пия — прошепна той с пресъхнали устни. — Аз съвсем отмалях.

— Почакай малко. Колко ми е хубаво сега, до болка. Ех, сърце мое!… Почакай, ще ме изпиеш до дъно. И ще ме пиеш во веки веков, няма да ми избягаш…

— Прекрасна вещица си ти, вълшебница — въздъхна той. — Никога не съм виждал толкоз хубави жени. Изчезни!

— Какво ли си видял ти, Прошенка, соколе? Таня или твоята мърлява тунгуска? Още си много млад, соколе. Ти и Анфиса не си виждал. Туй не е Анфиса, туй е платно, баща ти ми подари тая риза. Като видиш Анфиса, завинаги ще ти влезе в сърцето, ще се вкопчим един е друг за цял живот. Сив гълъбе!

И ръката му посягаше за чашата, и дрямката лепкаво се наместваше на изморените му клепачи. Насън или наяве, Прохор още веднъж каза:

— Вещица!

— Да, вещица съм… Може би съм вещица.

— Ти си лоша — едвам шепнеха насън устните му. — Подлуди баща ми, мъчиш и обиждаш майка ми… Майка ми!… Ти!… И не си въобразявай, че те обичам… Искам само кефа да си направя… Женените булки винаги са сладки и… нахални…

— Говори, говори, соколе мой, защо млъкна? — промълви пламъкът. — Спиш ли?

— Аз си имам годеница! — викна Прохор и се сепна. — И я обичам… Нима мога да се оженя за теб? Не си въобразявай, моля… Тя е чиста. А ти си разтурена… Не ми трябваш. Махай се оттук, махай се… — Стана му обидно, горчиво. Но горската колиба мълчеше. Къде се дяна Анфиса? И пламъкът търсеше Анфиса. Анфиса я няма никъде.

— Ниночка! Ниночка…

И още по-силно, до болка го стегна Анфиса с горещите си ръце, обсипа с целувки очите, челото, устните му: „Соколе, слънце мое!“

И всичко потъна някъде… Снегът хвърчеше на парцали, виелицата стенеше.

— Анфиса, Анфиса…

Но Анфиса седеше до огъня, цялата в червено, и тихичко си тананикаше песен. После му каза тихо, тъжно:

— За Ниночка не се сещай. Забрави Ниночка! Чуваш ли, Прохор? Да не мислиш, че ще те дам? На никого няма да те дам.

— Тате ще ме убие, ще ме убие. Как мога да ти стана мъж? Помисли си.

— Ти сам ще се убиеш… И мен ще убиеш… Ох! Ох!

— Това ти, Анфиса, ли го казваш? — със сънен глас попита някой през виелицата.

— Да, казва го Анфиса, твоята съдба…

— Не, не, знам кой говори с мен!… Ти ли си, Синилга?… Затвори вратата… Ще ме затрупа снегът. Страх ме е. Умирам… Ибрахим… Ибрахим!…

Прохор отвори задрямали очи и извика: няма я Синилга, Анфиса стоеше пред него гола. Огънят веднага ослепя от прекрасната й голота и помръкна като пред слънцето. Лъчезарната Анфиса грееше с неописуемата си красота, протегнала към Прохор трепетни ръце:

— Ти си първият!… Само за теб цъфтя като розов храст, миличък. Единствен!

Прохор като треснат от гръм, от мълния, целият се вцепени и със сладък вик се хвърли да целува прелъстителните й крака:

— Анфиса! Анфиса!… Съдба моя…

Мъхът е пухкав и мек, боровите клони са дъхави и бухалът някъде наблизо буха до сутринта…

— Ехе-е! Здравата си заспал — каза черкезинът, димейки с лулата си. — Гъска удари ли, не? Какво уби?

Той седеше до краката му.

Прохор подивяло, трескаво опипа с очи всички ъгли на колибата.

— А къде ти е пушката? Винчехорът?

— Не я взех… Май че не я взех…

— Видя ли ти. Цх!

— Отдавна ли си тук? — попита Прохор с умилкващ се глас.

Ибрахим мълчеше. Прохор искаше да го попита за Анфиса — дали не я е заварил тук. Но го беше срам: ами ако излезе, че това е било сън, ако излезе, че Анфиса изобщо не е стъпвала тук… А и изобщо някак го е срам и му е криво, сякаш в яда си беше убил човек. Дявол да го вземе, това трябва да е било сън… Но шишето беше празно. Ибрахим продължава да мълчи, но той знае нещо; цъка с език, намига му. Много е лукав пустият му Ибрахим. Дявол да го вземе! Защо ли мълчи?

— Хайде да насмолим лодката — каза черкезинът.

И те си тръгнаха. Пееха птичките, зеленееше се тревата. Грееше слънцето.

— Ама че жега! Гледай каква пролет е! — каза Прохор.

Въздухът не му стигаше, виеше му се свят, беше му задушно.

Те вървяха по пътека, утъпкана от животни. Той поизостана от Ибрахим, извади синия Анфисин жартиер с простичка закопчалка и го целуна крадешката.

— Беля работа, Прошка — каза черкезинът, когато се изравниха. — Твойто пушка Иля го донесе на баща ти. „Къде го взе?“ — „У Анфис“.

Прохор отведнъж се спря като закован.

— Кога си пристигна тате?

— Нощес. Ти, Прошка, с баща си карай по-кротко. Не врякай. Същинско звяр е. Ще те убие.

16

Но всичко някак се потули. И чудна работа — баща му не каза нито дума. Майка му, изглежда, нищо не знаеше. Само Иля ходеше с омотана глава като мюфтия с чалма и се заканваше:

— Ще извадя аз на показ нечии кирливи ризи. Знам по чия милост ми сложиха аргументи под очите. Отговорът на гатанката е Прохор…

И освен туй Анфисината пълномощничка, баба Патерица, прошепна в дюкяна на Прохор:

— Той си има ключ, Илюха де, от Анфисината врата. Задигнал е пушката и я е занесъл на баща ти. Какво, баща ти би ли те?

Прохор изпрати по нея бележка:

„Каква беше тая твоя сладка вишньовка! По цели дни и нощи само за теб си мисля. И се ядосвам. Само като си спомня за тате и за теб, па и за себе си, черен ми става светът. Проклятие, а не живот! Слушай, ти беше ли в колибата? Кой беше в колибата? Аз после ще ти разкажа. Тате ме следи. Къде ли да се срещнем? Главата ми гори. Сбогом, моя Анфиса.“

В неделя след литургията Анфиса настигна жената на търговеца Громов; и двете се връщаха от църква.

— Честит празник, Маря Кириловна — каза тя и се усмихна някак срамежливо. — Простете ми, Маря Кириловна, на мен, глупачката, за моя проклет женски език.

Маря Кириловна я гледаше сърдито, ускоряваше крачките си.

— Кълна ви се, в бога ви се кълна и в светото евангелие, нямам вина пред вас!

— А за какво ти построи къща?

— Питайте него. Ама той да не вземе да лъже. Харесал ме е, съжалил ме е може би. Разбира се, аз обичам да се позанасям, само на шега, таквоз сърце имам, такваз съм се родила. Някои се раждат пияници, някои злодеи. А пък аз — лекомислена. Само че на Пьотр Данилич никаква не съм му била.

— Нито на теб ти прилича да ми казваш туй, нито на мен да те слушам…

— Нека ангелът-хранител ме прокълне… Божичко! — Анфиса се разплака или може би се престори, че плаче. На Маря Кириловна също й затрепераха устните.

— Хайде, било каквото било. Само че син ми не закачайте, Анфиса Петровна, миличка. За бога. Той си има годеница…

— Годеницата още не е жена — резонно каза Анфиса. — Годеницата човек сам си избира, жената бог му я дава.

— Отбийте се някой път у дома.

— Сега виждам колко съм виновна пред вас. С Пьотр Данилич ще бъда като коприва. Ще бяга от мен.

Маря Кириловна падна в спалнята си пред иконата и дълго се моли зарадвана, а когато влезе Прохор, здраво го прегърна.

— А пък Анфиса била добра жена.

И се усмихна, и се замисли изведнъж Прохор. Галено и нежно целуна майка си по сресаната на прав път, рано прошарена глава и каза:

— Да, да. Много е добра, майчице. Само дето я клеветят.

— Ама, разправят, водката смучела като мужик.

— Вишньовчица, майчице, вишньовчица.

— Трябва да я сватосаме за Илюха… Той какво си е омотал главата?…

— Какво?! За тоя глупак ли?… Такваз хубавица като Анфиса Петровна, ако живееше в столицата, за княз би могла да се омъжи…

— Ангелска хубост, вярно — каза майката. — Очите не можеш да си откъснеш от нея. — И се сепна. — Ех, Прошенка! На никого не става тя за жена. Хубави са на мечото грозде плодовете, ама хапнеш ли от тях — ще пукнеш.

Прохор си тръгна, а Маря Кириловна взе да го кръсти откъм гърба с широк кръст:

— Уварди го, господи, от женските прелести лукави… Апостоле Прохоре, закрилнико!

 

 

… Илюха гърмеше в зеленчуковата градина с револвер по една лопата, беше изгърмял вече половин кутия патрони и много се ядосваше:

„Ако ще става, да става, а ако не, тогаз… Аз на тая глупачка й правя голяма чест с ръката и сърцето си… Да видим тоя път какво ще излезе. От каторгата не ме е страх. Все едно без нея не мога да живея. Ще я застрелям! А може би случайно и себе си.“

Прохор неусетно се приближи до него:

— Какво правиш?

— Ами изпражнявам се в тая лопата, Прохор Петрович… А все не мога да я улуча. Курсивът мой…

— Я дай. — Прохор се дръпна още по-далеч и заби един след друг три куршума в целта. Захвърли револвера на земята, тръгна си и чак тогава попита: — На теб Анфиса Петровна ли ти беше подарила албума?

— Хи-хи-хи!… Горе-долу.

— А не ти ли е подарък от самия теб?

— Хи-хи-хи!… Вижте как безмилостно страдам заради нея. — Той показа чалмата си. — Момците ме биха. Дали не е по ваша препоръка, пардон?

Прохор все въртеше около нейната къща. Три-четири пъти ходи до дюкяна, уж за да провери добре ли са сложени катинарите. И все не можеше да зърне Анфиса. Къде ли е тя? Да не би да не я влече към него, какво ли прави, за какво ли си мисли, с кого ли е? Покажи се, покажи се, Анфиса, макар за една минутка… А онзи дявол, Илюха, ходи по петите му като сянка. Ей там през плета наднича бялата му чалма. Ех, друг път Прохор би го пернал с камък по челото.

В къщи, след като се наобядваха, когато вече ядяха сладката баница със стафиди и пиеха мляко, баща му каза:

— Я нека Ибрахим излезе да повика гости. Да хвърлим едни карти. Нещо ми е доскучало, пък и празник е…

Баща му през всичките тези дни беше много нежен, изпиваше само по две чашки на обед и гледаше сина си с любещи очи. Прохор само се чудеше и се маеше. Него хем го беше срам от баща му, хем много го беше страх. Разбира се, баща му знае всичко. Да, за страх си е.

— На мен, Петенка, ми се ще да поканим Анфиса Петровна — плахо се обади стопанката. — Може ли?

— Покани я, Маша, покани я… — отвърна й той. — Само че дали ще поиска след шамара, а? В нея има повече фудулук, отколкото у кучето — бълхи. Хе-хе.

Маря Кириловна непрекъснато си четеше молитви наум, усмихваше се сама на себе си и на целия свят, мислеше си: „Да не взема да го урочасам. Такава промяна! Чудна работа.“ Но сърцето й тупкаше въпросително.

Прохор дълго ходи из зеленчуковата градина, хапеше си ноктите, чорлеше си косата и непрекъснато пушеше. „Какво ли му става? Какво ли му е на Прохор Петрович?“ И той не знаеше. „Ех, да взема една торбичка и да се измета, далеч оттук, накъдето ми видят очите, без мисли, само с едно чисто сърце? Къде си ти, чисто сърце?“

Всичко се движи и трепка, върти се пред очите му. Когато плаче Нина — Анфиса е усмихната, но щом Нина се засмее — мрак затуля Анфиса. И от тъмнината нейният упрекващ, отмъстителен стон връхлита Прохор. Колко го мъчи и тормози това… „Анфиса, Анфиса…“

Като младо жребче се провикваше скорецът от брезата и подсвиркваше, и дрънкаше като със струна, и показваше с гърлото си как скърца макарата на кладенеца, в съседската градина.

Прохор за трети път препрочете писмото на Нина, помисли малко, въздъхна. После извади от портфейла си нейната снимка, прегъна я заедно с писмото, накъса я на ситни парченца и я стъпка до банята в калта. Да, в калта.

Това също го запомни, Прохор Петрович!

Деряха си гърлото от любов жабите — ква-ква-ква — някъде там в блатото, до реката. И още един скорец пееше, сигурно за любовта, и другите скорци му отвръщаха със същата любовна песен. Хубава е тая песен, тая осанна на вечния живот! Дали е хубава? Прохор не мислеше за нея. Прохор извади синия жартиер — онзи същия, с простичките закопчалки, допря го до бузата си, до другата си буза, до очите си и го целуваше, целуваше.

Погледна към банята, към разровената от токовете му кал с писмото, тръгна да се прибира.

В двора се мятаха и подхвърчаха десетина обезглавени патици и кокошки; от прерязаните им гърла бликаше кръв като шира от бутилка. Кръв! Готвачката се беше навела и пъшкайки от дебелина, бършеше в тревата огромен окървавен нож. Локва кръв и лицето й — също кърваво.

В плевника лудешки квичаха прасета — чак да ти писнат ушите; черкезинът колеше сукалчетата. Ще има вечеря.

Прохор се озъби кръвожадно — цялата му уста се напълни със слюнка. Изведнъж неудържимо му се прииска да коли, да къса, да лее кръв. В затворената врата на плевника с рев се блъскаше старата свиня — да спасява сукалчетата. Прохор я спипа за ушите. Тя го мушна в ръката с острия си зъб. Прохор изрита свинята, нахълта в плевника и трескаво измъкна ножа от ръцете на черкезина. Хърт, хърт!…

А скорците продължаваха да пеят за любовта, още по-силно крякаха жабите, луната изгряваше. Пролетната вечер отиваше към края си.

Да! Вечерята беше в разгара си.

— А, Прохор Петрович!… Ето те и теб. Същински богатир си станал!

Той седеше до Анфиса — до Анфиса! — защото лично баща му рече:

— Я седни до Анфиса Петровна, че тук е тясно.

Баща му пи малко.

— Не мога, не мога приятели… Не ме насилвайте.

— Ех, урочасали са те… Някой ти е мислил злото.

— Молебен трябва да се отслужи — каза пискливо кметът.

— Бива — весело намигна свещеникът. — Ако се помоля усърдно на колене, може пък да пропиеш — каза той и кой знае защо, близна дланта си със своя широк като лопата език. Всички се разсмяха.

— Пепел ви на езика, отче — засмя се стопанката и погледна Пьотр Данилич нежно, по пролетно му.

А Пьотр Данилич приказваше за работите си, за мелницата — сега там има нов мелничар, някакъв латвиец, интерниран, много хубаво свири на цигулка, — лично доливаше чашите на гостите и неусетно наблюдаваше ония двамата. А те прекалено се бяха увлекли. На тях самите им се струваше, че лицата им са спокойни, ала погледне ли човек по-внимателно отстрана…

— Ох! — не можа да се сдържи Анфиса; тя присви болезнено тънките си вежди, засмя се и пламна цялата. Прохор отмести грамадния си ботуш от малката й пантофка.

— Спомних си една случка. Ама колко смешна!…

— Ах, разкажете ни я, Анфиса Петровна, разкажете ни я, моля ви се — заусмихва се мустакатият пристав, тъй като жена му я нямаше.

— А, нищо особено… Така… Прохор Петрович, подайте ми горчицата.

Прохор й услужи.

— А вие обичате ли?… — попита той и пак затисна пантофката с ботуша си. — Обичате ли горчица?

— Обичам, обичам. — И пантофката се изскубна и възседна ботуша. — Направо не мога да живея без горчица! — „Обичам, обичам“ — подскачаше пантофката.

„Ехе!“ — коварно си помисли влюбеният в Анфиса пристав, засука мустаци, нарочно изтърва табакерата си, после бързо се наведе да я вдигне и надникна под масата.

Но ботушът и пантофката са спокойни.

„Ехе-ехе“ — мрачно произнесе приставът Фьодор Степанович Амбреев, подсвирна си тихичко и набоде с вилицата една маринована гъбка.

— Туй се казва лика-прилика! — прошепна кметът на отец Ипат. — Чак не може да рече човек кой от двамата е по-хубав…

— И двамата са чудо и половина — изръмжа отец Ипат. — Я да си пийнем водка с коняк, приятелю.

Прохор рисуваше по чинията вензела „А“, пантофката му отговори „разбирам“, после вензела „П“. На Прохор от щастие му идеше да разцелува всички.

Бълбукаше водката, звънтяха чашите. Гостите се смееха, усмихваше се и Маря Кириловна.

— Тия дни сънувах в колибата сън — тихо каза наведен над чинийката с нишесте Прохор. — Ама сън ли беше? Не знам.

— Разбира се, че сън… Има си хас.

— Сънувах една гола, много красива…

— С бенка на дясната гърда като мен, нали?…

— Като теб ли? — вдигна вежди Прохор.

— А бухал бухаше ли? — Анфиса впи очи в Прохоровите устни.

— Тогаз туй не е било сън? Не е ли сън? Кажи ми… — тихо прошепна Прохор разтреперан и всичко в него пееше от любов. — Не е ли сън?

— Хайде да се чукнем! — каза тя високо.

И изведнъж… изведнъж…

— Та виж какво, мили ми Прошка, сине…

„Тате ли каза нещо?“ Прохор вдигна глава. „Да, тате е.“ Прохор затаи дъх. И около трапезата стана съвсем тихо. Пьотр Данилич с лявата ръка гладеше брадата си, а с дясната тропаше по масата и натъртено говореше, за да го чуят всички:

— След една седмица, значи, заминаваш с Ибрахим за Угрюм-река. Ще вземеш стока, пари, ще се настаниш някъде и… ще почнеш да въртиш търговия…

Подът под Прохор се продъни.

— А догодина ще те оженим… Хм — още по-натъртено и някак злобно прибави бащата, пронизвайки Анфиса с вълчия си поглед.

Майката скочи, извика нещо, протегна ръце към мъжа си, гостите се разшумяха, закашляха, но златният пръстен рязко захлопа по масата, сякаш по сърцето на Прохор:

— Речено-сторено. Край!

17

Започнаха приготовленията. От притеснения Маря Кириловна легна болна. Бащата му даваше зор: по-бързо, че водата ще спадне.

— Не ти е жал за мен, тате… Пъдиш ме…

— Жал ми е — глухо му отвърна Пьотр Данилич. — Затуй те пъдя… Разбери го.

Прохор чувствуваше, че баща му е много по-силен от него, и като младо тигърче скришом ръмжеше с подвита опашка. Впрочем външно той беше спокоен: ония бащини думи на трапезата отведнъж изгориха всичко в него, но в душата му грееше надежда: ами ако изневиделица работите се обърнат по някакво чудо и не стане това, което е намислил баща му?

— Не се кахъри, Прошка, недей!… Якши е работата! — успокояваше го черкезинът. — Аз зна-ам… Знам, джигит — загадъчно му се заканваше той с пръст и му намигаше. — Тъй е по-добре. Съвсем якши.

Тежеше му само туй, че нямаше как да се видят с Анфиса: баща му дебнеше и него, и Анфисината вратничка. Баща му беше трезвен като лед.

От града пристигнаха по пощата книги. Това беше добре. Прохор отиде с тях при Шапошников. Той беше по долни гащи: — Ах, извинявайте! — кърпеше панталона си, който беше проснат на масата и затиснат със сандък. Конецът беше цял километър дълъг: промуши иглата и тръгне заднишком към вратата.

— Седем кръпки изброих и три дупки, искам да ги изкърпя всичките една по една. Много трудно се вдява конецът, пък и не е практично.

— А пък аз получих „История на културата“ от Липерт, струва ми се… Да, от Липерт е — надникна Прохор в книгата.

— Прочетохте ли я?

— Не. Ще я взема в тайгата.

— Ама за тайгата ли заминавате? Защо? За колко време?

— Тате ме пъди… — въздъхна Прохор и обидено подръпна мустачките си.

— Жалко, жалко. Пак за вашата Угрюм-река ли? Жалко, млади момко. А вие недейте заминава, плюйте на всичко.

— Не е чак толкоз просто.

— Женска история, а? Аха, разбирам. Чувах, чувах, извинявайте. На село не може без клюки. Вие трябва да си изработите преди всичко отношение към нещата. И след като застанете на позициите на висшия морал — разбирате ли, на висшия! — трябва рязко да решите въпроса. Аз обичам тая жена, взаимно се обичаме, разбирате ли? Взаимно. Отлично. Но тук идва едно „но“, твърде значително „но“, така да се каже, едно „но“, което доминира над всичко. Тогава аз казвам: „Или, или“. Или скъсвам с нея веднъж завинаги, или се женя за нея. Човек трябва да е твърд и решителен. Ето например аз…

Той продължаваше да търчи с иглата от панталоните до вратата, нисичък, брадат, и словото му беше дълго като конеца.

— Не е чак толкоз просто — сърдейки му се, кой знае защо, пак каза Прохор, — тук се е омотало цяло кълбо — въздъхна той.

— А? Не е чак толкоз просто ли? — сърдито мушна Шапошников кръпката и си убоде пръста. — Ами тогаз разсечете кълбото. Ррраз! В краен случай скъсайте с баща си! Ррраз!

— Шапошников, миличък!… Толкова ми е тежко!… Такава празнота чувствувам в себе си… Елате с мен. Миличък!…

Домакинът взе да чеше гривата си с цяла шепа:

— С вас? Д-да д-дойда с вас? А-а… Т-туй… не е чак толкоз просто — каза той, заеквайки ужасно. — Забранено ми е. Аз съм интерниран. Приставът няма да ме пусне.

Очите на Прохор засвяткаха:

— А вие застанете на позициите и скъсайте с пристава… Рр-аз!

— Как да ви кажа… — проточи Шапошников и изведнъж се засмя смутено, подръпвайки долните си гащи: — Ама че сте заядлив…

 

 

Баща му страдаше жестоко. Глождеше го червей. Само че не онзи, не стомашният квартирант — душата му плачеше за пиене. Всяка заран изпиваше старателно чашка светена вода, ядеше просфори, но два дена преди заминаването на сина му търлилото на Пьотр Данилич се свърши и той го удари на пиене.

Седеше сам в закътаната задушна стаичка и се оплакваше на гарафата с водка:

— Ех, Прошка, Прошка!… Сине… Не сме ли от една кръв с теб? В душата ми надникни, Прошка… Сине! Прошка!… В душата-а — отлепяше палец от юмрука си и се мушкаше в гърдите.

Вечерта при него влезе Ибрахим:

— Господарю!… Мой с Прошка довечера отиваме на езерото да ловим риба. Ще я пушим… Пътят е дълъг, на Угрюм-река ще ни трябва.

— Вървете — каза стопанинът. — Прати Иля при мен… И виж какво, кунак, на никого недей казва, че пия… Речи им, че книга чета… Прати Илюха при мен!

Ибрахим оседла два коня: за Прохор и за себе си своя Казбек.

— Виж какво — каза Пьотр Данилич на превилия гръб пред него Иля. — Кратуната ти още ли не е оздравяла?

— Тъй вярно, още не е… — малодушно се ухили той с изгнилите си зъби.

— Тогаз, кучи сине, и краката ще ти отскубна…

— Като нищо, Пьотр Данилич — пак се ухили Иля и се почеса между веждите.

— Виж какво… Иди нощес да спиш на Анфисините стъпала. Да си край къщата… През цялата нощ лай… Разбра ли?… Лай като куче.

— Съвсем непременно — с готовност се обади Иля. — Ама как тъй бе, Пьотр Данилич?… Току-виж, се намерила в къщата и пушка… И то чия? По какъв повод?

— Марш оттук, кучи сине!

 

 

На Анфиса хич не й се спи тая нощ. А и вчера не можа да затвори очи. Тежко й е! Ех, безпомощна е тя, безпомощен е и Прохор!

Млад е още соколът, плах. Соколе, соколе, нима ще отлетиш, няма да си поплачеш с мен? Не, да става каквото ще, нека само заспят всички по-дълбоко, ще иде при него, ще чукне на капака на прозорчето му: излез, мили!

Лежи Иля Сохатих отвън на Анфисините стъпала, той е наврял своя ключ в бравата, за да не отключи Анфиса отвътре, лежи и си мечтае, нека само Прохор се праждоса, ще падне тогава Иля на колене пред господаря, ще заплаче: господарю, жив да си… тъй и тъй той иска с Анфиса в законен брак да встъпи… Леле, как ще побеснее търговецът: „Мерзавец, мръсник!“ — може и по мутрата да го фрасне, после ще рече: „Жени се, говедо!“ Порядъчните търговци все тъй постъпват.

Изведнъж дъските на пода изскърцаха — Илюха наостри уши, — отвътре се чу скрибуцане на ключ и глас:

— Кой си прави шеги?… Заключили са ме…

— Лека нощ, Анфиса Петровна, бивша мадам Козирева, а бъдеща аз си знам чия… — каза Иля Сохатих, както си лежеше на шубата до вратата. — Тук, с извинение, сме ние… тъй да се каже — и за всеки случай й помаха учтиво с шапка.

Отвътре стана тихо, сякаш нямаше жив човек.

 

 

На брега на езерото пламтеше голям огън. Рибата слабо кълвеше. Луната беше посребрила пътечка върху водата, колибата на лунната светлина изглеждаше съвсем синя. Милата колибка! Колко е тихо и тъжно! Какъв мрак обгръща тайгата.

Черкезинът плю и неочакване взе да псува:

— Друго кука трябва… Голямо… С тоз дяволът да лови… Мръсник! Лулата си забравих…

Прохор едва надигна натежалата си глава, а черкезинът беше вече на седлото.

— Чакай ме тук — вика той. — Лулата си ще донеса. Хубаво кука ще донеса. Дий, дий! — подвикна той и шибна Казбек с камшика.

„Страшен е — помисли си Прохор за Ибрахим. — Да, още утре им остава, а вдругиден ще потеглят. Сбогом, езеро, колибке; сбогом, мила Анфиса! Майчице, сбогом, сбогом!“ Каква мъка го е налегнала все пак! Дойде му наум Угрюм-река и оная страшна нощ, предсмъртната. Защо заминава? Да си търси гроба ли? Мержелееха се смътни мечти, мержелееше се месецът над тайгата. И кой знае колко време мечта така Прохор — може би минута, може би час.

Но бухалът още не беше избухал в тайгата, когато пред него изникна черкезинът:

— На̀ ти лула, пуши… На̀ ти кукичка… — И седна до него.

Настрана от тях пръхтяха конете и размахваха опашки, за да се вардят от нощните комари.

— Хайде да спим, Прошка. Мой тук ще легне, твой — в колибата.

— Ще легна с теб, до огъня… Там има комари…

— Колибата! — развика се черкезинът. — Мой изгони комари от колиба… Хубаво затвори вратата… Хайде! — и подвикна подире му: — Изхвърли на мен бурката. Колибата… Молам ти се!

След малко от колибата изхвръкна като луд Прохор с бурката и се хвърли с радостен смях върху черкезина.

— Ибрахим! Ибрахимушка! Ибрахимушка! — Търкаляше го по земята и го целуваше по голото теме, по челото, по изгърбения нос.

— Спри бе, магаре! Тютюн разсипа. Магаре!…

Избоботи, закиска се неочаквано бухалът. Благодаря ти, нощна птицо, горско плашило. Прохор целуваше своята Анфиса както вятърът целува цъфнал мак. Те седяха един до друг, бяха се втренчили очи в очи. И плачеха също като деца. От Анфиса лъхаше на цветя и нощна роса:

— Черкезинът ме докара с коня по-бързо от вятър.

За какво си приказваха те? Не се знае. Сбрали се бяха младост с младост, за тях това беше последната безшумна нощ в гората. Нека боровете разкажат как те пиеха любовта до дъно и не можеха да се напият до насита; нека тръстиките запомнят и разкажат шепнешком на вятъра техния шепот, нека бухалът подслуша прощалния им разговор.

— Ето че се свършиха бързите ни дни, соколе. Страх ме е, страх ме е…

— Да, Анфиса, душо… Свършиха се.

Къщата на Анфиса е на баир и задънената бъчва от захар се изтърколи право в копривата, пред кръчмата. Рано заранта край бъчвата се насъбраха женоря — жените бяха тръгнали за вода, а един пияница избиваше дъното на бъчвата.

— Уу-у! Господи Сусе! — взеха да се кръстят женорята и да отстъпват заднешком.

— Сохатих! Ти ли си?! — разкрачи се пияницата и от изумление падна в копривата.

— Пардон… Мерси… — хъркаше Иля Петрович, докато се измъкваше опулен от бъчвата като бухал от хралупа. — Фу-у!… Насмалко не пукнах. Представете си, моля ви се, какво недоразумение… Дявол да го вземе! Грабна ме един човек с неизвестна външност, мутрата му омотана с парцал, и ме навря тук… А аз бях в сънено положение… Нощес.

Иля Сохатих се окъпа в рекичката и както си беше чорлав, се запъти към къщи.

— Представи си, Ибрахим… Някакъв негодник най-неочаквано ме натика с краката нагоре в една бъчва, разбираш ли? Нощес…

— Мръсник — съчувствено изруга Ибрахим.

На другия ден Прохор и Ибрахим заминаха за Угрюм-река.

Сбогом, Прохор Петрович! На добър час!

1

Земята хвърчи край слънцето като комар над пламналата тайга. В пространството няма нито векове, нито хилядолетия. Но земята е затворена сама в себе си като пленник; по нейната повърхност от края към началото плава Угрюм-река и всяка крачка на земята по спиралата на времето около слънцето и едновременно със слънцето бележи за човека една година.

Като миг изминаха три дълги човешки години. В края на третата година до село Медведево долетя телеграма от Прохор Петрович. Пьотр Данилич и Маря Кириловна! Радостна ли ще е телеграмата или фатална? С човешките си слепи сърца и двамата усетиха едновременно: радостна, да.

Но през тия три години Угрюм-река на три пъти хвърля ледената си дреха, през това време се случи следното.

Прохор се установи в средното течение на Угрюм-река, та да е по-близо до хората. Но и за орловите криле най-близкото селище не беше чак дотам близко.

Високият десен бряг. Наоколо тайгата е преплела гъсталаци. Но ето една долина, цялата в цветя, в розови шипки. Досами реката се вижда кръгъл хълм, като обърната чаша. Тук ще бъде седалището.

— На върха на хълма ще построя висока кула — каза Прохор. — Всеки ден ще се любувам на реката, ще посрещам параходите си. Виж колко е хубава гледката!

— Якши! — потвърди Ибрахим.

Живееха в палатка като на поход. Риба, дивеч, диви плодове и гъби. Наесен шестима дюлгери, между тях — Константин Фарков, построиха малка къщурка с пет прозорчета, кукленска баня, склад за стока и конюшня за два коня. До къщата на висок стълб е закована табела:

РЕЗИДЕНЦИЯ „ГРОМОВО“ ПРИТЕЖАТЕЛ — ПРОХОР ГРОМОВ. ТЪРГОВЕЦ

Черкезинът си направи от плет нещо като колиба измаза я с глина, вароса я и също закова табела на един дирек:

ГУСПУДИН ИБРАХИМ ОГЛУ БЕЛБЕРНИЦА

Строежът се надзираваше от Ибрахим; той малко по малко започна да дебелее от благополучие. Прохор слабееше. Разкъсваше се от работа. В нея избледняха Анфиса, Нина, майка му и баща му. По цели седмици кръстосваше с Константин Фарков тайгата, оглеждаше рекичките, изворите, планините, през които минаваха.

— Тук трябва да има злато.

— Да — каза Фарков. — Тунгусите знаят къде е, ама не казват. От русина ги е страх: ще нахълтат русинът, ще омаскари всичко и ще ги прокуди.

Веднъж се натъкнаха на оградено място: до някаква безименна рекичка — дълбок изкоп с рухнали стени, обрасъл с храсти и трева.

— Тук някакъв дворянин е идвал с работници да търси злато! — възкликна Фарков, като сочеше прогнилите стълбове. — Отдавна е било това, разправят старите хора. — Златото — с лопата да го ринеш. Ама той се разболял, работниците започнали да гладуват, назад не знаели как да се върнат, а през туй време ударили студове, завалял сняг… То се знае, убили го, изяли го, а после и те изпукали. Бог да ги прости!

Прохор си записа разказа и направи план.

— Мястото ще го запомниш ли? От лагера можеш ли да го намериш? Здравата ще се развъртим ние тук. Ще видиш какво ще стане, Константин.

 

 

Есента беше ранна, през септември упорито взе да ръси дъжд и сняг. Заедно с облаците и мъката налегна Прохор. Дюлгерите си отидоха. Макар че склони да остане, Фарков също си замина. Щом навали достатъчно сняг, че да се пътува с шейна, той пак ще се върне с бабичката и със сина си. С хората тръгна да вземе пощата и черкезинът със своя Казбек. Той ще занесе до Подволочная Прохоровите писма: за Нина, за техните, за Шапошников и, разбира се, за нея, за Анфиса. Пощаджията от село Подволочная — роднина на Таня — веднъж на два месеца откарваше пощата до околийския град и я докарваше оттам. Нека черкезинът не забрави да вземе всичко, което е пристигнало: може да са книги, може да са колети, а най-важното — писмо, писмо от нея, от Анфиса. Има си хас, Ибрахим разбира. Какво ще му обяснява.

— Слушай, доведи Татяна — полу на шега каза Прохор и очите му заиграха гузно.

— Какъв Татян те е патил? — викна черкезинът. — Аз съм ти Татян!

Прохор остана сам. Той, тайгата, сивите облаци и зъзнещата Угрюм-река.

Четеше книги, мислеше. Да, ще изкара тук една година, а може и две, няма да се върне при баща си. Това не е баща, това е жесток, неизтрезняващ пияница, който изгони сина си. Отлично! Прохор, слава богу, вече стъпи на краката си. Скоро ще дойдат тунгуси, ще накупят стока — той ще бъде благ, безкористен — и ще го хвалят навсякъде из тайгата. Това на първо време. После Прохор ще запретне ръкави и тогава ще видят всички какво ще направи той от този край, на какво е способен истински човек с голям размах.

Но как ще работи, как ще живее? Нали все пак трябва да има някаква опора в живота, стожер. Майка му? Не става. А освен туй и надали ще поиска да зареже къщата си: жените са като котките — свикнат ли с едно място, предпочитат там да си умрат. Любовница? — Не, не бива. С Анфиса също надали ще мелят брашно, Анфиса е силен характер; неговата стоманена коса може да се строши в нейния камък. Анфиса е камък. — А за развлечение все ще се намери някоя.

Жена! Точно така. Трябва му жена. И, разбира се, Нина Куприянова… Нина!… Решено е. Напролет ще замине при нея.

Ярко и весело гори печката, Прохор крачи от единия ъгъл на стаята до другия, пее. Трябва да си вземе кучета. Освен туй котарак и кокошки. Вари си рибена чорба, прави си чай в котлето. Над покрива на къщата профучава виелица, но вътре е топло. Колко е хубаво да си стои човек на топличко. И колко приятна е къщурката му. Анфиса, приятелко, ела да си помечтаем поне насън!

Изважда бележниците от първото си пътешествие и започва да ги систематизира. Неговият лагер, резиденция „Громово“, се намира на петстотин версти от Подволочная. Да, така е. Ей го завоя, а ето ги ръкава и червената скала. Тъй. До Ербохомохля, последния населен пункт, има триста версти. Живи ли са ония двама старци, как се казваха… Сега, сега… Сунгалови? Жив ли е столетникът Никита Сунгалов, който цял ден беше препускал подире им, само и само да им даде пари за една свещ? Не, сигурно е умрял; тук са записани думите му: „По Голяма Богородица ще умра“.

Навън със свирене прелетяха закъснели патици. Прохор грабна пушката, но умислен я закачи пак на стената и се задълбочи в бележниците си. Колко спомени! Ех, да умееше да пише!

Свечеряваше се. Прохор запали светлата лампа и работи до късно. Полунощ. Изморяваща тишина. Прохор се измори от тишината и от мислите си. А навън вятърът бучи. Той излезе на чист въздух. Тъмнина. Тайгата шумеше и някъде наблизо се пенеше реката. Но нищо не се вижда. Живата тъмнина бучи, клокочи, тя няма край. Колко е страшно да си сам под напора на вятъра. Ще те грабне злобната плашеща сила, ще те подхвърли нагоре, ще те отнесе като дух. Не, под краката му е твърдото голо теме на хълма. Няма да я бъде тая!

Прохор размаха калпака си, викна:

— Угрюм-река! Здравей!… Аз съм твоят господар! Почакай, параходи ще браздят водата ти. Аз ще те впрегна и ти ще почнеш да въртиш колелата на моите машини. А поискам ли, ще ти заповядам да течеш не тук, а там. Защото Прохор Громов е по-силен от теб! — Той се закашля от вятъра, но се засмя, размаха калпак и викна като луд: — Уррра!

Угрюм-река плюеше, пръхтеше и сляпо се движеше към океана.

Чак след тринайсет дена дюлгерите се дотътриха до Подволочная. Ибрахим отседна у Фарков. Къщата беше потънала в мръсотия, клюмнала, вместо стъкла на прозорците имаше волски мехури. Затова пък яж, колкото ти душа иска, гощавай се, пий.

На другата заран Ибрахим отиде при пощаджията, в кантората му. Бяха пристигнали пет писма, едното от Анфиса — „За Прохор Петрович лично“. Вестници, колети с книги. „Те ще са от Шапкин“. И три големи денка. „Туй е стока“.

Той измъкна изпод бурката си две писма и ги раздруса пред червения нос на пощаджията:

— Ако загубиш туй и ей туй, молам ти се, глава ще режем!

Едното писмо беше надписано с чепати гарги и към адреса имаше добавка: „Господарски готвачка Варвар“.

Пощаджията го прочете с тесните си очи, каза:

— Все едно, че крава с тумбака си го е намацотила.

Другото писмо е за град Крайск, за Нина Яковлевна Куприянова. Черкезинът го целуна и викна, въртейки бялото на очите си:

— Сам ще го турна! Дай чанта, къде чанта! Загубиш, намушкал с ханджар в търбуха!…

А писмото с червен печат, адресирано до Анфиса Козирева, не го даде и се прибра в къщи, у Фарков. Сигурно сега Прохор беше изхълцал. Сигурно беше изтръпнало сърцето на Анфиса.

Ибрахим нагъваше кисело мляко, пиеше чай със сладко и сричаше Анфисиното писмо, което беше разпечатал:

„Ненагледно момче, Прошенка, приятелче драго. Замина си ти и сърчицето ми затрепка като птичка, когато ястреб я вкопчи с нокти. Божичко! Поне с два реда да беше се обадил. Защо ли не мога да се блъсна с бялата си гръд в черната земя и да литна при теб!“

— Мръсница!… — избоботи черкезинът, както ръфаше с белите си зъби една глава лук, и престана да чете.

Ей го и червения печат — прас, прас! — отвори писмото:

„Мила ми, ненагледна Анфисочка! Ето че ние с Ибрахим пристигнахме. А ти не си с нас. И ми се привижда колибата и оная омайна нощ, и другата нощ, когато моят верен оръженосец те докара като вихър с коня си… Анфиса! Аз скоро…“

— Мръсник! — изсъска черкезинът.

— Кажи де, какво пишат? — попита го Фарков.

— Какво пишат ли? Пишат — якши… Убаво пишат…

— Е, слава богу — каза Фарков и се прекръсти. — Хайде, наздраве!

Черкезинът си изпи чашката, плю и с мъдростта на библейския Соломон хвърли и двете любовни писма в запалената печка.

2

Сърцето на Анфиса Петровна е празно като изоставено от птица гнездо сред гола гора. След раздялата с Прохор й беше много тежко, все чакаше писмо от него: на, пощаджията спря пред къщата на Пьотр Данилич, всички получиха, за нея няма писмо. Като оплюта си тръгна към дома — срам в душата и болка, и безсрамните старчески очи: Пьотр Данилич дори подсвирна подире й.

„Така е то, Прохор Петрович, така е, хвърковат соколе. Коя ли змия го е замаяла там? Дайте я насам тая змия, дайте я!…“ Чаша подир чаша пие Анфиса от вишпьовката и не се напива. А може писмото му просто да се е загубило, тя пак ще му напише нежно, с кръв и сълзи, ще запечата новото писмо със смола от полунощен горски пън, а ако не дойде отговор, ще зареже всичко и ще забегне при него боса по снега, студ не студ, ще тръгне.

Пише се кахърно писмо.

А времето лети и Пьотр Данилич не престава да ходи при нея. Но неговите молби за Анфиса са глас в пустиня.

Една вечер дойде пиян. Имаше виелица, той беше целият покрит със сняг. И с пушка на рамо.

— Е, Анфиса, пази се! — В очите му се чете отчаяна решимост и още нещо злодейско.

— Да ме биеш ли си дошъл? — безстрашно, весело го попита тя.

Пьотр Данилич потайно мълчеше; хлътналите му, заградени с черни кръгове, злобни очи рязко подскачаха, описвайки четириъгълници около Анфисиното лице.

Тя отстъпи заднешката — да не би да е полудял? — и ноздрите й леко трепнаха. В здрача й се стори, че Пьотр се прицелва в нея с пушката. Слепоочията й изстинаха.

— Какво ще речеш, Петруша?

— Погали ме де. Барем… ме притисни до себе си… Хайде!… — И Пьотр направи крачка към Анфиса.

— Остави ме на мира, не се навирай — боязливо заговори Анфиса. — Аз него обичам.

— Прошка ли?

— Да.

Пьотр с несигурна пиянска стъпка се дръпна назад и тупна с пушката по пода. Анфиса сключи вежди, напрегна се, сякаш чакаше смъртта си. Очите на Пьотр зашариха. Като стискаше и отпущаше грамадния си юмрук, той каза прегракнало:

— Значи… Значи, бащата срещу сина, сина срещу бащата, като два мечока? Ти?! Да ни насъскаш ли искаш?

Тя се засмя с един такъв студен, дълбок, сякаш чужд смях. Пьотр Данилич веднага престана да диша, а тя наведе глава на една страна и със същия нервен смях се обади:

— А шамара помниш ли го, Петя?

Той й отвърна с чужди устни:

— Ще го убия… Ако не ме обикнеш, ще го убия… И теб ще те убия.

Тя се засмя още по-хитро, още по-напевно рукнаха от прекрасните й устни думите:

— Значи, дощяло ти се е, стар глупако, да се разходиш из каторгата? Богатството да си зарежеш? А, Петя? Не ти стиска да убиеш! Скопен бик си ти.

— Анфиса, не ме влудявай! — затресе се Пьотр като в припадък и грабна пушката.

Анфиса скочи, удари се в гърдите, от писъка й издрънча шишето на лампата:

— Стреляй! Стреляй, дяволе омразен. Хайде де!…

 

 

Отначало, когато черкезинът замина с Прохор за тая омразна Угрюм-река, Варвара, готвачката на търговеца, на лягане се молеше със сълзи:

— Спаси, помилуй господи, несретния татарин Ибрахим… И ангел-пазител си няма, глупакът му с глупак… Да не знае човек на кого да се моли. Великомъченик Абрам май му приляга.

Но постепенно, месец след месец, всичко се забрави и както студът изсуши земята, тъй секнаха и сълзите на готвачката.

Но по някакво чудо допълзя Ибрахимовото писмо, само че за беля нито една дума не можаха да разчетат нито попът, нито приставът, нито интернираните.

Отец Ипат рече:

— Чудо и половина — подсвирна и се разсмя.

— Как да не се ядосваш! — Варвара от обич беше готова да изяде въпросното скъпо писмо с каша, барем мислите му да научи. Но Иля Сохатих я разкандърдиса:

— Ти видяла ли си някой да яде писмо с каша?! Жрица ще ми се пишеш! Не можеш ли да се сетиш, че кашата няма да ти се качи в главата; самата удивително прекрасно разбираш къде ще иде. Дебелана такава!…

— Ами какво да сторя бе, Илюшенка?!… Ох, горкана!

— Нека се съхранява в моя албум. Туй писмо лично писателят му трябва да го прочете, тоест черкезинът… И си избършете сълзите… И благоволете веднага да ми дадете чорба… Фют!

Илюха се беше оперил: сега само той се разпореждаше в дюкяна, стопанинът пиеше, стопанката, макар и да го изместваше полека-лека отвсякъде, но жената си е жена. А най-важното, затуй се беше оперил Сохатих, защото Прохор в писмото до майка си му пращаше много здраве и един вид намек: няма да е зле, тъй да се каже, ако той и Анфиса Петровна се задомят.

Когато Илюха съобщи предположенията си на Анфиса, тя побесня. Нищо, нека минат една-две седмици, а той ще изнамери подходяща политика.

Веднъж Шапошников дойде пийнал при Анфиса да иска вълна. Вълна ли? Да, да, вълна, за да тъпче с нея животинките си. А после седнаха да пият чай, да си приказват, да си хапват курабийки.

— Кажете, за бога, вие като такава звезда, като такава етоал сте паднали при нас, че… — и се заплете в словоизлиянията си.

— Нищо не разбирам от умните ви приказки. Много сте образован. Карайте някак по-просто.

— Коя сте вие, откъде сте се взели? Лицето ви е много оригинално, не просто, а начинът ви на живот…

Той се смути. Всъщност съвсем не беше дошъл за вълна: той знаеше за какво е дошъл. „Понаблюдавайте Анфиса, какво се кани да прави тя с баща ми и изобщо… Вие сте опитен човек — пишеше му Прохор — и ми съобщете.“

Анфиса гледаше гостенина си изчаквателно. Той говореше с някакъв умисъл, ядосано и — Анфиса усещаше това — искаше да я засегне.

— Коя съм, това ли ви интересува? Аз съм Анфиса. Жена.

— Ясно!

— Прохор Петрович веднъж ме нарече вещица. Каква съм, вещица ли? Как мислите?

— Оставете това, моля ви се.

— А откъде съм, и аз не знам. А на вас за какво ви е?

Как тъй за какво, просто му е интересно: едни наблюдават животните, други — хода на небесните звезди, трети изучават камъните, планините, земните пластове. А Шапошников се интересува просто от живота, от отношенията на хората помежду им.

Откъм мълчащата Анфиса към него идваше невидима сила, която го пронизваше и завладяваше. Сега той говореше плавно, без да заеква, и строгите му очи зад пенснето започнаха да се смекчават, а бузите му — се зачервяват.

— Много сърца вехнат заради вашата действително красива външност. Вашата външност, тоест фигура и всичко, е ефектна, може да се каже, без каквито и да е „но“. Разбирате ли? Тоест тя е прекрасна. И, разбира се, вие бихте могли да направите щастлив всекиго от… от… Но, от друга страна, душата ви…

— Душата ми — прекъсна го Анфиса — ще обикне когото си иска. И толкоз силно ще го обикне… че…

— Прекрасно! Но не знам дали ме разбирате. Във вас има много романтика. Тоест, как да го река… Вие в чувствата си хвърчите над облаците, вашата душа е песен, и то някаква такава разбойническа песен, циганска. А пък трябва да се живее, да се живее на земята, простичко.

— Простичко ли? Как тъй простичко. Шапошников, миличък? — И Анфиса нежно сложи ръка на рамото му.

— Ами много просто — рече той, изчерви се и предпазливо смъкна от рамото си топлата й ръка. — Човек невинаги трябва да вярва на сърцето си. А трябва и с ум. Ето, да речем, вие например страстно сте обикнали един юноша.

— Ето, да речем, аз страстно съм обикнала един юноша, Прохор Петрович. — Анфиса се усмихна и сложи на раменете му и двете си ръце.

— Прохор Петрович ли? — попита той и се смути.

— Да, моя сокол, Прохор Петрович.

Шапошников се начумери и подсмърчайки сконфузено, видя как очите й се наляха със сълзи.

— Откажете се, Анфиса Петровна, дори да мечтаете за това — затрепера гласът му. — Ще загинете.

— Шапошников, миличък, добричък Шапошников! Обичам го, до смърт го обичам. Дайте да ви целуна по голото теменце. Сърцето ви е голямо, ама не е стоплено; сам кукуваш като отшелник. А годинките ти се изнизват като лютив пушек. Барем да се беше оженил… Ама коя ли да вземеш в тоя пущинак. Ех и ти, несретнико!

Шапошников отначало се пулеше: стори му се, че майка му е възкръснала пред него: после го засърби носът и в гърдите му нещо се преобърна.

— Да, да, да… Това е вярно, вярно е… Да-да-да… Златно сърце имате вие. — Той стана, отиде в другия край на стаята и запъшка, секнейки се крадешката в мръсната си кърпа.

3

Хладно слънчево утро. Зимата само им се беше заканила, топлият вятър за една нощ изяде всичкия сняг: под краката е влажно, зелено. Прохор се страхува да се отдалечи от лагера: току-виж, се загубил. Белките вече си бяха сменили козината и бяха станали пухкави. На колана му висят шест белки, време е да се прибира. Аха, елени. Много елени. Тунгуси са дошли. Срещу къщата, под хълма, е разпънат чум.

— Показваш стока, бойѐ — каза му кривокрак старец.

— Хайде — каза младият му син. — Белка, лисица, самур има. Много-много… Хайде правим размен!

Облегнало рамо на един бор, стоеше младо момиче, Джагда, внучка на стареца. То красиво беше извило снага и гледаше втренчено Прохор с радостни очи.

Прохор наистина размени много кожи срещу стока. Тунгусите останаха доволни.

— Ти си истинско приятел. Не лъжеш, не мошеник.

Младият баща на Джагда се метна на един елен и се изгуби в тайгата, като каза:

— Стой тук, бойѐ, чакай!

На Джагда Прохор подари сребърни обечки с камъни. На майка й — лула и тютюн. Джагда се усмихваше, шепнеше нещо и бузите й се зачервяваха. Избяга в тайгата. Гласът й звънтя до вечерта.

Когато месецът се издигна над тайгата, Прохор отиде на хълма. Той чувствуваше: дебнат го очите на Джагда, и слезе към реката. Край брега, вързани за колове, дремят три големи шитика — неговият търговски флот. Прохор смъкна от покрива на шитика леката лодка от брезово дърво и се прехвърли на другия бряг. В лунната нощ му се искаше да броди, да мечтае. Колко е хубаво, че дойдоха хора и тая мъничка Джагда. Колко ярки и влажни са устните й и колко нежна трябва да е гръдта й под извезания с мъниста халми.

Прохор отиде навътре в гората. Все по-гъста и по-непроходима ставаше тайгата. Но ето че излезе на поляна. Нещо се мярна пред очите му. Прохор вдигна пушката. Изтрещя съчка и — ах! — Прохор се втурна към Джагда. Тя уплашено побягна през поляната. Прохор подире й като стрела след птица.

— Джагда, Джагда!

Зашумяха боровете, той почти я настигна, чува дишането й.

— Ах! — Тя се подпря на края на дългата тояга, мернаха се във въздуха нежните й крака — и тя прехвръкна като перце над един огромен повален дънер. Прохор се задъхваше, беснееше: — Стой! — Захвърли пушката и разширил ноздри, тичаше с все сила след девойката. Кръвта кипеше в него като черна вълна: „Ще ми избяга, дяволчето недно!“ И пак трепкащата — тъмна с бяло, — сякаш шибана с бич поляна, и сърцето му е покрито с кървави следи от бич: подскачат боровете, хиляди луни играят хоро и шибат очите му хиляди мяркащи се бързи крака. Внезапно — мрак и огън, и нищо друго освен падналата Джагда.

— А-а, дяволче такова!

Джагда се уплаши, заплака, затули лицето си с ръка, с дланта нагоре. И между треперещите й пръсти е стиснато някакво късно цвете, то мирише на мента.

Тръгнаха да се прибират през глухата, призрачна нощ. В гърдите на Прохор вилнееше, искаше да избяга някакъв неукротим звяр; беше му тясно вътре. Прохор потръпваше, дишаше шумно; искаше му се да разкъса гърдите си, да натика там тая развълнувана плаха Джагда и дълго да я мъчи. От премръзналата земя буйно и гъсто се вдигаше мъгла; на Прохор тя му стига до кръста, на нея — до гърдите, те плуват над бялата повърхност като в ладия, тя хлипа тихичко, той разширява ноздри.

— Аз търсех елените. Какво направи с мен? Защо?

Ръката му мълком се гмурна под мъглата, Джагда се олюля, покорно падна на мекия мъх, на дъното.

Отвъд реката от време на време излайваха кучета, викаше тревожно майката на Джагда. Скоро цялата нощ се забули с мъгла, те едвам намериха пътя до реката.

— Как можа да дойдеш тук? Пеш ли си минала по водата?

— Реката изтика твоята лодка при мен. Ти защо ме обиди?

Гласът й е просълзен и докато прекосяваха реката, Джагда плачеше сподавено и тихо. Изведнъж на Прохор му се доиска да удари девойката с греблото, да я блъсне във водата и да гледа как тя ще започне да се мята, да му се моли, как ще я погълнат вълните.

— Защо плачеш?

Тя мълчеше.

— Защо плачеш? — викна той и лодката им се блъсна в забуления от мъгла бряг.

— Няма да ти кажа, няма да ти кажа — срамежливо и страстно проточи Джагда, бързо го прегърна и го целуна по устните.

В къщи Прохор записа в дневника си:

„17 септември, нощта. Джагда. Джагда значи ела. Но тя прилича на мъничка белка. Защо ли не съм мохамеданин? Заедно с Нина щеше да си живее при мен и Джагда.“

„И, разбира се, Анфиса… Ами да… — помисли си той. — Какво ли прави тя сега? Сигурно спи.“ Той също ще си легне сега, капнал е и целият е мокър. Скоро ли ще се върне Ибрахим, скоро ли ще му донесе писмо от Анфиса?

— Лека нощ, Анфисочка!

Заранта, още докато спеше, цялата къща се напълни с тунгуси. Те насядаха на пода, запушиха. Немити, откак са се родили, те миришеха отвратително, а на всичко отгоре пушеха махорка. Прохор кихна и отвори очи.

— Виж, бойѐ, два катуна ти доведох — каза младият баща на Джагда. — Чакай тук, всичкото тунгус при теб ще се навърта. Друг търговец, три търговец лъже, граби, разписка обърква, мошеник. А пък ти — истински приятел.

Прохоровата стока бързо намаля, целият склад бе препълнен с току-що разменени кожи — истински капитал. Тунгусите са много доволни, радват се. Нека техният нов приятел ги почерпи с водка. Прохор ги нагости царски; всички, мъже и жени, се натръшкаха пияни. Младите тунгуски са или ярко красиви, или безобразни, а бабичките са отпуснати като мокра глина — кал. Прохор също се напи. Призори започна да му се повдига, отиде да се изкъпе в Угрюм-река. Студ и стъклена коричка на плиткото. Бър-р-р!

„А Джагда вчера защо я нямаше? Къде ли е?“ Джагда се беше покатерила на един висок кедър и тайно го изпращаше до реката с печален поглед.

Прохор преплава с лодката на отсрещния бряг и тръгна из гората да търси пушката. Късно вечерта, капнал и разстроен, се домъкна до в къщи. Надникна в чума на Джагдини — чумът е празен. Край къщата се търкаляха камара пияни тунгуси. Те се дърпаха за дългите плитки, заплюваха се, плачеха, пееха с цяло гърло. От смазаните им носове шуртеше кръв. Щом видяха Прохор, развикаха се:

— На ти сукното, вземи си го, на̀ ти захарта, чая, брашното, сачмите, барута. Всичко си вземи. Само водка ни дай.

Прохор ги пъдеше. Те се търкаляха в краката му, целуваха му ботушите, пълзяха подире му на колене, на четири крака, плачеха, молеха се:

— Дай водка, приятел! Ще изпукаме, приятел!

Прохор се погнуси. Той каза на един старец:

— Искаш ли да ти извадя окото с ей тая кама? Тогаз ще ти дам.

— Кое? Лявото ли? — попита старецът.

— Да. — И Прохор извади камата си.

Старецът се позамисли и рече:

— Можи. Един око ми стига: белка да гърмя — дясното. А лявото можи.

Прохор най-сериозно отиде при него и вдигна камата. Старецът започна да размахва ръце, да скимти:

— Ти неусетно го избоди, крадешката, аз да не знам… Че инак е много страшно… Опазил те господ колко… Ох!…

В гърдите на Прохор се надигна погнуса и жалост. Той се прибра тичешком в къщата, заключи се и легна да спи. Присъни му се Джагда. Тя се наведе над него, целуваше го по очите и по устните. Той се събуди и полусляп от сън, я сграбчи за ръката.

— Джагда! Ти ли си?

Тя се изскубна:

— Не бива, бойѐ… Сбогом! — и избяга. Прохор скочи, отвори широко прозореца. Навън имаше мъгла и там, в реката, водата прехвърляше с бълбукане големия камък. Прохор дълго, нежно я вика:

— Джагда, Джагда!

Но мъглата мълчеше.

4

Така се нижеха седмиците. Върна се Ибрахим с ратаите. Какво? Анфиса не му ли е изпратила писмо? Но защо, защо?

Нижеха се месеците. Настъпи синкавобелият лют декември, пухкав и лек. Идваха и си отиваха тунгусите, с тях Джагда, печална, покорна.

Но малката Джагда не можа да пусне корени в сърцето на Прохор; то беше отровено от друго чувство — от чувството на горда злоба срещу Анфиса. Той много пъти ту сурово, ту умоляващо разпитва черкезина:

— Може би, без да искаш, си загубил онуй ми писмо за Анфиса? Дето беше с червен печат… Кажи ми.

— Не… Как можи… Сам го тургал в чантата.

Въздухът беше дъхав, бял, звънлив. Всеки ден от съмнало до вечерта над покривите се издигаха два пушека: над къщата на Прохор и черкезина и над къщата на Фарков. Синът на Фарков — двайсетгодишният Тимоха — е силен като бик и огромен на бой, вратът му е дебел, челото широко, обича да се смее с глас и плаче за работа: почти сам скова на баща си къща.

После се навря в тайгата, започна да сече дърветата.

— Път искам да прокарам.

— За къде?

— Дявол знае… Все донякъде ще стигна. Не ми се седи така, Прохор Петрович.

Тогава Прохор му нареди да построи на брега кей. Тимоха е сипаничав, ходи патраво, с щръкнали лакти и притежава мечешка сила. За Прохор той е същинско съкровище. Прохор се зае да го учи на четмо, поискаха да се учат черкезинът и старите Фаркови — бащата и майката.

Животът на Прохор започна да се запълва. Често излизаха с Константин Фарков на лов, понякога се помъкваше с тях в тайгата и Тимоха. Той говореше малко и повечето с псувни, просто такъв се беше родил, уж нищо не казва, ама докато се усети, фразата му стане една засукана. Ако иска да рече: „Намислил съм да убия мечка“, ще излезе:

— Аз, да му таковам таковата, Прохор Петрович, искам, нейната мамица, мечка да прекарам, да й таковам верицата скапана…

Прохор отначало се смееше, после започна да му се сърди, а накрая махна с ръка.

Ибрахим не ходеше на лов, шиеше заедно с Мавра Фаркова кафтани за продан на тунгусите.

Писмата от баща му и майка му бяха безсъдържателни. Нина му съобщаваше, че през лятната ваканция няма да се прибере, а ще гостува в имението на една своя съученичка. Той беше получил от нея вече три писма, гальовни и нежни, изпъстрени със словесни жегвания, със закачки, но това последно писмо му подействува много тежко: той още много месеци няма да я види. Значи, няма защо да отплува напролет за Крайск, при Куприянови. Нищо, тогава ще продаде кожите на панаира в Ербохомохля. И в къщи няма защо да си ходи: с Анфиса е свършено, а майка му пише като с гарги: „Сегинка, слава богу, е тихо“.

Решено. Ще изкара тук още една година, книги си има, чрез Шапошников може да изпише още от града.

Студът намаля. Започнаха виелиците. Косматата шуба на тайгата ту се раззеленяваше, ту побеляваше. До края на зимата Прохор уби три мечки, много лисици и безброй белки.

На лавицата и на масата се виждат навити на тръба чертежи. Те са почти по детски оцветени с червен, син, жълт молив. Това е скица на неговия дървен дворец в руски стил: кули, петлета, наоколо градина и, разбира се, фонтан и беседка. Това пък е параклисът. Това — план на местността. Едно шосе, второ шосе, завод, дъскорезница; ето го плана на златната мина, на оная, трябва да изпрати в града заявка. Прохор се съвещава с Константин, с черкезина. Правят сметка. Черкезинът върти глава, цъка с език. Тимоха весело псува и мутрата му прилича на луна, засенчена от пушек.

Преди да пукне пролетта, Прохор изпрати на баща си по Ибрахим двайсет хиляди суха пара — печалбата от панаира, — нека баща му изпрати повечко стока. Прохор няма да си дойде — има работа.

 

 

По средата на лятото пристигна стоката. Докара я с лодки лично Пьотр Данилич с Ибрахим.

Прохоровото стопанство беше голямо. Разоран е цял хектар земя. Ръжта и ечемикът са изкласили буйно. Зеленчукова градина, пчелин. В пчелина се разпорежда Константин Фарков. Тимоха води война с тайгата: като звяр изкоренява пънове, гори падналите дънери; трябва да разшири поляната и догодина да изоре всичко наоколо. Крави, коне, кокошки. Три нови къщи. В две живеят пристигналите пролетес семейни селяни-ратаи, третата е за купувачите-тунгуси, нещо като хан. Цяло село. А на хълма живее чорбаджията — Прохор Петрович Громов. Това лято започна да му покарва мека брадица. Като орел оглежда той всичко около себе си, тайгата, тичащите омацани дечица. Шумно е: кучетата лаят, мучи крава, дерат си гърлата петлите. Живот! А тук беше пущинак, както е пущинак и всичко наоколо.

Прохор Петрович гордо казва на баща си:

— Всичко това е започнато от нула.

Баща му го похвали, пи близо цяла седмица и си замина. За Анфиса — нито звук.

Мина още една есен, започна още една зима.

Прохор си има хляб, мед. Тунгусите не му дават мира. Складът е претъпкан с кожи, с парите също е добре. Старите търговци усетиха, че започва да им пари под краката. През зимата, на панаира в Ербохомохля, те пуснаха слух, че ако Прохор не си обере крушите, ще опожарят цялата му бърлога, а него ще го убият.

Малко преди да пукне пролет, животът в тайгата започна да дотяга на Прохор. Трябват му нови впечатления, хора, общество. Тайгата му връзваше ръцете. Пет къщи, орна земя — и толкоз. А неговата душа жадуваше за нещо голямо и в богатата на такъв простор и въздух тайга той се задушаваше.

Шапошников му писа:

„Защо си прахосвате годините, млади ми приятелю? Внимавайте да не ви изпоядат душата комарите. Защо не дойдете тук, в Медведево. Тук се разгръща известен сюжет, засягащ вашето семейство. Но не ми се ще да клюкарствувам. А и вие вероятно се досещате за какво става дума. Съветвам ви да дойдете.“

„Това сигурно се отнася за Анфиса“ — помисли си Прохор, но остана равнодушен. Мамеха го други далнини и образът на Нина Куприянова, сякаш събуден в боровия аромат на пролетта, непрекъснато го влечеше към себе си. А тъкмо по това време се получи и писмо от нея, розово, парфюмирано. Кани го Нина напролет непременно да прескочи до тях в Крайск, да им погостува около един месец и после да тръгне заедно с тях, през Урал, по Кама, по Волга, за Нижни, за Москва. Нека види хора, Русия, той трябва да познава Русия и сърцето на родината си — Москва. И така, непременно. Инак тя не го признава за приятел.

Кръвта му кипна; той стана лекомислен и разсеян. Всичко изведнъж мина на заден план: стопанството къщите, тунгусите.

— Прохор Петрович, две теленца се родиха!

— По дяволите теленцата, по дяволите пилетата! Ей Тимоха!

Тимоха си знае работата, веднага обърна с дъната нагоре и двата шитика, от сутрин до вечер ги калафати, залива ги с кипнала смола — заповядайте, Прохор Петрович, до океана можете да стигнете, ако щете.

Голямата вода отшумя и търговските знамена изпъстриха двата шитика на Прохор. Прохор е атаман, Константин Фарков — есаул, Тимоха — прост разбойник. Освен него взеха и един як мужик. Стопанството повериха на жената на Фарков и на семейния ратай Пьотр.

Прохор изпрати Ибрахим в къщи, даде му да занесе двайсет и три хилядарки на стария.

Потеглиха. Гръмнаха няколко пъти във въздуха. Очите на верния черкезин се наляха със сълзи. Чу се гордият глас на Прохор:

— Потопи веслата! Тръгваме!

— Благослови ни, господи! — закръсти се набожно Фарков.

— У, да ти таковам таковата, сега ще хвръкнеш! — разсмя се Тимоха и започна да кръсти на шега червената си мутра. — Налегни! — и греблото му веднага се пречупи на две.

Когато се стягаше да замине за село Медведево, Ибрахим подържа над парата на чайника последното писмо на Прохор до Анфиса, разпечата го и е голямо пъшкане и потене го прочете:

„Анфиса Петровна! Сега вие за мен не представлявате нищо. Но знайте, че ако се осмелите да обиждате майка ми, сериозно ще ви поискам сметка. А на лицемерната ви любов към мен плюя. Вие наистина трябва да сте вещица. Аз разполагам с някои сведения. Съветвам ви да се махнете от нашето село.“

— Цх! Юначаг, джигит! — Ибрахим щракна с пръсти и грижливо заши това писмо под хастара на калпака си.

5

Днес Прохор е тъжен. В Ербохомохля му казаха, че беловласият старец Никита Сунгалов се е поминал. Кога? По-лани. Кога? Баш по Голяма Богородица.

— Ама наистина ли по Голяма Богородица? — Прохор дълго мига като затъпял, душата му беше съвсем смаяна и разтревожена.

Отиде на гроба на стареца. Там именно се събуди в душата му парливата тревога, големият му въпрос към самия него. Той стоеше без шапка, с оборена глава. Една тъмна елхичка беше затулила с космата лапа купчинката пръст с кръста. На кръста две водни кончета са се вкопчили, трепкат с крилца. Отгоре една врана изкряска и заплю гроба с бяло. На Прохор пак му дойдоха на ум неговото първо пътуване, неизвестността, страховете, оная гибелна нощ сред снеговете… Вече му расте брада, безгрижните юношески години си отидоха, изворите са отминати, пред него е тъмната Угрюм-река със смъртоносните камънаци, пред него е животът. Но Прохор ли ще се уплаши от Угрюм-река? Не! Той ще крачи през живота като на шега, с тежък каменен крак, ще съживи целия този край, ще облагодетелствува хиляди хора. Той… А накрая какво? Купчинка земя с кръст на гробищата, същата като тая? Не, той няма да легне в тоя пясък, трябва само да се бори, да работи, да вярва в себе си. Но колко труден е все пак, колко опасен е пътят на живота! Мрак — и нищо не виждаш отпреде си. И ето го сам, сред стари и пресни гробове. Защо дойде тук? И кой ще му помогне в живота, кой ще го благослови, преди да поеме дългия друм?

Изведнъж на душата му стана студено и тревожно. Той въздъхна и твърдо помисли: „Дядо Никита, благослови ме за живота!“ И му се стори, че чува от гроба: „Плавай, момчето ми… Само си отваряй очите-е-е!“

Бушуваше високият праг, целият покрит с бели гребени и пяна. Угрюм-река се хвърляше с гърди върху камъните. Угрюм-река беше страшна…

 

 

— Добър ден, Ниночка! Скъпата ми, хубава Ниночка…

— Прохор, вие ли сте? И с брада? Още сега идете да се обръснете.

Миловидната Домна Ивановна му подаде пухкавата си ръчичка:

— Здрасти, здрасти, гостенино драги…

Е, то се знае, „ох“, „ах“ и преди всичко — чай. За чая, както и в оная далечна зимна вечер, дойде след баня и самият Яков Назарич Куприянов.

— Майко мила! Прохор! — весело викна той с женския, неотговарящ на фигурата му глас, здравата сграбчи Прохор и здравата го целуна три пъти: — Брей че голям си станал! Същински телеграфен стълб… Два метра и нещо си май?…

— Недейте така, Яков Назарич — говореше басово Прохор и стоеше наистина като стълб. — Това моето бой ли е?… Дребосъче съм.

Всички се разсмяха.

— Хе-хе… В такъв случай и аз според теб съм слаб като клечка. — И стопанинът се потупа с длани по гладкия изпъкнал корем. — Кажи сега, какво правят баща ти, майка ти? Кога получи писмо от тях? Ами онзи черкезин, как му беше името? А много пари ли натрупа в тайгата? Охо, отлично!… Ще стане човек от теб. Хайде сега, стопанке, гощавай ни!

Прохор се чувствуваше великолепно — изкъпан, с чисто бельо, с нова хусарска куртка с шнурове и с ботуши.

— Поразително сте се разхубавили, Ниночка — каза той.

— Че не бях ли хубава?

— Не, аз… всъщност… исках да кажа…

— Нищо, нищо, карай!… Жените обичат да им правят комплименти — закиска се стопанинът. — Я да си пийнем по едно коняче! Да, да, на дядо си си се метнал. А баща ти излезе калпазанин, слабохарактерен човек и женкар. Тъй да му речеш. Дочувам тук разни работи… Да, да.

Прохор се изчерви, по врата му полазиха студени тръпки. Нина се беше навела над чаената чаша, поглеждаше го крадешком, весело си мъркаше нещо, усмихваше се. „Строга и присмехулна“ — помисли си Прохор и каза на Яков Назарич:

— А Нина Яковлевна ми писа, че сте се канели да пътешествувате. Вярно ли е?

— А, така ли?! — престорено сключи вежди и извика Нина.

— На мен, на мен ли не вярвате?!

— Вярно е, вярно е, ще заминем — закашля се стопанинът.

— Още сега ми поискайте прошка! На колене!…

— Стига, Нинка, стига си разигравала театро.

— Нищо, дъще, разигравай театро! Вземай акъла на момъка, хе-хе-хе!

— Татко!

Да, тук му беше добре. Също като оная вечер. Лампата с висулки, тумбестият като търговеца самовар, баниците, сладкото. Същите са червеникавите, прошарени брада и къдрици на Яков Назарич, дори лекото му сако е същото. Всичко е както през оная вечер, всичко е хубаво. Само че през оная вечер Анфиса още я нямаше в гърдите му. Защо тя сега неочаквано изплува като неканена сянка, някъде там, зад Нина, и го гледа с такъв укор?

— Аз не бързам кой знае колко. Важното е да не изтървем Нижегородския панаир — казваше на другия ден Яков Назарич на Прохор.

Те вървяха през града, към дюкяна. Беше горещо, слънчево. Яков Назарич се обливаше в пот, беше отворил чадъра и си вееше с кърпичка.

— Стоката отдавна я изпратих, още през пролетта. С нас ще вземем само сребърните лисици и една полярна, бяла като сняг, не лисица, ами чудо! Честна дума, ти казвам!

Дюкянът се намира в новата чаршия, той е голям, с три прозореца. Стопанинът доста е занемарил дюкяна, все обикаля панаирите и селата, нали има дюкяни в много села. А тук не е зле да се направи инвентаризация. Прохор си предложи услугите. Яков Назарич на драго сърце прие. Заедно излизаха от къщи още по тъмно и не се прибираха чак до вечерта, обеда им донасяше едно слугинче, съпровождано от Нина. Понякога Нина оставаше повечко в дюкяна, веднъж дори се заловиха с Прохор да прехвърлят лентите, но работата не им потръгна, объркваха качествата, цените, бъбреха си.

Яков Назарич забеляза това, вдигна на челото си кръглите очила, рече:

— Я ти, козичке, по-добре си върви. Твоето не е и мощ, а немощ.

— Татко — обади се Нина и разтърси една самурена кожичка, — знаеш ли, че в стара Русия на кожата са казвали скора?

— Ти си „скора“.

— Не, вярно е. А на кожухарите са им викали скорняци. Чела съм го. Или ръкавиците, да речем, са се казвали пръстати, от думата „пръст“.

Яков Назарич все наблюдаваше Прохор. Злато човек, да не вземе Нинка да го изтърве?

В дюкяна има четири велосипеда.

— Избери си най-хубавия — каза Яков Назарич — и го вземай! Тъй да се каже, за услугата.

Прохор много се трогна от подаръка, благодари и още същата вечер си разби носа, но след два-три дена криво-ляво свикна да се крепи на колелото.

Наближаваше денят на заминаването. Домна Ивановна беше затънала в грижи: нали трябваше да приготви храна за из път.

— Колко жалко, Ниночка, че не знаете да карате велосипед — каза Прохор една прохладна вечер.

— Защо си мислите така? Само че ме е срам да тръгна с вас: пак ще съборите с колелото дякона.

Но излязоха с велосипедите извън града. Гладкият утъпкан път ги носеше леко. Широка, изпъстрена с цветя ливада.

— Хайде да наберем цветя — каза Нина, накъса букет незабравки, подаде ги на Прохор:

— За вас са… Не ме забравяйте.

В тоя миг, там, далеч, черкезинът подаде на Анфиса последното писмо.

— Ниночка! — възкликна Прохор. — Как не ви е грях да си мислите така? Мога ли да ви забравя?

— Благодаря ти, Ибрахимушка — прочете писмото Анфиса, устните и се кривяха. — Благодаря и на твоя Прохор… На Прохор Петрович.

Прохор целуна букета и го притисна до сърцето си.

— Ех, да можеше… Само че ме е страх да го кажа — заговори той, сдържайки усмивката си.

— Защо да го казвате? Аз и без туй ви разбирам — засмя се Нина и му се закани с пръстче. Прохор я хвана за ръката.

— Нина… Ниночка!

… И писмото падна от ръцете на Анфиса. Широко отворените й очи гледаха към пода.

— Какво ти е? — попита черкезинът.

— Нищо, Ибрахимушка… А ти защо го остави сам?

— Прошка е намислил да се жени. Замина годеница да си търси.

— Годеница ли?… — И не каза нищо повече.

 

 

… — Нина! — започна Прохор, който смутено беше навел очи и мачкаше периферията на меката си шапка. — Ах, само ако можехте… само ако…

— Ужасно мразя ахканиците. Искате да кажете, че ме обичате. Нали?

 

 

„… А на лицемерната ви любов плюя.“ Прохор ли е написал това? Анфиса затропа ситно-ситно като в танец, блъсна с юмруци по масата и започна да върти глава.

 

 

… Душата на Прохор кънтеше от радост. Златото на залеза заслепи очите му. Нина седеше до него на ливадата, дъхава като цветята след дъжд, и му се усмихваше съблазнително. Прохор я сграбчи грубо, повали я по гръб и я целуна по устните.

— Отвратително хлапе! Как посмяхте?! — скочи тя побесняла. — Нахалник! — Изтърча с велосипеда си до пътя и подкара бързо към къщи.

Смаяният Прохор с голям зор се покатери на своя „дукс“. Едва не плачеше, наричаше се идиот, подлец, изписваше по пътя ужасни завъртулки, малко преди града блъсна отзад някаква бабичка и се изтърси от велосипеда.

6

— Добър ден, Червена шапчице — каза Анфиса със скръбен глас. — Дойдох да си поприказвам с теб.

След първата си отдавнашна среща с Анфиса Шапошников така се беше обработил, че човек трудно можеше да го познае: вместо пуснатата да расте на свобода чорлава брада — прилична брадичка, дългата му, но рядка коса е подрязана по староверски, той е измит, спретнат, дори ноктите му са чисти. Много се зарадва на Анфиса и въпреки жегата се наметна с новото си памучно сако. Голото му теме сияеше тържествено.

— Виж туй писмо, прочети го, разтълкувай ми го умна главо.

Той си сложи пенснето, седна и навири ноздри. Анфиса нервно дишаше, наблюдавайки лицето му. По ъглите стояха вълк, зайци и какви ли не животинки.

— Н-да!… — проточи той, преметна крак връз крак и започна да върти върха на лъснатия си ботуш. Спомни си за своя донос до Прохор, ядоса се на себе си и се засрами.

Анфиса въпросително вдигна вежди.

— В реда на нещата — неискрено каза той.

— Как тъй в реда?! Какъв е тоя ред?

— Н-да-а — загадъчно проточи още веднъж Шапошников.

— Да прави каквото ще! — махна тя с ръка и наведе глава.

Той попипа носа си и погледна крадешком високите гърди на Анфиса под небесносинята блузка. Едновременно му се искаше и да помъчи Анфиса, да я залее със студенина, и да й каже най-съкровените си мисли. Но защо той винаги толкова се смущава пред тая проста жена? Нима властта на красотата е толкова силна, толкова омагьосваща? Прокара длан по голото си теме, въздъхна и заговори:

— А как гледате на живота? — и веднага се изруга за глупавия си въпрос.

Без да се замисли, тя му отвърна:

— Ами че много просто, Шапкин. Не ми трябват нито бисери, нито свила. А само да си поседим с моя мил на една клонка, както птичките, и да си попеем песни. И така — цял живот. И нищо друго не ми трябва, Шапчице, приятелчето ми. Да си седим тъй все един до друг, докато не ми се завие свят. А после да падна на земята и… да умра.

Шапошников присви очи и премести стола си съвсем до нейния.

— Това е романтика, наивна фантазия, мечта — каза той.

Анфиса рязко отмести стола си.

— Само че аз съм и друга, ако искаш да знаеш. — И тя се заусмихва загадъчно и някак застрашително. — Вътре в мен има и още един човек, Шапчице. Да го знаеш само какъв е бодлив! И тоя човек нож държи…

— Нож ли? — нервно измуча Шапошников.

— И иска пари, иска сладко вино, злато! Много е алчен, същински звяр. Понякогаж гледа през моите очи… Страх ме е. — Анфиса говореше през стиснати зъби, а раменете й потрепваха зиморничаво.

Шапошников я погледна, трепна, сви се: очите й бяха мъртви, празни.

— Анфиса Петровна!

— Страх ме е, страх ме е… — още по-тихо прошепна тя, дръпна се настрана и сякаш се отблъсна от някого с ръце. После изведнъж скочи, тропна с крак:

— Ех, пет пари не давам за нищо!… Шапчице, дай ми да пийна!

Шапошников също скочи:

— Анфиса Петровна!

— Дай ми нещо за пиене! Нямаш ли? Сбогом!

— Почакайте, скъпа! Един момент… — Хвана я за ръцете и я попита с приятелска загриженост: — Кажете все пак, какво ви измъчва?

— Нищо работа, Шапчице. Моето женско сърце ме измъчва… Ех! Хайде, сбогом, приятелче… Виждам, че нищо няма да ме посъветваш. Тук ум не се иска… Ех!… Ще гледам някак сама да се оправя. Сбогом!

Анфиса е с цяла глава по-висока от Шапошников и когато го прегърна, неговият нос се заби в гърдите й. Приятно й беше да чувствува как тоя многознаещ учен човек сега трепери и се тресе целият. Зъбите му тракаха и той заекваше, когато каза:

— Вие, вие ми дайте съвет, Анфиса… На̀, скоро ще изтече срокът на заточението ми, а чувствувам — не е по силите ми да се махна… Анфиса… Анфиса Петровна… Не е по силите ми.

— Да, вярно… Не е по силите ти — каза тя. — Ти вече до ушите си затънал в нашата тиня. Ще се ожениш за някоя дебела селянка, може и за две наведнъж. Ще се пропиеш, а след време ще пукнеш под някой стобор…

— Не, това няма да го бъде. Не, не! Срам ме е да не ви се сторя смешен… но аз…

— Виждам живота ти като на длан, Шапчице… Точно тъй ще стане.

— Мога ли да знам откъде се взема тоя ваш пророчески тон?

— Божичко, нали съм вещица!

Стаята малко по малко се изпълваше със здрач. Вълкът, зайците и животинките се сляха, потънаха в него. Шапошников драсна клечка кибрит и запали саморъчно направената свещ. Когато се огледа, Анфиса я нямаше. В стаята бяха само той — смаян и малко стреснат, вълкът, зайците и животинките. И освен тях на масата, в една хартийка — пари, трийсет и три рубли. И бележка:

„Вземи ги за себе си, помогни на твоите изпаднали другари. Тия пари са мръсни.“

Пьотр Данилич нареди на черкезина:

— Ще останеш при нас. Прохор скоро няма да се върне.

На Ибрахим не му се седи без работа: започна да прави с Варвара бонбони за продан — господарят все ще спечели нещо, — а над портата закова неизменната табела:

СТОЙ! БЕЛБЕРНИЦА ИБРАХИМ ОГЛУ

Но веднъж, когато беше пиян, чорбаджията я събори с кол: „Цялата къща окепази!… Намерил къде да я закове…“ Тогава Ибрахим закова табелата на вентилационния комин на отходното място: хем се вижда добре, хем никой не може да я стигне.

Господарят често обикаляше чифлиците на богатите селяни, за да опита силната им медовина, да се закача с момите и булките; веднъж един селянин-ловец здравата го натупа заради жена си. Пьотр Данилич лежа цяла седмица, селянинът дойде да го навести и му се извиняваше гъгниво:

— Да бях знаял, че си ти, нямаше толкоз здраво да те налагам… Пък то — тъмно… А и да не мислиш, че ми се свиди моята Матрьона, мътните да я вземат дано, ако й хвърли око такъв човек?

Отбиваше се при Анфиса, но тя все повече, все по-упорито го отблъскваше. Това го вбесяваше. Заплашваше Анфиса, че ще я изгони от къщата. Хубаво, нека я изгони, не е умряла за къщата му. Анфиса пред него започваше да събира вещите си в сандъци. А къде смята да отиде? При него. При кого „него“? Ще види той при кого ще иде Анфиса. Тогава той започваше да я упреква, после да я псува, тя мълчеше — той излизаше от кожата си и се нахвърляше да я бие с юмруци, тя спокойно му казваше: „Върви си у вас, пък недей запомня с лошо развратницата Анфиса. Сбогом!“ Той с плач падаше в краката й: „Прости ми, остани, нека всичко си бъде твое.“ И когато се прибереше, пребиваше жена си от бой. Маря Кириловна не можеше да се види без синини, деня и нощя си мислеше: „Веднъж да се ожени Прохор, зарязвам всичко и отивам в манастир.“

Пьотр Данилич не се грижеше за имота си, но имотът му, макар и едвам-едвам, се увеличаваше: Маря Кириловна не скръства ръце, Иля Сохатих също помагаше усърдно, ако и не безкористно: господарката беше му обещала да го ожени за Анфиса Петровна.

— Кога най-сетне, Анфисочка, ще се осмеля да ви запитам настоятелно, без юридически заобикалки? — досаждаше на хубавицата Иля. — В края на краищата редно е да имате вяра на хигиената и медицината… Просто цял изнемогвам от вашите пищни форми в отсъствието на женитба.

— Скоро, Илюшенка!… Скоро ще те оженя… И още мнозина ще оженя, миличък…

— Ах, откажете се от вашия характер!… Туй са само задявки от ваша страна… И вследствие на външния плам ме тласкате към гибел. — Иля рошеше червеникавите си къдрици; от тънките му устни заедно с високопарните думи хвърчеше слюнка. — На всички сте завъртели главите, дори един човек — аз го смятах за светец, толкоз куриозен човек беше, — и той поради хубостта ви целият се острига и заприлича на едиот… Аха, смеете се?! А представяте ли си какво ми костува на мен, вашия годеник, позволявам си да подхвърля това, тая гледка, а?!

 

 

Отец Ипат отчаяно се намръщи, той беше притиснал дебелите си бузи с картите, беше издал напред големия си морав нос и зорко и уплашено наблюдаваше с ъгълчетата на подутите си очи дясната ръка на Пьотр Данилич.

— Рр-раз! — силно шибна той точно по върха поповия нос с десетте здраво стиснати карти. — Два!

Отец Ипат си криеше главата и грухтеше:

— По-полека!… Чудо й половина.

— Три! А пък аз, отче, искам да се разведа с моята бабичка… Четири!

— Не одобрявам. Ох!

— Пет!…

— У-у, слава богу, свърши се… Раздавай — каза отец Ипат и взе да трие рукналите от очите си сълзи.

— Късно стана.

— Я го гледай ти тиранина му с тиранин, етиопец неден. Ами реваншът?! Не искаш ли?

— Късно стана. Ще си вървя.

— Къде, при оная ли? При Меликтриса Кирбитиевна? Срамота и грехота е. Хайде, хайде още една игричка.

— Отче, помогни ми… Хилядарка.

— Много евтино искаш да се отървеш! А хубавицата си я бива, каймак с малина е!… Хайде още една игричка… Много е хубава. — Той раздаде картите, въздъхна, прекръсти се:

— Ох, господи!

Пьотр Данилич нарочно се остави попът да го бие. Отец Ипат налагаше моравия му нос така, както селянин бъхта конекрадец.

— Е, та какво ще речеш, ваше преподобие? — каза Пьотр Данилич и избърса с кърпа кръвта от носа си.

— Не, не мен, брат, не можеш ме подкупи… Малко даваш! Вярно ти казвам. Долна и мръсна работа е това… Макар че в консисторията имам някоя и друга връзчица.

От свещеника — времето беше напреднало — Пьотр Данилич се запъти при Анфиса. Но се отби в къщи, за да вземе една кутия бонбони и новите модни обувки, купени в града по негова поръчка.

А приставът в това време, след като беше излъгал дебелата си свадлива жена, че отива да направи ревизия на политическите заточеници, крачеше към къщата на отец Ипат. Отчето вече се канеше да си ляга, седеше пред малкото огледало само по долни дрехи и мажеше с вазелин подутия си нос.

Анфиса също седеше в къщи пред огледалото, ядеше шоколадчета и се кипреше, докато си мереше една сламена шапка с ленти.

— Кой ти е дал тая шапка? И бонбони?! Ехе, досущ като моите са. Приставът ли? — попита Пьотр Данилич, след като поздрави.

— Да, приставът.

Пьотр Данилич седна и започна да почуква по масата с пръсти.

 

 

… — А аз, отец Ипат, си позволих да ви обезпокоя по една важна работа — каза приставът, докато се ръкуваше със свещеника, и засука юнашките си мустаци. — Работата е сърдечна…

— Че аз да не би да съм фелдшер? Валериан при мен няма да намериш, Фьодор Степанич. Хе-хе-хе… Извинявай, че съм по долни гащи.

— Аз съм човек военен — каза приставът и нежно помилва ефеса на сабята си, — обичам да действувам открито. Помогнете да ми дадат развод.

— Развод ли? Какъв развод? Кой?! — смая се отец Ипат и изтърва бурканчето с вазелина.

— Аз. С жена ми.

Отец Ипат опули срещу пристава малките си очички и се вцепени.

 

 

— Приставът, казваш? — мрачно попита Пьотр Данилич.

— Да, да, да — заповтаря Анфиса.

Той смъкна шапката от главата на Анфиса и я хвърли на пода.

— Какво значи туй?… Пьотр Данилич… Излиза, че нямам право да се разпореждам със себе си?

 

 

… — Ти?! С жена си? — проточи най-сетне отец Ипат.

— Да, да, да — заповтаря и приставът и очите му шареха виновно, а попълнените му с вата гърди се пъчеха. — Представете си, аз подлудявам, представете си, Анфиса Петровна за мен е въпрос на живот и смърт…

Отец Ипат рипна, плесна се по бутовете и прихна да се смее.

— О, смахнати! О, пощръклели!… Епитимия, най-строга епитимия за всички ви! — Разнасяйки тлъстия си корем, той взе да тича бос из стаята. — Ту един, ту друг, ту трети. Ха-ха-ха! Хайде, да речем, че ви разведа… Извинявай, че съм по долни гащи… Вие сте две дузини, а тя е една… Нали ще се изпотрепете… Ама че сте глупаци, извинявай, Фьодор Степанович… Честна дума…

— Кои са другите?

— Кои, кои!… Скоро от столицата ще захванат да пристигат. А ти ме питаш кои… Като ви гледам, ще взема да се разпопя и също ще хукна при Меликтриса: обикни ме!… — Отец Ипат се плесна по широките бутове и се закикоти.

После седнаха да пият.

 

 

… — Всичко ще направя за теб, ти ще си господарка в къщата ми — говореше омекналият Пьотр Данилич. — Попът обеща да уреди развода в консисторията. Ако ли не, ще докарам жена си дотам, че сама ще иде в манастир.

Те пиеха къпинова ракия. Беше им горещо! Анфисината блузка е разкопчана. Пьотр Данилич блажено примижава като котарак, целува Анфиса по гъстата й ленена коса, по разголеното рамо. Но Анфиса е студена и сърцето й е непристъпно.

— Аз на всички бих дала да гледат хубостта ми. Нека всеки се любува. От гледане няма да се изхабя. А душата ми се радва. Или ще взема да прилаская някой съвсем закъсал клетник, дето е намислил да тури край на живота си — току-виж, го съживя. Значи, не е грях това. Ако бях съгрешила, червей щеше да гризе душата ми. А в моята душа е тихо и спокойно. Ничия любовница не съм била, Петя, а твоя нивга няма да стана.

— Жена ти предлагам да ми бъдеш, глупачке!…

— Жена ли съм аз за теб? Як си, ама си стар вече. Ако се ожениш за мен, и тогаз ще раздавам хубостта си на другите, както царицата раздава на просяците злато. Дотегне ли му на твоя черкезин животът, ще го прилаская; захване ли да пие от мъка някой сополив мужик — и него ще покоря с хубостта си…

— Ти съвсем се напи.

— Такъв човек може да ми стане мъж, който цялата ме плени, ей толичко от мен да не остане за никого, цялата да съм негова. И има един такъв сокол. Макар да е литнал сега за другаде, усещам, че пак в моето гнездо ще се върне… А ако не поиска, ще го принудя!

— Анфиска! На кого приказваш това?!

— На теб, Петенка, на теб…

Той злобно скочи от мястото си, ритна столчето, хвърли се към Анфиса.

— За пън ли ме мислиш, или за човек?! Ще те убия! — Той се задушаваше, хъркаше, беше страшен.

Анфиса бързо отскочи, изсмя се студено, закани му се с пръст.

— А моята камичка помниш ли я, Петя? Благодари се на бога, че тогава остана жив. До гроб ще съм благодарна на онзи китайски доктор, страшна отрова е, само да те бодна — и няма да се помръднеш. Ей я на камичката. — И в гъвкавата й ръка заблестя-засвятка извитото острие.

 

 

… Приставът се измъкна от къщата на свещеника пиян-залял и олюлявайки се, дълго се чуди накъде да тръгне. Под него се люшкаха и подскачаха сто пътя, а проклетите му крака час по час прескачаха от един път на друг. Крайният път неочаквано се изправи като дирек и го перна по челото. Челото почувствува студ и болка.

— А, миличък! Тук ли се търкаляш?! — прозвуча един глас над него.

„Туй ще да е съпругата ми“ — помисли се приставът.

 

 

… А в къщата на отец Ипат влезе Ибрахим. Той държеше под мишница една заклана гъска и се кръстеше към широкия иконостас, където мъждукаше голямо кандило. Отец Ипат спеше седнал, забил чело в масата.

— Кха! — окашля се черкезинът. Отец Ипат примлясна с устни, захърка. Черкезинът се окашля по-силно. Хъркане. Черкезинът извика:

— Ей! — и тропна с крак.

Отец Ипат надигна замаяната си от водката глава, отвори уста. Ибрахим пак започна да се кръсти усърдно и каза, подавайки му гъската:

— На̀ ти, отче попе, на̀. Искам да се топна, вяра искам, кръстиш… Варвара искам сватба да направя.

— Развод?! — подскочи заедно с креслото си попът и пак седна. — Развод?! Разкарвай се, върви по дяволите!… Никакъв развод…

— Мой вода гмурка, свята вяра… Кръщавка правиш. Мохамеданин съм… Мюсюлманин.

Отец Ипат грабна гъската за шията, развъртя я и погна с нея черкезина да си ходи:

— Отивай си, отивай си! Какви разводи са те патили посред нощ. Съблазън е това. На архиерея ще ви докладвам…

— Магаре си, отче, и нищо повече! — викаше черкезинът, докато слизаше по високата стълба.

Пияният отец Ипат подуши гъската като куче, па каза: „Чудо и половина“, запрати я в ъгъла и легна да спи до нея.

Като изправен сърп стоеше във високото небе месецът. Той се виждаше отвсякъде. Прохор и Нина също му се любуваха, навлезли дълбоко в планините на Урал. Гърмящите колела бърборят в надпревара в нощната тишина; медната свирка закачливо подвиква на планините. Забързаният влак увисва като лунатик над мрачни пропасти, по корниза на скалите, струва ти се, че той всеки миг ще падне. Нина я достраша — прибра се във вагона.

Прохор погледна месеца: „А какво ли става там, у нас, в Медведево?“

В Медведево в същия този миг приставът ядеше плесници от жена си, Шапошников сънуваше красавицата Анфиса.

7

Нина и Прохор се сдобриха чак в Урал. Прохор отслабна, беше мрачен. Яков Назарич си блъскаше главата, подпитваше Нина, тя мълчеше.

— Да, да — разсъждаваше на глас Яков Назарич и в Екатеринбург от мъка тъй се напи в бюфета, че не можа сам да стигне до вагона си — довлякоха го на ръце.

— Ето, Прохор, гледайте, гледайте по-бързо — онзи стълб: Азия-Европа — възбудено заговори Нина. — Вече сме в Европа, затова скъсвайте с азиатщината и ставайте европеец. Хайде, сключваме мир! Целувайте ми ръка!

— Ниночка! — викна Прохор. — Колко се радвам!

Те стояха на платформата. Вагоните дърдореха:

„Точно тъй трябва, точно тъй трябва, точно тъй трябва.“

— Ама аз тогава се пошегувах, Ниночка…

— Шега ли? — стисна тя устни. — А защо ме ухапахте по врата? Вижте. — И тя отгърна високата яка на блузката си. — Вие да не би да сте кон! Още ме боли.

Прохор се смееше като дете. „Ура-ура-ура“ — буксуваха по нанадолнището колелата.

Заранта Яков Назарич се събуди, погледна младите и веднага схвана промяната.

— Ей, кондуктор! — провикна се той. — Коя гара наближаваме?

— Нижни Тагил. Големи заводи има тук и нещо като градче.

— Бравос! На̀ ти една рубла, да ни изхвърлиш багажа през прозореца. Ей, деца, смъквайте се — почивка!

— Как? Какво? Защо? — Нина запротестира. Прохор се радва. Щом има завод, как да не спрат. Резонно е.

— Заводът хич не ме интересува! — каза Яков Назарич, разтърквайки очи. — А цялата работа е там, че ми дойде фантазия да си направим с вас един хубав гуляй. Ех, деца, деца!…

Отседнаха в единствения, доста закъсал хотел. Бащата поръча обед с шампанско, произнесе тост за това, колко хубаво било да се живее, когато из пътя си срещаш разни заводи и прекрасната Урал планина и край теб са две млади сърца, тоест — момък и образована госпожица, — ах, колко е мило. На това място Яков Назарич се разплака, засмя се, извика „ура!“, взе да целува и Нина, и Прохор, после им заповяда и те да се целунат — няма страшно, щом като го правят пред родителите; друго нещо е, ако туй става скришом по кьошетата. После тежко се отпусна и моментално заспа като заклан.

Беше горещо и задушно, но Прохор и Нина самоотвержено обикаляха околностите на завода. А Яков Назарич от сутрин до вечер ядеше ботвиния и окрошка^[4] с лед, от което насмалко не хвана холера.

Към края Прохор започна да ядосва Нина с деловата си суетливост. Той си набави разрешение от администрацията за подробно разглеждане на всички цехове на завода и като че ли доста работи успя да разузнае през тия дни.

Старшият инженер, с побелели бакенбарди и с малка кръгла шапчица на бръсната си глава, го попита:

— Защо толкова ви интересуват заводите?

— Бях във вашия музей — каза Прохор, гледайки го смело в очите — и видях изляната от мед благодарствена грамота на Петър Велики, дадена на Демидов, който е основал тук това предприятие. Мисля, че и аз в близко бъдеще ще бъда удостоен с такава грамота. Аз съм сибиряк, имам известен капитал, наистина скромен. Но това няма значение; аз знам да правя пари.

Инженерът се сепна, намести очилата си.

— Да не си помислите, че правя фалшиви пари — побърза да го успокои Прохор, — не, но съм енергичен и умен. Аз мечтая да възродя промишлеността в нашия край.

Инженерът с интерес разглеждаше застаналия пред него великан с енергично, почерняло от слънцето лице — той беше белгиец, обичаше да се изразява кратко и точно, затова попита:

— Да я възродите? Значи, там е съществувала промишленост?

— Не — каза Прохор, — не да я възродя, ами как беше… е… да я родя! И много бих искал да ви видя на моя служба, край Угрюм-река. Може ли да си завиша името ви?

— Алберт Петрович Мартенс — каза с усмивка инженерът. — Но ви моля да не примамвате инженерите ми и изобщо хората. Довиждане.

Прохор по своему изтълкува последната фраза на инженера:

— Ама забеляза ли, че той се уплаши от мен, Ниночка? Значи, във фигурата ми има нещо по такова, а? Ниночка?

Девойката в края на краищата го пусна да обикаля сам: не й подхождаше да се катери с него по кулите, по-високите пещи, тя предпочита да се запознае с бита на работниците и ще обиколи няколко от техните къщурки. А това открит рудник ли е? Да. А защо е толкова червена пръстта, глина ли е? Да, това е всъщност разрушен диорит, а под него се намира лимонит, който в дълбоките слоеве преминава в магнетит.

— А какво значи диорит?

Е, тя не може да му изнася тук лекции, той трябва сам да се учи; щом се интересува от минно дело, нека назубри геологията, петрографията, а и изобщо…

Да, да, Прохор ще постъпи точно така. Ама колко образована е тая Нина, чак неудобно му става. „Ех, много си учена!“ — ядосано си рече той и мислено се намръщи. И пак трепна пред него образът на Анфиса, толкова разбираем, обикновен, привличащ, трепна и веднага изчезна в грохота на кипящата заводска суетня.

Прохор разглежда сименсовите пещи, старинния дървен хидравличен чук, прокатните машини, турбините, отначало се опитваше да си скицира всичко, но се убеди, че това не е по силите му. Но независимо от всичко тефтерчетата му се изпъстриха с бележки, фигури, скици, от време на време се срещаше дебело подчертана фраза: „Преди всичко туй да въведа в моя завод.“ Записа си имената на някои майстори и работници: той скоро ще ги покани на служба при себе си. Колко получават те тук? Това не са пари, той ще им плаща значително по-добре, по-добре ще ги храни, жилищата им ще бъдат топли и светли. Е, тогаз те с удоволствие, ако ще и на края на света да е — тук не е живот, а каторга. „А кога ще стане тая работа, ваша милост?“ — „Скоро“.

Той подбираше работниците по фигурата и по гласа: едри и с дебели гласове, между тях — прочутия с фигурата и с неимоверния си бас ковач Ферапонт. „Пискливците“ не обичаше, нямаше им вяра; тази му черта се запази за цял живот.

Още на другия ден из завода плъзна мълвата, че от Угрюм-река е пристигнал богат индустриалец, фабрикант, вижда и под земята, в двете Америки се е обучавал, събира хора и не жали парите. А покрай него се върти една, май че му е жена, тя пък е същински ангел — обикаля колибите, утешава, на бърза ръка довела доктор при Маруха Колченогова, на едни басма раздава, на други хляб. В каква мръсотия, казва, сте затънали, хора сте, по човешки трябва да живеете, а вие пиянствувате и биете жените си; на Иван Плетньов за цялото му семейство обувки донесла, всички се разплакали, чак и тя се просълзила. Ангел!…

Вечерта пред хотела се събра тълпа работници, с паспортите: нека негова милост ги запише, ако обича. Дори и един инженер пристигна. Той заповяда на работниците да се разотидат веднага и бързо изтича по стълбата. Набит, среден на ръст, някъде към трийсет и две годишен, но черната му, къса и гъста коса вече беше леко посребрена. Мургав, приятен, гладко избръснат, с черни монголски очи и широко чело. С военна стойка, тракна с токове, целуна ръка на Нина:

— Инженер Протасов! — Той малко неясно изговаряше „р“-то, гласът му беше топъл, теноров.

Беше дошъл да се запознае с тях по практически съображения. Той е млад, опитен, енергичен и би искал да попадне в ново голямо предприятие, а тук, където всичко вече е завършено и всичко е предопределено от сто години насам, няма място за него: липсва размах за творчество, мисълта спи, главата му се е заровила в бумаги, в циркуляри, в боклуци.

— Ние, Андрей Андреевич, сме прости, но сигурни хора… Хайде да раздухаме кандилото — каза Яков Назарич и намигна на Прохор. Той благодушно гледаше на Прохоровите действия като на спектакъл и неочаквано самият се почувствува актьор. — Я ни почерпи с шампанско, дъще!

Заседяха се до късно. Андрей Андреевич очарова Нина със своето познаване на работническия живот, с либералните си възгледи и изобщо с ума си, дори неясното му „р“ й се струваше прелестно. Прохор измъкна от куфара си образци на породи от своите владения. Инженер Протасов почна да ги разглежда внимателно. Това е меден пирит, това като че ли е метис-лазурит, чудесно, това е кехлибар — охо! А това е златоносен пясък. От какъв обем е взета пробата? Процентното съдържание какво е? Прохор не знае. Жалко. Във всеки случай това е богатство. Аха, парче самородно злато! Великолепно. О, ама Прохор Петрович имал много образци!…

— Ще ги изследвам — каза инженерът. — Минералогът не бива да доверява на очите си. Микроскопът, епруветката, хаванчето, реактивите. Това е аксиома.

След като той си отиде, и младите, и Яков Назарич усетиха, че под техния всъщност от нищо несвързан живот се подпъхна твърд като камък остров и този остров е инженер Протасов, който веднага им вдъхна вяра и в тях самите, и в него, и в общия успех на начинанието. И сега Яков Назарич, а покрай него и Нина започнаха сериозно да гледат на Прохоровите планове.

— Тоя човек скъпо струва, веднага си личи — каза Яков Назарич.

— Не мисля така — проточи Прохор и с кимване на главата отметна един черен кичур от челото си. — Защо гласът му не е басов…

— Прелестен е, прелестен е! — прекъсна го Нина.

 

 

На другата заран Прохор и Яков Назарич потеглиха за чугунолеярния завод. Високата пещ изригваше от сплесканото си гърло смрад и пламък. Гъст тъмножълт облак дим се стелеше над завода. Мъничък маневрен локомотив, „чайник“, весело свиркаше и теглеше малки вагонетки по тясна релсова линия. На площада, пред катедралата, край паметника на Демидов, в една кална локва лежаха на една страна и грухтяха свине. Двама работници вървяха към болницата, изпити и повяхнали, с омотани в дрипи глави. Малките къщурки отвъд изкуственото езеро, небето, хората, площадът — всичко е сиво като прах, еднообразно.

Сградата, в която влязоха, беше висока, със стъклен покрив. Двайсетина работници с лопати правеха в пръстения под тесни каналчета. Тия каналчета тръгваха от високата пещ, разклоняваха се. По тях ще потече разтопеният чугун. През слюденото прозорче Андрей Андреевич надникна в пламтящия търбух на пещта, посъветва се с майстора и изкомандува на работниците:

— Престилките!

Всички навлякоха кожени престилки и ръкавици сложиха си големи сини очила.

— Започвайте!

Удар с железните жезли — и от високата пещ рукна белоогнен чугун; той пламтеше и плюеше искри, докато се разтичаше по каналите. Въздухът бързо се нагряваше. Работниците се втурваха към ослепителните потоци, сръчно препречваха пътя на ручеите с железни лопати, връщаха се тичешком, а ручейчетата смъртоносно течаха по други канали, накъдето трябва. Въздухът се нажежи. Брадите на работниците пращяха. Пот се лееше като градушка. Огнените ручейчета заслепяваха очите, докато се стичаха по нанадолнището. Високата пещ бучеше и пъшкаше, изригвайки огнената маса, работниците започнаха да подскачат като козли, като дяволи, същински ад, жега, още малко — и ще дойде краят на света. Яков Назарич се заметна презглава с палтото си и хукна навън, викайки:

— Прохор, ще се опечеш, бягай!

Скоро, след като чугунът бе полян с вода с примитивни лейки, излязоха и Прохор с Протасов.

— Да, адска работа е това! — каза му инженер Протасов. — Но се свиква. Сега хайде да идем в железообработвателното, там имаме интересни валцови машини за ламарина. Ние произвеждаме най-добрите видове, използуваме дървени въглища. Нашата ламарина може да издържи сто години без боядисване и пак няма да ръждяса. Елате.

— Не ме закачайте — отказа Яков Назарич. — И без туй насмалко не ми се пръснаха очите. По-добре да си пийна биричка.

И както си беше със заводските сини очила, тръгна към хотела, като залиташе и си мърмореше нещо.

Прохор и инженерът влязоха в съседния цех. Мяркаха се огненозлатни ленти нажежено желязо, въртеше се валът, работниците сръчно поемаха с клещи краищата на лентите и тичешком ги напъваха в следващата валцова машина. А огнените ленти пълзят във въздуха и се огъват десет, двайсет — във всички посоки, във всички краища на цеха. Ей, не се зазяпвай, лови, лови! И всичко се въртеше, движеше, мяташе, разсичаше пространството с огън. Прохор с интерес наблюдаваше работниците: колко точно е пресметната всяка тяхна крачка, всяко движение на ръцете им, също като на опитни циркови гимнастици.

А ето ги и складовете, ето го резултата от тоя изнурителен труд: десетки тонове различни видове желязо, стомана, чугун. Да се чуди човек как не продънват земята! Прохор ще има съвсем същата фабрика. Не — по-голяма, по-хубава, по-грандиозна.

— А топ имате ли си? — попита той Протасов.

— Топ ли? За какво?

— Ами тъй… За тържественост. Аз ще имам! Обичам ги тия работи.

Протасов се усмихна.

На другата заран пътниците трябваше да си заминават. Но Прохор искаше да прескочи до платиновите мини, нали са съвсем наблизо. И освен това той фактически нищо не е изучил.

— А, няма да я бъде тая, моето момче — запротестира Яков Назарич. — Ако те послушам, ще стигнем на панаира чак по Коледа.

Добре. Тогава той ще се върне след панаира и ще поживее тук един-два месеца.

— Ние с вас, Прохор Петрович, след време в Белгия ще отидем, в Аржентина, в Трансвал — каза му на сбогуване Протасов.

8

Кама не е широка, но е пълноводна, високите й брегове са хълмисти, къдрави: села, горички, килими от вълнисти ниви.

— Ах, каква църквица! Прохор! Прохор! — сочеше с бинокъла Нина. — Новгородски стил. Петнайсети-шестнайсети век.

Прохор седеше до щурвалната будка, забил нос в бележника с рисунките, схемите и бележките. Главата му се е подула от новите впечатления и душата му беше там, в Урал, сред звънтежа на машините.

— Да, да, прекрасна църква… Харесва ми — за миг с досада откъсна очи от бележника и добави: — У нас, в Сибир, са по-хубави.

Яков Назарич беше разгърнал вестника, пускаше лиги и клюмаше сънено.

— Осем, девет и половина-а-а — дочуваше се отдолу. — Само вода!

Откъслечна свирка: да се спре меренето — дълбоко е.

При Богородское Кама се сля с Волга.

— На туй ли му викат Волга? — подигравателно присви очи и подсвирна Прохор.

— Да, Волга — обади се Нина. — Не ви ли харесва?

— Първо вижте Угрюм-река.

— Прохор! Как можете да ги сравнявате! Погледнете какво оживление цари тук, това е действително голям път. Села, градове… Ей там има елеватор, а какво има по вашата забутана река?

Но когато започнаха все по-често и по-често да срещат гемии, шлепове, параходи и катери, Прохор се настрои другояче.

— Виж, туй ми допада! — извика той. — Гледайте, един, два, три. А там още един пушек. Може ли бинокъла за малко? Охо, какъв бабаджанко идва насам!

— А какви градини, какъв въздух! — възхищаваше се Нина.

— Да, въздухът е много приятен — по меки пантофи и контешка сламена шапка безшумно се приближи до тях Яков Назарич. — Ей, момче, две бири! Какво, деца, хубаво ли е?

На Прохор му е весело.

— Яков Назарич, всичките тия работи трябва и по Угрюм-река да ги въведем.

— А къде ти са капиталите? — погледна го изпод длан търговецът.

— От тате ще взема. За начало… А и в земята, в златните мини имам много. Ще ги изкопая!

Търговецът се засмя някак неразбираемо, но гальовно и потупа Прохор по рамото.

Нина съжаляваше, че у Прохор има толкова малко поезия: влюбен е, а седи с тоя бележник като някакъв стар лихварин или неочаквано почне да се усмихва и един господ знае къде е в този миг душата му. И сякаш вече всичко са си казали, нямат общи мисли, любовта им е привършена, изпята. Не, тя не иска такъв сив край на всъщност още незапочналата им както трябва любов. Тогава с какво я привлича Прохор? И защо ли тя не сложи край на всичко това, докато не е станало късно?

Прохор си мислеше за Нина кратко: не е кой знае каква хубавица, но на него му е омръзнало мимолетната любов с която падне, без страдания, без съпротива, едностранчивата и безсолна любов… Дори Анфиса… Какво е Анфиса?… Разбира се, втора като Анфиса няма. Но нима той може да се свърже с нея? Той, Прохор Громов, и — Анфиса! Неизгодно и страшно. Значи, остава Нина. Той е груб, силен, той е могъщ кедър, а Нина е чиста, нежна като момина сълза. Но е своеволна и строга. Тогава кое го влече към нея? Може би капиталът на баща й? Не е ли редно в такъв случай да сложи край? Не, цялата му душа потръпва и жадува за Нина. Тя е в долината, той е на върха и неудържимо се стреми към нея като търкулнат надолу по стръмното камък.

Нощта беше прохладна, спокойна и звездна. Колко е богат господ! Колко златен прах е изтърсил от широките си ръкави по небето. Златен друм. Млечен път, накъде водиш? И какво има зад твоя пръстен, ако изобщо има нещо? Ето че Нина устреми очи нагоре и затърси ангели по златните ти пътища. Но очите й са смъртни, виждат една педя, не повече — и надалеч, и на дълбочина. Клети очи, клето момиче! Очите й са насълзени, а мисълта й е във възторг. Да, има ангели! Ето ги, те са в мислите й, тук, край нея. И между тях, разбира се, е Прохор!

Прохор също гледа небесния златен пясък, но погледът му е користен, алчен. На него ангели не му трябват. Той като крадец би обрал цялото звездно небе, би напълнил джобовете си със звезди. А там се виждат късове злато — една, втора, цели седем блестящи къса злато наведнъж. Светлините на Голямата мечка… О, богат е господ! Ако можеше да смъкне на земята барем една златна звезда…

— Голямата мечка и един малък, съвсем малък спътник. Не знам виждате ли го — казва Нина.

— Вашият спътник съм аз. — И Прохор сяда на пейката, притиска се до Нина. Тя леко се отмества, но изпитва любопитство и плахо премаляване.

— Нина… — казва той и я хваща за ръката.

Откъм земята до тях стига ароматът на зреещи овошки. Синята нощ е изпълнена със златни пръски, тракане на колела, с бягащи жълтеникавобели вълни зад парахода. Чуй как въздиша, как се труди затворената в стомана човешка мисъл; тя кара парахода срещу водата, побеждава стихията. Корабът се движи с пълна пара, бърза да стигне навреме, стрелката на манометъра предупреждаващо сочи границата, корпусът се тресе и палубата се люлее под краката им. Но и на гранитен монолит да седяха, камъкът без друго щеше да потрепва под техните крака. Нина го милва по ръката и му шепне нещо. Бяла в синята нощ и бели крака с бели обувки. Прохор отмести с устни златния медальон, целуна гърдите й през триъгълното деколте, тя притисна главата му и го целуна по слепоочието. И те седяха така смълчани, страхувайки се да дишат. Откъм рубката се дочуваха глупавите звуци на валс, там горяха светлини. Ах, ако можеше да се загасят светлините и да се заглушат звуците! Има ли нещо по-сладко от тишината, сините небеса и звездите.

— Ниночка!…

— Не казвай нищо, моля ти се… Мълчи…

Те се притиснаха още по-здраво един към друг. Млечният път, целият в късове злато, падна в краката им.

— Татко! — надникна Нина заранта в каютата на баща си. — Искам да пия с Прохор брудершафт. Може ли?

— Туй пък какво ще е?… Портвайн ли?

— Не, татко, не! — засмя се тя, но в това време в каютата влезе един мъж с червеникава брада и черни очи.

— А, Лука Лукич! Ниночка, я повикай Проша. Е, как върви работата?

— Всичко е наред, Яков Назарич. Стоката пристигна благополучно. Отворихме дюкяна. Цените на кожите са високи, сделките вървят добре, но на мен, право да си кажа, ми се ще да не бързам, цените май ще се покачат. Струва ми се, с добра печалба ще приключим.

— Заповядай, Прохор Петрович — каза Яков Пазарим на влезлия по извезана ленена рубашка Прохор. — Това е Лука Лукич, главният ми пълномощник. Оказва ми почит, значи, от уважение е потеглил от Нижни, за да ме посрещне като свой патрон. Ти къде рипна при нас?

— В Исади, от лодката.

— Е, как вървят работите, Лука Лукич? Хайде, разкажи ни още веднъж. На Прохор му е интересно. Това е синчето на Пьотр Данилич Громов, голям търговец ще стане.

— Ами да, личи си — одобрително проточи пълномощникът, огледа младия дангалак и пак разказа най-подробно за търговските работи.

— Документите носиш ли? — попита го чорбаджията, като гладеше брадата си важно и самодоволно.

— Фактурите, бордерата и сметките са в кантората, в Нижни, но взех дубликата на главната книга.

— Я дай я тук… Седни де…

Пълномощникът продължаваше да стои и да се бърше с карираната си носна кърпа, изпънат стоеше и Прохор. Чорбаджията дълго преглежда книгата и ту вдигаше на челото си, ту смъкваше на носа си златните очила.

— Колко катеричи кожи са продадени?

— Осемдесет и пет хиляди.

— А железария купена ли е? Къде е заприходена?

— Ако обичате, на буква „ж“… моля…

Но ето че дойде Нина, мургава, тъмнокоса, облечена в бяло, с метличина на гърдите.

— Татко, хайде да закусваме. Поръчала съм моруна.

— Сега, сега… А бе, Прохор… Какъв ликьор сте намислили да пиете с нея? Нинка, как се казваше?

— Брудершафт — усмихна се Нина и белите и равни зъби блеснаха.

— Не съм го чувал. Вносен ли е?

— Не, тукашен — сериозно каза Прохор. — Собствено производство.

— Сега, сега… Трябва да напиша едни телеграми. Я седни ти, Проша, по-чевръст си… Пиши, аз ще ти диктувам.

9

Нижни не смая Прохор — град като град, — но панаирното оживление и деловитост го завладяха. Нина прескочи до Историческия музей, който се намираше в крепостната кула, до книжарниците, накупи си книга за миналото на Нижни Новгород и се зарови в тях. А Прохор кръстосваше панаира, отбиваше се в магазини и складове, разпитваше кое колко струва, вписваше в бележника си цени, адреси на фирми, насъбра цял куп ценоразписи и в края на краищата се обърка: какво да купи, а много неща трябваше да купи за бъдещата работа в тайгата, у себе си имаше двайсет и пет хиляди рубли и за близо петдесет хиляди беше дал кожи на Яков Назарич, богаташ е, трябва да купи всичко. Но колко съжаляваше, че нищо не разбира от техника, че няма с кого да се посъветва.

Започна с това, че си купи бастунче със сребърна дръжка във вид на гола, съблазнително извита жена, а на Нина червен чадър с малахитов връх. И вече вървеше през градската градина безгрижно размахвайки бастунчето си и стискайки чадъра под мишница, когато внезапно си помисли: „Бастунчето Нина май няма да го…“ Седна на една пейка, откърти срамотната завъртулка и я прибра в джоба си, а бастунчето запрати в храстите. После отвори чадъра. „Боклук, безвкусица! Червен… Ама че съм глупак!“ И веднага го пласира на безценица на един татарин, впрочем той се пазари с него жестоко и отбиваше от цената по десет копейки.

— Трябва нещо по-солидно.

Стигна с трамвая до главната палата, купи за себе си Мозеров златен часовник, за Нина пръстен с бисер и два елмаза, за Яков Назарич жълт китайски халат с райски птици. И с покупките се запъти пеш към хотела.

Жегата намаляваше. Беше привечер. По Волга започнаха да се запалват червени и бели шамандури. По зелените склонове на брега падаше мек отблясък от залеза. Белите стени на крепостта се розовееха и в лекото було на сивкавия здрач се отдалечаваше, помръкваше панаирният глъч. Прохор вървеше по булеварда.

— Господине, може ли да запаля? — От една пейка се надигна и тръгна към него висока блондинка с бяла рокля и черна шапка.

Прохор издуха пепелта от цигарата си и тракна с токове:

— Имам чест…

Нещо Анфисино имаше в нея: веждите, фигурата, косата, леко раздвоената брадичка, само очите й не бяха същите.

— Господине, знаете ли, много ще ви моля — с напевен ясен глас и полузатворила сините си очи, усмихнато му заговори тя. — Почерпете ме сладолед…

— Довиждане — понадигна той фуражката си и непринудено, макар и с малко забавена крачка, си продължи по пътя.

— Господине, стойте! — звънна подире му.

Прохор се обърна. Разкошната дама бързаше към него.

— Вие сте толкова великолепен! Аз самата ще ви почерпя сладолед. Ще ви почерпя вино. Да вървим да гуляем… Мили! — Тя енергично го хвана под ръка и лачените й обувки засвяткаха по пясъка на булеварда.

— Извинявайте, извинявайте… Ама аз… — слабо се съпротивяваше той. Изпод тъмносинята му дреха отпуснато и жалко се белееше ленената му рубашка, но очите му започнаха да се разпалват.

— Мили, аз съм ви виждала… Аз отдавна ви обичам.

— Къде сте могли да ме видите? Глупости! Извинявайте! Аз не съм свободен… Аз съм свързан.

— Свързан? Ах, това е чудесно! — изви се гласът й, а тя го загледа в очите и тихо се засмя гърлено. — Вие сте моят рицар. И знаете ли къде съм ви виждала? Виждала съм ви в сънищата си. Да, да, да… Милият ми, великолепният ми рицар, моят рицар! — Тя започна да говори припряно, нервно: „Да, да, да“. — Трябва да го омагьоса с гласа си, да го впримчи със страстта си, защото той се опъва, всеки миг може да се изскубне.

— Вие сте сибирец, търговец, нали? Видяхте ли, че знам! Да, да, да… О, мили, мили — и гласът й звучеше досущ като Анфисиния.

— Не, не, абсолютно ми е невъзможно, госпожо… Ами че аз имам годеница — обади се той и все повече пламваше.

— Но вие, уважаеми господине, очевидно ме вземате за проститутка! Засрамете се, засрамете се! — възмутено рече тя и сведе клепачи.

— Не, какво говорите, госпожо! — поде той. — Нищо подобно.

— А знаете ли коя съм? Аз съм графиня Замойска. Да, да, да… Нито дума, нито звук; мъжът ми е ревнив. Ще ви отвлека в моя замък, впрочем не, моят замък е в Краков и там е грохналият ми мъж… А тук разполагам с… как да ви кажа… с една скромна килия… Милият, той е съгласен… Да, да, да?

Прохор се смути.

— Но разберете ме, госпожо графиньо — с отчаяние произнесе той, — аз наистина съм тук с годеницата си… Инак с най-голямо удоволствие… Това например е халат… За Яков Назарич… — Той раздруса пакета и целият се изчерви: все пак пред него стоеше не тунгуска от тайгата, а графиня, самата графиня Замойска… Ама че е идиот, глупак!…

— Халат? За Яков Назарич? Колко е очарователно това! — смееше се тя и въртеше глава.

Прохор погледна седефените й зъби, алената й уста.

— Аз, госпожо графиньо, съм съгласен — каза той басово и се окашля мъжествено.

— Палавник, ах какъв палавник! — въртеше се, трепкаше, разтапяше се графинята. И той самият се въртеше, трепкаше и се разтапяше. „Чудо голямо — решително си помисли той, — дявол да я вземе!“ И за кого се отнасяше това „дявол да я вземе“ — за графинята ли, за Нина ли, или може би за Анфиса — Прохор не го интересуваше. „Дявол да я вземе“.

 

 

До късно, чак до към три часа заранта трака със сметалото, задрасква и вписва в книгата Яков Назарич и до към три часа заранта седя с него Нина. „Какво ли е станало с Прохор?“ Със син и червен молив си правеше тя бележки в книжките за нижегородското минало, разглеждаше плана на града, на панаира и накрая чак я заболяха очите.

— Татко, аз ще си легна да спя.

— Къде ли се е запилял пустият му Прохор?

Яков Назарич се потеше, пъшкаше, пиеше московски квас — когато има работа, той е трезвен и строг: нито капчица водка. Ах, проклетото му диване, къде ли е?

Прозорците бяха отворени, едва се полюшваха пердетата, помръдваше ги долитащият откъм Волга ветрец. Улиците бяха тъмни и тихи, само от време на време ще се разсвири някой жандарин, ще се провикне пияница, някакви гуляйджии се приближаваха насам с песен и единият от гласовете май е на Прохор. Якоз Назарич се шмугна под пердето и впери очи в мрака. Гуляйджиите нестройно, с някакво лигаво клокочене в гърлата пееха на два гласа, а третият само приръмжаваше и подвикваше:

— Заради фуста ни заряза!…

Търча по нея ден и но-о-ощ…

— Какво е туй безобразие?! Като си се напил, върви си по пътя!

— Вече няма, господин стражар, чест и почитания!… Мишка е виновен… Мълчи бе, Мишка, дявол да те вземе! Че инак ще спим в дранголника…

Мишка ревна като луд:

— Ден и но-о-о-ощ…

Рязко огласи мрака свирката, чу се ситно топуркане на пияни крака, което изчезна в далечината, заглъхвайки. Яков Назарич затвори прозореца.

— Не, не е той.

От другия прозорец се стрелна зад паравана — само по риза и боса — Нина.

Прохор си дойде след изгрев-слънце без покупките. Перчемът му беше увиснал над намръщеното чело, очите и устните му бяха окрадени, неспокойни, жалки.

— А, Прошенка… Къде беше, соколчето ми? — подигравателно запя Яков Назарич, който се миеше. Той наплюнчи показалец, завря го в солницата на масата и се залови да търка със сол и без това белите си зъби.

— А аз, можете ли да си представите, такава неочаквана случайност… — започна Прохор потиснато, — срещнах вчера един съученик от гимназията…

— Тъй, тъй, тъй… — намигна му Яков Назарич и продължи да движи пръст по зъбите си. — Съученик, а? Хе-хе-хе…

— Та той ме покани у тях, обядвахме, вечеряхме — цедеше Прохор думите и се червеше. — А после заваля дъждец. Затуй останах да преспя при него.

— Дъждец ли? — запитаха едновременно бащата и дъщерята със смях и тъга. — При теб може и да е валяло, ама в нашата губерния капка не падна… Тъй, тъй, тъй…

„Ама че съм подлец, ама че съм негодник! Защо ли лъжа?…“ — с погнуса си помисли Прохор и се отпусна на един стол.

Иззад паравана излезе Нина. Яков Назарич си плакнеше устата: навирил глава и задушавайки се, той бълбукаше като удавник.

— Ниночка. — Прохор отиде при нея, наведе глава. — Добро утро, Ниночка! — И прошепна: — Аз съм негодник… Негодник!…

— Здравей, Прохор — каза тя и вдигна въпросително големите си сиви очи към него. — Кой е този твой приятел? Запознай ме с него… — и скришом от баща си прошепна: — Какво се е случило?

Но Яков Назарич на бърза ръка се прекръсти и седна на масата. Самоварът отдавна изпускаше пара. Чая си изпиха мълчаливо.

— Нинка, я иди да изпратиш тая телеграма по-бързичко… На̀ — каза бащата.

Когато тя излезе, Прохор стана неспокоен, угрижен.

— Яков Назарич. — Той погледна едрия нос на стареца, отмести очи, пак го погледна. — В трамвая ми откраднаха двайсет и пет хиляди.

— Честито — силно се изсекна Яков Назарич.

— Дайте ми, моля ви се, пари назаем.

— Колко искаш?

— Ами малко… Четири-пет хиляди… — Яков Назарич пак се изсекна, замахна с носната си кърпа и шибна една кацнала на масата оса. После извади портфейла си и хвърли под носа на Прохор една стотачка.

— Вие какво, подигравате ли ми се, Яков Назарич? — каза Прохор ядосано; веждите му се сключиха. — В края на краищата аз стока съм ви дал… От моите пари си искам…

— Тя тая е дълга. Първо трябва да продадем стоката — отговори той и се изправи, кръгъл като надут балон.

— Значи, не вярвате на Прохор Громов? — изправи се и Прохор, едър, но гузен.

— На Прохор Громов вярваме — спокойно каза Яков Назарич, — ала на Прошка — не. Заслужаваш, кучи сине, да ти смъкне човек гащите и да те напердаши едно хубавичко: ей тъй, ей тъй, ей тъй!… — Усмихвайки се само с червените си бузи — очите му бяха сърдити, — той замахваше с дясната ръка, въртеше се наляво-надясно. — Ей тъй, ей тъй! — хвърчаха слюнки. После грабна шапката си и само по жилетка изхвръкна навън, но веднага се върна да си вземе сакото, облече го вървешката, ядосвайки се и пръхтейки.

— Дявол да го вземе! — изруга Прохор и отиде до стенното огледало. Жълтеникаво-бледо лице, хлътнали подивели очи. Много го болеше глава, повдигаше му се, краката му трепереха. С какво ли го отрови тая високопоставена дама, графиня Замойска, пищната блондинка? Ха! Графиня Замойска! Мръсница с мръсница, заслужава да я удави човек в някоя вмирисана локва. „Ниночка, Ниночка, колко долен и подъл съм аз!“ Той легна на канапето и нищо не можа да изцеди от паметта си. Въртяха се и подскачаха червени портокали, електрически крушки, цветя, той помни — черпиха се, пи, плюска; помни: танцуваха, въртяха се мутри, рамене, бедра, някой с все сила блъскаше по клавишите на рояла, а може би по главата му, шумеше, грухтеше, трополеше! Ту замлъкне, ту се засили, всичко потъваше в мъгла из мъглата, в облака — тя, примамлива и лека като облак: мили, мили! — а след това двамата отплуват с облака нанякъде. Стая, дантели, вълни от коса, омайващ парфюм — мили, мили, пий! — две-три глътки, въздишка, светкавица — и всичко се изгуби.

— Да — потвърди Прохор, — туй не ти е тайгата!

После някъде на стръмния бряг го събуди един стражар, после църковните камбани забиха, той опипа джобовете си: нито часовника, нито парите — празни.

 

 

Цял ден, до обед, болен и оклюмал разглежда с Нина Художествения музей и Преображенската катедрала в крепостта. Нина подробно му обясняваше заслужаващите внимание предмети, молеше се пред всяка старинна икона, пред всяка гробница, а пред гроба на великия син на руската земя — Минин — падна на колене. Прохор разсеяно размахваше ръка, но когато Нина, покланяйки се, го погледнеше крадешком, най-усърдно се кръстеше и правеше поклони. Толкова го е срам от Нина, а тя, сякаш напук, мъчително мълчи.

Когато капнаха от умора, те си купиха грозде и се изкачиха на Гребешок, да си починат. Заволжието и отсрещният бряг на Ока с панаира, селата, църквите на древните манастири, с горите и нивята бяха като на тепсия. Слънчево и неподвижно. Неподвижни са Волга и Ока. Но всичко живее, всичко се движи, тече във времето, ражда се и умира.

— Колко е хубаво и колко тъжно!… — въздъхна тя.

— Нина… — решително заговори Прохор, хвана я за ръката и й разказа всичко от игла до конец. Нина се усмихна горчиво.

— Презираш ли ме? — попита той.

— Ни най-малко.

— Защо?

— Защото те обичам.

Устните на Прохор се разтрепериха; той вече не беше способен да говори. Гледаше я, сякаш тя беше чудотворна икона, а той — разкаял се грешник.

— Само от едно, само от едно ме е страх — натъртено каза тя, — да не би това да ти стане навик.

— О! — извика Прохор и тъкмо отвори уста, за да й се закълне, когато до тях се чу: — „Божичко, виж ти щастлива среща!“ — и сякаш изпод земята пред тях изникна Андрей Андреевич Протасов.

Той беше с бяла униформена куртка със значка на висшист, с бяла инженерска фуражка и носеше претъпкана чанта. Пристигнал тук за три-четири дена по търговски работи. Страшно се радва на срещата, а как е със здравето Яков Назарич? Ходили ли са те на Сибирския кей? Не? Тогава може би ще се разходят заедно с него. Отлично И на гроба на Кулибин ли не са ходили?

— А кой е тоя Кулибин? — попита Прохор.

— О, за вас е необходимо да знаете това — каза инженерът. — Ами че той е бил изобретател, гениален самоук и поради неграмотната си руска гениалност често пъти си е блъскал главата върху неща, които в Европата не само са били бракувани, но и отдавна забравени. Макар че някои от изобретенията му имат стойност, например: яйцевидният часовник; в него и Христос възкръсва, и светии се появяват, и ангели пеят. След тоя часовник Екатерина Втора го сграбчила с белите си ръчички… Има си хас! Наредила да го докарат в Питер, дала му служба, награди, пенсии. Шлейфовете на императриците винаги са дълги и кой друг може да ги поддържа с благоговение, ако не придворните блюдолизци, подмазвачи и гении…

— Колко сте зъл! — каза Нина.

— Ни най-малко. Аз дори и по адрес на Кулибин не искам да кажа нищо лошо. Той е изобретил един великолепен сводов мост, по свои собствени изчисления. И на мен ми се струва, че математическа основа на тия изчисления е било руското „ако е рекъл господ“. Да!… И в тия руски самоуки-гении се отразява цялата клета съдба: или да търсим ключ за отворена врата, или да се блъскаме с глава в скалата. А поетите и побърканите истерици веднага започват да крещят осанна, да съчиняват оди и дитирамби и на гениите, и на целия руски народ: велик народ, богоизбран народ! А в очите на надменна Европа, разбира се, нашето месианство, уж изключителната ни гениалност са глупост, празни приказки!

От пламенните думи на инженера Прохор започна да се оживява и разпалва.

— А виждате ли ей онова пушече, Прохор Петрович?… Ей там, ей там… Знаете ли какво е това? Това са Сормовските заводи. Ние с вас трябва да ги посетим… Там правят параходи, земечерпалки и…

— Параходи? — възкликна Прохор. — Непременно! А и изобщо, Андрей Андреевич, бих искал да си поприказваме с вас…

— На драго сърце.

— Андрей Андреевич — каза Нина, поглеждайки го нежно в живите му очи. — А вие интересувате ли се от стари икони и изобщо от старини?

— Как да не се интересувам. Че аз съм същински иконограф, икономан, ако щете. В Урал имам цяла колекция: фряжки, строгановски, дори една иконка от Андрей Рубльов имам.

— Ах, колко сте щастлив! — каза Нина с въздишка.

— А женен ли сте? — внезапно го попита Прохор начумерен.

— Не.

И два погледа — на Нина и на Прохор — се срещнаха. Третият — бързо ги разсече:

— И няма да се оженя.

10

Панаирът беше към края си. Яков Назарич заостри лекомислено брадата си, подстрига се, купи си сив контешки костюм, пардесю, лилава връзка, ръкавици, бастунче, с една дума — целият се преобрази, подмлади се, дори излишъците от корема си можа да прибере, да ги поеме навътре. И когато тръгнеше да се разхожда, кършеше се някак гъвкаво, весело си подсвиркваше и въртеше във въздуха лъскавото си бастунче.

Прохор беше завладян от делова треска — най-старателно помагаше на Андрей Андреевич, а той му помагаше на него. Заедно ходиха в Сормовските заводи. Прохор реши да си поръча, както го беше посъветвал Протасов, едно малко параходче с мощност двайсет коня, две помпи, парен двигател, части за малка дъскорезница. Впрочем за първоначалното оборудване на златните мини инженер Протасов ще му състави калкулация и Прохор ще трябва да похарчи най-малко трийсет-четирийсет хилядарки.

Без да каже нито дума, Яков Назарич даде на Прохор чек за петдесет хиляди и го потупа по рамото: „Действувай!“

Прохор обикаляше града с файтони: трябва да купи кирки, ломове, мотики, проверяваше какви са цените на двайсет места — трябваха му хем най-хубавите, хем по-евтини, купи две палатки, походни легла, дори една брезентова лодка.

Нина не можа да надвие в себе си изкушението: Андрей Андреевич е такъв познавач на изкуството. От време на време, когато той останеше свободен, посещаваха заедно църкви, близки манастири, той между другото й изнасяше лекции по иконопис и руска архитектура. Дори се канеха да прескочат до Ярославл. Милият, милият Андрей Андреевич!

Прохор отначало се отнасяше към това съвсем равнодушно, после започна да се дразни, а накрая заряза лопатите, кирките и мотиките и се стараеше да не се отделя от Нина.

— Нина, ако заминеш с Протасов за Ярославл, на мен ще ми бъде неприятно.

— Защо?

— Защото ми е неприятно. — Веждите на Прохор трепнаха, трепна и гласът му.

— Нина не е от тях — каза тя двусмислено и внезапно го целуна.

— Ниночка, значи, ме обичаш?!

— А ти какво си мислиш? Да не би да съм графиня Замойска?

Привечер Прохор се прибираше с файтон към хотела. Файтонът беше толкова натоварен със сандъци, денкове и лопати, че той бе навирил крака едва ли не на раменете на файтонджията.

— Отбий по-вдясно-о!…

Насреща му се зададе разкошен файтон. Въз файтона — накривил шапка — Яков Назарич. Той напето беше подпрял лявата си ръка на кръста, а с дясната прегръщаше една хубавица, нежно притиснал рамо до нея като мечок, подпрян на бор. — Ах! — Прохор бързо изви глава. Яков Назарич грабна чадъра на хубавицата и моментално се закри с него.

— Ехе!… — проточи Прохор. — Май че беше графиня Замойска?… — И се изкиска.

— Като че ли ме позна, магарето му с магаре — измънка Яков Назарич, върна чадърчето на красавицата и пак се лепна за нея. — Божичко, колко сте заоблена, мадам. Уж сте без корсет, а нито едно ребърце не мога да напипам. Кълна ви се в честта си!

Хотелската стая на сибирците беше голяма, с три прозореца. Зад тънката стена спеше Прохор. Разговаряха тримата: Андрей Андреевич беше се отбил да си вземе сбогом — утре си тръгва за Урал. В душата на Нина нещо се раздвояваше и тя не знаеше какво: мислите й са като странник на кръстопът. Подръпне едната нишка, после другата. Нишката към сърцето на инженера е златна струна, мелодична и тънка. Нишката към сърцето на Прохор — въже.

А онези двамата говорят. За какво? И защо ли са им тия разговори, когато на раздяла трябва да се мълчи, тържествено и тъжно.

— И така, повтарям ви още веднъж, вашият кораб ще бъде готов напролет. В разглобен вид ще го пренесете до Сибирския басейн, там ще го сглобите и — право към Угрюм-река. Е, аз да си вървя. — Андрей Андреевич взе фуражката си и отиде при Нина, която беше станала.

— Нина Яковлевна! Вие ми доставихте толкова много вълшебни минути, че… Позволете да целуна ръчичките ви…

— Довиждане, довиждане… Ние всички толкова свикнахме с вас, Андрей Андреевич… Мъчно ще ни бъде, когато си заминете. Останете!

Той разпери ръце, съкрушено поклати глава, въздъхна:

— Дългът… работата — и бързо се обърна към Прохор. — А с вас тепърва има да работим!

— Значи, решено е. Постъпвате на служба при мен.

Прохор излезе да го изпрати, Нина долепи чело на прозореца. Бялна се и се загуби в мрака инженер Протасов. За дълго ли? Може би — завинаги.

Нина седеше тъжна в дълбокото кресло, в полутъмния ъгъл. И костюмът й е тъмен. Със сиви, немигащи очи се вглеждаше съсредоточено в бъдещето, нищо не виждаше в него, нищо не можеше да разбере.

Прохор с широки, твърди крачки ходеше от едната стена до другата, сучейки брадичката си; той ту чумереше вежди, ту се усмихваше. Виждаше бъдещето ясно, отчетливо. Още не бяха заглъхнали в ушите му думите на Протасов и жаждата за дейност се беше напрегнала в него като пружина. Да можеше само с повечко пари да разполага в началото, тогава Прохор бързо ще покаже на какво е способен. Баща му надали ще даде много: иска да си поживее с кеф. Но във всеки случай Прохор ще изрита Анфиса: да имаш да вземаш, Анфиса Петровна, сама си печели! Да имаш да вземаш!

— Много се забави Яков Назарич. Защо ли?…

Нина не му отговори. Може би не беше чула въпроса му.

Твърдите крачки на Прохор блъскат като чук по наковалня мълчаливия размисъл на Нина: Андрей и Прохор. Как да постъпи? Разбира се, Прохор е упорит, но той се привързва, захване ли с любов и нежност, Нина може да направи от него каквото си поиска. Ах, какъв смисъл има да мечтае още? Нали тая заран, след като се помоли със сълзи на бога, изтегли иззад иконата на божията майка хартийката, на която беше написала: „Прохор“.

— Ниночка. — Крачките удряха в сърцето й. — Хайде да си поприказваме. Седни на канапето. — Прохор я прегърна през талията. Нина внимателно смъкна ръката му, отмести се. — Ниночка, мила! — Той се преви и гледайки към пода, вкопчи китките на ръцете си като катинар. — Нали не е тайна, че аз трябва да се оженя за теб?

— Не знам — равнодушно и хладно като есенен ветрец проточи тя.

Прохор извърна глава към нея.

— Тъй ли? Защо? Ниночка?!

— Ти не ме обичаш достатъчно. Дори може би никак не ме обичаш…

— Аз?! — Прохор изправи гръб и се подпря с длани на коленете си. — Кой, аз ли?

— Да, ти — полузатвори очи тя. — И освен това… — Тя извърна глава настрани, към посинелия нощен прозорец. — И освен това… Ти си имал работа с много жени: с някаква си Таня, с Анфиса и… вече тук… с тая… Аз също имах един… Може би дори няма да поискаш да ме вземеш… такава…

— Лъжеш?! — Прохор скочи, озъби се гнусливо и стисна юмруци.

А какво ще стане с Нининия капитал? И гордите му делови планове из един път се сплескаха като хлебарка под ток.

— Лъжеш, лъжеш! — потиснато съскаше той и едва се сдържаше да не я удари, да не я оскърби. — Не ти вярвам… Лъжеш…

Нина се обърна към него и каза спокойно:

— Не те лъжа ни най-малко. Върви да си легнеш, помисли, помоли се и утре ще ми кажеш…

— Да се помоля?… Ха-ха!… Богомолка!

Той тропна с крак и два пъти силно сблъска юмруци, нервно извика: „А-а!“ — измъкна носната си кърпа, размаха я несръчно и със заплашителен стон тръгна към своята стаичка, изгърбен, с повдигнати рамене, нещастен, мъничък.

Откъм коридора се чуха пиянски гласове:

— Ей, момче!… Коя беше моята стая?… Пей по-силно? Байраци веят се, открит е па… Ей, Лукич, пригласяй ми!…

Прохор стоеше сред мрака, захлупил лице в носната си кърпа. Разтрепераните ръце на Нина го обгърнаха отзад, тя от сърце го целуна по врата. Но сякаш вятър помете всичко — в стаята вдигаше шум, дереше си гърлото като войник Яков Назарич:

Байраци веят се, открит е панаирът!…

С тълпи площа…

— Ей, Нинка! А Прохор скитосва ли?… Здрасти, здрасти…

Байраци веят се-е-е…

Вкопчан в камината, мучеше нещо и Лука Лукич, пълномощникът.

11

Анфиса беше се наляла, беше станала още по-хубава. Пьотр Данилич е луд по нея. Но Анфиса е същински камък; нито да я пипнеш, нито да я помръднеш — Пьотр Данилич побеля. Проклетницата ли да затрие, той ли да тури край на живота си? Пьотр Данилич пиеше здравата.

Веднъж поканиха Громови в един чифлик да ядат пелмени, стопанинът отказа — болен е, — Маря Кириловна замина сама.

Анфиса се погледна в огледалото, сложи си едни огромни цигански обеци, на главата — небесносин шал с дълги ресни, прекръсти се и тръгна.

„Ех, да става каквото ще!… То се видя, че съдбата ме е приковала за тъмната пътека.“

— Здравей, Петя — каза тя, когато влезе.

Пьотр Данилич се наливаше с водка.

— Махай се! — викна той. — Кръст нося, махай се!…

Анфиса седна. Пьотр Данилич се люлееше отпуснато, гледаше я с присвити очи.

— Ах, виж кой бил… Ти ли си?! Влез. Здравей!… А аз все дяволи виждам. За дявол те взех, макар че си вещица…

Анфиса помълча, после заговори напевно и укоряващо:

— Ах, Пьотр, Пьотр… Хич не се пазиш ти, все пиеш.

Тя се приближи до него и го целуна съчувствено по белокосото слепоочие. Той внезапно се разплака. Сълзите го задавяха, той въртеше глава и виеше.

— А искаш ли — само с една думица човек да те направя?… Искаш ли, Петя?

Пьотр Данилич млъкна и зачака, бършейки сълзите си.

А в съседната стая тайно, скришно слушаше „дяволът“.

— Аз скоро ще умра, Анфиса — каза Пьотр, гълтайки думите. — Зарад теб ще умра.

— Я престани, стегни се!… Какво си се разбързал за гробищата?

— Не, ще умра, ще умра, сърцето ми усеща… — Пьотр Данилич се изправи, въздъхна и започна да яде кисела краставичка. — Веч и на теб ти нямам мерак. Вътре в мен всичко изгоря. Останало е само някое и друго въгленче… — Очите му бяха празни, лишени от мисъл, червени от водката, от сълзите…

Анфиса заскърца с ниските си ботушки към камината, разкърши рамене и отдалеч го попита.

— А искаш ли да ти стана жена, Петя? А?

Пьотр се втренчи в нея, втренчи се и в стаята, където беше „дяволът“.

— Баламосваш ме. Оплиташ ме. Знам, няма да ме излъжеш. Ти си дявол — безволно каза той и си пийна водка. — Дявол си, дявол…

— На̀, виж. Дявол ли съм? — И Анфиса се прекръсти.

— И от дявола си по-страшна. Сигур ще ме посъветваш да убия жена си.

— Не! — бързо изскърца с ниските си ботушки към Пьотр Анфиса. — Не съм от тез, дето си мърсят душата. Ти, Петя, си убиец на жена си. Разведи се, пусни я да си върви: и на двама ви ще олекне. От толкоз време си ми заповтарял: развод, та развод. Хайде де, разведи се човешки… По-бързо решавай. А скришом няма да въртя любов с теб. Тъй да знаеш, старче.

„Дяволът“ в съседната стая изпъшка, подвикна, тръшна един стол.

А когато Анфиса късно през нощта си тръгна, изправи се пред нея дяволът-черкезин, прегради й пътя. Месецът дежуреше в небето, светна на месеца ханджар.

— Туй виждаш ли го? — И твърдият железен нокът на Ибрахим зачука по студената предупреждаваща стомана. — Виждаш ли го, казвам?! Ще ти давам аз на теб едно развод.

Заранта Ибрахим бе повикан от пристава.

Разпитът беше кратък, но внушителен. При думата „Анфиса“ приставът въздъхна и избели очи.

— Това е такова… такова същество… И ти, мерзавецо… Знаеш ли, ако река… Ей! Арестувай го…

А след два часа, когато неизтрезнелият Пьотр Данилич научи за това, приставът получи от него една бележчица — Иля я донесе. Пияните букви подскачаха, редовете се извиваха като овнешки рог, буквите казваха: „Какво те прихваща, дявол неден? Още сега да пуснеш татарина, ако ли не — лично ще дойда да го взема с една тройка. И веднага идвай да пием: коняк, гъбки и всичко според както му е редът. Ще ти кажа една тайна, дяволе неден. Ела.“

След два дена се завърна Маря Кириловна. Малко подир туй специален човек донесе от града телеграма.

„Нина е съгласна да ми стане жена. Нейните родители ни благославят. Ако ти и мама не сте против — телеграфирай Москва Метропол стая трийсет и седма. Зимата ще прекарам тук.“

И Пьотр Данилич, и Маря Кириловна се зарадваха, всеки по своему. Той — че Прохор, след като се ожени, сигурно ще живее не тук, а в града и няма да му пречи. Тя — че ще замине при сина си, ще приеме да бъде дори бавачка, само и само да не е тук, само и само да не й се мярка пред очите оная усойница, ако ли пък не — тогаз ще иде в манастир.

Оседлава Ибрахим верния си Казбек, заминава за града, на стотици версти, да занесе телеграмата-отговор за Москва.

Беше пъстра златна есен. Тайгата се беше умислила, тъгуваше за отминалото лято, боровете тихо си шепнеха. Нивите са ожънати, враните са отлетели, в селските къщи мирише на тазгодишен дъхав хляб. Язди Ибрахим и си мечтае, волно му е на душата. И все за Прохор си мисли. Хубаво прави Прошка, че „мома Куприян“ взема, момата си я бива, не мома — имане. А като се върне Ибрахим, и той ще се ожени за готвачката. Цх, всичко се нарежда по мерак! Да може само да свие сармите на Анфиса, да защити стопанката, хубаво ще си заживеят. Хептен хубаво…

Подава на чиновника телеграмата на стопанина, четливо преписана от Иля Сохатих. Гледа чиновникът — отдолу под текста са надраскани гарги:

„Прошкъ ила си къщи бъркотия някуй трябва да му се свети маслуту. Пиши Ибрахим Оглу. Многу трябваш“.

— Тъй не бива — каза телеграфистът, — стопанинът ти може да се разсърди…

— Мой не се разсърдил… Защо?

— Напиши я тогаз на отделна бланка.

Ибрахим цял час се поти, сумтя, но все пак я преписа и подаде.

— На кого препоръчваш да му се свети маслото? — попита чиновникът.

— Какво ти влиза в работата?… — попита черкезинът и светна с бялото на очите си и белите си зъби. После спокойно: — На кого, на кого?… Ами маслосвет трябва правим…

Той си тръгна за село, радвайки се, че заедно с телеграмата на стопанина Прохор ще получи и неговата. Но смешните гарги останаха тук, в забутаното градче; техният смисъл не прекоси пространството до Москва. Чиновникът беше голям любител на всякакви „куриози“; той например имаше една книга, в която вписваха „за спомен“ имената си по-видните личности: полицейски началници, духовници, учителят Филимонов, ковчежникът, проститутката Хеся от Варшава и други. Чиновникът прибави към тях и Ибрахимовата телеграма като рядък документ. Докато я подшиваше, той се усмихваше с беззъбата си мустаката уста, усмихваше се безгрижно, весело. Не знаеше чиновникът онова, което е скрито във времето, не знаеше — че един ден същите тия гарги ще изплуват на бял свят, ще заговорят, ще млъкнат и ще умрат, след като затворят тайния кръг на предначертанието си.

 

 

… И изведнъж нещо прободе сърцето на Анфиса. Боли, боли както боли зъб. Дали не я заболя сърцето защото пое по криволичещата лъжлива пътека и стои на тая тъмна пътека тихата Маря Кириловна, а отзад се чува отмъстителният глас на Прохор, а отстрани съвестта й шепне укорни думи. Съвест, съвест, хората ли са те измислили или господ — и ще млъкнеш ли ти някой път?! А ако наистина съществуваш, защо мъчиш хората и по чия повеля се надигаш преди деянията им: нищо ти няма, живееш си тихо и мирно — и изведнъж ти се стегне сърцето? Заболя я Анфиса сърцето, заболя я и тая болка не престава ни деня, ни нощя.

И сякаш като напук дойде прегърбената баба Патерица, повъртя се насам-натам, намигна й с оцъкленото си бяло око.

— Чу ли, моме? Прохор се е сгодил за една търговска щерка, телеграма е пратил по жицата. Скоро щели да дигат сватба.

— Голяма работа — спокойно й отвърна Анфиса. — Нали е станал за женене. — Спокойно говореше Анфиса, а сърцето й тъй затупка, че очите й заподскачаха и всичко пред нея заигра.

Не, лъже Патерицата, не може да бъде! Отиде, надникна Анфиса в богатската къща на Громови, а там Маря Кириловна лично й изнесе тая страшна, смъртоносна, гибелна телеграма. Заплака Анфиса и Маря Кириловна заплака, прегърнаха се двете и се целунаха. Целувката на майката — радост и спасение, целувката на Анфисините горещи устни — ковчег и тамян. И ако имаше свръхестествена дарба, Маря Кириловна щеше да чуе сподавения стон, който разтърсваше Анфисината душа.

Ето защо я боляло глупавото й женско сърце, ето с каква тояга я цапардоса по главата нейната жестока съдба. „Нейсе!… Още нищо не се знае, ще се преборим!“

И право при Шапошников.

Царския престъпник много го болеше стомах — беше преял попарена от сланата калина, — той лежеше по корем на горещата зидана печка, болеше го и сърцето. Боли и боли, не го отпуща. Какво ще да е това — дали някое тъмно предчувствие, или съвестта му се обажда, предрича му зловеща участ? Съвест, съвест, за какво ли си ти… Глупости, бабини деветини!

Цялата работа е, че трябва да глътне една хубава порция рициново, а след туй да обърне няколко чаши водка…

— Здравей, Червена шапчице, при теб идвам. Чу ли за телеграмата? Утеши ме.

Погледна той от печката измъченото Анфисино лице, разтрепераните й, опечалени ръце.

— Че как да ви утеша, Анфиса Петровна? За да ви утеша, трябва първо нервите ви да укрепя.

Позасмя се Анфиса, погледна го с жална мъка право в очите, в набърченото умно чело, па рече:

— Дай ми кураж, кажи ми, че още не всичко е загубено, че сватбата няма да стане… Или… Чуваш ли, Шапкин? Ще ида при стария, ще си погубя душата. Аз вече съм решила.

Политическият заточеник пъргаво рипна от печката; по лицето, в очите му се чете едва поносима болка — на Анфиса чак и домиля: ангел божи, а не човек е тоя Шапкин, съчувствува й. Още повече се изкриви лицето на заточеника: едва се устисква.

Той хвана дръжката на вратата, целият се сви и каза с отмалял глас:

— Не ходете при стария. Зарежете го. Сама си царувайте.

— Как да царувам? Как да живея?! Когато ми е празно сърцето…

— С труд — сподавено изрече политическият заточеник и прибра журкащия си корем под ребрата.

— Ех, с труд!… Нали ти казах, Шапка, помниш ли — оная вечер? — че в мен живее звяр. Алчен звяр, проклет. Той с малко не се засища… Не, Червена шапчице, свършено е с мене… Край!

— Извинявайте, аз ей сега… — И политическият заточеник хукна навън.

— А пък Прохор няма да се ожени! — викна подире му Анфиса и тропна с крак.

А Пьотр Данилич пие ли, пие: в търбуха му се е завъдил червей, един такъв грамаден червей с червена муцуна: само за пиене пита!

Прохор в Москва обикаля театрите, музеите. И когато по настояване на Нина целуваше мощите на Христовите угодници в древната Успенска катедрала, изведнъж си спомни за Анфиса; ей тъй, без да има защо се сети за нея, някак неочаквано, внезапно. И през целия ден тя стоя пред очите му, а когато си легна да спи, и насън му се яви, нахалницата. Нищо не каза Прохор на Нина, само мислите му малко се пообъркаха: разколеба се в него, в Прохор, любовта към годеницата му и му се дощя да изпрати на безценната Анфиса Петровна любовно писмо.

Писмото си е писмо, а сърцето — сърце. Повлече го сърцето му натам, към нея, в тъмната тайга. Защо? — Не знае. Може би, за да убие Анфиса, може би, за да се слее с нея в един живот, за дълго, завинаги.

И не току-тъй, не без причина, неслучайно се разбуниха мислите му: Анфиса дни и нощи мислеше за него. Седеше тя на брега на своята съдба, хвърляше в океана на участта си алени, кървави късове от своето ограбено сърце и кръг подир кръг, вълна подир вълна, бързо-бързо — за миг, в Москва, по скритите незнайни закони политаха мислите й натам, към него, към онзи московски бряг — и право в сърцето му, там в Москва. И щом вълната залее Прохоровото сърце — то се разиграва, започва да се измъчва и неспирно влече Прохор натам, в тайгата, при нея, при Анфиса — защо? Не знае: може би, за да убие Анфиса, може би — да се слее с нея навеки, завинаги.

Яков Назарич всичко забелязва с опитното си око, затуй стяга здраво юздите, вдига бича и заплашва с него объркалия се бегач.

И като бегач профучава бързотечното време — пух, прах, снежни буци хвърчат изпод копитата на зимата — дай път, студ! От юг насам летят белоклюнести врани…

— Виж сега каква е работата… Само че не реви, не вий.

Сви се сърцето на Маря Кириловна, тя цялата се превърна в слух.

— Значи, тъй… Аз се наговорих с едни хора в града — адвокати им викат, пияници. Мен, значи, ще ме спипат, да речем, в хотелската стая с жена или, да речем, с мома… Отец Ипат ми даде тоя акъл. А после ще се разведем, аз поемам вината, ти си свободна. За когото искаш, за него се жени. Можеш за Илюха, мадам Сохатих ще станеш.

Маря Кириловна плю, после каза:

— Прави каквото искаш, щом от пиене ум не ти е останал, щом си загубил божия образ и подобие. Никакви мъже не ми трябват, при сина си ще ида.

След една седмица — премятат се по снега обезглавени кокошки, квичи свинята. И в казана се варят със стотици пелмени за гостите — Пьотр Данилич е поканил всички селски големци, та чак и Илюха. А за какво ги свиква, думичка не казва, сигурно е намислил някаква изненада. И, разбира се, Анфиса Петровна е на трапезата. Всички са тук, гостоприемният покрив на търговеца приюти всички. Маря Кириловна не се вижда: овдовяла при жив мъж, седи в стаята си, никого не ще да види. Пък и здравето й доста се поразклати: сърцето й започна много да прескача.

Късно вечерта, когато всички се изпонапиха, тържествено, шумно стана Пьотр Данилич — и всички гости станаха; Пьотр Данилич вдигна чаша с вино.

— А пък чуйте защо ви поканих на пелмени, драги гости. Бидейки ние, предвид на неприятностите ни, с жена си Маря Кириловна сме решили да се разведем както му е редът… И понеже в помислите ни бая здраво е пуснала корени една хубавица… — търговецът погледна Анфиса, тя седеше бледа и гледаше с унили очи през гостите към прозореца…

Гостите се разкашляха, засумтяха смутено, нечий стол падна от само себе си, пристава го заболя далака, зави му се свят. Иля Сохатих опули прасешките си очи, седна, пак скочи.

Търговецът обходи всички с щастлив подмладен поглед и изведнъж се начумери, тропна с крак на Илюха:

— Вън! — Стори му се, че Илюха е дявол, че на Илюха му стърчат рога, че Илюха почуква с дяволска опашка по масата. — Вън!!…

Гмурна се Иля Сохатих зад дебелия гръб на пристава — от тоя гръб се вдигаха облаци пара.

Чорбаджията рече:

— И така, за да тегля чертата, заявявам…

Анфиса тихо го прекъсна:

— Не.

Гърбът на пристава угасна, пушекът изчезна, далакът му се успокои, Иля Сохатих подаде глава и изцвили — изкикоти се като жребче. Търговецът зяпна, чашата се изплъзна от премалелите му пръсти, дръпна на пода и шпорите на пристава закачливо звъннаха.

— Не, не, не — каза Анфиса бавно и все така тихо.

— Чудо и половина — задави се свещеникът, отец Ипат.

— Какво-о? — страшно погледна към Анфиса търговецът: от ноздрите, от очите му изскача огън.

И екна Анфисиният глас:

— Не, Петруша! Не! Не! Не!… — Падна Анфиса в креслото, удари се с лакти в масата, затресе се цялата, застена.

В това време, под ясния месец, по синия, огрян от месечината път препускаше керван от три тройки със звънчета: на двете задни тройки са сандъците, багажът, в предната тройка — Прохор, Нина, Яков Назарич Куприянов.

12

Мина се цяла седмица, дойде неделя. Днес е същинска пролет. Слънцето като на шега се вкопчи със зимата в последна схватка. Зимата е победена, лее студени сълзи: навсякъде шуртят капчуци. Капят капчуците по ледените висулки от покривите на снега, в звънливите локви пред портите. От локва на локва, от ручей в ручей бълбукат капчиците — ту изхлипат, ту изгукат — и навсякъде е весело, весело: пролет!

Весело му е на Прохор, весело й е и на Нина Куприянова, разхождат се, слушат капчуците, смеят се радостно: в младата кръв са влезли слънцето и пролетта.

А подир тях — и неизвестно къде, навсякъде — по стъпките им невидима броди Анфиса.

Сърцето на Нина Куприянова е препълнено с любов: радостта й прелива, на Нина й се иска да остане насаме с тая радост.

Свечери се. Нина излезе от портата, тръгна към баира. През сивкавия здрач се белееха калпачето и яката на шубата й. Застана на баира до църквата и тъкмо вдигна глава към бледите звезди, тъкмо даде воля на разнежените си мечти, до нея изникна една тунгуска.

— Бягай, момиче, бягай… — каза тунгуската със страстен предупреждаващ шепот.

Нина я погледна. Облечена от главата до петите с кожи, накичена с гердани и синци, тунгуската стоеше на две крачки от нея; лицето й беше прекрасно.

— Бягай, момиче, бягай… Не го обичай, зарежи го, замини си!… Той друга обича.

И почувствува Нина Куприянова как бялата ръка докосва нейната и в главата й не остава капчица кръв, притъмнява й пред очите.

— Коя си? — смутено изрече Нина.

— Аз съм Синилга…

Плахо погледна Нина тунгуската и й се стори: плава, изгубва се тунгуската по мъгливия въздух, скрива се в страшния сивкав здрач.

Нина бързо си тръгна към къщи. Срещна я Ибрахим.

— Къде сам ходиш? А Прошка къде го?

А в това време Прохор излизаше от къщата на Шапошников: носеше подарък за Нина, чучело на едно малко зверче — катеричка. И тъкмо зави по широката улица — отпреде му застана Анфиса, цялата облечена в тунгуски кожи, с висулки, с мъниста. Тя сложи и двете си ръце на рамото му, усмихна му се право в очите.

Прохор мръдна рамене, отби се наляво — тя надясно. Прохор надясно — тя наляво, — и пак са заедно, очи в очи.

— Махни се, моля ти се, махни се — каза той тихо, безводно, безучастно; чувствуваше как го завладява Анфиса; и за да сложи край, рязко извика, болезнено, отчаяно: — Махни се от пътя ми, Анфиса!… Какво искаш от мен?

И Анфиса се хвърли и впи устни в говорещата му уста. Прохор се отдръпна рязко, събори я в сивкавата лъхаща на пролет пряспа и хукна с огромни крачки. А Анфиса викаше подире му:

— Няма да те оставя да живееш, да знаеш! Ще посегна на живота си, и теб няма да пощадя!…

Тя не ставаше от пряспата, цялата се тресеше. Мъртвата катеричка се тъмнееше на снега с настръхнала опашка, долепила ухо до пряспата, сякаш слушаше сякаш искаше да научи нещо тайно, и позата й с подвити към гърдите лапички беше трогателна. Прохор занесе в къщи само дървената подложка.

 

 

Наближаваше годежът. Баба Патерица донесе на Прохор писмо, рече му:

— Ех, момко! Измъчи ти моята хубавица — Анфиса. Барем се ожени по-скоро, па си замини…

Анфиса му пишеше:

„Соколе, соколе!… Какво стана? Умря ли най-свидната ми любов? Я си спомнете, Прохор Петрович, оная наша нощ. Как бухаше бухалът и как ме докара с крилатия си кон черкезинът. Прохор Петрович, соколе, нима всичко си забравил? Нима ще смениш Анфисината любов за някаква си търговска щерка? С какво ти взе ума тя? С богатството си ли? Ама парите ли правят човека щастлив, помислете си само, Прохор Петрович, ангеле мой. Че на теб градска любов ли ти трябва с панделчици, с буклички, учена? Ех, не си такъв ти, соколе! Недей си подрязва бързите криле, ще се каеш. А пък аз, а пък аз тъй бих те обикнала, че свят да ти се завие, без кръв бих останала от любов! Соколе, млад соколе, Прохор Петрович, спомни си за мен. Аз все плача, деня и нощя… И злобата кипи в гърдите ми като смола. Съжали ме.“

Прохор Петрович й написа отговор:

„Анфиса Петровна. Вие сякаш напук се лепите за мен. В края на краищата аз скоро ще се годявам. Умна сте и сърцето ви не е зло. Трябва да разберете, че вече е късно да се връщаме към онуй, дето по никакъв начин не може да се върне. Пък и вие се преструвате, не ме обичате: аз не получих от вас нито едно писмо в отговор, докато бях в тайгата. Вие обичате не мен, а магията си; казвате си: ще го накарам да си строши главата, ще му се присмея и ще го зарежа. Анфиса Петровна, сериозно ви моля — не си правете шеги с мен. Заминете за някъде.“

Подписа се, облегна се назад в креслото, запали цигара. И още нещо. Мина му през ум… Започна да му се върти в ума… Отначало мислите му се препъваха, засичаха — сякаш газеха из дълбока кал, а после се втурнаха, литнаха една през друга, объркани — изведнъж му се зави свят, челото му се покри със студена пот. Грабна перото, огледа се на всички страни — тишина, — добави:

„Анфиса! Вещица, вещица си ти… Не мога да те забравя, Анфиса! Какво правиш с мен? Нима да пратя всичко по дяволите? Анфиса? Аз и женен пак ще те обичам… Аз помня оная нощ и те помня гола… Анфиса! Замини…“

— Може ли?

Прохор пъргаво скри писмото в джоба си. Нина беше по бял пеньоар, с разпусната коса. Светлината в стаята се раздроби: луната обливаше девойката със синкав поток, лампата хвърляше жълти лъчи. Нина стоеше пред Прохор тиха, изправена, същинско привидение.

— Сега бях при Пьотр Данилич — каза тя. — А ти защо си толкова развълнуван? Какво ти е?

— А бе със сърцето ми става нещо… Знам ли го какво…

— Пьотр Данилич ми направи много хубав подарък… Ей го, в кутийката…

— Покажи ми го.

— Не, сега не бива… Чак на сватбата.

Отчуждените, студени очи на Прохор малко по малко се стопляха, но погледът му блуждаеше, променяше се.

— Ти на кого пишеше? Покажи ми.

— Покажи ми подаръка — каза Прохор; кръвта удари в слепоочията му.

— Не мога.

— И аз не мога.

Нина въздъхна, каза му „довиждане“ и си тръгна. Прохор й държа шубата, изпрати я до нейната квартира. На връщане се позабави край Анфисината къща. Пердетата са спуснати, през пролуките отстрани се вижда светлина. Дали да се отбие? Съвсем за малко. Не, не бива.

В къщи той накъса писмото си до нея.

И още една пролетна нощ. Във въздуха се усещаше топлина, пак навсякъде не млъкваха капчуците; цамбурнаха, звънтяха, бълбукаха капките. През тая тъмна топла нощ по покривите мяукаха котараци, в тайгата горският цар си подсвиркваше пролетна мелодийка и бухалът бухаше.

Нина е сама и Маря Кириловна е сама: старците прескочиха до мелницата — сигурно за да си пийнат, натовариха една тройка с мезета и заминаха.

Царският престъпник Шапошников е сам и Анфиса Петровна е сама. Скука. Ибрахим е сам и готвачката Варвара е сама. Иля Сохатих се е запилял някъде.

А бива ли в такава нощ човек да се измъчва от самота? Тъмно е. Дори месецът и звездите са се разбягали някъде: пусто е небето, тихо е във въздуха, само капчуците звънтят, не млъкват.

Маря Кириловна още не си беше легнала. Тя поръбва третата дузина носни кърпички — подаръка за Нина. Лампата е със зелен абажур, под лампата сивият котарак се е свил на кълбо. Чува се скърцане на стъпки.

— Извинявам се, Маря Кириловна — на пръсти се доближи до нея Иля Сохатих. — Пардон, за бога… осмелих се, така да се каже… Как да се изразя…

— Какво искаш?

— Ще си позволя да поседна, нарушавайки вашата скучаеща самота — седна той в креслото. — Ужасно капе на двора, Маря Кириловна. Всички бъчви са преизпълнени с великолепна вода. Ах, каква вода, Маря Кириловна!

Тя го гледаше с кръглите си, добри, нищо неразбиращи очи.

— Ти какво си се издокарал? Чак и обувките ти лачени.

Той внезапно отметна перчема си и опули очи.

— Маря Кириловна!! — извика той толкова силно, че котаракът подскочи. — Маря Кириловна! Влюбен съм във вас до крайна невъзможност… За бога, не ме пъдете, изслушайте ме, за бога… Инак, в случай на отказ, току-виж съм се обесил… Мирси.

— Какви ги приказваш?! — смути се, уплаши се стопанката.

— Маша!… — Продавачът падна на колене пред нея и я налепи цялата с целувки като с лейкопласт.

— Глупак, диване!… — нервно се смееше стопанката. — Пияна мутра, дявол!… Махай се!…

 

 

— Кажи ми какво да те правя, Червена шапчице — с дълбок тъжен глас заговори Анфиса. — Искаш ли още чай?

— Каквото искате, това правете с мен, Анфиса Петровна. Ако щете, убийте ме… Сега ми е все едно.

Шапошников беше оклюман, мрачен. Говореше с глух, задгробен глас, заекваше. През последните няколко дена той и външно се беше занемарил, беше се състарил, подивял. Под очите му от честото пиене се бяха появили торбички. И костюмът му беше вехт, оръфан, измачкан.

В очите на Анфиса има жалост и ръката й посяга към гарафата.

— Пий, Шапкин, не тъжи… Ех, Шапкин, Шапкин! И ти си същата стока като другите, и ти за тялото ми мислиш… А!… Какво размахваш ръце?! Не е ли вярно? Душата ми ли те е поблазнила? Песове сте вие, ей тая душа ви трябва… — Тя поривисто подхвана през небесносинята си блузка с длани като с чаши твърдите си гърди и ги раздруса. — Това ви е на вас душата!… На всички, на всички, на всички… Дори и на отец Ипат.

Тя дишаше често, пресекливо и не можеше да се разбере какво блести в очите й — смях или презрение и болка.

— Ех, кучета сте вие! — изразително рече тя и изпи една чашка вишновка.

Шапошников го за сърбя носът; той издърпа от джоба си някаква партенка, бързо я скри, измъкна едно по-чисто парцалче, изсекна се и каза:

— За другите не отговарям. Аз отговарям за себе си. Цялото ми естество: нервите, мозъкът и всеки атом от тялото ми са завладени от вас. Във вас, Анфиса Петровна, необикновено хармонично са съчетани ум, красота и възвишени душевни качества. Само че не всеки може да забележи това…

— Дявол и ангел са съчетани в мен… И нищо друго…

— Не знам, не знам… — тихо каза той. — Не знам, не знам — повтори той по-високо. — Все едно… А аз ви обичам! — извика той.

 

 

Извика и готвачката на търговеца, Варварушка, когато се събуди от милувките на Ибрахим, който крадешката се беше примъкнал при нея.

— Тю, да опустееш дано! — измънка тя сънено. — Да знаеш как ме уплаши… Тю!… А бе, клетнико, кога най-сетне ще се покръстиш, дявол немиросан такъв, да ми прости господ?…

 

 

След като Прохор й обеща да мълчи, Нина все пак му показа обеците:

— Виж това е смайващо… Колко подхождат на моята брошка.

— Да, действително — каза Прохор, сравнявайки брилянтените обеци — подаръка на Пьотр Данилич — и брилянтената брошка с платинена обкова на Нина.

Куприянови бяха взели под наем една просторна селска къща. Подът е постлан с шарени черги, стените са чисто варосани, от изрисувания таван се полюшваше направеният от някой скитник бял гълъб от дъсчици.

Прохор залости вратата с кукичката и прегърна Нина. Девойката обхвана врата му. Целувайки годеницата си, той каза:

— Можеш ли да ми станеш жена?… Ей сега, в момента?

— Недей така! — отблъсна го Нина. — Как, преди сватбата ли?

— Да, сега.

— За бога, Прохор… Защо ме оскърбяваш?

— Странно.

— Какво странно има в това?

— Ами такова… Вие, градските госпожици, сте все едни монахини, света вода ненапита.

Той започна да ходи нагоре-надолу из стаята. Нина наблюдаваше походката му.

— Ами ако изведнъж те разлюбя? — попита той. — Ще се оженя, а после взема, че те разлюбя…

— Знаеш ли какво? — каза Нина. — Ти защо не ми показа онуй писмо?… На кого пишеше? На нея ли? На Анфиса? И защо не ме запознаеш с тая жена? Защо?

— За какво ти е?

— Искам.

Прохор откопча и пак закопча кавказкия колан на дрехата си и каза замислено:

— После… Някой път… При удобен случай.

— Сега искам.

— Сега ли? Тя отдавна спи.

… Но Анфиса не спеше. Развълнувана, опияняваща, с разпиляна коса, тя стоеше пред замаяния от водката Шапошников и му говореше:

— Какъв си ми пияничък глупчо… Я лягай да спиш…

— Анфиса, Анфиса Петровна — тресеше се Шапошников, събрал длани на гърдите си; по бузите и по брадата му течаха сълзи. — Знам, че не можете да ме обикнете. Убийте ме тогава… Умолявам ви!… Отровете ме, заколете ме!

Той се тръшна по очи на сандъка и започна да вие жално и страшно, с изтънял като на паленце глас:

— Като куче!… Да, да… Като куче ще… пълзя в краката… в краката ви…

На Анфиса също й се доплака. Тя въздъхна дълбоко, очите й бяха пълни с мъка; нежно, гальовно помилва тя превития гръб на Шапошников, каза: „Нищо няма да излезе от тая работа, откажи се“. След това чевръсто го съблече, събу го. Той не се съпротивяваше. Заведе го до своя креват, сложи го да легне, зави го с чист чаршаф, с одеяло.

— Боже мой, боже мой — шепнеше Шапошников, — ама какво става? Сънувам ли, или е истина това?

Той целият трепереше, мускулите на лицето му потрепваха, широкото му, негладко чело беше потно, брадата му се тресеше. Анфиса откачи от иконостаса една малка иконка с шнур.

— На̀ ти Богородицата на всички скърбящи радости — каза тя. — Ти вярваш ли в нея, Шапчице?

— Не, не вярвам…

— Кръсти се, целувай. Тя ще те защити. И цялата ти скръб ще се стопи като восък на огън. — Анфиса окачи иконата на косматите му гърди: каза — Космат си като мечок… Нищо, нищо, бог да те пази!… Спи миличък.

Прекръсти го, намали фитила на лампата и излезе.

Синята й спалня отведнъж осиротя. Мигаше и намигаше червената светлинна в кандилото. Шапошников се почувствува щастливо дете. Цялото му същество потъна в милваща топлина и тиха светлина. А там зад вратата, в съседната стая, синя, лъчезарна, сякаш е родната му майка. И живи, необясними нишки го свързват с нея. Родната му майка говори нещо, приспива го. И му стана тъй хубаво, тъй спокойно на душата: светлинката трепка, бълбукат капките в нощта.

Той се усмихна, затвори очи и загуби съзнание.

13

Яков Назарич беше изпратил Нина у Громови и си говореше с Прохор:

— Виж какво, синко, бъдещи ми зетко… Такива ми ти работи. Значи, за зестра на Нина давам двеста хиляди… Те са в банката, в Москва. Чуваш ли?

— Малко са… Аз се надявах на повече…

— Пфу! — престори се на обиден Яков Назарич и ситно затърча из стаята, като че се търкаляше. Той е с вечното си ленено сако и с валенки. — Малко ли ти се виждат? Дявол да те вземе!…

— За работата ми са малко… За плановете ми.

— И една златна мина отгоре… „Сигурна“ я викат… Малко ли е?!

— Мина щом като давате, добре е.

— И чеизът — вилици, лъжици, сребърни, златни джунджурии, туй са двайсет и пет хиляди и отгоре… Малко ли ти се вижда, дяволе?!

Яков Назарич дотърча, хвана седналия Прохор за яката и започна да го друса:

— Малко ли са? Кажи де, малко ли са?! Ще те удуша, непрокопсанико!

Прохор се разсмя високо и каза:

— Мисля, че стигат… А вие наистина щяхте да ме удушите…

Яков Назарич също се разсмя, целуна Прохор по разделената на прав път коса, тупна го по рамото и каза:

— Хайде сега се разкарвай оттук… Да те няма, да те няма!… Аз си лягам да спя… И Нина я изпъждай по-скоро. Тя сигурно е у вас…

Преизпълнен с радост и кършейки рамене като Анфиса, Прохор тръгна към вратата.

— А сватбата ще я направим в Крайск… Тоест такъв гуляй ще му друснем, че чак на дяволите ще им прилошее! — викна Яков Назарич подир широкия отдалечаващ се гръб.

Вечерта се жълтееше, оградена с черна рамка. Жълта, студена беше ивицата на зарята, чернееше се оголената земя. Прохор не вървеше, а сякаш летеше ниско над земята и крилете му бяха от златни надежди.

Цял час чака Яков Назарич да си дойде Нина. Ама че калпаво момиче: излезе и се запиля. От яд взе да се мие, изми се — няма пешкир на гвоздея. Търси, търси — няма! Трябва да поразрови Нинкиния багаж. Той измъкна куфара на дъщеря си и сърдито го изсипа на пода: задрънчаха, пръснаха се шишенца, ножички, копченца, напръстник. Ами туй какво е? Яков Назарич се наведе и вдигна една непозната нему кожена кутийка.

— Ах! — И дотърчалата девойка се хвърли към баща си. — Татко, недей, недей, остави я!

Още мокрият Яков Назарич безцеремонно отстрани дъщеря си, отвори кутийката, примижа късогледо и я доближи до очите си.

— Откъде го имаш?

— Пьотр Данилич ми ги подари… — Тя с усмивка наблюдаваше лицето на баща си.

— Дай лампата… дай лампата! — викна той пребледнял. — Светни ми!

Обеците засвяткаха, заподскачаха мускулите на лицето му — устата му се разкриви, той трепна.

— Или съм ослепял… — той направи пауза, пое си дъх, — или… полудявам.

— Какво има, татко, кажи ми? — уплаши се Нина. — Да не би да са фалшиви?

Бащата пъшкаше. Скрит гняв разкъсваше гърдите му. И нещо бяло и червено му се мярна пред очите. Стисна зъби. Мокрото му лице из един път изсъхна. Той пъхна кутийката в джоба си и каза развълнува:

— Не, нищо няма… Стори ми се… — наметна шубата и излезе.

Нина се вцепени. Тя беше отпуснала глава и ръце и роклята й с разкошните басти уплашено се издължи, провисна. Завладя я потискащо предчувствие за някаква беда.

Същата тая жълта, обрамчена с черно вечер Анфиса Петровна се беше спотаила край плета, под високата гола топола и причакваше Прохор. Ето че и вечерта почерня, дойде нощта, небето се извеза с едър бисер, а Прохор все го няма. Я колко се забави у изгората си! Ех! Все едно! Анфиса усеща, че орлето няма се измъкне от нейните, Анфисините мрежи. Анфисиното сърце знае, че и всичко вече да е свършило — и в църквата да ги заведат, и венците да им сложат на главите, — баш тогаз ще стане едно нещо, уж нищо работа — ще се провикне Анфиса в църквата: „Прошенка, соколе мил!“ — и ще паднат венците.

Не, тоя път нейното лъжливо, любещо сърце я излъга, изтърва тя Прохор; Прохор разкъса магьосническата невидима верига, сега той е при баща си и му казва:

— Слава богу, слава богу!… Най-сетне. Все си мислех, че моят бъдещ тъст ще иска да ме измами. А сега, тате, на теб ще ти задам едно въпросче, недей ми се сърди.

— Кажи да чуем какво ти е въпросчето — външно разсеяно, по напрегнато попита Пьотр Данилич.

— Колко капитал имаш, тате?

Пред бащата сред жълти вълни преминава образът на Анфиса. Казва бащата:

— На теб какво ти влиза в работата?

Синът гледа баща си втренчено, сърдито. Казва синът:

— Ами как тъй. Повече от две години съм работил. Спечелил съм близо седемдесет хиляди сребърни. Къде са парите?

Жълтите вълни порозовяват, бърчат се, Анфиса плава, занича в очите на бащата, чака отговора му. Бащата се провиква:

— Млад си още да дириш сметка от баща си!… Кучи сине!…

Прохор бързо се привежда над масата, до която седи бащата, горещо диша в челото на баща си и удря с длан по масата:

— Парите!… Парите ми къде са?!

Бащата рипва, розовите вълни се разпиляват, Анфиса изчезва и вместо нея изниква Яков Назарич. Той е блед и целият се тресе.

— Пьотр Данилич, трябва да се разберем по една работа — казва той и кимва на Прохор към вратата.

Разчорлен, Прохор вдига широките си рамене и гордо излиза. Пьотр Данилич се изправя. Яков Назарич му казва:

— Седни. — И затваря хубаво вратата. После също сяда до Пьотр Данилич, шумно се изсеква в карираната си носна кърпа; очите му са червени, объркани. Пьотр Данилич чака. Яков Назарич изважда кожената кутийка, изважда обеците, разклаща ги и пита спокойно:

— Откъде си взел тия обеци?

Пьотр няколко секунди гледа Яков Назарич в очите и казва:

— Купих ги.

— Лъжеш — спокойно му отвръща Яков Назарич, но карираната носна кърпа в ръцете му трепери. — Лъжеш! — повишава той глас, надига вежди и самият се надига.

Пьотр Данилич вижда как гостенинът му с едното рамо напред, с мъка отлепяйки крака, отиде до ъгъла, а в ъгъла му се привижда Анфиса, тъмна, сляла се със сините тапети, очите й святкат. Пьотр вижда: Яков Назарич се връща, Пьотр чува:

— Туй са обеците на покойната ми майка. Да, да…

Пьотр чувствува как косите по собствените му слепоочия щръкват.

— Да, да — повтаря Яков Назарич, той диша като риба на сухо, трудно му е да говори, хваща се с ръка за гърдите. — Значи, баща ми и майка ми ги е убил твоят баща, дядо Данило. Тъй излиза. Аз и на времето подозирах това…

Анфиса се олюля и за миг доплава до Пьотр.

Пьотр Данилич се надигна, изкрещя:

— Прави си сметка на думите!…

— Ах, той се обижда, моля ви се! — сложи ръце на кръста и се озъби подигравателно Яков Назарич.

— С таквиз приказки боя можеш да си изкараш!

— Пфу! — И лицето на Яков Назарич стана мораво. — Пфу!

Дългото писалище само тръгна тежко, наведе се на една страна, прекатуриха се столове, кресла; запращя, огъна се таванът.

— Виж ти къде сме попаднали с дъщеря ми: в разбойническо свърталище!

Пьотр Данилич тропа с юмрук по масата, Пьотр Данилич е вбесен, но краката му отмаляват, той хлътва в креслото и някой му запушва устата с парцал. И всичко се върти, пълзи, огледалата се откачват от стените и играят. Призракът на Анфиса изчезва.

Шумно се втурва Прохор. И — веднага всичко си отива на мястото: масата, столовете, стените, огледалата. Прохор гледа баща си, Яков Назарич. Баща му се е отпуснал на страничната облегалка на креслото, стиснал е глава с длани, очите му са затворени. Яков Назарич целият е някак прекършен; ръцете му са извити, едната нагоре, другата надолу: краката му са подгънати в коленете, петата на десния крак блъска с все сила в пода, от устните му заедно с крясъците хвърчи злобна плюнка, в очите му се чете ярост. Прохор за пръв път видя: на дясната валенка на богаташа на петата има кожена кръпка.

Прохор като зашеметен тръгна към Яков Назарич:

— Какво стана?

— Разбойническо семе!… Махай ми се от очите!!… — изпищя, започна да плюе, нахвърли се върху му с юмруци Яков Назарич и с изненадваща за годините му бързина излезе, влачейки шубата си за ръкава.

Както си стоеше до оголената топола, Анфиса Петровна чу, че съвсем наблизо минаха нечии шляпащи тревожни стъпки, че измърмори един тъмен, нащърбен глас:

— Разбойници с разбойници!… Душевадци!

Анфиса не позна гласа, Анфиса въздъхна дълбоко, обходи с поглед бисерите на нощните небеса и с бавна, замислена походка си тръгна към къщи.

А побеснелият Яков Назарич нахълта в къщата и се нахвърли срещу разплаканата си дъщеря.

— Лука сгазихте ли го, или не сте още! Казвай!…

— Какъв лук, татко?

— Не се прави на светица… Дявол те взел…

14

И всичко някак се размъти, обърка се, излезе от релсите, тръгна наопаки. През цялата тая нощ и през целия следващ ден валя безспирен дъжд. Цялата нощ до съмнало и през деня плака, чупи ръце Нина.

Прохор още от заранта се скри в тайгата без пушка и вървя, без самият да знае накъде, като побъркан. Никаква мисъл не му минаваше през главата и той имаше чувството, че е останал без душа, без тяло, но някакъв чужд и неразбираем човек върви през тайгата, а той, Прохор, го наблюдава отстрани. И му е жал за тоя чуждия, че крачи под дъжда без мисли, без да знае накъде, побъркан, мъртъв.

Пьотр Данилич пак го удари на пиене. Да, вярно. Така си е. Тия обеци той ги беше взел от раклата на баща си, на покойния Данило. И още колко работи имаше в тая старинна ракла, обкована с позеленяла мед, с гравирани плетеници, каквито студът рисува.

Ами сега? Какво ще стане, ако Куприянов, прочутият търговец, рече да го погуби?

— Аз пък няма да признавам — мърмори Пьотр Данилич. — Ще има да взема!… Нека докаже!… Купил съм ги — оттам ги имам.

Маря Кириловна нищо не знае за обеците, за вчерашната гюрултия: беше на гости. Под проливния дъжд, отворила старовремски брезентов чадър, тя се запътва към къщата на Куприянови. Анфиса широко отвори прозореца:

— Ама вие нищо ли не сте чули, Маря Кириловна?

— Не. Какво има?

— Върнете се у вас. Питайте благоверния си.

„Змия! Развратница!“ Но едвам откъсна Маря Кириловна поглед от прекрасното лице на Анфиса: бяло-бяло, розово-розово и едни големи очи, мили и кротки, и косата й сресана на прав път. „Сатана! Вещица!“

Нищо не й отвърна Маря Кириловна, продължи си по пътя и се върна, без да разбере нищо: „Почиват си заповядано ни е никого да не пущаме“.

— Какво е станало, Пьотр? — с кисела, обидена гримаса се приближи тя до мъжа си, тропайки с мокрия чадър. — Какво е станало, а?

Пьотр Данилич си бършеше сълзите и пееше прегракнало:

Главо ле, главо, буйна ле,

докога, главо, ще седиш

на моите, главо, рамене?…

Малко преди да се стъмни, целият окалян, мокър, с угаснали очи се върна от гората Прохор. Панталонът и куртката на рамото му бяха съдрани. В косата, по каскета му имаше борови игли. Той се спря пред чуждата сега порта, помисли малко, после похлопа плахо. Едно куче излая на двора. И се чу гласът на ратая:

— Какво искаш? Прохор Петров, ти ли си? Казано ми е да не те пущам.

Очите на Прохор засвяткаха, но веднага угаснаха като искра на дъжд. Той рече:

— Отключи ми, за бога. Искам само да попитам нещо.

И гласът му не приличаше на неговия, беше умоляващ и тънък. Един прозорец се отвори с трясък. Никого не видя на прозореца Прохор, само чу нечий отровен от злоба прегракнал вик:

— Махай се! Инак ще те надупча с вълчи сачми.

Прозорецът се затръшна. Прохор чу — Нина пищи и плаче. Олюля се душата му. За да не падне, той се подпря с рамо на дирека. И през процепа на портата, пред самия му нос, се показа плик:

— Прохор Петров — шепне през процепа ратаят. — На̀, рече да ти го дам…

Тъмно е. Сигурно към къщи се е запътил Прохор, краката му месят калта и една след друга пламват, угасват клечките: „Прохор, мили…“ Не, няма да може да го прочете, тъмно е.

— Какво стана, Прошенка, ожени ли се? — натрапчиво му шепне на ухото Анфисиният глас. — Взе ли си чистичка, невинно ангелче? Заряза ли вещицата?

Прохор ускорява крачките си, преминава на другата страна на улицата, Анфиса върви по петите му, в ушите му звучи Анфисиният глас:

— Не се бой… Вещицата все едно ще те вземе… ти нали я обичаш?

— Анфиса… Защо тъкмо сега? Тъкмо сега…

— А-а, Прошенка… А-а, приятелчето ми. Няма да се измъкнете… Нито ти, нито баща ти… Аз имам едно таквоз нещо…

— Анфиса… Анфиса Петровна!

И погледите им се срещнаха. Анфисиният — зъл, надменен, и Прохоровият — жалък. Вървяха край стобора, един до друг. А отсреща мигаше една мокра светлинка.

И толкова съблазнително дишаше полуотворената й уста, равните й зъби блестяха от белота, разпалващо мляскаха в калта чевръстите й, лепкави стъпки. Прохор се спря, очи в очи. Между погледите им беше само трепкащата завеса на мрака.

— Добре, Анфиса, кажи какво искаш!

— Теб искам. — Тя задиша бързо, страстно; тя се бореше със себе си, заповядваше на сърцето си, заповядваше на ръцете си, но сърцето силно блъскаше силните й гърди и ръцете й насмалко не литнаха като лебеди към врата на Прохор, но внезапно се отпуснаха, мъртви, изстинали.

— Зарежи я, зарежи я!… Аз всичко знам, Прошенка… Хубав подарък направихте на годеницата, а?…

— А по-нататък? — прошепна Прохор. — Ако не я зарежа? Ако, да речем, се оженя?

— Няма да ти дам, миличък, няма да ти дам! Казвам ти, имам едно такова нещо… Нещо…

— А по-нататък?… — Прохор го тресеше треска, ушите му пищяха.

Анфиса тихо се засмя през нос:

— Ще ви изгорят париците. Каторга ви чака… — И се засмя студено, а после избяга бързо.

 

 

Синьо писмо, с молив писано:

„Прохор, мили. Скъпи! Щом се оправи времето, ние си заминаваме. Старият е непреклонен, иска да заведе дело, иска да заяви във вашия град. Но аз не вярвам да направи това, макар че на обеците наистина е гравирано името на баба ми. Старият е със силни очи, забеляза го. Колко ужасно е всичко това! Но какво общо имаме с тази история ти, аз, нашето щастие? Изобщо… Мили, не падай духом! Това изпитание бог ни го изпраща. Не ме забравяй! Аз вярвам, че всичко ще се оправи. Ако не сега, по-късно. Цяла нощ ще се моля за теб, за всички нас.

Твоя Н.

 

P.S. Не заминавай за тайгата. Чакай телеграма. Ще му се примоля, ще го склоня. Разчитам на влиянието на мама. Н.“

Двама души го четяха. Всъщност четеше само Прохор, а другият му пречеше да чете: кискаше се, мърмореше нещо, размахваше димен воал между жълтата светлина на лампата и синьото писмо.

Горски шумове разпъваха главата на Прохор, звънтяха и ромоляха горски ручеи, сърцето му се стягаше.

При кого да иде? Майка му спи. При баща си няма да отиде. Прохор се съблече, смъкна прогизналото си от дъжда бельо и легна да спи гол. Трепереше. Наметна се с шубата. Започна да го тресе още по-силно. Главата му натежа. Не можеше да разбере в сън ли се унася, или бълнува…

— Кажи де? Кво има?

— Ибрахим, ти ли си?

— Аз съм. Кажи де?

Голотеместият черкезин по червена рубашка, по долни гащи, бос димеше с лулата си, седеше до него на един стол. Чернееха се гъстите му вежди, чернееше се брадата му. Черкезинът беше присвил очи, мислеше си за нещо, гледаше в мозъка, в душата на Прохор. Жълтата лампа стоеше с ръце на кръста, беше нахлупила зеления си калпак до очите и също гледаше Прохоровата душа, също си мислеше, беше се приготвила да слуша за какво ще си приказват хората.

— Кажи ми какво да правя — с горещ, но тих, изморен глас попита Прохор и се разкашля. — Комай само ти ми остана, единствен… Най-верен. Да, Ибрахим… Всичко е свършено… Нина си заминава.

— Свършено, Прошка… Цх!… Язък, Прошка… За момата ми е жал!… За теб ми е жал!…

Лампата слушаше. Хората мълчаха. Лампата слушаше, лампата разбираше за какво мълчат те. Прохор изхлипа и запремига.

— Защо по тайга ходи? Мокър… Болен легнеш…

Черкезинът беше оборил глава. Една пролетна муха се стрелна от тавана, кацна на голото му жълто теме.

— Ще те ухапе — каза Прохор. Дишането му беше горещо, пресекливо.

— Утре банята ще те загреем, с ряпа разтривам, на пара държим.

— Да — каза Прохор. — Посмъкни фитила на лампата, болят ме очите.

Светлинката заподскача, лампата накриви калпак и заигра на едно място, цъкайки с жълтия си език.

Тъмно. Горещо. Столът изскърца. На главата му легна една студена ръка.

— Нейсе, Прошка. Твой млад, аз свой отживял. Недей кахъри… Спи!…

 

 

Всичко се преплете, заостри, стана четириъгълно и — кръстове, много кръстове. Мяркаха се жълти прозорци с черни траурни рамки и в ъгъла седеше плешива заря, грейнала, безмълвна. И неугледни хора вдигаха Прохор, караха го да седне, даваха му да пие. Ей го фелдшера Нил Минаич; той е без крака, без труп — ръбеста глава, ръце като върлини, а устата му — един прав процеп. Ей го отец Ипат: „Чудо и половина“ — казва той и го благославя. Кръстът на гърдите му е от огън и расото му пуши. „Температура — казва фелдшерът. — Чудо и половина…“

— Мамо — опитва гласа си Прохор. — Защо се смееш? А къде е Ниночка?

Нина плачеше. И сълзите й бяха като тъпи стрели.

— Нейсе — каза Прохор, — на мен вече нищо не ми трябва.

А после го разглобиха на части, отвинтиха главата му и я прибраха в един стъклен шкаф.

Когато всичко утихна, Прохор стана, отиде до огледалото и се протегна. „Глупаци“ — помисли си той. От огледалото му се усмихваше здрав мургав момък. Прохор го позна. Стана му леко и радостно. Наметна се с хусарската куртка, взе една възглавница, кибрит и на пръсти се запъти към нея, милата, нежната, но вратата на спалнята му е заключена. „Вардят ме, глупаците.“ Прохор отиде до прозореца, хвърли кибрита — тя хвана кибрита, хвърли възглавницата — тя хвана възглавницата, скочи и той. Тя го привлече до гърдите си, целуна го.

— Разболях се — каза той.

Синята й спалня. Жълтата заря е в ъгъла, тиха, плешива, мъртва. А светлинната пред Спасителя е жива. Кимна му червеното пламъче. Спасителят премести погледа си върху него, замисли се. Прохор го мързи да се прекръсти. Прохор каза мързеливо:

— Здравей, господи.

— Здравей, соколе — каза тя.

Двамата едновременно се отпуснаха на пухения креват, под мекия син юрган.

— Искам да спя — каза Прохор. — Искам да спя. Разбира се, че те обичам повече от живота си.

И тя го приспива с горещите си, сладки устни, такава една мила, близка. Зарята се търкулна по пода с трепкащ блясък, седна в краката му, на синия юрган, загърна го с бял облак, започна да му разказва нещо — може би приказка или случка.

15

— Вие какво, да не би всички да сте пощурели? — каза Анфиса на Шапошников. — Пьотр се напил дотам, че изпотрошил всичко у тях, Ибрахим го запрял в хамбара… Приставът ми пише бележчици, обещава, че днес пак щял да намине. Илюха също заплашва, че щял да се обеси. Какво ви става, полудяхте ли?

Шапошников беше навел глава и гледаше Анфиса над очилата си право в очите, в брадичката, в бузите с двете усмихнати трапчинки; той слушаше гласа й, но нищо не разбираше.

— Чуваш ли? Защо мълчиш? Шапка!

— Мисля си… — печално й отвърна той и се почеса под брадичката. Стана, поразходи се, смешен, нисък. Пискюлите на плетения му колан висяха жалко. — Мисля си за вас и за мен. Нашите пътища са различни. И ние сме различни. Вие сте някак трагична, Анфиса Петровна, тоест как да ви го кажа по-просто? Да речем… не знам как… Не мога да съсредоточа мислите си. Тоест след вас постоянно броди някаква мрачна сянка, една такава фатална, ако може да се рече… Та затуй си мисля… Май че зле ще свършите…

— Говори, говори, Червена шапчице, говори… — Анфиса равнодушно трошеше със зъби кедрови орехи, а около устните и край носа й се очертаваха отскорошни бръчки.

— Трябва да се бяга, Анфиса Петровна… Да… Тоест аз… Аз трябва да бягам. Къде? Не знам. По дяволите! Аз вече май говорих с вас на тая тема. Трябва избягам от себе си… — Последните думи той произнесе безсилно и безнадеждно и затвори очи като сънен.

Плътните тъмни пердета в Анфисината светла стая са спуснати. Белите варосани стени са натъжени; те се досещат за нещо, чакат нещо. И огледалото, със струговани колонки върху тоалетната масичка се е навело тревожно напред. В огледалото се отразяват разтревожените несигурни крака на гостенина и бомбетата на износените му ботуши са се вирнали въпросително. Светлината на лампата през небесносиния абажур е полусънна и тайнствена като месечина над гробище.

— Зле е — се отронва в тишината гласът на гостенина. — Както и да го въртиш, все е зле. Кажете ми кого обичате, Анфиса Петровна, силно, истински, не по каприз, а по…

— Прохор.

— Тъй, тъй. И какво ще излезе от тая работа? Разбира се, вие притежавате дяволски чар, но не ми се вярва, че искате да погубите момичето.

— Знам ли какво искам? Смешен си, Шапкин. Утре може теб да поискам. Може завинаги да стана твоя.

— Не, Анфиса Петровна. Вие сте опасна! Вие сте много опасна, Анфиса Петровна! Аз помня оная ваша нощ, когато вие, милата, милата, ми окачихте вашата иконка. Вярвам, че ще ми простите, на мен иконката не ми върши работа и я дадох на моя хазяин; смених я за кило лук. Та така… След оная нощ аз цяла седмица лежах в някаква духовна парализа, гледах тавана и все си мислех. Аз тогава, през оная ваша нощ, бях луд и сега ме е срам. Спомням си, че плаках като последен глупак, унижавах се, пълзях в краката ви. И през същата тая нощ вие отровихте душата ми с убийствена отрова. Защо ви трябва да мъчите така хората? Не завиждам нито на Прохор, нито на Пьотр Данилич. Не е хубаво да си играете така с хората.

— Ами какво да правя бе, проклетнико?! — звънливо, измъчено викна Анфиса и запрати цяла шепа орехи по навъсената брада на гостенина.

Шапошников трепна. Орехите се разсмяха по честия под с весел смях, огледалото му намигна и се разклати, задрямалите стени се изправиха, застанаха бодро като войници, със събрани токове.

Две орехчета се загнездиха в брадата му. Шапошников бавно ги строши със зъби и ги изяде. После се дръпна по-надалеч, до изрисуваната печка в ъгъла, и заговори, заеквайки:

— Вредно е да се вълнува човек — каза той. — Ще си развалите цвета на лицето. Значи, трезво погледнато, редно е да оставите Прохор на мира. А що се отнася до Пьотр Данилич… Аз бих ви посъветвал…

— Плямпай си ти, плямпай!

— На тоя свят съществува някакъв морал. Да. Впрочем за вас това… С една дума, залагате на карта съдбата на Маря Кириловна.

Анфиса се усмихна злобно.

— Я ми кажи, всички царски престъпници ли са като теб? Ама че си теле!

Изгърбен и обиден, с ръце отзад, Шапошников закрачи из стаята, събирайки тъканата шарена черга.

Анфиса седна, обърна се към огледалото, огледалото я погледна в лицето. Лицето на Анфиса е развълнувано, мрачно. Анфиса мълчеше. Шапошников се окашля, седна тихо на един стол. Посегна към купата да си вземе орехи, ръката му размисли, сама се отпусна. Млъкнаха и двамата.

— За обеците чу ли? — попита най-сетне Анфиса огледалото.

— Чух — отговориха стените, брадата, плешивото, набръчкано чело. — Поради давност и тая улика е равна на нула. И е почти невъзможно да се установи фактът на престъплението.

Анфиса се приближи до огледалото, оправи с гребена прическата си.

— А искаш ли да ти покажа едно нещо, една хартийка… Ако, да речем, някой я занесе на прокурора — край на Громови.

Анфиса бръкна в пазвата си и извади вързания за кръста съкровен ключ.

 

 

Същата вечер Ибрахим-Оглу влезе в квартирата на Куприянови. Влезе не с присъщата си лека кавказка походка, а тромаво и потиснато, сякаш носеше на гърба си тежък товар. Яков Назарич, изморен и разстроен, седеше на продъненото омазнено канапе и си почиваше. Нина се стягаше за заминаването, прибираше багажа.

— Какво ще кажеш, драги? — попита търговецът.

Черкезинът широко, несръчно се прекръсти към иконите и изведнъж падна в краката на Куприянов.

— Мой убил твой майка, твой баща… Мой! — извика черкезинът с ридаещ глас, вдигна високо вежди, събра длани на гърдите си.

Търговецът не можа да го разбере от първия път и го попита:

— Какво мънкаш? Какво?

— Мой убил твой родител… Мой!

Нина изтърва мелхиоровата захарница и очите й станаха кръгли.

— Ти ли?! — скочи Яков Назарич и си извади ноктите като голям дебел котарак срещу мишка. „Подкупили са го — помисли си той. — Подкупили са го, мерзавците.“

— Лъжеш, куче краставо… Нарочно сам се навираш в каторгата — тихо каза той и лицето му започна да става мораво.

— Каквото искаш прави, господарю… Аз…

— Къде ги уби? Кога? Как изглеждаха те? — тежко тропаше с крак по пода Яков Назарич, скачаше от мястото си, пак сядаше и загръщаше полите на халата си. — Лъжеш, негодник такъв, разбойник с разбойник, каторжник проклет!…

Черкезинът се обърна на колене към предната половина на стаята и разтърсвайки ръка пред иконата, хъркаше гърлено:

— Мой покръстен… Отчето мен миросал… На бог, Иса Кристос!… Аллах!… Божа майка… Аз убил…

Нина беше долепила глава до камината и цялата се тресеше.

— Стани, дявол с дявол, куче!… Върви до вратата, говори… Стой, стой! Говори!

Гласът на черкезина зазвуча като цепната цигулка, като кучешко скимтене:

— Мой от каторгата бягал, тайгата обикалял. Иска яде, няма яде. Гледам — тройка. Кочияш утрепал, старец трепал, баба трепал…

— Как изглеждаха те? С какво бяха облечени? — извика търговецът и се хвана за сърцето.

Ибрахим разтърка със студена длан запотеното си чело, гъстите му черни вежди заподскачаха нагоре-надолу.

— Слушай, господарю… Мой не излъгал… Слушай…

Черкезинът започна да разказва объркано, заеквайки, напрегнато, сякаш си припомняше. Озареното му от вдъхновение лице беше покрито с едри капки жълта пот, въздухът се изтръгваше от гърдите му тежко, със съскане. Яков Назарич, също потен, възбуден, като обезумял грабна щуцера от стената и ритна продължаващия да стои на колене черкезин в гърдите:

— Хайде!… Марш до вратата!…

Нина с писък се втурна към баща си, той я отблъсна грубо. — Махни се!!! — Тя изтича навън.

— Мой не лъгал… Стреляй! Ама право в сърце…

Черкезинът стана от пода, облегна гръб на касата на вратата и затули очи с широката си китка, на която се виждаха разклонените набъбнали вени. Лицето му отведнъж отслабна, увисна, посивя.

Ето че петлето е изтеглено. Още миг — и лудешкият порив ще тласне търговеца към саморазправа, към това обикновено разчистване на сметките в затънтените краища на страната.

Нина тичаше по улицата и викаше отчаяно. Стъпалата пред входа на Громови бързо избарабаниха тревога. Нина се хвърли на гърдите на Маря Кириловна и двете заедно хукнаха обратно. Те бягаха и се кръстеха, бягаха и се кръстеха.

— Ще го убие, ще го убие!… Ох, ще го убие… — едвам изричаше Нина. И когато бяха на три крачки от къщата, там екна изстрел.

— Божичко, уби го!!…

Някъде зловещо зави куче. Беше паднала мъгла. По къщята се мержелееха мътни светлинки.

От вратничката изскочи ратаят.

— Къде се стреля?

И Прохор рипна там, в стаята си, болен и блед.

А бе станало следното. Силите на Яков Назарич му изневериха, той запрати щуцера на пода, петлето само щракна. Яков Назарич трепна от изстрела, седна изнемощял на канапето, до масата. Изведнъж го досрамя от дъщеря му, от самия себе си, от черкезина, от стените. Той беше си наумил само да поиграе известно време ролята на палач, искаше само да помъчи, да сплаши черкезина, но прехвърли мярката, безумно се поддаде на животинския порив, насмалко не окървави ръцете си. Пфу, да му се не види! Колко силен е бесът в безсилния човек! Започна да го боли мазолът на крака, започна да го боли и около сърцето. Тежка мъка налегна търговеца. Той протегна натежалите си, сякаш заболели от водянка крака, опря се с ръце на канапето, с тил в стената, затвори очи; по месестото му, сега мораво лице се стичаше пот. Брадата му подскачаше заедно с разтрепераната челюст; той прехапа долната си устна и простена носово със странен, приличащ на мучене стон.

Когато отвори очи, пред него, пак със събрани на гърдите ръце, стоеше на колене Ибрахим.

— На каторга!… — ожесточено прошепна Яков Назарич.

До Ибрахим стояха на колене Маря Кириловна, Нина, а пред всички — Прохор. Очите на Прохор са трескави, по дясната му буза и слепоочието личат възрозови гънки — току-що е вдигнал глава от възглавницата; облечен е с палто, с калпак, с валенки, а под палтото се виждат долни дрехи.

— Моля ви, много ви моля! — умоляваше Прохор; той беше сложил ръка на мекото коляно на Якоз Назарич и заничаше в светлосините му, мокри, мигащи очи. — Простете на Ибрахим — в тайгата той ми спаси живота. — И когато произнасяше тия прости думи в защита на човек, дълбока ликуваща радост заля сърцето и съзнанието му; всичко засия отпред, наоколо, очите му светеха.

Яков Назарич шумно си пое дъх, надигна се, отиде с несигурни крачки в другата стая. Изсекна се там, излезе и каза, без да поглежда към никого:

— А обеците?

Черкезинът запъшка, удари се по сърцето:

— Мой ги продал на Данило старец. Мой собствен…

Яков Назарич седна, жадно изпи чаша ледена вода.

— Сега нищо няма да ти река, разбойнико. Махай се от тук, мръсник с мръсник! И ти си върви, Маря Кириловна, и ти, Прошка. Идете си… Утре…

 

 

Последното събитие из един път отрезви Пьотр Данилич, из един път му възвърна предишната активност, бодрост, съобразителност.

Той прекара цял ден на четири очи с Яков Назарич. Всичко завърши благополучно: потомството на Громови е оправдано, черкезинът е простен, сватбата ще се състои.

Решено бе сватбата да стане в Крайск, през лятото, а вдругиден да се отслужи заупокойна литургия в памет на родителите на търговеца Куприянов, убити от уж неизвестен злодей.

Вечерта, когато си дойде от Куприянови, Пьотр Данилич повика в стаята си черкезина, заключи вратата, почна да се търкаля в краката му, да целува студените му, вмирисани, просмукани с катран ботуши. После извади една банкнота от сто рубли, подаде я на Ибрахим. Черкезинът благодари, ала не прие парите — Иса бог е казал, че трябва да обичаме всички: черкезинът например обича Прошка — ама да не се помисли Пьотр Данилич, че ръцете на Ибрахим са окървавени — не, не, Ибрахим-Оглу не е разбойник.

Болестта на Прохор се засили. Иля Сохатих прескочи до града за доктор. Нина и Маря Кириловна не се отделяха от леглото на болния. Впрочем Маря Кириловна често се отбиваше в стаичката на Ибрахим; влезе, поплаче си, каже:

— Колко си добър, Ибрахимушка! — и пак отиде при Прохор.

Настъпи привиден мир и тишина. И ако не беше болестта на Прохор… Но докторът каза, че няма опасност, силният организъм на младия човек бързо ще я надвие.

За признанието на черкезина пред Яков Назарич никой не знаеше — бяха решили да го държат в пълна тайна.

И в сферата на измамната тишина се отвори простор за всякакви възможности. Предстояха две сватби: на Нина и Прохор и на готвачката Варвара и Ибрахим-Оглу.

И Иля Сохатих хранеше надежди, че ще се бракосъчетае със самата Маря Кириловна — той ще стане богат и знатен, а тая проклета Анфиса нека върви по дяволите!

Изключително с цел да спечели сърцето на Маря Кириловна, той си купи в града фрак, позлатено пенсне, бели ръкавици, износени лачени половинки с панделки и лилави трикотажни наполеонки. Цилиндър в града не се намери, погребално бюро с факлоносци с цилиндри също нямаше, но той все пак можа да си набави тая пленителна принадлежност към тоалета от един предприемчив бръснар, който даваше под наем маскарадни костюми. Освен това не пропусна да купи за Маря Кириловна златен сувенир — пръстенче — и реши да се фотографира във фотото. Той дълго търси пред огледалото черти на снизходителна величавост и строга красота във вулгарното си лице. Фотографира се с пенснето и с цилиндъра. Пенснето беше купено на вехто, не отговаряше на зрението му и при по-дълго носене го заболяваха очите, но Иля Петрович пренебрегна всичко това, само и само да излезе на портрета първокласно.

— Бих искал да приличам на лорд от Америка — изфъфли той, като се стараеше да не мърда устни.

— Замрете! Не мигайте — каза фотографът. — Лордовете носят едноок монокъл за шик. Избършете си, моля ви, устата: в ъгълчетата на устните имате слюнки. Усмихнете се мъничко. Снимам… Готово, Благодаря.

— Мирсим — учтиво се поклони и се надигна от креслото Иля Петрович, небрежно махна пенснето и свали цилиндъра. — Само че, моля ви се, размерът нека е най-големият, с рамка.

Храбрият пристав също си имаше една мечта: на всяка цена да стане любовник, а може би и мъж на очарователната Анфиса. Но как, но как?

Най-сериозно се размечта горе-долу на същата тема и държавният престъпник Шапошников.

 

 

Мина вечерта, един ден и една нощ. Клисарят удари голямата камбана, започна траурната извънредна литургия. Нямаше много хора, но всички приятели на Пьотр Данилич бяха налице. Липсваха само Анфиса Петровна Козирева и болният Прохор. Молещите се бяха облечени просто, скромно, делнично. А Иля Петрович Сохатих — с ново тъмнозелено палто, наметнато на раменете, с фрак, с пенсне, в ръцете си държи цилиндъра, на ръката му креп от евтина черна марля. Той самият е намазан с помада, напарфюмиран, понапудрен и леко поначервен; по лицето му блуждае трагична скръб. За особата си избра такова място, че да е пред очите на Маря Кириловна. Когато запяха „со святими упокой“, той като всички падна на колене, прекръсти се благочестиво и закима съкрушено към иконостаса с къдравата си глава. И въпреки всичко не се стърпя любопитната му ръка — Иля Сохатих извади от джобчето на жилетката си прекрасното пръстенче, погледна крадешком сапфирчето; сърцето му сладко примря, Сохатих се обърна, обгърна с поглед умилно-нежното лице на Маря Кириловна, яката й снага, помисли си: „А пък женицата си я бива, ей богу!“ — и започна да обмисля как да връчи на Маря Кириловна подаръка — с най-голяма деликатност, разбира се.

Новопокръстеният Ибрахим се молеше най-отпред, на площадката пред самите царски двери. До края на службата той остана на колене, кръстеше се най-старателно и усърдно блъскаше глава в дъските на пода.

Докато трая панихидата за убитите раби божи Назар и Феврония, никой не плака, просълзи се само отец Ипат, сълзи се долавяха и във възгласите му. Това много трогна молещите се, а приставът предположи в душата си: „Ново расо иска да си изпроси пустата му калимавка.“

Точно тъй излезе. Яков Назарич подари на свещеника за расо петдесет рубли и внесе в църквата три стотачки за вечен помен на родителите си. Не остана по-назад от бъдещия си роднина и Пьотр Данилич Громов: той изпитваше благоговение пред божията десница, задето като по чудо бе отклонила от дома му големия скандал и срам, затуй пожертвува за църквата триста двайсет и пет рубли, с двайсет и пет повече от Яков Назарич.

Нина Яковлевна Куприянова измоли от баща си сто рубли, развали ги на банкноти от по пет и съпровождана от готвачката Варвара, обиколи двайсетте най-бедни къщи в село Медведево, за да раздаде пари на нуждаещите се.

На Ибрахим Нина каза:

— Щом стана жена на Прохор, вие, Ибрахим, ще заемете в дома ни изключително положение. Ще видите. Аз много ще ви пазя. Много, много!

— Госпожице Куприян! Твой око вижда всичко. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти. Всичко знам. Разбирам.

— Друго мен не трябва! Мълчи, мълчи. Ибрахимчо също разбира. Цх!… — И трогнатият черкезин започна да целува поривисто ръката на девойката, като докосваше ръката й едновременно и с устни, и с гърбавия си нос.

На другия ден Куприянови, баща и дъщеря, си заминаха от село Медведево.

16

Не! По-добре да не беше идвал тоя лъжовен, страшен месец май.

Други години през май в гъсталаците на тайгата снегът още се държеше, а сега — дори старците не помнят такава чудна пролет, — сега през май е задушно, горещо и бурите трещят една подир друга. Защо ли е така? Тихото село Медведево се разтревожи. Бабичките умуваха, гадаеха, измисляха какви ли не причини. А треперещата Патерица отсече:

— Не е на добро. Чакайте беда, християни!…

Но бедата засега не идваше. Само на селянина Варламов при една буря му изгоря плевникът и тук-таме из тайгата пламнаха пожари.

Пожар обгърна и душата на Пьотр Данилич Громов — гори му душата; гръм удари и сърцето на Маря Кириловна, разтресе се земята под цялата къща на Громови и под Анфиса Петровна се разтресе. Не е на добро, не е на добро. Чакайте беда, християни!

През тия задушни майски нощи държавният престъпник Шапошников все не можеше да заспи. С часове лежеше на коравия си сламеник с ръце под главата и все мислеше, мислеше. Някъде в подсъзнанието му се беше зародила и се утвърждаваше мисълта, че жизненият му път е приключен: всичко, което е трябвало да стори, е сторено. И дори да доживее, ако ще, до сто години, Америка няма да открие, радост на никого няма да донесе, дори личното си щастие няма да може да уреди. Тогава какъв е изобщо смисълът да живее?

И този проклет въпрос — към самия него и към живота — не му даваше мира.

А към всичко това се добави и чувството му към Анфиса. То се забиваше като клин в отслабналия му дух, като кол в гниещо блато, пораждаше ново объркване и болка.

Но това чувство е непреодолимо. За лошо или за добро? И той сам си отговаря: „За лошо“. Но жизненият му път отива стръмно надолу, а спирачките са се изтрили, той няма и криле.

А другарите му живеят, аргатуват на селяните, твърдо понасят всички несгоди на заточението, не скъсват с революционната работа, интересуват се от събитията в страната, четат, организират кръжоци за самообразование, някои дори бягат на свобода.

— А аз какво представлявам?

Да, труден, неразбираем е животът.

В стаята тегне северният бледосив полуздрач. Вълкът, катеричката и животинките с мъртви стъклени очи унило поглеждат през отворения прозорец навън, където е животът, където за мъртвите няма място. Ех, де да имаше жива кръв, а не кълчища в изсъхналите им кожички!

— И аз не съм нищо повече от човешко чучело, натъпкано с дреб — оплакваше се той на вълка, на катеричката, на животинките; в гърдите си усещаше празнота, в мускулите си — болезнена отпуснатост.

Скочи и олюлявайки се, изкривен на една страна, затича из стаята, вдигна от пода лулата си, запали я, пак започна да тича нагоре-надолу. Вълкът му се усмихваше с озъбената си розова уста; вълкът наблюдаваше какво ще стане по-нататък с човека.

Човекът седна до масата, отвори дневника си с дървена, изработена от самия него подвързия, написа три реда, бутна го настрана. Извади последното писмо от един свой приятел, прочете половин страница, захвърли го.

— Ето какво трябва. — Той натопи перото в мастилницата, ръката му започна да изписва мързеливо:

„Драга, безценна ми Анфиса. Чуй, чуй какво ще ти кажа…“

Но с мастило не можеше да се каже, чувството беше зашеметило разума му — и нямаше на света парещи душата думи.

Той със сила задраска написаното и беше готов да задраска заедно с тези думи целия си живот. Да, сега той мъчително реши: за него няма живот без Анфиса. Извади благоговейно изпод възглавницата си небесносинята й блузка (беше си я изпросил за спомен), зарови в леката тъкан рошавата си брада и започна да вдишва и да се наслаждава на въображаемата Анфисина миризма, както умиращите вдишват кислород от стоманена бутилка.

— Не, питам ви аз, защо да е престъпно? — обърна той към една от катеричките оглупялото си лице.

Катеричката не пожела да му отговори; в мънистените й очи заблестяха точки: изгряваше слънцето, изгревът заливаше стаята със светлина.

Шапошников взе една чашка, извади иззад раклата бутилка. Но бутилката беше празна.

Късно една вечер при Шапошников дойде Прохор. Болестта още не беше го отпуснала, но е толкова скучно да се търкаля човек в къщи на кревата!

— Какъв неочакван топлик настана — каза Прохор с отслабнал глас и побърза да седне, блед, измъчен.

Шапошников се беше проснал на леглото, клатеше върха на ботуша си и по навик плюеше без слюнка.

— Вие все така ли си лежите?

— Да, лежа — отговори му след пауза Шапошников. — Лежа и ще лежа, защото няма свобода… Свобода на духа няма…

Прохор се усмихна презрително, натъпка с махорка лулата на Шапошников и я запали.

— А какво е според вас свободата? — замислено попита той, смукна от лулата, разкашля се и я захвърли.

— Свободата ли?… Това е такова състояние на човека… — Шапошников се почеса по врата, мързеливо провеси краката си от леглото, седна. — Първо, трябва да направя уговорката, че абсолютна свобода няма и няма да има. Да, да, няма да има. — Той се залюля напред-назад и се втренчи с мътни очи в гостенина, за да познае кой е пред него. — Прохор Петрович, вие ли сте? Здравейте… Тъмно е… А аз дремех… Тая свещ не е съвсем изгоряла… Запалете я… — Той пак източи врата си като гъсок и се почеса под брадата. — Или тъй: „Всичко ми е позволено, но нищо не бива да ме владее.“ Това са думи на апостол Павел. Сега, какво е свободата изобщо? — питате вие. Чакайте, чакайте!… Политическата свобода например се състои от…

— Не, вие не разбирате какво е свобода — стана Прохор, пак запали лулата, пак се разкашля. — А според мен свободата се крие в две думи: речено-сторено. Без всичките ви усуквания, без каквито и да било „но“…

— Ехе-хе-хе-хе… Не, драги. — И Шапошников с ръце зад гърба, с провлечена походка се защура из стаята. — Не, драги! Свободата не е вятър: хвърча накъдето си искам, раздухвам каквото си искам: пожар — пожар… Аз знам накъде биете вие… Знам, знам, знам. Но имайте предвид, че като реализира своята воля, своето „аз искам“, човек е длъжен все пак да върши това в атмосферата на известен морал…

— А какво е моралът? — И Прохор с две крачки пресече пътя на Шапошников. Той се спря, навири разчорлената си глава и загледа Прохор в болезнено гневното му лице. — Какво е моралът? — пак го попита Прохор. — Измислен ли е от такива като вас, или си съществува, както въздухът? Не, Шапошников… Всеки човек си има своя свобода, всеки човек си има свой морал…

— Да! Но нормите, нормите… Нали е редно да има някакъв минимум?!

— Вървете по дяволите с вашия минимум!…

Блъсната от нервното му рамо врата се разтвори със скърцане:

— Вие самият сте минимум… Пихтия! — и се затръшна силно, разтърсвайки къщата.

Шапошников бързо отвори прозореца и викна в здрача:

— Чакайте, чакайте… Ей, как ви беше името!… Да не сте посмели да обиждате Анфиса Петровна! Знам, знам, знам…

Всичко мълчеше. Една бяла котка се мярна като сиво петно през пътя. На съседната бреза се размърда врана. Тихо е. Няма жива душа. Пък и дали е имало някой при него? Може би и Прохор Петрович не е идвал? Не, не… Ама че глупава работа! Разбира се, че беше тук.

Възбуден, настръхнал, Шапошников излезе на улицата и като притичваше от ъгъл до ъгъл и се озърташе зорко, да не би да го забележи някой, се промъкна до заветната къща.

— Божичко! Какво ти се е случило, Шапчице? Приличаш на излязъл от гроба.

— Все лоши работи, Анфиса… Скъпа моя Анфиса, живот мой! — И Шапошников падна в краката на Анфиса. — Вземи ме, вземи сърцето ми, ума ми… Съжали ме! Стани ми жена или ме смачкай като плужек.

Той плачеше жално, с глас. Тя го накара да стане, настани го на стол. Тресеше се цялата, не знаеше как да се държи, как да утеши това брадато дете, какви думи да му каже. Тя рече:

— Кажи ми какво да те правя, клетнико? Майчице божия, закрилнице, научи ме!… — И Анфиса завъздиша, закръсти се към иконите.

— Ние с теб, Анфиса, можем да заживеем истински живот. Аз искам да те спася, Анфиса, от позор, от много беди… И себе си искам да спася…

— От какво?

Шапошников я погледна с възпалени, безсънни очи, каза:

— От смърт. Ако ли пък не — решил съм да умра, Анфиса. Решил съм твърдо, като честен човек. И те предупреждавам: ако с отказа си убиеш мен — себе си ще убиеш, ако ме спасиш — и ти ще останеш жива. Избирай.

Анфиса също седна. Тя никога не беше виждала Шапошников толкова объркан и странен. Наведе ниско глава, замисли се. И в мислите й пред нея изникна Пьотр Данилич, изникна приставът, изникна Иля продавачът, изникна Шапошников. Но от сърцето й изплува Прохор — и всичко бе пометено като от вълна.

Анфиса вдигна замъгления си унесен поглед към държавния престъпник:

— Чудо голямо!… А я ми кажи как ще живеем ние с теб?

Без да заеква, без да се вълнува, Шапошников й даде красноречив отговор. Нека Анфиса не се плаши, той няма и трийсет и пет години, човек с образование, бъдещето му е осигурено. А докато трае заточението му тук, ще се захване със земеделие — селяните обещават да му дадат парче земя. А освен това е добър ловец, опитен е в препарирането, снабдява с препарати Академията на науките и, разбира се, с него Анфиса няма да умре от глад.

Анфиса го слушаше уж внимателно, присвиваше грешните си очи, напрягаше душата си, стараеше се да отвори сърцето си за ненужните й думи на тоя смазан от съдбата човек. Беше топло, а раменете й потрепваха нервно. Анфиса се гушеше, загръщаше се с пъстрия си шал. От Анфиса лъхаше на водка. И вместо да му даде прям, ясен отговор, тя заговори с тревожен глас:

— Какво ли ще значи, Шапчице, тоя гаден сън? Тия дни го сънувах… Искаш ли да ти го разкажа?

Очите на Шапошников са неспокойни: те пламваха, избледняваха и ставаха мътни. Той каза неясно:

— Аз, разбира се, не вярвам на сънища. Но от известно време насам целият ми живот се превърна в сън. И все чакам: ха да се събудя, ха да се събудя, а не се събуждам… — Той прокара ръка по челото си, попипа брадата си, внимателно погледна протегнатата си длан, попита:

— Кажете ми, Анфиса Петровна, например сега, тук, туй между нас — действителност ли е или сън? Ако е сън, нека той трае по-дълго… Толкова съм изморен. Измъчих се… — Той затвори мъртвите си очи, гласът му беше кух и тих.

Анфиса неочаквано скочи — по лицето й се изписа гримаса на смъртно отчаяние. Тя застена силно.

Шапошников трепна, зяпна, надигна се прегърбено, бавно.

— Страх ме е… Страх ме е!… Върви си… — Тя затули лицето си и крачка по крачка, отстъпвайки заднешката и треперейки, падна на кревата. През сподавените и стонове Шапошников чуваше:

— Шапкин, Шапкин! Несретници сме ние с теб… Гуляйджии, пияници станахме… А искаш ли да умрем заедно? Съгласен ли си?

— Аз искам да живея с теб. Да живея!… И престани да мислиш за това паленце Прохор… — секнеше се, кашляше, подсмърчаше до краката й, разчорлен, страшен, тъжен.

Тя спусна крака от кревата — сините й очи потъмняха, — прегърна го, целуна го по плешивото теме, заскимтя жално и тънко:

— Днес много ми е криво. Усещам, че съм се заблудила. Наближава ми краят. Наближил е вече. Хайде да се отровим!… Имам отрова, ей я… Докажи, че ме обичаш, хайде!…

На вратата се почука силно. Анфиса попита високо:

— Кои е?

— Отвори, Анфиса. Аз съм!

Пьотр Данилич се размина с Шапошников мълчешката, направи се, че не го забелязва. Анфиса заключи вратата подир гостенина си.

Шапошников вървеше по улицата като пиян, спираше се, разперваше ръце, мърмореше несвързано, пак местеше крака в пустотата, опустошен, разнебитен.

Пьотр Данилич погледна жената подозрително, излегна се на канапето.

— Пияна си май?

— Да, пияна съм. — Очите на Анфиса светнаха. — И още ще пия! — изхлипа тя, но веднага се съвзе, спокойно отиде до бюфета, като жадна се нагълта с коняк направо от бутилката.

— Тая гнида за какво се мъкне при теб?

— За каквото и ти.

По лицето на Пьотр Данилич премина тръпка, кутрето на лявата му ръка се отдели от другите пръсти заподскача.

— Лъжеш… Лъжеш… — каза той тихо. — Тоя никаквец идва само да си чеше езика, а аз по работа. Нещо като съвещание. По семеен въпрос, който засяга и теб, и мен.

Беше късно. Капаците бяха затворени, кукувичката изкука единайсет часа.

— Чуй сега: искам по християнски да се оженя за теб — прегракнало каза той, като гледаше настрани.

— Не, Петруша, не. За мен, ако искаш да знаеш, ще се ожени син ти, Прохор.

Пьотр Данилич изпъшка, страшно погледна Анфиса в лицето:

— Ти луда ли си? Или си кьор-кютюк пияна? Прохор си има годеница.

— Туй още не се знае… Всички вие, Громови, сте в ръцете ми. Запомни го, Петенка.

Помълчаха малко. Анфиса се прозина. Прозина се и Пьотр Данилич, той си правеше някакви сметки наум.

— Пък може и за пристава да се омъжа, може и за Шапошников. Ще взема и ще се омъжа за него. Искаш ли, Петя?

— Колко пари искаш да вземеш от мен?

— Всичките, колкото са. Движимото и недвижимото — всичко да стане мое. Тогаз съм съгласна — каза Анфиса със замислен, нерешителен глас, гледайки настрана, сякаш се срамуваше от думите си.

— Значи, за пари искаш да се продадеш?

— Себе си — да. А свободата си ще запазя.

Но тоя път гласът й прозвуча предизвикателно. Тя присви очи и погледна гостенина си пренебрежително и нахално.

Пьотр Данилич наведе глава и започна да тропа с дебелите си мръсни нокти по масата — отначало тихо, после все по-силно, все по-озлобено.

— Не, няма да стане. Знаеш, че половината пари са на сина ми, пък и Маря Кириловна не можем да я оставим на пътя. Туй не ти ли е ясно?

— Е, тогаз сбогом. Какво ще си приказваме на вятъра. Довиждане, Петя, върви си. Искаш ли една чашка за изпроводяк?

— Не пия. Отказах се. И върви по дяволите с твоето пиене. На мен ти ми трябваш!

— А на мен Прохор.

— Анфиса!

— Петя!

Пьотр Данилич се изплю, изсъска през стиснатите си зъби: „Змия си ти“ — и излезе, като тежко си изливаше злобата с токове.

17

От онзи проклет ден, когато се появи в тукашните места Нина Куприянова, Анфиса непрекъснато е в нервно напрежение. „Сега или никога“ — подклаждаше тя волята си, ала не искаше да я съсредоточи в един удар, волята й безволно се разливаше по криволичещите Анфисини пътечки. Тъй ставаше, защото Анфиса нямаше един твърд мерак, тя лековерно залагаше ту на едното, ту на другиго и на най-главния си коз — Прохор Петрович — и накрая все излизаше, че нейната карта навсякъде е бита. И вече няма в живота й такъв човек, който да даде умна опора на мислите й. Едно време Шапошников ставаше за тая работа, сега и него вече не го бива. Не го бива!

Анфиса захвана да пие здравата. Всичко в нея изгоря.

Лъже старецът! Стига да поиска Анфиса — Пьотр Данилич всичко ще направи за нея: сина си ще ограби, ще натири жена си по просия, ще се реши на всяка злина. А ако не поиска старецът с добро, тя знае как да го сплаши, такова нещо ще му каже, че Пьотр ще започне да тича подир Анфиса като послушно паленце, ще върти опашка и ще й се умилква. Впрочем Анфиса ще сплаши по-напред Прохор. За последен път ще изпробва Анфиса силата на своя чар, па по-нататък ще види; сега и тя не знае в каква пропаст ще я блъсне неукротимият и своеволен женски нрав. Ох, стига е отлагала…

Анфиса пи три дена и три нощи. Пи сама. В стаите е тъмно: три дена и три нощи тя не отвори капаците, волна светлина не влезе вътре. Без светлина остана и душата на Анфиса. Оплака, премисли целия си живот. По едно време искаше да посегне на живота си Анфиса, но ръката не се подчиняваше на волята: и ръката, и мозъкът, и сърцето — всяко тегли към себе си, няма опора, няма стопанин, само голото отчаяние седи в къта, а на масата е чашата с водка. Пред иконата има кандило, Анфиса грижливо долива това кандило, неугасимото огънче иска да запали в Анфиса някогашната вяра в бога, в живота — не може: Анфиса няма защо да се моли на бога, Анфиса вече не вярва в живота, Анфиса е умряла. Но не бързайте да погребвате Анфиса! Тя и мъртва е опасна…

Присънват й се странни сънища. Веднъж се събуди: над главата й икона на Богородица, а в краката, залепена за таблата на кревата, стърчи вощеница. Кой ли се е наканил да я погребва? Сигурно насън, сама. С таен страх закачи обратно Богородицата, отлепи вощеницата. Веднъж се събуди: масата постлана с бяла покривка, на масата — самовар без вода, чаши, сладко, хляб. Зачуди се Анфиса: трябва тя да ги е наредила насън. Веднъж се събуди Анфиса: до нея, на един стол, самият Прохор. Анфиса извика.

— Не се бой — каза Прохор. — Не се бойте, Анфиса Петровна. Вижте за какво съм дошъл…

Той стана, стана и Анфиса.

— Сега, сега — каза тя смутено и задъхвайки се, — аз ей сега. Кое време е, нощ или ден?

— Вечер, единайсет часа.

— Прощавайте, постойте малко сам. Аз сегинка — рече Анфиса и излезе.

Прохор пушеше цигара след цигара, дърпаше дълбоко, жадно: организмът му сякаш наваксваше онова, което беше задраскала в нервите му неотдавнашната болест. Все така прекрасна и свежа, влезе Анфиса. Но Прохор забеляза, че очите й са подути, в тънките й вежди се чете страдание, а в лицето й, в гласа й — развълнувана тъга. Тя е облечена със светла скромна рокля, мраморът на ръцете й се показва до раменете, до дясното й рамо е забодена изкуствена камелия. Гъстите й плитки са събрани отзад на навита като бухнал козунак змия. На гърдите й виси златен медальон-сърчице. Прохор знае, че в тоя медальон има кичур от неговата, Прохоровата коса.

— Какво, да ме убиеш ли си дошъл? Само че няма да ме убиеш — аз съм мъртва.

— Стига, Анфиса. По работа идвам. Хайде, сядай.

Но Анфиса не седна. Тя отвори капаците, отвори прозореца към градината: навън наистина беше прозрачно — тиха нощ, на сивото небе се очертаваха едва раззеленилите се дървета. В сънените стаи на Анфиса нахлуваше чист въздух, пламъчето на кандилото трепкаше. Някъде там, зад дърветата, зад покривите, много далеч припламваха мълчаливи отблясъци: дано не започне буря.

Тихо си говореше Анфиса в нощната тишина:

— Заедно ни е писано да живеем, заедно да умрем. Ако ти отделно заживееш, соколе, значи — аз съм мъртва.

— Стига си дрънкала глупости, Анфиса…

Бяла, развълнувана, тя стоеше на три крачки от Прохор, от затворените й очи течаха сълзи.

Прохор стана, въздъхна, поразходи се с широки крачки, седна до отворения прозорец, Анфиса се обърна към него, тогава той ядосано се премести на канапето, към печката. Студените му ръце се покриха с лепкава пот, устата му съхнеше.

— Аз никога няма да ти позволя да ограбваш баща ми и да правиш майка ми нещастна. Парите, които държи баща ми, не са негови, а мои: аз съм ги спечелил. Баща ми като стар глупак, тая заран се разлигави, разхленчи се и дълго ми разказва за вашия разговор. Та искам да ви предупредя, Анфиса Петровна, никакъв развод и никаква сватба няма да ви огрее. Инак… Дайте ми чашка коняк. Много съм отпаднал. — Той се подпря с лакът на масата и притисна длан към слепоочието си. Бледостта се разливаше по лицето му, светлината на лампата ожълтяваше, изостряше носа и бузите му.

И щом изпи парливата чашка, щом гаврътна гъстата ароматна вишновка, в лицето му грейна живот, упоритата стегната гънка между веждите му омекна. Но сърцето му не можеше да омекне, сърцето му беше намразило Анфиса завинаги.

— Анфиса, аз и сега те обичам — каза той с озлобения си ум. В тъмните очи на Прохор се криеше коварство, но блуждаещият поглед на Анфиса тоя път не можа да долови нищо; Анфиса веднага му повярва, хвърли се на врата му.

— Обичаш ли ме? Наистина ли ме обичаш?!

— Да, да, да. Само че ме изслушай, моля ти се — студено я целуна, студено я настани до себе си той. — Слушай.

Но къде ти ще слуша тя, когато въздух не й достига и кръвта се блъска на вълни в жилите й. Прохор говореше тихо, но отсечено и смучеше коняка.

— Значи, всичко ще се оправи… Само че ти недей пречи на нашата сватба, изобщо не ни пречи да живеем. А аз никога няма да те забравя, Анфиса… Ще те обичам тайно.

Тия думи поразиха Анфиса като гръм. И първият тътен отекна някъде там, в далечината.

— Тъ-ъ-ъй — проточи Анфиса и гласът й, тласкан от силните удари на сърцето, излизаше на вълни. — Тъй, тъй, тъй… Туй се вика любов! Благодарим ти за такава любов. Ама чуй… — Тя стана и ноздрите й се разшириха: дишането й изхвърчаше с шум. Очите й блеснаха като светкавица към млъкналия Прохор.

— Жени се, мойто момче, жени се. — Тя сега говореше със звънлив глас, изправена на пръсти и отметнала глава назад. — Жени се, пък аз ще се омъжа за баща ти и все едно ще те погубя с моята любов. Все едно… Ех, момче младо!… Не ме познаваш. Ако ти си ме сменил за някаква богородица, аз пък, соколе, за никого няма да те сменя… Ще видиш!

Тя грабна бутилката с коняка и отпи няколко глътки направо от гърлото й. Навън се разшумяха дърветата, в стаята повея ветрец.

— Гледай — рече тя и смъкна кръста от гърдите си, — гледай, до кръста е вързано ключенце, туй ключенце е от едно скришно ковчеже, а в ковчежето има нещичко. Когато слугувах на дядо ти, на Данило, бог да го прости, когато му шетах, бях още малка тогава, той ми подари една гривничка. А на гривничката някакви буквички личат. Някакви… Ха-ха!… Показвах туй нещо на един умен човек, тук живее тоя човек, образован е и умът му сече. И още една бележчица му показвах, на дядо ти Данило в кованото ковчеже я намерих — всички убити са изредени, дядо ти и деня, и нощя ги поменаваше в молитвите си. Точно тъй е написано — „убити от мен…“ Чуваш ли? И излиза, че не Ибрахим е убиец, вие сте убийци, дядо ти Данило е долен убиец, главорез. И цялата вина върху вас ще падне, Прошенка… — Анфиса говореше безкрайно сладникаво, напевно и макар че в гласа й не се долавяше заплаха и очите й се усмихваха, от вътрешната сила на тия думи Прохор го достраша.

— Е?! — наблегна той с гласа си, опитвайки се да сплаши Анфиса и да победи в себе си сложното чувство на погнуса и страх от нея.

Тя седна до него, с явно престорена закачливост помилва косата му, надникна в очите му и подигравателно изгука:

— Такива ми ти работи, Прошенка, което искаш си избери: или се жени за мен, или — при прокурора. Ще ви съдят, ще станете за резил — и ще ви вземат всичкото богатство. — Тя го прегърна и с жесток блясък в очите жадно го целуна по устните.

Прохор не беше в състояние да се съпротивлява: конякът бе го хванал, той целият се беше отпуснал.

— И друга вратичка. Хем каква ти вратичка, то си е баш най-широка порта: ще пратя на Куприянови телеграма и лично ще замина при тях да разтуря сватбата ви с момата.

Прохор треска го тресеше. Анфиса също трепереше. Тракайки със зъби, Прохор попита:

— А ковчежето къде е?

— Ковчежето ей го там, а ключето е тук…

Анфиса неочаквано се отдръпна от Прохор: погледна го изпитателно и люто в пламналите от решителност очи, бързо стана. Прохор скочи, сграбчи Анфиса за ръцете под раменете, повали я на изпращялата маса.

— Гривната! Ключа!…

Без да открехва устни, Анфиса се засмя през нос. Прохор трескаво издърпа верижката с ключа, втурна се към кревата, измъкна изпод възглавницата кованото ковчеже. Анфиса се стрелна като звяр към него изотзад и се вкопчи със силните си ръце в гърлото му. Прохор се изскубна, можа да притисне Анфиса и двамата, злобни, безумни, се заборичкаха по широкия креват. Прохор започна да я души яростно, забил коляно в гърдите й. Анфиса взе да хърка. Напрегнала всичките си сили, тя го отхвърли от себе си и като вълчица, с писък го ухапа за ръката. В схватката те и двамата паднаха от кревата, търкаляха се по пода, пъшкаха, ругаеха, съскаха като змии. Размириса се на пот. Пияният Прохор се задъхваше, изнемогваше. От ухапания му пръст течеше кръв. Анфиса в неудържим припадък му драскаше лицето, разкъсаната й рокля също се изцапа с кръв. Тя издебна подходящ момент и се хвърли като степна вълчица, възседна Прохор, здраво стисна ръцете му, падна с гърди на неговите гърди, затвори очи и започна да го целува лудешки, повтаряйки през стон:

— Соколе, соколе мой!… Помниш ли оная нощ соколе?…

— Вещица си ти!… Проклетница!… — заедно с кръвта изплюваше Прохор черните думи.

Тя гъвкаво, като змия на опашката си, се надигна изскърца със зъби и с все сила зашлеви Прохор. И в същия този миг, едновременно с плесницата, заедно с ослепителната светкавица рязко, наблизо отекна силна гръмотевица. Анфиса, цялата раздърпана, подивяла скочи, започна да се кръсти и падна на канапето.

Навън рукна проливен дъжд. И рукнаха Анфисините сълзи.

С безкрайно отчаяние зарида Анфиса с глас. Прохор, олюлявайки се, затвори прозореца, започна да вдига прекатурените столове, вдигна два Анфисини фуркета и гребенчето й. Всичките му движения бяха като на автомат, лицето му беше мъчително бледо, безумно. На вратата някой чукаше припряно.

— Кой е? — озлобено викна Прохор.

— Прошенка, ти ли си, а? Отключи по-бързо.

Мокра до кости, жалка, влезе Маря Кириловна.

— Побърках се да те търся. Баща ти те вика…

Силна гръмотевица пак разтърси цялата къща.

18

На другия ден, заранта, се получи писмо от Нина:

„Пристигнахме на втория ден от страстната седмица. Из пътя увещах тате. Той изцяло прощава на Ибрахим. Всичко е забравено. На мама, разбира се, татко не каза нито дума. Мама се радва на сватбата ни, тя много те обича, благославя те. Кажи много здраве на нашия избавител Ибрахим…“

Прохор прочете това начало на писмото, замисли се. Ухапаният пръст го болеше, Маря Кириловна беше му направила на пръста компрес от брезови пъпки, киснати във водка. Влезе баща му, погледна издрасканото лице на сина си, седна мълчешката. Синът започна да се преобува с високи ботуши.

— Как мислиш? — попита бащата. — На какво мнение си? Тя заплашва. Можем да си имаме големи неприятности. Тя е опасна. Не знае човек какво може да й скимне. А ти вземаш богата, и без друго ще си червив с пари. Откажи се от нашето имущество, позволи ми да припиша всичко на Анфиса…

— А мама? — Втренчи се Прохор в лицето на баща си; устните му потрепваха, един мускул на слепоочието му подскачаше.

Бащата прокара пръсти по брадата си, каза:

— Какво й е на майка ти? Все някак ще кара. Ти можеш да я прибереш. Че инак лошо ни се пише. Анфиса ще направи някоя беля.

Прохор видя през прозореца: баба Патерица се крие между дърветата, с резки движения на ръката си настойчиво го вика.

— Почакай малко — каза Прохор на баща си и бързо излезе в градината.

Баща му тъкмо беше прочел първите редове на сложеното на масата писмо от Нина, когато в стаята се втурна Прохор: грабна връхната си дреха, каскета си, изтича навън, към конюшнята, пъргаво оседла коня и препусна като вихър.

До първата пощенска станция — трийсет и пет версти — той препуска точно един час.

— Коне — викна Прохор в станционния двор. — Тройка, най-буйните. На кочияша една рубла почерпушка… Шибай! Не ги жали!… Ако им стане нещо, аз отговарям.

И чак близо до третата станция, оплескан от главата до петите с кал, той настигна Анфиса. Едва я позна. Лицето на Анфиса е сиво, изморено, упоритите й устни са стиснати здраво. Облечена е скромно, с голяма синя забрадка. До нея седи учителят от село Медведево, охтичавият, изгърбен, мършав Пантелеймон Рошчин.

— Добра стига, Анфиса Петровна! Добър ден!

Кочияшите спряха конете. Впрягът на Прохор беше покрит с бяла пяна, конете се олюляваха.

— Анфиса Петровна — учтиво я повика Прохор. — Заповядайте за малко. Да си кажем две думи.

Анфиса се спогледа с учителя, мълком се измъкна от файтона и тръгна бавно с Прохор по зелената ливада. Учителят се изхили двусмислено подире й и започна да пали лулата си.

— Тате приема всичките ви условия, Анфиса Петровна.

— За мен това е малко.

— Той ще ви припише всичко движимо и недвижимо ще сложи в банката на ваше име всичките пари…

— Малко.

— Ще се разведе с майка ми и ще се ожени за вас.

— Малко, малко…

— Аз ви обещавам любовта си…

Анфиса се спря, устните й се разтвориха, за да викнат злобно или да простенат от болка. Но тя само въздъхна и рече:

— Мъчителю мой!… Ах, какъв мъчител си ти, Прошенка!

Сърцето на Прохор изтръпна. Той се олюля.

Тя го обгърна с омагьосващия поглед на печалните си очи, обърна се рязко, подвикна му през рамо:

— Сбогом — и тръгна с бърза, решителна крачка към файтона.

— Анфиса, Анфиса, стой!… Последна дума!…

В гласа му се долавяше отчаяна уплаха. Тя се спря, от очите й закапаха едри сълзи.

— Знаех си, че ще ме повикаш. — Тя до болка прехапа устни, за да не извика, обърна се боязливо към конете: кочияшите оправяха хамутите; мрачно превит, учителят седеше с гръб към нея.

Анфиса изхлипа, хвърли се на врата на развълнувания Прохор, зашепна:

— Мълчи, мълчи. Знам, че ме обичаш… Нали съм вещица… Значи, отричаш се от Нинка?

— Отричам се.

— Значи, мой си?

— Твой съм, Анфиса.

— За цял живот?

— Да, да.

— Нали не лъжеш?

— Кълна ти се!

За няколко мига Анфиса потъна в замислено мълчание.

Но ето че прекрасното й лице отведнъж озари като слънце обаятелна усмивка. Земята под Прохоровите крака из един път се разтърси, горещата светлина на любовта озари и неговото сърце.

„Ами сега, ами сега какво ще стане?!“ — мислено възкликна клетият Прохор, напълно зашеметен и от вътрешната болка, и от внезапно надигналото се в него предишно болезнено остро чувство към Анфиса.

Анфиса отказа да се връща без учителя. Прохор веднага разбра причината: „Страхува се да не й отнема документчето“, — но премълча. На връщане и тримата пътуваха заедно: Анфиса седеше до учителя, Прохор караше конете. Отзад се тътреше файтонът с кочияшите. Кочияшите безгрижно пееха с цяло гърло:

В края роден отдалеко

сокол ясен долетя,

на топола кацна леко,

с клони го прегърна тя.

Пристигнаха си късно вечерта. На раздяла Прохор каза на своята Анфиса с виновен, трогателен глас:

— Кажи ми какво да правя сега! Какъв подлец станах заради теб… Анфиса, любима моя Анфиса, мила. Както и да е! Слушай… Утре или другиден през нощта ме чакай… Седи до прозореца и ме чакай… Сбогом, сбогом, Анфиса. — После затули лице с ръка и си тръгна. — Сбого-ом…

 

 

У тях още не спяха. Маря Кириловна си приказваше с Ибрахим, оплакваше му се, очакваше помощ от него.

— Не се ядосвай, Маря… Прошка аз ще го отучим да ходи при Анфис… Мой се наема. Мой знае някой работа. Приставът ще ожени за Анфис. Приставът всякой ден, всякой ден нагоре-надолу при Анфис.

Прохор се прибра в стаята си и се заключи. Стаята му се беше умирисала на лекарства.

Не спеше в къщата си и Шапошников. Идеше буря. Той се страхува от бурята. По време на буря обикновено слиза в мазето и седи там меланхолично върху картофите. От бурята взе да се плаши отскоро, едва през сегашния, изпълнен с гръмотевици месец май.

Но бурята е още далеч и Шапошников повежда в стаичката си разговор с вълка.

— Лупус проклет си ти и нищо повече. Да не мислиш, че си вълк? Нищо подобно. Ти си лупус. Хомо хомини лупус ест^[5]. Чувал ли си? Глупости! А според мен човек за човека е Анфиса… Да, да. Помисли си и ще видиш, че е така…

Вълкът, катеричките и животинките го слушаха внимателно. Вълкът въртеше опашка, две катерички си подсвиркваха.

„Иде“ — каза една катеричка.

— Кой иде? — попита Шапошников.

„Хазаинът иде.“

Хазаинът донесе една кана домашна бира.

— На, да я опиташ… Много силна стана!… Ти напоследък какво си се умислил? Гледай да не се побъркаш, момче… Току-виж… С такива като вас стават тия работи.

Вълкът, катеричките и другите животинки се засмяха.

Страхуваше се от бурята и отец Ипат: миналото лято, точно на връх свети Илия, в полето го опърли една гръмотевица: той дълго не чуваше добре с лявото ухо.

Приставът не се страхуваше от бурята, но от жена си се страхуваше повече, отколкото от чума. И тая нощ у тях пак избухна скандал. Съпругата запокити по пристава всичките си обувки, пантофи, ботушки, маши за къдрене и не можа да го улучи нито веднъж. И ето че заедно с ругатните към пристава полетя една огромна възглавница. Приставът и тоя път ловко се извъртя, възглавницата меко помете от писалището всички предмети. Мастилницата се преобърна надолу с коремчето, заля с червена кръв черновата на проекта:

„Най-смирено прошение до негово преосвещенство епископ Андроний по следните пунктове:

Пункт първи. Бидейки нещастен в семейния си живот вследствие пълното отсъствие на каквито и да било способности на законната ми съпруга Мелания Прокофиевна за детераждане, дължащо се на силния задух и затлъстяване на всички вътрешни органи (тук прилагам медицинска бележка от фелдшера Спиглазов) и предвид…“

Тук ръкописът се прекъсваше, перото беше изобразило свинска опашчица — очевидно точно на това място покрай ухото на пристава беше прелетял отмъстителният пантоф, а най-вероятно беше някоя тежка плесница да е опорочила високоблагородната, но свикнала със семейните шамари буза на пристава. Разбира се, че е така. Приставът е пишел, жена му се е промъкнала, прочела е въпросното ръкописно блудство и ето че дясната буза на пристава гори, горят очите на разярената мастодонтоподобна съпруга.

Впрочем така ли е, или не е така, но „човек за човека е Анфиса“ си остава.

Редно е да кажем две думи и за Иля Петрович Сохатих. Но ще отложим приказките за него до утре.

 

 

А утрешният ден е слънчев. Сълзливото небе най-сетне престана да се цупи; денят сияеше тържествено, жълти пеперуди прехвръкваха, пееха скорци.

Заранта пред къщата на Громови спря конник. От съседното село, на около шейсет версти оттук, бяха проводили специален човек да повика Маря Кириловна. Беше се разболяла тежко родната й сестра, вечерта попът щял да я миропомазва, да я причастява. И Маря Кириловна замина, понесла със себе си тройна мъка. Първата й мъка беше Прохор и Анфиса, втората й мъка — Анфиса и мъжът й, а сега господ и трето изпитание й изпрати — сестрата.

Прохор се канеше да излиза: пушката, ловджийската чанта, кучката Мирта.

— Е, какво стана? — посрещна сина си бащата.

— Ах, нищо не знам. Не бързай… Остави ме първо да дойда на себе си… — ядосано му каза Прохор и без да се спира, додаде на себе си: — От вашите разправии човек като нищо може да си тегли куршума.

Той взе със себе си продавача Иля Сохатих и тръгна по реката да обучава младото, излизащо за пръв път на лов куче. Прохор го беше страх да остане сам: в душата му е бъркотия, хаос, иде му да тръгне нанякъде, само да е по-далеч, колкото може по-надалеч, да забрави всичко. Сърцето му прескачаше, ту замираше и спираше да бие, ту усилено чукаше по мозъка, по слепоочията му. Краката му стъпваха несигурно. Прохор залиташе, виеше му се свят. Той отвинти капачката на манерката си, пийна си водка, плю: беше започнало да му се повдига. Почерпи с водка и продавача, Иля Сохатих тракна с токове, каза:

— За вашето скъпоценно! В чест на слънчевото време… Адю!

Прохор му наля още една чашка.

— За здравето на вашата годеница, на живописната хубавица Нина Яковлевна!… Адю повторно!

Вулгарните думи накараха Прохор да се намръщи.

В това време Пьотр Данилич отиде у Анфисини. Чука, хлопа, никой не му отвори. Запъти се към къщата на свещеника. Отец Ипат преглеждаше кошерите.

— Да ти е честито хубавото време, попе. Благослови отче.

Отец Ипат намести вехтата си, избеляла калимавка благослови търговеца, каза:

— То времето само наглед е хубаво, не му вярвай. Времето е лошо.

Търговецът посочи с ръка слънцето. Отец Ипат го поведе към хамбара:

— На̀, виж.

Над вратата на хамбара е закована издялкана борова клечка във вид на буквата игрек, чаталеста.

— На̀, виж: тоз инструмент предсказва като стрелабия, по-сигурно от барометър. Дебелата клечка е закована, а израстъкът се мърда: ако е сухо, приближава се до клечката, ако ще се разваля времето — отдалечава се. Вчера ей тъй стоеше, а сега пак е тръгнал надолу. Ще вали дъжд.

— Отец Ипат! Трябва да действуваме — промени темата на разговора Пьотр Данилич, на подпухналото му лице е изписано нетърпение. — Струва ми се, че Анфиса е съгласна. Моята ще я кандърдисам, а ако не вземе от дума — ще я сплаша. Я виж как гласят законите…

— Ела, ела — каза отец Ипат и без да се спира, натъпка в кончова на ботуша си излезлия крачол — Само че защо ти трябва, не е хубаво, хич не е хубаво, чак срамотно е. Като духовен баща ти го казвам. Откажи се! Честна дума, а…

— Като не щеш, в града и по-кадърни хора ще намеря. Сбогом!

— Чакай де, чакай… Успокой се първо.

19

Наближаваше вечерта, а заедно с нея откъм запад се струпваха облаци, небето полека-лека пак започна да се забулва със скука, стана навъсено.

Слънцето се скри в облаците, но в онзи далечен край, където виси високият Синилгин ковчег, слънцето гореше ярко, пареше. И тялото на Синилга, изсушено от лютите студове, от жегите и ветровете, лежеше в издълбания дънер унило и скръбно като черен прах. Ето че скоро ще падне над цялата земя мрачна, страховита нощ, ала Синилга тая нощ няма да лежи в шаманския си, страшен ковчег. Като мълния и заедно с мълния Синилга може би ще разсече далечния тлен на пътищата, може би ще викне на своя мил: „Прохор, Прохор, спри!“

Но никой няма да спре сега Прохор; мислите му бяха объркани и тласкан от свободната си воля, той бързо се прибираше в къщи.

— Я какво слънчево затъмнение започна — обади се Иля Сохатих, който подтичваше подире му. — Пак ще има буря в смисъл на електричество, разбира се. Я ми кажете откровено, Прохор Петрович, откъде се взема стрелата? Спомням си например, още бях малък, падна гръмотевица, уби една наша позната бабичка на място, като погледнахме — в стомаха й, на повърхността естествено, стърчи една каменна стрела, дълга десетина сантиметра, Прохор Петрович! Ами какво ще речете, ако изневиделица ви стана бивш роднина? А?

Сивкавопурнурният с жълтеникаво облак, сочно наситен с електрическо зарево, бърза да затули целия свят. И всичко в природата се смали, изплаши се. Под чугунената тежест на загадъчно плаващите в небето сили величавата тайга се сниши, потъна в земята; разтърсван от плаха треска, въздухът се сгъсти, укроти се; ослепялата светлина помръкна, смеси се с праха, за да стори път на светкавиците; белите стени на църквата престанаха да съществуват за погледа; пазачът припряно удари на камбанарията осем пъти и камбанарията се изгуби. Изгубиха се къщите, буболечките, конете, хората, кучетата, петлите. Изгуби се всичко. Настъпи мрак. Рукна тих дъжд, после започна буря.

Който се страхуваше от тъмнината, запалваше светлина. Запали лампата и Анфиса. Часовникът изкука осем. Нощ ли е, или не е нощ? Според знаещата кукувичка е вечер, но от една мълния до друга е нощ.

Прохор беше обещал да дойде през нощта, беше казал на Анфиса да седи до прозореца. Седи до прозореца Анфиса. Мислите й са разпилени като духнато от вятъра маково семе, нервите й са някак отслабнали, но душата й е настръхнала, напрегната, очаква удар душата й и не се знае откъде ще дойде той: може би от облака я заплашва с мълния съдбата, може би някой неизвестен я гледа в гърба изотзад, толкоз втренчено я гледа, че й иде да се обърне, да извика и да падне. На Анфиса й стана непоносимо тъжно.

В това време при Прохор влезе баща му, като се кръстеше при всяка светкавица.

— Е, какво? — настойчиво попита той и седна на кревата. Видът му е упорит, решителен.

Още незакрепналият след болестта Прохор веднага почувствува колко е слаб в сравнение с баща си и от смущение забави отговора си, тъй като се канеше да разговаря откровено с него, без заобикалки, веднъж завинаги.

— Добре — каза натъртено бащата; подутите му очи гледаха сина обидно присвити. — Щом ти мълчиш, аз ще ти река. И ще ти река за последен път.

Той извади един сгънат на четири лист и го размаха.

— Ей тук е приписано на Анфиса всичко. Шейсет и три хиляди в брой. А освен туй и парите, дето са в банката, тоест твоите.

— Как тъй?! — рипна Прохор.

— Ей тъй на̀… — каза бащата и се изплю. — Много просто! — Той се изсекна на пода и изтри нос с ръкава на сакото си. — Още лани се изтървах пред нея, сега тя ги поиска. Тя знае сметката на парите ни не по-зле от нас двамата.

Прохор прехапа устни, стисна юмруци, отпусна ги, седна в креслото и мрачно наведе глава, гледайки бащата-враг изпод вежди.

— Утре заминавам с Анфиса за града — продължи бащата. — Да оформим документа и да видим какво се иска за развода. Но документът ще влезе в сила чак след сватбата ни. Тук, в документа, туй е вписано. Значи, ти заминаваш за Угрюм-река да си гледаш работата! Ти там добре си започнал, а и голяма зестра ще вземеш. Аз ще се преселя с Анфиса в нашето градче, па може и в губернията. Ще се заловя за работа, ще натрупам мильон. А пък на Маря, тоест на ненагледната ти майка, оставям тук къщата и бакалницата със стоката. С нея, тоест с бакалницата и с майка ти, оставям Иля, разбираш ли? Освен това майка ти се кани да върви в манастир. Нейна си работа. Е, това е. Май че никого не подяждам. Освен теб може би. Извинявай. Другояче не можеше: Анфиса ме заплашва с прокурора. А пък ако не я послушам, тя ще измъкне кирливите ни ризи — тогаз и ти няма да видиш Нина, и ние из един път ще станем просяци, опозорени во веки веков. Ето каква каша е забъркал моят баща и твоят дядо Данило-разбойникът, бог да го прости. — Пьотр Данилич говореше с прегракнал като на старо вързано куче глас, косматите му ръце лежаха като възглавници върху отпуснатите му колене, на яката на охлузеното му сако лъщеше един дълъг копринен анфисин косъм.

Прохор развълнувано въртеше с бледите си пръсти надвисналия на челото черен перчем.

— Кога си виждал Анфиса за последен път? — вдигна глава и рязко попита той.

— Днес, докато ти беше на лов с Илюха.

Прохор погледна лицето на баща си сериозно, после устните му се разкривиха от хаплива усмивка; той със злоба изрече:

— Лъжеш. Защо лъжеш, тате? Анфиса не е могла да ти каже това, за вашата женитба… Не е могла!

— Защо пък?… — И креватът заскърца под бащата.

— А ето защо… — Докато насъбере в сърцето си смелост, Прохор се поразходи с несигурни едри крачки из стаята, отиде до прозореца: черен дъжд обливаше черните стъкла. — Ще ти кажа защо. — Той застана с лице към баща си, подпря се с извитите си назад ръце в студения перваз на прозореца, отметна глава назад и каза решително: — Защото съм подлец, изневерих на Нина, искам да се оженя за Анфиса. И й го казах.

Бащата присви очи, затресе се в скърцащ смях, скърцащият креват нахално му пригласяше.

Прохор се вкамени: лицето му все повече и повече се зачервяваше, нервите подготвяха в организма му буря.

— Аз хем я обичам, хем не я обичам! — сподавено извика той, очите му играеха. — И аз не знам. Знам само че съм подлец. И… Виж как стана всичко… Отидох при нея… Казах й, че ти си съгласен… Тоест, съгласен си да се ожениш за нея и да й припишеш всичко. Тя… тя… тя отхвърли това. Тогава аз казах, че след като се оженя за Нина, обещавам да й бъда… таквоз, как се казваше?… Да й бъда любовник. Тя го отхвърли. Тя… тя… настоя да се оженя за нея. Категорично… Безусловно. Аз й рекох, че и дума не може да става. Туй беше през нощта… На другия ден… Помниш ли, когато изтичах навън?… Тя беше тръгнала за града, искаше да занесе уликите на прокурора. Аз я настигнах. И на мен… и аз… Тя изтръгна от мен клетва, че ще се оженя за нея. Кажи ми сега, какво да правя?!… Тате… Какво да правя?! Или ти, тате, лъжеш, че днес тя е склонила да стане твоя, или тя е курва… Долна, мръсна твар… Тате!… Какво да правим ние с теб?… Тате… — Прохор с вой се пльосна на широкия перваз на прозореца.

Блесна светкавица, отекна гръм. Бащата се прекръсти.

— Запази ни, господи, запази ни, господи… — и пак се засмя пресипнало и свирепо. — Глупак с… глупак! Мислиш, че тя те обича?… Тъй ли си мислиш?

— Сигурен съм в това… Обича ме… И аз, подлецът, я обичам… Да, да, обичам я! — цял разтреперан викна Прохор, скочи, отиде при баща си. — Тате, аз ще се оженя за нея!

— Глупак!… Пълен глупак!… Как може да те обича, когато от два месеца е бременна от мен?… Трудна… — унищожаващо-спокойно каза бащата.

Това бащино признание веднага разсече сърцето на Прохор на две. Няколко секунди той стоя с отворена уста, като не смееше да си поеме дъх. Но непобедимата сила на живота бързо надви обхваналото го вцепенение. В разгорещената глава на Прохор всичко се реши само за един миг и всички отговори от само себе си се насочиха към една обща точка: личното благополучие. Това утвърждаване на своето собствено „аз“ въпреки всичко сега беше непоклатимо, неотразимо в душата на Прохор. Картините от бъдещето се сменяха пред очите му и той ги преценяваше със светкавична бързина.

Да речем, че Анфиса стане жена на Прохор: значи, ще започнат безкрайни кавги с баща му, капиталът на Нина Куприянова излиза от сметките, значи, край на големите начинания и на личното щастие на Прохор. Да речем, че Анфиса стане жена на баща му, значи, капиталът на Нина Куприянова няма да му убегне, но за сметка на това в ръцете на отмъстителната Анфиса остава вечният шантаж, вечната заплаха за всяко негово начинание, за живота му изобщо. Значи, и тук — край на личното благополучие на Прохор. Край, край!

Всичко смъртно в Прохор се сниши, помръкна. Побеснял, той викна в пространството, в пустотата, в падналия пред него мрак на съдбата му.

— Бременна! От теб?! Лъжеш, лъжеш, тате!!

Но тоя вик не беше негов: неудържимо викаше в Прохор цялата му жизнена сила.

 

 

Лъжеше, лъжеше баща му, клеветеше Анфиса! Той лъжеше също заради личното си благополучие, в защита на собственото си „аз“, погазвайки истината. И лъжеше всъщност не той: лишена от виждащи очи, в него лъжеше същата тая жизнена сила.

А наклеветената от Пьотр Данилич Анфиса продължаваше да седи до гърмящия прозорец, взираше се е градината, в мрака, в мълниите и пак в продължителния мрак като в собствената си душа: такъв е целият живот на Анфиса — мълния и мрак.

И час, и два, и три се минаха. И всичко потъна в забрава, и сълзите й изсъхнаха — тая нощ тя не бива да тъжи и да плаче: през тая разгулна бурна нощ в душата й пак цари мир и благодат. Ослепителните светкавици сега не я плашат, мъртвият тътен на гръмотевици те не може да заглуши в нея живия живот: всяка минута трябва да дойде той, нейният повелител, Прохор.

Анфисината душа е бедна на думи, както и всяка душа. Не с ума си, не с бедния човешки разум мислеше.

Анфиса — цялото й същество е обгърнато от вълната на животворящите сили.

Прохор беше обещал да дойде през нощта, беше казал на Анфиса да седи до прозореца. Седи Анфиса до отворения прозорец, а отзад, на масата, ярко свети лампата и Анфиса на прозореца е същинска картина в рамка. Прозорецът гледа към градината и никой освен светкавиците не може да се любува на Анфиса. Освен може би червеите, изпълзели от дупките си да се порадват на топлия дъжд. Но червеите нямат очи. А любимия го няма и няма.

Помниш ли, Прохор Петрович, мили, оная странна нощ в къщурката, когато се обаждаше бухалът, помниш ли как целува тогава своята Анфиса, каква нерушима клетва даде на Анфиса за вечна любов? Спомни си, по-скоро си спомни, Прохор, любими, докато съдбата ти не е вдигнала нож над теб: грешницата Анфиса седи до прозореца, безгрешното й, праведно сърце се топи по теб…

Но къде е любимият й? Къде е радостта от тайната сватба?

Радвай се, Анфиса, принасяща непокътната чистотата си на възлюбления Прохор! Радвай се, че вардеше чистотата си от всички: нито приставът, нито Шапошников, нито Иля Сохатих, нито дори — и туй е най-важното — Пьотр Данилич не получиха от теб похотлива наслада. Радвай се, че наклеветената ти утроба е празна и Пьотр Данилич не ще измие от себе си подлата лъжа пред своя син нито с кръв, нито със сълзи. Радвай се, радвай се, клета Анфиса, и затвори оскърбените си очи, примирена с живота!

Заслушана в тия мисли, Анфиса дълбоко въздъхна и очите й наистина се затвориха: ослепителна светкавица блесна откъм тъмния гъсталак на градината, а гръм няма. Няма гръм! „Чудо — помисли си Анфиса, — чудо“. И не й остана време да се учуди…

 

 

Минава полунощ. Бурята заглъхна, а ситният, утихващ дъжд продължава да шумоли. Към стаята на Прохор по коридора водят мокри, кални следи. Тананикайки си тихичко нещо, обут с топли сухи валенки, Прохор влезе в кухнята, сам извади от фурничката чорбата, изяде я. Готвачката се надигна от кревата.

— Дай ми да ям — каза Прохор.

Изяде една чиния каша.

— Още нещо.

— Какво ти става бе? Да не си орал?

— Няма ли овнешко? Няма ли кисело мляко?

Отби се при Иля, събуди го, двамата надникнаха в стаичката на Ибрахим — празно е, черкезина го няма. Пак се върнаха в стаята на Иля Сохатих. Прохор пееше песни, отначало сам, после с продавача. Черпиха се. Прохор караше Иля да отидат на гости на Анфиса. Продавачът отказваше.

— Не искам заради бурята… Аз усилено се страхувам от светкавиците.

Прозорецът на стаята му наистина беше затулен много грижливо с две одеяла.

Скоро си дойде Ибрахим и — право в стаичката си. Той се изу, съблече се, изми в кухнята ботушите си, изцеди хубаво мокрия си бешмет, мокрото бельо, окачи ги да съхнат край печката, на която хъркаше Варвара, и се тръшна в стаичката си да спи. Идването му не бе забелязано нито от Иля, нито от Прохор: те пееха, свиреха на китара.

Иля бързо се напи, а Прохор не го хващаше водката. Прохор престана да пее и дълго седя мълчешката, тръскаше глава, като че ли край нея се въртеше пчела. Очите му трескаво блестяха. Най-сетне каза, като цедеше думите:

— А все пак… А все пак тя е единствената. Други като нея няма… Обичам я… Само нея обичам.

— Да, да… Госпожицата, може да се каже, е първо качество… Нина Яковлевна, тоест…

— Глупак!… Диване с диване!… Нищо не разбираш — мрачно изсъска през зъби Прохор.

И упоритото съсредоточено мълчание пак го завладя: загледа се в пода, веждите му се сключиха, носът му се изостри, челото му се покри с бръчки на душевна, напрегната горест. Внезапно Прохор трепна толкова силно, че насмалко не падна от стола.

— Иля, я ме заведи до кревата — каза той и в душата му нахлу студ. — Повдига ми се… Много съм изморен…

Всички бяха изморени. Дори дъждът се измори, облакът отиде да си почине.

А когато се показа утринното слънце, всички узнаха: Анфиса Петровна е убита. Убита от злодей.

20

Първа научи това треперещата Патерица.

— Минавам, чедо, покрай нейната къща, бог да прости, и какво да видя: на небето божие слънчице грее, а през отвореното прозорче на Анфиса свети, лампа гори. Другите капаци затворени. С голям зор се прехвърлих в градината, викам: „Анфиса, Анфиса!“ Нищо се не чува. И ми мина през ум да не би гърмяща стрела от облака да я е ударила. С голям зор се покатерих на перваза, та надникнах през прозорчето. Божичко, божичко! Лежи хубавицата ми на пода, белите й ръце разперени, ясните й очи затворени, самурените й веждички се сключили едно отчаяно… Честен кръст!… А на челото й една малка дупчица и кръвта по сляпото й око, та по пода… Бога ми, не лъжа, самата истина! А гърмящата стрела никъде не се вижда, само столчето й се прекатурнало и кадифената седалчица изпаднала, лежи по-настрана. Аз, грешната, току плеснах с ръце и дорде се усетя, тупнах на земята… Убил я е праведният господ моята несретница, с гърмяща стрела я е убил и й е прибрал душата. Туй имах да ти река, господин урядник, толкоз…

Урядникът чевръсто се изми, изпи на бърза ръка чая си и — при пристава.

— Вашескородие!… Имам чест да ви докладвам: мадам Козирева нощес е била убита посредством бурята в сляпото око.

По село Медведево, от къща на къща, се мъкнеше, надничаше треперещата Патерица. Подаде се през прозореца и изскърца:

— Християни! Анфиса гръм я е убил — и закуцука по-нататък.

А хлапетата, чули-недочули, викаха:

— Анфиса Громов я е убил!… Анфиса са я убили… Тичайте! — и хукваха към Анфисината къща.

Натам бързаше и приставът с местните власти. Църковният пазач биеше камбаната за обедна литургия. Отец Ипат, който се силеше да догони началствата, се провикна към камбанарията:

— Ей, Кузмич, смъквай се! Литургията се отлага! Майната й! — и му махна с ръка.

Първо огледаха отворения прозорец откъм градината.

— Каква ти буря?!… Сигурно с пушка са я гръмнали. Буря!… — кашляйки сърдито и вдигайки рамене, каза изгърбеният охтичав учител Пантелеймон Рошчин, който беше поканен за свидетел.

— Да, да. Факт… Това е най-вероятно… — съгласи се зашеметеният пристав. Отдавна небръснатото му лице е бледо, той се е сгушил и изгърбил, подплатеният му с ваталин мундир грозно се бърчеше на гърдите, болеше го стомах.

Ковачът отвори вратата с шперц. Къщата беше потънала в безжизнена тъмнина. Отвориха капаците. Стана светло и слънчево. Казаха на зяпачите и хлапетата да се махат.

Когато зърна трупа на Анфиса, приставът се стъписа, бързо затули очи с длан — на слънцето брилянтчето на пръстена му заблестя, — след това седна на масата, махна с ръка на старшията:

— Чаша вода… Студена.

Анфиса лежеше в най-хубавата си премяна: небесносин копринен руски сарафан, батистена риза, на раменете й наметнато сърмено елече, на главата й — извезан с перли кокошник, на челото й, по-близо до лявото слепоочие, рана и тъмна спечена кръв.

Отец Ипат усърдно се молеше пред иконата и час по час се озърташе към покойницата. Лицето му се беше размекнало, беше провиснало надолу като втасало тесто.

— Помени, господи, раба твоя Анфиса, напуснала греховния свят. Господи! Ако не ти си запечатал устата й, посочи убиеца, яко благ еси и мудър…

Следователя го нямаше — беше отишъл на лов в един далечен чифлик, — изпратиха конник да го повика.

— Моля съгласно инструкцията нищо да не се помръдва до идването на следователя — официално каза окопитилият се пристав.

Селските големци също се кръстеха заедно с попа, въздишаха, състрадателно поглеждаха покойницата. През нощта от отворения прозорец беше натекъл дъжд, по пода във всички посоки бяха плъзнали дъждовни ручейчета. Зорките, опипващи всичко очи на учителя се спряха на едно топче обгоряла хартия. Той каза на пристава:

— Сигурно това е тапа от пушка.

Приставът засумтя, понаведе се над тапата, каза:

— Факт… Тапа е… — и гласът му е като картон нито твърд, нито мек: крехък.

Приставът не се залови да прави полицейско дознание: утре щеше да пристигне следователят. Значи, могат да си отиват.

Селските големци пак се прекръстиха пред иконите в ъгъла, въздъхнаха и си тръгнаха.

— Довиждане, Анфиса Петровна… Сега има да си лежиш спокойно. Дойде краят на мъките ти. Ах, ах, ах!… Кой ли я убил?

Затвориха капаците, заключиха вратата, удариха служебния печат. Една съскаща, горяща капка червен восък падна на ръката на пристава. Приставът не усети болка и дори не забеляза капката. Пред къщата на убитата старшията сложи караул от двама селяни.

Приставът се връщаше в къщи сам. Той се олюляваше, препъваше се на равното, краката му сами се движеха, не забелязваше пътя. Често вадеше носната си кърпа, разгъваше я, притискаше я до очите си, охкаше. В къщи каза на жена си:

— Анфиса Петровна е умряла от насилствена смърт. Дай ми една… как се казваше… само че суха…

И смачка на топка мократа носна кърпа, а след това я запрати отчаяно на пода.

 

 

След сериозния разговор със сина си по време на бурята Пьотр Данилич от притеснение се напи като свиня. Той не беше пил повече от седмица преди това, затуй водката веднага го събори — падна на пода и заспа. Иля Сохатих подложи под главата му възглавница, а до главата му за всеки случай остави един леген.

Пьотр Данилич още си почива и нищо не знае. Спи и Прихор.

Ибрахим също, кой знае защо, много се успа днес. Събуди го урядникът.

— Арестуван си — каза той на Ибрахим и го отведе.

Иля Сохатих събуди Прохор. Когато Прохор дойде на себе си, Иля извади копринена розова носна кърпичка, помига известно време, направи скръбна гримаса и си избърса очите.

— Анфиса Петровна се помина.

— Какво?! — рязко се надигна под юргана Прохор. — Ти да не си откачил?!

— Идете да се убедите лично — още по-силно замига Иля и пак се избърса с розовата кърпичка.

Прохор се опули, отметна юргана, бързо спусна краката си.

— Ако лъжеш, всичките ти зъби ще избия, кучи сине… Къде е тате?

— Негова милост спи…

— Убита ли е или ранена?

— На място я е убил злодеят…

— Кой?

— Един аллах знае… Ах, ако можехте да допуснете колко… колко… колко съм…

— Събуди тате… Къде е Ибрахим?

— Арестуваха го…

— Събуди тате!! — някак сълзливо викна Прохор. Ръцете му се тресяха. Той глътна валериан, намръщи се, накапа си още, изпи го, накапа си пак, изпи и него, падна на кревата, започна да си блъска главата във възглавницата и застена тежко като животно.

— Пьотр Данилич!… Пьотр Данилич, ставайте де… — дърпаше Иля господаря си. Той мучеше, хъркаше, храчеше. — Ама събудете се, за бога!… Голямо нещастие ни сполетя… Анфиса умря.

— Какво, какво? Къде е станал пожар?! — надигна търговецът замаяната си от водката глава от възглавницата.

— Пожар, бъдете така любезен, няма, ами убиха Анфиса Петровна. С пушка… в къщата й…

— Убили са? Анфи…

Устата на чорбаджията се изкриви, той трепна, някаква сила го подхвърли нагоре. Дясното му око се затвори, лявото беше облещено, безумно, страшно, мъртво.

— Господарят! Пьотр Данилич!… — развика се Иля и хукна навън.

Готвачката, Прохор и Иля го преместиха от пода на пухения креват. Пьотр Данилич не можеше да отвори дясното си око, дясната му ръка и десният крак бяха парализирани и говорът му приличаше на мучене.

Иля се заключи в стаята си, падна на колене и започна да се моли с изключително усърдие:

— Успокой, господи, раба божия Анфиса… Со святими упокой!… — А сърцето му ликуваше: стопанинът непременно трябва да умре — значи, Маря Кириловна Маша, ще овдовее. — Дивни са делата ти, господи! — тупаше се в гърдите с луничавия си юмрук Иля, блъскаше ограденото си с къдрици чело в пода. — Благодаря ти, господи, за твоите големи милости към мен… вечна им памет, вечна им памет…

21

Следователят, Иван Иванич Голубев, се завърна надвечер. Той не е много висок, сух старец, с енергично лице, обрамчено от побеляла, селяшка брада, говори твърдо, повелително, но може да се преструва и на умилкваща се лисица; има голяма склонност към спиртните напитки, както и останалите обитатели на тоя край. По време на лова беше настинал и не се чувствуваше съвсем здрав: наболяваше го глава, свиваше го кръстът.

Веднага започна така нареченото предварително следствие.

Сложиха Анфиса Петровна седнала до прозореца на стола, закрепиха лактите й на перваза на прозореца. Анфиса не се съпротивляваше. Бледоматовото й лице е замислено и мъдро. Анфиса на драго сърце ще погледне пак своята раззеленена градина не по тъмно, не раздрусвана от гръмотевици, а позлатена от веселото слънце, — но земната й глава падаше. Нечии чужди, безразлични длани взеха да придържат главата, Анфиса гнусливо помръдна вежди, но без вик, без съпротива — Анфиса се покори.

До раната на челото й допряха края на едно въженце и изтеглиха въженцето навън, към градината, за да определят приблизителния ръст на убиеца и от кой пункт е стрелял.

— Тъй ни подсказва логиката — поясни следователят.

Точно в тоя момент стана малка засечка: непоклатимата логика се скъса, падна в лехите. Следователят стъпи в лехата, на мястото, където го бяха довели логиката и въженцето, и се прицели с пушка в челото на Анфиса.

— Да — и замислено се почеса по гърбавия нос. — При моя ръст тъкмо от лехата трябва да е стреляно. А ако разбойникът е значително по-висок от мен, може и малко по-нататък да е стоял. Да.

Пръстта на съседните лехи по посока към стобора е подозрително утъпкана, но проливният дъжд е измил следите.

— Убийството е станало преди дъжда, по време на дъжда, но в никакъв случай не след него — уверено каза следователят и всички се съгласиха.

Следователят си записа в бележника кратко: „Ботуши“.

Определиха къде се е прехвърлил злосторникът през оградата: по дъските беше полепнал посивял за едно денонощие чернозем, виждаха се драскотини от токове. Върнаха се в къщата.

— Утре заран ще трябва да отворите черепа и да извадите куршума — заповяда следователят на фелдшера Спиглазов, който изпълняваше функциите на лекар.

Учителят обърна внимание на следователя на търкалящата се тапа.

— Знам, знам — намръщи се следователят: той изохка тихо, хвана се за кръста, наведе се и вдигна книжната тапа, огледа я внимателно и започна да я развива предпазливо. — Чудна работа, как е можала тапата да стигне чак до стаята. Очевидно… много здраво е била натъпкана в цевта…

Жълтото, сухо лице на учителя се покри с петна.

— Вестник — каза следователят, — откъснато ъгълче вестник. Урядник! Кой е абониран за „Русское слово?“

— Громови! — с радостна готовност викна учителят.

— Тъй вярно, господин следовател, Громови! — учтиво тракна с токове урядникът.

Следователят си записа: „Ъгълче от вестник“.

Тръгнаха към Громови. Из пътя един от селяните каза на следователя:

— Тук при нея, при покойницата, вашескородие, още един човечец се навърташе, бог да я прости…

— При покойницата или при живата?

— Съвсем не, при живата… Шапкин… Той има пушка. И вестници чете…

Следователят кратко си записа, без да спира: „Ш. пуш.“

У Громови се разположиха, кой знае защо, в кухнята. Стопаните ги нямаше, завариха само готвачката. Още щом насядаха около дългата кухненска маса, Варвара се разрева.

— Не плачи — успокои я следователят. — Я по-добре ни кажи кога се прибра нощес Ибрахим-Оглу?

— Аз, то се знай, не забелязах кога… Аз чак подир бурята си легнах, небето вече беше почнало да утихва. Него още го нямаше.

— А кога си дойде Прохор Петрович?

— Не забелязах. Само че той през нощта изяде сума ти чорба, каша и овнешко. После отиде при Иля.

Иля Сохатих отначало даваше показания бодро, отметнал на една страна десния си крак и лекомислено бръкнал с едната ръка в джоба.

— Ибрахим по всяка вероятност е дошъл на местонахождението малко преди да съмне. През нощта ние с Прохор Петрович надникнахме в стаята му, но откриване в ясна категоричност не се констатира.

— Говорете по-просто. С какво беше обут Прохор Петрович?

— С пими, с валенки, искам да кажа. После той повиртуози на китара естествено.

— Не ви ли се е наложило нощес или тая заран да миете нечии кални ботуши?

— Не… Като пред бога ви го казвам.

— Знаете ли да стреляте с пушка?

— Опазил ме бог… Като от огън ме е страх… Когато Прохор Петрович по време на лов осъществява изстрели, аз си запушвам ушите. Например вчера…

— Не ви ли се е случвало да стреляте някога със собствен револвер по цел? По лопата например?

— Съвсем не… Впрочем, хвърляйки поглед на миналите събития, да, стрелял съм…

— Донесете револвера…

Прохор лежеше на кревата. На главата му беше сложен компрес. Фелдшерът потвърди болестта му.

— Отдавна ли боледувате? — седна следователят на един стол.

— Отдавна… Бях оздравял, а после пак ме повтори… Лекуваше ме лекар от града.

— Знам… — Следователят пусна облаче тютюнев дим, помести се заедно със стола съвсем близо до Прохор, втренчи се в очите му и с някакво скрито лукавство го попита, произнасяйки разчленено думите:

— А не сте ли убили вчера… — и се поспря.

Прохор хвърли компреса от челото си и скочи:

— Какво? Кого… Какво искате да кажете?

— Лежете си, лежете си… За вас е вредно да се вълнувате — загрижено заговори следователят, спогледа се крадешката с учителя и пристава и сложи ръка на разтрепераното коляно на Прохор. — Вие май си помислихте, че имам предвид Анфиса Петровна? Бива ли така, Прохор Петрович, вие не сте на себе си?! За лова питам… Вчера, през деня, с Иля Сохатих… Убихте ли нещо в полето, или пушчицата ви е чиста?…

— Надали е чиста… Аз стрелях, убих една юрдечка, но не я намерих…

— Тъй, тъй… убили сте я, но не сте я намерили… Урядник, я дай насам пушката на Прохор Петрович.

Приставът дословно записваше всичко, перото му работеше непослушно, засичаше, пишеше как да е.

Следователят с опитна ловджийска ръка пречупи пушката в затвора и погледна цевите към светлината.

— Да, пушчицата си я бива… Лиеж… Цевите са от дамаскска стомана, едната цев е чокборн… Нагарът е пресен, вчерашен, още мирише на развалено яйце… А защо има нагар и в едната, и в другата цев? Нали сте стреляли само веднъж?

— Веднъж, впрочем два пъти… Сега ми е трудно да си спомня… Главата ме боли…

Следователят измъкна изпод кревата един ботуш с дълъг кончов.

— Защо са ви чисти ботушите? Кой ги е измил?

— Аз… Впрочем… Да, да, аз.

— Кога обухте валенките: след лова, или когато се върнахте нощес от градината на Анфиса Петровна? — опита се да му сложи клопка следователят.

— След лова, разбира се — уплашено каза Прохор. — Да, да, след лова — добави той и се надигна на лакът. — Но все пак ми е странно.

— Кое ви е странно?

— Вие се мъчите да ме объркате… Що за… за… нахалство е това? — Той легна, затвори очи и сложи на челото си своята широка длан. Пръстите му потреперваха, в наглед спокойното му, но все пак обидено лице току нахлуваше кръв: то ту побледняваше, ту се зачервяваше.

Напълно доволен от своята игра, следователят преглътна слюнката си като пияница пред чаша водка и рече кротко:

— Ама защо? Аз веднага ще ви кажа защо попитах за ботушите: на една от лехите в градината на Анфиса Петровна са се отпечатали ей тия осем кабъра, дето са на тока. Погледнете, ако обичате! — И почуквайки с молива си по тока, следователят доближи ботуша до самия нос на Прохор.

Той отвори вбесени очи, блъсна ботуша настрани и изкрещя в лицето на следователя:

— Вървете по дяволите! Не съм ходил там…

— Фелдшер! — кресна и следователят. — Дайте му успокоително. А пък ние да надникнем при стопанина. — Следователят чувствуваше, че малко е попрекалил с токовете, и тоя път не беше много доволен от себе си.

Пьотр Данилич започна да отпъжда с ръка влезлите и сърдито измуча нещо, както мърдаше на кревата цялото си тежко тяло.

Увериха се в болестта му, във възможната й причина и се върнаха в стаята на Прохор. Иля Сохатих пак се навърташе тук, даваше ухо на всичко, усилено мърдаше вежди и тайно си четеше молитва; в ръцете му имаше мъничък старинен револвер.

Сега Прохор лежеше демонстративно с лице към стената.

Следователят заговори, гледайки го в тила:

— Та така, Прохор Петрович, туй беше цялото разпитче. Засега естествено… Засега… Вие спите ли, не спите ли? Вижте какво исках да ви питам. Ще мога ли да взема от вас назаем една-две дузинки тапи за патрони? Вие сигурно имате и картонени, и от кече? Или сте ги свършили? Може би тапите си ги правите от хартия?

— Иля! Дай им две дузини тапи… — все още легнал с лице към стената, се разпореди Прохор.

Следователят погледна двете тенекиени кутии с тапи, услужливо поднесени му от Иля Сохатих, и това, че в запасите на Прохор се намериха тапи, също не му беше кой знае колко приятно.

— И знаете ли още какво? — изправи се на пръсти и стъпи здраво следователят. — Услужете ми за два-три дена с „Русское слово“, нямам нищо за четене… Къде си държите вестниците? В туй шкафченце ли? — Той отвори стъкления шкаф и измъкна цял куп вестници.

Прохор мълчеше. Следователят отиде при него, каза официално, сухо:

— Сега си направете труда да се обърнете с лице към следователя. Погледнете — продължи той, сочейки най-горната страница на един вестник, туй ъгълче е откъснато. Не можете ли да ми кажете къде се е дянало ъгълчето?

— Знам ли къде? Наистина, знам ли къде?… Не си спомням… — смутено промърмори Прохор; очите му подскачаха по лицата на присъствуващите, сякаш търсеха подкрепа.

— Извинете великодушно — излезе напред Иля Сохатих с ръце, изпънати по шевовете на панталона. — Туй ъгълче аз го използвах, когато таквоз, ходих „повън“.

— Добре ли си спомняте това? — строго го попита следователят. — Ако вие сте откъснали това ъгълче, още сега ще заповядам да ви арестуват!

Иля Сохатих отстъпи една крачка, лицето му се издължи от ужас, той плесна с ръце и възкликна:

— Господин следователю! За бога!… Ама защо?

— Сега ще видите защо… — Следователят извади от чантата си едно прогорено на няколко места смачкано парче и го намести до скъсания вестник. — Ето защо. Това парче е намерено в стаята, където е била убита Козирева, с това парче е бил затапен куршумът на убиеца.

— Господин следователю! — И премалелият продавач рухна в краката на суровия старец. — Честна дума, не съм го късал оттук, честна дума!… Аз по Заговезни го откъснах, още лани… Аз…

— Излъга ли? — И следователят заповяда на Иля да стане.

— Излъгах, тъй вярно… Излъгах, излъгах. Дяволът ме подкокороса…

— Младия господар ли искаше да отървеш?

— Тъй вярно. Да.

Следователят намигна приятелски на продавача, окашля се и се изплю през прозореца.

— Е, довиждане, Прохор Петрович — стисна той ръката на Прохор. — Охо! Бая гореща ви е ръчичката. Оздравявайте, оздравявайте. Старши! Ще останеш при болния. А вие, господин Громов, моля ви — никъде недейте излиза, постойте си в къщи три-четири дена. Моля ви. — Той сложи в чантата броя от вестника, чийто ъгъл беше откъснат, и тръгна към изхода. Когато стигна до вратата, обърна се и каза сухо:

— А на вас, господин Громов, най-сериозно ви препоръчвам да си спомните за това парченце хартия, за тапата. За ботушите също. Защо именно вие, вие, а не готвачката, сте измили от ботушите си калта от градинските лехи?

— От вестника може да е откъснал парче и Ибрахим-Оглу — отпаднало каза Прохор, проследявайки с поглед една мокрица, която пъплеше по влажната стена.

— Не споря, не споря — бързо се съгласи следователят. — Баща ви може да е взел вестника, майка ви може да го е взела, готвачката също. Мен всъщност друго ме интересува. — Следователят също погледна мокрицата, тя падна. — Интересува ме кой е направил от това парче тапа за пушката, кой е убил Анфиса Козирева. — И тупна два пъти с юмрук по чантата си. — Както и да е. Полека-лека ще си изясним всичко. Довиждане, господин Громов.

И всички си излязоха.

Развълнуван, смаян от събитията, измъчен от разпита, Прохор лежа мълчешката цял час. После повика Иля, нареди му веднага да замине да съобщи на Маря Кириловна какво е станало и да повика доктора от града. После отиде при заболелия си баща, а надвечер наистина легна болен и той.

А следствената комисия от Громови се отби при Шапошников, отби се пътем, колкото да се спазят формалностите, защото опитният следовател беше почти убеден кой е действителният престъпник.

Оплют, с подут морав нос и с насинено око, Шапошников лежеше на кревата, завързан с домашнотъкани кърпи за една желязна скоба, забита в стената. Той посрещна дошлите с куп псувни, плюеше по тях, пъдеше ги, дърдореше какви ли не глупости.

Собственикът на къщата, Андрон Титов, каза на следователя:

— Трябваше да го вържа: прилича ми на умопомрачаване, май че му хлопа дъската на Шапкин. Кажи-речи, две седмици пи без прекъсване. После гледам, взе да откача, гледам, приказките му са объркани, дивотии дрънка. А днес идвам при него, гледам — той запалил печката и си вари чорба в дървено чебърче. Излях чорбата, а вътре една препарирана катеричка сложена, натъпкана с кълчища. Че той като се развика: „Дай си ми месото! Дай си ми месото!“ Инак е добро момче, кротко. И много умно. Всички науки е изучил… Нощес никъде не е излизал…

При болния оставиха фелдшера Спиглазов. Той му даде успокоителни капки, развърза го, донесе му чай. Шапошников спокойно заспа — за пръв път от две седмици насам.

Към пушките на Прохор и Ибрахим-Оглу и към револвера на Иля Сохатих комисията прибави и пушката на Шапошников, колкото да не бъде упреквана в недобросъвестност.

В село Медведево излежаваха наказанието си още осем политически. Въпреки че затвореният и съсредоточен Шапошников не другаруваше с тях, двамина, щом се научиха за болестта на другаря си, дойдоха да го навестят.

Сестрата на Маря Кириловна, Степанида Кириловна, неочаквано взе да оздравява. Благочестивата Маря Кириловна си обясняваше това с божието благоволение и се канеше след два дена да си замине. Но в сърцето й нямаше радост; съсипаното й, болно сърце мъчително се свиваше, давеше се в налегналите я необясними страхове. Този животински страх се засили, укрепна нощес. Щом започна да стихва бурята, Маря Кириловна заспа. Насън видя: стоят голи тя, Прохор и Анфиса. Беше ги разголил някакъв звяр, само че тоя звяр нямаше нито име, нито образ. И един страшен глас й повтаряше на ухото: „Пръстена, пръстена.“ В тоя момент се събуди.

А късно вечерта, когато вече се канеше да си ляга, задрънкаха звънчета, чифт коне препускаха по пътя.

— Кой ли е? Дали не е пратен от нашите?

Точно тъй излезе: Иля.

Иля най-любезно се ръкува с всички, дори на болната Степанида направи комплимент, а пък на Маря Кириловна чак й целуна ръка като на дама. Маря Кириловна се смути, засрами се и изтълкувала по своему веселото лице на Иля, го попита спокойно:

— У нас всичко ли е наред, Илюшенка? Да ме прибереш ли си дошъл? Леле колко си се напарфюмирал…

— Ще благоволите ли, Маря Кириловна, да се разходим по пътечката, на четири очи, имам да уреждам с вас една дребна работа.

— Пътечките сега са кални, я по-добре да влезем в другата стая.

Влязоха. Маря Кириловна го обсипваше с въпроси за близките си, той мълчеше. Къщата беше хубава, досущ като градска. Иля затвори вратата, с приятна усмивка извади от джоба си кутийката с пръстенчето, падна на колене и без да жали новия си панталон, запълзя на колене също като сакат към седналата в ъгъла господарка.

— Маря Кириловна, Маша! — зашепна той със свито гърло, сълзите го задушаваха и като за беля цялата му уста се напълни със слюнки. — Маша, не ми скършвай хатъра, приеми го… — Той първо посвятка със сапфира пред очите на смаяната жена, след това сръчно нахлузи пръстена на пръста й.

На жената отчасти й стана приятно, пък и не искаше да вдига шум в чужда къща. Отблъсквайки налитащия с лигавата си уста Иля, тя бързо говореше:

— Стига де, стига… Остави ме на мира… Аз да не би да съм мома, че да ми подаряваш пръстени?

— Мирси, мирси… — разчувствуван каза Иля, като въздишаше и кършеше ръце. — И още нещо… Изслушай рапорта ми, Маша. — Той се изправи, изтупа панталона си, отметна назад намазания си с помада къдрав перчем, окашля се:

— Прохор Петрович… Или дори тъй… — започна той, а главата му потрепваше нервно. — Пьотр Данилич… тая заран…

Маря Кириловна скочи, хвана го за ръцете:

— Ама говори де, дявол да те вземе! — И тропна с крак.

— Успокоите се, не се вълнувайте… Всички сме подвластни на аллаха… Значи, нощес Анфиса Петровна биде застреляна с пушка. Пьотр Данилич, разбира се, се парализира, лежи и не може да приказва. Прохор Петрович е заподозрян в убийство.

Пронизителният вик на Маря Кириловна зашемети Иля. Смазана, тя се хвана за сърцето и за главата и тръгна, едва местейки крака, към вратата. На продавача му се разтрепериха коленете и мигновено го полазиха студени тръпки.

— За бога, за бога! — втурна се той подир губещата съзнание господарка. — Не се бойте… Ибрахим е арестуван, той е убиецът…

Но Маря Кириловна надали беше чула ясно тая фраза: очите й бяха мътни, мъртви; тя изхърка и се повали тежко. Иля безсилно я подхвана и се развика:

— По-бързо, по-бързо!… Ей, хора!…

Маря Кириловна Громова беше умряла.

През нощта, смазан от мъка и объркан, Иля Сохатих препускаше към града. Очите му се бяха подули, той час по час плачеше, секнеше се направо на пътя, копринената му розова носна кърпичка беше чиста. А в джоба му, в сахтияненото калъфче, се мъдреше сваленият от ръката на покойницата сапфирен пръстен.

Същата нощ потегли за село Медведево една каруца. На каруцата бяха натоварени тленните останки на Маря Кириловна във временен, скован на бърза ръка ковчег.

Същата нощ фелдшерът точеше на брус хирургическите инструменти, за да аутопсира заранта трупа на убитата, да намери куршума — явното, сочещо убиеца доказателство.

22

Небето е покрито с гъсти облаци. Нощ. Глуха, неспокойна, тъмна. Кошмарна нощ. Караулният юнашки хъркаше пред Анфисината порта.

Тракна, звънка халката на входната врата, Шапошников се промъкна в къщата. И някой с черна муцуна се вмъкна подире му. „Знам, туй е дяволът — помисли си Шапошников, — таласъм е…“

— Анфиса Петровна, здравей — каза той равнодушно. — Здравей и сбогом: дошъл съм да се сбогуваме.

Топузите се бяха смъкнали почти до пода, той ги издърпа, часовникът затрака, кукувичката изскочи от прозорчето, три пъти се поклони на човека, три пъти се обади — три часът. Нощ е.

И светна силната газена лампа. Шапошников беше намислил да запали самовара, дълго търси газ, най-сетне донесе от килера цяла десетлитрова бутилка. Сега ще напълни самовара с газ.

— Здравей, здравей — говореше той със заекване. Из брадата му се виждаха отскорошни побелели косми, лицето му беше восъчно, жълто и целият той приличаше на восъчна кукла, беше празен, безразличен към живота и странен. Очите му бяха неспокойни, той виждаше само онова, което му заповядваше да види болният, замъглен от делириума мозък. Превит на една страна, се дотътри в синята стая, малоумно захапа пръста си, спря се. И изведнъж на смаяния Шапошников му се стори: Анфиса седи до масата в най-хубавата си премяна, тя е лека, прозрачна като въздух.

— Анфиса Петровна — вкопчи той китките на ръцете си и замърмори: — Кажете ми, какво търсехте вие в живота и търсехте ли нещо? В природата съществуват два плана на човешката подлост: вътрешен и външен. Тъй ли е? Тъй е. Но вътрешният план е външен план. И наопаки. Тъй ли е? Тъй е.

„Тъй-тъй“ — подсказваше и махалото.

— Аз познавам злодея, който искаше да умъртви твоя вътрешен план, Анфиса. Но вътрешният план е неунищожим. И ако не тупти сърцето ти, значи, вътрешният план на твоя убиец се е скапал… А аз се люшкам, аз също целият съм се скапал, аз съм пиян, аз съм пиян. — Шапошников се хвана за прошарената си коса, зажумя. — Дайте ми ланцет, хайде да търсим началото на всички начала — започна той да размахва ръцете си като криле, — ето, издигам се на върха на абстракцията, отвисоко по-добре се вижда — и се друсна по задник на пода. — Другари, приятели! Няма такъв ланцет, няма микроскоп… Човече, човече, най-напред намери на главата си въшка, на главата на тая въшка намери пак въшка, а пък на тая въшка намери на тиквата й още една въшка. И търси по тоя начин с векове. Стой, стой, спри!… На теб, човече, ти е отредено да се раждаш и да раждаш. А ти съумей да се въз-ро-диш. Какво е умът? Твоят ум прилича на огледало: погледни се в огледало и дясната ти ръка ще стане лява. Но ти не вярвай на очите си… Анфиса Петровна! Защо вярвахте на очите си, защо??! — викна Шапошников и застана на четири крака. До него лежеше, подпрян на предните си лапи, натъпканият с кълчища вълк, въртеше опашка и ближеше Шапошников по голото теме.

— Стига бе! Не се занасяй… Махай се!

Вълкът хвръкна и отлетя, хвръкна и отлетя самоварът. Шапошников се плесна по челото, огледа се. Кухня.

Не повярва на очите си… Ама в кухнята ли е? В кухнята. Пак се промъкна на пръсти в синята стая. Лампата свети от тавана, тихата Анфиса лежи на голямата маса. Шапошников падна на студените й гърди, заплака:

— Анфиса Петровна, мила! Да се сбогуваме дойдох. А аз съм болен, слаб, нещастен. При вас дойдох… — Той се обливаше в сълзи, брадата му се тресеше. — Анфиса Петровна! Вие сте някак странна, трагична. Спомням си, Анфиса Петровна, първата ни среща: вие преминахте през живота ми като студен облак, покрихте ме с печална роса. И нищо повече, нищо повече… Но от тая роса аз се разкиснах като горска гъба. Впрочем не мислете, че ме е страх от вас. Не, не, не. Наистина, станала сте студена и дама пика, смъртта, е затворила очите ви… Но туй няма значение, туй не е много страшно… Страшно е, че в главата ми се въртят горещи колела, всичко препуска, препуска, препуска нанякъде, откъси от горчивия ми живот се премятат един през друг. Аз съм погубен. Щом вас загубих, загубил съм всичко!… — Шапошников отстъпи крачка назад, оправи рубашката си, усмихна се. — А аз, Анфиса Петровна, тая нощ ще забягна. Може да ме настигне стражарски куршум, може да умра в тайгата, ама не мога да стоя повече тук, край теб, не мога, не мога: аз съм пиян, побъркан съм. Ех, Шапкин, Шапкин!

Той се изплю, смъкна пенснето си, доближи се съвсем до голямото огледало, вгледа се в него с подивели очи. Но в огледалото нямаше нищо, образът на Шапошников не се отразяваше в него. В огледалото се виждаха ковчегът, стените, кахлената печка с отдушник, но Шапошников го нямаше. Той отведнъж започна да изтрезнява, косата на тила му щръкна, драсна една клечка, повъртя огъня пред огледалото. Огледалото не отрази нито огъня, нито ръката: огледалото се инатеше, огледалото отричаше човека. Шапошников цял се затресе, кресна лудешки:

— Къде съм?! Защо, з-защо отсъствувам?! Лъжеш, аз съм жив, жив съм!!… — и бързо натопи главата си в кофата с ледена вода, изпръхтя. — Д-дяволска работа, видение, халю-халюцинация… Ще престана, ще престана да пия. Трябва час по-скоро да бягам, да си взема сбогом и да бягам… Три часът минава. — Но водата не можа да го свести, да го изтръгне от веригата на фантасмагоричните преживявания. Обаче за съвсем малко време той дойде на себе си. Кухнята, пак тая кухня същият самовар, десетлитровото шише с газ. Тихо. Пусто. В синята стая пееха тъжна панихида. Най-нажалена извиваше пискливият глас на Иля.

„Негодник — сърдито си помисли Шапошников. Тарикат… й той си въобразява!“

Заслуша се в хоровото, провлечено пеене, в тракането на блъсканите от вятъра капаци; не му се влизаше в синята стая.

Покрай вратата на кухнята бавно изнесоха тапицирания с коприна ковчег на Анфиса, после го изнесоха още веднъж. Шапошников се подпря на рамката на вратата и започна да наблюдава. Всичко видимо — ковчегът, процесията — му се струваше отчетливо и ясно, само че много отдалечено: сякаш го гледаше с обърнат наопаки бинокъл. Той помаха призивно с ръцете си като с криле, за да приближи всичко това към себе си, но животът не искаше да дойде при него, страшният живот се отдалечаваше в пространството.

Навън бушуваше рязък вятър; капаците скърцаха, покривката на масата се движеше, в комина се чуваше жалкият стон на виелицата. Шапошников се олюляваше, стискаше слепоочията си и правеше напрегнато усилие да се опомни, очите му търсеха опорна точка… Но всичко се люшкаше пред очите му, единствен Анфисиният ковчег не се мърдаше и старичкият отец Ипат благолепно кадеше, кланяше се на ковчега.

— Н-не вярвам? Глупости, привижда ми се!

Олюля се пиянски, потърси опора във въздуха и за да не падне, здраво се подпря на ръба на масата, на която дремеше Анфиса. С неимоверна жалост се загледа той в лицето й. Лицето на Анфиса беше мъдро, строго, устата й искаше да каже нещо, но не можеше.

— Уважаема госпожо Анфиса Петровна. — Лекото тяло на Шапошников залитна и от косматите му устни пак се посипаха с дрънчене безумни думи. — Този дом е пуст; стопанката му почина, кучетата са отвързани. Чувате ли как вие нощта? — И той с театрален жест отметна към комина на зиданата печка оцапаната си със сажди ръка. — Многоуважаема госпожо Анфиса Петровна! Който утвърждава живота, отрича смъртта. Да живее животът, Анфиса Петровна, мила!…

Изведнъж зад гърба му — трополене, трясък, звънва стъкло; десетлитровата бутилка с газта се сгромоляса до трупа на Анфиса и косматото чудовище със замотана с кърпа муцуна хвърли върху газта снопче запалена брезова кора.

— Ау! Ти ли?! — смаян ахна обърналият се Шапошников; очите му се изцъклиха, изблещиха.

В тоя миг пламна и се разтече по стаята жълт огън, в тъмнината започнаха да се въртят кълбета смрад и дим. Безумецът мигновено изтрезня, с вопъл смъкна от муцуната на страшилището парцала и се завтече към изхода. Но вратата беше заключена здраво отвън: беше я залостил с кол събудилият се пазач. Навън ставаше бъркотия: караулният свири с всичка сила, върти кречеталото, крещи колкото му глас държи:

— Подпалвачи! Подпалвачи-и-и!!

И един след друг отекват резки изстрели.

Безумецът дойде на себе си и слабите му сили отведнъж се удвоиха. Той се хвърли през пълзящия пламък към прозореца, до който бяха убили Анфиса — капаците са широко отворени, — но там огненият вихър бушуваше с все сила. Задушавайки се от пушека и от страх, той се втурна към кухнята и оттам в килера, оттам по стълбата нагоре, към тавана…

Още миг — и човешкото жилище пламна като барут…

— Пожар! — люшна се викът над селото като космата виелица.

По улиците сновяха хора, хлопаха по вратите, по прозорците на къщята, викаха, без да се спират:

— Пожар, пожар!

Селяните по ризи и гащи изскачаха боси навън, въртяха очи като смахнати, не можеха да познаят селото си: легнаха си посред лято, събудиха се в ледена зима! Наистина по вчерашните кални улици с покарала трева по полянките лудееше свирепа виелица и трупаше снежни преспи. Обсипаните с нежна зеленина дървета уплашено се навеждаха в градините, кланяха се доземи на снежната буря, молеха я за милост. Крилатата виелица разнасяше над селото уплашения звън на камбаната, мокрият сняг затули всички прозорци, вароса всички стени на къщите. Широко жълто зарево пламтеше някъде насред село.

— Ей, Марфа! Къде са ми валенките? Къде си ми дянала полушубката?

— Канджите, канджите!…

— Християни, пожар!…

Кой с шейна, кой с каруца или яхнал кон бързаха към пожара. И вече се чуваха накъсани от вятъра гласове:

— Анф… исината… къща… гори…

Приставът отдавна е на поста си. Криво-ляво, с общи усилия, изтеглят пожарната машина — вътре в машината е кучката Пипка с кученцата си, разсъхнатите бурета са празни, маркучът се е вкоравил и напукал, конете ритат и с предните, и със задните крака, плашат се от запалените фенери и от гюрултията. Приставът е пиян, юмрукът му е окървавен, той се е разгърдил, изпод мустаците му час по час изхвърчат най-долни псувни.

Прохор го няма сред тълпата: Прохор е болен, той бълнува, сам, изоставен — майка му я няма, старшията хукна нанякъде, Варвара е при пожара, баща му не може да се помръдне, не може дума да изрече, Ибрахим го няма, Иля още не се е върнал.

Камбаната ечи. Шумът става все по-силен. А навън мътният мрак на виелицата трепка жълтеникаво. Прохор става, долепя чело до прозореца и казва неразбираемо:

— И това стана… Благодаря.

Анфисината къща се издига самотно. Стотици хора са я заобиколили отвсякъде. Обхваната от огнения поток, тя гори с голяма охота, ярко. Виелицата с все сила се блъска в пожара, огънят сърдито заплюва вълните от виещ се сняг с плюнки от пламък и дим, снежният вихър се насуква на висок стълб над пожарището и целият опърлен от жегата, се изгубва нагоре, във виелицата. Започналите да вият гнезда врани, събудени от лошото време и от глъчката, литват от гнездата си и с тревожно грачене дълго се въртят над селото.

На порозовялата камбанария се смениха звънарите — през тая майска нощ на стареца му замръзнаха носът и ушите, — тежката камбана сега забуча младежки — Вася Мохов радостно теглеше въжетата и се усмихваше от камбанарията на веселия пожар. От църквата излезе шествие, вятърът развяваше хоругвите, падаше по очи и пак се изправяше жалкият пламък в задпрестолния фенер, отец Ипат с кадилницата вървеше най-отпред и пъшкаше — беше навлечен с шуба, с патрахил, с валенки и ватен подрасник.

Скоро къщата изгоря до основи.

Виелицата се укроти, вятърът утихна, хората малко по малко се разотидоха.

Патерица се обърна с лице към пожарището, заплаши със закривен като ястребов клюн пръст и изграчи с някакъв пророчески глас:

— Да знаете, че господ си върши своите хитрости и мъдрости.

23

Раба божия Мария беше добра християнка, но почина без покаяние.

Бодра, без никаква мисъл за смъртта замина тя при умиращата си сестра. Но съдбата беше отредила сестра й да възкръсне, а пък Маря Кириловна преживя знойния май, бурята, любовната реч на Иля Сохатих и неволно убита от неумелата и жестока човешка дума, сега се прибира в къщи по белите майски снегове в своя тих ковчег. И през капака на ковчега не може да се начуди на всичко станало.

Такъв е скритият жизнен път на човека. Но човек не знае това, не може да си го спомни. И така е по-добре.

По завета на старите — тоя обичай е открай време — на всеки достоен покойник отсичат за ковчег цял кедър. Ако беше здрав Пьотр Данилич, той заедно със сина си щеше да избере най-смолестото, най-правото дърво и двамата с брадви щяха да го повалят на земята. С тая работа сега са заети двама селяни и църковният пазач Нефедич.

От един кедър могат да се направят десетина ковчега. Ала Маря Кириловна е знатна покойница — за нея е отредено да се пожертвува цял кедър. А второто дърво е за тленните останки на прелъстителната на времето Анфиса. Може би тя няма да се разсърди, бог да я прости, ако от нейния кедър направят и трети ковчег.

Следствието не можа да установи с положителност кой ще да е тоя трети мъртвец. Установи само, че през оная огнена, снеговита нощ е изчезнал Аркадий Шапошников. Възможно беше той да се е възползвал от бъркотията през последните дни и да е избягал, както бягат мнозина заточеници. Възможно беше да е изчезнал не като прост политически заточеник, а като подъл разбойник: убил е Анфиса заради отхвърлената си любов и се е укрил. Възможно беше освен това не някой друг, а той да е подпалил къщата на Анфиса и да е изгорял заедно с покойницата.

А ето един неоспорим факт, който, неизвестно защо, не влезе в протокола на предварителното следствие. Арестуваният злочест пазач на разпита се кълнеше, че подпалвачът бил избягал, а той, пазачът, два пъти стрелял по него, съдрал се да вика: „Дръжте го, дръжте го!“ — и никой не му се притекъл на помощ. А на въпроса: как е можал подпалвачът да се вмъкне в къщата? — пазачът след няколко удара по зъбите уж рекъл, че той, пазачът, бил с летни дрехи, нали беше топло, — а някъде към полунощ, като зафучала снежната виелица, той треперил, треперил, па прескочил до в къщи да си облече кожуха, а когато се върнал, „къщата горяла“.

Да, доста мъглява история.

А и всичко останало е мъгляво и скрито. Ясен е голият факт: в развалините на пожарището бяха открити два силно обгорели трупа. В тях беше останало много малко човешко. Къде е гордата хубост на Анфиса? Нещо сгърчено, жалко. И чудна работа: в изстиналия прах личи, че четирите ръце, вдигнати сред смъртните мъки, са споили мъртъвците ведно: труповете лежеха на една страна, обърнати с лице един към друг и сякаш се прегръщаха. Тая загадка дълги години се запази в паметта на хората, а накрая се забрави, както става с всичко.

И още една странна случайност: пожарът беше изял всичко, само часовникът с кукувичката се беше откачил, беше паднал в мазето и останал непокътнат. Кукувичата беше отворила широко вратичката, сигурно е искала да изхвръкне, ала се е уплашила от пламъка. Стрелката показваше три часа и двайсет и три минути. Следователят вписа времето в протокола. А часовника, за спомен от Анфиса, пожела да вземе приставът.

Надвечер върху чистия нежен сняг рухна първият кедър, горският хубавец. Върхът му падна в един раззеленен храст. Под храста имаше изгърбена, приличаща на гроб пряспа. Църковният пазач Нефедич разрови пряспата с крак:

— Братлета, що е туй? Птици!

В разровения сняг намериха два умрели лебеда, мъжки и женски. Те бяха се притиснали един до друг, бяха скрили глави под крилата си и замръзнали така. Лебедите бяха долетели неотдавна от топлите страни, но вчерашната внезапна виелица не бе ги пощадила. Тая рядка находка също стана повод за безброй глупави умувания.

 

 

Докараха останките на Маря Кириловна и ги сложиха направо в църквата, до убитата Анфиса. Отец Ипат отслужи панихида. Надойдоха много хора. Всички обичаха и жалеха Маря Кириловна, много искрени сълзи бяха пролети.

На Прохор не казаха веднага за смъртта на майка му. Когато чу за нея, Пьотр Данилич се прекръсти: ръката му, макар и трудно, беше започнала да действува, езикът му криво-ляво изломоти:

— Го-ор-ката…

Щом пристигна в града, Иля Сохатих изпрати телеграма на Яков Назарич Куприянов. Получи следния отговор:

„Не мога да пристигна — имам работа. Потърси търговеца Груздев той случайно е вашия град. Изпращам му телеграма да замине при вас в Медведево. Той ще ме замести. Случай на крайна нужда ще пристигна лично.“

Инокентий Филатич Груздев — същият, който се беше срещнал с Прохор на плаващия панаир в село Почуйское — беше отседнал в „Сибирска странноприемница“. Иля Сохатих, украсил и двата си ръкава с траурен креп, намери търговеца по обед.

— Имам чест да ви се рекомендувам: Иля Петрович търговец, представител на фирмата „Громови и сие“. Ето ви една депеша от търговеца Куприянов и освен нея няколко трагични нещастия. Инцидентите са кой от кой по-лоши, което можете да познаете дори само от тоя печален траур — той показа крепа, извърна се настрана замига, след това махна съкрушено с ръка и допря до очите си копринената носна кърпичка.

— Виж какво, полупочтени… Седни и говори като хората… Аз тия финтифлюшки не ги обичам — прекъсна го търговецът.

Иля Сохатих въздъхна тежко и седна на перваза на прозореца.

— Пьотр Данилич благоволи да се парализира. Маря Кириловна скоропостижно предаде богу дух в ръцете ми. Прохор Петрович се разболя. Анфиса Петровна — имахме една такава хубавица — е убита посредством пушечен изстрел. Ибрахим е арестуван. Подозрението можеше да падне освен туй и на Прохор Петрович. Туй е по същество.

— Ти свърши ли си работата тук?

— Тъй вярно.

— Коне!

Преди да потеглят, Иля Сохатих намери време да обиколи магазините и си накупи някои работи. Пътуваха бързо, на станциите само сменяха конете и пак се качваха на файтона.

Докторът пристигна в Медведево едно денонощие преди тях. Той си имаше свой метод на лекуване. Даде на Прохор силно очистително, после конска доза бром, вечерта преди лягане две чаши горещо червено вино и му направи масаж със стъргана ряпа и терпентин. Болният през нощта на три пъти смени мокрото бельо и заранта стана почти здрав.

С Пьотр Данилич докторът постъпи иначе. Влезе при него, страшен, чернобрад, навъсил вежди и втренчил поглед изпод тъмните си очила.

— Вдигнете лявата ръка! Вдигнете дясната! Тъй, всичко е наред. Кой крак не действува? Тоя ли? Вдигнете го! Тъй. По-високо не можете ли да го вдигнете? Тъй. Кажете: па-ни-ца…

Пьотр Данилич запримигва и забоботи дебело:

— Па-а-аа…

— Хайде, хайде… Тъй… Ни-ни.

— Ни-и-ии…

— Ца!

— Три! — викна Пьотр Данилич и се разсмя.

— Станете! — заповяда му докторът.

Болният го погледна смутено-умоляващо.

— Хайде де… Бързо!… Стани!

Болният провеси крака от кревата. Докторът му помогна да се изправи.

— Вървете! Стига сте се правили на ударен. Здрав сте. Вървете!

Тътрейки болния крак, Пьотр Данилич тръгна към креслото, стигна до него и седна.

— Кажете: кра-ка…

— Кр-аа-аа…

— Хайде, хайде… Не провлачайте… Ка!

— Три! — викна Пьотр Данилич и пак се разсмя.

Докторът поклати глава неодобрително, каза: „Масаж“, хвърли куртката, запретна ръкави, накара болния да легне и цял час масажира крака му. Провери със секундомера пулса му, преслуша сърцето. После попита фелдшера:

— Вендузи имате ли?

— Имам.

— Я ги донесете! Трябва да му се пусне кръв. Много е пълнокръвен.

Онзи ден студът беше някъде към пет градуса — същинска зима. Вчера спадна до нула. А днес слънцето засия горещо, до обед всичкият сняг се стопи, от влажната земя се вдигаше пара като от изпотена кобила в студ. В полето и из гората хлапетата започнаха да намират трупове на замръзнали прелетни птици.

По разкашкания път пристигнаха най-сетне Инокентий Филатич Груздев и Иля Сохатих. И в кажи го мъртвия дом на Громови се вля нов живот.

Набитият, чевръст Инокентий Филатич с побеляла, кръгло подстригана брада веднага влезе в стаята на Прохор Петрович. Прохор лежеше на кревата по корем и плачеше.

— Какво има?! — викна търговецът с бодър глас. — Гарга си ти, а не орле! Какво? Майка ти била умряла? Чудо голямо! Смъртта за какво обикаля земята? Ще я погребем, помен ще направим, на бедните ще раздадем стотина рубли… Ставай, ставай, ставай!… Баща ти бил болен! Нищо работа, ще оздравее и ще живее по-дълго и от двама ни. Изгората ти застреляли! Че какво от туй… Кой каквото си е дробил, това сърба… — Търговецът прегръщаше седналия вече Прохор през раменете и почувствува, че при думата „изгора“ Прохор целият трепна. — Сега, сега… — Търговецът рипна от мястото си, ритна с крак вратата, хукна нанякъде и веднага се върна с бутилка водка.

— Я виж! Смирновчица… Тук няма такваз. Съвсем прясна е, аз я донесох. — Той плесна с длан дъното на бутилката, тапата изхвръкна като ракета, водката забълбука във водната чаша. — Я си пийни!… Къде ти е кърпата? Изсекни се… Тъй… Сега си избърши мутрата… Ха тъй… Щиглец!

Прохор се развесели от приказките на гостенина, усмихна се — но веждите му бяха намръщени — и пое чашата.

— Добре дошли, Инокентий Филатич… Кой вятър ви довея? Аз много се радвам… Спомняте ли си, че на панаира ви бях казал: пак ще се срещнем?… И ето на…

— Има си хас, помня! А ти помниш ли водните платна? Пий.

Търговецът вдигна бутилката, отмери с нокът една порция, прекръсти се и забълбука направо от шишето:

— Ех, от гърло в гърло!… Едното ще наквася, другото ще пресуша… Благослови, господи!

Варвара се побърка от шетане: Инокентий Филатич непрекъснато я подканяше: „По-бързо, по-бързо!“ Освен туй усърдно помагаха попадията и местната учителка. Иля Сохатих отсъствуваше. Омацан със сажди, черен като арапин, той ровеше из пожарището и старателно търсеше какъвто и да е предмет за спомен от Анфиса, сувенир.

— Всичко е изгоряло — печално казваше той. — Дори маринованите гъби.

Инокентий Филатич здравата го нахока, нареди му веднага да докара една каруца борови клони за погребението, взе му всички ключове от дюкяна, от килерите и сандъците и изчезна.

Скоро благодарение на неговата разпоредителност тленните останки на Маря Кириловна, прехвърлени в новия ковчег, бяха пренесени в дома й. Ковчегът с тялото на Анфиса Петровна остана в църквата. А третият ковчег с неизвестния мъртвец се намираше в общината, до дранголника, където бяха затворили Ибрахим.

Ибрахим-Оглу още не бе разпитван: на пожара следователят се простуди още повече и легна болен.

 

 

Погребението беше насрочено за следващия ден. Копаеха четири гроба: близо до параклиса на гробищата един почетен гроб, по-настрана до стената, в ъгъла, гроба за убитата, третия — извън гробищната стена, на поляната, за неизвестния покойник. И четвърти копаеше в градината си старата Патерица за двата умрели лебеда.

Инокентий Филатич настояваше да погребат в гробищата и неизвестния покойник, ала свещеникът упорствуваше:

— Откъде да знам, че е човек? Може да е овен, а може и нещо още по-лошо… Не бива.

От града пристигнаха един дякон и пет млади монахини, църковен хор.

От сутринта слънцето приличаше, оцелелите след виелицата скорци пееха с цяло гърло.

Последното опело беше тържествено. Към монахините се присъединиха някои от местните певци, стана хубав хор. Басовата партия в хора държеше докторът, той беше любител на пеенето. Отец Ипат се проникна от особено благочестие по две причини: от уважение към християнските добродетели на покойната раба божия Мария, и защото очакваше значителни земни блага за пастирските си печали и трудове. Затуй служеше бавно и благолепно. Дори съчини подобаващо слово, ала в голямата суматоха забрави за съжаление хартийката в къщи.

Младият червенобрад дякон с удължена като гърне глава смайваше цялото село с прекрасния си бас. Подът е постлан с борови клони, огледалото покрито с бял чаршаф, възглавието на покойната украсено със зелени клонки и книжни цветя. Восъчното лице на покойницата сякаш се вслушваше във всичко и се усмихваше благодарно. Из стаята плаваше ароматен дим и радостно се въртяха под тавана току-що съживилите се мухи.

Пьотр Данилич също беше тук, седеше на едно кресло до ковчега на побойницата и плачеше тихо. Прохор често коленичеше, лицето му беше съсредоточено-спокойно и свещта в ръката му — права. Чевръстият Инокентий Филатич намираше време да се моли, да маха нагара на свещите, да добавя въглени в кандилницата и да приглася на хора. Но когато пригласяше, фалшивеше безбожно. Лицето на Варвара се беше изморило от непрекъснати гримаси на безутешна печал, очите й бяха червени и подпухнали; до нея, на боядисания под, се виждат ручейчета от сълзи: Варвара трябва да плаче, да плаче горчиво — умря Маря Кириловна, Ибрахим здравата загази, сполетя го беда.

Зад всички молещи се стоеше пазещият дома, старшията Ерофеев, а до вратата към коридора — Иля Сохатих.

Целият вид на продавача е объркан и жалък: гърбът му се е превил, главата му е клюмнала унило. Но той внезапно разтърсва напарфюмирания си къдрав перчем, гордо отмества единия си крак, скръства по наполеоновски ръце на гърдите си и хвърля на молещите се предизвикателен поглед. Към края на панихидата той започна да си мърмори нещо, да се усмихва и да размахва ръце. Мърморенето му ставаше все по-високо, присъствуващите започнаха да се обръщат към него, той намигна на една от монахините и й подсвирна тихичко. При него отиде Инокентий Филатич:

— А бе, полупочтени, ти да не си пиян?

— Не съм пиян — взе да се дърпа заднешката Иля, затуляйки устата си с ръка. — Аз съм нещастен до корените на всичките ми косми. От мъка мога чак да се побъркам.

Ето че забуча мощно гласът на дякона и всички освен Иля паднаха на колене. А Иля се подпря с чело на стената, трагично задъвка ревера на сакото си и хленчеше, пущайки лиги.

Прозорците бяха широко отворени и „вечная памет“ на гръмогласни вълни доплава до дранголника на Ибрахим. Ибрахим започна да вика и да рита с токове вратата колкото му сила държи:

— Шейтан! Пускай мене, шейтан!… С Маря ми дай да се сбогувам, молим ти се.

А до вратата на дранголника, на пейката, лежеше в ковчега си неизвестният мъртвец.

Последното целуване премина с вой и плач. След това понесоха ковчега.

Отпред вървеше голяма каруца, натоварена с борови клонки. На каруцата се бяха качили гърбавият Лука и Кузка, племенникът на готвачката. Лука обсипваше траурния път с борови клонки, Кузка разпръскваше по пътя овес от една торба, та и птичките да поменат с нещо покойницата. Камбаните забиха печално.

Спряха се пред църквата, отслужиха лития: изнесоха Анфисиния ковчег и поеха по-нататък.

Иля Сохатих внезапно се изскубна от тълпата и отиде при ковчезите.

— Анфиса Петровна! Маря Кириловна!… До скоро виждане… Адю! Адю!… — викна той с пресекнал глас, яростно разкъса яката на рубашката си и хукна към къщи, размахвайки ръце.

После изнесоха третия покойник и — по-нататък към гробищата.

Хорът задружно пееше „свети боже“; зад шествието кършеше ръце и отчаяно виеше, обляна в сълзи, Варвара:

Като влезеш сега в черната земя-яя…

на кого ни оставяш, клети сирачета-а…

Иззад решетките черкезинът ревеше яростно:

— Сбогом, Маря, сбогом!…

Приставът погледна незнайния трети ковчег и попита писаря:

— Всички села ли са оповестени за бягството на Шапошников?

— Ами да… всички, разбира се…

 

 

Печалният звън на камбаната замлъкна, очите изсъхнаха, земята се прибра в земята.

Божието се свърши, дойде време за човешкото: стомасите на всички присъствуващи бяха зажаднели за изобилен помен.

Надойдоха безброй канени и неканени. Във всички стаи по заръка на чевръстия Инокентий Филатич бяха наредени дълги маси.

Няколко хлапета търчаха откъм село към връщащата се тълпа и викаха:

— Иля Петрович се застреля!… Иля Петрович!…

Хората веднага ускориха крачка. Някои дори се завтекоха към селото. Приставът използваше отсъствието на заболялата си съпруга и вървеше наперено до една хубавичка монахиня, говореше й разни мирски работи: монахинята Надя оглеждаше зелените ниви и гори и тихичко се подсмиваше.

— Хайде, още един! — намуси се приставът, щом чу печалната новина. — Ама на сериозно ли? Раната смъртоносна ли е? — попита той босите хлапета.

— Куршумът го е продупчил и е изхвръкнал! В хълбока!… Насмалко не умря! Гърчи се! — викаха едно през друго децата.

Докторът и фелдшерът бързо се качиха на двуколката на Громови, отзад увиснаха четири хлапета.

Иля Петрович Сохатих умираше в стаята си. Той се беше застрелял насред развалините на Анфисиното пожарище. Селяните го вдигнаха грижовно, пренесоха го в къщи. Сега край него се въртяха Патерица и двама учудени старци. Никой не подозираше, че Илюха — какъвто веселяк беше, ще посегне на живота си. Ех, тежък е тоя пусти наш живот!

А в туй време селото ехтеше от плач и стонове: оплакваха новия покойник, лееха сълзи три моми — Даря, Маря и Альона, давеше се от плач не много старата още вдовица Ненила, виеха с глас двете булки Проска и Настюха, безутешно ридаеше с дебел бас дебелата петдесетгодишна вдовица Фьокла. Ето какво направи тоя луд Илюха, тоя къдрокос клетник!

Иля охкаше, лицето му беше пребледняло, очите му страдалчески затворени, гащите разкопчани, на десния му хълбок се беше измъкнала окървавената рубашка с разкъсана яка.

— Топла вода, живо! — викна докторът. — Лед!!

Той бързо извади от походната си аптечка сюнгер, марля, спринцовка, морфин, сублимат и една сонда.

Иля Сохатих отвори очи, облиза сухите си устни, прошепна:

— Докторе, миличък… Умирам…

Патерица на колене се молеше пред иконите — високо, та да я чуват всички.

Докторът заключи вратата, облече си престилката, разголи Иля Петрович до кръста, изми със сюнгера раната и вдигна очилата на челото си:

— Хм… Странно. Два пъти ли сте стреляли в хълбока си?

— Два. Първия път даде засечка. Втория път в целта… Фактически — застена, заохка, извъртя очи Иля Петрович.

— Хм… Странно, странно. Както и да е, потърпете малко… Сега ще сондирам раната… Но защо в десния хълбок? Ако ви заболи, викайте колкото ви глас държи, това облекчава. А ако болката стане непоносима, ще ви инжектирам морфин… Хайде сега… — Докторът извади сондата от сублимата и се наведе над умиращия.

Иля Петрович погледна лъскавата сонда и викна като луд.

— Твърде преждевременно — каза докторът. — Още не съм започнал… — Хайде сега — и предпазливата сонда затърси в хълбока канала от куршума.

— Хм… — пак каза докторът и започна да пъха сондата в другата рана.

Иля крещеше.

Гостите нетърпеливо чакаха пред вратата появяването на доктора. Жестоките викове на самоубиеца насмалко не доведоха неколцина души до припадък, отец Ипат се кръстеше, шепнеше:

— Господи, приеми духа на раба твой Иля с мир… Чудо и половина!… Прости му, господи, всички волни и невол…

Виковете на страдалеца стихнаха.

— Умря — решиха всички, дълбоко въздъхнаха и устремиха погледи към иконите.

Докторът захвърли сондата, късогледо се наведе над самата рана и весела усмивка разора мрачното му лице.

— Нищо ви няма — каза той. — Раната е пробивна, чиста. Куршума го няма. Обличайте се и идвайте на трапезата да поменем покойницата — и си излезе.

— Какво, какво? Какво?!

— Глупости — съобщи докторът на гостите. — Той, диването му с диване, издърпал кожата си на хълбока и я прострелял… Но защо на десния хълбок?

Докторът се върна в стаята на Иля:

— Я ми кажете: вие левак ли сте?

— Тъй вярно, от левичарите — бодро се усмихна Иля, а после рече на продължаващата да се моли Патерица: — Бабке, недей страда толкоз… Господ ме спаси. Сърцето и белите дробове са наред.

Отец Ипат изразително се молеше заедно с всички:

— Очите на всички към теб са обърнати с надежда, господи, и ти им даваш храна всеки ден, разтваряш щедрата си десница, изпълняваш всяко човешко благоволение. — С широк кръст благослови трапезата; всички насядаха.

Насред масата, пред почетните гости и Прохор, имаше голяма кана с бадемово мляко.

Хубавичката монахиня Надя замеряше с хлебни топчета Прохор Петрович. Но Прохор е суров и мрачен.

Полегатите червеникави лъчи на залеза напълниха с нетленно вино изпразнените до дъно бутилки.

Печалната миризма на стъпкалите с токове борови клонки напомняше на живите, че някого вече го няма, някой завинаги е напуснал земята.

Чашата на Прохор падна и се счупи. Прохор сключи вежди. В съседната стая продължително изстена баща му.

— Анфиса Петровна Козирева е убита от Прохор Громов.

Като чу тия страшни думи, Инокентий Филатич се измести заедно със стола си по-настрана от седналия насреща му следовател и усмихнатото му лице внезапно стана учудено и сериозно.

— Да, да, да… — наведе се към него следователят, източвайки врат. — Прохор Громов е убиецът.

И няколко мига те се гледаха втренчено в очите. Погледът на следователя е уверен и твърд.

Инокентий Филатич тихо, на пръсти, поскърцвайки с намазаните си ботуши, отиде до тъмния ъгъл, там добави към трите стотачки още две и се върна при масата.

— Какво е туй?

— Петстотин.

Следователят блъсна парите и те паднаха на пода.

Инокентий Филатич запълзя по пода, смирено ги събра, сложи ги в портфейла си и веднага приготви за всеки случай две по петстотин, с изображението на Петър Велики.

— Какви са все пак главните улики срещу Прохор Петрович? — попита с изтънял глас Инокентий Филатич Груздев и пак седна на крайчеца на нажежения като готварска печка стол.

— Главната улика е логиката — каза следователят; той се закашля продължително и мушна термометъра под мишницата си. — Помислете си сам, любезни, за кого е била изгодна смъртта на Анфиса Петровна? На отец Ипат не му трябва, на пристава не му трябва, на нас двамата също не ни трябва. Сега слушайте: за никого не е тайна, че старият Громов е искал да се ожени за Анфиса Петровна и че тя е настоявала той да прехвърли на нейно име цялото имущество и целия капитал, включително и капитала на Прохор. Това е много добре известно на следствието. На следователя е известно и това, че Прохор Петрович е искал чрез женитбата си с дъщерята на търговеца Куприянов да увеличи своите капитали и да стане индустриалец от голям мащаб. А знаете ли какви очи има Прохор Петрович? Кажете ми де, знаете ли? А Анфиса Петровна е притежавала някакъв извънредно важен документ. Учителят заяви, че е съпровождал Анфиса за града — тя била тръгнала с тоя документ при прокурора, но ги настигнал Прохор Петрович и посещението при прокурора не се състояло. Не знам можал ли е Прохор Петрович да измъкне тоя документ от Анфиса, но ми е съвсем ясно, че той твърде много се е страхувал от тоя документ. Разбирате ли по каква причина? Страхувал се е от шантаж от страна на Анфиса Петровна. Ясно ли ви е?

— От ясно по-ясно — боязливо и възхитро се усмихна Инокентий Филатич. — Сега позволете аз да ви попитам най-приятелски: кой е видял този Анфисин документ? Учителят видял ли го е? Вие видели ли сте го?

— За съжаление нито учителят, нито аз сме виждали документа.

— Тогаз, значи, той изобщо не е съществувал; женски закани са туй, измишльотини… Анфиса си го е измислила.

И още в същия момент Инокентий Филатич извади наум от хилядата рубли петстотин. А следователят пак се разкашля. После каза с прегракнал писклив глас:

— Аз не твърдя, че мадам Козирева е убита лично от Прохор Петрович. За тая работа той е могъл да хване и някого другиго, например Ибрахим.

Иван Иванич Голубев, следователят, живееше сам. Двамата му сина служеха в Москва и в Томск, жена му отдавна беше умряла. Той самият преди три години бе преместен — с понижение — тук от град Крайск: заради някакви служебни разправии с прокурора. В Крайск той поддържаше приятелски отношения и със семейството на Куприянови, и с Инокентий Филатич.

— Чаец ще пиете ли? — попита домакинът.

Пресованият чай, кипнал на примуса, беше ароматен, силен. Гостът пусна в чашата си две големи бучка захар, каза:

— А според мен, любезни ми Иван Иванич, вие не сте прав. Ей богу, не сте прав. Нито черкезинът, нито Прохор са убили Анфиса. Убил я е изгорелият. Може да й е бил любовник, бог да я прости. А може и да не е той; може някой каторжник да е свършил тая работа, някой скитник от тайгата. Малко ли се шляят наоколо? И я е убил с цел да я ограби. Имайте предвид това. А ако е тъй, тогаз — фют! — следите са заличени, всички ще излязат чисти, а вие преставате да си блъскате главата и ви остава само да чакате голямата благодарност на Громови. Имайте го това наум, хубавичко го запомнете. — Инокентий Филатич чак преглътна слюнката си от сполучливото хрумване и се размърда на стола. — А сега ми кажете, за бога, направихте ли грижлив обиск у покойницата между нейната смърт в пожара, да му се невидяло макар? — напрегнато и разбърквайки с лъжичката чая си, попита търговецът.

— Какво е това, разпит ли? Моля ви се, Инокентий Филатич, без разпити… И изобщо… Аз не съм длъжен да ви…

— Какъв разпит? Смешни работи приказвате… Недейте така, недейте така! — замаха към него с карираната си носна кърпа търговецът и се изсекна с облекчение. — Питам само…

Черните му очи днес са особено лукави: в тях свети търговският хитър ум. Бялата брада е грижливо подстригана. Румените пълни бузи са заградени от гъста сребърна четина. Бялата глава не е сресана, разчорлена е, на дебелия врат е окачен бронзов медал. Пръстите на ръцете му са къси, но зорки и пъргави. Пръстен с тюркоаз. Изтъркан сюртук. Тесните му ботуши са добре излъскани.

— Та какво? Направихте ли обиск преди пожара?

Следователят сръбна чай, намали фитила на лампата и се втренчи в ъгъла, в тъмното:

— Право да си кажа, аз за съжаление допуснах грешка. Обиск преди пожара не бе направен… Пък и кой можеше да го предвиди тоя пожар?

— Не е правен?! — рипна търговецът от парещия му стол и от петстотинте рубли мислено свали още двеста.

Следователят извади термометъра изпод ризата си и започна да го гледа внимателно.

— Всъщност — каза той — безсмислено беше да правим обиск: за имуществото на убитата беше осведомен само Пьотр Данилич, е, да речем, най-много и синът му. И никой друг. А те и двамата бяха болни. Тъй че посредством обиска предварителното следствие надали би могло да установи кражба на имущество от потърпевшата… Трийсет и осем и шест десети… Пак взе да се качва.

— А документчето?! — отново рипна търговецът. — Нали онуй документче можеше да ви попадне в лапите? Там е цялата работа.

Следователят се намръщи от яд и не каза нищо. После рече, тупайки леко с длан по масата:

— Само че имайте предвид: тоя разговор между нас да си остане. И никому нито думичка… Разбрахте ли?

— Разбрах, разбрах… И излиза, значи, тъй. — Инокентий Филатич стана, с все сила разтърка с юмруци кръста си, изправи се и хукна със ситни крачици нагоре-надолу из стаята, като се позабави съвсем малко край разхвърляния креват на следователя. Оправи смачканата възглавница и каза: — Излиза тъй. Убиецът е гръмнал с пушката и е побягнал — някой му е попречил: не е можал да извърши обира. А после, на другата нощ, пак се вмъкнал… Напил е караулния, разбира се, или го е излъгал, туй вече не е моя работа… може би му е обещал да си поделят плячката…

— Караулният е арестуван.

— Значи, вмъкнал се е с шперц и е започнал да тършува бързешком… За крадене има много, ама го дострашава: покойницата лежи, вика за отмъщение, всява ужас в него. За да се окуражи, той отваря долапа, а в долапа водка, вишновки колкото ти душа иска, а разбойникът е пияница. И изведнъж докопва пиене… Замайва му се главата — и се натрясква. Тук ракла, там гардероб, тъмница, той сваля газената лампа и без да иска, я прекатурва… И ето ти… Най-неочаквано покойницата се надига от ковчега, хваща го, не го пуща. Откъде да знам, той може сам да е допълзял до нея — да й смъква разните там медальони… А огънят става все по-буен, дим, смрад… И точно тогаз крадецът хвърля топа… Всичко е ясно… Тъй ли е, или не е тъй? Дай си ръката! Видя ли как ти намерих убиеца?… — И старецът се разсмя въпросително, жълтите му зъби лъснаха.

— Да, правилно… — замислено се обади следователят. — Може и така да е. Сега, сега… Качва се, дявол да я вземе.

— Кой се качва?

— Температурата. Сега, сега… — Следователят отбеляза на графика една точка и тегли със син молив черта; ръцете му трепереха. — Трийсет и осем и шест десети… Та какво? — И той вдигна болезнено почервенялото си сериозно лице към събеседника.

— Ама вие чухте ли какво ви говорих?

— Чух, разбира се. Е, та какво?

— Действувай тогаз, както ти казвам. А ние ще ти…

— Възможно е, че бих действувал точно така. Възможно е… Но ето каква е работата… — Тържествуващо мърдайки гъстите си вежди и бръчките по челото, следователят измъкна от етажерката овехтялата си чанта. — Виждате ли, вестник с откъснато ъгълче. Взех го от Прохор Петрович, при разпита. А ей го и ъгълчето.

— Добре де, какво от туй?…

— Намерих го в стаята на потърпевшата. То е било използвано като тапа в пушката на убиеца… Виждате ли, обгоряло е по краищата. Значи? — И следователят сви устни в унищожаваща гримаса.

— Добре де, ама какво от туй?…

— Значи?

— Добре де, ама какво от туй?… — фъфлеше, тъпчеше на едно място езикът на търговеца. Сериозно уплашен, той мислено прибави към тристата рубли още петстотин, още петстотин и хиляда. Изведнъж ушите му се зачервиха, жилите по слепоочията му затупкаха, зениците му се разшириха и пак се свиха. — Гледай, гледай! — рязко скочи той, надигна се и заби пръст към прозореца, зад който се мътнееше късният вечерен час. — Отец Ипат… Пиян!…

— Не, май че не е той — обърна се и се загледа през прозореца и следователят. Него здравата го тресеше.

— Не, той е… Не, не е той… Това е дяконът…

— Кой дякон? — попита следователят и разтърка очите си.

— За опелото, от града го повикаха… И с монахиня е тръгнал!…

— С каква монахиня?

— На опелото… Гледай го, гледай го какво прави! Кха-кха-кха…

В същото време пръстите на търговеца работеха с чевръстината на талантлив картоиграч ментарджия. Той бързо гълташе чая, задавяше се, гъргореше, кашляше, гълташе изстиналия чай, задавяше се, пъшкаше.

Следователят бързо извърна глава към него.

— Та ви казвам — със стегнато гърло рече търговецът, като гъсок разтягайки и прибирайки шията си. — Та ви казвам…

— Къде е?! — кресна следователят и обзетите му от тръпки ръце зашариха по масата. — Хартията, парченцето, тапата?! — С едната си ръка той сграбчи търговеца за гърдите, с другата блъсна черчевето и викна на улицата:

— Старши! Стотнико! Кмете!…

— Иван Иванич, приятелю… Побърка ли се?… Хиляда, хиляда и петстотин, две хиляди ще ти дам…

— Ей, който и да е!… Повикайте пристава!…

— Ама ти полудя ли? Смили се над стареца… Какво приказваш, ангеле… Трескав си. Бълнуваш. Три хиляди искаш ли?

Хлапетиите се разтърчаха из село като светкавици. Пръв дотърча урядникът. След него — старшията и двама селяни. Подир тях — докторът.

И най-старателният обиск не даде никакви резултати. Съблякоха Инокентий Филатич гол-голеничък, опоскаха всичките му дрехи — хартийката не се намери.

Инокентий Филатич падаше на колене, плачеше, кълнеше се и се кръстеше, казваше, че е съгласен и гръм, и какви ли не нещастия да се стоварят върху побелялата му глава, ако лъже. Какъв документ? Каква тапа? Какво е направил, та резилят неопетненото му име? Него лично губернаторът го познава, познават се и с преосвещения Варсонофий… Ама как, ама как ще си позволи той?! Какво приказвате, какво приказвате?… Господин урядник, господин докторе, бъдете тъй добри да имате предвид!… А следователят е невменяем, той никак не е добре; не, вие само погледнете, погледнете само колко градуса има под мишницата…

Но Инокентий Филатич бе арестуван и запрян в ареста заедно с Ибрахим-Оглу.

Докторът накара следователя да си легне. Температурата на болния беше скочила до четирийсет и три десети. Следователят бълнуваше:

— Аз, аз, аз… Да се доведе Маря Авдотиевна!

На другата заран приставът получи от Прохор Петрович на четири очи петстотин рубли аванс.

— Фьодор Степанович, ще имам да ви давам още петстотин рубли. Недейте ме изоставя… Виждате, че съм съвсем сам… И недейте ме смята, моля ви се, за престъпник. Аз съм чист, кълна ви се.

Приставът си тръгна през кухнята. Старшията захвърли лъжицата, затисна с длан натъпканата си с каша уста, бързо скочи на крака, изпъна рубашката си.

— Варди младока… Отваряй си очите!…

— Сл… ш… ам… Кха, ких!

А още същата заран, един час след полицейското посещение при Прохор, Инокентий Филатич Груздев бе освободен. Приставът дори му се извини: разбира се, че е станало явно недоразумение, следователят има треска, всичко може да му се привиди… Дори и да е съществувало наистина неприятното късче хартия, него следователят в пристъп на пароксизъм може да го е хвърлил в печката или, извинявам се за израза, може да го е взел и да се е… с него.

Инокентий Филатич изцяло се съгласи с разумните доводи на пристава и се раздели с него приятелски, като остави в началствената длан сто рубли, и побърза да си намери някое по-закътано местенце в гората: стомахът му отдавна беше свикнал да функционира редовно всяка заран. След като се освободи от изпражненията, той грижливо ги изследва. Не можа да открие никакви остатъци от проклетата тапа, през нощта тапата се бе смляла напълно. Много добре.

Сега единствен злостен свидетел оставаше учителят Пантелеймон Рошчин. Инокентий Филатич, пълничък, весел, с кадифено търговско каскетче, отиде подир обед при учителя за приятелски преговори. Какво е станало там — не се знае, ала когато свещеникът и дяконът минаваха заедно покрай квартирата на учителя, видяха как Инокентий Филатич се търколи като топка надолу по стъпалата и се спря чак на улицата с навирени пети.

— А, отец Ипат! Отец дякон… Моите почитания — весело възкликна Инокентий Филатич, но преди това се изправи на четири крака, стана и дори си вдигна кадифеното каскетче.

Духовните лица насмалко не се разсмяха, но като забелязаха явното смущение на Инокентий Филатич, и двамата прехапаха устни.

— Ама че проклет народ са тия длъжници!… — Търговецът крачеше до духовните особи и изтупваше праха от сюртука си. — Трийсет и две рубли има да дава, говедото. От три години ги дължи. И барем една копейка да върне, пустият му скелет! А пък аз тръгнах да слизам по стъпалата и поради недовиждане се препънах.

— Да — басово рече дяконът с грейнала червеникава брада. — И в писанието е казано: „стръмни са чуждите стъпала“.

 

 

След една седмица следователят оздравя. Отдавна му се искаше да си купи първокласна белгийска пушка и чистокръвно куче. Сега имаше пълната възможност да осъществи мечтата си. Може би той беше открил под възглавницата си хилядата рубли, ловко мушнати там оная вечер от Инокентий Филатич, и поради болезненото си състояние случайно беше сметнал тия пари за свои. Възможно беше също така следователят, който разполагаше със собствени трудови спестявания, изобщо да не е предполагал за тоя подъл рушвет. Но тъй или иначе, той реши: щом приключи съдебният процес, да си вземе отпуск и да замине за Москва или за Петербург.

Предварителното следствие с разпита на Ибрахим.

Оглу се водеше, кой знае защо, вече не чак толкова енергично, както го изискваха интересите на работата. А общото заключение по следствието беше неопределено и мъгляво: живите кандидати за подсъдими — Ибрахим-Оглу и Прохор Громов — само се подозираха в престъпление, а явни улики срещу тях не се посочваха. Успоредно с това се излагаше версията, че действителен убиец може да е бил и политическият престъпник Аркадий Шапошников, който се намирал в близки отношения с Анфиса и изчезнал още на другия ден след убийството, а възможно е и да е изгорял заедно с нея. А накрая живописно бе изложена версията, подсказана от Инокентий Филатич: с други думи, че потърпевшата е била застреляна от някой скитник, с цел да я ограби, но в момента на убийството някой му е попречил: той е дошъл да граби по друго време, напил е караулния, вмъкнал се е в къщата, намерил е в долапа водка, напил се е, в пияно състояние неволно е предизвикал пожар и сам е изгорял. За съжаление следствието не е можало да извади куршума от черепа на изгорялата Анфиса Козирева и поради това е принудено само да прави едни или други предположения, но в никакъв случай не и да твърди. Историята с изгубването на криминалното късче от вестника също беше потулена.

В заключение следователят се позоваваше на тежката си, засвидетелствувана от градския лекар болест и молеше съда да вземе под внимание това печално обстоятелство и да проведе съдебното следствие строго според изискванията на закона, за да може да възтържествува принципът на непоклатимата и светла правда-истина, на олтара на която следователят е положил целия си опит, всички свои знания и всичките си душевни пориви.

А изобщо документът беше съставен, ако не достатъчно убедително, то поне съвсем красноречиво.

24

Залата на съда в градчето беше претъпкана.

На подсъдимата скамейка седяха търговският син Прохор Петрович Громов и бившият каторжник Ибрахим-Оглу.

Беше краят на юни. В дългата, но ниска, сякаш сплескана зала е задушно. Иля Петрович Сохатих, свидетел, мирише амоняк и за шик си наквасва главата с одеколон. Лицето му е напудрено, устните му са леко изчервени: около него, накъдето и да се обърне, седят безброй госпожици за женене.

Прохор е мрачен. В очите му се чете жестока увереност в своята сила. Бузите му са хлътнали, обрасли с черна четина. Лицето на Ибрахим е изсъхнало. Останали са голото му теме, очите и носът. Но видът на Ибрахим е независим. С оскърбено величие той открито, дори малко предизвикателно гледа в лицето насядалите на масата… Той не може да разбере каква е вината му и е сърдит на всички.

Извикват го. Той стъпва еластично, бодро, бързо, покланя се и застава зад парапета.

Разказва накратко живота си и започва да дава отговори. Той говори с акцент, жестикулира. Общият смисъл на отговорите му звучи доста искрено, затова съдът, съдебните заседатели са склонни да мислят, че показанията му са чистосърдечни и резонни.

Прохор се мръщи и здраво стиска дланите си.

— А не си ли спомняте, подсъдими… — с гъгнив, провлечен глас пита председателят. Той е беловлас, кокалест, с бръснато лице, с очила, на гърдите му виси широка сребърна съдийска верига. — Не си ли спомняте как една вечер сте настигнали на улицата Анфиса Козирева, която се прибирала в къщи от Громови, извадили сте ханджар и сте я заплашвали, че ще я убиете? И на другата заран сте давали по тоя повод показания пред местния пристав.

Да, Ибрахим прекрасно помни тоя случай. Той не е такъв човек, че да отрича нещо, което е било. Да, наистина, заплашвал е Анфиса с ханджар. Но това си му е навик от детски години — да вземе и да сплаши някого на шега, само да го сплаши. Туй може да го потвърди и Прохор. Например той, Ибрахим-Оглу, е плашил тъй момата Таня, плашил е момците по Угрюм-река. Попитайте Прохор, той няма да ви лъже: Ибрахим наведнъж го е спасявал от гибел, Ибрахим го обича повече от себе си. А и цялото семейство на Громови обича. Най му е било жал за покойната Маря Кириловна, господарката. А на вдовицата Анфиса се зловидело щастието на господарката, искала да завърти акъла на Пьотр Данилич, а господарката да изтика. Ибрахим затуй сплашил Анфиса, само я сплашил. Защо напразно го обвиняват?

— Кажете: убивали ли сте някого?

— Не, не убивал.

— А в Кавказ?

— Там отмъщавал. Кървав мъст. Такъв закон има по нашия край, ред. Обичай такъв… да убиваш. Да, там убивал.

У част от съдебните заседатели и публиката след този отговор се създаде убеждението, че комай убиецът на Анфиса е Ибрахим. И сякаш досещайки се за общото настроение на тълпата, председателят каза на подсъдимия:

— Вие по-добре се покайте, че сте убили Анфиса Козирева. Чистосърдечното признание ще смекчи участта ви.

Не, не! Няма защо да казват на Ибрахим таквиз безсмислени, направо глупави думи. Той не е убиец, никога не е бил и няма да стане убиец. Аллах забранява да се убива за щяло и не щяло, Иса забранява. Не, той не може да си признае никаква вина. Ръката му е чиста.

— Защо през нощта на убийството толкова късно, едва ли не преди да се съмне, сте се прибрали в къщи и къде сте били, когато в стаята ви, някъде към три часа през нощта, са ви търсили Прохор Громов и Иля Сохатих?

Ибрахим през нощта ходил на езерото за риба, завалял дъжд, рибата не кълвяла и преди да се съмне, той се върнал.

— Видял ли ви някой, когато тръгвахте за риба, или там, на самото място, или на връщане?

— Никой не ме видя. Само бог ме видя.

— Е, господ бог не можем да го повикаме за свидетел. Бог вижда, ала веднага не казва. А може и никога да не каже — иронично се усмихна кльощавият председател, но когато зърна над очилата си седналия на първия ред протойерей, се смути и заби нос в книжата.

— Тъй, тъй… — Председателят вдигна глава, свали рязко очилата си и се вгледа с присвити очи в Ибрахим. — Как смеете да отричате, че сте извършили убийството на Анфиса Козирева, когато вие сте нейният убиец, вие! — И председателят силно тупна с длан по зелената маса. — От главата на убитата е изваден куршумът и тоя куршум точно съответствува на вашия винчестер. Това е било установено от следствието, докато сте лежали в дранголника. Винчестерът ви нали е бил у вас, когато сте ходили за риба?

Да, пушката беше у него. Но през тая нощ той не стреля с пушката. И преди да премерят куршума на винчестера, е трябвало да видят дали винчестерът не е зареден. И според Ибрахим-Оглу онзи, който е водил следствието, който е мерил куршума, е измамник, мошеник, лъжец.

Председателят рязко дрънна звънеца, ядосвайки се на подсъдимия.

— Кое куршум? Показвай, молим ти се, насам! Аз мой куршум познавам.

Но между веществените доказателства куршума естествено го нямаше. Председателят се изсекна шумно, размени шепнешката няколко думи със съседите си, поизчерви се и зададе на подсъдимия нов въпрос с подкупващ, предразполагащ към откровеност глас:

— А щом като не сте вие, тогава кой, според вас, може да е убил Анфиса Козирева?

Откъде да знае Ибрахим-Оглу? Той да не би да е шейтан? Туй може да се разбере чак на онзи свят, в ада или в рая, ама преди туй — не. Цх!…

— А Шапошников например можеше ли да е убиецът?

— Шапкин? Не… Шапкин не е такъв човек, че да убие. Кротко човек, умно човек. Пък и какъв полза има то да убива Анфиса? Помислете си сами, ако имате глава на раменете.

Председателят изпъшка обидено, бързо попипа изпотеното си чело и с достойнство намести веригата на гърдите си.

— Ами Пьотр Данилович Громов, той според вас може ли да е убиецът, или не? — попита той, сдържайки раздразнението си, и започна да чеше ожесточено с бомбето на обувката глезена на десния си крак; очевидно публиката беше донесла в залата бълхи.

Ибрахим се разсмя като дете и каза:

— Господарят беше пияно всеки ден. То и крава не може да улучи.

Тогава прокурорът сърдито попита подсъдимия:

— Ами синът на господаря, Прохор Громов, може ли да е убил Анфиса Козирева?

Ибрахим врътна глава, изправи се на пръсти и бързо отстъпи две крачки назад:

— Какво приказваш? Ти луд ли си?! — викна той на прокурора, като показваше белите си зъби и въртеше бялото на очите си. — По-хубаво режи мой глава, изкарай сърце!… Как тъй Прошка убие… Прошка обичал Анфис съвсем силно, съвсем истинско. По-хубаво нека поп убил Анфис, отец Ипат. Съдия, ти съвсем полудял!… Глупак трябва да си, че да съдиш джигита, съвсем глупак. Пускайте, молим ви се, Прошка. Не бива да го съдите.

В гърдите на Прохор се надигна радостно, но в същото време зверско, лошо чувство.

Разпитът трая дълго. Надвечер започнаха да задават въпросите си прокурорът и защитниците. За съда и съдебните заседатели виновността на Ибрахим въпреки всичко продължаваше да е под въпрос. Показанията на свидетелите: на Варвара, Иля Сохатих, отец Ипат и другите, също бяха в полза на подсъдимия. Не, едва ли Ибрахим-Оглу е действителният убиец.

 

 

На другия ден започна разпитът и кръстосаният обстрел на Прохор Громов.

По залата плъзна напрегнато любопитство: стотици погледи се впиха в кръглите рамене на подсъдимия, в гордо отметнатата му чернокоса глава. Издрънча звънецът, шепотът в залата и скърцането на столовете утихнаха.

Председателят задаваше въпросите си по такъв странен начин, че подсъдимият всеки път намираше вратичка и се оправдаваше напълно. Публиката много бързо забеляза недопустимата от страна на председателя, така да се каже, симпатия към подсъдимия. Дори някакъв злъчен скептик каза доста високо на съседа си:

— Май че са бутнали на когото трябва, а?

Тая фраза влезе в ушите на Инокентий Филатич: той въздъхна, погледна към тавана и лицето му стана постно, благочестиво.

Но ето че с Прохор се зае прокурорът и настроението на залата се промени.

Ниският, набит, чорлав и целият, почти до очите, обрасъл с черна брада прокурор приличаше на мечка от тайгата. Той имаше силен бас, който караше хората да треперят, широк селяшки нос и леко дръпнати настрани, изпъкнали, пронизващи очи. От него обикновено се страхуваха не само подсъдимите, но дори председателят на съда и цялата зала. И презимето му беше страшно: Страшчалов. На този именно мрачен човек беше тръгнала да носи на времето Анфиса своя таен документ.

— Кажете, подсъдими — изправи се от мястото си и викна към публиката прокурорът. Всички отведнъж се свиха. Прохор разкопча яката на рубашката си и плахо погледна прокурора в косматата уста. — Кажете, подсъдими, можеше ли да се състои женитбата ви с Нина Куприянова, ако Анфиса Козирева беше жива?

— Да, сигурно щеше да се състои — каза Прохор, като помисли малко.

— Кажете, Анфиса Козирева беше ли ви близка физически? Имали ли сте интимни връзки с нея?

— Не.

— Това със сигурност ли го помните?

— Да.

— Как се отнасяхте към майка си?

— Много я обичах… Съжалявах я…

— Защо я съжалявахте? Каква беше причината за вашата жалост?

— Тъй… изобщо.

— Ако я заплашваше смъртна опасност, бихте ли могли да си дадете живота за нея?

— Бих могъл — без колебание отговори Прохор.

Ибрахим-Оглу цъкна с език, тихо каза:

— Юнак Прошка!… Джигит… Цх!…

— Бихте ли могли, защищавайки честта на майка си, да убиете човек?

— Човек изобщо — навярно бих могъл… в яда си, Анфиса — не.

— Че аз питам ли ви за Анфиса? — И прокурорът се хвана за катедрата си, наведе врат и заби мечешката си глава във въздуха към Прохор. — А защо не бихте могли да убиете Анфиса?

— Аз я… Тя ми… Тя ме обичаше, беше влюбена в мен… А аз не я обичах.

— Тя ви е обичала, а вие не… Тъй ли? Добре. Но нали тя е била необикновено хубава и млада… — и прокурорът мръдна рошавата си вежда към снимката на хубавицата Анфиса, която се намираше заедно с пушките на масата, пред председателя. — Тогава защо да не сте…

— Смятах я за зъл гений на нашия дом — прекъсна прокурора Прохор.

— Отлично… Зъл гений на вашия дом. Но ставали ли са кавги между вас и баща ви заради нея?

— Не… Впрочем ставали са… Аз се застъпвах за майка си, за спокойствието на майка си.

— А не си ли спомняте, подсъдими, как една нощ след кавга с баща ви сте се втурнали към къщата на Анфиса Козирева и сте викали: „Ще я убия, ще я убия!“ В ръцете ви е имало оръжие…

Прохор се олюля и пристъпи от крак на крак.

— Не, такова нещо не е ставало — уверено каза той и отметна с ръка черния си перчем.

— А аз твърдя, че е ставало.

— Откъде знаете?

— Не смейте да ми задавате въпроси! — ревна като мечка прокурорът.

Всички се сепнаха. Прохор отстъпи крачка назад. Председателят посегна към звънеца, но ръката му плахо спря. Той измънка:

— Бих помолил господин прокурора…

— Моля съда да прочете показанията на селянина от село Медведево Павел Тихомиров — прекъсна прокурорът председателя на съда.

В показанията беше записано, че Павел Тихомиров наистина е чул думите „ще я убия“ от тичащия с нож в ръката Прохор, че Прохор Громов е приличал на луд или пиян и че го е прибрал в къщи Ибрахим-Оглу, черкезинът.

— Не е вярно! — викна Прохор. — Павел Тихомиров има да ни дава пари, ние му описахме кравата. Той ни отмъщава… Той лъже. Не е вярно!

— Кое е вярно и кое не е — ще прецени съдът, туй не е ваша работа — направи му забележка прокурорът, после зарови и двете си ръце в гъстата чорлава коса, разроши я и заприлича на стар циганин от страшна приказка. — А я ни кажете, подсъдими: с каква цел веднъж сте настигнали Анфиса Козирева, която пътувала с учителя от село Медведево за града, защо и от какво сте били по това време толкова разтревожен и защо след кратък разговор с вас Анфиса Козирева се е върнала обратно? Или и това не е ставало? И то не е вярно. — Без да сваля нито за миг от Прохор страшните си цигански очи, прокурорът пийна малко вода и се изсекна шумно като през бурия.

Прохор мълчеше напрегнато, подготвяше си уклончив отговор, но в главата му беше мрак и пустота и сърцето му се давеше в страх.

— Помислете си, помислете си — каза прокурорът успокоително и очите му престорено поомекнаха. — Впрочем: ако нямате какво да отговорите, можете да не отговаряте. Или можете направо да се признаете, че сте убили Анфиса Козирева. Вие!

Председателят дрънна звънеца и противоречейки си сам, каза:

— Тук няма убийци. Тук има заподозрени подсъдими.

— За едни може да няма, а за други — да има — изръмжа прокурорът. — Лично вие със същите изрази разпитвахте Ибрахим-Оглу. Та какво стана, подсъдими Громов? — твърдо, натъртено рече той и се наведе през катедрата.

В залата всички зяпнаха и се наведоха напред в злъчно, дебнещо очакване да чуят какво ще каже той.

Но Прохор Громов мълчеше, като да имаше сливи в устата си. Стори му се, че тоя стар циганин от страшна приказка е натикал него, невинния, в някакъв ъгъл и го души с лепкави мръсни ръце, които миришат на лук, катран и конска пот.

— Кажете, подсъдими — съвсем меко се усмихна прокурорът, като видя смущението на Прохор. — Съпровождалият Анфиса Козирева учител бил ли е длъжник на вашата фирма? Описвали ли сте кравата му, както на селянина Павел Тихомиров? Той има ли основания да ви отмъщава?

— Не. Няма.

— Моля съда да прочете показанията на отсъствуващия поради болест учител Пантелеймон Рошчин.

В показанията между другото се казваше, че той, учителят Пантелеймон Рошчин, на еди-коя си дата бил поканен от Анфиса Козирева да я съпроводи до града за нейна лична сметка, че на настойчивите въпроси на учителя за целта на пътуването Анфиса най-сетне му казала, че отива да занесе на прокурора едно „документче“, от което Громови здравата ще си изпатят, а Прохор няма да види сватба с годеницата си, с „оная Нинка“.

— Достатъчно — прекъсна прокурорът четеца. — Какво ще кажете по този повод, подсъдими?

— Не знам кой е лъгал в случая — с престорено възмущение, но вътрешно потръпвайки, рече Прохор. — Учителят ли е лъгал в показанията си, или Анфиса е лъгала учителя.

— Съдът ще прецени Анфиса ли е лъгала, вие ли лъжете сега — каза прокурорът и най-неочаквано тръсна глава и кихна гръмогласно, сякаш удари по барабан. С кихане му се обади от ъгълчето си и Иля Сохатих. Прокурорът пак тръсна глава, показа пълната си с жълти зъби уста и пак кихна. В отговор се раздаде силното кихане и на Иля Сохатих. Прокурорът тръсна глава за трети пъти и трети път кихна. Кихна трети път и Иля Сохатих. Прокурорът го заплаши с пръст, измъкна носната си кърпа и кихна за четвърти път.

Тогава цялата зала неочаквано прихна да се смее. Председателят задрънча със звънеца. Прокурорът викна към залата:

— Тишина! Ще изгоня всички!

Залата стихна обидено. Иля Сохатих целият премаля, страшно опули очи в прокурора, внезапно сбърчи лице и кихна за четвърти път. Тогава прокурорът сметна това за подигравка и рязко стрелна с грубия си юмрук към Иля Сохатих:

— Ей, ти там!…

На продавача му рукна кръв от ноздрите, той веднага се изпълни с вяра в мощта на прокурорските жестове, които действуваха дори от значително разстояние. Затисна носа си с кърпичка и излезе в коридора.

Прокурорът се ядоса и стана злъчен. Той заплашваше с очи председателя, свидетелите, Прохор и всички зяпачи.

— Сега, подсъдими, ни обяснете — смъкна той гласа си към ниските, бучащи ноти. — Обяснете защо ви е трябвало да настигате Анфиса Козирева и с каква красноречива заплаха сте можали да накарате тая озлобена от вашето поведение, упорита и горда жена да се върне?

Прохор има достатъчно време да подготви отговора си и каза:

— Аз тогава никак не бях добре със здравето. Не си спомням точно какво говорих на Анфиса и какво ми отвръщаше тя. Но, струва ми се, й рекох, че се каня през близките дни и аз да ходя в града и мога да я взема със себе си. Тя се съгласи. Туй беше всичко.

— Всичко?

— Всичко.

— Моля да бъдат прочетени по-нататъшните показания на учителя Пантелеймон Рошчин.

Секретарят зачете монотонно:

— „Анфиса Петровна Козирева, от страх, че Прохор може да й отнеме важния изобличителен документ, не се решаваше да остане насаме с Прохор Громов и на връщане пътувахме тримата заедно: потърпевшата до мен, Прохор Громов на капрата вместо кочияша. Загледана в гърба на Прохор, Анфиса Петровна няколко пъти каза сякаш на себе си: «Мили, мили… сега си мой навеки…» Аз погледнах жената и я попитах: «Какво ви става? Приличате на пияна…» Тя ми отвърна: «Нищо. Днес съм много радостна.»“

— Достатъчно! — удари с длан по катедрата прокурорът. — Не може ли да ви подскаже това, подсъдими, по-нататъшния развой на вашето поведение?

Прохор дишаше тежко. Пленителният образ на Анфиса се мярна в настръхналата му памет, остра болка прониза душата му: „Анфиса, скъпа, мила!“ — искаше да викне той и да хукне натам, към Медведево, към далечния, скъп за него гроб.

— Е?… Съдът чака.

Прохор мълчеше и въздишаше често и тежко. Той едвам се сдържаше да не се разридае.

— В такъв случай, подсъдими, аз ще го кажа вместо вас. Слушайте внимателно и не правете трагични гримаси. — Прокурорът пийна малко вода и пак заби късите си, дебели пръсти в бухналата си черна коса. — Вие тогава сте казали на Анфиса, че ще се ожените за нея. Уверили сте я в това. Ако разсъждаваме логично, това е бил единственият сигурен, убедителен, гарантиращ успеха довод, с който сте разполагали. Вие сте имали обмислен план за това, как да излъжете Анфиса. И сте сполучили напълно. Отлично. Сега излиза така… Слушайте внимателно. Да допуснем, че бяхте се оженили за Анфиса. Но тогава вие отведнъж бихте се превърнали в бедняк: парите на Куприянови щяха да ви избягат, а баща ви сам обича да си поживее, от него надали щяхте да изкопчите нещо. Така ли е? И след като сте си направили тая сметка, вие сте разбрали и веднага сте почувствували, че ви е нахлузена примка. Разбирате ли? Нахлузена ви е примка… — Прокурорът изрече тия думи натъртено, с някакво сладострастие и захапа с жълтите си зъби своите изкривени устни.

Прохор наистина почувствува, че му е нахлузена примка; той бързо премисляше какво друго ще му каже прокурорът и как да измъкне главата си от тая примка. Нервите му бяха напрегнати. Той виждаше силата на своя враг и знаеше, че от него милост няма да дочака, затова реши да се защищава на всяка цена. На всяка цена. Да.

Поглеждайки тържествуващо ту към Прохор, ту към притихналата зала и съдебните заседатели, прокурорът продължи с подигравателен глас:

— Когато примката почти се затегнала около врата ви, чувството за самосъхранение ви подсказало единствения логичен изход от това положение, в което сте били изпаднали вие и семейството ви. Този престъпен изход е — завинаги да отстраните Анфиса. И вие сте я убили. Да, да, убили сте я! — И прокурорът рязко стрелна с юмрук пребледнелия Прохор. — Намерението да унищожите човека, който е държал в ръцете си вашата съдба, се е подготвяло в душата ви неусетно и малко по малко, но осъществяването на това намерение е избухнало във вас мигновено. За това може би е спомогнала бурята, наситеният с електрическа енергия въздух. През нощта, по време на бурята, сте грабнали пушката — не тая, не сачмалийката, а ей оная, дето е до двуцевката, шомполната пушка за лов на мечки, която не е можал да намери у вас при обиска бившият ви местен следовател, който е вече уволнен. Ей оная пушка. Виждате ли я? Вие сте я заредили с куршум, подходяща тапа — ако се не лъжа, дванайсети калибър — не сте имали, в бързината сте откъснали ей от този вестник достатъчно парче хартия, смачкали сте го здравата и сте затапили с него пушката. Така ли е? Тази тапа е била намерена по-късно в стаята на убитата. Сега за съжаление тя е изчезнала по някакъв тайнствен начин. За загубването на това ценно веществено доказателство вашият бивш следовател по всяка вероятност ще бъде даден под съд. Това между другото. Да продължим по-нататък. След това вие сте хукнали с пушката на улицата, прехвърлили сте се през стобора в градината на Анфиса Козирева, при което сте оставили на стобора кална следа и драскотини от токове, после сте се промъкнали до единствения незатворен с капаци прозорец — до прозореца, на който съгласно уговорката ви е седяла в стаята потърпевшата. Тя, както сте се били уговорили, ви е чакала… Кого другиго? Разбира се, че вас! Вие самият сте били напълно невидим в тъмното, но за сметка на това великолепно сте виждали Анфиса Козирева: зад нея е светела лампа. След точния изстрел вие сте дотърчали в къщи, събули сте се, сам сте си измили много добре ботушите, нещо, което преди това не сте вършили, преобули сте се с топли валенки и сте влезли в кухнята. Нервната ви система е била силно възбудена. Психиката ви е била застрашена от тежък крах. Но мъдрият инстинкт, заложен в най-затънтените кътчета на човешкия организъм, както винаги в такива случаи, ви се е притекъл на помощ: изведнъж в организма са задействували други центрове, душевното ви напрежение е отслабнало, почувствували сте страшен глад. И сте смаяли с апетита си вашата готвачка Варвара Здобвева. Като сте създали по такъв начин работа на стомаха и черния си дроб, вие едновременно с това сте изгонили от главата си излишния приток на кръв, който е държал нервите ви в напрежение. Вие криво-ляво сте се успокоили, разсеяли сте се, събудили сте Иля Сохатих, шегували сте се с него, пили сте водка, свирили сте на китара — с една дума, направили сте всичко, което се полага по програма на неопитен убиец. След това, за да отклоните подозренията от себе си, сте надникнали в стаичката на Ибрахим-Оглу, като сте поканили да надникне там и Иля Сохатих: нека и той знае, че Ибрахим не си е в къщи.

— Аз не съм убил Анфиса! Гнъсно е да твърдите това… Несправедливо е! — внезапно се развика Прохор и съдът забеляза, че устните му се кривят, а очите му са подивели и святкат. — Не съм я убивал аз… Аз не можех да я убия. Аз я обичам, аз я обичах… Аз…

— Как? Обичали сте я? — викна и прокурорът.

— Да, обичах я… Обичах я!

— Но нали преди няколко минути лично вие отричахте това?

— Тогава излъгах… Проявих малодушие. Но още веднъж заявявам: аз не съм я убил.

— Но тогава кой е убиецът?! — Мечешкият глас на прокурора блъсна Прохор в челото.

Прохор зажумя и пак отвори полуделите си очи. Целият му бъдещ живот, всички мечти и планове стремително рухваха в някаква бездна, като се премятаха с желязно дрънчене, а над бездната се мяркаха в мъгла Нина Куприянова, инженер Протасов, Константин Фарков, Инокентий Филатич и още безброй непознати хора, всички му се присмиваха, съскаха в сърцето, в мозъка, в лицето му: „Нищожество, самохвалко, глупак! Не те бива, не те бива, не те бива.“ И кулата на бъдещите му големи дела се разклати и се провали с грохот вдън земя. Няма вече живот за него, край на всичко. Някаква тъмна, странна сила неочаквано влезе в душата му, Прохор рязко махна с ръка, направи една крачка към прокурора и святкайки с очи, се тупна в гърдите!

— Знам кой е убиецът!

— К-о-о-й? — злъчно проточи Страшчалов. — Да не би да е Шапошников, който се е превърнал в главня заедно с убитата? Той ли е?

— Не, не…

— Може би Иля Сохатих, въоръжен с онуй пищовче там, чийто куршум ще отскочи дори от лопата?

— Не…

— Може би отец Ипат или приставът, или най-сетне баща ви? Може би Анфиса Козирева сама се е убила?

— Уби я…

— Кажете де? Кой?! — Мечката се изправи на задните си крака и тръгна към обезумелия Прохор. — Хайде де, кой?!

— Анфиса Петровна е убита от… Ибрахим-Оглу.

Над Прохор се размахаха две крила — бяло и черно.

Той извика и припадна.

Свестиха го. След малко председателят попита Прохор може ли да продължи да дава показания. Той каза:

— Мога.

И започна от запознаването си с черкезина още там, в губернския град. Той започна да закопава Ибрахим-Оглу с бърз, оживен глас. Показанията му бяха хаотични, понякога той повтаряше едно и също, истерично крещеше някаква една и съща фраза, губеше нишката на разказа си, често пиеше вода, озърташе се къде да седне. Донесоха му стол и председателят още веднъж го допита може ли да дава показания спокойно, без да се вълнува, защото в такова възбудено душевно състояние подсъдимият рискува да изпадне в грешка, да насочи съда по погрешен път.

Не, не! Прохор моли още сега да го изслушат докрай, той се чувствува здрав, напълно се владее и ще говори само истината.

— А ако се вълнувам — каза Прохор и блуждаещите му от един предмет на друг очи плуваха в сълзи, — вълнувам се единствено затуй, че ми е тежко да свидетелствувам против Ибрахим: аз дължа на този човек живота си, той много ме обича… Да, обича ме… И е силно привързан към мене… Но щом като господин прокурорът ме смята за убиец, аз не мога повече да прикривам Ибрахим… Не мога да прикривам един разбойник. Поради зверската си глупост той ми отне най-свидното, отне ми всичко! Не мога да го прикривам! Не мога!

Устата на Прохор изведнъж стана права и строга, на лицето му не трепва нито един мускул.

Отмалелият от умората, жегата и задухата черкезин се бори с дрямката и се старае да разбере какво говори неговият джигит Прохор. А подсъдимият Прохор Громов се е овладял и сега дава показания със спокоен, твърд глас и наивно се чуди на спокойствието и твърдостта си. Чуждата тъмна сила, която влезе в него, все по-здраво овладяваше волята му и сърцето на Прохор се превърна в лед.

Да, да. От мига, когато в живота на Громови се набърка клетата Анфиса, от която най-много си патеше Маря Кириловна, Прохор неведнъж е чувал от черкезина, че той, черкезинът, се кани да убие Анфиса. И Ибрахим напразно лъжеше вчера съда, че само бил сплашил Анфиса с ханджара си, че това било чисто й просто навик, шега. Това не е вярно; бившият каторжник Ибрахим-Оглу може да убие всеки човек всеки момент. Да, да, всеки момент. После Прохор си припомня един свой разговор с Иля Сохатих. Продавачът му разказвал за телеграмата, която Ибрахим-Оглу се канел да изпрати до него, Прохор, в Москва, когато Прохор е бил там със семейство Куприянови. В тая телеграма имало ясен намек за Анфиса, че трябвало да й се свети маслото… За съжаление Прохор не е получил телеграмата и не може да я представи на съда.

— Пардон! Тук е, тук е! — чу се внезапно от тъмния ъгъл. Беше Иля Сохатих. Той скочи и ровейки из джобовете си, се завтече като петле към съдийската маса. Върхът на носа му беше окървавен. — Ето, заповядайте… Вследствие на неотдавнашното ми самоубийство съвсем бях забравил, че притежавам тоя документ. Ето го… Подари ми го за моя албум за спомен нашият градски телеграфист, името му вследствие на личното ми самоубийство не мога да си спомня. Тая телеграма я е надраскал с ченгелите си Ибрахим-Оглу, престъпният убиец… Към това нищо друго не мога да добавя вследствие на туй, че… въобще. — И за да си придаде по-голяма важност, той заклати задник и лакти, докато се връщаше на мястото си.

— Дайте гласност на документа — заповяда председателят на секретаря.

И същите онези ченгели, затваряйки тайния кръг на предназначението си, тоя път прозвучаха така:

— „Прошкъ ила си в къщи бъркотии някуй трябва да му се свети маслуту. Пиши Ибрахим-Оглу. Много трябваш.“

Хартийката тръгва от ръце на ръце. У председателя и съдебните заседатели тя събужда особен интерес. Смисълът й заинтригува и публиката: в залата се чува злорад шепот и към подсъдимия черкезин се насочват злобни погледи. Ибрахим на два пъти понечва да каже нещо, но засега не му дават думата.

Прохор свободно си поема дъх и продължава показанията. Гласът му звучи твърдо и безчувствено.

Малко преди катастрофата Прохор наистина решил да се ожени за Анфиса. Сега той е длъжен откровено да си признае, че е обичал Анфиса беззаветно, че всецяло е бил покорен от нея. С женитбата си за Анфиса той искал да възстанови между родителите си изгубените мир и спокойствие.

Прохор нищо не криел от Ибрахим, не скрил и намерението си да стане мъж на Анфиса. Той си спомня как Ибрахим му викнал: „Магаре с магаре, не Анфис ти е пшеница, а Нина Куприян.“ Тоя каторжник Ибрахим-Оглу изобщо мразел Анфиса. Тоя простодушен каторжник на няколко пъти бил заявявал и на Маря Кириловна буквално следното: „Недей плака, Машка… Тая змия Анфиска ще я смажа с крак…“ Подобни фрази Прохор доста често чувал от Ибрахим лично или ги подслушвал. Трябва да се има предвид, че черкезинът хранел топли чувства не само към семейството на Громови, но и към Куприянови. И когато се убедил, че Прохор е готов да се ожени за Анфиса, тоя примитивен човек се решил на последната крачка. Направил си сметката, че смъртта на Анфиса ще е добре дошла за всички: и за Громови, и за Куприянови. Ибрахим-Оглу наистина убил Анфиса с Прохоровата пушка, но тая пушка Прохор почти не я използвал, тя била захвърлена някъде в килера. Затуй тая пушка за лов на мечки не е била открита от местния следовател на село Медведево, който инак е извънредно изпълнителен и честен човек. Да, Ибрахим наистина е използвал за затапване парче от вестника на Прохор. Но какво толкова чудно има тук… В стаята на Прохор, както и навсякъде в къщата, тоя разбойник можел да влиза, когато му скимне.

Ибрахим-Оглу седеше като втрещен, зяпнал и вперил опулени очи в каменния гръб на Прохор. Той не вярваше на ушите си, отказваше да разбере какво говори Прохор. Сякаш беше затрупан от някаква внезапно рухнала грамада. Устните му потрепваха и се разкривяваха, ноздрите му се разширяваха от трупащата се ярост, а някакви жълти кръгове засенчваха светлината пред очите му. „Не! Туй не може да бъде… Там, до масата, не е Прохор, и гласът не е неговият. Туй е шейтан, шейтан…“

— Беж, шейтан! Кой? Аз?! Аз ли съм убил Анфис? Лъжеш, куче!! — пронизително се развика черкезинът, който беше скочил и се държеше за плешивата си, плувнала в пот глава.

В залата изведнъж се вдигна глъч и злобен шепот: „Аха, лъжеш, а?! Проклет убиец!… Лъжеш?…“

Черкезинът се озърна, бялото на очите му засвятка враждебно. Председателят се залови да възстановява реда в залата. Черкезинът бе изгонен и излезе, съпровождан от стихващия враждебен шум на тълпата.

Подвикването на Ибрахим-Оглу дойде за Прохор като шибване с бич. Той долови в заплахата на черкезина явна опасност за себе си и още в момента реши да го довърши с един удар.

— Видяхте ли — възмутено каза той, облиза сухите си устни и направи жест към затръшналата се зад черкезина врата. — Видяхте ли? Убиецът на всичко отгоре се осмелява да отрича. Аз исках да премълча, дори бях готов на колене да моля съда да смекчи наказанието на тоя глупав убиец, но сега съм принуден да заявя пред съда, че преди много години тоя злодей е убил бащата и майката на Яков Назарич Куприянов, търговец от град Крайск. Ето колко струват показанията му, че той никога никого не бил убивал. Най-покорно моля съда да изиска показанията на потърпевшите телеграфически или да призове Куприянови тук — бащата и дъщерята. Те ще разкажат всичко подробно, ще разкажат как тоя каторжник пред мен и пред покойната ми майка се търкаляше в краката им и се разкайваше за убийството. Аз ще бъда необикновено щастлив, ако тези мои думи свалят от душата ми сянката на подозрението, че съм убил… кого? Че съм убил жената, чиято смърт ще оплаквам цял живот.

Завереното от надлежното началство в град Крайск телеграфно показание на Яков Назарич Куприянов се оказа решаващо за подсъдимия Ибрахим-Оглу. Търговецът Куприянов предвидливо бе уведомен от Инокентий Филатич за възможния обрат в процеса. Писмото на Инокентий Филатич бе изпратено от село Медведево не по пощата, а по специален човек: хем по-бързо, хем по-сигурно.

Въпреки че новото за съда престъпление не можеше да утежни присъдата на Ибрахим поради изтеклата давност, авторитетното показание на търговеца Куприянов даде на съда съществен повод да охарактеризира черкезина като злостен, непоправим убиец.

И всички негови показания, които той току-що бе дал на съда — случаят, когато Анфиса се връщала вечерта от Громови и черкезинът с изваден ханджар я заплашвал, че ще я убие, а на другата заран бил разпитван от пристава — това и други подобни показания, които черкезинът с такава убедителна увереност отхвърляше, сега се възправиха срещу него като неопровержими свидетели на вината му.

Заключителната реч на прокурора Страшчалов беше ярка по език, мисъл и неукротим патос. Защитавайки Ибрахим-Оглу, той яростно се нахвърли срещу Прохор Громов. Твърдеше, че обвиняемият Громов, „тази отровна пълзяща гадина на нашето време“, е не само користен убиец, не само хладнокръвен предател, който, за да се спаси, решава да погуби верния си слуга, но и подпалвач… (На това място председателят с протестиращ жест размаха звънеца.) Да, подпалвач! Кой е имал полза от пожара в къщата на убитата? Единствено Прохор Громов. Защо? За да скрие из един път всички веществени улики, документи, писма и прочее. Кой в действителност е подпалвачът? Нали къщата е била заключена, запечатана, пред вратата е седял караулен, а пожарът е избухнал отвътре? В края на краищата покойната не е могла сама да стане и да се подпали. Не, тук безспорно е бил скроен хитър номер…

— И сега аз питам кой е подпалвачът. И отговарям: разбира се, не Прохор Громов лично, той, за голямо съжаление, е здрав и невредим (иззвъняване на председателя), а вместо него е загинал, пак за мое съжаление, някой нещастен глупак, може би пияница, подкупен от Прохор Громов за шепа петачета. Граждани заседатели! Вникнете в ясния смисъл на изложените от мен, призоваващи за възмездие факти, поискайте съвет от съвестта си и кажете право в очите на тоя кръвожаден Шейлок, на тая опасна издънка на опасен род тъмни аферисти: „Да, виновен!“

И въпреки всичко, въпреки блестящата реч на прокурора съдебните заседатели произнесоха присъда „не, невиновен“ за Прохор Громов и „да, виновен“ за Ибрахим-Оглу.

По такъв начин търговският син Прохор Петрович Громов съдебно бе оправдан. Това му струва големи душевни терзания и близо петнайсет хиляди рубли суха пара, оставени чрез ловкия Инокентий Филатич в клетото градче.

Ибрахим бе взет под стража. От залата на съда черкезинът пое направо към каторгата. Обзет от някакво умопомрачение, скърцайки със зъби, той извика на Прохор:

— Проклето човек!… Проклет да бъдеш!…

Но Прохор е като камък. Прие удара, без да се огъне.

1

Помниш ли, читателю, бурната нощ, когато загина Анфиса? Над цялата тайга, над целия свят гърмеше тогава буря, падна гръм и в миг изгоря къщурката, построена на времето от Прохор Громов. Оттогава се минаха няколко години.

Угрюм-река! Имало ли те е някога и съществува ли на света земята, която са миели твоите води? Или много отдавна, още преди Петрово време, те е измислил някой стар сладкодумен разказвач, измислил те е и те е пуснал по широкия свят, за да бъдеш предавана във вековете като лекокрила песен от уста на уста, докато не те забравят хората?

Нека е така, нека изобщо да не те е имало на тоя свят. Но ето че сега ти, Угрюм-река, получи право на съществуване, ти олицетворяваш Живота.

Едно бяло корабно платно се появи на хоризонта и хората на брега се мъчат да познаят: накъде плава корабът?… Отговорът е ясен: корабът ще стигне там, накъдето го насочи кормчията, накъдето го понесе разлюляната вълна.

Дали от вятъра, дали от бялото платно, дали защото вълните се гонят безспир — но времето забързано профучава над земята.

Прохор Громов рязко завъртя кормилото на кораба: корабът заби нос в брега.

Действувайте, действувайте, Прохор Петрович!

Величавата Угрюм-река е в краката ви.

Имате думата!

Сега на мястото, където беше изгорялата къщурка, се е разпростряла главната резиденция на Прохор Петрович Громов. Постройките й заемат точно четири квадратни километра.

Ей го високия хълм на брега. И тоя хълм отдавна ни е познат. От неговия връх една дъждовна ветровита нощ Прохор крещеше на Угрюм-река самохвални думи.

Сега Прохор Громов не е същият и Угрюм-река не е същата. Променил е лице и самият хълм. На върха му има кула. Тя бе проектирана по подобие на Айфеловата кула от инженера-американец мистър Кук. Цялата е от греди, скрепени с железни болтове. Четирите й лапи са стъпили с яките си ферми на заровени в земята камъни, тежки по няколко десетки тона всеки. С осемдесетметровата си височина кулата доминира над цялата тайга, десетки километри наоколо са достъпни за погледа й и въоръженото с бинокъл око може в подробности да разгледа какво е създал Прохор. Когато задухат силни ветрове и тайгата се превива и трещи, върхът на кулата се люлее и описва в небето кръг с диаметър близо два метра. Цялата кула, сякаш обзета от страх да не рухне, кресливо спори с вятъра: пращи, скърца, стърже. Тя е боядисана в небесносин цвят и е кръстена с поетичното име: „Отваряй си очите“.

Точно в средата на кулата е летният работен кабинет на Прохор Петрович. От петте големи предприятия дотук стигат пет телефонни кабела. Кабелът от златната мина „Достан“ се разклонява и към най-долния етаж на кулата, където денонощно дежури караулен, братовчед на покойния артилерист Вахрамеюшка — Федотич, и той стар еднокрак артилерист. Щом се промиеше нов пуд злато, от мината обаждаха на караулния. Той закуцукваше с дървения си крак навън, прекръстваше се и си казваше:

— Още един пуд… Тю, да му се не види, боже, прости ми!… Пари при пари отиват… Огън! — и подпалваше фитила. Сложеният до основата топ изгърмяваше.

 

 

Топът изгърмя, кулата трепна. Прохор също трепна и капна мастило на хартията. Той се втурна към отворения прозорец, през който влизаха струйки миришеш на развалени яйца барутен дим, надвеси се над пропастта и безнадеждно викна на оглушалия от изстрела Федотич:

— Ей! Дърти дяволе!…

Но „дяволът“ стоеше разкрачен със зяпнала уста. Прохор грабна от перваза една саксия с цвете и я запокити право към главата на Федотич. Но саксията се изтърси до краката му и стана на сол.

— Колко пъти съм ти казвал, говедо, първо да ми даваш сигнал и чак тогаз да стреляш?!

— Виноват! Погрешка стана! Мислех, че не сте си горе…

— Отивай в кантората! Кажи им да те глобят три рубли!… — И прозорецът опустя.

Летният кабинет на Прохор е постлан със скъпи килими. Шкафове с папки. По прозорците, на огромната маса се виждат образци от минерали: тук има и меден пирит, и кръгли сферосидерити, и червени пясъчници, и съпътствуващи златото кварцови скали. В стъклени епруветки — откритият неотдавна графитен прах, проби от златоносни пясъци, изкусно изработени макети на късове злато. Ей го макета на най-големия къс самородно злато, тежък 6675 грама. Оригиналът, естествено, се намира в Прохоровата къща, в стоманения огнеупорен шкаф. На стената — разноцветни таблици, графици, схеми, генерален план на всички владения на Громов. В ъгъла са сложени зареден щуцер и ловна пушка с вити дамаскски цеви. На мечешката кожа, до пушките, дреме як вълк. От време на време той поглежда с едно око към стопанина си и пак заспива. Прозорецът е отворен, но въздухът е просмукан с миризма на махорка: Прохор Петрович прилича на циганин и пуши като циганин. Главата му е чорлава, черната му брада рошава, личи си, че стопанинът рядко се спира пред огледалото. Едрото му лице със здрави мускули има бронзов тен, кожата на носа му се лющи. Очите му са подвижни, бистри. Между гъстите вежди преминава дълбока вертикална бръчка; тя придава на лицето му някакъв трагичен израз. Когато той изпадне в пристъп на злоба, лицето му кара дори вълка да трепери.

Нина Яковлевна рядко се отбива в кулата. Веднъж тя донесе тук една малка икона и я постави в предната половина на стаята, на рафта. През време на един ураган иконата падна зад шкафа и до ден-днешен стои там. Вместо иконата сега на тоя рафт е сложен един бял бухал.

Със стъклени жълти очи бухалът мъдро наблюдава душевните преживявания на Прохор Петрович, но мрачно мълчи за това, което вижда. Може би в тъмните нощи, когато кулата е безмълвна, той разказва едно друго на изправеното на задните си крака мече, мъртво като него. Може би, може би. Неслучайно хората се страхуват да минават нощно време край кулата. Носеше се мълва, че окъснели минувачи били чували женски ридаещ глас: и не се знае нечия мъртва душа ли е затворена в тая страшна кула, вятърът ли фучи горе между дебелите греди или мъртвият бухал ломоти своята лунна приказка. Какво ли не дрънкат хората.

Когато се научи за тия глупави одумки, инженер Протасов на няколко пъти обикаля кулата точно посред нощ. Веднъж дори отиде с Нина Яковлевна; тя се страхуваше, трепереше, притискаше се до него: кулата се издигаше далеч от постройките, насред тайгата. И — изведнъж, ето!… зарида, забълбука. Инженер Протасов се ослуша, прихна да се смее, закани се в тъмното с пръст, направи крачка към вратата на пазача, отвора я широко. От стаичката се дочу измъченото свистене, хъркане и пращене на спящия артилерист Федотич.

— Ето как се рушат легендите — иронично каза инженер Протасов и те със стопанката тръгнаха да се прибират.

— Защо винаги се шегувате? Ама че сте скептик!… Та лошо ли е да вярва човек във всичко тайно? В илюзията, в приказката, в тайнствения свят? Това всъщност е най-поетичното, може би най-главното в живота…

— Най-главното е самият живот. А в живота — човекът. Аз вярвам в ума, в разума: аз съм рационалист, а вие сте затънали в предразсъдъци… Нина Яковлевна! Докога? — Той й се изпречи на пътя и трагично вдигна вежди, с несигурна иронична усмивка я загледа в лицето. — Нали сте образована, умна…

— Моля ви се, моля ви се… — Тя бързо го теглеше обратно, към къщи. — Не сте ли чели, да речем, французина Шарл Рише?

— Какво? Това са чисти измишльотини!

— Моля ви се! Но все пак цяла плеяда учени…

— Не им вярвам…

— Моля ви се, започвате да ме ядосвате, Андрей Андреич…

— Не им вярвам, Нина Яковлевна, не им вярвам! За мен пръстът си е пръст. Всичко останало, извинявайте, е абсурд, химера, мит.

Така се дразнеха те взаимно, докато го нямаше Прохор Петрович: тогава той обикаляше чужбина, ходи в Германия, в Белгия. А сега… Прохор Петрович си е в къщи.

Той изчисти мастилената капка от хартията и ядосвайки се на Федотич, извади от дясното чекмедже една тетрадка с червена атлазена подвързия: „Златен регистър“. Вписа в нея един ред за новия пуд промито злато, пресметна добива за половин година — два тона триста четирийсет и два килограма и триста и четирийсет грама, стана шумно и с ръце в джобовете тръгна да се разхожда нагоре-надолу из кабинета. Вълкът вдигна глава от протегнатите си лапи, погледна Прохор с присвити очи, отвори широко зъбатата си уста и се прозина сладко. Голямата лула в устата на Прохор димеше отвратително.

Зазвъня единият телефон, веднага след него — другият.

— Ало! Ами да… Чакайте, чакайте! Да взема молива. Диктувайте!… Седемстотин и четирийсет тона ръжено брашно… Ох, омръзна ми вече това брашно! По-нататък! Елда — шейсет и пет тона. По-нататък!… Просо… Колко просо? Тъй, записах. Бяло брашно? Сто и петдесет тона… По-нататък!

Той направи цял списък, грабна слушалката на другия телефон.

— Е? Слушам. Какво? Срутване ли? Убити нали няма? Какво? Колко? Тю, да му се не види!… Женен ли е? Не? Майната му! Съставете протокол. Урядникът да дойде да ми докладва. Какво? Нямам време… — Той захвърли слушалката и грабна третата:

— Кантората ли е? Приемете две телеграми! Томск. За Кухтерин. Копие за клона на търговската къща Громов. Да се изпратят срещу заплащане в брой: ръжено брашно седемстотин и четирийсет тона, елда шейсет и пет тона. Записахте ли си? По-нататък!… — Той издиктува дългия списък на необходимите за два месеца продукти — четирите телефона непрекъснато звънят с все сила, той се мръщи, вдига слушалките им, заповядва в кантората: — Стойността да се пресметне точно, копието да е при мен след половин час.

Взема домашния телефон:

— Нина, ти ли си? Какво искаш? Няма да си дойда за обед. Нямам време. Изпрати ми коняк, хайвер, парче телешко. Протасов няма ли го там?

Окача слушалката, взема другата.

— Инженер Кук там ли е? Аха. Добър ден, мистър Кук. Какво става, проектът за мелницата готов ли е? Елате с проекта точно в четири. Знаете ли какви грешни пари плащаме за това брашно?! Строежът трябва да почне незабавно. Да се работи с пълна пара. Добре. Ще ви чакам!

Натрапчиво, непрекъснато се звъни. Прохор взема слушалката.

— Ало! Кой е? Протасов, вие ли сте? Какво? Водата залива мините? Веднага изтеглете работници от изкопите, мобилизирайте копачите и секачите. Всички на изпомпването на водата! Какво? Утре е неделя? Работата да не спира. Най-строго заповядвам празникът да се смята за делничен ден. Обещайте им водка. На урядника и стражарите нека се внуши, че трябва да си записват недоволните. Алармаджиите и подстрекателите да се уволняват незабавно. Протасов, чувате ли? Ако водата залее мините, вас ще държа отговорен. Какво? Не можете да гарантирате? Довиждане!

В такива напрегнати телефонни разговори преминава целият му работен ден. Прохор нервничи, преграква, ядосва се на вълка, загдето той с нищо не може да му помогне. Впрочем Прохор Петрович обича да работи сам.

Точно в четири вълкът скочи, изръмжа и се затича към вратата.

— Добър ден, мистър Кук. — Прохор направи една-две крачки към високия, избръснат човек с открито лице. — Е, как е?

— Ето проекта — каза инженерът през зъби, облизвайки с тънките си прави устни крайчеца на една пура. — Изчисленията са проверени, но… — Американецът с два изпънати пръста издърпа като с дилаф пурата от зъбите си и очерта с нея във въздуха затворена елипса. — Но аз бих смятал, че преди да разпишете проекта, трябва да съберете технически съвещания.

— Глупости — каза Прохор Петрович. — Сядайте, разгърнете проекта. Мелницата е моя, техническото съвещание съм аз.

— Но…

Без никакви „но“, мистър Кук. Фасада, разрез, план… Тъй, ясно ми е. Слушайте, какво сте го изрисували? Туй да не би да е картина? Достатъчно беше да го направите само с молив…

— Но… така съм свикнал…

— От излишните работи човек трябва да отвиква. Колко дълбока сте направили каменната зидария? Два метра ли? Много са. Стигат и два аршина. Аз познавам терена…

— Извинявайте, мистър Громоф… Но от терен до терен има разлика. Трябва много да се страхуваме от подпочвени води…

— Глупости! — каза пак Прохор Петрович. — Подпочвените води ще ги хванем с шпунтова стена. Ще излезе двойно по-евтино. — Той извади чертожните инструменти, разтвори пергела по мащаба, отбеляза на чертежа една точка, тегли през каменната зидария черта със син молив. — Туй ще е границата на зидарията. Стените също трябва да се намалят. Долу три тухли и половина, съгласен съм, а горният етаж — две тухли.

— Но… извинявайте… натоварването…

— Натоварването ли? А за какъв дявол слагате двойни железни Т-образни греди, когато наоколо в тайгата има колкото щете лиственици? Хем са по-яки от вашето желязо. Да се махнат, да се махнат. — Прохор сложи на чертежа срещу гредите нота бене с червен молив.

Американецът се намръщи учтиво, прехвърли с език пурата в левия ъгъл на устата си и каза:

— Това са машините… — и разгърна чертежите на котела и механизмите.

— Е, тук съм пас. От тая работа бъкел не разбирам. „Нека бъде“, както пишат царете. Съгласен съм. Дайте сметката. Колко трябват?

— Седемдесет и една хиляди пестотин трийсет и девет рубли, осемдесет и една копейки и половина.

Мистър Кук изговаряше тия цифри с много отчетлив тържествено-студен тон, като се наслаждаваше на звуците на собствения си глас. Вълкът се заслушваше в думите му, навеждаше глава наляво-надясно и мърдаше уши като заек. Мистър Кук, голям любител на руските пословици (той винаги жестоко ги изопачаваше), плъзна поглед по звяра и неизвестно защо си спомни: „Колкото и да храниш вълка, той все на кулата ще се качи…“ Много хуубаво…

— Колко, колко копейки?

— Какво? Осемдесет и една копейки и половина.

— И половина ли? Доста точно. — Прохор Петрови, се доближи заедно със стола си съвсем до мистър Кук и здраво сложи на рамото му китката на дясната си ръка. — Петдесет хиляди! И нито копейка повече.

— Не, не! — гнусливо помръдна рамо мистър Кук. — Седемдесет и една хиляди. Е, вярно, като вземем под внимание вашите поправки, можем да се надяваме, че…

— За бога, стига сте го усуквали. Петдесет хиляди!… Пийте… — Наля на себе си и на гостенина по водна чаша коняк.

— Техническото съвещание приключи, мистър Кук. За ваше здраве!

— За ваше здраве!

Мистър Кук се смъкна от кулата благополучно. По-нататък краката му започнаха да го носят, накъдето им скимне. Най-сетне той се закрепи насред пътя, поолюля се малко и с усилие на волята си наложи да върви твърдо, право, като по черта.

Прохор Петрович подхвърли на вълка парче телешко. Той тракна със зъби и го глътна, без да дъвче.

До късна вечер звъняха телефоните. Прохор изслушваше, даваше нареждания, проверяваше сметки, вписваше в книгите приходи и разходи, приемаше отчети и доклади. Бялата риза стана мокра на гърба му; той беше изпил цяла кофа плодов сок и изпушил цяла кесия махорка. В изключително напрегнатата работа той не забелязваше как лети времето. Отдавна вече бяха замлъкнали сирените на неговите заводи, работниците отдавна се бяха навечеряли и изтръшкали да спят в жалките си землянки, бараки, а дори и направо под открито небе, в колиби от борови клони. А Прохор Петрович още работи. Всички частици на мозъка му, заредени с мисъл, още дълго нямаше да се успокоят, но тялото му, изморено, молеше за почивка. Той се разходи из кабинета, сепна се от изквичаването на вълка, когото беше настъпил по опашката, запали електрическата крушка, уморено падна на мекото кресло и затвори очи. Да можеше да заспи, да се унесе за две-три минути. Но пред затворените очи се нижеха цифри, бележки, цифри, полици, нечия озъбена в усмивка уста, размахани ръце, проби от златоносни пясъци, женски усмихнати уста, пак безкраен низ от цифри, чертежи, машинни части. А в ушите му не преставаха да звънят отдавна замлъкналите телефони. И не можеше да се унесе.

Прокара краищата на пръстите си по склопените мигачи и отвори очи. Пред него стоеше вълкът, завираше муцуна между коленете му и скимтеше тихичко.

— Какво има, Лупус, да си ходим ли?

Прохор Петрович отиде до отворения широк прозорец. Виждаше се неговата осветена къща. Пред входа беше спряла двуколката на инженер Протасов. По Угрюм-река димеше далечен параход; той теглеше шлеп с желязо. Здрачът затуляше далнините. Тайгата отвъд реката се тъмнееше. По кея се щураха хора, светеше електричество, от кея някой викаше с рупор:

— Ей, вие на парахода! Шлепът да хвърли котва!…

Навсякъде лаеха кучета. Пазачите на складовете зачукаха по железните клепала. Някъде сдържано скрибуцаше хармоника.

— Господарю, господарката ви праща палтото.

Прохор се огледа. Мургавичката пъргава камериерка Настя се усмихваше с цялото си лице.

— И без туй съм целият потен — каза той, дошя му се да изпсува по навик, но размисли, бързо награби Настя и започна да я целува по засмяната влажна уста. Настя затвори очи, тя не се съпротивяваше. Вълкът се отдръпна на почетно разстояние, всмукваше въздуха с ноздри и тихичко пръхтеше, показвайки с лека усмивка зъбите си.

— Господарката ти прави грешка, като те праша при мен в кулата толкова късно. Глупачка е господарката ти. Можеше да изпрати момчето…

Настя поправи косата си, каза:

— Така си е. Вие сте известен шарлатанин по дамските сърца.

— Какво? Откъде си чула тая дума? Марш оттук! — тропна той с крак и изпрати с висок смях побягналата камериерка.

Сложи си белия каскет, нахлузи на врата на вълка нашийника, пъхна в устата му нагайката си и заслиза от кулата.

Долу старият Федотич чакаше Прохор на колено:

— Като на господ ти се моля, прости ми, недей ме глобява!

Вълкът душеше изпънатия по земята дървен крак на стареца.

— Не! — викна Прохор Петрович и дръпна каскета си за козирката нагоре-надолу. — Вас ако не ви стяга човек, ще се забравите…

В къщи завари инженер Протасов.

— Как е водата?

— Надвива. Дойдох да ви повикам, Прохор Петрович.

— Ама той не е обядвал — умоляващо рече Нина. — Прохор, сядай. Настя, сервирай пелмените. Бързо!

Прохор Петрович взе от чинията две филии черен хляб, намаза ги дебело с горчица, посоли ги хубаво, залепи ги като сандвич и ги пъхна в джоба си:

— Да вървим, Протасов.

Върна се някъде след четири часа заранта измъчен, прогизнал — в мината беше се пльоснал от дъсчената настилка в пълния с вода изкоп.

Спа в кабинета си до седем заранта. Събуди го вълкът — той беше опрял предните си крака на канапето и лаеше високо право в лицето на своя господар. В седем и половина вълкът и Прохор Петрович бяха в кулата. Започна обичайният ад на работния ден.

2

— Да — замислено каза Прохор Петрович. — След две години е десетгодишнината от сватбата ни.

— Знам. Помня — отвърна му Нина. — И стават три години, откак баща ти е в лудницата.

Прохор Петрович из един път се начумери и захвърли на подноса димящата си лула с махорката.

Лицето на Нина също трепна. Тя е с дълга, напомняща монашеска рокля. Голяма бяла яка, бели маншети на ръкавите, черна кърпа на главата, която красиво подчертава матовата белота на изтънченото й лице. Изпод кърпата се подава кичур тъмноруса коса.

Нина остави настрана книгата на Бебел „Жената и социализмът“ и втренчено погледна мъжа си с дълбоките си сиви очи.

— Да, да… В лудницата. Родният ти баща.

Прохор се сдържаше, мълчеше. Той нервно въртеше на пръста си пръстена с едър брилянт.

Нина с някакво съжалително фатално чувство в сърцето влюбено гледаше мърдащите му начумерени вежди, черната му подстригана по старовремски коса, черната брада и си мислеше: „Руски богатир… Сила, ум… Но защо, защо е толкова жестоко сърцето му?“

— Нина! — Той взе лулата си и започна да я разпалва припряно. — Каквото е сторено — сторено е. И точка.

Лулата съскаше, инатеше се, кафето в чашката изстиваше.

Нина каза натъртено:

— Всяко решение може да се пререши. А неправилно решената работа дори задължително трябва да се реши наново. Разбираш ли, Прохор, трябва! Инак става лошо.

— Прохор Громов решава изведнъж и завинаги.

— Напразно.

— Прохор Громов не греши.

— Тъй ли?!

Той злъчно почука с пръстена по масата и се изправи с целия си мечешки ръст. Бакъреното му лице пламтеше от червенина, сърдитите му очи святкаха с жестока студенина, като стоманени куршуми.

— Запомни, Нина!… Прохор Громов върви по земята с твърда крачка, тъпче тайгата като трева… И по-хубаво никой да не ми се изпречва на пътя. Толкоз!…

Но мощният му, ядосан глас бързо омекна под нежния поглед на Нина. Скърцайки с намазаните си, много добре лъснати ботуши, Прохор покорно се приближи до жена си и млясна ръката й. Тя го целуна по косата, накара го да седне до нея.

— Не се вълнувай… — каза му тя. — Помни само едно…

— Нина! — И широките му гърди под платнената руска рубашка задишаха шумно, със свистене. — Слушай… Аз чувствувам в себе си такава огромна сила, че… Дявол да го вземе!… — Той разтърси косматите си юмруци. — Всичко ще преобърна наопъки! Да знаеш!… Като ще живеем, да живеем! Като ще мрем, да мрем. А трябва да се живее истински. Всичко да пращи да бият камбани, да ехтят топове… Ех, Нина!… Монахиня си ти.

— Да, монахиня съм. А ти какъв си?

— Аз ли? — И Прохор се надигна тежко, прекатурна чашката с кафето. — Аз всичко мога. Не съм нито монах, нито игумен, нито поп…

— Жалко!

— Не знам кой се е загнездил в мен: звяр ли, бог ли. Само че цялата тайга наоколо, цялата област ще раздрусам и ще ги накарам да работят за мен…

— За теб?

— Да ми дадат, ако искат, дяволско блато, всички дяволи ще покръстя, ще ги облека с бели ризи и ще им заповядам да строят голяма църква…

Нина уплашено се прекръсти, скочи, взе да маха с ръце към мъжа си.

— Ей туй е Прохор Громов… И това не са празни приказки, а факт — завърши той с нисък, развълнуван глас и прегърна Нина през тънката талия. От Нина лъхаше на тамян, на цъфнала резеда, на здраве.

— Не живееш ли в хубава къща? Виж какво имаш пред очите си. Лошо ли е? — Той я заведе до прозореца, дръпна тежките рипсени завеси и показа с ръка. — Гледай!

Долу се разстилаше като тебризки килим цветна леха. Червени пътечки, зелени ясминови храсти, малки редици от кедри и елхи, изкуствени хълмчета с беседки и кулички, в далечината на слънцето лъщеше Угрюм-река.

— Харесва ли ти? И ти се заклевам, Ниночка, мила, че за десетгодишнината от сватбата ни ще живееш в дворец.

Нина въздъхна. Камбаната заби за литургия. Нина се прекръсти. По най-далечната пътечка на градината към църквата стройно, бавно, изправено, с отметната назад глава, крачеше отец Александър. Червеникавата му, дълга, гъста коса се беше разпиляла по гърба. Атлазеният му цилиндър лъщеше. Тъмносиньото расо беше ушито от столичен шивач.

След като изпроводи свещеника с благочестивия поглед на влюбена в Христос годеница, Нина попита мъжа си:

— На колко години си, Прохор?

— Не знаеш ли? — Той я целуна по стиснатите, безстрастни устни.

— Знам. Трийсет и първата караш. Но защо ми изглеждаш такъв възмъжал, видял и патил? А понякога… — И Нина се усмихна.

— Какво понякога?

— Такъв стар, стар — фалшиво се засмя тя, за да прикрие онова, което не можеше да изрече. — Хайде да идем на църква — каза тя. — Отдавна не си чувал нашия хор. Сега вече е от трийсет и двама души. Работникът Торопов има великолепна октава. Хайде.

— Не… Я аз по-добре…

Той отиде до телефона, позвъни:

— Кажете на Сохатих да се обади! Иля, ти ли си? Какво ще кажеш за един лов? Какъв фрак, каква литургия?! Стига си дрънкал глупости! Вземай кучето и идвай. Кажи да приготвят конете…

Нина Яковлевна Громова имаше десет хиляди рубли годишен доход от капитала, който беше донесла зестра на мъжа си. Всичките тия пари тя харчеше за благотворителни цели. Би изхарчила и повече, но Прохор Петрович не й даваше от своите печалби нито копейка. Той изобщо не признаваше благотворителността и винаги оставаше глух за хорската бедност. Първата грижа на религиозната Нина Яковлевна беше да построи в резиденция „Громово“ просторна църква. С проектирането на църквата и надзираването на строежа трябваше да се нагърби приятелят на Нина инженер Протасов. Социалист, атеист по убеждение, тогава той беше й казал:

— Аз бих ви посъветвал да построите вместо църква клуб за работниците… Нали знаете в какви условия живеят!

— Първо грижата за душата, после за тялото — възрази Нина.

— Човек може да се моли навсякъде. Вашият Христос дори е проповядвал, че трябва да се молим насаме. А когато живеят в землянки като смокове, хората се озлобяват дори срещу вашия господ…

Но той не можа да отблъсне настойчивите молби на Нина: прекалено ценеше приятелството й и се залови за тая натрапена му работа без необходимия патос, хладно. Затова църквата не стана много угледна. Дървена, отвън тя не хващаше око, но отвътре беше благолепда и винаги пълна с хора: в предприятията на Прохор Громов имаше близо три хиляди работници, а ако се броят жените и децата, надхвърляха и пет хиляди.

Нина Яковлевна влезе в храма като господарка, хората бързо й сториха път от вратата чак до мястото й до десния клирос, където за нея са приготвени килимче и стол. Църквата е претъпкана: работници със семействата си, селяни от околните села. Въздухът е сивкав и гъст. Тя се огледа, подуши: носеше се смрад, подправен от благоуханието на ливански тамян.

Усърдният богомолец Иля Петрович Сохатих днес отсъствуваше. Беше дошла само съпругата му Февроня Сидоровна, бивша вдовица на търговец от околийския град. Природата беше я надарила точно със сто и петнайсет кила. Беше познатият ни пристав. Сега той получава добра заплата, повишен е, як е като бик и е доста оплешивял. Но мустаците му са същите — юнашки. Двамата жандармски подофицери Оглядкин и Пряткин, едри като гренадири, с червеникави мустаци, си приличат като близнаци.

Инокентий Филатич Груздев — той също ни е познат — беше църковен настоятел. Изгълтаният от него на времето в квартирата на следователя криминален документ на Анфиса, както се казва, беше му понесъл: коремчето му се беше закръглило, старческите му бузи грееха от руменина. Едно само не му беше наред: фъфлеше, устата му беше хлътнала, нямаше зъби. Но скоро ще си сложи нови.

Тая неделя пред Нина най-нахално се курдиса излезлият преди няколко дена от тайгата златотърсач-хищник Гришка Папатака. Той още не беше успял да пропие всичките си пари, въпреки че от него яко лъхаше на водка. Нина Яковлевна се мръщеше, затуляше си носа с кърпичка. Той е в чудновата премяна: с извънредно широки шалвари от синя коприна на червени разлети петна, във всеки крачол на които можеха да се поберат по три шиника ръж, на краката си имаше партенки от алено кадифе, нови брезови цървули и вместо сако на голо (ризата му беше изгнила, той я беше хвърлил) — огромен шал, забоден на гушата с безопасна. Когато той се промъкваше през множеството, женорята завистливо опипваха шалварите и шала му, мъжете се кискаха в шепа, лукаво въртяха носове. А Инокентий Филатич си намигна сам, каза на помощника си:

— Гледай, още един благодетел се мъкне.

Наистина златотърсачът-скитник сега е червив с пари, а още довечера, ако не го защити острият му нож, сигурно ще бъде заклан или хвърлен в Угрюм-река.

Кресливо, нестройно запя хорът. Настоятелят, а подире му върволица доброволни помощници с блюда, с канчета тръгнаха да събират пари. След като се помоли в олтара с лице към престола и получи благословията на пастира, Инокентий Филатич важно се запъти с коремчето напред към своята благодетелка. В ръцете си държи медно блюдо, за кутрето му е заключено звънче, с което той от време на време звънва; знак да вадят хората кесиите си.

— Ей, дъртак! Първо при мен ела — тихо изхърка скитникът, той опули насинените си при някое сбиване очи и изви към настоятеля разбойническото си лице. Инокентий Филатич най-учтиво тракна с токове, поклони се на скитника, каза: — Ей сега — и с приятна усмивка заситни към Нина Яковлевна. Тя сложи на блюдото банкнота от три рубли. Настоятелят с още по-голямо внимание отиде при скитника, който злобно надничаше да види какво ще жертвува за бога благодетелката.

— Какво, три рубли ли? — и с презрение се изплю той през гнилите си зъби и с ловко чукане с мръсните си пръсти изхвърли банкнотата от блюдото. — Господарски пари не ни трябват, ние самите сме господари. Стой, не се клати. На̀!… — Той наперено отмести единия си крак с цървула настрана, навря ръка в гащите си, измъкна просмукан с пот портфейл, величествено хвърли на блюдото една банкнота от двайсет и пет рубли и се провикна, да го чуят всички в църквата:

— Православни! Аз, Ванка Непомняшчих, Гришка Папатака, забогатяващ златотърсач, жертвувам за божия храм двайсет и пет рубли точно… Загряхте ли?! А на тая кокона, дето е на килимчето, три й се откъснаха от сърцето… Молете се, братя, за благодетеля!…

Двама стражари шумно го повлякоха навън, напръсканите със слюнка брада и рунтави мустаци на скитника се тресяха, той се опъваше, викаше:

— Владичице, Богородице! Застъпи се за Гришка Папатака! Не им давай на тия мръсници да ме обиждат… Братя, удряйте ги!… Благодетеля не зачитат! Господи Сусе, господи!…

Зад църковната ограда стражарите му смъкнаха в своя полза шала, кадифените нови партенки, напердашиха го едно хубавичко и се върнаха в храма, мислено славейки господа за щедрите му милости към тях, грешниците.

Отец Александър, блестейки с патрахила си, с кръста на гърдите, със значката си за висше образование и с красноречието си, започна от амвона своята проповед. Всички богомолци се заблъскаха и като стадо овце се стекоха към амвона. Нина Яковлевна се качи на десния клирос и приготви за сълзите си батистена кърпичка.

Отец Александър започна проповедта с откъс от евангелието.

— В един град живял съдия, който не се боял от бога, нито имал срам от хората. И живеела една вдовица в този град и когато идвала при него, тя му казвала: „Защити ме от моя съперник.“ И не искал дълго време. А веднъж си рекъл: макар че нямам страх от бога и срам от хората, но тъй като тая вдовица не спира да ме главоболи, ще я защитя, та да не идва повече да ми досажда. И каза Христос на учениците си: „Чувате ли какво говори неправедният съдия, а бог може ли да допусне това спрямо избраните си, които го викат ден и нощ, макар че те не спират да го безпокоят…“

Отец Александър с театрален жест отметна с ръка назад червеникавите си кичури коса и с присвити очи погледна богомолците.

— Сега нека слезем от евангелските висини на земята. Говори се, че вие, трудещите се, сте били недоволни от получаваната заплата и сте се канели да обявите стачка. Казвам ви като пастир: стачката е дяволско внушение. Ще постъпите правилно, ако поискате от господарите си увеличение тихо и мирно…

И премина през църквата сдържан ропот:

— Молихме… Молихме… Полза няма.

— По-тихо!… Не вдигайте врява. Тук е божи храм. Казвате: „молихме“. Опитайте пак. Неотстъпно молете и гласът ви ще бъде чут. Защото в евангелието се казва: „Молете и ще ви се даде, хлопайте и ще ви отворят“. Нали чухте притчата за неправедния съдия? Омръзнала му вдовицата и той се вслушал в молбата й. Нима вашите христолюбиви господари са по-лоши от неправедния съдия?

— По-лоши са, по-лоши… За господарката нищо не казваме, господарката е добра, разбира ни… Ама…

— Спрете, тук не е тайно сборище, на каквито все по-често и по-често ви подмамват крамолниците… Нека изпита гнева божи всеки, който ги слуша! — заплашително викна отец Александър. — А чуйте какво ви казвам аз: решавайте работата по мирен начин. А аз, вашият пастир, ще съм с вас… Не губете кураж. Амин.

3

Празничната закуска беше сервирана в малката столова. Всичко е здраво, солидно, богато. Дъбова кръгла маса, столове от черен дъб с дърворезба, канапета. Стените са облепени с тъмни релефни тапети. Айвазовски, Клевер, библейски етюд от Котарбински, полилей и аплици от старинен бронз. На вратите и прозорците — завеси от тежка коприна. Нина Яковлевна, разбира се, има вкус, но при мебелирането на жилището й помагаше и Протасов.

— Може ли да сядаме? — каза той и седна.

— Да, да, заповядайте! Отец Александър, господин пристав, Инокентий Филатич, мистър Кук — сепна се стопанката.

Масата е подредена с изящество: порцелан, сребро, в старинните вази има букети от свежи росни цветя. Много вина, има и водка.

— Ех, де да беше сега тук отец Ипат! — простодушно казва приставът, докато налива водка на себе си и на съседите си. — Помните ли го, Нина Яковлевна?

— Да, да. „Чудо и половина“ — нали той?

— Същият… Е, за ваше здраве! Чудо и половина! — понадигна натежалия си задник и дрънна леко шпори якият, подкарал шейсетте пристав.

След смъртта на Анфиса той дълго, отчаяно пи, бе уволнен. Жена му го заряза, тръгна с готовия да се лепне за всяка фуста Иля Сохатих, после се покалугери — да си измолва прошка за срамния грях. А сърцето на пристава сега е напълно успокоено: Прохор Петрович, принуден от логиката на живота, взе пристава на служба при себе си и го награди с бившата си любовница Наденка. Приставът сега получава добра заплата и от държавата, и от Прохор Громов. Мнозина се страхуват от него. Работниците треперят. Инженер Протасов го ненавижда. Мистър Кук го гледа с високомерно презрение. Но всички старателно крият това.

Закуската беше скромна: баница, пържени гъби със сметана, пресни диви ягоди.

Когато се понапи, приставът присви очи към свещеника и каза безцеремонно:

— Отче Александре, многоуважаеми пастирю, а знаете ли, че вашата проповед малко така… понамирисваше?… Малко на таквоз…

— Вижте какво, Фьодор Степанич. — И свещеникът си наля половин чашка портвайн. — Вие да не би да сте епископ? Или може би консисторски цербер?

Приставът намигна на инженер Протасов — един вид, гледайте на какво ще го направя чернокапеца! — демонстративно се обърна с цялото си четириъгълно едро тяло към свещеника и буйните му, прошарени мустаци над издадената устна щръкнаха:

— Е, та какво?…

— Кой ви е дал право да критикувате моите беседи с вярващите?

— Туй право, отче, ми принадлежи по длъжност, по положената от мен клетва…

— А пред какво… пред какво сте се клели?

— Пред кръста и евангелието.

— А, видяхте ли?! Но в евангелието блудството се осъжда. А пък вие сте блудник, съжителствувате с любовница. Тогава как си позволявате да надигате глас срещу мен?

— Вижте какво, отче… Как ви беше името?… Отец Александър — приставът безцеремонно раздруса свещеника за празничното расо.

Стопанката застана между тях.

— Спрете, Фьодор Степанович… Стига сте спорили. Хранете се.

— Но, Нина Яковлевна, миличка…

— Без „миличка“, ако обичате…

— Извинявайте, Нина Яковлевна… Само че отец Александър желае да бръкне в джоба ви — биеше се в гърдите приставът. — Ами че той призовава работниците да направят дявол знае какво!…

Свещеникът шумно отмести стола си, прекръсти се към иконата и с оскърбен вид мълчешката излезе от стаята. Стопанката го увещаваше да остане, но той я благослови и на излизане й рече!

— Как можете да допущате в дома си тоя мизерабъл?

Нина избърса бликналите си сълзи, озърна се към вратата и каза развълнувано:

— Не знам какво да правя, отче. Но мъжът ми много държи на него… И ми се струва… Само че ме е страх да го кажа… Тук има нещо ужасно…

— Какво? Какво именно? — шепнешката попита свещеникът, доближи ухо до устните й и зачака отговор.

Когато стопанката се върна при гостите, мистър Кук, голям резоньор и любител на тостовете, вдигна чаша и извади пурата от устата си:

— Мадам, за ваше здраве! А освен това ми позволете да пия за Русия, чийто гост и слуга съм! — Когато биваше трезвен, той построяваше фразите си почти правилно, но подчертано старателното му произношение с рязко натъртване на всяка сричка го издаваше, че е чужденец. — Русия, господа, е страна на големите възможности и на голямото невежество, да не кажа нещо прекалено. Ето тук, пред очите ни, аз не бих казал, че стана една сцена с много коректно съдържание, о не! В нашата страна подобен казус не би могъл да се състои. Господин свещеникът и господин приставът се пикираха, как да се изразя… пикираха се извън рамките на скромността. Единият не разбираше мъдростта на казаните в църквата думи. Съдържанието на проповедта аз научих от мой лакей Иван… Другият, а именно мистър отец Александър, се набърква в личния живот и започва да разравя много мръсното бельо на господин пристава. Но разрешете ми, господа… Личният живот на всеки гражданин на страната е светиня! И кирливи ризи не бива да се носят в чужда къща, както казва рюски много добър пословиц.

— Извинете ме, мистър Кук — прекъсна го инженер Протасов; той намести пенснето си с черно шнурче, черните му очи засвяткаха. — Но на мен ми се струва, че вие едва сега, именно в нашата невежествена Русия започвате да възприемате някои либерални идеи. А вашата прехвалена Америка — охо, много добре я познавам.

— О не! Вие я познавате много не добре, много не добре! — възкликна мистър Кук и седна, без да е довършил тоста си.

— Не се обиждайте, мистър Кук.

— О не! О не…

— С всичко, което вие току-що благоволихте да кажете, аз съм напълно съгласен. — И Протасов направи с ръка заоблен примиряващ жест. — Нашата руска недодяланост — разбирате ли тази дума? — руската недодяланост е общоизвестна, факт. Особено в тази дупка, в нашето блато. — И той с широко движение разпери и двете си ръце, плъзвайки присвит поглед по пъшкащия пристав.

Стопанката с леко кимване на главата се съгласи с Протасов. Той продължи:

— Та така. Но това е без значение, некултурността ни… Всичко това полека-лека ще изчезне. Важни са, разбира се, идеалите, стремежът към задълбочаване, дързостта в смелите битки за щастието на човечеството. Ето къде може да се прозре силата на Русия. Да се прозре! Разбирате ли тая дума?

— О да! Вие, мистър Протасов, извинявайте, вие сте прекалено принципен субект… При вас, русите, всичко е принцип, думи, думи, думи. А къде са делата? Кажете де?

Протасов се усмихна леко с цялото си матово-мургаво монголско лице, прокара длан по щръкналата си прошарена черна коса и леко заваляйки „р“-то, каза:

— Тук работата естествено не е в принципите, а в нацията, в готовността на вашия и нашия народ за подвизи, за жертви, за възприемане на патоса на революционните идеи. Но, мистър Кук, в какво се състоят например националните идеали на обожаваната от вас Америка?

Другият смукна от пурата си, за момент събра в права линия тънките си устни и повдигна дясната вежда:

— Нашият национален идеал е да управляваме света.

— С помощта на златото. Така ли?

— Дори и така да е.

— Но златото е прах, мъртъв метал. А къде е живата идея, къде е народът? Струва ми се, мистър Кук, че светът ще бъде преобразен с усилията на целия колектив, а не на шепа милиардери, не с помощта на вашето мръсно злато!

— Но, мистър Протасов, къде е логиката? Какво представлява златото? Нали това е именно кондензиран труд на колектива. Следователно какво? — Той сложи ударението на „е“-то. — Следователно в обновяването на света посредством златото участвува и целия колектив, който го е създал. В потенциал естествено.

Андрей Андреич Протасов недоволно се размърда на стола и възкликна:

— Мистър Кук! Но това е парадокс! Дори нещо повече — абсурд! Ще действува живият колектив, а не вашето мъртво злато!

Американецът с недоумение вдигна рамене и изтръска пепелта от бялата си фланелена куртка. Бръснатото му, едро чело, покрито с едри лунички лице внезапно се озари от спотаена усмивка, малките му сиви очи изпод надвисналите червеникави вежди засвяткаха от енергия. После той се усмихна широко и открито, при което се показаха златните коронки на зъбите му.

— Добре тогава — каза той и сякаш предчувствувайки победата си, закачливо щракна с пръсти. — Хайде да се хванем на бас! Да си разделим с вас тайгата: на вас едната половина, на нас — другата. Ние с Прохор Петрович на единия край, вие с вашия колектив — на другия. Ние имаме в ръцете си злато, вие само колектива. Залавяме се за работа и ще имаме да видим кой кого!

Стопанката с изострено внимание слушаше обичайния спор: в дома й често се спореше.

— Колко жалко, че го няма Прохор — отбеляза тя и се приготви да чуе какво ще отговори Протасов.

Думите на стопанката умряха в обидно мълчание. Приставът и Инокентий Филатич водеха разговори от домашно естество: за телетата, за кокошките, за Наденка. Впрочем мистър Кук, за да замаже положението, рече:

— Да, много, много жалко е, че Прохор Петрович не е с нас. Той е, той е… О, хи из а грейт ман^[6]! Извънредно светъл ум… Е, мистър Протасов, аз ви поставил мой въпрос. Аз чакам.

Инженер Протасов, вместо да му отговори, погледна часовника на китката си, каза:

— Охо! Време е да си вървя… — понечи да стане. — Позволете ми, Нина Яковлевна…

— Аха, аха! Не, чакайте — разсмя се мистър Кук и дружелюбно го хвана за ръцете. — Аз ви поставил мой въпрос. Ще обичате ли да ми отговорите? Не?

— Друг път… А впрочем… С две думи…

Той стоеше, нисък, набит, мускулест, обърнал лице към американеца. Нина Яковлевна като омагьосана гледаше Протасов в устата, галеше го с усмихнати очи. Той свали пенснето си и движейки наляво-надясно показалец над изгърбения нос на мистър Кук, каза с весела настървеност:

— Ще ви бием. Вие сте двама, ние — ние колектив. Ще ви набием, ще ви вържем, ще ви вземем златото и… ще ви накараме да работите за колектива… Довиждане.

— Къде? — викна американецът.

— На бойното поле.

Всички се разсмяха, дори и приставът. Мистър Кук се засмя последен, защото най-късно разбра отговора на Протасов.

— Какво? Насила да завладеете нашето злато? О, не! — възкликна той. — Не извръщай врат към чужд креват, както казва рюски, много добър пословиц…

Репликата му бе последвана от задружен смях.

 

 

Вечер. Отдавна замлъкна пастирската свирка. Кравите отдавна са в оборите. Тайгата се охлаждаше след дневната жега и излъчваше в тихия въздух смолистата си, тръпчива пот.

Любовницата на пристава Наденка пресрещна Прохор в покрайнините на селището.

— Стойте, стойте! Илюша, спри конете…

Караше Иля Сохатих. Покритите с пяна коне се спряха.

— Казвай! — грубо, нетърпеливо рече Прохор на шавливата Наденка.

— Може ли на ушенцето? Наведете си главичката… — Наденка опря юмруци на хълбоците, раздруса предизвикателно рамене и гърди и застана наперено до кабриолета.

Иля Сохатих се ухили, лицето му стана мазно, сладникаво.

— Стига си се кълчила, без глупости! — сопна се Прохор на Наденка.

Лицето на Иля Сохатих веднага се намръщи, лукавите му очи не знаеха какво да правят.

— Е?! — студено попита Прохор, разглеждайки нещо на кедровата клонка отпред.

Откакто Наденка му изневери с един случайно минал оттук студент, тя му стана физически противна. Тогава той я преби от бой, искаше да я изгони от резиденцията, но по ходатайството на влюбения в нея пристав и за някакви негови големи заслуги Прохор му прехвърли Наденка заедно с построената за нея синя къщичка. А той си взе две любовници едновременно — Стешенка и Груня.

Наденка обаче продължаваше да обича Прохор и с какви ли не ласкателства, клевети по адрес на другите и подли интриги се стараеше да заслужи отново благоволението му и пак да го спечели. Наденка комай беше по-опасна от пристава: нейното хитро лицемерие, подтикване, разните й съблазнителни, чисто женски маневри й даваха възможност да се промъква като кротичко змийче във всяка къща, във всяко семейство.

— Прохор Петрович — каза тя шепнешката и отдавна усвоена тайнственост покри лицето й като маска. — Фьодор Степанич замина за Ключики, там работниците вдигали голяма врява, изпонапили се. А на мен ми каза да ви съобщя за отчето, за проповедта му днес в църквата. Много работници се канят да настояват… Отчето пред всички ги подкокоросвал. На̀, честен кръст, че е тъй!

— Какво да настояват? Срещу кого ги е насъсквал? Говори човешки…

— Увеличение да искат, увеличение! Заплатата била малка…

— На кого? На попа ли?

— Ама не бе! Божичко… На работниците!

И Наденка объркано, като облизваше устни и се въртеше на токове като малко момиченце — а караше трийсет и третата година, — разказа на Прохор всичко, каквото й бе заръчано.

В кабриолета има пет пушки — техните две и три чужди, — едно серкме, две препарирани патици, цяла камара убити птици. Прохор, с кожена куртка и кожена фуражка, хвърли в краката на Наденка две лещарки и една яребица. Не й каза нито дума, не си взе сбогом само подвикна:

— Карай! — и конете препуснаха.

Иля Сохатих искаше да се впусне в разобличителна философия по адрес на отец Александър, но кабриолетът много друсаше, току-виж си прехапал езика. Той пое с пълни гърди ароматен въздух, изду колкото може повече корема си, за да не му се разтърси черният дроб, и мълча чак до стълбището на Прохоровата къща.

— А отец Александър не е свещеник, а — между нас да си остане — цял фармазонин — все пак не се стърпя той, когато слизаше от капрата. — За компанията, Прохор Петрович! Най-покорно благодаря за лова…

— Изпрати старшията при мен.

— Слушам!… И ще си позволя да ви кажа като на благодетел… — Той подлизурски наведе на една страна къдравата си, дългокоса като на монах глава и се облиза като куче. — Ако искате — вярвайте ми, ако не искате — недейте. Мен все ме влече към тая Надюша. Има в нея нещо такова, разбирате ли… Някакъв индивидуум например.

Прохор прехапа мустаците си, размърда вежди, искаше да каже на Иля, че е магаре, но размисли.

— Изпрати старшията при мен — мрачно повтори той и натисна звънеца на вратата.

Жена си поздрави доста сухо.

— Виж какво, да кажеш на твоя поп… Впрочем ще го повикам тук.

Той започна да звъни по телефона.

— Слушай, Прохор… Бъди коректен… Кой го наклепа?

— Прохор навсякъде има очи и уши. Ало! Вие ли сте, отче? Моля ви да дойдете за малко при мен. Болен ли сте? Тогава ще ви изпратя кон, макар че до вас е две крачки път. Какво? Тогава аз ще дойда. Довиждане.

— И аз идвам с теб — уплашено каза Нина.

— Защо? Адвокат ли ще му ставаш?… Тогава да знаеш… Ако той… За двайсет и три часа и половина го уволнявам, качвам го на една кола и на добър му час!

Нина цялата се стегна, тръсна глава и бързо излезе от кабинета, затръшвайки вратата след себе си. После открехна вратата и извика:

— Няма да направиш това!… Няма да го направиш…

Камериерката докладва, че е дошъл старшията.

— Да влезе!

Рижавобрадатият старши стражар, целият някакъв напрашен, оплескан с кал, кривокрак, влезе наперено, вмъкна казашкия си калпак — на колана му виси нагайка — поклони се на господаря и застана мирно. Какво ще обичате?

Прохор седна в креслото, хвърли куртката си в ъгъла. Старшията се промъкна на пръсти до нея, внимателно я сложи на канапето; пак застана мирно и се окашля тихо в юмрука си.

— В кабриолета има три пушки. Занеси ги в кантората. Да се удържат на Андрей Чернишев, на Павел Спирин и на Чижиков Иван по три рубли за самоволен лов в моя имот. И да се понатупат. За серкмето…

— От Василий Суслов ли?

— От него… Също три рубли. Запомни ли? Отивай!

След десет минути Прохор беше при свещеника.

— Драго ми е… Безкрайно ми е драго. Седнете, скъпи гостенино. — Свещеникът мушна лявата си ръка под расото, извади табакерка, понечи да смръкне, но размисли, остави табакерката на края на масата.

— Отец Александър!… Аз бързам. Нямам време. Вижте какво… Моля ви да не бунтувате моите работници. Ако аз отпусна юздите, всичко ще рухне, ще отиде по дяволите, с извинение. Тогава ще трябва да отговарям пред моята страна, пред моята…

— А аз съм постоянно отговорен пред бога за моето паство. Вие също имайте това предвид, любезни ми Прохор Петрович. — Свещеникът се доближи до мушкатото и откъсна едно изсъхнало листенце. — А аз нищо лошо не съм казал. Напротив, срещу очакваната стачка изправих страха божи. — Свещеникът се наведе и оправи килимчето с ръка.

За да не избухне, Прохор до болка прехапа устни, пое си дъх и каза спокойно:

— Можете да изправяте срещу стачката, каквото искате. Дори божието слово. Само че то едва ли има сила. А аз ще изправя нагайките, а ако се наложи — барута и шрапнелите. Мен стачката не ме плаши.

— Прохор Петрович, сине мой! — И отец Александър отиде съвсем близо до застаналия прав Прохор. — Бойте се да обагрите с кръв ръцете си.

— Благодаря ви за съвета — каза Прохор и тръгна към вратата. — Но и вие чуйте моя съвет, отче: или си гледайте работата — кръщавайте, венчавайте, погребвайте, или… ще ви пратя по… — В този момент Прохор навреме се опомни и измърмори неясно: — Извинявайте, аз насмалко не ви — как се казваше, щях да ви пратя… Впрочем… Довиждане.

Свещеникът се олюля. Табакерата падна. Емфието се пръсна по килимчето.

 

 

Тоя празничен ден работниците се веселяха някак много особено. Още вчера, в събота, когато си получаваха парите, се долавяше някакво предизвикателно и в същото време потиснато настроение на тълпата. Те получаваха в кантората парите си с мълчалива мрачност, без обикновените закачки и шеги по адрес на собствената им съдба. Впрочем от време на време някой ще се обади, гледайки твърдо към голото теме на касиера: „Само толкоз ли? А кога ще дойде увеличението?“ — и ще тегли една руска псувня на цялата резиденция, на целия свят и лично на Прохор Громов. И чак тогава злобно, с някаква животинска ярост прихват да се смеят напиращите към касата работници. И започват приказки, подмятания, подвиквания, подсвирквания ту тук, ту там. Двамата охраняващи касата старши стражари от време на време ще подхвърлят: „Ей, вие! Златотърсачи! Затваряйте си устата!“ — и току си запишат Иван, Степан, Гришка Безногтев, Саня — всичките от един дол дренки, всичките побойници, кавгаджии, измет. А Гришка Безногтев от време на време клекне в тълпата, да не се вижда, подсвирне и се провикне: „Мошеници, изедници, кръвчицата ни пиете!“ Изобщо настроението не беше добро. Работниците се разотиваха по домовете си на мрачни групички, някои се отбиваха в кръчмата, запасяваха се с водка и бира. Отначало се черпеха в своите колиби, землянки, бараки, пиеха всички подред — и главите на семейства, и жените им, и дори малките деца. Надвечер започваха побоищата. Мъжете зарязваха набитите женоря в къщи, излизаха навън и с пияни крака се помъкваха кой накъде му видят очите: към кръчмата, към трактира или направо към тайгата, към блатото, на хлад. Околността ехтеше от глъч, псувни, прегракнали песни, викове: „Помощ, убиха ме!“ Надвечер можеха да се видят мъртво пияни, на мнозина от тях бяха смъкнати ботушите, саката, рубашките, пребъркани джобовете — миньорската паплач не дреме. На едни им пукнали главите, на други им разпрали коремите с нож — отец Александър ще има да пее „вечная памят“. Жените търчат към кантората, търчат цели три версти до господарската къща, отиват при стотника, при старшията: „Убиха ми стопанина!“, „Бият моя Вася!“ Плачовете и писъците не стихват цяла нощ. През цялата нощ из тайгата, из работническите махали край село, където има много кръчми и свърталища, сноват конни стражари, гледат кого да спипат, кого да шибнат с бича отгоре надолу, през целия гръб, кого да арестуват, да му метнат на врата примка и да го поведат като последен парий да изтрезнее в дранголника.

Самият пристав Фьодор Степанович Амбреев, стар пияница и развратник, седи в заведението на така наречените местни големци, смуче портвайн, изслушва докладите на старшите стражари, стотниците и стражарите, от време на време се качва с чужда помощ на седлото и препуска като стелна крава по улицата:

— Ей, пази се! Махай ми се от пътя! Началството минава!

От един тъмен ъгъл го перна по широкия, мек като баница гръб точно запратена тояга. Но той дори не я усети.

— Тоя тулум само картечница го лови… Тоягата го плаши колкото сачмата — слона.

— Почакай, почакай! Скоро ще си разчистим сметките…

— Ей, шопар!… Докога ще тормозиш хората?!

Но работниците нямат картечници, нямат барут, нямат пушки: откога им е прибрано всичко, а внезапните обиски се повтаряха много често.

А на пристава му е весело: портвайни, коняци, шампанско „Иха-а!… Хубавице моя… Пий, гуляй, весели се!… Прошка е червив от пари…“

— Вашескородие! — настига го един стражар. — Какво ще наредите да правим с убития?… Ковачът Степан Петров… Гърлото му е прерязано…

— Жив ли е?

— Споминал се е… Той на една страна, главата му на друга…

— Кой го е убил? Да се издири! Да се доведе!… Ще ви дам да разберете, мерзавци с мерзавци!

С пъшкане, крепейки се криво-ляво на седлото, пазен от случайността, той стига през есенната тъма до синята си къщичка, чука с нагайката по черчевето:

— Надюша!… Посрещай…

През прозорчето в градината изхвръкна окъснялото — с мустачки и тесни панталонки — местно конте, отвори се официалният вход, грейналата, пийнала Наденка се хвърли на врата на пристава.

— Ах, Федюнчик!… А аз все сама-саменичка… — и мляскането на изпонацелуваните от контето устни гъделичка размекнатото сърце на пристава.

4

Понеделник. Шест часа заранта. Бучат заводските сирени. В къщи още всички спят. Прохор Петрович отскача в домашния си кабинет бързо, чевръсто, отваря бутилка квас и я изпива. Набързо, небрежно се измива, мимоходом вдига поглед към останалата от дядо му голяма икона на Богородицата със сребърна риза — редно е да се прекръсти за душевно успокоение, ала го домързява, — взема походната торбичка с храната и излиза през кухнята на задния двор. Пазачът Нилич храни вързания със синджир Барбос. Жена му мъкне към кочината помия. Патиците плюскат трици от копанята, карат се помежду си.

Прохор скочи в двуколката, сложи пушката до себе си и потегли за дъскорезницата. До дъскорезницата има цели три версти.

Утрото е прозрачно, тихо. Природата бодърствуваше. Дроздовете прехвърчаха на ята и окълваваха кехлибара на зреещата калина. Росата беше напръскала тревите, листата и иглите на боровете. Мекият прах на пътя е натежал от нощната прохлада, колелата тичат леко, гърдите на Прохор дишат до насита, дълбоко и жадно. Опиянената от кислорода кръв се блъска в мозъка, в раменете, в китките на ръцете му. Цялото му тяло е обхванато от сладостта на предстоящия труд. Но мисълта му засега си почива в празна леност: наоколо е толкова хубаво. Създаденият от него път е прав, гората от двете му страни е богата и стройна. Всеки клон, всеки пън Прохор ще превърне в пари, в звънтене на скъпоценния метал.

И внезапно го погледна муцуната на някакво животно, в подсъзнанието му изплува неговият любимец, вълкът. Той дишаше в лицето на господаря си, от муцуната му лъхаше миризма на кръв, течеше слюнка. Дългите му остри зъби с крива захапка блестяха със студената си белота.

— Махай се, дяволе! — каза Прохор и видението изчезна. Той се усмихна и с известна гордост си помисли: да, да, и той всъщност е двукрак вълк с животински зъби, които вкопчат ли се веднъж, не пущат; вълк с гениалността на смел гешефтар.

„Голяма работа… Нека ме смятат за вълк, за звяр, за дявол… — мислеше си той. — Пет пари не давам! Те преценяват делата ми отдолу, аз — от кулата. Те имат морала на червеите, аз — орлови криле. Моралът за деловия човек е лигавщина. Творчеството е огън, а моралът — вода. Или ще градиш, или ще философствуваш. Ще затрия живота си в моите предприятия, ще оставя на моето потомство плодовете от труда си и чак тогава може би ще се заема да измолвам прошка за греховете си, ще ида в манастир, ще навлека власеница, дрипа и ще изкарам дните си на някой стълб като подвижник. Ще стоя там, ще се блъскам с юмрук в гърдите и ще се кая, докато не падна и не се ударя с тил в дъските на ковчега“. Той шибна коня с поводите и влезе в тръс в двора на дъскорезницата.

 

 

Работниците зърнаха господаря отдалеч и веднага се разтичаха. Раклите от дъски растяха, с колички докарваха трупите, куките ги подхващаха с железните си пръсти и ги повличаха нагоре по наклона. Стоманата на стегнатите в рамки хищни триони със змийско съскане равномерно режеше трупите на пластове като ряпа. Жълтеникавият сняг на стърготините се сипеше нагъсто и трупаше отдолу пряспа. Прашният въздух миришеше на смола: несвикналия човек можеше да го заболи глава. Работниците делово си подвикваха, прескачаха дънерите като козли, шумно захвърляха дъските, стараеха се да се докарат пред господаря.

— Имам чест да ви заявя, Прохор Петрович, че в завода всичко е благополучно — застана мирно пред Прохор завеждащият Лукин, старец от тукашните села.

Работниците веднага се умълчаха, заработиха по-полека, взеха да се ослушват какво ще рече Лукин.

— Всички ли са по местата си?

— Тъй вярно, всички.

— Е?

— Друго няма. — Лукин пристъпи от крак на крак, смъкна каскета си и с плах поглед провери настроението на господаря. — И още нещо, Прохор Петрович… Позволявам си да река… Я да се дръпнем малко по-настрана…

— Какво, увеличението ли?

— Тъй вярно… Обаждат се.

— Обаждат ли се?! — кипна Прохор. — Ти пък си мълчи, стар глупако, мълчи си!

Лукин наведе очи, поокашля се и не знаеше какво да прави с каскета си: страх го беше да го сложи.

— Повикай машиниста…

— Слушам — зарадва се старецът и хукна.

Десет уста едновременно викнаха, опитвайки се да заглушат звъна на трионите и стона на разкъсваните дървета:

— Машинист! Ей, машинист! Иван Назарич! Стопанинът те вика!

Черен, мръсен, омазнен се измъкна машинистът. Той е дребничък, едроглав, бузата му е превързана с парцал. Стопанинът го хвана здраво за рамото и го заведе до наредените дъски. На едно клонче беше закована ламаринка с надпис: „Ракла №32, 250 бр., 3 с. Х2 1/2 дюйма“. После извади кокален сгъваем аршин, тръгна покрай раклата и взе да мери дебелината на дъските. Дъските бяха с недопустимо различни размери.

Прохор почука рязко с аршина по дъските и вторачи в машиниста унищожаващ поглед. Очите на машиниста примигваха. (Той помнеше как лани Прохор пред всички го тръшна в купчината стърготини.) Машинистът вдигна към Прохор виновен поглед. Прохор отиде съвсем близо до него и изразително му се закани с пръст пред самия му нос. На машиниста му се стори, че изпод мустаците на стопанина стърчат вълчи зъби. Сви го стомах, той отстъпи заднешката и зачака бурята със зяпнала уста. Но Прохор мълком, с потисната свирепост, се качи на двуколката и си замина.

По-нататък пътят завиваше към реката и десетина версти вървеше по брега до така нареченото селище. Тук връзваха от оголените борови трупи салове. От високия бряг Прохор наброи над сто звена. Те обрамчваха крайбрежната плитчина с равна жълта лента, дълга близо две версти. „Ей ги къде са паричките!“ — със задоволство си помисли Прохор. Наблизо няколко души сечаха дървета. Очистени от кората трупи, приличащи на огромни восъчни свещи, се изтърколваха по върлините надолу, към водата. Там, отдясно, товареха на саловете негасена вар, руда, цели камари кожи от говеда, скъпи кожи, бурета със смола и катран. Дотам не можеше да стигне с двуколка. Прохор свърна към една полянка, бързо разпрегна коня, яхна го и препусна без седло към товарището.

— Помози бог, момчета! — викна той.

— Благодарим — отвърнаха му работниците и смъкнаха шапки. — Само че бог нещо не иска да помага. Гледай, изтървахме във водата едно буре с катран. Сега не можем да го помръднем, неговата верица. — Работниците бяха нагазили край сала — водата им стигаше до гърдите — и не знаеха какво да правят. Брадата на късокракия Захар беше изплувала отгоре като метла.

— Как можахте да направите тая беля?

— А бе търкулнахме го от баира, дявол да го вземе!… Ванка и Стьопка го изтърваха.

Прохор бързо се съблече, викна: „Измъквайте се на брега, донесете ми две върлини!“, после скочи във водата, гмурна се, опипа падналото на дъното буре, пак се показа. Тялото му е бяло, но лицето и вратът му сякаш са от друго тесто — мургави, изпечени от слънцето.

— Въже ми дайте! — Той пак се гмурна, впримчи под водата бурето, намести го върху върлините, излезе на повърхността, изкомандува: — Теглете! — бурето изпълзя по наклонените върлини право към сала и мокро, черно като морско чудовище, се нареди сред другарчетата си. Всичко това стана за по-малко от пет минути. Мужиците с уважение гледаха оправния си господар.

— Колко време се туткахте? — попита той, докато се обличаше.

— Ами от заранта си играем — отговори му старшият на товарачите, Филат, чернобрад мужик с бяло петно на едното око.

— Диванета — каза Прохор, — заслужавате да ви натири човек…

— Много се изсилваш! — озъби му се Филат. — Да не би ти да ме храниш? Като плащаш малко, и работата ще е толкоз…

— Виж какво, Филат, аз те уважавам — спокойно каза Прохор, защото водата го беше охладила. — Ама ако те чуя още веднъж да се ежиш, ще те изхвърля от работа.

— Гледай да не се сепнеш в кръста! — неочаквано му викна Филат и хлътналите му бузи заиграха. — Ако работим зле, за наша сметка си остава, на акорд сме, плаща ни се на пуд, не сме на месечна заплата… Брадат дявол такъв!… Първо питай, че тогаз лай.

Прохор го погледна в обраслото с черни косми лице, каза: „Ти лаеш, не аз!“ — метна се на коня и тръгна покрай брега натам, където товареха варта.

— Помози бог! — поздрави Прохор товарачите.

От варния прах те бяха станали бели — ботушите, гащите, рубашките, брадите — сякаш целите бяха направени от гипс. По цялата повърхност на всяко звено от саловете бяха сковани дъсчени подове, за да не се мокри варта из пътя.

— От колко звена е салът?

— Петстотин и нещо трябва да са.

— Нещото колко е?

— За тая работа питай десетника.

През тайгата, по една тясна просека, минава въжена линия: на високи стълбове под наклон е провесено цинково въже. Специални дървени клетки, натъпкани с папурени торби с вар, се движеха надолу по въжето от варната пещ към салището. Пещта беше на една верста оттук.

Приближи се десетникът, млад работник, поклони се и подаде на господаря написана с молив ведомост за товаренето. Прохор записа крайните цифри в бележника си и попита:

— Кога ще започнат да изпичат варта?

— Довечера.

— Виж какво… Кажи на катранджиите до утре да занесат в лабораторията проба от катрана. От града получихме оплакване — бил много рядък. Днес нямам време. Кажи на тия дяволи, че утре ще дойда да им хвърля един бой.

Беше пладне. Време за обед. Работниците наскачаха да се къпят. Двама от тях накладоха огън. Комарите досаждаха, хапеха люто. Като си вееше с една връзка клонки, Прохор подкара коня обратно. Като наближи двуколката, забеляза как от нея скочиха две червеникави като пламък лисици с бели коремчета и облизвайки се, тръгнаха полека към гората. Те бяха си похапнали лещарки, сирене, масло. Очевидно бяха останали доволни от всичко това, но ги ядоса появяването на човека: спряха се в гъсталака, замахаха сърдито с опашки и заджавкаха срещу Прохор.

Той грабна пушката и ги подгони. Древният, пламнал в него инстинкт го направи лек, бърз. Лисиците избиколиха човека с хитър кръг и пак стигнаха до двуколката. Едната клекна отстрана като куче, другата се покатери на двуколката и приятно въртейки опашка и озъртайки се час по час, с апетит започна да дояжда закуската на господаря. Свикнал с навиците на животните, Прохор веднага се досети за ловката маневра на рижите крадли. Той рязко възви назад, изпълзя по корем от гъсталака и целият вътрешно разтреперан, се прицели в лисицата на двуколката: „Добре ще е в главата да я улуча, че да не повредя кожата“ — помисли си той, присви лявото око и натисна спусъка. После скочи и яростно хвърли пушката на земята: пушката не беше заредена: Лисиците си тръгваха бавно.

„Знаели са… Ама че проклетници!“ — чудеше се той на необяснимата досетливост, която притежаваха тия обикновено намиращи се постоянно нащрек, предпазливи животинки.

Несполуката се стори на Прохор толкова обидна, че от яд едва не се разплака. После го досмеша на самия него, на лисицата. Те бяха разкъсали ленената торба с храната и бяха унищожили всичко: останали бяха само чаят и захарта. А много му се ядеше: от снощи не беше хапвал нищо.

— Ей! — обади му се някой от гъсталака, грубо, страшно, като горски дух.

Прохор се озърна. Право към него вървеше жълтолик дрипльо с буйна брада. Той беше огромен на ръст, широк в раменете. Облечен с мръсни окъсани дрехи, през дупката се подаваха окаляни фъндъци памук. Около голямата му конска глава беше намотана басмена превръзка с вдигната на челото мрежа против комарите. В дясната си, покрита със засъхнала пръст ръка той държеше дебела тояга, под колана му бяха затъкнати брадва и нож. Когато стигна на четири-пет крачки от Прохор, скитникът спря.

— Кой си ти? — попита Прохор и бръкна в джоба си. Револверът му не беше там.

Скитникът мърдаше вежди, премляскваше, мълчеше заплашително.

— Кой си? — отново попита Прохор.

— Убиец — глухо му отвърна другият и смъкна от рамото си натъпканата торба.

Прохор го измери с опитното си око на жител на тайгата. Калаените очи на скитника с извърнати като на болен от трахома клепачи му се сториха нахални, разбойнически. Прохор е силен, но невъоръжен. Скитникът е огромен, въоръжен с брадва, с нож, с престъпния си живот. Такива страшни хора могат да те убият, за да ти вземат ботушите, могат и ей така, за удоволствие. Прохор се приготви. Скитникът съвсем се приближи до него. Прохор не се помръдна, за да не го помисли другият за страхливец. Скитникът дишаше тежко, от него лъхаше отвратително: той, изглежда, беше се наял до насита с див чесън.

— Ама ти не се бой — мрачно каза скитникът.

— Че защо да се боя: имам пушка…

Скитникът завъртя глава, намигна подигравателно на Прохор, посочи с ръка двуколката, в която допреди малко беше лисицата, и тайгата, където се скри тя, изръмжа:

— Не стреляй… — и се закашля с прегракнал смях, приличащ на хъркане на обесено куче.

Прохор с внезапен тласък повали скитника на земята и му измъкна брадвата и ножа. Скитникът се надигна тежко на четири крака, после се изправи и награди Прохор с една добродушна псувня:

— Ух, да ти… Надви ме.

Той дишаше дълбоко, като болен, гърдите му се издуваха, а бузите хлътваха навътре. Мъчеше го задух. Прохор вътрешно се разкайваше, че е съборил болен човек; той хвърли на скитника брадвата и ножа.

— Злато имаш ли? — попита Прохор.

— Имам… Някъде към осем килца.

— По колко го продаваш?

— Половин рубла грамът.

— Вземам го. Иди в кантората да си получиш парите.

— Бащице! Ти кой си? — с молба в гласа попита скитникът и го погледна.

— Прохор Громов.

Скитникът се изсекна направо на земята и сълзливо разкриви уста.

— Спаси ме, Прохор Громов, спаси ме!

— От кого?

— От мен ме спаси. Не мога да заживея като човек. За три дена ще пръсна всичките пари и… пак каторгата.

Прохор каза:

— Нямам нищо за ядене. Лисиците всичко оплюскаха. Ти можеш ли да ми дадеш нещичко?

— Мога, мога, благодетелю, гледай селянките колко ядене са ми наслагали. — И развеселеният разбойник бързо започна да развързва торбата си.

Накладоха огън, забиха под ъгъл към огъня два пръта, окачиха на тях котлето и чайника.

Тук беше тихо, глухо. Тайгата беше заградила тая полянка със стена от ели, борове и смърчове. Комарите хапеха като бесни. Те се въртяха на облак над коня, край огъня бяха по-малко, скитникът смъкна мрежата на лицето си. Прохор нямаше мрежа. Той занесе при коня запалена прахан, за да го опушка. Конят пръхтеше, кихаше, примижаваше със сълзящите си очи, но за да се спаси от хапливите гадинки, се навираше право в пушека.

Прохор разпъна басмен балдахин, приличащ на малка палатка. Навън нямаше да може да закуси от комарите, завря се под балдахина. Скитникът сипа рибена чорба в дървената си китайска купичка, промуши я под балдахина на Прохор, а после седна до огъня и започна да яде от котлето. Подхванатите от парата комари падаха в котлето на скитника; той гълташе изобилно поръсената със сварените им телца чорба и не обръщаше на това никакво внимание. Облакът от комари пищеше над балдахина с едва доловим милионен писък: дразнеше ги миризмата на изпотен неуязвим човек; под балдахина наистина температурата беше някъде към четирийсет градуса, беше задушно и разгърденият Прохор беше целият мокър.

— Ей, Петрович — обади се откъм огъня скитникът. — Искаш ли да ти разкажа цялата история на моя пусти живот? Слушай, щом е тъй. И постъпих аз, значи, на един държавен канал. В глухата тайга, посред блатата копаеха тоз канал, искаха да съединят две реки заедно, шлюзове строяха, бентове, що държавна пара затриха в калта! А аз там се бях хванал за ковач. А пък съм си убиец, забягнал. А ме викат Филка Шкворен. Чуваш ли?

— Чувам.

— Та ти казвам. Среща ме един ден най-главният началник, инджилерският генерал, и ми вика: „Какво става. Шкворен, заряза ли пиенето?“ — „Зарязах го, ваше превъзходителство“. — „Хубаво си направил, Шкворен — ми вика генералът, — ти си оправен човек, вика, от много години те познавам. Случвало се е цяла година работиш, получиш куп пари, а като излезеш в отпуск, веднага ги пропиеш. После пак се върнеш, кланяш се доземи; приемете ме. А пък трудът ти е каторжен, тежък… Виж каква глупост излиза: цяла година се трепеш за един ден веселба… Срамота е!“ — „Не, ваше превъзходителство, отвръщам му аз, пета година става, откак капчица не съм турил в уста. Ще натрупам още малко пари, ще замина за града, работилница ще си отворя“. Слушаш ли, Петрович?

— Слушам.

— Слушай. И точно тъй стана, свърши се и петата година от моя проклет живот в блатото, на студ и теглила: много ми беше домиляло за хубав град, за по-други хора. И от какво ли не се лишавах. Дори ако, да речем, по големите празници раздаваха безплатна водка, не я пиех, а си продавах номерчето, кътах всяка копейка. И можах да скътам над четири хиляди рубли. Както и да е. Пристигна държавният параход, след една седмица ще си тръгва обратно. Уволних се аз, получих си парите, паспортът в джоба, качих се на парахода и — към града. А до града имаше повече от хиляда версти. След два дена пристигнахме с парахода в село Кетское. Аз по случай случая обърнах в бюфета четвъртинка водка, замезих си с краставичка, после обърнах още една, че още една! Нейсе! Качих се на горната палуба, гледам: брегът не се види от моми и булки — дошли да зяпат парахода, там параходи всякой ден не минават. Народ, хора, моми! Пет години нищо таквоз не ми се беше мяркало пред очите. И отведнъж се разлюля целият бряг, къщите, небесата, пък и на мен ми се зави свят. А душата ми отвътре бучи, перчи се, ще й се да направи някой мурафет, да се изфука. „Ей, булки, моми! — викам. — Посрещайте Филка Шкворен, тръгвайте с мен!“ — и скачам на брега. Нейсе. Слязох на брега, разпрах хастара на калпака си, измъкнах парите оттам, калпака захвърлих, бяха все новички банкноти от по пет рубли. И вървя аз, значи, земята под мен се тресе, в гърдите си чувствувам приятност, а момите, тяхната мама, и булките търчат подире ми отляво и отдясно. А аз, ако щеш вярвай, ако щеш недей, Прохор Петров, вървя като султан право към кръчмата, в лявата ми ръка, значи, пачката пари, а с дясната вземам час по час от пачката по една банкнота и ги разхвърлям наляво-надясно, все едно, че раздавам карти. Честна дума, ти казвам!… Момите, то се знае, не зяпат: „Ура! — крещят — ура! Слава на нашия господар Филип Самсонич господин Шкворен!“ Стигнах до кръчмата, останалите пари там профуках. А като се събудих на другия ден, реших да се обеся… Извадиха ме от примката — в реката се хвърлих, хванаха ме; с нож се намушках в гърдите — една седмица лежах, оздравях. Чуваш ли, Петрович?

— Чувам. Я ми сипи още една чашка.

Филка Шкворен му подаде чая, пак седна до огъня, запали лулата си.

— Пет години! И дорде мигна, пак оголях… Барем да си бях направил удоволствие, ами то — нищо! А за какво бях мечтал: в град да живея, работилница да отворя, жена да си намеря, човек да стана… Ох, ох!

— Глупак — каза му изпод балдахина Прохор и също запуши.

— Глупак не, ами оттатък — съгласи се скитникът.

Прохор излезе изпод балдахина, започна да впряга коня. Скитникът му помагаше чевръсто.

— Виж какво, Шкворен. Златото го донес в кантората…

— Колко пари ще ми дадеш?

— Колкото излязат. Сигурно три-четири хиляди.

— Е-ех! — въздъхна скитникът, удари се с юмрук по сърцето и завъртя глава неодобрително.

— Страх ли те е?

— Страх ме е. Зян ще стана. — Той въздъхна, доближи се до Прохор, хвана го за ръката. — Съжали ме, Прохор Петров. Вземи ме някъде покрай себе си: на толкоз хора даваш работа, все ще ми намериш място.

Прохор се позамисли, качи се на двуколката, каза:

— Парите няма да ти ги дам всичките наведнъж. Малко по малко ще ти ги давам.

— Благодарим — с радостен глас му отвърна скитникът.

Прохор помълча малко и попита:

— Я ми кажи ти, много хора ли си убил през живота си?

— Хора ли? — Филка Шкворен размърда вежди, сякаш си припомняше. — Не, не са кой знае колко много… надали има и десетина.

— За какво?

— Едни имаха късмет да ме срещнат пиян, други не постъпваха честно. Един полицейски началник утрепах. Щом като е тъй, вземи ме. Твоята работа е усукана, хлъзгава, смъртта току се навърта край теб. Името ти далеч се е разчуло. Всичките ти адети зная. Ще ти бъда от полза…

Прохор подръпна поводите, конят се изви към пътя и тръгна. Прохор се извърна и викна, без много да му мисли:

— Хубаво! Ела! Може пък и наистина да ми бъдеш от полза.

Собственият му глас и смисълът на тия думи нарушиха равновесието му. Кой знае защо, той изведнъж видя пристава. Шкембестият, груб пристав с щръкналите мустаци плаваше покрай Прохор, заканваше му се с пръст и се кискаше. А отстрана, затулен от гъсталака на тайгата, се мяркаше скитникът Филка Шкворен. Той намигаше на Прохор и мълчешката въртеше към пристава лъскавия си нож. Конят тръгна по-бързо, плаващото видение изостана. Прохор изскърца със зъби и се изкашля силно.

5

— Вижте какво, господин Протасов — започна Прохор. — Кажете ми откровено: какво кроят моите работници? Нещо се носи из въздуха, а какво е то — не мога да разбера…

Макар че говореше така, Прохор отлично разбираше и виждаше всичко, но му беше интересно какво ще отговори инженерът.

Протасов мълча известно време, сякаш събираше сили за тежко обяснение със собственика. После махна пенснето си и се вторачи късогледо в Прохор.

— Нека започнем с това, Прохор Петрович, че както ви е известно, ъгълът на падането е равен на ъгъла на отражението. По-просто казано: каквото повикало — такова се обадило.

— Е, и?… — Прохор се разхождаше из кабинета си в кулата, след него, по стъпките му, вървеше мускулестият вълк.

— Логиката, здравият смисъл ни подсказват, че всяко предприятие може да бъде силно само при условие, че работникът е заинтересован от печалбата. Или в краен случай е осигурен дотолкова, че може да съществува човешки.

— А тъй като при мен всичко това липсва — прекъсна го Прохор, — тъй като аз съм експлоататор и във вашите очи подлец, моите предприятия трябва да започнат да се рушат, така ли?

— Горе-долу така.

— Но защо тогава вече близо десет години нищо им няма и дори укрепват?

— Нищо им няма и дори укрепват? — Протасов се усмихна с ъгълчето на устните си, пусна през ноздрите и устата си цял облак тютюнев дим. — Миналата есен си бяхме харесали за изработка на мебели един огромен, як, дебел три обхвата кедър. През тайгата премина ураган. Всички дървета оцеляха, а тоя кедър рухна. После се чудехме: съвсем здрав наглед, а по средата — целият прогнил. Та и с…

— Разбирам — враждебно каза Прохор. — Разбирам… Само че аз засега отникъде не чакам буря.

— Политическият барометър показва обратното.

Прохор спря, вълкът също спря и близна ръката на господаря си.

— Да, за барометъра… Изобщо за политиката. Кажете ми, Андрей Андреич, откъде се появяват у работниците разни долнопробни брошурки?

— А именно? — И Протасов сложи пенснето.

— Да вярвам ли, че не сте виждали нито една от тях?

— Не, не съм ги виждал.

— Ето ги на̀. — Прохор отвори шкафа и запрати в краката на Протасов купчина брошури, които се разпиляха по пода. — Ето ги!

— Ето ги!… — радостно извика и внезапно появилият се пристав. Като пъшкаше, крепеше сабята си и прибираше колкото може по-навътре корема си, той едвам се промуши на една страна през тясната врата. — Тъкмо вас търсех… А вие и двамата ето къде сте били, под облаците.

Прохор трескаво започна да събира брошурите и да ги пъха в шкафа. Инженер Протасов се смути и изчерви.

— И така, Андрей Андреич — дипломатично му каза Прохор, — много ви благодаря за извършената работа… Много съм доволен от вашата оперативност. Избрали сте превъзходно място за мелницата. Довиждане, драги, след малко и аз ще дойда в кантората.

Протасов стана, взе си чантата.

— Едно моментче! — обади се приставът, който си беше поел дъх след стръмното изкачване на кулата. — Андрей Андреич, ваше високоблагородие! Хе-хе-хе-хе. — И той с груба фамилиарност потупа инженер Протасов по рамото.

— Без жестове, моля ви се — с погнуса се отдръпна Протасов. — Какво обичате? По-накратко. Нямам време.

— Недейте бърза, недейте бърза, миличък. — И приставът се отпусна тежко на кушетката.

Протасов също седна и свали пенснето.

— Сред работниците са се появили в голямо количество разни червенички агитационни брошурки, прокламации, възвание на партията на ония… на социалдемократите…

— Какви брошурки? Какви възвания?

— Ами на̀, заповядайте! — Приставът извади от джоба си две-три брошури, надигна се с пъшкане, отиде до шкафа, протегна ръка да го отвори. — А тук има още…

Но вълкът скочи с предните си крака на гърдите на пристава, изчатка със зъби и млясна в лицето му.

— Махай се! — удари Прохор вълка.

Приставът се начумери и тъпо, изпод вежди погледна вълка, Протасов, Прохор.

— Аз какво общо имам с това? — попита Протасов.

— Да. Какво общо има с това Андрей Андреич? — поде и Прохор.

Приставът и Прохор започнаха да се пронизват с очи. Приставът прокара длан по пухкавите си, щръкнали мустаци, намигна на Протасов и каза:

— Нощес аз лично арестувах техника Матвеев.

Протасов скочи, веждите му се извиха.

— Какво сте направили?! — извика той. — Техникът Матвеев е зает с регулацията на реката. Без него сме като без ръце… С такава река шега не бива! И защо, за какво? На какво основание?

— На основание на закона.

Прохор натисна копчето на телефона и с разтреперан бас каза на пристава:

— Вижте какво, Фьодор Степанич, временно сложете вашия закон под миндера… Още сега дайте нареждане да освободят Матвеев… Елате на телефона… Ало, ало!…

— Ама не мога… Разберете, че не мога.

— А аз настоявам. Вие какво искате, да ми причините загуби за петдесет хиляди ли?

— Ама, Прохор Петрович, подронвате ми престижа. Не сечете клона, на който…

— Моля ви още сега да освободите Матвеев. Ето ви телефона. Андрей Андреич, довиждане! Оставете ни насаме.

Протасов излезе. Прохор затръшна вратата след него.

Приставът стоеше с разперени пръсти и зинала уста.

— Фьодор — каза му Прохор. — Откажи се от твоите фокуси. Аз не ти преча да правиш обиски, да арестуваш… Напротив! Но — само с мое съгласие. Специалистите ми са малко, всеки от тях ми е нужен като колело в машината. Работниците арестувай колкото си искаш. Но докато положението е напечено, Матвеев трябва да бъде пуснат. После можеш да го прибереш и да го посплашиш. Но запомни веднъж завинаги, Фьодор. — Гласът на Прохор зазвуча властно, повелително. — Веднъж завинаги запомни: инженер Протасов трябва да е извън каквито и да било подозрения.

— Но…

— Без глупави „но“, щом ти го казва Прохор Громов. Той ми трябва, той е мозъкът, той е душата на цялата работа. Разбра ли? И нито дума повече.

Приставът нахално, мазно се засмя и коремът му заподскача.

— Както кажеш, както кажеш — заговори той, превъзмогвайки неразбираемия за Прохор смях.

Легналият на мечата кожа вълк от време на време изръмжаваше към пристава, отваряше уста и мляскаше.

— А пък твойто вълчо кученце някой път ще го чукна с ей туй нещо — разтърси приставът револвера си. — Не ми харесва…

— И ти на него.

Прохор се обади в кантората.

— Счетоводителят ли е? Не е ли идвал при вас един такъв рошав мужик? Филип Шкворен се казва. С буйна брада. Ако дойде, не водете с него никакви разговори, а веднага го пратете при мен. Аз съм на кулата.

Очите на пристава започнаха да играят тревожно. И двете му уши щръкнаха. Дишането му стана неспокойно, пресекливо: нещо му стягаше гърдите.

— Той златотърсач ли беше, хищник? — каза приставът. — И аз го срещнах вчера.

— Той е добър ковач. Искам малко да го поизлекувам — пияница е, — после ще го назнача на работа.

Приставът погледна изпитателно Прохор в очите, стана, разбърза се.

— Е, аз да си вървя… Впрочем… не е зле малко пари…

— Нямам.

— Как тъй да нямаш? Страшно ми трябват…

— Голям негодник си ти! Вече ми омръзна… Случай, седни, Фьодор, да си поприказваме…

— Друг път… Нямам време… Давай петстотин, докато не съм ти поискал повече.

— Върви по дяволите! Махай се!

Приставът се опули, запъшка и сърдито удари токове.

— Внимава-а-ай, хитрецо!… — закани се той с пръст и се закиска, връхчетата на мустаците му от престорения смях се качиха чак до ушите му, очичките му се изгубиха, червените му бузи потрепваха мазно, злобно. Изведнъж очите му се показаха, закръглиха се, изцъклиха се, той засъска като змия. — Прохор Петровия.

Прохор блъсна настрана креслото, сви юмруци, тръгна към пристава. Вълкът също скочи и козината му настръхна.

Приставът тръгна заднешком към вратата, отвори я с ток, промуши задника и корема си навън и проблея от полумрака сладникаво:

— А ние с Наденка сме намислили, Прохор Петровия, нова къщичка да си построим.

Вратата се затръшна.

— Мерзавец! — тихо каза Прохор и въздъхна. Челото му се покри със студена пот, пожълтялата от яд кожа на слепоочията му започна да си възвръща цвета. Той помилва вълка, който въртеше опашка, подхвърли му бучка захар и се обади в къщи.

 

 

— Настя, слагай масата! Господарят няма да си дойде за обед — заповяда господарката.

Днес на обед са канени Инокентий Филатич, учителката Катерина Лвовна и отец Александър. Но свещеникът закъсня — седнаха без него в същата малка столова.

Заранта в резиденцията пристигнаха със стотина елени тунгуси. Те разположиха стана си на около една верста оттук. Десетина от тях се запътиха към църквата с дарове — кожи от елени, катерици и лисици. Църквата е заключена. Отворен е страничният прозорец на олтара за проветряване. Тунгусите се повъртяха около църквата, зацъкаха разочаровано: заключено е.

Старият Сенкича каза на младия Вася:

— Тикай ме право в задника, през прозореца ще се вмъкнем.

И ето че старецът е в олтара. Вмъкнаха се и останалите освен Вася.

— Ей, приятел, хвърляй кожите насам!

Вася прехвърли през прозореца всичките кожи, а после и той се покатери. Тунгусите се прекръстиха пред престола, отвориха царските двери и премъкнаха кожите в просторното помещение за богомолците. Намериха на иконостаса лика на Никола чудотворец и струпаха жертвата в подножието му. А трийсет катеричи кожи и една лисича сложиха отделно.

— Туй е за отец Александър, за свещеник попа — каза старецът.

През туй време Вася разкърти сандъка със свещите, избра десетина от най-дебелите, забучи ги на свещника пред иконата на Никола и ги запали. Запали и лулата си. Но старецът му викна: „Стой!“ — измъкна лулата от устата му, запрати я на пода и зашлеви Вася по врата. От обида Вася запремига, изскимтя нещо, после се втурна към олтара.

Тунгусите се молеха, като от време на време се почесваха и въздишаха. Една жена и момиченцето й седнаха на пода с гръб към иконата и почнаха да разглеждат обсипания със златни звезди син свод и да цъкат с език.

Вася изнесе една димяща кандилница, подаде я на стареца, каза:

— На̀ ти тая паничка с три синджира да я размахваш. Знаеш ли как?

— Малко-малко знам — каза старият Сенкича и взе да кади, да се кланя на иконата, да вика нещо неразбираемо и да пее с цяло гърло, като в тайгата: — Охо-хо-хо-хой!… Микола-майчице-е-е!…

Всички коленичиха и заплакаха.

А потъмнелият Никола, макар и строго, но се усмихваше на тунгусите. А Вася милваше до клироса златните крила на един херувим и се чудеше на глас:

— Един глава, крила… Иди го разбери птица ли е какво е…

Старецът Сенкича затресе глава — побелялата му плитка се размята като опашка, — зажумя с тесните си гноясали очи, изкриви кьосавата си сбръчкана уста и викна с все сила:

— Е-хе-хе-хе-хей!… Господи-майчице, цариц небесен бащице!…

— Спрете, нечестивци, спрете!

Тунгусите се обърнаха и видяха влезлия в храма свещеник, кандилницата падна от ръцете на Сенкича. Мъжете от страх си насложиха калпаците.

— Как сте се вмъкнали в божия дом! През олтара! Нечестивци, вие сте осквернили църквата, омърсили сте я…

— Кой омърсили, недей тъй! Той лъже! — каза Сенкича. — Само малко опушихме… с ей тоз махалка… Какво приказваш, отец Лександра, свещеник поп.

Отчето се усмихна горчиво, благослови всички и кръстейки се, взе да затваря благоговейно царските двери.

— Туй е жертва за Микола, туй е жертва за теб. — И Сенкича подритна струпаните на амвона кожи.

— Неразумни! — с благ укор каза свещеникът. — Щом като е жертва за мен, занеси я в дома ми.

— Не — отрицателно поклати глава Сенкича. — Не, отец свещеник поп. Ние домъкнахме жертва на бога, рекохме му: „Туй го дай, боже, на отец попа“. На̀, отче, вземи си го от бога сам, а ние на теб не мъкнем. Нека бог ти даде дар… Ние — не трябва.

Тая проста мъдрост трогна свещеника. Той се усмихна и каза:

— Ах, какви чистосърдечни деца сте вие! Но мили мой… всеки русин, когато трябва да ям, ми донася храната в моя дом. Например когато се свърши сеното на кравичката ми, господарката Громова ми изпрати цяла кола. А според вас какво излиза? Според вас и колата сено ли трябва да се докара в църквата, на бога? А пък после бог да ми го даде и аз да го откарвам оттук у дома? Тъй ли?

— Тъй, тъй — закимаха тунгусите. — Правилно твоя-моя приказва… Баш хубаво.

— Ама каруцата няма да мине през вратата! — възкликна свещеникът, който правеше усилия да не се разсмее.

— Що да не мине? — каза Сенкича и извади лулата и пунгията си. — Направи най-голямо врата, ще вкарат. Каквото искаш, ще вкарат… Вярно!

Отец Александър се разсмя високо, плесна съвсем по младежки с ръцете си като с криле и прегърна стареца.

— Добър си ми ти, умен си ми, драг си ми… Аха! Ама защо стоите с калпаци, свалете си веднага калпаците, грехота е да сте с калпаци!

Всички свалиха калпаците си — щом като е грехота, защо да не ги свалят, — Сенкича също си свали калпака, захапа лулата си и драсна клечка кибрит.

— Какво правиш?! — тропна с крак свещеникът.

— Кво? — недоумяваше тунгусът.

— Гледай кво — стрелна се към него Вася; той издърпа лулата на Сенкича от зъбите му и я хвърли на пода.

— Тю, да му се не види! — плю смутеният Сенкича. — Забравил съвсем малко.

Свещеникът си поприказва с тях, благослови ги още веднъж, изпроводи ги от църквата и тръгна за Громови. Из целия път се усмихваше и с усмивка седна на трапезата при гостите.

— Представете си какво странно събитие — започна той. — Представете си, отварям църквата — и що да видя? Десетина тунгуси, тия удивителни, чистосърдечни деца на природата.

Разказът му бе изслушан внимателно и весело. Най-много се смя Инокентий Филатич, макар че много му пречеха току-що сложените от зъболекаря челюсти. Изглежда, пристигналият неотдавна зъболекар не беше от най-добрите: зъбите бяха големи като на кон, стърчаха напред и новият им собственик не можеше да си затвори устата. Лицето му се беше издължило, бе станало карикатурно, неузнаваемо. И говорът му спънат, неприятно смешен.

— Тоест същинска беля! Трябва или да си изпиля зъбите с два сантиметра, или да си наставя устните — присмиваше се сам на себе си Инокентий Филатич. А когато захапа морковената баница, горната му челюст се закачи за баницата и падна на пода.

Катерина Лвовна, Кети, младата, завършила институт учителка, се хвана за Нина Яковлевна и от сърце се разсмя.

Отец Александър умишлено се задълбочи в поглъщането на рибената чорба. А Инокентий Филатич се наведе с пъшкане, брадата му се топна в рибената чорба, а той заопипва пода.

— Ей я, да опустее макар, ей я — фъфлеше той. — С право е казано: „Зъбите на грешниците ще съкруша…“ Ох, грехове, грехове!… — Той се извърна настрана, зина като тигър и благополучно намести челюстта си.

— Та ви казвам — продължаваше свещеникът. — Каква възвишена мъдрост, какво дълбоко разбиране проявяват тия диваци, намиращи се на границата между човека и животното!…

Отец Александър обичаше да реди думите си точно, гладко, като по книга. Дори когато говореше за най-обикновени неща, в думите му често пъти се долавяше природен патос. Това му даваше основание да се смята за оратор „по божия милост“, той се гордееше с дарбата си да говори. Имаше навика да пъха ръце в ръкавите на расото си, да отмята назад стройната си фигура и да гледа слушателите си с присвити сиви, умни очи с червеникави клепки. С всички разговаряше искрено, но с явно чувство за собствено превъзходство. Само когато заговореше с инженер Протасов — с тоя волтерианец, социалист и безбожник, — той винаги се смущаваше.

— Представете си само: те, тия тунгуси, не желаят да ми дават своята помощ в ръцете, за да не ме обидят. Те дават не на човека, а на бога, а човекът трябва да вземе тяхната жертва от бога, за да изпитва благодарност едновременно и към господа, и към хората. Разумно е, нали? — И той обходи всички с присвити очи. — А не като нас, русите. Тръгне свещеникът със светия кръст из енорията си и женорята му пъхат в ръцете петачета. Да знаете само колко тежко, колко срамно е това, тия пари изгарят ръката като огън! А свещеникът е човек: нали трябва да яде и да пие.

— Е, отче, и вие ако седнете да се оплаквате, грях ви на душата… — изтрака със зъбите си Инокентий Филатич.

— Ама аз не се оплаквам, не се оплаквам — смирено му отвърна свещеникът и си взе второ парче баница.

— А пък аз знам за кого си мислите, госпожице — намигна Инокентий Филатич на учителката.

— За кого?

— За Андрей Андреич сигурно, за господин Протасов.

Катерина Лвовна пламна, вдигна рамене и погледна крадешком стопанката.

— Ни най-малко… Откъде го измислихте?

— Подходящ кандидат е…

Стопанката също погледна момичето с крайчеца на очите си.

— Не губете време, госпожице! По-добър съпруг няма да намерите! — възкликна Инокентий Филатич толкова разпалено и така завъртя брадатата си глава, че горната му челюст пак се опита да изскочи, но той ловко я спря с ръка. — Бива си го, бива си го! — не мирясваше веселият старец.

— Не може ли да променим темата — каза стопанката с трепнал глас и рязко почука с ножа по чинията. — Настя, патицата!

Отец Александър се втренчи в лицето на стопанката. Лицето й продължаваше да е приветливо и уж равнодушно, но в очите й се четеше досадна тревога, скръб. Катерина Лвовна се почувствува неудобно, усмивката й угасна; тя смутено се загледа надолу, крайчетата на ушите й пламтяха.

За да прекъсне мълчанието, отец Александър каза:

— Каня всички ви утре по обед на моята беседа с тунгусите. Темата е първоначалното понятие за бога. Освен всичко друго ще ви бъде интересно и в етнографско отношение. Особено за вас, Катерина Лвовна… Вие никога ли не сте виждали тунгуси?

— Андрей Андреич дойде! — викна Настя и сложи на масата блюдото с патицата.

И двете жени едновременно извадиха пудриерите и трескаво започнаха да оправят фризурите си.

 

 

Филка Шкворен преспа в тайгата, край огъня, заедно с работниците. На заранта се изкъпа, изсуши на слънцето скъсаните си партенки и закрачи към Громовото селище. Стопанката на гостилницата му сготви чорба, той се наяде, попита как се отива до резиденцията, до кантората, нарами кожената торба и тръгна.

Слънцето клонеше към залез. Една циганка настигна скитника на улицата.

— Стой, щастливецо!

Зеленият шал на цветя е спуснат ниско над лицето, очите й не се виждат. Не може да се разбере стара ли е, млада ли е. Поличката й е мръсна, краката боси, ама бели като кифли.

— Ти ли си Филип Шкворен?

— Аз.

— На ти писмо от господаря… Я да се дръпнем в уличката, недей вряка…

— От кой господар?

— От Громов, от Прохор Петрович.

— Неграмотен съм. Прочети го.

Циганката разпечата розовия плик със синьо по края, извади писмото, отмести шала от очите си — лицето й е младо, мургаво, обеците й звъннаха.

— На̀, слушай, добри човече, юначен щастливецо.

Седнаха на една пейка. Циганката му прочете шепнешком:

„В кантората не се отбивай. Иди с циганката до кривия бор, тя ще те заведе. Ще дойда лично, щом се стъмни.“

Циганката погледна страшния човек и млъкна.

— Ами ти коя си?

— Аз съм циганка, когато има да съобщи някому нещо, мен провожда. Аз съм негова вярна слуга. По-вярна от мен няма.

— А на мен защо ми рече в кантората да съм идел, да го вземат мътните дано?… Глупак с глупак, той ум има ли?…

— Не се ядосвай, щастливецо, успокой се… На господаря му е забранено да купува златото открито. Да вървим.

Утъпканата от зверовете пътечка през тайгата ги заведе в пущинака. Скитникът отпред, циганката след него. Смрачаваше се.

— Ами ако взема да те заколя?… Не те ли е страх?

— Не, щастливецо, не ме е страх. Мен нож ме не хваща…

— Щото лани заклах една досущ като теб. Опита се да ми задигне златото… Та аз й забих ей туй ножче в гърлото и… таквоз… Да я вземат мътните дано!…

— Ей го и бора, дето трябва да чакаме — каза циганката и се ослуша: беше тихо, глухо, тайгата кимаше с върхарите си за сбогом на залязващото слънце. Долу, между дънерите, се спущаше хладен здрач.

Мекият побелял мъх се разстилаше по земята като юрган. Полянка двайсетина разкрача широка, в средата й — крив бор с три дънера. Той е мъртъв — убила го е мълния: небесният огнен меч беше отсякъл къдравия му връх, бе нацепил и обгорил дънерите и разпръснал трески на всички страни.

— Ей тук… — Циганката седна на килима от мъх.

Скитникът постоя прав, помисли малко, огледа се и също седна, а после рече:

— Не, да те вземат мътните дано, смела си. Ами ако река по силата на възможността да те целувам и да те галя, а?

Циганката високо, рязко се изсмя и се отмести по-надалеч от скитника.

— Ние сме волни циганки, навикнали сме даже много с туй… Само че скъпо вземаме… Много ли злато имаш?

— Ще стигне… Ти що не се ожениш за мен?… Бива си те, хем си мекичка, хем си хубавичка… А аз, може да се каже, съм богаташ… Ще си махна брадата, ще си купя нови дрехи, а, циганко?… Да те вземат мътните дано! Господ да те убие… Като петмез си сладка!

Циганката разкърши рамене, засмя се, извади тесте карти, разпиля ги като ветрило по мъхестия килим, каза:

— Хайде да ти гледам, хубавецо! Както покажат картите, тъй да стане… Ех, как ще те нацелувам, щастливецо, ще се побъркаш от щастие, всичко на света ще забравиш! Какви очи имаш само, сякаш са от чужбина. На̀, гледай!…

Ноздрите на скитника започнаха да се разширяват. Кръвта му се разигра, очите му засвяткаха.

— Ами песни… Можеш ли да пееш?

— Мога. А ти?

— Когато се напия, и аз си дера гърлото!

— А пие ли ти се?

— Глупачка… Ти да не би да си магьосница?… Откъде ще ми намериш пиене?

— Ей го…

Циганката измъкна изпод шала си запечатана осминка коняк и я подаде на скитника.

Той отхапа печата, тупна шишенцето в дланта си и отмери с нокът половината:

— За твое здраве, хубавице — отпи и й подаде останалото. — Пийни си, ангелче, да ти дойде сърце на място… Оплакни си циганската душица… Кха!

— Не, аз не съм по тая част… Изпийте си го до дъно. А като го изпиете, ще си накладем огън, ще почнем да се целуваме… И цялата нощ, чак до изгрев-слънце, ще е наша… Пий, щастливецо, ух, да ти имам чуждестранните очи… Ей и картите — гледай, гледай, — попът легна върху дама спатия!

Скитникът изля коняка в устата си и дълго не искаше да го глътне: ох че пари, ох че сгрява душата!

— Кха! Благодаря…

Той се вторачи в картите: вярно — попът и дамата лежат прегърнати. А останалите карти ту се изправят, ту падат, ту се изправят, ту падат.

— Ама че магия. — Скитникът разтърка очи и погледна сърдито циганката.

— Какво си пулиш оченцата? — рязко му подвикна циганката. — Не ме ли позна?… Аз съм, волната циганка, хубавицата ти, твоята изгора…

— Изчезни!… Остави ни… Махай се! — измънка скитникът, който едвам въртеше натежалия си език… Той седеше приведен, като голяма ококорена жаба, подпрян с юмруци в мъха. Беловласият мъхест килим се разлюляваше все по-силно. Скитникът се катурна на една страна — сърцето му се топи, наляга го сън.

— Оченцата ти се замъглиха, главицата ти легна на възглавницата… Спи, щастливецо, спи…

Тя се надвеси над лицето на скитника, с пъргави пръсти понадигна клепача му, загледа извърналото се под челото му мътно око, стана, извади изпод шала си пистолет и гръмна във въздуха.

— Грр-ъ-ъ-м… — прошепна скитникът.

Щом отекна изстрелът, някой се приближи до циганката.

6

Прохор прекръсти дъщеря си Верочка, целуна жена си, пожела им лека нощ и се прибра в кабинета си. Легна, зави се с чаршаф. Беше задушно, не можеше да заспи. Призраци от миналото на тълпи преминаваха в мислите му. Лица, срещи, положения. Но му беше трудно да ги улови, да ги спре: много бяха. Въртяха се и профучаваха като снежинки във виелица. „Тунгуси са дошли“ — спомни си Прохор. И веднага в отпуснатото му съзнание се мярна оная много далечна мъничка Джагда. Къде ли е тя? Сигурно времето не е пощадило и нея: съсухрила се е, увехнала е като прекършено цвете в степта. Спомни си оная тиха нощ, цялата потопена в мъгла, спомни си своята къщурка, лодчицата, тайгата, спомни си и как подгони Джагда като изгладнял звяр. Къщурката отдавна я няма — бурята я изгори, но нали на времето се намираше тук, на същото това място, в нея идваше тогава малката обидена Джагда. Прохор помни как чу през дълбокия сън нейния скръбен, накарал сърцето му да се преобърне глас: „Сбогом, бойѐ! Сбогом!“ Тогава той мигновено отвори очи, искаше да я хване, за да я целува нежно и никога да не се раздели с нея. Но Джагда като малка птичка изхвръкна през прозореца в мъглата и завинаги изчезна за него в мъглата на сладките спомени.

Да. Всичко отмина, отиде си като сянка от облак. „Какво да сторя… — Неопределено си помисли Прохор и въздъхна. — Тунгуси са дошли… Я да ида“ — и излезе на пръсти.

Нощта беше цялата от лунно сребро. Падаше роса. Кръстът на църквата светеше с фосфорен отблясък. Бялата къщичка на отец Александър се синееше, през синкавите стъкла мигаше червена светлинка, от кандилото. За човешкото ухо — гъста тишина. Но всичко бучеше невидимо: потоците на лунните струи разсичаха надземните простори, падаха върху сънения свят на тайгата, люшкаха се и звънтяха. Унесената в дрямка тайга им отговаряше с шумоленето, с шушукането, с бълнуването на мимолетните, тръпчиви като тамян сънища: тайгата благоухаеше.

Прохор мечтателно вдишваше тоя опияняващ аромат на горите и чувствуваше как скованата му от житейските условности воля се освобождава. Потоците от лунни стрели пронизваха нервите му, караха кръвта да се движи по-бързо. И вече всичко в него ликуваше, тласкаше го към някаква буйна веселба. Тая сребърна нощ изсмукваше човешкото сърце като змия. Човекът се почувствува тъжен, самотен.

— Джагда! — разкъса той струите на лунните дъждове.

Но милият глас не му се обади. А ето го и стана. Из мъхестия гъсталак пасат елени. Те изглеждат синкави. Няколко от тях са се наяли и лежат кротко, кокалестите клони на рогата им са неподвижни. Пет островърхи чума от ощавена еленова кожа, тунгусите спят дълбоко. Само една не спи — висока, стройна тунгуска. Тя стои замислено до огромния огън, гледа игривия танец на пламъците, мъчи се да разбере каква приказка й разказват, а може би и самата измисля песен за студеното слънце, за любимия си, за луната. Ето я луната! А къде е нейният мил?

— Здравей — докосна Прохор разголеното й рамо. Тунгуската отскочи като пружина:

— Ох! Ей, защо ме плашиш?

Разлаяха се, втурнаха се към огъня рошави кучета.

— Чиба! — Тя удари с тояга едно, после друго и вдигна към Прохор черни очи с извити тънки вежди.

В тях личеше уплаха и любопитство.

— От какво се уплаши?

— От теб… Помислих те за шейтан. — Тя държеше между зъбите си лула, мургавите й скулести бузи грееха от здрава руменина. Тя е млада, стройна, гласът й е мелодичен. — Много си голям! Можеш мечка да надвиеш… Страх ме е от теб. Сега ще събудя нашите — мислеше си тя на глас и разглеждаше Прохор.

— Недей, не ги буди — каза Прохор, като й се любуваше. — Ти си много красива. Как се казваш? — И Прохор седна в краката й, обути с извезани с разноцветни мъниста ботушки.

— Казвам се Джулбо.

— Хубаво име. А няма ли между вас Джагда?

— Джагда? — Тунгуската извади лулата от устата си, избърса слюнката от устните си и подсвирна тъжно. — Джагда умря. Отдавна умря Джагда. Почна да ражда руско дете, не можа да го роди, умря.

Тя говореше на тунгуски, гледаше настрана, към мрака на тайгата, и прекъсваше думите си с въздишки.

— Пукнал твой Джагда, отдавна се поминал — поясни тя на развален руски и очите й се наляха със сълзи.

Сърцето на Прохор се сви. Той помълча, борейки се с потискащото го чувство… Ето каква била съдбата на малката нещастна Джагда! Ех, защо ли дойде тук?!

Тунгуската подкладе огъня и седна срещу Прохор.

— Джагда е дъщеря на баща ми… Само че от друга майка. А моят мъж се изгуби.

— Как тъй се изгуби?

— Тъй, изгуби се, няма го. И аз останах сама.

— Мъка ли ти е?

— Как да не ми е мъка… Виждаш — всички спят, а аз място не мога да си намеря. Добре ли ми е, мислиш?… Аз съм само на двайсет зими. А пари имам много: доста катерици, па и други животни удрям. Богата съм, ама се мъча. Много се мъча!

— Недей се измъчва!… Виж каква сладка вишновка имам. На̀ ти и бонбони.

Прохор откачи походната си манерка, хвърли й шепа бонбони и все още налегнат от мрачните мисли, хладно прегърна тунгуската. Тя трепна с цялото си тяло, побори се малко, а после се притисна към него.

— Да идем по-настрана от огъня — каза Прохор и зацелува отпуснато устните й.

Луната ги замери с потоци от точни стрели и се усмихна.

 

 

Лаят на вълка събуди цялата къща. Разджавкаха се кучетата на двора. На портата хлопаше Филка Шкворен, караше се със сънения пазач. Пазачът му разправяше, че Прохор Петрович сега си почива, а скитникът да се пръждосва. Филка Шкворен изхлипа отвънка:

— Разбираш ли, голяма беля стана… Обраха ме до шушка… Златото ми взеха.

Нина се страхуваше да тревожи мъжа си. Но нима той спи толкова дълбоко? Тя отвори прозореца и се заслуша в разговора. Нощният пазач каза:

— За такова нещо върви при пристава или урядника. А при господаря ела към шест часа заранта или надвечер — в кулата.

Скитникът мълчеше. Той седна на тревата край вратичката и се хвана за главата.

Беше рано. Утринната звезда още не беше избледняла. В низините имаше мъгла. Пазачът се прибра в караулката.

Не се мина и час, когато се дочуха стъпките на Прохор и кашлицата му. На рамото си носеше пушка, ботушите му се бяха намокрили от росата. Вълкът се разлая радостно в кабинета. Прохор погледна заспалия скитник, отключи тихо вратичката и тихо се вмъкна в къщи. Пердето в спалнята на Нина се отмести и рязко се спусна.

Заранта, когато Прохор се качваше на двуколката, до него се приближи Филка Шкворен. Хълцайки и бършейки с юмрук очите си, той разказа на Прохор за своето нещастие.

Прохор му подхвърли:

— Глупак! — и потегли.

В единайсет часа Нина се приготвяше да иде при тунгусите. Тя ще заведе и дъщеричката си Верочка. Отец Александър ще мине да ги вземе.

— Господарке! Викат ви в кухнята. Някаква тунгуска — дотърча камериерката Настя. Лицето й тоя път е дяволито, очите й се смееха.

— Не ме викат, а ме молят да отида. Ама че селендурщина!

— Тя господаря вика. А пък аз й рекох, че е заминал.

Едновременно влязоха откъм кухнята отец Александър и Джулбо. И той, и тя се закръстиха към иконите. Нина и Верочка отидоха при свещеника да ги благослови. Тунгуската попита:

— Прошка няма ли го?

— Прохор Петрович ли? Няма го — отговори й Нина. — За какво ти е?

— Ами донесох му две кожи от див елен и две от питомен и двайсет от катерица. Когато мой гръмне мечок, татко-амикан, ще му донеса мечок. И една жълтица за него, пара… — Със стройна стъпка тя отиде до Нина и й подаде монетата.

— Защо? За какво? Купила ли си нещо?

— Не — каза тя и погледна през прозореца към далечината, към раззеленилата се тайга. Много сладко ме целювал Прошка, затуй… нощес. Дай му… подарка.

Отец Александър е стъпил в гората на един широк пън и търпеливо разяснява на тунгусите проблемите на вярата. Тунгусите, облечени с празничните си премени, са го наобиколили отвсякъде. Кучетата им също са наклякали, слушат. Зад тях елените с насочени напред рога не се помръдват.

Свещеникът е с патрахил, с калимавка, с кръст в ръката. Той е огрян от слънцето, тунгусите зажумяват, кръстят се и охкат: ама че поп, същински светец, да му се ненагледаш!…

— Туй се казва поп!

Лицето му е скръбно и навъсено. Тунгусите все не могат да разберат и най-простите му думи, горските хора са глупави и тъпи и това натъжава свещеника.

— Е, разбрахте ли най-сетне какво е бог?

— Разбрахме, попе! Как да не разберем… Малко разбрахме, малко не…

— Кажете де, какво е бог?

— Ами, май че е Никола…

— Не бе, не! Никола не е бог. Никола е само угоден богу човек, светия. А пък бог е…

И отново, за пети път, свещеникът излага понятието бог и за пети път пита:

— Е, поне сега разбрахте ли какво е бог?

— Ами май че е Никола.

Отец Александър нервно изважда табакерата си и смръква емфие. Към него се протягат ръце.

— Я дай, попе, дай?

— Слушайте, деца мои… За последен път ви обяснявам какво е бог. Погледнете слънцето… Виждате ли го?

Той посочи с пръст грейналото светило. Всички се обърнаха към слънцето, замижаха, взеха да си правят сянка с длани, развикаха се:

— Виждаме го, попе, виждаме го!… Ей го на̀, ей го!

— То стопля ли ви?

— Стопля ни, попе!… Стопля ни, как да не ни стопля.

— Свети ли ви?

— Свети, свети!… Как да не свети.

— Та така. — И свещеникът приветливо обгърна с доглед паството си. — То и свети, и стопля, и дава живот на всичко: кара тревата да никне, да растат дърветата, животните, хората. Значи, в слънцето се съединяват: светлина, топлина и творяща сила, тоест три същности в едно слънце. По същия начин и в единия бог се заключават три същности, три божии лица, светата троица.

Тунгусите стояха със зяпнали уста и гледаха с наивно неразбиране свещеника в устата, потяха се от трудните думи, от нажежения въздух.

— Е, сега разбрахте ли какво е бог?

— Разбрахме, попе, разбрахме!

— Какво е бог?

— Ами май че Никола е бог.

Отец Александър се връщаше към дома си с камък на душата. Да, друг език се иска за общуване с диваците. Само гениален мъж може да говори за великите истини с простите хора. А той, образованият пастир, който е научил наизуст християнската апологетика, есхатологическите съчинения и сказания, философските дисциплини на древните и новите мъдреци, е лишен от тоя сладък дар. Той може да изгради и красиво да произнесе засукана, наситена с чужда мъдрост проповед. Тя, цялата накичена с цитати от богооткровените книги, ще прогърми в ушите, ала няма да трогне човешкото сърце. Да, да, той е звучащ кимвал, вапцан ковчег и не ще може да поведе полуезическото паство след себе си.

Завладян от такива мрачни мисли, той влезе в къщата си, смръкна от табакерката и си легна душевно смазан.

 

 

Нина Яковлевна не отиде на апостолската лекция на свещеника. Нина Яковлевна се заключи в стаята си и започна да се моли на бога, да се измъчва и да плаче. Тя събори от бюрото си снимката на своя мъж, сложена в кристална рамка. Стъклото се строши, снимката отхвръкна в ъгъла. Не, това не беше достатъчно. Трябваше да измисли нещо друго…

В края на деня скитникът стоеше в кулата „Отваряй си очите“ пред Прохор. Лицето му беше подуто, очите отекли — комарите здравата го бяха изпохапали. Скитникът дълго бе лежал в тайгата като беззащитен труп. Главата му още бучеше, болеше го сърцето, свиваше го стомах. Той целият беше просмукан с някаква отвратителна миризма и винаги носеше тая смрад със себе си.

Вълкът ръмжеше сърдито, душеше въздуха, ходеше нагоре-надолу с щръкнали уши и внимателни очи. Скитникът го поглеждаше накриво.

Прохор извади една снимка на Наденка, сегашната жена на пристава и негова бивша любовница, навря я под носа на скитника, попита го:

— Тая ли беше?

Скитникът взе с мръсните си маймунски лапи малката снимчица, доближи я съвсем до очите си и толкова силно ги присви, че огромните му жълти зъби се показаха.

— Не мога да ти река… Много лошо се вижда.

Прохор му подаде лупа. Скитникът пак се вгледа през стъклото, каза:

— Страх ме е да не си взема грях на душата. От оная отрова памет не ми е останала. Май че не е тя… Оная беше циганка…

— Нямаше ли брадавичка ей тук? — посочи Прохор лявата си буза, до ухото.

— Имаше, имаше… — изведнъж се оживи скитникът. — Баш тук… Точно на същото място. Помня!

Прохор погледна скитника в очите, помисли малко, каза: „Сядай“ — откъсна едно листче от бележника си, започна да пише.

„Инок. Фил. Дай на приносителя Филип Шкворен ботуши, платно за партенки, панталон, два чифта долни дрехи, сако, две рубашки и аба. Освен туй един каскет. Носни кърпи половин дузина“.

С погнуса хвърли поглед към скитника, задраска носните кърпи и му подаде бележката.

— Утре в осем заранта ще идеш в магазина, моят пълномощник ще ти даде дрехи. В десет часа ще се явиш при инженер Протасов. Той ще те назначи ковач в ремонтната работилница. Заплатата ти ще бъде трийсет и две рубли и половина месечно. За храната ти си имаш грижа. Туй засега. После пак ще си приказваме.

— Аз знам едни златни земи — с помрачнял, недоволен глас каза скитникът. — Ако искаш, мога да ти ги покажа, Петрович.

— Далеч ли са?

— Не са кой знае колко близо. Пясък, а тук-там и бучки се срещат направо отгоре. Само че, за беля, земите са чужди: имат си собственик. А къде е той, не се знае, може отдавна да е предал богу дух. Ако няма наследници, заявката може да е станала невалидна.

— Знаеш ли да яздиш?

— Ха! То пък чудо голямо! — размърда се скитникът на стола си.

— Вдругиден в пет заранта да си готов. Тук, до кулата.

— Ами ковачницата? Ами инджилеринът?…

В тоя момент връвта се разигра, звънчето зазвъня. Прохор отиде до прозореца, викна на Федотич:

— Какво, злато ли?

— Злато!

— Карай!

Топът изгърмя. Скитникът падна от стола и се прекръсти, вълкът се разлая. Прохор записа новия пуд в атлазената книга, направи сбора. Скитникът си отиде. Вълкът дълго мириса дирите му. Въздухът веднага стана по-чист. Прохор потърси по телефона пристава. Обади му се Наденка.

— Той не си е в къщи, Прохор Петрович. Замина някъде за три дена.

Прохор остави слушалката и бързо закрачи из стаята, като си хапеше брадата и чоплеше косата си.

Нина я нямаше в столовата. Прохор седна да обядва с петгодишната си дъщеричка Верочка. Впрочем за нея това беше вечеря. Светлокоса, къдрава, с голяма панделка, тя ядеше много малко, но за сметка на това усърдно хранеше двете си кукли и мечето Мишка, като поливаше покривката със супа. До нея седеше миловидната стара бавачка Федосюшка.

— На̀, Мишка, на̀ — каза Верочка. — Сега ще ти сдъвча кашичка от месце… Сега, сега.

— Ха-ха! Кашичка от месце ли? — И Прохор грабва дъщеря си и я целува.

Тя се мъчи да се изскубне, рита с краченца, крие си вратлето, вика:

— Ох, ох!… Страх ме е от брадата ти! Татко, миличък… Защо баба Федосюшка си няма брада, а на теб ти е порастяла?…

Бавачката също се смее, настанява Верочка на високия плетен стол.

— Татенце! — казва Верочка. — А ние с баба Федосюшка ходихме на гости в селото.

Бащата мълчи.

— Татенце! А мама днес дълго плакаше… Кажи й да не плаче…

— Яж, яж — мръщи се Прохор.

Той не знае какво става с Нина, вратата й е заключена, почука — не му отвориха. „Поредният каприз“ — враждебно си помисли той и се махна от вратата. А все пак интересно какво е прихванало благочестивата му половинка. Може би някоя просякиня я е окрала, може би лош сън й се е присънил?

— Татунченце! — не мирясваше Верочка, която червосваше своите бузи и бузите на куклата си с плодово желе. — И една тунгуска дойде… Мно-ого класива… По-класива от баба Федосюшка.

Прохор се сепна.

— Верочка, стига си бърборила — каза Федосюшка и се изчерви.

— Аз не си бърборя, а си приказвам. Татенце, ти защо си целувал тунгуската? Тя, тя…

Бавачката я грабна на ръце и побягна към спалнята, като шляпаше с чехлите си. Верочка въртеше глава, за да освободи запушената си от бавачката уста, и викаше:

— Тя, тя… ти остави… една па… ричка!…

На Прохор му заседна залъкът в гърлото.

Скръцна вратата. Показа се дебело напудрена Нина. Очите й са зачервени. Тя дойде до масата и запрати в една от чиниите монета от десет рубли. Златното кръгче потанцува малко, изхлипа или се изкиска и умря. Кръвта нахлу в главата на Прохор. Той си подготвяше оправданието.

— Заповядайте, Прохор Петрович — започна Нина с пресеклив глас, — заприходете тия десет рубли в актива си. Освен туй заприходете две кожи от див елен, две от питомен и двайсет катерици. Всичките си доходи вие, разбира се, изкарвате по чист, честен, неексплоататорски начин. — Тук гласът на Нина зазвуча явно подигравателно. — А пък тази ваша печалба е придобита от вас в условията на изключителна изобретателност и благородство. Вие самият сте облагодетелствуван, облагодетелствували сте жената и в резултат от цялата спекулация сте успели да спечелите злато. Впрочем… никога не съм се съмнявала в честността ви… Какво ще кажете?… Жълтицата е на блюдото, кожите са в кабинета ви. И… ме оставете на мира… — След като изрече всичко това, без да си поеме дъх, Нина затули лице с длани и бързо тръгна към стаята си.

— Нина! — скочи Прохор. — Ама ти повярвала ли си?!

Нина се обърна, цялата се разтрепера и мачкайки носната си кърпичка, извика:

— Моля ви да ме оставите на мира!

Прохор притисна длани към гърдите си, тръгна към нея:

— Ниночка! Кълна ти се: всичко това е лъжа…

Тя го изгледа хладно, презрително, обърна му гръб и затръшна вратата след себе си.

Дотърча Верочка, тя мъкнеше за лапата плюшеното мече, беше ококорила учудени очички и бърбореше:

— Татко, гледай, гледай! Мишка се е наакал… Коремчето под опашката му се е разпрало…

Прохор не беше в състояние да се усмихне. Той каза: „Да, да… точно така е“ — сложи си шапката и излезе.

 

 

Наденка и приставът си живееха добре. Къщата им не беше голяма, но пращеше от мебели, сервизи, пухени юргани и дрехи. А сигурно имаше потулени и доста пари.

Прохор влезе в къщата на пристава с широка, тежка крачка и хвърли шапката си на масата. Така влизаше на времето баща му при своята Анфиса. Но там имаше проблясъци на любов, тук лукавата Наденка беше нащрек, а бившият й повелител не криеше своята неприязън.

Навън се чернееше августовската вечер. Пред иконите горяха три кандила.

„Големи светци се пишат“ — с погнуса си помисли за стопаните Прохор. Наденка спусна завесите. В движенията й се долавяше плаха суетливост. Тя си блъскаше главата: за какво ли е дошъл Прохор по никое време? Да не би да си е наумил отново да се сближи с нея? Де да беше тъй!… Изтрябвал й е тоя дебел шопар Фьодор Степанич, пристав, простак!… Наденка се накичи с обеци, окачи на гърдите си златното сърчице — подарък от Прохор, — начерви си устните, потъмни си веждите.

Въртейки дебелите си бедра, стегнати здраво с корсет, и пъчейки големите си гърди, тя се запъти като игрива котка към масата, до която седеше Прохор.

— По каква работа благоволихте да дойдете, да се сетите за вашата Наденка?

На красивото й лице е надяната маската на хитрост, женски дяволии и коварство.

Прохор я гледаше и мълчеше. Да, да, разбира се, че тя е била…

— Брадавичката… — помисли си той на глас.

— Брадавичката ли? — попита Наденка. — Аз ще я махна. Докторът дори ми намекна: „Цък — и няма да я има“, казва…

Както си дърдореше, тя внимателно разглеждаше лицето на Прохор и изведнъж нещо трепна в гърдите й: Наденка тръгна заднешката, смирено седна в къта, под иконата.

— И двамата с пристава ви държа ей тук — много тихо, но с вътрешна закана рече гостът, стисна юмрук и го разклати.

Краката на Наденка се подкосиха под стола. Тя облиза устни и попита:

— Защо заплашвате така верните си слуги?

Прохор преметна крак връз крак и обърна глава към Наденка.

— Можех да те застрелям до кривия бор. Откъде да знам, че си ти, и аз те взех за циганка. Друг път се маскирай, ама недей скита из тайгата…

— Как не ви е грях… Каква циганка? Какво приказвате!…

— Ти взе половин пуд злато. Не беше сама, знам, аз също бях наблизо с един свидетел. Освен туй Филка Шкворен много добре те е запомнил по брадавицата. — Прохор разтърси глава, сам се похвали за явната си, но убедителна лъжа, усмихна се само със зъби. — В такива случаи, Наденка, трябва да се действува решително, за да не остават следи. Какво ти струваше да убиеш скитника? А сега на̀… хлътна с двата крака.

Наденка седеше като въплъщение на оскърбена невинност: тя цялата беше настръхнала като котка пред куче, беше източила напред устни, пулеше се с престорено учудване. Не й достигаше дързост, за да направи на Прохор скандал с плесница, с писък, с лъжлива клетва, че още сега ще се отрови. Мозъчето й също не блестеше с изобретателност, та да може да отвръща с думи на убийствените думи. Тя страшно се смути, не знаеше какво да прави. Беше жалка в пълното си объркване.

— Друго няма — едва ли не весело каза Прохор. — Само за туй дойдох. — Той стана, сложи си шапката и каза на Наденка шепнешком, страшно: — А сега ви моля да не ме закачате… Малко по-внимателно. Тъй да речеш на Фьодор Степанич… Недей забравя, кажи му. Тъй и тъй, с Громов по-внимателно. Защото понякога ставам безмилостен. Хайде, довиждане засега…

Наденка се разплака тихо и без да бърше сълзите си, каза:

— Всичкото туй сте го измислили, за да ни обидите… Лъжете.

— Лъжа ли? — и стигналият до вратата Прохор се спря.

— Лъжете, лъжете, лъжете! — съскаше, приближавайки се към Прохор, Наденка. От устата й изхвърчаха слюнки, тя си показа ноктите, очите й станаха хищни.

— Лъжа ли? — Прохор измъкна от джоба си измачкан розов плик със синьо по краищата, извади от него изписана хартийка. На плика бяха отпечатани инициалите на пристава „Ф. А.“.

Наденка отведнъж разбра всичко и спазми на уплаха стегнаха гърлото й.

— Това писмо, с което си излъгала Филка Шкворен, го намерихме на местопрестъплението. Съжалявам, но си постъпила много необмислено. То като веществено доказателство е включено в протокола… — Докато казваше това с хладен шепот, Прохор измъкна от джоба си друга хартийка, сгънат лист за заявление, и я размаха във въздуха: — Ей го на̀ и протокола. — Протокол Прохор, разбира се, нямаше: това бяха неприлични стихчета на Сохатих.

— Ама кой… кой е съставил тоя протокол? Няма начин да е Фьодор… Степанич! — трепна гласът й.

— Когато на мен ми потрябва — натърти Прохор, — и ти, и приставът ще разберете в прокурорската килия кой е съставил тоя протокол. Но вие и двамата можете да сте спокойни: Прохор Громов никога не е бил и няма да стане предател.

Наденка не чу заключителната фраза, хвана се за слепоочията, изхлипа и седна на крайчеца на кушетката.

7

Още през нощта заваля силен дъжд. Той трополеше по ламаринения покрив на самостоятелната къщичка, където живееше мистър Кук с лакея си Иван. И господарят, и лакеят се бяха успали. Това явно се дължеше на лошото време. Американецът скочи от кревата, провикна се: „Охо-хо-хо-хо!… Ама че го откъртих!“ — бързо си обу гащетата и вместо да притисне до кльощавите си хълбоци лакти и да хукне с всичка сила да се къпе, започна да тича под дъжда около къщата. Погна го неговият черен пудел, после от любопитство се лепнаха още две чужди кученца. Мистър Кук възглавяваше кучешкото надбягване и си правеше сметка колко пъти трябва да обиколи къщата, за да покрие разстоянието до реката, където всеки ден отиваше тичешком да се къпе. Излезе някъде към осемдесет пъти. След като изчисли наум необходимото за това време, педантичният чужденец видя, че по неволя доста ще закъснее за работа. „Но това е недопустимо!“ Петите му засвяткаха два пъти по-бързо, дъждът заваля още по-силно, измокрените кучета ядосано полаяха Кук заради глупавата му идея, престанаха да го гонят и отидоха под навеса да се изтръскат. На двайсет и третия кръг мистър Кук извика:

— Иван! Чай! Сандвич! Четири екземпляра!

Дългият, сипаничав, възглупав Иван, който изпълняваше задълженията и на готвачка, и на перачка, и на лакей, щом чу командата на господаря си, бързо започна да се съблича в кухнята чисто гол, защото не искаше да си разваля костюма на дъжда. После хвърли на подноса четири сандвича, наля едно канче подсладен чай, изскочи с всичко това навън и се втурна като дългокрак щраус да настига господаря си. При това лакеят правеше сложни скокове и някак много смешно отмяташе настрани дългите си космати крака. Разбързалата се за бакалницата млада войнишка жена Фрося не позна мистър Кук, но веднага схвана, че голият е нейният обожател Иван, разпищя се и хукна да вика за помощ:

— Хора-а! Помощ!… Моя Ваня са го обрали до шушка. Погнал е някакъв хайдук!

В това време мистър Кук чу зад гърба си отчаяните скокове на лакея, рече да се пошегува с него и търти да бяга още по-бързо; изпод широките му и плоски като на маймуна ходила хвърчеха пръски. Търти и лакеят, но неочаквано се подхлъзна и се пльосна на земята. Кучетата за един миг излапаха кашкавала, белия хляб и салама.

— Видяхте ли, васкородие, тук е неудобно, я по-добре си влезте вътре — сърдито каза лакеят.

На петдесет и деветата обиколка мистър Кук престана да тича. Изпроводени от скърцащия смях на минаващите бабички, двамата, слугата и господарят, тежко пъшкайки, се прибраха в къщата.

След седем минути мистър Кук, зачервен и възбуден, замина за работа с чакащата го пред портата двуколка.

Иван позъзна след дъжда, сгря се с чай, после облече фланеления халат на господаря си и започна да шета. На бюрото имаше много книжа, рола от милиметрова хартия и кадастрон. Би трябвало да избърше праха от бюрото, но Иван се страхуваше. Той се приближи до стенното огледало, придаде на нискочелото си лице с вдлъбнати слепоочия надменния израз на физиономията на мистър Кук, сам се закани на себе си с пръст, каза с господарски глас:

— Ти, кучи сине, на бюрото нищо да не си пипнал! Разбра ли?

Време имаше, господарят ще си дойде към седем. Иван се разположи на креслото пред бюрото, запуши с лулата на господаря си, сложи неговото пенсне на изгърбения си, пречупен при сбиване нос, изкриви устни, извика:

— Иван! Обущата ми…

— Върви по дяволите! — предизвикателно си отговори сам Иван. — Ти вземи си ги сам, мутро германска, мериканец, диване!

— Иван, ще те перна по руската мутра…

— Опитай се де. Ще имаш да вземаш, дявол некръстен… Ако река, и в чорбата, и в кашата ти ще се изплюя колкото пъти си искам… Плюскай!

— Иван! Ще се оплача от теб на мистър Громофф.

— Пет пари не давам за твоя мистър Громофф. За теб може да е мистър, а за мен е нищо! Знаеш ли ти, германски мериканецо, каква стачка ще извъртим на твоя мистър Громофф?… Пролетарии от всички страни, съединявайте се — туй чел ли си го? Я надникни какви книжлета има във възглавницата ми… Ум да ти зайде!…

Иван свали пенснето, отвори уста, ослуша се: в кухнята дрънчеше някаква тенджера: пуделът беше се покатерил на масата и плюскаше смляната за кюфтета кайма.

 

 

Прохор съжаляваше, че е избрал такъв дъждовен ден за пътуването с Филка Шкворен. Но той не обичаше да отменя нарежданията си. И двамата яздеха, облечени с кожени ямурлуци. Пътят беше труден, те вървяха направо през тайгата, без пътеки: скитникът е въоръжен с усета си, Прохор — с ориентир-бусола.

Пладне е, но тайгата е потънала в мъглява светлина, в здрач. Дъждът стихва, на небето тук-там се разчистват сини полянки, един слънчев лъч огря за малко тайгата, свежа, окъпана, гъсто извезана с елмазени капки. Наоколо всичко стана красиво.

За седем часа изминаха едва четирийсет версти. Конете капнаха. Тайгата в тоя участък е мъчно проходила за кон, тук цар е мечката. На нея не й пречат всички тия полуизгнили, преобърнати нагоре с корените пънове, които в тъмното приличат на горски чудовища, тия станали на прах дънери-трупове, от чиято утроба победоносно никнат нагоре млади филизи, тия камари от хиляди повалени от бурята дървета, образуващи непроходими стени; тях трудно може да ги преодолее и хвърковат кон от приказките. Всичко това е обрасло с треволяк, магарешки тръни, къпини, смрадлика, папрат, а тук-там се червенеят цели семейства мухоморки. Тук не е за хора, дори и птици не се виждат — най-много да прехвръкне някой кълвач, — тук царува мечката, а по върховете на дърветата господар е катерицата.

През лятната жега, когато въздухът се застои, над тия гробища на девствени гори виси някакъв особен аромат на земно гниене, от него ти писват ушите и започва да ти се вие свят. Гледай да си по-надалеч от такова място през горещите летни дни!

Но ето че тайгата свърши. Пътниците тръгнаха по талвега на тясната камениста рекичка Камаруха. Пренощуваха, вървяха още един ден.

— Скоро ще стигнем — каза скитникът. — Оттук до извора на рекичката остават десетина версти. Баш там са забити стълбовете.

Видяха пушек.

— Тъкмо за туй място ти приказвах. Там има най-много злато — каза Филка Шкворен.

— Няма ли да ни гръмнат тук иззад някой храст? — И Прохор хвана пушката си.

— Не ми се вярва — несигурно каза скитникът. — То наистина не се знае какво може да им текне на дрипльовците. Понякога правят бели.

Прохор мислено съжали, че не взе със себе си двама-трима стражари. И се разбърза.

— Хайде да побързаме. Не е зле до довечера да се върнем.

— Оттук ще те изведа до твоята мина. А там има път, нощес сме си в къщи.

Край рекичката се въртяха двама брадати дрипльовци. Те имаха примитивно, сковано от издялани с брадви дъски приспособление за промиване на златоносен пясък. В едно сандъче се изсипваше пясъкът: него го докарваше с количка трети скитник, а другите двама с големи кофи изливаха вода върху пясъка. Водата го повличаше надолу по покритото с грубо сукно дъно на улея. Златните песъчинки оставаха по сукното, малките бучки се задържаха на дъсчените летвички, наковали напреко на улея, върху сукното, на разстояние близо аршин една от друга. А промитият пясък се смъкваше по-нататък, надолу…

Прохор поздрави. Златотърсачите спряха да работят, още трима се приближиха откъм пясъците. В ръцете си държаха железни лопати с много къси сапове.

— Какви сте вие? Защо обикаляте из тоя пущинак? — попита го едноокият златотърсач.

— От хората на Громов сме — отвърна му Прохор. — За Громов чували ли сте? — самохвалски попита той.

— Как да не сме чували! Чували сме… Хубав звяр е той — двусмислено казаха златотърсачите и се спогледаха.

Прохор се смути. Дощя му се да влезе в спор, но го достраша. За да ги стресне, попита:

— А вие, момчета, не сте ли забелязали: нашите стражари трябваше да излязат тъдява, пет души са?

Златотърсачите пак се спогледаха, казаха: не.

— Ако имате злато, мога да го купя — предложи им Прохор.

— За имане имаме… Ама каква ни е ползата от твоите пари?! В тайгата парите са нищо! На нас дрехи и храна ни трябват. Виж, спирт или две-три моми ако беше докарал… Чувай, търговецо, дай си кожения ямурлук, смени го за злато. На нас ще ни свърши работа…

Прохор отказа.

— Тогаз хайде да направим трампа за пушката.

Филка Шкворен прошепна:

— Хайде да си вървим, господарю…

Когато конете навлязоха в тръс в тайгата, златотърсачите пронизаха въздуха с плашещо рязко изсвирване, някой се провикна:

— Гледай да не те настигне някое куршумче!… За армаган…

По гърба на Прохор полазиха студени тръпки: много пъти бе слушал разкази за това, как златотърсачите стрелят и по двуног дивеч. Филка Шкворен го успокои:

— Не се бой… Тия разбойници освен лопати нищо друго нямат — и тръгна зад Прохор, за да го варди.

Малко след това намериха полуизгнилия стълб с държавния герб. Прохор се убеди, че тая златоносна местност наистина принадлежи на някого. Той реши да дойде тук със землемер и работници, за да очертае нови граници и да направи заявка от свое име.

Филка Шкворен сега яздеше отпред. Релефът на местността се промени рязко. Започнаха да срещат каменисти заоблени хълмове, отвесни скали със зъбери. Нито кедри, нито ели — само борове. Сега конете вървяха по-бързо. Но след около два часа започна да се стъмнява. В тоя край Прохор идваше за пръв път.

— Според теб колко път има оттук до моята мина „Достан“?

— Ами някъде към трийсет версти и кусур трябва да е.

Спряха се на една малка полянка, нахраниха конете.

— Покрай „Дяволската колиба“ ще минем — каза скитникът.

— Не съм чувал за такваз.

— Сега ще я видиш… Тая колиба е баш на върха на една скала, с едно прозорче… Понякога огън свети вътре, коминът й пуши. Разправят, че вътре живеел някакъв брадат циганин и с него — джудже с отрязан език, циганинът го държал вързано със синджир. И сечели там фалшиви жълтици. Тоя циганин не можеш го разбра — разбойник ли е, магьосник ли е… А други дрънкат: огнен змей живеел в колибата, дявол. Ако си сам, хеле пък без кръст — по-добре не минавай оттам: или до смърт ще те уплаши, или ще те накара да се заблудиш. Случвало се е бродяги като мен да минат оттам, без да знаят… И край… До ден-днешен обикалят. Такива ми ти работи, Прохор Петрович. — Скитникът се огледа, помисли малко и каза: — Скоро ще я видим… Ти нали имаш кръст?

— Да. Ама и ти ли ходиш с кръст?

— Че как? От кръщенето насам си го нося… От кърмаче.

Прохор се усмихна, после се разсмя:

— Ами когато си убивал хора, да не би да си си свалял кръста, а?

Скитникът се разсумтя, намръщи се, отговори без желание:

— Виж какво, тия работи недей ги споменава. Станалото — станало, а сега — амин.

Прохор също се намръщи.

— Жалко…

— Защо да е жалко?… — извърна скитникът към него навъсено лице.

— В царството небесно все едно няма да влезеш. Пък и него май че го няма. А аз, право да си кажа, си правех сметка да те използувам…

Филка Шкворен веднага разбра намека на господаря, надигна се на стремената и без да спира коня, смъкна кожения си ямурлук, за да води по-свободно интересния разговор. Той беше прилично облечен, подстриган, изкъпан и във външността му не беше останало нищо скитническо.

— Ех, миличък!… — въздъхна той. — Разбирам, разбирам. Ама чуй какво ще ти рече Филка Шкворен: убиецът Филка държи на Христовата вяра. Едно е да убиеш по заповед, друго — за собствения си разбойнически кеф. Филка Шкворен по заповед ще убие всекиго и окото му няма да мигне… Туй е малък грях, нищо работа, лесно се измолва прошка за него, а и небесният цар е милостив към хората… Виж, своеволно ако светиш маслото на някого, ако ще да е за голяма, ако ще да е за малка корист, тогаз става лошо. Тогаз, ако не даде господ да се покаеш преди смъртта си, има да вриш в катрана… Такива ми ти работи, драги, така е… — Скитникът нахлупи каскета си, прозина се нервно и с бързо движение прекръсти устата си.

Тази идея за оправдаване на наемното убийство, с прехвърляне на отговорността на гърба на наемателя, заинтересува Прохор. Студеният смисъл на казаното от скитника: „Наеми ме, и аз ще убия“ — рязко се отпечатя върху сърцето му като гравировка върху камък. С някакво боязливо учудване хвърли поглед към скитника, душата му се укроти и той дълбоко се замисли за работите си, за пътищата, през които трябваше да минат те.

Смълчани изминаха още четири-пет версти. Скитникът внезапно се развика:

— Гледай! — и посочи с ръка. — Ей я на̀ „Дяволската колиба“! Гледай, вътре свети.

Отдясно в полумрака се сивееше каменна грамада. Дивата скала почти отвесно изникваше от земята и стърчеше високо. Прохор погледна с бинокъла: на самия връх на скалата имаше къщурка, през прозорчето излизаше слаба светлина. Пътниците шибнаха конете, обиколиха скалата отвсякъде. Стените й са съвсем непристъпни: голи, гладки, шлифовани от хилядолетните ветрове.

— Как ли се покатерват там? Поне стълба или въже да имаше — чудеше се Прохор. — Все пак, кой живее там?

— Нали ти рекох… Циганин-разбойник с джуджето си. А най ми се вярва сатаната да е там, змеят. Право през комина минава… — И Филка Шкворен се прекръсти широко. — Кръсти се и ти! — сърдито подвикна той на Прохор.

— Сега ще се прекръстя — каза Прохор, дръпна се малко настрана от скалата и гръмна с щуцера в прозореца. Светлинката угасна.

Пътниците наближаваха златна мина „Достан“. Яздеха бавно, пипнешката. Ако не беше Филка Шкворен с неговите очи на хищен рис, щяха да преспят в тайгата. И изведнъж съвсем близо, едва ли не право пред тях изскочи ездач.

— Кой си? — извика Прохор.

Ездачът шибна едрия си кон и се шмугна встрани, в гъсталака на потъналата в мрак гора.

— Ей, кой си ти?! — пак извика Прохор и опъна петлето на щуцера.

Тишина. Само в далечината изпращяваха сухите съчки.

— Бива си го кончето! — цъкна с език Филка Шкворен. — Същински див елен… само че с бял косъм. Кой ли беше, а?

Прохор не му отговори, но лукаво се ухили под мустак.

Преспаха в мина „Достан“. Станаха преди изгрев-слънце. Прохор много бързаше. Караха конете да препускат из целия път. Прибраха се в къщи по пладне. Без да се съблича, Прохор веднага грабна телефона:

— Ало, Наденка, ти ли си? Здравей… Какво става, Фьодор Степанович още ли не се е върнал?

— В къщи си е, в къщи си е. Тоя път не улучихте, Прохор Петрович — закиска се Наденка звънливо. — Фьодор Степанич си дойде още вчера надвечер. Да го повикам ли?

Озадаченият Прохор с трясък захвърли слушалката.

8

Главният инженер на предприятието на Прохор Громов, Андрей Андреич Протасов, живееше на горния етаж на дървената двуетажна господарска къща. Бяха му отделили три стаи с кухня, баня и слугинско помещение. Господарят би дал на Протасов и целия етаж, и цялата къща, толкова го ценеше и уважаваше, но Андрей Андреич беше ерген, водеше много скромен живот и сам си избра тази квартира.

За кухнята си имаше готвачка, Секлетиня, а за прибиране на стаите нещо като камериерка, една млада полякиня с много бяла кожа, Анжелика.

Стаите са светли, просторни, всичките гледат на юг. Те поразяват с чистотата, белотата и спретнатостта си. Стените блестят от бялата блажна боя, боядисаните подове лъщят. На големите прозорци и на вратите няма нито пердета, нито завеси. Мебелите не са нито много, нито малко. Те са изработени от кедрово дърво по чертежи на Протасов в Громовата дърводелска работилница. В основата на техния стил е залегнала праволинейността. Тя отразява характера на автора им. Стените са голи — поне една финтифлюшка да беше заковал Андрей Андреич, я рисувана чиния, я нещо друго, ама не, стените са девствени, целомъдрено оголени. Само в кабинета виси пастелен портрет на майка му в старинна позлатена рамка от времето на Павел, голяма, дълга два аршина фотографска панорама на уралските заводи, където служеше преди десетина години инженер Протасов, и още един портрет — хелиогравюра на Карл Маркс, изработена в Лайпциг. И нищо друго.

Библиотеката е обемиста. Книгите не са много, но между тях може да се намери всичко, необходимо за един културен човек, попаднал в такъв пущинак. В Урал Протасов, когато беше по-млад, имаше колекция от редки строгановски икони. Той ги подари на местния уралски музей, а една староверска северна икона донесе тук и я подари на Нина Яковлевна Громова. В кабинета му има пиано „Шрьодер“, Андрей Андреич доста прилично изпълнява „Марсилезата“ и „Интернационалът“. Той изобщо обича да си дрънка на пианото. Когато дойде пролет, когато под слънчевите лъчи звъннат капчуците и гората захване да се събужда, душата на инженер Протасов също започва да кипи като младо вино: тогава той по цели часове свири „Снежанка“. Обича да пее, ала няма слух; Нина Яковлевна му се присмива: „Ревете като магаре“.

На широкото му бюро, чисто, незатрупано с чертежи и книжа като на мистър Кук, има няколко снимки, между тях — една на Нина Яковлевна Громова с бална, много деколтирана рокля. Този портрет с бронзова рамка инженер Протасов се старае да държи в центъра на останалите снимки, а Анжелика, когато подрежда бюрото му, всеки път гледа да я премести по към края. Тя я отмества, той я връща.

В подобна бронзова модерна рамка е портретът на младата учителка Катерина Лвовна. Той стои до портрета на Нина. Но всеки път, когато тук идва Нина Яковлевна, което се случва много рядко, тя винаги отмества портрета на Кети някъде настрана. Тълкувайки по своему тая маневра, инженер Протасов, щом Нина си отиде, все пак възстановява статуквото между портретите. И двата портрета пак са един до друг. Ние засега не знаем на коя от тези жени е отделено по-главно място в сърцето на инженер Протасов, но сигурно и двете имат в това сърце свой приют. Виж, за това можем да гарантираме.

Налага ни се да издадем още една тайна, но ни се струва, че с това няма да навредим на инженер Протасов. Ако човек приклекне на пода на кабинета, в ъгъла между голямата стенна печка и стената може да забележи от двете страни на една от кахлите на печката две съвсем малки дупчици. В тях могат да се пъхнат специални телчета със закривени краища и да се извади внимателно кахлата. Тогава се отваря една не много голяма наистина, но напълно достатъчна за пазенето на нелегални материали камера. В тая тайна камера има какво ли не: брошури, хектографски отпечатъци от позиви, прокламации, разписки за събиране на партийни пари, писма.

По-голямата част от тези нелегални материали пристигаше и пристига от Питер, от Москва, понякога дори от чужбина. Разбира се, не по пощата, а тайно, по сигурен човек. Например пристигне някой повикан по препоръка на Протасов чертожник, техник, шлосер, акушерка и…

Преди време дойде да събира милостиня един монах, впрочем — не монах, а божи човек. Прашен, изморен; на младото му лице с малка брадичка беше изписано престорено благочестие. Домъкна се в кабинета, прекръсти се към Карл Маркс, въздъхна:

— Андрюхин вие ли сте? — попита той Протасов.

— Какво ще обичате?

— Писъмце ви нося.

Инженер Протасов прочете на бърза ръка писмото, усмихна се, каза:

— Седнете, другарю — и заключи вратата.

Божият човек остави в ъгъла тояжката си, развърза торбата със зашит отгоре й мушамен кръст и подаде на Протасов цял куп брошури, книжа и хартийки.

В торбата освен един чифт бельо имаше малки иконки, кръстчета, шишенца с целебно масло от свети мощи, памук против зъбобол, кръгли камъчета от река Йордан. И божият човек, и Протасов се засмяха тихо, като погледнаха всичко това.

— С железницата пътувах, а от железницата четиристотин версти пеш трябваше да вървя, с тая благодат се прикривах. Е, пътем внушавах едно-друго. В Спаское насмалко не ме заведоха при полицейския началник.

— Какво става по фабриките? И изобщо…

Странникът разказа на Протасов доста неща. Работническото движение в двете столици, в Урал и на юг укрепва. Имало е стачки, тук-там е имало разстрели. Селото също очаква земя и свобода. На Държавната дума вече никой не се надява: празни приказки и игра на опозиция. В двореца се е вмъкнал Гришка Распутин, сибирски мужик, конекрадец. Тронът се люлее. Цар Николайчо ще се побърка от страх. С една дума, революцията ще избухне всеки момент. Но вие прочетете най-новата литература, сам ще се убедите…

Протасов се усмихваше радостно, чорлеше косата си, търчеше из кабинета, пушеше цигара след цигара.

— Михайлов в Питер ли е?

— Там е, там е. В Путиловския.

— А вие кога се връщате?

— Не бързам. Първо ще се повъртя между вашите работници към една седмица, после ще прескоча до държавния завод, оттам — ще обиколя железопътните депа. Още три явки имам. А утре при вас ще дойде Александър, едно младо момче. Той ще преспи у техника Матвеев. Ще дадете на туй момче парите, колкото сте събрали, той още утре потегля за Русия.

— Имам да предавам четири хиляди рубли.

Късно вечерта инженер Протасов заведе божия човек в кухнята, каза на готвачката:

— Нахранете отец Генадий с каквото е дал господ. А после му постелете някъде един сламеник, може и в банята. Нека преспи.

Протасов се върна в кабинета си, до втори петли преглежда донесения му от странника материал, написа с подправен почерк няколко писма за Александър и си легна да спи.

А отец Генадий апетитно си хапваше в кухнята и разясняваше на жените светото писание.

Тази среща в квартирата на Протасов стана съвсем наскоро. Отец Генадий прекара в резиденцията близо седмица, очарова със светостта си Нина Яковлевна, с чието благочестиво странноприемство се ползува три денонощия, крещеше на Прохор Петрович, чукайки по паркета с тояжката си:

— Изверг си ти, изверг!… Не се грижиш за работниците си… Като свои деца трябва да ги чувствуваш… А ти какво им даваш, как ги храниш, в какви съборетини ги държиш?… Злодей си ти! И аз благо, еловия няма да ти дам…

— Много ми е изтрябвала — хладнокръвно му отговори Прохор и за да не вдига пред жена си скандал, излезе.

По-нататъшната съдба на божия човек е такава. Той обикаляше работническите жилища, къщите на селяните, проповядваше „словото божие“, здравата ругаеше Прохор Петрович зад гърба му и с намеци призоваваше работниците да вдигнат стачка. По заповед на Прохор приставът хвана монаха, заведе го в къщата си. Но отец Генадий се разприказва толкоз благочестиво, че Наденка искрено се разчувствува и чак се просълзи. Отец Генадий бе пуснат да си върви по живо по здраво, а приставът докладва на Прохор, че монахът е бил наклеветен. Къде ли е сега тоя тайнствен скиталец, инженер Протасов не знаеше, а и на нас не ни е известно.

Известно ни е следното.

През август една събота късно вечерта инженер Протасов си облече мушамата и каза на Анжелика:

— Отивам на заседание в кантората. Ще се върна късно. Недейте ме чака, легнете си.

— Вечеря да ви оставя ли?

— Една чиния кисело мляко.

Беше тъмно. Пияните джапаха като призраци по локвите. Протасов извървя, лутайки се, близо цяла верста, спря се до една недостроена селска къща и започна от време на време да намига в тъмното с джобно електрическо фенерче. Изпуши една цигара, запали втора. Някой започна да се приближава крадешката към него. Протасов мигна три пъти с фенерчето. Тогава човекът с уверена походка се приближи съвсем близо до Протасов и тихо го попита:

— Вие ли сте, ваше високородие?

— Как не ви е срам, Василиев — също тъй тихо му отвърна Протасов. — Как не ви е срам?

— Извинете… Навик… Да вървим, другарю Протасов. По-смело вървете след мен… Аз знам пътя.

Тръгнаха, хващайки се за плета, за да не паднат в локвите, на два пъти прескачаха огради, прекосиха врязалата се сред къщите като клин тайга, слязоха в долината на една малка рекичка, свиха към низината, където имаше голяма, за сто души, изоставена барака. Сега в нея живееха само смокове и прилепи. От време на време тя даваше подслон на „свободния университет“ (според израза на техника Матвеев) за революционно настроените работници. Мястото беше затънтено, безопасно.

Андрей Андреич предпазливо слезе по стъпалата в бараката и потъна от един мрак в друг: мъждукаше съвсем слаба светлинка. Никой не забеляза идването на Протасов: тъмнината дишаше равномерно, тъмнината слушаше какво говори техникът Матвеев.

— По такъв начин виждате, другари, до какво доведе стачката от деветстотин и пета година. Това беше първият етап, първият пожар на руската революция. Кога ще дойде вторият и последен етап, ще покаже бъдещето. Но можем да смятаме, другари, че ще настъпи скоро.

Матвеев говореше тихо, бавно, с паузи след всяка фраза, за да даде на работниците време да вникнат в значението на думите. Главата и лицето му са гладко избръснати, той е отпуснат, бузест, целият някак заоблен. На трийсет години е.

— Другарю Матвеев! — чу се един глас. — Миналия път беше обещал да ни разкажеш по-подробно как са екзекутирали първомартенци. С една дума, как е започнала цялата работа и как… Много ни е интересно.

— Сега — обади се техникът Матвеев, наплюнчи крайчетата на пръстите си и махна нагара от свещта. — Значи, другари, работата е станала така…

Светлинната заблестя по-щедро. Протасов се вгледа в лицата на насядалите кой където види работници. Те бяха близо петдесет души. Млади, възрастни, има и двама старци — един изгребвач на шлеп и нощният пазач на кея — Нефед Кусков. Нито хлапета, нито жени. Събранието се състоеше от пратеници на всички артели от предприятията на Громов. Отделни беседи по работните места, понякога и скришом в бараките се провеждаха и преди това. Но такова организирано събрание на избрани представители — като опит — се правеше за пръв път. Неслучайно тая нощ е поканен лично инженер Протасов. Той се ползуваше с голямо уважение сред масите, макар че действуваше винаги задкулисно, тайно. Но работниците се досещаха кой стои на дъното на всичко и вярвайки, че Протасов е на тяхна страна, се чувствуваха силни, способни да надвият врага.

— В ъгъла е седнал, в ъгъла е седнал… Ей го, ей го, той е — зарадвано си зашепнаха работниците, кимайки в тъмното с глави към Протасов, а старият Нефед чак се просълзи, дълбоко се поклони на Протасов и каза разчувствуван: „Благодарим ти, господарю.“ Той произнесе тия думи тихо, без изобщо да се надява, че Протасов ще чуе гласа му, ала ги изрече от сърце, от душа. На стареца му идеше да разцелува „господаря“, идеше му да го стисне в признателна прегръдка: кога друг път е ставало такова нещо — лично главният инженер да им дойде на крак, като баща при синовете си. Да се смае човек!…

А техникът Матвеев говори ли, говори. Шепненето стихна.

След като завърши сказката си по история на революционното движение в Русия, Матвеев си погледна часовника, попита:

— Няма ли някакви въпроси, другари? Може би в беседата ми е имало неясноти. Питайте. Ще си поприказваме.

— Въпроси, разбира се, има — каза младият шлосер Пьотр Доможиров, най-прилежният ученик в тайния просветен кръжок. — Само че сега хайде да ги оставим настрана, могат да изчакат. Но ето че виждаме личността на Андрей Андреич. Освен туй знаем за какво е дошъл тук. Желателно ни е да изслушаме другаря Протасов.

— Молим! Молим!… Желаем! — раздадоха се малко необичайни ръкопляскания, мнозина работници не разбираха значението им, но също започнаха да ръкопляскат. Всички се размърдаха, завъздишаха, по всички лица грейнаха усмивки.

Протасов говори, застанал прав до догарящата свещ.

— Другари! Значението на стачките у нас и на Запад, тоест сред другарите-пролетарии в чужбина, ви разясни другарят Матвеев. Стачките са сигурно оръжие, но то е убийствено за господарите само в случай, че между стачкуващите работници съществува единодушна взаимна подкрепа, здрава дисциплина и непоклатим стремеж да постигнат целите си. А освен туй, другари, трябват пари за живеене. В чужбина за това съществува специален стачен фонд, капитал. А вие с такъв капитал не разполагате, пък и не бихте могли да разполагате. Вярно е, че аз и някои мои другари бихме могли да ви окажем известна помощ, да речем, някъде към пет хиляди. Но това нищо не е, тая сума няма да ви стигне и за една седмица.

— То ако е за една седмица, криво-ляво ще изкараме с яденето! — възбудено се развикаха работниците. — Жените си ще пребъркаме, всички кьошенца ще претършуваме! А втората седмица и гладни можем да седим.

— По-тихо, другари, по-тихо!

— А на третата седмица ще хванем господаря за гушата и ще почнем да му пием кръвта…

— Другари! — звънко прекъсна шума инженер Протасов. — Да няма никакви насилия! Това е първото условие. Сами революция не можем да вдигаме — силиците няма да ни стигнат. В противен случай… Знаете ли какво може да стане с вас?

— Знаем, знаем!

— Сега си помислете. Борбата може да се окаже продължителна. Пари нямаме, здрава организация още нямаме. Не се съмнявам, че тук незабавно ще докарат казаци, за да се разправят с вас. А вие нямате с какво да се съпротивявате. Вие сте с голи ръце! Юмрукът не върши работа. А господарят е жесток, упорит. Може да се стигне до стрелба. Ето, казах ви каквото трябваше. Сега си помислете добре, посъветвайте се с другарите си работници и ни дайте отговор.

Настъпи мълчание. Работниците се споглеждаха. Лицата им станаха сухи. Протасов се уплаши да не би сред работниците да се разлее униние, каза:

— Аз ви описах най-лошото, което може да се случи, другари. И ми се струва, момчета, че ви стреснах. Но това в никакъв случай не влизаше в сметките ми. Разбира се, няма какво толкоз да се страхуваме. „Който се бои от вълци, да не ходи в гората.“ Работата стои така. В случай на сполука вашата стачка толкова силно ще удари господаря по джоба, че той бързо ще се предаде. Аз лично съм за стачката, момчета.

Протасов седна. Стана да говори шлосерът Пьотр Доможиров. Той е стеснителен, скромен, изказва се на събрание за пръв път през живота си. Гласът му отначало потреперва, после придобива убедителност и сила. Работниците го слушат внимателно, подкрепят го, кимат с глави. Пьотр Доможиров държи бележник. Той е пресметнал колко плаща господарят на работниците и каква печалба получава. Печалбата е огромна. Толкова ли не може, проклетникът, да даде част от нея на работниците? А ако не поиска, тогава:

— Братлета! Да застанем всички до един под червеното знаме на стачката!

Втори стана копачът Кувалдин. Ръцете му са дълги, той е як, но неугледен. Гласът му е дълбок, като че ли излиза изпод земята, бучащ.

— Братлета, хора!… Проклет да е тоя Прошка Громов!… Помислете си, братлета, колко малко ни плаща той. И с каква мърша ни храни! И как ни скубе в дюкяните си! Той, мръсникът, миналия петък целия гръб ми нашари! Вижте ми гърба, на̀! — Кувалдин вдигна високо рубашката си, взе запалената свещ и започна да върти насиненото си тяло на всички страни. — Ама и аз го фраснах хубавичко с лопатата по гърба… Той каже, аз кажа… Първо аз него, а после той ме наложи с бича си.

Един се засмя, друг подвикна:

— А водка даде ли ти?!

— Вярно е, че ми даде — окашля се копачът и хвана в шепа брадата си. — Само че неговата водка водка ли е? Наполовина вода. Пфу!

— Я чакай аз да кажа нещо! — дръпна копача за ризата Ванка Пегий, хлебар, и застана на неговото място. Той е нисък на бой, кльощав, с черна клиновидна брадичка.

— Братлета, другари! Господин Протасов! И ти май че си наш човек. Вземете, братлета, под внимание… Да допуснем тъй… Аз, разбира се, съм неграмотен, но имам душа, братлета… С какво право господарят ще ни гази като тиранин?! Той защо ни подмами да си зарежем земята, да станем работници?… А какво ни даде срещу туй? От кучетата по-зле живеем, братлета. Все гладни и жадни ходим, а какво ще спестим, докато му работим? Нищо и половина! Няма живот за нас, братлета, няма!… Нали сме глупаци, оставихме се да ни преметнат… А той, дяволът, дебелее. Знам ли, тоя хайгър, да го тръшне чумата дано, може да е надул корема на щерка ми, а пък аз си мълча, да върви по дяволите! Аз да не би за него да съм изгледал дъщеря си? Да си прави кефа с нея? Обидно е, братлета, боли ме!… Чак е срамота да го казвам. Ама на вас ще го река… Защото обидата ей дотук ми е дошла. — Той бързо драсна по гърлото си с пръст, изкриви уста я викна: — Стачка, момчета, стачка за него!… Чупете всичко! Трошете!… И без туй като кучета ще измрем… — Гласът му изведнъж стана немощен, той изхлипа, изсекна се шумно и се дръпна настрана.

Митингът продължи до късно. Все по-често се чуваха оплаквания, все по-тежко беше да ги слуша човек. Протасов чувствуваше, че атмосферата се е нажежила. Той виждаше, че действително не може да се чака повече, че трябва да се търси изход, да се започва борба… Предпазливо взеха да се разотиват по домовете си.

Ръми. Нищо не се вижда, тъмно е. Някъде пъшка мечка, някъде изписука подплашена птица. Краката настъпват съчки — чува се пращене, пукане. Един бодлив кедров клон го плесна по лицето.

— По-внимателно, другарю Протасов. Върви подире ми… — тихо каза Василиев.

Навсякъде се мяркат сънени призраци, тъмата се люлее и плиска. Какво е туй? Тайгата ли бучи, главата му ли се е изморила или странна тревога дразни сърцето му? Шумолене на клони, тропот на копита. Призраците си шепнат:

— Май че е той?

— Той трябва да е…

И тъмата каза с нежен глас:

— Андрей Андреич! Другарю Протасов, вие ли сте?

През ситото на дъжда фенерчето на Протасов изтръгна от здрача нечии мустаци и едно мило личице, май че Наденкиното. Мигна и угасна.

— Ах! Нося ви едно писмо… Официално.

Протасов нахлупи още повече качулката на мушамата си и двамата с Василиев рязко свиха наляво, застинаха, спряха да дишат.

— Не, сигурно не е бил той — ядосано казаха мустаците и жвакащото трополене на копитата полека-лека изчезна в мрака, стопи се.

9

Прохор Петрович очакваше всеки ден да пристигне землемерът. Скоро след разузнаването, което направиха двамата с Филка Шкворен, предприемчивият Прохор организира втора рекогносцировка. Тя бе подготвена както трябва. В нея влизаха: завеждащият техническата част на мина „Достан“ минният кондуктор Петропавловски — човек на години, с опит, когото Прохор бе повикал от Урал; десетникът по експлозивните работи Игнатиев; студентът от последния курс на минния институт Образцов — талантлив геолог. Освен туй един старец на близо седемдесет години, бивш златотърсач, дядо Нил. Освен туй Филка Шкворен, също като специалист, освен туй фелдшер в случай на нещастие и дванайсет работника. Прохор покани и Протасов: той е универсално образован и много добре познава минното дело. Но Протасов отказа категорично: той и без друго е затънал до гуша в работа, не може да зареже предприятието на произвола на съдбата — няма да дойде.

Групата потегли за тайгата на коне. Вързани за врата водеха два обречени на заколение елена.

Предния ден, надвечер, при Прохор в кулата дойде приставът.

— А мен няма ли да ме вземеш със себе си, Прохор Петрович?

— Не.

— Грешиш! Аз познавам тия места. Интересува ме там една работа. Не там, а на около петнайсет версти, в самия пущинак.

— Каква работа?

Лицето на Фьодор Степанич стана тайнствено, той неизвестно защо притвори прозореца и се приближи до Прохор.

— Тая работа е една къщурка — каза той шепнешката и опули очи.

Сърцето на пристава тупкаше толкова силно, че полицейските копчета с орли на униформената му куртка подскачаха.

— Е? — небрежно попита Прохор. Той знаеше, че има пред себе си враг, шантажист и негодник, приставът ще приключи разговора с нахално просене на пари назаем.

— Тайна къщурка на една непристъпна скала… Дотам само птица може да долети — шепнеше приставът; той нарочно говореше шепнешката, за да не трепне от вълнение гласът му. — Щеше ми се да проуча кой нехранимайко живее там.

— Знам я тая дяволска къщурка. И знам кой живее там.

— Тъй ли?! Аз пък не знам.

— Не знаеш ли? — погледна го с присвити очи Прохор. — А би трябвало да знаеш. Нали си власт. И изобщо ти не си особено енергичен. Не е зле на твоето място да дойде някой по-млад човек… Предприятието ми се разширява, работниците започват да стават дръзки…

— Всъщност там живее един циганин… — прекъсна го приставът; той съвсем не очакваше, че разговорът ще тръгне в такава неприятна насока. — Ама кой е тоя циганин — засега не ми е ясно. Намислил съм да взема десетина стражари, да завардя скалата с къщурката и да пипна тоя разбойник!

— Циганина ли?

— Да, циганина.

— А той няма ли си циганка? И освен нея — едно джудже?

— Е, туй не знам. Каква циганка?

— С брадавичка… до лявото ухо.

Приставът стоеше надвесен над Прохор, опрял на бюрото юмруци.

— Ти все се шегуваш. — Очите му се отместиха виновно, той отиде до прозореца, отвори го и започна да вдишва дълбоко освежаващата вечерна прохлада. Раменете и гърбът му играеха, той трепереше.

Вълкът легна в краката на господаря си и тропна три пъти с опашка.

Фьодор Степанич се обърна към Прохор и му каза със стегнат прегракнал глас:

— Не си прави шеги с мен, Прохор Петрович.

— Че аз не се шегувам — спокойно му отвърна Прохор; той правеше с червен молив бележки по някаква ведомост, сякаш за да подскаже, че по-нататъшният разговор с пристава никак не му е интересен.

Но приставът е упорит.

— Нахлуваш в мое отсъствие при жена ми — започна той, като често мигаше с подутите си от пиене очи. — Постъпваш като таен агент, като най-долен копой. Заплашваш Наденка с някакъв глупав протокол… На какво прилича това? А? Кажи ми, на какво прилича това?!

— За теб протоколът може да е глупав, но за мен не е… Стойността на двайсет фунта злато съм ти я писал в сметката…

— Благодаря… Благодаря… — Приставът заби глава напред, прехапа подскачащите си устни, с дясната ръка се хвана за облегалката на канапето, с лявата приглади назад рунтавите си мустаци. — Да допуснем, че е така, да допуснем, че аз съм крадец и мошеник. Но откъде-накъде това злато да е твое?

— То щеше да стане мое — все така спокойно, с престорено невнимание към думите на пристава отговори Прохор, като не преставаше да прелиства ведомостта.

— Ах, тъй ли?! Щяло да стане твое, щяло да стане твое? Но защо? Признай си! Защото си мошеник, защото си разбойник, тъй ли? — сякаш с картечница изстреля приставът.

— Не. Аз съм просто търговец. Филка Шкворен щеше да го донесе и да ми допродаде. А сега… — и Прохор разпери ръце, все още без да вдига очи към пристава.

Приставът се овладя, надигна се, сложи ръце на гърба си и с предизвикателна усмивка заклати тежкото си тяло.

— Прохор Петрович — каза той с официален тон, — аз все пак бих ви помолил да не си правите шеги с мен…

— Че аз не се шегувам — пак повтори Прохор.

— Вие сте в ръцете ми, Прохор Петрович…

— А вие сте в моите…

— Само ако река… Знаете ли какво ще стане?… И от работите, и от предприятията ви помен няма да остане…

— Да, но и вие няма да прокопсате. — Прохор отмести настрана ведомостта, взе друга, започна да отмята цифрите на сметалото.

— Аз ще ви предам, ще ви разкрия, ще ви натикам в каторгата.

— И аз вас…

— Пет пари не давам! Аз ще направя каквото съм намислил и ще си тегля куршума…

— И аз… Ах, как ми пречите… — намръщи се Прохор.

Приставът изнемощял седна на канапето — коремът му легна на коленете, — преви се, затули лице с длани и завъздиша шумно. Тогава Прохор му хвърли един поглед. В сърцето му трепна чувство на превъзходство над тоя затлъстял бик. Затрака още по-силно със сметалото. Пръстите му изтръпваха, работеха неточно: той анулираше крайните резултати, пак започваше да трака със сметалото.

— А как бихме могли да работим с теб. Ех, Прохор Петрович…

— Какво? Какво каза?

Приставът избърса очите си с носна кърпичка, изпъшка, изсекна се и повтори фразата си. Прохор вдигна глава, между веждите му като удар от брадва се зачерня вертикална бръчка.

— Какво, какво?… — Той улови една пчела и й откъсна главата.

— Бихме могли да работим задружно, като добри приятели. Нито страх, нито нищо. Бихме могли като царе да си живеем. И… тогава никой не може да ни спре!

— Ни-ко-га! — Прохор с всичка сила захвърли молива и стана. Вълкът също скочи. — Остави ме… Моля ти се… Моля ти се — в припадъчна спазма изхърка Прохор.

Приставът изтръпна. Той махна с ръка, тръгна страхливо към вратата и все не можеше да напъха носната кърпа в джоба си, яростният поглед на Прохор изхвърли врага от кулата.

 

 

Беше неделя. Андрей Андреич Протасов се разболя. Всъщност болестта му не беше кой знае каква — болеше го глава, термометърът показваше трийсет и седем и три. Колко жалко, че фелдшерът замина с Прохоровата експедиция. А доктор в резиденцията нямаше; колкото и да настояваше Нина, Прохор не скланяше: „Ние с теб сме здрави, а на работниците и конски доктор им е много.“

Катерина Лвовна се стесняваше да ходи сама при Протасов. Отидоха двете с Нина. Когато ги покани да влязат, Анжелика се нацупи и каза с раздразнение:

— Андрей Андреич е болен.

Протасов с кожена куртка седеше на бюрото си в кабинета и щудираше историята на френската революция; подчертаваше някои абзаци, правеше си извадки от книгата.

Щом влязоха жените, той скочи бързо, извини се за тоалета си. Катерина Лвовна му подаде букет от градински цветя, а Нина бързо забоде на куртката му една роза.

— На мен по ми подхождат шиповете, отколкото розите — направи опит да се пошегува той; винаги се чувствуваше неудобно в женска компания.

— Защо сте толкова див, Андрей Андреич? — попита го Нина. — А аз ви водя годеница.

Катерина Лвовна изви очи нагоре, взе да маха с напарфюмираните си ръчички.

— Ах, Нина! Ти все ме караш да се засрамвам!…

— Аха, аха! — засмя се Протасов. — Вие не отричате май? Значи, какво? Значи, наистина сте годеница?

— Ах, какво говорите, какво говорите! — уплаши се Катерина Лвовна и погледът й зашари из стаята.

— Какво, огледалце ли ви трябва? Заповядайте. — Андрей Андреич извади от чекмеджето на бюрото си едно малко огледало и сръчно й го подаде.

— Не, не, за какво ми е? — смути се Кети, опипа прическата си и веднага се залепи за огледалото.

Протасов нареди на Анжелика да сервира кафе.

Кети беше очарователна: тя блестеше със зрялата си младост, с розово-мургавите си бузи, с подредената си във висока прическа черна, лъскава коса. Имаше тъмни очи, строги прави устни, изящен нос. Ако не беше общият студен израз на възслабото й лице, би могла да мине за красива. Протасов беше я кръстил „Кармен“. Тя недоумяваше — похвала ли е това или упрек и когато той я наричаше така, винаги се усмихваше въпросително.

Докато си пиеха кафето, поведоха обикновен интелигентски разговор с горещи спорове и словесно заяждане. Говореха за Толстой, за Достоевски. Нина повдигаше неразрешими въпроси, като например: защо в живота царува властта на злото, защо зиме по ливадите не цъфтят цветя, или наивно се отдаваше на отегчителни мечти за „мировата скръб“.

Протасов тъкмо беше поел в гърдите си въздух, за да стовари върху Нина своя обичаен скептицизъм, когато Кети набърчи нос, погледна в чантичката си, каза: „Ах!“ — а после се втурна към прозореца и се разкиха шумно.

Инженер Протасов бързо отгатна причината за смущението й, веднага й подаде една извадена от скрина носна кърпа.

— Мерси… — Бузите й пламнаха. — Ах, какъв сте!… Какъв сте…

— Какво?

— Чудесен!

Инженер Протасов разроши късо подстриганата си коса, усмихна се и каза:

— От нашите вятърничави разговори вие май хванахте хрема.

Очите на Нина също се усмихваха, но от тяхната усмивка лъхаше изпитателна отчуждена студенина.

— Какво четете, Протасов? — въздъхна тя и се премести на канапето.

— История на френската революция.

— Как не ви мързи?! — небрежно подхвърли Нина и присви очи.

— Но защо? В миналото се намират кълновете на бъдещето. — И. Протасов седна. — Не е зле от време на време да се прави преговор.

— Аз мразя революцията — все още зачервена от неудобство, се обади Кети. Гласът й — нисък контраалт — звучеше твърдо, мъжествено.

— И аз. Аз се страхувам от нея — каза Нина и преметна крак връз крак. — Вие сте толкова образован, изтънчен — нима можете макар и малко да съчувствувате на революционерите?

Протасов отметна глава, позамисли се, каза:

— Извинявайте, Нина Яковлевна… Хайде без разпити. А ако искате да знаете, да, аз вярвам в неизбежността на революцията, очаквам я и знам, че тя ще дойде.

— Не мисля… Не мисля… — вглъбено каза Нина.

— А вие помислете!

— Моля ви се, без иронични подмятания.

— Това не е иронично подмятане, а приятелски съвет. А всъщност какво толкова има да се страхувате от революцията? Всеки честен човек трябва да я приветствува, а не да се страхува от нея. — Протасов погледна Нина с въпросително присвити очи и започна да се люлее в креслото. — Макар че вие сте наш идеен или, по-точно, наш класов враг…

— Ах, така ли? Ваш?!

— Извинете. Не наш, а мой, мой идеен враг, защото аз… не принадлежа към никоя революционна организация и мога да говоря само от свое име…

— Извинявайте, Протасов… Предговорът ви е много дълъг. По-добре ми кажете, в какво ще се изразява нашата революция, нашата, нашата, революцията на един див, ожесточен, впиянчен народ?… Как ще протече тя?

— Горе-долу както във Франция. Чели ли сте?

— Да. — Нина размахваше чантичката си като махало и от нямане на друга работа наблюдаваше движението й. Но в сърцето й се надигаше яд.

— Имало е един мислител, струва ми се, Маколей — започна Протасов. — Да, да, Маколей. Та той сравнявал свободата с тайнствена фея, която се появявала на земята в страшния вид на въстания, революции и бунтове. За оногова, който не се оставял да го излъже външният вид на феята, който я приласкаел, тя се превръщала в прекрасна жена, изпълнена със справедлив гняв към поробителите и с милост към потиснатите. А тръгналите да се борят с нея тя обричала на гибел.

— Утопия, утопия! — викаше Нина. Чантичката изхвръкна от ръцете й, описа дъга и се блъсна в стенната печка — разпиляха се пудриери, мазила, носни кърпички, фиби. — Никаква революция няма да стане у нас, не може да стане.

Протасов с пъшкане събираше разпилените по пода дреболии.

— Вие, Нина Яковлевна, сте абсолютно сляпа за настоящето, за това, което става в Русия… Още веднъж ме извинете за моята рязкост.

— Нищо, нищо, моля ви се! — Обидената Нина се разсмя сърдито, после изведнъж стана сериозна, изкашля се и както се оправяше пред огледалцето, каза: — Аз не вярвам в революцията, не вярвам в нейната плодотворност за народа. Аз признавам само еволюционното развитие на обществото. Да вземем например века на Екатерина. Нима това не е…

— Да, да — прекъсна я инженер Протасов и пак се хвана за слепоочията: главата му бучеше. — В споровете, най-вече жените, винаги се позовават на либералните монарси от осемнайсети век, на Фридрих II, на Йосиф II, на „златния“ век на Екатерина. Но… тия управници никога не са били искрени в реформите си; те ловко са използували съвременните им философски доктрини с едничката цел да утвърдят в своите държави деспотизма.

— Как така?!

— Да, да… Какво? Искате да се позовете на кореспонденцията между Екатерина и мъдрия старец Волтер, нали? Но нали тя, вашият кумир, докато си е кореспондирала с Волтер, е преследвала най-безмилостно онези свои поданици, които са го четели…

Протасов с яд усети, че напразно е повел тоя разговор с жените. Нина повдигна към него дясната си вежда, ъгълчетата на устните й трепнаха. Катерина Лвовна беше намръщила вежди и прелистваше техническия справочник на Хюте.

Температурата на Протасов непрекъснато се покачваше. По бузите му изби рязка червенина. Нина Яковлевна беше готова да си тръгва, ала искаше да се помири с Протасов с някакъв неутрален разговор.

— Слушайте, Андрей Андреич, миличък… Вие отдавна се канехте да разкажете на нас с Кети за златодобива…

— Ах, да! Ах, да! — оживи се Кети.

— Ама от самото начало… Ето, да речем, в тайгата…

— Тайгата — подхвана Кети и облиза устни.

— Тайгата — каза и Протасов.

— Ето в тайгата… В тайгата идват хора… Кажете ни, как определят те кое е злато? Изнесете ни една лекция…

— Моля. — Инженер Протасов стана и започна да ходи, тътрейки по пода меките си пантофи. — Златодобивът се състои от три рязко разграничени стадия на развитие: издирване, проучване и разработка. Записахте ли си? — Той се усмихна сам на себе си и каза: — Извинявайте. Свикнал съм от Урал, там провеждах курсове…

10

Там се изнасят лекции, тук се върши работа. За цял ден изминаха едва около четирийсет и пет версти. Издялкваха широки белези по дърветата, за да не забравят пътя. Облаци червеникави комари преследваха групата. Хората си бяха сложили натопени в катран мрежи и си вееха със снопчета от клонки. Тясната пътека, препречена ту от паднали дънери, ту от огромни, обрасли с мъх камъни, често се губеше. По тези пътеки, където бродят само диви зверове, властелинът на тайгата — мечката, причаква плячката си. Тича по пътеката елен или дива коза, внезапно — прас! — пречупва им гръбнака, разпаря им търбуха. Впрочем не ги изяжда веднага: старата мечка-стръвница е голям гастроном: оставя убития дивеч да се повмирише. Но се случва и друго: мечката дебне жертвата си, а стрелецът тунгус се цели право в сърцето й.

Привечер по здрач хората стигнаха до огромна права просека, широка близо една верста.

— Туй се казва работа! — изумено възкликна Прохор, като се огледа. — Чисто изпипана!…

Преди петдесетина години бесен ураган се бе спуснал от скалистия връх и само за миг си бе прокарал широк път. Старите дебели дървета и дори гъвкавите фиданки веднага бяха налягали като трева с върхарите в обратна на скалистия връх посока, към запад, и бяха образували непроходим ветровал. Ако някой горски пожар не го превърне в дим и пепел, той има да гние тук до второто пришествие.

Пренощуваха. Огън, прохлада и мъгла. Вървяха още едно денонощие.

На третата заран стигнаха до широка падина, до стария талвег на протичала някога оттук река.

— Я, че то баш до същото място стигнахме, Прохор Петрович — обади се Шкворен, — ей я на и рекичката. Онзи път хищниците тъкмо на нея работеха… Още малко и белязаните стълбове ще намерим.

— От туй място по-хубаво няма — отговори вместо Прохор седемдесетгодишният Нил и бялото петно на окото му блесна през мрежата. Той е бивш златотърсач, сега десетник в Громовите мини. Опитен е в златотърсаческата работа, за него разправят: „Дядо Нил вижда на два метра под земята“.

Всички изглеждаха оживени и бодри: наистина местността вдъхваше надежди. Конете също пръхтяха весело.

Светлокосият, цял покрит с лунички студент Образцов придаде на лицето си умен, угрижен израз и подкара коня по ръба на падината. В тая огромна падина, отляво и отдясно, се врязваха дълбоки дерета, бивши долини на пресъхнали рекички и ручеи. Откъм североизток се спущаха оголените скали на една каменна верига. Целият талвег на падината и дъната на деретата са покрити с едри валчести камъни. Канарите и скалите са прошарени от кварцове. Еднообразните едрозърнести гранити горе се сменяха в подножието от шисти и други, съпътствуващи златото скали.

Образцов подвикваше на мързеливата кранта и сияеше. Дядо Нил цъкаше доволно с уста.

— Ей тук направи шурф — посъветва той Прохор.

Лопатите, кирките и ломовете се врязаха в гръдта на земята. Двуметровият квадратен шурф ставаше все по-дълбок и по-дълбок. Малко по-настрана дюлгерите сечаха от падналите дървета подпори, с тях ще укрепват отвесните стени на шурфа. Друга група, на една верста от тая, срещу устието на падината, копаеше друг шурф.

За Прохор нямаше работа, той си подсвиркваше, фотографираше с кодака работещите и зорко наблюдаваше изкопчиите. Минаха близо три часа напрегнат, изнурителен труд. Изведнъж Филка Шкворен, който пъргаво работеше с още трима изкопчии в първия шурф, погледна Прохор Петрович, извика, падна по корем и със страшни стонове започна да се гърчи:

— Ох, дойде ми смъртта! Умирам… Братлета. Викайте по-скоро доктора!… — Той целият се мяташе, хъркаше, очите му се извръщаха нагоре.

Изкопчиите изскочиха от трапа. Прохор викна:

— Носков! Фелдшер! Къде се дяна, дявол да го вземе?… Момчета, вода!

И всички заедно с Прохор хукнаха. Останалият сам Филка Шкворен се разпищя още по-ужасно, но лицето му се усмихваше. Той застана на четири крака и измъкна изпод корема си един натикан в земята къс самородно злато, тежък близо килограм, който излъчваше мътна, жълтеникава светлина. Филка от радост изцвили като кон, скри находката в пазвата си и когато фелдшерът дотърча с хората, скитникът седеше със затворени очи на дъното на шурфа и охкаше провлечено, страдалчески. Плешивият, пъргав като маймуна фелдшер Носков започна да мери пулса на скитника. Прохор му подаде чашка коняк, Филка Шкворен го изпи жадно, плю, каза:

— Ох, жив да си!… Прохор Петров… Благодаря ти… Оная циганка ме повреди, дето ми даде да пия отрова. Нали помниш?… Припадъци, разбираш ли… Падам и петите ми започват да се извиват към тила.

От далечния шурф се развикаха работниците и студентът Образцов:

— Господарю! Господин Громов! Сега ще почнем промивката.

Като прескачаше повалените дървета и се хлъзваше по валчестите камъни, Прохор тръгна натам.

— Ей, момчета! — командуваше Образцов край горската рекичка. — Нагласете промивачката.

А в скалата, в кварцовата жила дълбаеха дупка. Там се разпореждаше десетникът по взривните работи Игнатиев, чевръст момък с черни цигански очи.

Прохор изглеждаше равнодушен към всичко. Той си подсвиркваше. Тръгна с пушката из гората. Все пак можа да намери два стълба от стария запазен периметър. Той правеше с ханджара си белези по дърветата, забиваше колчета, за да може после лесно да намери пътя по стълбовете.

В щурфовете се появи речен пясък. С носилки и кофи мъкнеха пробата към промивачката. Това беше скован от дъски отворен улей, дълъг два метра и широк към един аршин. Слага се на земята под лек наклон.

В горния край на промивачката е преградено двустенно сандъче. Тук се изсипва пробата и обилно се полива с вода. Водата размива земната маса, прелива през прага на сандъчето и на равномерна бавна струйка потича по дъното на улея, увличайки със себе си пясъка и глината.

— Разтривай, разтривай бучките! — подвикваше на работника дядо Нил и сам започна да подхваща със специалното гребло бучките глина, да ги изтегля към горния праг и да ги разтрива там. — Трябва само мътилка да тече… В бучката може да има злато… — поучаваше той.

А през това време непрекъснато носеха още и още пръст с кофи.

Водата в улея постепенно започна да се избистря. Значи, всичката глина беше станала на мътилка и изтекла.

— По-полека вади камъчетата от дъното — суетеше се плешивият Нил.

На дъното на промивачката, постлано с груба аба, покрай дървените напречни пластинки остава в края на краищата малко количество най-тежък пясък с черни шлихове, тоест ситни зрънца желязо и други плътни метали, включително и злато. Сега всичко е ясно и открито. Златните люспи — по-едри, по-дребни и съвсем мънички — за пръв път поглеждат с учудени очи света, чакат да видят какво ще правят с тях хората. Хората ги гледаха със затаен дъх. Те с тънки лопатки събираха тоя изключително ценен пясък, сушеха го и го претегляха точно.

На третия ден от разузнаването работата кипеше в десет шурфа. Златото беше малко, а и не струваше, беше, както се казва, „леко“, очакваният успех не идваше.

— Ей, чародей! — викаха работниците на стария Нил. — Хайде… Да ти видим късмета!

Дядото надушваше къде трябва да се копае, с него се съгласяваше и минният кондуктор Петропавловски, стар, опитен човек. Но студентът Образцов излагаше сложните си теории, сочеше с пръст в учебника, палеше се, крещеше, пръскаше на два метра наоколо слюнки и всеки път объркваше опитните кореняци.

Но старецът все пак се реши да му окаже съпротива:

— Копай тук! Аз съм късметлия. Златото през земята го виждам. Ей го!

За да проверят късмета на дядото, започнаха единайсети шурф, четири изоставиха. Работниците копаеха земята с удвоено усърдие, „чародеят“ няма да ги излъже, него и горският дух го слуша, значи — трябва да копаят! Гърбовете на работниците отмаляваха, пот заливаше очите им. Само Филка Шкворен клинчеше: имаше в джоба си повече от кило злато — чакаше го страшно пиене, кой като него.

— Работи, работи! — подканваха го другите.

А студентът Образцов с апломб разясняваше на златотърсачите:

— Науката казва, че златото се разпространява по златоносните долини не равномерно, а само на тясна ивица…

— На тясна, виж ти? Тю, да му се не види!… — поднасяха го работниците.

— Да, да! Можете да повярвате на науката. Недейте иронизира, моля ви се. А тая ивица невинаги е точно в средата на долината, тя върви ту към единия бряг, ту към другия.

— Върви ли? Ах дяволската!

— А в самата си ивица златото никога не е разпространено равномерно, то много често се струпва на гнезда или се разклонява. Най-едрото и най-богатото злато лежи обикновено на леглото на наноса, най-отдолу.

Прохор го попита:

— А защо става тъй?

Студентът Образцов веднага остаря с трийсет години, придаде си надут учен вид и се обърна с лице към господаря.

— Науката твърди… — започна той, като потупваше с длан по учебника, — науката твърди, че аномалиите в разпределението и разположението на златните наноси сочат вероятния им произход от редица многобройни и сложни разрушителни сили на природата, действували през различните геологически епохи…

Работниците зацвилиха подигравателно:

— Виж го само колко просто обяснява!… Младо, ама му сече пипето…

Не го разбра и Прохор:

— Цялата геология съм забравил, трябва да я попрегледам.

Каза това и пак тръгна с пушката към голите скали.

— А изобщо златотърсаческата работа е щастлива случайност… Нали тъй, дядо? — запита студентът Нил.

— А, не думай, момче младо. — И „чародеят“ отметна от лицето си просмуканата с катран мрежа и запали цигара. Запалиха и останалите. — Чуй какво разправят старите хора, дето знаят. Откъде се е взело златото по земята? Ето откъде. Веднъж дяволът откраднал златото на ангелите. Откраднал го, ама се уплашил, че ще тръгнат да го гонят, насипал златото в една торба и литнал във въздуха. А като летял над планините, закачил с торбата една скала, торбата се разпрала в ъгълчето, дупката ставала все по-широка и златото взело да се сипе по земята. А той лети ли, лети, не вижда. По едно време се досетил, започнал да стиска разпраното с лапа. Където е стискал здраво, там на земята няма злато, а където се е зазяпвал — там и земята се е наситила с него. Та такива ми ти работи, братле. Ти недей слуша твоята гилогия и твоята епоха. В книгите много лъжат. Важното е око да имаш, а където то не върши работа, с носа си надушвай.

— Много интересно — благодарно се усмихна студентът и си записа разказа на дядото.

Прохор се къпеше на една верста от изкопите. Той погледна с бинокъла си надолу по рекичката, която на това място беше широка и течеше направо. Видя пушек, хора. „Хищниците… Ония същите…“ — помисли си той и се смая от способността на Филка Шкворен да се ориентира в тайгата. Едно черно кученце се хвърли там във водата, започна да плува, да лае. Прохор няколко пъти гръмна натам с револвера си. Пак погледна с бинокъла. Не, всички са живи. Само си зарязаха работата, гледат към него. И кученцето гледа. Един е яхнал вран кон. Мерзавец! Конекрадец трябва да е. Шест души са. Впрочем нима това са хора, това е измет, всичките са дрипльовци, разбойници. Те са негови врагове. Дали да гръмне веднъж с пушката?

Междувременно десетникът Игнатиев дойде в лагера да вземе динамитни патрони и бикфордов шнур и пак се запъти към планината.

Скоро след това дядото се развика:

— Пясъкът се показа! Прекръстете се, момчета, и копайте по-предпазливо.

На промивачките непрекъснато промиваха.

Ето че край скалата екнаха експлозии. След като запалиха шнуровете, работниците се криеха там в пещерите. С трясък и грохот се сриваха камъните и откриваха слой кварц. Хората търсеха в камъка „щастлива жила“. Денят помръкваше. Взе да се захлажда. Сигурно щеше да падне слана.

— Речни камъни взеха да излизат! — пак се провикна дядото и скокливо, по младежки се затича към промивачката. Засега промивката даваше леко, люспесто злато — това беше лош знак. Но изведнъж под речните камъни откриха изключително богат пласт.

Резултатите от промивката са поразителни: на тон и половина проба се падаха сто и осемдесет — двеста грама скъпоценен метал.

— Момчета, погледнете! — и всички се втурваха от шурфовете към стария „чародей“.

На дъното на промивачката лежеше жълтомътна купчинка от златни флуторки и дребни късчета злато. Червендалестият, белобрад Нил приличаше на пиян: той беше готов да заиграе. Хората ликуваха: бяха изтръгнали златото от земните недра. Ясно беше, че и те щяха да намажат нещо.

О, ако можеше да си представи човек какво си мислеха в своето безмълвие тези древни златни люспи! Хората заслепено ликуваха: „Покорихме златото, каквото си искаме, това ще правим с него“. Златото им се присмиваше в отговор: „Аз покорих човека. Нека цял свят се преклони пред моето величие и ми служи“.

И светлият ден внезапно почервеня от кръв. Очите на златотърсачите са червени като на питомни зайци, кръвта оросяваше мозъците им на силни тласъци, ръцете им трепереха, краката се подкосяваха, сладко потръпваше цялата им душа. Златната треска друсаше работниците.

— Братлета! — едвам можа да си поеме дъх дядо Нил, големият „чародей“. — Тежко злато… Сполука!… Нали ви казвах… Викнете господаря. Молете се на бога, момчета!

— Господарю! Ей, господарю!…

Прохор бързо вървеше насам, уверено стъпвайки по бременната от край време със златна отрова земя.

— Да ти е честито златото, господарю! — Работниците смъкнаха калпаци, взеха да се кръстят, да се кланят ниско на Прохор Петрович.

— А на вас да ви е честита водката — хладнокръвно, но целият пламнал от вътрешен огън, каза Прохор.

— Урра! — И калпаците литнаха нагоре като черни птици. — Урра! Значи ще падне пиене, момчета.

Работата е привършена. Стига толкоз. И в кварцовите скали бе намерено жилно злато. Участъкът е златоносен. Всички са в празнично настроение.

Падна тъмна нощ. Комарите се изпокриха от студа. Всички смъкнаха мрежите си. Хората станаха хора. Устата се кривяха от благодушни усмивки, очите се присвиваха към буренцето с водката. Накладоха огън. Остър нож преряза гърлото на елена. Покорният елен трепна и падна. Левият му крак блъскаше с копито въздуха, сякаш се опитваше да ритне небитието. В очите му се показаха предсмъртни сълзи. Дядо Нил погледна колача с окървавения нож, спомни си нещо тежко и въздъхна. Разпраха търбуха на елена. Сега еленът лежеше кротко, като златото в земята.

В душата на Прохор има златни планини: те хем му тегнат, хем звучат, шепнат му вълшебни замъци. На човешката душа е тежко и радостно.

Всички изпиха по три чашки силна водка. Тежестта падна от сърцето на Прохор и се скри в мрака. Мракът наоколо се сгъстяваше, но пламъците на огромния огън се размятаха буйно, пърлеха го и го отпъждаха. Златотърсачите се изуха, вонещите им партенки съхнат на пръчки край огъня. И навсякъде на всички им се привижда злато. Връхчето на острия нос на дядо Нил и бялото петно на окото му хвърлят златни отблясъци. Водката в чашките е златна. На работниците им стана горещо. Някои си хвърлиха рубашките. Почернелите от слънцето тела под лъчите на огъня са като златни. И скоро в тъмното небе блесна златният пясък на Млечния път. А дядо Нил, димейки с луличката, започна да разказва своите истории за златото в тайгата.

— Туй се случи по мое време. Върна се един войник от войната, Пьотр Малишев, и заживя в тайгата, направи си къща край Ярое езеро. Беше есен. Един път Пьотр Малишев отишъл да бие патици на езерото. Плавало ято. Бум, бум. Ятото литнало и — към облаците. Две патици паднали. А третата литне и кацне, литне и кацне. „Ама че работа — мисли си Пьотр Малишев, — тая не може да съм я ранил; тая патица беше по-настрана, сачмите не може да са я пернали.“ И подгонил патицата. Убил я, извадил я на брега, а в гушата й намерил близо осемстотин грама злато, затуй силата на крилата й била намаляла. И се досетил Пьотр Малишев, че езерото и цялата земя наоколо са златни: патиците цялото лято били пасли тук, значи, пак тук трябва да са нагълтали златните зрънца. И закипяла работа. След три години Пьотр Малишев стана милионер. А на петата година предаде богу дух без покаяние: мечка го разкъса.

Еленовото месо в котлетата се свари. Чорбата беше станала гъста, с кехлибарена златна мазнина. Нагоре се вдигаше апетитна пара. Водката бълбука ли, бълбука в чашките. Мракът натежаваше, падаше върху огъня. Огънят беше престанал да пламти, имаше само жарава. Между въглените течаха и святкаха нажежени жълтици, стотици, хиляди, милиони. Прохор пресмяташе приказни печалби. Замислите му са големи и широки. Но наоколо е мрак, нийде не се вижда светлинка: черно е наоколо.

— Ванка! — командува големият „чародей“; той се е подмладил с десетки години, от руменото му старо лице са се изгубили бръчките, само окото му с бяло петно продължава да е мрачно и старо. — Ванка! Къде гледаш!… От огъня само жарава остана. Я го стъкни!

Дребничкият фелдшер Панфил Иванович Носков бързо се замая от водката. Той е само на трийсет и кусур, но е плешив, озлобен, жалък. Синичкото му подплатено с ваталин сетре е оплескано с глина и с какви ли не мръсотии, издутите му на коленете панталонки са се излъскали и са целите в кръпки. На един километър около него мирише на аптека. Той изпи още една чашка водка, която съвсем го зашемети, започна да се премята презглава като маймуна, да пее песни и да играе. После, кой знае защо, намаза рижавите си мустаци е катран. Всички се разсмяха, той заплака.

— Дяволи, дяволи, дяволи! — викаше Носков и се блещеше. — Аз може в живота си майка да не съм имал. Нито баща, нито майка! Аз съм подхвърлено дете. Дайте ми, дяволи, ей тоничко майка, дайте ми някакъв уют. Мъчително!… Мъчително е да се живее така… Плюя на вас, дяволи!…

Мокрите му от катрана мустаци трепереха, трепереше четинестата му брадичка, сълзите му се сипеха като градушка. Той кашляше, удряше се в гърдите, кихаше, секнеше се в нечия мръсна партенка.

— Мен от никого не ме е страх! От никого не ме е страх! Нито от Громов, нито от царя, нито от бога. Виж, от смъртта ме е страх, от бабичката с косата…

Бърбореше огънят. Чуваше се как конят на Прохор хрупа овес. Някъде бухал изкряска и се закикоти.

— Сега пък аз да ви разкажа една стория, братлета… Истинска случка — изхърка мълчаливият дангалак Филка Шкворен и опипа спотаилия се в джоба му къс злато. — Промъквам се аз веднъж през гъсталаците, насред тайгата. Тоест, истина ви казвам, куче не може да мине. Таквиз шубраци! И се натъкнах на две мъртви тела. Смрад като от мърша. Запуших си носа, приближих се. Една черна змия се стрелна откъм тях и се скри в гъсталака. Тръпки ме полазиха. Прекръстих се, премигнах един-два пъти, гледам; и двете мъртви тела са с лицата надолу, сякаш миришат земята. Главата на единия разцепена на две с брадва, другият има дупка на сляпото око — куршум го е целунал. Ехе! Ама туй бил Тришка Мокроус, с ей такива мустаци! Хищник беше. Имаха промито някъде към дванайсет кила злато с другия скитник, дето му беше разсечена главата. Бяха тръгнали двамата на път. Пред мен стана тая работа, и аз бях тъдява. Поразмислих — и всичко ми стана ясно, няма защо да ходя при врачка. Значи, станало е тъй. Изгубили са се, свършили са си храната, почнали са да гладуват, Мокроус имаше брадва, дошло му е наум да убие другаря си, докато спи, и хем да му вземе златото, хем да се наяде с месото му. Речено-сторено. Разцепил кратуната на приятеля си и тъкмо се наканил да го изкорми, един куршум го пернал ей тук! Измъкнал се е някой разбойник от гъсталака с пушката си, прибрал им е златото и си е отишъл. Тъй трябва да е станала работата. Златото е опасно — охо! — грях има в него.

— Нима и човешко месо ядат? — попита студентът. Той лежеше по корем и си записваше в бележника разказите за тайгата.

— Ядат, приятелю, ядат.

— И ти ли си ял?

— Кой, аз ли? — И огромният Филка Шкворен застана като крокодил, на четири лапи. — Случвало се е, ял съм. Човешкото месо е сладко като захар.

Всички плюха. Започнаха да си лягат. Шкворен рече:

— Правилно казват хората: „Злато да миеш — с глас да виеш“.

Огънят угасна, из тайгата се носи хъркане и е тъмно като в рог.

Из тъмата шетаха мърльовци. Мракът пращеше предпазливо, крадешката. Откъм голите скали, откъм падините хлуеше хладина като от гроб. А там, край рекичката, и съвсем наблизо се чува стон, шумолене, шепот, детски плач. Прохор дреме съвсем леко, само с едното око. „Трябва да си заредя пушката, трябва да си заредя пушката.“ Но го мързи да се помръдне. Пращенето се чува съвсем наблизо. Запръхтяха, затопуркаха подплашените коне. Прохор бързо стана. Тихо е. Натежалата му глава още е замаяна от дрямката. „Трябва да подклада огъня.“ Той хвърли цял наръч съчки. Боровите игли пламнаха веднага, огънят шумно разгърна мрака. Студентът Образцов изпищя насън. Филка Шкворен беше зинал с брадатата си уста и хъркаше юнашки. Изведнъж едно черно кученце делово обиколи заспалите, залая срещу Прохор и пак се изгуби. Първият камък тупна в огъня.

— Момчета! Ставайте! Ставайте! — развика се Прохор с животински страх в сърцето.

Хората наскачаха от местата си, пулеха невиждащи очи, олюляваха се, мъчеха се да се събудят.

Вторият камък перна фелдшера по темето. Спящият фелдшер скочи на крака, завъртя се като пумпал и падна като подкосен.

Третият камък удари Прохор по рамото.

— Момчета!

И от тъмното ги зашиба същинска градушка от камъни.

Работниците веднага се събудиха. Като луд рипна Филка Шкворен — беше го улучил един тежък камък. Пламъкът се разгоря, литна към небето, към мрака. И целият окъпан от пламъка, от тъмно в тъмно профуча един черен ездач.

— Туй беше горският дух. Бягай оттук, остави ни!… — разписка се дядо Нил и взе да се кръсти.

Черното кученце с червен мокър език, святкайки с очи като дяволче, се стрелна подир ездача.

„Ще ви изям, ще ви изям, ще ви изям!…“ — заканваше се то с човешки глас.

Черният безнос ездач, както препускаше, викна с гъгнив страшен глас, от който всички изтръпнаха:

— Махайте се! Ние сме много! Всички ви ще удушим! А ти, мръснико, друг път да не стреляш по хора! — после шибна Прохор с камшика си и мигом изчезна в мрака, сякаш се стопи.

Прохор бързо сложи патрони и изгърмя към мрака с двете цеви едновременно. Пращене на сухи клони, изплашено топуркане на много крака. Горската нощ дълго претъркулва ехото като пълна с кънтящ грохот бъчва.

Дядо Нил трепереше, кръстеше се и от страх беше затворил сляпото си око. Филка Шкворен се държеше за ударената ръка и псуваше. Студентът Образцов спеше като убит и продължаваше да скимти насън.

Прохор пак зареди пушката си. Злобата се разливаше като злъч по всичките му мускули. Непочувствуваният отначало удар с камшика сега пареше гърба му.

— Момчета, я да видим не са ли пострадали конете! — сърдито заповяда той.

Спънатите коне пасяха наблизо, на полянката. Доведоха ги досами огъня. Край мъртвия фелдшер се навърташе дядо Нил.

— Прохор Петров — каза с премалял глас Филка Шкворен, — я погледни, моля ти се, колко показва твоят будилник.

— Два и нещо.

— Охо! До съмнало остава бая време.

Покриха топлия труп с един брезент. От разцепената с острия камък глава течеше кръв, размесена с мозък. Катранясаните мустаци бяха щръкнали, лявото око е полуотворено, гледа към вечния мрак. Мъртвецът е печален, страшен. Нил затисна окото с едно петаче, каза:

— На̀, любезни, нали се страхуваше от смъртта?… А виж тя как те?… Без да усетиш.

Фелдшерът нищо не каза. Само на Нил му се стори, че петакът върху мъртвото око помръдна. Хората се струпаха около покойника. Студени тръпки разтърсваха всички. За много, все за важни неща се замисли всеки от тях, за последната си въздишка.

Дядо Нил избърса с юмрук една сълза, откачи от врата си малката икона на Нил преподобни, сложи я в кръстосаните ръце на покойника, поклони му се ниско и каза:

— Царство ти небесно, клетнико. Ех, живот, живот!

И лицето му се сбърчи. Всички се споглеждаха, мълчеха. Калаените, с извърнати клепачи очи на Шкворен се наляха с кръв.

— Само да ми падне — ще го претрепя — зловещо изсумтя той през зъби. Жълтите му бузи хлътваха, гърдите му от тежкото дишане подскачаха нагоре-надолу. — Аз го познавам онзи безносия…

— Пий. — И Прохор му подаде една водна чаша водка.

Заранта, на разсъмване, заровиха фелдшера на брега на рекичката. По-късно приставът ще състави акт за смъртта му. Гроба затрупаха с огромни камъни, да не би някой звяр да оплюска мъртвеца. Над гроба израсна издялан бял кръст.

Фелдшерът си няма никого. Не му ли е все едно къде ще изгние? Нито има кой да го оплаче, нито му трябва. Лятно време може би някоя прелитаща авлига ще проплаче над него, зимно време ще вият виелици. Какво по-хубаво от туй? А камъкът, с който го уби злодеят, по настояване на стария Нил бе сложен до главата на покойника. С тоя камък покойният фелдшер Носков, както вярваше Нил, щеше да се яви на Страшния Христов съд. А злодеят, който е вдигнал ръка на невинен, ще бъде люто наказан и на земята, и на небето.

— Амин! — И дядо Нил три пъти се поклони доземи на гроба.

11

Най-сетне необходимите справки се получиха. Изоставената мина на времето е принадлежала на петербургския хусар от запаса Приперентиев. Той завъртял главата на пристигналата в столицата грозничка дъщеря на един богат сибирски златопромишленик, оженил се за нея заради парите й, преселил се в Сибир, пропил цялата зестра на жена си, а нея вкарал в гроба. Той самият поради неумението си да се погажда с опасните златотърсачи бил зверски убит в тайгата от хищниците. Запазеният периметър бил наследен от брат му, също офицер, който живее в Питер. Него именно тръгна да търси Прохор Петрович Громов.

Чудатото старче Инокентий Филатич Груздев много отдавна се беше преселило в резиденция „Громово“. Прохор бързо го направи управител по домакинските доставки. Старецът прие тая доходна длъжност, след две години си построи двуетажна къща с ламаринен покрив, изрисува я цялата като цигански шал, в пет цвята, а долу, по стар търговски навик, все пак отвори бакалничка, където седеше овдовялата му дъщеря, червендалестата Ана Инокентиевна. Над бакалничката беше окачена будеща усмивка табела:

ДЪГИ, ХАМУТИ, ВЪЖЕТА И ПРОЧИЕ ХРАНИТЕЛНИ СТОКИ ИНОКЕНТИЙ ГРУЗДЕВ И СИЕ

През свободното си от службата време Инокентий Филатич лично се отбиваше в дюкянчето. Ще каже някоя шега на купувачите, ще продаде някоя и друга бутилка безакцизна водка, ще купи тайно шепа, па дори и цял фунт крадено златце. И си гледа кефа.

Една вечер пристигна с файтона Громов и — право в дюкяна. Вътре нямаше хора, Прохор, докато се здрависваше със заоблената, млада вдовица, я издърпа за ръката през тезгяха, понатисна я, вдовицата от кокетство го ухапа лекичко по бузата, той я мушна с глава, попита:

— Стопанинът в къщи ли си е?

— Тъй вярно, в къщи си е. Спи след обед — въздъхна вдовицата и си оправи дрехите. — Заповядайте.

Тя тръгна отпред по стръмната вътрешна стълба нагоре, той отзад шеговито подпираше вдовицата с длани.

— Татко, ставай де!

Старецът скочи от кревата и блъскайки се още сънен в мебелите, радушно се втурна към Прохор.

— Гостенино драг!

— Виж какво… Утре заминавам за Питер… Искаш ли?

— Божичко!… Как да не иска? И на стареца му се живее. Той повече от двайсет години не е стъпвал в Питер. Ама той… Какво ще си приказваме!… Хем и конските му челюсти ще сменят с човешки.

— Готов съм. Съгласен съм. Прошенка! Прохор Петрович! — фъфлеше старецът едва ли не разплакан.

Прохор се огледа. Запаленото кандило разклащаше полумрака. Сребърните ковани ризи на иконостаса трепкаха. Налъсканият под блестеше. По диагонал е метната тъкана пътечка, червена на сини ивици. На кадифения стол спи рижав котарак, голям колкото лисица. По масите има покривчици, перденцата са колосани, на стената виси китара. Две пойни птички в две клетки. Чистота, уют. На Прохор му хареса. Сравни тая стаичка със собственото си жилище, където властвуваше Нина с нейния префинен, потискащ Прохор вкус, и спокойствието му за миг се помрачи. Прекалено сложна е тая Нина, тая светица, драка, моралистка. Тя потиска Прохор: тя е като фанатична игуменка в манастир, не му дава да се изправи в цял ръст.

Прохор се ядоса и изпусна въздух през ноздрите си. Да, той е сигурен, че би бил много по-щастлив с някоя ей такава проста като фасул, месеста жена.

— Молим заповядайте, поседнете — посочи миловидната Ана Инокентиевна креслото с пълната си бяла ръчичка.

А Инокентий Филатич извади от купичката с вода конската си челюст, извърна се към ъгъла, зина страшно и с напъване взе да натиква зъбите си на мястото им.

Но Прохор измънка нещо, нахлупи каскета си и закрачи с големи крачки към изхода.

Конят заподмята задник, побягна в тръс, понесе го, веждите на Прохор се раздалечиха, в очите му грейна съблазън: Питер, гуляи, свободен живот далеч от тая маниачка Нина.

В къщи го чакаха за доклад мистър Кук, освободеният Матвеев, механикът, двама десетника и началникът на електроцентралата.

— По дяволите докладите! От утре търсете за всичко инженер Протасов.

На бюрото му го чака телеграма от тъста.

„Заминавам Питер. Да се посъветвам с професор за пълнотата. Ще те чакам хотел «Мариински». Целувам теб, Нина, внучката. Баба й също ви праща много здраве. Работите слава богу вървят добре.

Яков Куприянов“

На другата заран Нина се цупеше. Но все пак на раздяла прекръсти Прохор, каза му:

— Докато си сам, бъди мъж, а не хлапак.

Инокентий Филатич с черно куфарче в ръката, придържайки с краищата на пръстите си издадените напред зъби, почтително се усмихваше и мърмореше:

— Тоист ще бъдем досущ като двама монаси.

 

 

След десетина дена в резиденция „Громово“ празнуваха откриването на църковно-енорийското училище, построено със средства на Нина. Трийсет и две момиченца и седемдесет момченца образуваха комплект учащи се. Момиченцата са с басмени тъмни роклички с бели пелеринки като пансионерки, момченцата с памучни панталони и куртки — всичко е ново, току-що облечено, шумоли и мирише на боя. Нина препоръча на децата да пазят униформите си, да ги обличат само за училище. Децата — с пръсти в устата — я слушаха усмихнати, по-смелите казаха:

— Хубаво, Нина Яковлевна, господарке, бъди спокойна, щом се върнем в къщи, ще ги съблечем.

Хитрушата Катя, любимката на Нина, се хвалеше на приятелките си.

— Мен от господарката не ме е страх, само от господаря ме е страх, той е караконджо. Когато го няма господаря, аз тичам по стаите с тяхната Верочка. Мама е готвачка у тях. Вчера ядохме господарска баница. Аз повръщах, щото преядох…

Всички се събраха в просторната зала на училището. Сред почетните гости са всички началства, дори и мистър Кук. Отсъствуваше само инженер Протасов — той изпрати на Нина бележка: болен бил. Иля Петрович Сохатих, страстен любител на всички видове тържества, дойде за молебена едва ли не пръв. Той е с колосана риза, с фрак и въпреки августовските горещини — с високи ловджийски валенки. Поклони се на господарката, наперено тракна токове като военен, пръв й подаде ръка и като посочи топлите си грамадни ботуши, каза с измъчен тенор:

— Извинявайте. Извънредно силен ревматизъм. Пардон!

Нина с интерес огледа комичната му фигура със затлъстяло коремче, силно прехапа устни и през целия молебен се смя на ум. Червеникавите навити с маша къдрици на контето падаха на полегатите му рамене, където по черното сукно се беше натрупал противен слой пърхот. Понеже никой не го беше предупредил за молебена, той от заранта се беше наял с чесън и от него смърдеше като от варен салам. Застаналият отначало зад него мистър Кук набърчи нос, прехапа устни и с погнуса се отмести настрана.

На първия ред — с изпъчен корем, с два медала и сабя — е приставът. Апоплектичният му къс врат се сливаше с раменете, на червения му тил имаше двойна гънка от тлъстини, иззад издутите му като възглавници бузи се подаваха буйните опашки на мустаците му. Зад него стояха двамата огромни жандарми — Пряткин и Оглядкин. Хитрата Наденка, силно пристегната в талията с корсет, ниско се поклони на Нина и като лекокрила фея грациозно заситни също напред, да застане до съпруга си.

Край Нина Яковлевна се въртеше един хубавец, инженер от съобщенията, Владислав Викентиевич Парчевски. Той на два пъти й подаде изтърваната кърпичка, поднесе й стол, хвърли килимчето под краката й, Нина усмихнато му благодареше с поглед. До Нина стои учителката Катерина Лвовна. Тя поглежда крадешком към вратата, чака някого, сигурно — Протасов. Но него го няма. Веждите на Кети се начумерват.

Когато началствата заеха местата си, пуснаха тълпата. Вратата запращя, хората нахлуха като каменна лавина в планината: с рев, шепот и писък — въздухът веднага се развали.

Започна тържественият молебен. Хорът пееше с въодушевление, но прекалено силно. Величественият отец Александър — с позлатен патрахил — поглеждаше крадешком диригента и клатеше глава. Но пийналият диригент, който бе успял да обърне по случай празника четири чашки перцовка, възприемаше обратно предупреждаващите жестове и всеки път, когато отчето погледнеше строго ревящия хор, даваше команда:

— Хайде сега! — Хорът изреваваше с цяло гърло, на децата им писваха ушите, пелеринките на момиченцата се разлюляваха.

Новопосветеният дякон, доскоро ковач при Громов, Ферапонт Дерябин, имаше неимоверен, но съвсем див бас. Той не бързаше да покаже гласа си докрай и провъзгласяваше ектениите с ниска октава, с трясък. Лицето му е тъмно, чорлите черни, плешивината бяла, носът пиянски, морав. Днес Ферапонт свещенодействува за пръв път. Групичката ковачи и чираци са дошли да слушат бившия си другар…

— Чувай го как реве… Пустият му Ферапонт! — възхитено си шепнеха те. — Гледай, гледай: кади!

Молебенът беше към края си. Въздухът в тая голяма стая вече не можеше да се диша. Отвориха прозорците. Пред училището се е струпала голяма тълпа. Чуваха се свирки, песни, глъчка, псувни. Някой се провикна под прозорците:

— Какво става, нас на трапезата ще ни поканят ли, ще ни почерпят ли с водка?

Стана нужда да затворят прозорците.

Отец Александър се изправи зад аналоя във величествената поза и се приготви да държи проповед. Стрина Ириния изхълца и започна да се промушва напред, за да чува по-добре уважаемия свещеник. Подире й, като се настъпваха по петите и бършеха носове с крайчетата на белите си забрадки, тръгнаха бабичките. Осемте баритона, двата баса и петимата тенори се запътиха вкупом към изхода — проповедта не ги интересуваше. По потните им лица се четеше решимост докрай да се борят с гласове с дякона. Предстоеше „многая лета“. Там щяха да му покажат те как се пее. Певците се вмъкнаха в стаичката на пазача и гаврътнаха за подсилване на гърлата си по две чашки водка.

— Ферапонт си е изгубил гласа в града, когато са го посвещавали — казваха те.

— Нищо подобно. Той, проклетникът, е хитър, пази си гласа за „многая лета“.

А в това време отец Александър ту картинно отмяташе цялото си тяло назад, ту се надвесваше през аналоя и се упражняваше в красноречие. Той спомена в проповедта си известното в края на миналия век Татевско селско училище на прочутия професор Рачински, обрисува идеалите, към които се е стремял този педагог, съобщи, че от неговото училище са излезли голям брой известни хора, между които и художникът Богданов-Белски.

— В училището е целият живот на народа, в училището е неговият дух и неговата светиня, в него е не само настоящето, но и бъдещето му, е казал покойният Рачински. Той се е старал да развива у децата дълбоко религиозно чувство, а след това да насажда в тях чувство за дълг и благожелателност, за приятелство и милозливост, а едновременно с това да развива у тях твърдост, издръжливост и самообладание.

Стрина Ириния и бабичките не разбраха от проповедта нито дума, но все пак от приличие зарониха сълзи. Нина слушаше с едно ухо — дразнеха я виковете на улицата. Кети благоговейно се секнеше тихичко в напарфюмираната си носна кърпичка. Приставът се пулеше и пухтеше. Мистър Кук преглъщаше слюнките си и опипваше в джоба си кибрита и пурата. А отец Александър не млъкваше.

Но ето че тълпата пред входа изведнъж взе да извръща: петимата тенори, двамата баси и осемте баритона се бутаха като глигани обратно към клироса. Веднага се разсмърдя на домашна водка. Басите погледнаха дякона, дяконът тях, басите се окашляха предизвикателно, окашля се и дяконът.

И ето — „многая лета“. Всички трепнаха, наостриха уши. Чираците и ковачите високо се окашляха.

Свещеникът се обърна към народа, вдигна високо пред себе си позлатения кръст, замря в очакване. Дяконът застана с лице към него. Между тях имаше само един широк свещник, набучен със запалени свещи.

Дяконът отметна леко глава назад, размърда рамене и започна „многая лета“ на целия царствуващ дом. Хорът ревна дружно и свирепо. Отец Александър благославяше богомолците с кръста на три страни.

Дяконът още повече отметна глава, престъпи на десния си крак, пак размърда рамене и като издигна гласа си с два тона, зарева „многая лета“ на правителствуващия синклит, на военачалниците, градоначалниците и на цялото христолюбиво войнство. Заглушавайки дебелия рев, хорът поде с напъване и силно. Отец Александър пак взе да благославя присъствуващите с кръста. Дяконът със затаена злоба погледна към клироса. Целият хор му отвърна с нахален, горд от победата поглед.

Очите, вратът и цялото лице на дякона се наляха с кръв, той отстъпи една крачка, изпъчи корем, повдигна рамене и нарушавайки от разсеяност правилата на благолепното поведение, подпря юмруци на кръста.

— На строителката на тоя д-о-ом, на болярката Нина Яковлевна Гро-о-о-омова… — страшно зарева той като двайсет лъва и пламъчетата на многобройните свещи също като жълти цветя, духнати от вятър, трепнаха и се наведоха на една страна. Дяконът се надигна на пръсти, целият се затресе от напъване и ужасната му уста зина като смъртоносното дуло на огромен топ. Думите изхвърчаха от огнедишащите му гърди като лава. — И на всички православни христия-а-аани!… Мно-о-о-гая!! Ле-е-е-та-а-а!!!

При възгласа „многая“ — всички свещи до една отчаяно припламнаха и угаснаха едновременно. А последната дума екна като гръмотевица. Стъклата с черчеветата задрънчаха. Дяконът замахна с лакти, изпусна всичкия въздух от дробовете си и отведнъж стана по-нисък и по-слаб. Оглушалата тълпа, скована от учуден страх, отвори уста. Две дечица по ризки се пльоснаха на пода с меките си дупенца и се разплакаха. Мистър Кук затули уши с длани и приклекна. На клироса хорът в отговор ревеше многогласно „многая лета“, ала никой не го чу — всички стояха като парализирани, бяха оглушали. Яростният бас на дякона беше разтърсил въздуха и извън стените на училището: цялата тълпа се стече под прозорците, захлопа на заключената врата, завика:

— Пуснете ни да послушаме! Ей, стопани!…

Отец Александър едва сега дойде на себе си; загледан с мистичен трепет в живия, по някакво чудо не умрял от разрив на сърцето дякон, той съвсем се беше заплеснал и затова с неподобаваща му припряност започна да благославя хората с кръста. Пръв целуна кръста дяконът. Свещеникът му прошепна:

— Феноменално! В Исакиевската катедрала, в столицата ти е мястото, Ферапонт. Благодаря ти!

Подир дякона започнаха да се приближават към кръста всички големци.

От клироса поведоха под ръце към болницата главния бас, сипаничавия мазач Абрам Бухов. По време на „многая лета“ той се престара и така настървено зина, че долното му чене се откачи, а в гърлото му нещо изпука. Устата му остана широко отворена и не можеше да се събере. От изпулените му очи течаха сълзи. Той се напъваше да каже „за вярата пострадах, братя“, ала вместо думи излизаше само животинско мучене.

Големците се запътиха на закуска в дома на господарката. Огромният дякон Ферапонт в центъра — с цяла глава по-висок от всички — се клатушкаше като мечок. Неизстиналото му от напрежението лице е бакъреночервено, дясното му око е полузатворено; широката като на щука уста е странно изкривена.

През готовата за скандал работническа улица важните гости вървяха безмълвно, припряно… Няколко любопитни чираци и ковачи изпревариха гостите, за да се поклонят почтително на дякона. Дяконът по военному допря два пръста до широкополата си шапка и дебело се окашля: „Ка-хъ!“ Ковачите свиха в пряката уличка, чираците се върнаха, пак смъкнаха каскетите си и пак се поклониха на дякона. „К-ха!“ — изкашля се дяконът и плю.

На стъпалата посрещаше гостите чевръстата камериерка Настя.

А там, край училището, зяпачите още очакваха обед и черпня. Поне нещичко, барем по една чашка, ама не! Зяпачите мрънкаха.

Щом Прохор замина за Питер, Филка Шкворен излезе от релсите. Половината от „свитата“ буца злато той тайно продаде на Наденка, другата половина — на Инокентий Филатич. Той е с червена атлазена рубашка, с жълти копринени бездънни гащи, с лачени ботуши, на главата си е наложил три шапки една върху друга; сламена, сива и филцова черна. Под очите му има отоци: по-големият е синкавозеленикав, по-малкият — кървав.

— Громови! Князе, царе — вдигаше той врява. — Свиди ли ви се да почерпите народа с водка? Ей, дребни риби, нищожества, тръгвайте с мен!

Той мъкнеше подире си по прашния път двайсетметрово въже, по него бяха навързани безброй шишенца от по сто, сто и петдесет и триста грама водка.

— Трийсет и седем литра са, точно до грам. Хайде с мен на хлад! Мезе донесете, сирене, шунка! Аз обичам хората…

Дрънчащата чудесия святка на слънцето със стъклените си люспи, трополи и се гъне като невиждан дракон. Тълпа възрастни и деца с угоднически смях и подвиквания весело вървят в крак с пияния Филка Шкворен.

— Кръвопийци! — разтърсва каторжникът юмруци и белите му кожени ръкавици пращят по шевовете. — Кой се трепе, за да трупат те пари? Ние. Тъй ли е, дрипльовци, или не е тъй?

— Тъй е, Филип Самсонич, правилно — преглъща лиги и фъфли тълпата.

— Не си познал, Громов! — заплашва пияният. — Да не мислиш, че ми е жал за парите? Аз живота си не жаля, а парите — пфу! — Той дръпна новия си златен часовник, тръшна го о земята и яростно го направи на парчета с ток. — На̀, на̀…

Тълпата ахна, падна в праха и около часовника започна бой.

— Стойте, глупчовци! Всичко ще стане наше, всичко! Да ми хвръкне главата, ако не е тъй… — крещеше Филка Шкворен.

12

За да направи икономия, Инокентий Филатич през цял Сибир пътува в трета класа и цяла седмица пи като побъркан с един земляк, търговец на кожи. А Прохор пиянствуваше със съседа си по купе, московския търговец Скоробогатов. В Москва търговеца го изведоха под ръце двама негови продавачи и го качиха на файтон, а Прохор покани в двуместното си купе Инокентий Филатич. От неспирното пиене старецът беше се подул и беше престанал да познава хората. Дори нещо повече: започна да взема всички непознати за близки приятели. Това помрачаване на ума се прояви за пръв път в Перм. Той беше си пийнал в бюфета, влезе във вагона:

— О-о-о! Васил Иванич!… Вася! Миличък… — и се втурна с разперени ръце към една гушава попадия, която бе тръгнала да й правят операция в Москва.

И сега, в купето, пак: гледа-гледа Прохор, неочаквано смъкна каскета от побелялата си глава, събра китките на ръцете си една върху друга с дланите нагоре и с благоговение се наведе към Прохор:

— Благослови ме, преосвещени владико…

Прохор се усмихна, каза: „Сега“ и подаде на откачилия старец чашка коняк.

— Господи помилуй, господи помилуй! — уплашено взе да се кръсти старецът, но все пак изпи коняка. — Гледай каква беля стана, Прошенка. — Той подъвка лимон и го изплю. — Взе да ми хлопа дъската. Главата ми бучи. В очите ми някакви златни червейчета шават. Загазих, загазих! — въздъхна старецът и си легна.

Тъй прехвръкна нощта. Към обед на вратата се почука:

— Господа пътници, пригответе се! След половин час влакът пристига в Санкт-Петербург.

 

 

В това време гостите на Нина Яковлевна се настаняваха на апетитната трапеза. На най-почетното място е дякон Ферапонт. Впрочем в приготвеното за отец Александър кресло дяконът седна без покана, пръв. Той обиколи масата с поглед на бик — пиенето беше много, от баниците се вдигаше ароматна пара — и бръкна в джоба си да извади пунгията и лулата. Но бдителната ръка на свещеника задържа неговата космата ръка.

— Ка-хъ! — недоволно, по цигански се окашля дяконът и празните високи чашки от виенско стъкло затрепераха и зазвъняха.

 

 

В ръцете си Инокентий Филатич стиска черното куфарче, в устата — конските зъби. Представителният Прохор — палтото разкопчано, шапката килната на тила — вървеше отпред, а след него трима носачи: двама носеха куфарите, третият — бастуна му.

А пък Инокентий Филатич в ситен тръс се завтече към главния кондуктор с побелели страшни мустаци. Той отстъпи една-две крачки, учудено опули очи, а Инокентий Филатич захвърли куфарчето си и радостно прегърна железничаря като стар приятел.

— Миличък! Васил Иванович… Вася! — И захапа с конските си зъби връхчето на носа му, ама толкова силно, че челюстта му изчатка и падна на пода, а от носа на потърпевшия върху страшните му мустаци рукна струйка кръв.

Жандарми, протокол, „кои сте, документите и адресът ви?“ Прохор даде рушвет на когото трябваше и ето ги в хотел „Мариински“.

 

 

Мезета, пиене, тостове, след тостовете пак тостове, дяконът три пъти излиза с циганската си лула в коридора да пуши на воля. Хубавецът Владислав Викентиевич Парчевски стана с кристална чаша в бялата си изнежена ръка. Той е с изящни маниери и стройна фигура; гладкото му чело, изгърбеният нос и сините очи са надменни, а бръснатите му устни и брадичка са меко-женствени, готови за усмивка. Прохор Громов не можеше да го търпи, но инженер Парчевски е племенник на губернатора и дойде при Громов с любезно-настойчиво писмо от негово превъзходителство чичо си.

— Господа! — с поглед на полубог обходи той доста натоварилите се с ядене и пиене гости. — Аз съм ходил в Англия, която е прочута със…

— Свинете си… — подсказа му дошлият към края на закуската Протасов.

— Пардон, пардон… — Инженер Парчевски меко се усмихна само с устни и твърдо бодна Протасов с поглед, полупочтително се полупоклони към него. — И тъй, господа, аз съм ходил в Англия, която е прочута с розите си, и съм ходил и в Холандия, която е прочута…

— Аз знам с какво — прихна да се смее дяконът.

— Пардон… която е прочута с лалетата си. Ъъъъ… Ъъъ… И ето че сега… така да се каже… въртележката на щастието ме запрати в студения Сибир. И какво виждам тук?… Виждам една роза и едно лале… — С лек жест на изнежената си ръка той посочи Нина и Катерина Лвовна. — Да, да… Ъъъ… ъ… И роза, и лале. Но тук те са по-разкошни, по-богати, отколкото в Холандия и Англия…

— Оставете ботаниката на мира! — Подигравателно присви очи Протасов и пенснето му падна.

— Пардон… Моля ви се, моля ви се… ъъъ… ъъъ…

— Стига си ъкъл — измърмори дяконът. — А като не ти идва на ум, седни си! — Той каза това шепнешката, но се чу много добре.

— И така — възкликна Парчевски, — аз високо вдигам чаша за скъпоценното здраве на сибирската роза, на щедрата дарителка на средствата за училището пани Нина Яковлевна и за сибирското лале — за труженичката на това училище, очарователната пани Екатерина Лвовна. Ура! — Той се завтече към дамите, падна на коляно и с грациозността на потомствен шляхтич млясна благосклонно подадените му ръчички.

Гостите се заблъскаха към стопанката, за да се чукнат с нея, викаха „ура“. Дякон Ферапонт седеше мрачно и си човъркаше зъбите с вилица: отец Александър, който беше оглушал и с двете уши, най-строго му забрани да вика „ура“ и да вдига тостове.

— Отче Александре — боботеше дяконът. — Хайде, разреши ми да изрева поне „многая лета“ на тоя дом… С една четвърт от гласа си.

— Не бива, не бива.

С идването на Протасов се завърза общ разговор. Кети час по час се гледаше в малкото си огледалце. Приставът беше си разкопчал мундира и сумтеше. Мистър Кук седеше в горделива поза.

Отец Александър оправи расото си от виолетова коприна и започна да излага възгледите си за църковно-енорийското училище. Нина съчувствено го подкрепяше. Въпреки че рискуваше да изпадне в немилост пред Нина, инженер Протасов противоречеше на отчето. Мистър Кук засега пазеше неутралитет Владислав Парчевски се замеряше с хлебни топчета с Кети, но даваше ухо на разговорите.

— Вие сте волнодумец — каза свещеникът по адрес на Протасов. — Волтерианството може да е уместно тук, но е съвсем недопустимо сред дечицата, сред тия невинни души и… тежко на изкусителите!

— Аз бих казал: не на изкусителите, а на децата — облегна се назад инженер Протасов. — Какви хора се каните да подготвяте? Попове и монаси ли? Училището трябва да дава трудови навици.

Отец Александър намести с нервна ръка кръста на гърдите си и присви към Протасов своите проницателни очички изпод рижите вежди.

— Извинявайте… Аз лично съм посещавал селското училище на професор Рачински — разпалено заговори свещеникът. — И какво видях там? Там навсякъде цари трудова дисциплина. Ще я има и при нас. Децата работят там в собствена зеленчукова градина, имат си и своя овощна градина, свой пчелин. Имат работилници. Покрай общообразователната програма професорът ги запознава и с естествените науки, с историята.

— А свещеникът разгромява неговите естествени науки и кара децата да вярват в приказката, че Ева е създадена от Адамовото ребро? Така ли е? — усмихна се инженер Протасов.

— А че какво? — Надигна се свещеникът. — Да не би да искате да внушавате на децата вашите приказки за това, че човекът е произлязъл от маймуната? По Дарвин?

— О не, не! — И мистър Кук се закани с показалец в пространството.

— Нито аз, нито още по-малко Дарвин твърди това — каза Протасов. — Мнението, че човекът е произлязъл от маймуната, е мнение вулгарно, измислица на полуграмотни хора. Дарвин казва, че човекът и маймуната са произлезли от общи прадеди.

— О не, о не! — Разпалено викна мистър Кук, застана в позата на боен петел и се помести заедно със стола си към Протасов. — Това е най-голяма лъжа!…

— Аз впрочем изобщо нямам намерение да отричам науката. Искам само да кажа — смирено наведе очи свещеникът, — че детето не може веднага да тръгне към върха на планината: преди туй то първо трябва да проходи. Така е и с нашето училище.

Протасов ядосано си гризеше ноктите. В спора със свещеника за него беше трудно да не прекрачи границите на коректния тон и той рискуваше да си навреди, като каже на тоя изкусен богослов някоя и друга дръзка дума. О, ако не бяха тук Нина и Парчевски.

Отец дяконът в залисията изля в устата си една малка чашка ликьор и поиска да я глътне, ала не можа: всичкият ликьор се просмука в езика и венците му като в сух пясък. Тогава дяконът си наля половин водна чаша коняк, но ръката на свещеника отстрани това питие. Дяконът клюмна и задряма.

— Да, да! — с лиричен тенор възкликна Владислав Парчевски и очите му бляснаха към Протасов. — На всички отдавна е известно, че любезният Андрей Андреич не вярва в нищо друго, освен в… революцията. За него еволюция не съществува.

— Зависи — намръщи се Протасов и хвана със сребърната лъжичка една гъбка. — В случая с произхода на човека аз вярвам именно в еволюцията.

— А изобщо, а изобщо? — разпали се и заподскача на стола си Владислав Парчевски.

— Вие ли се интересувате от това? — И Протасов престана да дъвче гъбката. За миг той се замисли: „Струва ли си да влизам в рискован спор с тоя лекомислен човек?“ И въпреки това каза: — Революцията е онази еволюция, която пламва мигновено, за да свърши за една-две години работата, която иначе би отнела стотици години. Поне така мислят либералните историци.

— Ха-ха… Благодаря ви за обяснението. Но методът, методът?! Кръв, насилие? Нали тъй?

— О не, о не… — лениво и дълбокомислено провлече пийналият мистър Кук, но като забеляза, че Нина го гледа, изведнъж се стегна целият и стисна устните си в права линия.

Протасов подхвана още една гъбка и за да разпали още повече нетърпението на Парчевски, му отговори, без да бърза:

— Революцията е хирургическа операция. Да, в нея има кръв. Да, признавам, има насилие. Но насилието и кръвта са от полза за организма като цяло.

— Това, извинявам се, представлява намеса в съдбините на света — повиши глас отец Александър. — Но светът се намира под божието водителство.

— Да-да, да-да! — Устните на мистър Кук бяха войнствено издадени и очите му приличаха на два куршума. — И на какво основание по-бързо да се ускоряват събития? Какъв е смисълът — сега, когато човечеството ще стигне до това без кръв, без катастрофи след сто години?

— Именно! — звънна Парчевски и лицето му се разцепи на две — устните му се усмихваха мило, а очите станаха зли. — Тикаме нашите човешки мащаби в колелото на историята. Какво са сто, двеста, триста години? Миг, не повече. Ъъъ… ъъъ… А ние сме се разбързали нанякъде и бързаме, бързаме. Абсурд!

Той се понадигна, седна и почука с цигарето си по сребърната табакера.

— Историята се прави от хора — спокойно каза Протасов. — А хората естествено имат човешки мащаби. На човек му се пада да живее, да речем, шейсет години. Затова е съвсем обяснимо, че всеки неравнодушен човек ще очаква правдата на земята да настъпи сега, а не след двеста години. Значи?…

— Значи, вие сте за революцията? — Наостри уши Парчевски.

— Позволете ми да не ви отговоря на този въпрос. Аз мога да се съгласявам и да не се съгласявам с революционните идеи. Но аз разбирам психологията на хората, които очакват политическата катастрофа.

— Разбрах ви — с някакъв неприятен, скрит смисъл произнесе Владислав Парчевски.

Още тоя ден той изпрати на чичо си — губернатора — писмо. При описанието на откриването на училището и на общите порядки в предприятията на Прохор Петрович той даде много сполучлива характеристика на Протасов, на свещеника, на Кук, както и на назначените на работа политически заточеници и изрази учудването си, че тук до ден-днешен не съществува правилен политически надзор начело с жандармски офицер.

След обед Нина Яковлевна заедно с отец Александър, Кети и учителя Трубин се зае с изработването на програмата за преподаване в училището. Съвещанието на педагозите продължи до късно вечерта…

А вечерта цялата троица заедно с Яков Назарич отиде с файтони на баня — да изгонят от себе си винените пари. Тържествено си обещаха да не пиянствуват за щяло и нещяло. Да отдели всеки една седмица за работите си, а после… ще видят.

И тримата зверски се шибаха с брезовите метлички, а след банята пак се напиха като скотове в един файтонджийски трактир. Старецът пак престана да познава хората.

На другата заран Прохор го заведе при психиатър. Лекарят подробно разпита фъфлещия Инокентий Филатич за симптомите на болестта, проучи прадедите му до седмо коляно, поклати глава, посумтя и каза:

— Затворете си очите. — После натисна и двете му очи с палци. — Извъртете очните си ябълки наляво. Какво виждате?

— И аз не мога да разбера опашчици ли се въртят или змийчета плават.

— Какви са на цвят?

— Май че са белички.

— А жълти няма ли?

— Опазил ме господ!

— Е, туй още се ядва. Недейте пи водка. Ето ви един сироп. Вечер на лягане можете да изпивате по две чашки коняк. Разбрахте ли? Тъй. След една седмица пак елате.

В хотела ги чакаше главният кондуктор Храпов. За оскърблението чрез действие той поиска от извършителя три хиляди, инак щял да го даде под съд. А Инокентий Филатич му предложи сто рубли. Храпов размърда застрашително мустаци и си отиде.

Той започна да прави досадни посещения всеки ден, ту рано сутрин, ту късно вечер. Носът му е налепен с лейкопласт и бинтован. На втория ден, макар че продължаваше да плаши жертвата си, той все пак смъкна цената на две хиляди и осемстотин. А Инокентий Филатич му обеща сто и двайсет. На третия ден, понеже беше надушил, че сибирците са богати хора, главният кондуктор беше твърдо убеден, че ще си постигне целта, стига да подходи както трябва към търговеца. И ето че сега той унижено го умоляваше със скръстени на гърдите ръце:

— Ваше степенство, господин търговец! Вземете под внимание носа ми и фигурата ми. По мустаци и по осанка аз съм най-малкото генерал. Честно служа на негово величество от трийсет и три години. И изведнъж такава обида — с фалшиви зъби да ми захапят носа! Поради що страдам невинно? Съжалете ме, ваша милост! Имам жена, деца, тъща ми е с изсъхнала ръка. Проявете милосърдие! Не ви искам много, повярвайте ми, малко ви искам. Някой нахалник щеше да ви оскубе пет хиляди. Честна дума! А аз днес смятам да ви поискам само две хиляди и шестстотин рубли. Не е скъпо, повярвайте ми. Това няма да ви разори…

— Сто четирийсет и пет. Стигат ти.

— Недейте така, недейте така… Братовчед ми има страшна херния, неизлечима, налага се да му помагам с пари… Проявете милосърдие! Хайде, от мен да мине, две хиляди и петстотин.

— Сто и петдесет рубли и нито грош повече. Чудо голямо — един нос! Колко струва един нос? За две хиляди и петстотин ще ти дам цялата глава да ми изгризеш. На, на, гризи.

— В такъв случай довиждане, ваша чест. До скоро виждане при мировия съдия.

Скоро старецът получи призовка в съда. Прохор му изписа чек за две хиляди и петстотин.

— На. Запуши с тях устата на онзи кучи син, щом ти е жал за твоите пари.

— Прошенка, гълъбче!… Спасителю мой — фъфлеше зарадваният старец и прегръщаше благодетеля си.

Вечерта Прохор Петрович получи от стареца писмо.

„Драги ми Прошенка. Не ми се вдигна ръката да дам на онзи мръсник твоя подарък. Предлагах му триста, четиристотин, петстотин, седемстотин и шейсет рубли. Но той, подстрекаван от седналия до него аблакатин, обладан от злоба, отказа да се помирим. Тогава започна съдът. Аз се разкаях, казах: «Извинявайте, пиян бях». Осъдиха ме да излежа две седмици. Когато излизах от залата на съда, показах на главния кондуктор Храпов, на тоя глупак, пръст. Той погледна пръста, хвана се за побелялата си глупашка глава и като видя, че е направил глупост, като се е лишил от каквито и да било пари от мен, ме изпсува и веднага след туй падна в безсъзнание, защото се изтърси от стола си в припадък. Аз наех за рубла и седемдесет и пет копейки файтон и заминах за затвора. Нека бъде божията воля.“

— Пустият му Инокентий Филатич. Това е в неговия стил. Ха-ха! — разсмя се Яков Назарич. — И без него ще минем. Ти утре кога трябва да си при министъра?

— Точно в дванайсет.

1

В Петербург Прохор Петрович можа да свърши много работи. Ходи в грамадния машиностроителен завод, дето по одобрени от Протасов чертежи поръча за своята електроцентрала турбина от пет хиляди киловата, ходи в минния департамент, за да се посъветва за изписване от Америка на драга за златните находища. Най-после намери поручик Приперентиев, на когото беше преминал по наследство от брат му златоносният, ограден в тайгата участък.

Поручик Приперентиев живееше в две стаи на Моховая, у една немкиня; влизаше се през кухнята. Мърлявият, със сънливо лице ординарец, който чоплеше носа си, не разбра веднага какво иска посетителят от него. Прохор му даде две рубли — ординарецът мигновено проумя и хукна да доложи на господаря си.

Поручикът прие Прохор в задимена, вмирисана на кисело стая. Имаше подпухнало лице, черни мустаци, шкембе и плешивина не според чина. И поручикът не разбра веднага целта на визитата на Прохор и най-сетне, като си изясни някои неща, рече:

— Ни-ко-га… Аз подавам оставка. Впрочем… по дяволите!… Какво пък… Май че имам водянка, май че имам разширено сърце… С една дума, разбирате ли? Да. Подавам оставка и сам отивам в тайгата, в находището…

За Прохор беше очевидно, че поручикът е слисан от неговото появяване, че поручикът отдавна е забравил находището и сега нарочно мънка и измисля разни глупости.

— За експлоатирането на участъка е нужен голям капитал. Вие имате ли го? — постави му ребром въпроса Прохор.

Поручик Приперентиев се хвана за челото, дръпна се назад и седна.

— Моля, да поседнем. По отношение на капиталите — как да ви кажа?… И да, и не… Впрочем по-скоро — да. Ще се женя… Годеницата ми има прилично състояние… Сидоренко! Кафе…

Поручикът свъси вежди, нацупи устни и с независим вид почна да пълни лулата си.

— Впрочем… Знаете ли какво? Пийте си кафето. Пура искате ли? Впрочем… пури нямам… Това магаре, ординарецът. Пфу!… Знаете ли какво? Я елате довечера у дома да изиграем един банчок^[7]. В щастието вярвате ли, в звездата? Аха! Можете да спечелите участъка на карти. Аз го оценявам на сто хиляди.

— Бих могъл да ви предложа хиляда…

— Какво? Как?! — поручикът облещи хитрите си, малко нахални очи и се просълзи.

— Хиляда — рече хладнокръвно Прохор, като отмести настрана чашката с кафето. — Всъщност вие сте загубили всички права върху него… Не е експлоатиран около двадесет години, минала е давност. Но не ми се почват разправии в департамента за арендуване, бих желал да се разберем двамата… От ръка в ръка…

— Впрочем… Кой участък? За какъв участък благоволявате да говорите?

— Как — за какъв? Ами че в тайгата, златоносния…

— Аха, за него! — развика се басово поручикът и завъртя глава. — Седемдесет и пет хиляди… Ха-ха… Ами че на мене ми даваха за него миналата година двеста хиляди… Ама аз имах пари и не се заинтересувах…

— Кой ви е давал?

— Златопромишленикът Пупков, Пьотр Семьонович.

— Няма такъв…

— Нещо подобно, разбирате ли: Пупков, Носков, Хвостов… Знаете, един такъв с брадичка. И така, седемдесет и пет хиляди…

— Хиляда…

— Не обичам шегите. Впрочем ще се посъветвам с някои и други хора. Обадете се утре на тридесет и девет шестдесет и четири. Адио… Трябва да вървя в полка… Ей, Сидоренко!…

Прохор, разбира се, не се обади по телефона и не се видя повече с поручика. А Яков Назарич, след като почерпи Сидоренко в кръчмата с водка, бира и пържени яйца с шунка, научи от него каквото му беше нужно. Господарят е прахосник, комарджия, пияница, понякога има много пари, но в повечето случаи кара с дребни парични заеми: ту от хазайката Емилия Карловна, ту от нещастния ординарец Сидоренко. Преди известно време господарят лежал в казармения арест, неотдавна комарджии били господаря със свещник по главата, а на другия ден господарят пребил от бой съвсем невинния ординарец. Можел да се оплаче на началството, но от него да мине.

Като разказваше тези неща, пийналият Сидоренко горчиво плачеше.

И точно в дванадесет Прохор Петрович беше в приемната на помощник-министъра. С нов фрак, с цилиндър в ръка, леко напудрен, с мустаци и брадичка, докарани в „културен вид“, той стоеше в приемната и се любуваше на себе си в широкото огледало над мраморната камина.

— Негово превъзходителство ви очаква.

С високо вдигната глава Прохор влезе в просторния, постлан с малинов килим кабинет. Седналото зад черната дъбова маса румено старче, с цивилен сюртук, с ордена „Владимир“ на шията, му посочи кресло. Прохор се поклони, седна. Старчето го стрелна с опитно око, подръпна боядисаната си брадичка и свали очилата си.

— Приех ви веднага, защото зная кой сте. Говорете.

Прохор изложи работата устно и подаде докладна записка.

— Аха — рече старчето и меко се усмихна. — Добре, добре… Наминете след два-три дни… Впрочем след една седмица. Нали не бързате? И така, след една седмица, точно в четири часа… — И той си отбеляза в календара.

Прохор стана. Старецът му протегна суха, покрита с рижи косъмчета ръка. Прохор каза:

— Мога ли да се надявам, ваше превъзходителство, че молбата ми ще бъде удовлетворена?

— Хм… Затруднен съм да отговоря веднага. Работата е доста неясна. Знаете, тези военни. Този ваш, как го казахте… Запиралски…

— Приперентиев, ваше превъзходителство.

— Да, да… Приперентиев… Тъй… — Руменото старче се усмихна широко, като показа равни, блестящи като бисер изкуствени зъби. — Ще предам вашата докладна на старши юрисконсулта за мнение, той е вещ по тия работи. Да се надяваме, млади човече. Да се надяваме.

Точно след една седмица, в четири часа, Прохор отново беше при помощник-министъра. Този път старецът беше с вицмундир, със звезда, поради това при срещата се държеше с подобаваща важност.

— Заповядайте. Ах, да. Седнете — каза сухо и надменно той. — Вие, струва ми се… Вие, струва ми се… По повод…

— По повод прехвърлянето на златоносния участък от поручик Приперентиев на мен, ваше превъзходителство.

— Да, да… Прекрасно си спомням. Толкова работа, толкова грижи. Безкрайни заседания, комитети, съвещания… Можеш да полудееш… — Той произнесе това на един дъх, като се мръщеше страдалчески и тръскаше глава. — По вашата работа, уважаеми господине, се правят някои справки. Тук в столицата подобни работи се вършат твърде, твърде бавно… Море от книжа, море от доклади… Загиваме, загиваме! Елате след седмица. Но, предупреждавам ви: не си правете розови илюзии — поручик Приперентиев е подал насрещна молба… А вие голямо предприятие ли имате там, във вашия край?

— Според нашите места — солидно…

— Оборотен капитал?

— Десетина-дванадесет милиона, ваше превъзходителство.

Сановникът изведнъж вдигна рамене, проточи шия и бързо обърна лице към Прохор, който седеше отляво.

— О! — възкликна насърчително той и цялото му величие се стопи. — Похвално. Много, мно-ого похвално, уважаеми господине. И така… — Той стана бързо и угоднически стисна ръката на Прохор.

Представителният, цял в златни ширити портиер запита Прохор, докато държеше палтото му!

— Как вървят, ваша милост, работите, осмелявам се да се поинтересувам?

— Лошо — изръмжа Прохор и си спомни някогашния съвет на Инокентий Филатич: „Портиерът ще те научи или лакеят, дръж се за него.“ Широкобрадият, побелял портиер, който с везаната си ливрея приличаше на поп спатия, преценяваше с опитно око какви капитали има господинът. Прохор му пъхна двадесет и пет рублева банкнота и тръгна бавно към изхода. Портиерът го изпревари, отвори му вратата и като му се покланяше ниско, замърмори:

— Премного, премного съм ви благодарен, ваша милост. И… позволете да ви кажа… В чакалнята е неудобничко, народ. Един съвет от мен, в случай че не върви или има някакво забавяне, действувайте чрез женската, с извинение, част… Тоест… Вие сами отлично разбирате: любовен блезир, благородни амури. Да… Например така. Например негово превъзходителство е акредитиран у мадам Замойска.

— Графинята?! — изуми се Прохор и сърцето му се сви. Пред очите му бързо се мярнаха: Нижни Новгород, панаирът, зеленият склон на крепостта, шайката крадци. — Замойска? Графинята?

— Почти. Баронеса е… И благоволете да си запишете нейното адресче.

 

 

През това време Инокентий Филатич доизлежаваше затвора си. Без него Прохор скучаеше. Яков Назарич потъна изцяло в работата си, него за греховни дела не го закачай. А оня весел старичок е фантазьор, с него току-виж направили заедно някое леко безобразие. Да, жалко… И кой го караше, дяволът беззъб, на порядъчните хора носовете да хапе…

Сутринта почукаха на вратата на стаята. Влезе един дългун с униформа от ведомството на затворите. Бича, изкривена мутра. Не се разбра усмихна ли се, или се намръщи да кихне и подаде един розов плик с мазни петна:

— Писмо! От прочутия сибирски златопромишленик Инокентий Филатич Груздев и синове.

— Той има дъщеря вдовица. Пък и няма такъв златопромишленик. Какво иска?

— Благоволете да прочетете.

„Мили Прошенка. Прости за бога. Твоите парички — двете хиляди и половина, пропихме в затвора всички заедно. Инак — скука. Краката ми отекоха и лицето ми отече, ама чуждите хора все пак познавам, не ги бъркам. В петък донеси, моля те, някакви дрехи по мой ръст и ботуши. И каква да е фуражчица. А моето всичко е пропито, някое откраднаха, седя с рестански дрехи, въшки ме ядат“.

— Какво, в петък излиза? — запита Прохор, като предаваше писмото на Яков Назарич.

— Тъй вярно… — рече дългунът, застанал мирно и придържайки с ръка шапката си.

— Весел старец, а?

— Много дори… Че то и помощник-началникът на затвора, дето е помощник-началник, и той се напива като пън всеки божи ден по два пъти. И надзирателите пият, и цялата килия пие.

Прохор му даде три рубли и го освободи. Яков Назарич се смееше високо.

В деня, когато старецът излезе от затвора, във вечерния вестник „Биржевка“^[8] беше напечатан клюкарският фейлетон „Веселият затвор“. Описвайки талантливо пиянската вакханалия в един от петербургските затвори, авторът на фейлетона искаше незабавно разследване на тази нечувана работа и назидателно наказание на виновните, начело с началника на затвора и героя на „всемирното пиянство“ сибиреца И. Ф. Груздев, хвърлен в тъмницата, задето беше ухапал носа на главния кондуктор Храпов.

Освободеният Инокентий Филатич закупи около сто екземпляра от вестника и ги разпрати на всички познати със залепен под фейлетона надпис: „За спомен от Петербург“.

Инокентий Филатич се чувствуваше на седмото небе. Той ходеше из Питер с вид на световно известен герой, усмихваше се на всички, заглеждаше ги в очите, сякаш искаше да каже: „Четохте ли? Инокентий Груздев — това съм аз“.

2

— А не желаете ли, мадам, да се разходите?

— Защо не… С вас винаги ми е приятно. Вие сте вечно зает, човек не може да се добере до вас.

С бяла домашна роба, изцапана с прясна пръст, Нина чоплеше нещо в градината.

— Какво? Селекционни опити, хибриди, американски фокуси? — приседна до нея на пейката Андрей Андреевич Протасов.

— Да. Вижте какъв чуден кактус… Съвсем без бодли. Чудо ли е това, или не? Къде сте виждали кактуси без бодли?… Кажете, а?

— А каква е разликата — с бодли ли е този боклук или без бодли? Трева — не е човек.

— Първо, това не е трева. И, второ…

— И, второ, много съжалявам, че у вас, във вашия характер няма нито един бодил. А не би било лошо…

— Защо?

— Поне за това — силно, до кръв да бодете. Например… Кого ли? Ами вашият съпруг например… Извинете ме… Заради неговата безпринципност… Заради неговата, бих казал… вие сама знаете за какво…

Нина се изправи, хвърли желязната лопатка и старите й работни обуща разтвориха носове встрани.

— Но как, как?! — разпалено, с болка извика тя. — Ах, да беше кактус, жасмин, ябълка!… Тогава би могъл да се присади, да се облагороди… Но за съжаление той е човек. И при това какъв: камък, стомана!

— Вие ме питате — как? Хм. — Протасов се усмихна и зачовърка смутено земята с бастунчето си. — Важно е във вашето съзнание да узрее мисълта да противопоставяте на силата сила, на убежденията контраубеждения. А как именно — тоест въпросът за тактиката?… Хм… Извинете, аз нямам право да се намесвам в това… Тук някак сама трябва да се справите, с вашия ум и сърце.

Погледите им се срещнаха и бързо се разминаха. Нина каза с въздишка:

— Елате да ви покажа моите успехи.

Тръгнаха по пътечката. Инженер Протасов вяло и отпуснато, Нина — със стегната, бърза стъпка. Подминаха две гипсови статуи на Аполон и Венера с отчупени носове, заобиколиха издигащата се на едно хълмче китайска, обвита с дива лоза беседка и се озоваха в голяма овощна градина, оградена с висок стобор и с кула за пазача. Дълги, равни лехи, засадени с малини и къпини, и редици млади плодни дръвчета.

— Де се е видяло в нашия студен край да растат ябълки, вишни, сливи?… Ето ги! Откъснете си, опитайте ги. А ето ви малина колкото орех, ето ви узряваща къпина. Специален сорт. Много, много съм благодарна на мистър Кук.

— Всъщност не на него, а на Лютър Бърбенк. Така е, струва ми се?

— Да, главно, разбира се, и на него — на този знахар, на този „стихиен дарвинист“, както го наричат в Америка. Но ако не беше мистър Кук, аз нямаше и да подозирам за съществуването на Бърбенк.

Наистина мистър Кук, безнадеждно влюбен в Нина, като забеляза в нея склонност към градинарство, още преди три години изписа от Америка и подари за именния й ден едно великолепно дванадесеттомно издание „Лютър Бърбенк, неговите методи и открития“, с хиляда и петстотин цветни, художествено изпълнени таблици, осветляващи етапите от живота на този гениален ботаник-самоук от Калифорния.

Инженер Протасов знаеше за подаръка и с интерес разглеждаше това съчинение, но той не можеше да подозира, че наскоро след поднасянето на подаръка мистър Кук при заплаха, че ще се самоубие, изпроси от Нина една вечерна среща. Тайната, неприятна за Нина среща се състоя в кедровата горичка, недалеч от кулата „Отваряй си очите“. В чистото небе плуваше младият сърп на месеца, прохладният въздух миришеше на смола. Мистър Кук целуна ръка на Нина, падна на колене пред нея и заплака. Треска тресеше Нина. От страшното вълнение мистър Кук забрави всички руски думи и като навеждаше високото си чело към нейните изпрашени пантофки, ломотеше нещо несвързано на непонятен за Нина език. Нина повдигна нещастника, държеше изстиналите му ръце в своите горещи ръце и му каза:

— Мили Алберт Хенрихович, скъпи! Аз ценя вашите чувства към мен. Ще ви уважавам, ще ви обичам като чудесен човек. Но не повече.

— О, да! О, да? Не извръщай врат към чужд креват!… — закрещя в изстъпление мистър Кук, отскочи внезапно, извади от джоба си револвер и решително го насочи към слепоочието си. Нина с писък се хвърли към него. Той хукна да бяга и както тичаше, даде два изстрела с револвера във въздуха, нагоре. Изведнъж наблизо се раздаде изплашен женски вик.

— Помощ, помощ! Хора-а! — и между дръвчетата се замяркаха пищните волани на роклята на вездесъщата Наденка, която тичаше към кулата „Отваряй си очите“.

Естествено инженер Протасов не знаеше нищо за това странно произшествие. Щеше да го забрави и Нина, ако не беше шантажистката Наденка. Като умилкващо се котенце тя идва от време на време у Громови, получава от домакинята ту обици, ту пръстенче, ту кадифе за рокля и винаги казва на сбогуване:

— Повече няма да ви безпокоя.

А мистър Кук, ако притежаваше дара на ясновидец, може би нямаше да стреля с револвера си напразно нагоре, може би щеше да успее да приведе в изпълнение своята закана. Той не можеше да предполага, че обектът на неговите неудачни въжделения — Нина — отдавна таи в сърцето си любов към щастливия Протасов. Ала това чувство, полузаконно, но трайно, бе натикано от Нина в най-затулените кътчета на душата й, забулено с гъстата мъгла на вътрешните противоречия между разума и сърцето, притиснато под тежкия камък на горчивите размисли над това, какво ще каже „обществото“. С една дума, това чувство беше странно, страшно и тайнствено дори за самата Нина. Затова никак не е чудно, че не само наивният в житейските тънкости мистър Кук, но и самият сериозен, внимателен Протасов не можа и да предположи за онова, което се таи в сърцето на винаги така строгата към себе си, пуритански настроена домакиня. А между това и самият Андрей Андреевич Протасов беше леко отровен от същата онази дивна отрова, както и мистър Кук. Но принципите… Преди всичко принципът, целеустремеността — същите онези идеи, в чиято сфера той съществуваше, и скован от по-други, отколкото у Нина настроения, той поставяше тези пленили го идеи по-високо от всякаква любов.

Така съществуваше скритият до известно време таен лабиринт на връзки от сърце към сърце, от ум към ум. А над всичко стоеше самият живот с неговите неотменими закони, които не може да прескочи нито един жив човек.

— Да, да… Прекрасни ябълки!… А сливите са още по-вкусни — мляскаше апетитно и говореше Протасов. — Какво пък… Нова положителна ваша черта… Изобщо вие…

— Какво?

Инженер Протасов избърса с кърпата ръцете си, избърса бръснатата си строга уста и безстрастно погледна през пенснето в големите, втренчени очи на Нина.

— Вие бихте могли да бъдете чистопробно злато, но имате още твърде много лигатура.

За миг очите на Нина светнаха радостно и отново станаха тъжни.

— Лигатура ли? Тоест онова, което трябва да се изгори? Например?

— Да изгорите онова, което ви пречи да бъдете истински човек. Да изгорите детската вяра в неизповедимата съдба, във всичко свръхестествено, трансцендентно…

— Да изгоня отец Александър, да превърна църквата в клуб, завинаги да ограбя душата си… Така ли? Благодаря ви!

— Вашият интелект, няма да кажа душа, ни най-малко няма да бъде ограбен. Напротив, ще се обогати…

— С какво?

— Със свобода на мирогледа. Ще се издигнете на нисшата степен на човека. Няма да подчинявате своето „аз“ на измислени от хората фетиши, глупави фатаморгани, ще се издигнете над всичко това. Защото истината винаги е конкретна. Устремите на вашия разум ще разбият оковите, целта на вашия живот ще се приближи до вас, ще стане реална, изпълнима, вие на драго сърце ще забравите себе си и на драго сърце ще отдадете своите сили на хората, на човешкия колектив, на обществото.

— Приятелю мой! — пламенно, но сдържайки нарастващото си раздразнение, възкликна Нина. — Нима мислите, че аз, християнката, не работя за обществото? Моята вяра ме зове, подтиква ме, заповядва ми да бъда сред унижените и оскърбените. И доколкото ми позволяват силите — аз съм с тях. А що се отнася до фетишизма — аз си имам мой фетиш, вие — ваш.

— Моят е народът.

— Моят също.

— Вие имате мъж, семейство, охолен живот. Трудно ви е през богатствата да наблюдавате мизерията, горчивината у експлоатираните.

— Вие искате да се откажа от семейството си, от мъжа, от богатството? Твърде много искате от мен, Протасов.

— Ако не се лъжа, вашият Христос изисква от вас тъкмо това, от което вие не можете да се откажете. Значи, или неговият глас е слаб, или вие сте слаба.

Те отдавна бяха напуснали градината и вървяха покрай селището към покрайнините му. Смутената Нина гледаше в земята. В душата си инженер Протасов смяташе смисъла на своите думи за голяма нетактичност и се упрекваше, че беше този всъщност празен, неприятен разговор.

Минаваха покрай една барака за семейни работници. Четири реда греди над земята и на около два метра в земята. Пред вратата — тълпа играещи дечурлига с подути кореми.

— Никога не съм идвала тук — рече Нина. — Страхувам се от тези хора; всички златотърсачи са пияници и скандалджии.

— Любовта към цветята и изобщо към природата извежда човек извън границите на неговия свят. Ето сега ние с вас сме в друг свят, който не прилича на нашия. Да бяхме надникнали, а? — предпазливо се усмихна инженер Протасов.

И като се спуснаха по кривите стъпала, те влязоха в полуподземното обиталище. След светлия ден в бараката бе като в гробница: тъмно. Развален, пропит с многогодишен смрад въздух шибна Нина. Тя затисна с напарфюмирана кърпичка носа си и се огледа. Два метра в земята, гроб. През мъничките прозорчета едва се процежда мъждукаща светлина. Покрай пръстените стени — нарове. По наровете хора: кой спи в почивния си ден, кой кърпи вехториите си, кой съблечен чука въшки. Мъже, жени, дечурлига. Шум, хармоника, плюване, караница, песен. Люлки, цедили, две руски печки, чебъри с помия, кучета, котки, невъобразима мръсотия и теснотия.

— Приятели! — рече Нина високо. — Защо не отворите прозорците? У вас вони непоносимо. Това е страшно вредно…

— Ах, вредно ли?! — извикаха гласове от три места. — Ти коя си?

— Това е господарката, господарката — зашушукаха предупредително из бараката и шумът почна да стихва.

— Ах, господарката? Нина Яковлевна? Добре! Сядай на това, на което стоиш. Васкородие, седни и ти. Срамотно е у нас. Теснотия… Въшки. Да не хванете някоя въшка. Много зли са, хапливи… В оня ъгъл ей там умира един старец. А туканка тая жена ще ражда сега, мъчи се. Дванадесет души са болни, простинали са, постоянно са във водата, а Громов не дава кундури. Ненаситен човек!… Па ти, господарке, прощавай. Ти не си като него, ти разбираш. Съжаляваш ни нас, грешните…

Говореха едновременно десетина души. Ушите на Нина горяха. Не знаеше как и какво да отговори.

— Ей на̀, виждаш: мрем! — израсна пред Нина един пиян, с превръзка на главата брадат мъж, със зачервени болни клепачи. — Мрем, загиваме! Ти можеш ли да обърнеш нашия живот с главата нагоре, та да живеем човешки? Не можеш? Хайде тогава, омитай се по дяволите.

— Яшка! Глупако! Какво дрънкаш?! — нахвърлиха се отгоре му.

Присвитите очи на Протасов светнаха.

— Слушай, приятелю… Дръж се човешки… — каза той.

— Здрасти, господарю… Не те видях. Тъмно е. Ние, господарю, тебе те почитаме, самият ти си подчинен. А ония… — закрещя той, като размахваше един парцал. — Громови… Ех, те!…

— Стига! Яшка, глупако!… Млък! — отново се нахвърлиха върху него. — Няма да обиждаш Нина Яковлевна…

— Всички те са змийско гнездо… — И Яшка захвана да псува най-мръсно. Хванаха го, повлякоха го към ъгъла. — Аз казвам истината — мъчеше се да се изскубне той. — Десетниците ни мамят, кантората ни лъже, господарят ни глобява и с бой ни гощава. Къде е правдата? Къде е бог? Трепи ги тия ироди! Трепи пристава!

Тръпки полазиха Нина. Искаше й се да крещи и плаче. Протасов хапеше устни. Пръстени стени, пръстен, с рядка кал под. До масата, надувайки ципестото си гърло, пъхтеше голяма жаба. Едно момиченце припкаше подир бързо пълзящ черно-жълт смок, шибаше го с метла. Смокът се свиваше на колело, съскаше, плашеше момиченцето с безвредния си език.

— Палашка! Що мъчиш животината?… Чакай да видиш ти! — заканваше се една побеляла, с хлътнала уста бабичка.

В ъгъла, до възглавето на умиращия, една жена палеше восъчни свещи. В другия ъгъл родилката наддаде див вой.

По плесенясалите греди пълзяха вадички.

Брадатият Яшка се разбесня: обръщаше пейките, хвърляше чуждите сандъци с вещи. Натиснаха го като мечки също такива пияни и също така озверели като него мъже:

— Яшка, ти какво… Хайде, момчета, връзвай го!… Влачи го в килера…

Към общата врява прибавиха своя силен плач и цял куп дечурлига. Стенещата родилка започна да реве така страшно и непоносимо, че Нина изскочи навън със запушени уши и цяла разтреперана и жадно, като освободил се от бесилката човек, задиша чистия въздух.

— Сега да отидем в друга барака, при бекярите.

— Благодаря ви… Достатъчно.

 

 

„Прохор! Не получавам никакви писма от теб. До кантората си изпратил петдесет и две телеграми, а на мене — нито думичка. С какво да си обясня това? Мълчат и татко, и Груздев. Пиянствувате ли, какво правите? Вчера ходих с Андрей Андреевич в барака №21. Обстановката е по-лоша от каторжна. Тя буди справедлив упрек срещу господаря, който е докарал хората до положението на скотове, и нехубави чувства към същите тези хора-роби, които са способни да понесат такъв каторжнически живот и да търпят такъв жестокосърдечен господар като теб. Прощавай за острия тон. Но не мога повече. Заръчах на група секачи да приготвят материал за построяване на жилища, просторни и светли.

Пък ти не се сърди. От това няма да има загуба, а полза. В краен случай половината от разходите поемам аз. Не мога повече. Не искам да участвувам в такова престъпно отношение към човешкия живот. Не се сърди, а ме разбери и като ме разбереш, прости ми.

Нина“

След единадесет дни, в отговор на писмото, се получиха две телеграми. Едната до инженер Протасов:

„Секачите да продължават да приготвят трупи за сплавяне. Да не се строят никакви бараки. Не допускайте никакви странични вмешателства във ваши разпореждания. Громов.“

Другата до Нина Яковлевна:

„Живи, здрави сме. Занимавай се с дъщерята и ябълките. Вайканията задръж за себе си. Тонът на писмото е нов. Досещам се от кого е подсказан. Като се върна, ще поговорим. Довиждане. Прохор.“

А наскоро след тези телеграми бяха получени от Инокентий Филатич на дванадесет адреса на местни първенци дванадесет броя от „Биржевка“.

Всички се смяха много. А Ана Инокентиевна ходи цяла седмица с подпухнали от плач очи.

3

Прохор Петрович Громов отдавна е известен на търговските кръгове в Петербург. Опитните капиталисти, които предричаха блестяща съдба на Прохор, му предоставяха неограничени кредити. Най-предприемчивите молеха за участие с дял. Нали в Сибир има още огромни богатства, той сам не може да се справи с тях. Ала Прохор Петрович предпочиташе да урежда живота си сам и нямаше нужда от никого. Нека фирмата „Прохор Громов“ кънти по цяла Русия. А като мине време, може би и наперената чужбина ще се поклони пред неговото предприятие.

А то натам и вървеше. Четина, конски косъм, мед, скъпоценни кожи се изпращаха от Прохор направо в Данциг, Хамбург, Ливерпул. Впрочем и за Русия оставаше много. Той сключи с една московска фирма изгодна сделка за кожи за осемстотин хиляди сребърни рубли. В Питер взе един многомилионен търг за снабдяване на една от железопътните линии в този край с дървен материал, траверси, сурова мед, чугун. Новата златна мина също му обещаваше несметни богатства.

Прохор винаги беше решителен в своите постъпки, ето защо, без да протака започнатите работи, в един часа на обяд позвъни на баронеса Замойска. Той нарочно се облече като „славен юнак“ от приказките. Великолепно ушита подьовка^[9], синя копринена риза, лачени ботуши. Натисна звънеца с известен вътрешен трепет. Вълнуваше го заседналата в него мисъл, че баронеса Замойска е същата онази графиня, която го прелъсти в Нижни.

Той подаде на портиера визитната си картичка с позлатени краища: „Прохор Петрович Громов, сибирски златопромишленик и търговец“. Портиерът присви очи, прочете надписа, поклони се раболепно на Прохор и позвъни.

— Гост. Занеси на баронесата — рече той с началнически тон на показалата се камериерка.

— Как изглежда тя? — запита Прохор, като се оправяше пред огледалото.

— Ами че обикновена, ваша милост — сви устни портиерът и ги закри с краищата на пръстите си. Той беше много по-прост от величествения министерски портиер: нос като копче и ливрея от грубо сукно.

— Блондинка, черна?

— Черна, черна!… Тук благоволихте да познаете.

— Пълна ли е?

— Да, с приятна пълнота.

— Баронесата ви моли да заповядате — отвори вратата камериерката.

Вирнал глава, Прохор се запъти към гостната. На кутрето му — огромен брилянт.

— Бъдете така добри да седнете.

Огледала в златни рамки, кожа от бяла мечка. На тавана — три голи деви и летящи амури.

Дръпна се една завеса и шумолейки с полите си, влезе баронесата. Сърцето на Прохор замря. Не, не е онази. Стана, наведе се, млясна силно ръката й.

— Боже, какъв сте грамаден!… И какъв… — изкиска се тя през нос, оправи дантелите на високия си бюст и произнесе: — Да поседнем.

Прохор се друсна в креслото, което изпращя под него.

— Извинете, осмелих се — така да се каже…

— Много се радвам… Пушите ли? Заповядайте — протегна тя своята златна табакерка на госта и също запуши.

Прохор виждаше как в съседната стая едно рунтаво беличко кученце се повъртя около една поставена на пода саксия с цвете и безсрамно вдигна крак. Прохор го досмеша. Хапейки устни, той рече:

— Колко е хубава в Петербург есента.

— Да. Изобщо Петербург е чудо. А как е Сибир? Вие женен ли сте? Голямо ли е предприятието ви? Дълго ли ще останете в Питер? Ами на опера ходите ли? Как ви се струва Шаляпин?

Прохор се запъваше при отговора на всеки въпрос, но баронесата в същия миг го прекъсваше.

Поднесоха чай с лимон, с розови гевречета. Кой знае защо, три чашки.

— Доложете на Семьон Семьонович, че чаят е готов.

Камериерката с колосаната престилка излезе, като потракваше с токчетата си. Баронесата оправи черните си букли, прихванати над ушите с обръч във вид на лъскава змия, и като се облегна на креслото, облиза тънките си малинови устни:

— Извинете! Значи, сигурно за вас говореше Семьон Семьонович?

— Кой е този Семьон Семьонович?

Като надничаше в очите му, баронесата наведе глава към лявото си рамо, закани се на госта с кутрето си и се засмя през нос:

— Ах-ах!… Ах-ах!… Значи, вие не познавате генерала, при когото…

— Простете! — извика обезкуражен Прохор. — Така-така-така.

В това време през съседната стая пристъпваше като петле сановникът.

— Хоп-ла-хоп! Хоп-ла-хоп! — пощракваше той с пръстите на вдигнатата си ръка, а кученцето разтърсваше козина, пръхтеше и подскачаше във въздуха.

— Семьон Семьонович, не очаквахте ли гости?

— Я-а! Да… — С протегнати ръце той тръгна към Прохор, но на три-четири крачки изведнъж се спря. — Какво обичате? Ах, вие ли сте? Препоръчвам ви го, Нели… Прекрасен младеж. Само за работа — нито дума… — затръска той срещу Прохор китките на ръцете си. — Не-не-не!… В кабинета, в министерството… А аз тука… Знаете ли? Това е моя кузина. Жена ми е на бани, в Карлсбад… За малко, за малко само… се отбих. Какво, чай ли? Прекрасно. А аз, моя мила кузина, вече си тръгвам. Заседания, заседания… Сто хиляди заседания… Дори и в празник. — И сановникът се улови за главата: — Човек може да полудее.

Той изпи чая си на крак.

— Марта, чантата и ръкавиците! — Целуна ръка на баронесата, кимна на Прохор. — И тъй, само след една седмица… Но предупреждавам… Впрочем, не, не… За работата нито дума. Адио! — И от вратата, като слагаше лявата си ръкавица, викна: — Кузина! За бога… Предложи на господин златопромишленика подписката. Сто, двеста, там, колкото може… В полза на сирачетата на запасните щаб– и оберофицери.

— Ваше превъзходителство! — бръкна Прохор в джоба си. — Драго ще ми бъде да подпиша не сто, не двеста… И в полза на когото обичате. Ето чек за петнадесет хиляди. — И той сложи синичката хартийка върху кремавото кадифе на кръглата маса.

— О! О! О! — плъзна се като кънкьор по паркета към госта старецът и задруса ръката му с небивала жар. — Това е… това е… това е… Голяма жертва от ваша страна. Още веднъж мерси, горещо, горещо благодаря от името на всички облагодетелствувани от вас офицерски сирачета. Отбийте се утре в един часа… там… Разбрано, нали? В други ден заминавам из епархията, на инспекция. Имаме там някакви… И тъй… — Той цял пламна, пъхна хищно чека в чантата и като плъзна поглед по внезапно помрачнялото чело на баронесата, тичешком се хлъзна през вратата.

Прохор не седя дълго. Побъбриха малко, но разговорът не вървеше: мислите на баронесата бяха объркани, оплетени, очите печални като на ограбена посред бял ден жертва. Време беше да си върви. Прохор беше сигурен, че утре въпросът ще се реши в негова полза. Той стана.

Овладяла се, баронесата се любуваше на мощната фигура на Прохор. Черните й изписани очи искряха. Като му подаваше топлата си, окичена с пръстени ръка, тя рече:

— Чакам ви други ден в седем…

— Сутринта ли?

— Ха, ха!… Смешен човек!…

— Простете… Вечерта, разбира се… Драго ми е!

— Ще се разходим на островите. А оттам ще видим още къде. Ще ви запозная с една приятелка. Ефектна, една такава, знаете, кустодиевска^[10]… Но… — И тя неочаквано му се закани с пръст. — Но аз съм ревнива…

— Моля ви се, моля ви се!… — забърка се Прохор, а домакинята се заля в мек сребрист смях малко носово. — Но все пак вие не ми казахте — женен ли сте или не?

— Женен, дявол да го вземе, женен! — изтърва се Прохор. Забравил да целуне протегнатата му ръка, той я стисна така силно, че домакинята цяла се смръщи и рече:

— Ох!

— Находището ще бъде мое. Утре — официално.

— Колко струваше?

— Петнадесет.

— Дребна работа.

 

 

Инокентий Филатич си беше сложил нови, добре прилягащи челюсти и като бебе се учеше да говори от а-б. Кой знае защо, нищо не излизаше свястно, само — сю-сю, сю-сю, а когато старецът се напиеше, дърдоренето му ставаше смешно и неразбрано. Но той не падаше духом. С жар помагаше в работата на Прохор, лично тичаше на телеграфа, правеше необходимите приготовления, купи и изпрати с голяма бързина в Сибир десет вагона манифактура, галантерия, обуща и други стоки. Туй-онуй пробута в общата сметка и за собственото си дюкянче и, разбира се, за порядъчна сума, но Прохор Громов няма да вземе да се хваща за дреболии, нали затова е Прохор Громов. А вечер седеше в някоя кръчма, слушаше цигани, певачки или ходеше на кино. В събота и в празник посещаваше храмовете. В „Св. Спас“ на Сенния площад му задигнаха голямата кесия, но в нея имаше само две-три рубли сребро и старите челюсти с конските зъби: на Инокентий Филатич му беше жал да ги изхвърли, предполагаше, че в търговската работа и те могат да послужат някога.

 

 

Красивата, цигански тип, баронеса седи в ландото до Авдотя Фоминишна Прахова, а отсреща — Прохор. Екипажът, който вървеше през Каменноостровския мост към Василевския остров, се наклони силно към страната, дето седеше мадам Прахова, и много ясно защо: тази млада, но подобна на мастодонт дама в никакъв случай не тежеше по-малко от сто и двадесет кила. Бюстът й се издигаше като планина: ей сега ще се скъсат връзките, ще се разпаднат дантелите. Момчешко любопитство изгаряше Прохор. А бедрата, раменете, свежото, румено, малко надменно, малко властно лице! А тези червеникави, гъсти, пронизани от слънцето коси, а големите сиви, привличащи очи! А пълните усмихнати устни и веселият блясък на равните като един зъби! Тю, дявол да го вземе! Отиде ти сърцето, Прохор…

— Дий, дий! — подвикваше напереният файтонджия и всичко се мяркаше, отлиташе, оставаше назад.

 

 

В пет часа вечерта инженер Протасов получи бележка.

„Миличък А. А. Елате да вечеряме. Кой знае защо, много, много ми е тъжно. Н. Г.“

 

 

Скоро ще стане полунощ. Пристава го няма. А той седи ли, седи. Наденка е смутена. Но тези нейни фокуси-мокуси отдавна са познати на Владислав Викентиевич Парчевски. Той целува оголената й ръка над лакътя и сладникаво, с трепет говори:

— Щом мъжа ви го няма, то… Какво пречи?

Наденка оправи възглавниците, отметна одеялото.

Инженер Парчевски събу ботуша от левия си крак.

 

 

Часовникът удари полунощ.

— Е?

— Какво?

— Не е ли време да си вървите у дома, миличко събиряче?

— Моят дом е далече — отговори Прохор и помилва със своята лапа мъничката, с розови нокти ръчичка. — Разрешете да се обадя с две думи по телефона.

Късогледата и възрастна Маша — единствената прислужница — прибираше от масата чая, празните бутилки и мезетата. И тримата бяха порядъчно пийнали.

— Ало! Филатич, ти ли си? А аз се заседях в една къща, при търговеца Серебряков. Не ме чакай. Ще нощувам тук. Хайде, до скоро виждане…

Той окачи слушалката. Авдотя Фоминишна се смееше с някакво предизвикателно нахалство, интригуващо.

— Я гледа-а-ай… Я гледа-а-ай — провлачено звучеше плътният й контраалт. — Това ми харесва… Хаха!… И все пак без покана? Я гледа-а-ай… И не ви ли е срам?… — Тя допи чашата си шампанско. Влажните й устни чакаха целувка. Очите й искряха греховно.

Прохор стоеше, облегнал гръб на печката, мълчеше и дишаше като звяр. Разпалваше го страшна вътрешна сила.

Домакинята вдигна вежди, сви сочни рамене и се усмихна страдалчески, сякаш молеше за пощада.

— Маша! — извика капризно тя. — Маш! Пригответе леглото. И — мен ме няма в къщи. Нощувам у търговеца Серебряков.

Тук и тримата, заедно с втасалата Маша, прихнаха в силен смях.

 

 

… През нощта инженер Протасов отбеляза в неписания дневник на своето сърце:

„Чудна жена е — мислеше той. — Има в нея от всичко по малко. Светостта се бори с греха. Вплитат се тук и социалистически мисли. Но търговската православна закваска и влиянието на отец Александър, това дърво без цвят, доминират. Казано е: «Клин клин избива». Но как, как, като аз почти я обичам, а тя е влюбена в своя Христос? Разговор (за хиляден път, на същата тема):

— Задоволява ли ви семейното щастие?

— Не. Но се мъча да вярвам, че — да.

— Защо искате да излъжете своето сърце?

— Заради клетвата пред олтара.

— Добре, а ако се намери човек, който да влезе във вашето сърце и да изтласка от него всичко, напълно, всички предишни ваши чувства и увлечения? Всички ваши олтари?

— Аз ще отмина такъв човек. Ще страдам докрай, до смъртта си, до второто пришествие…

Тя се стараеше да говори със спокоен глас, да не среща погледа ми, но аз чувствувах как тя цяла трепереше вътрешно, като се бореше сама със себе си. Аз също се опитвам да се боря със себе си. В името на какво — не зная. В края на краищата ние ще водим сладостна война един срещу друг. Чия ще бъде победата? Теорията на вероятността подсказва отговора. Всякакви комбинации са възможни. Любовта дреме в моето сърце, както в дървото потенциалната сила на огъня. Дявол знае! Чувствувам, че в моята душа крепнат чужди и неприсъщи на мен вериги. Отидох си, целунах й ръка. Тя ме целуна по челото. От нея се излъчваше някаква заразителна и стопляща кръвта чистота. Божествена жена!“

 

 

В седем часа сутринта две глави под одеялото се обърнаха една към друга лице с лице и почнаха да разговарят и да си разменят празни приказки. Беше съвсем светло. Слънцето се издигна над тайгата.

— Вероятно чичо ще назначи тук жандармски ротмистър. Как се отнасяш ти към това?

Наденка мълчеше. Стражарят не беше нощувал тук тая нощ. Трябва да става, да слага самовара, а не й се ще…

— Аз съм предан на престола. Баща ми е герой от турската война. Целта на моя живот е да разобличавам такива гадове като Протасов. А как мислиш, Нина Яковлевна обича ли го?

— Засега нищо не мога да ти кажа, Владенка. После ще разузная. Да, по всяка вероятност, нещо се мъти…

— Бих желал Кети да ми стане любовница. Възможно ли е това?

Наденка, като ужилена, бързо се обърна с лице към стената.

— Пани Надежда! Но аз се пошегувах.

Наденка въздъхна и каза:

— Тя е влюбена в Протасов, а Протасов ми е в ръцете. Знам туй-онуй за него, за този сицилист. Само да поискам — хиляда рубли мога да взема от него, не по-малко. Владенка, ами ти кога ще ми дадеш отрова от твоята лабилатория? — и тя се обърна с лице към него.

Парчевски не отговори. След малко той попита:

— Аз ти дължа, струва ми се, петстотин? Можеш ли да ми заемеш още сто рубли?

— Ама ти обичаш ли ме?

— Не.

— Глупак!

Парчевски смръщи бялото си чело и примига обидено.

— Аз бия работниците по мутрите, а Протасов се лигави с тях. Аз съм предан на престола… Ха-ха! Стачка, ще ми напускат работа… Гадове!… Трябва да се разстрелват. А за какво ти е отровата?

— Не ме обичаш — обирай си крушите. Друг ще направя щастлив. Пък ти стой в тая дупка, стой и си получавай своите сто и петдесет…

— Ти не знаеш ли защо седя тук?

— Не.

— Глупачка!

— Ти си глупак!

— Глупачка на квадрат!

— Поляче тънкокрако!

— Глупачка на куб! Аз, за голямо нещастие, съм комарджия. Като чиновник в Русия проиграх близо седем хиляди държавни пари. Но имам връзки — не ме съдиха. Обаче ме изгониха от работа, съобщиха със заповед по министерството. Никъде не ме искат. Благодарение на вуйчо попаднах тук.

Наденка попипваше брадавичката си, съобразяваше нещо.

— Аз съм много, много богата — рече тя. — Стига ми толкова. Ще избягам. Ще си завъдя приятелче. Ще заминем за Крим, а може и за Кавказ. Ето къде.

— Че тебе приставът от дъното на морето ще те извади.

— Я ще ме извади, я той ще потъне.

Пиха чай със сладко, с пресни тиганички. Парчевски не бързаше. Валеше дъжд, на работниците беше дадена работа, Громов го няма — може и да закъснее, няма значение. Той взе стоте рубли, облече резервния ямурлук на стражаря, вдигна качулката и излезе на дъжда, на простор. Иди, че го познай.

Работниците привършиха работа в седем вечерта. По това време в Питер беше едва два часът през деня. Този далечен край на земята се огряваше от слънцето много по-късно.

 

 

Прохор отвори очи и се огледа. Великолепна спалня от карелска бреза с бронз. В голямо огледало се отразяват креватът, на който той лежи, и балдахинът над него. Портрет на някакъв търговец, нарисуван до кръста с маслени бои. Под кръглата му брада златен медал, а на ревера — орден.

Прохор се прозина, протегна се и безцеремонно викна:

— Дуня! Маша!

В спалнята влезе със светлорозов пеньоар без ръкави Авдотя Фоминишна с горещо кафе на подноса.

— Бонжур — каза тя с малко пресипнал контраалт.

— Да-да — измънка гостът, като се любуваше на едрата жена, притежателка на здрава красота.

— Как спахте? — плъзна тя поглед към огледалото и придаде на лицето си невинна моминска усмивка.

— Спах сладко. Сънувах такива сънища, такива сънища. Дявол да ги вземе, едни дяволски, грешни сънища!

Със съблазнителен жест на розовобелите си ръце тя му подаде да запуши.

— Присъни ми се, че Авдотя Фоминишна Прахова идва с мен. Аз й построявам къща в най-живописната местност на брега на Угрюм-река.

— Угрюм-река ли? Какви разкошни думи!…

— Обстановката е княжеска, чифт бързи коне, прислуга и двадесет и пет хиляди годишно…

— А тоалетите?

— Тоалетите отделно. Всяка събота — баня от шампанско.

— А какво ви каза насън вашата жена?

— Тя каза, че това не я засяга. Тя има дъщеря, райски градини, училище, а аз имам собствен живот, работата. Съгласна ли си, Дуня? Колко ти плаща ей този? — И Прохор заби пръст в брадата на портрета.

— Уважаеми господине, вие сте много груб! — Гърдите на жената се издигаха като вълна, сърцето й кипеше от яд, ала сивите прекрасни очи, прилични на милите очи на Анфиса, милваха сърцето на Прохор.

Прехвърлила крак върху крак, Авдотя Фоминишна седеше на кушетката, пушеше и пускаше дим на колелца. Под пухкавия бретон зад бялото чело ставаше бясно пазарене; ставаше покупко-продажба, преценяваше се „за“ и „против“, претегляха се изгодите.

Лаченият ток на натъпканата със същите мисли пантофка нервно потрепваше по килима.

— Чакам отговор. — И Прохор хвърли угарката в недопитото кафе.

— Заповядайте за отговор след три дни — скръцна пантофката и червените копчета на пеньоара се усмихнаха.

Домакинята смръкна от едно кристално флаконче амоняк. Тя с вълнение преоценяваше ценностите, И всичко в нейния свят, там, под този червеникав бретон, зад бялото чело, се откъсна от своите основи, вчепка се, преплете се: посивялата брада на портрета с черните чорли на сибиреца, младата сила с немощта, величавата Нева с Угрюм-река, блясъкът и шумът на столицата с мъждукащата делничност на провинцията, реалните величини на настоящето с неизвестните хиксове на бъдещето. Но Авдотя Фоминишна отдавна е забравила математиката; предложеното й от госта уравнение тя не може да реши веднага.

— Не, не… Само не сега… Не, не — звънтяха златните обръчи в ушите. Авдотя Фоминишна тръскаше отрицателно глава и за да не изтърве ямата, гукаше като гълъб: — Вие много, много ми харесвате. И на мен ми се присъни през нощта сладък сън.

4

В това време Иля Сохатих се приготвяше за отпразнуване рождения си ден. Той разпрати на познати дванадесет покани.

„Като свидетелствуват на Вас и цялото Ваше семейство отлично почитание, Иля Петрович Сохатих и неговата съпруга Февроня Сидоровна Ви канят да ги зачетете със своето присъствие по случай високотържествения рожден ден на многоуважаемия Иля Петрович Сохатих.“

Той имаше също така и честитки за „Рождество Христово“, „Нова година“, „Светлото Христово възкресение“. Подобни картички употребяваха и у Громови; Прохор разпращаше със стотици от тях на познати във връзка с работата по цяла Русия. Но картичките на Прохор бяха най-обикновени, евтини. А пък на Иля Петрович — със златна ивица по края, със златна корона отгоре. Друг иди-дойди, но Иля Сохатих знае правилата на висшия тон, на езика му винаги стои „парле ву франсе“.

Този път една глупава случка му изигра трагична шега: утре е рожденият му ден, а цялото му лице е подуто като козунак и очите му са затворени като на свиня. За всичко е виновен този ахмак дядо Нил, този врач и „магьосник“. Краката те въртят, отичат, стар ревматизъм, доктор няма, фелдшерът умря — към кого да се обърнеш за помощ?

— Виж какво, драги — рече му дядо Нил, — тичай с благословение на пчелина, разбутай с една метла пчелите, сетне вземи, че се събуй и гащите си свали. Ще се струпат на голото пчелите, ще те изпожилят здравата. И болестта ти — дим да я няма.

И взе Сохатих тъкмо по това време… Ех! Пък и господарят го гледа с добро око, пълномощник е в манифактурния дюкян, а там има стока за сто хиляди, трима продавачи, двама чираци. Изпрати Иля съпругата си да наглежда търговията, самият той — цял в компреси, а на стола — дякон Ферапонт.

— Аз, знаете, отче дяконе — разправя Иля, — се зарадвах на тази идиотска рецепта, събух панталоните и долните гащи и взех да шибам с метличка кошерите. Те се разлютиха… Изхождайки от теорията, аз се пъхам към тях заднишком и краката си подлагам, а те — две нули внимание на болните ми крака и като почнаха да ме жилят по мутрата…

— Хо-хо-хо — по мутрата? — боботеше дякон Ферапонт.

— Аз, разбирате ли, цял се подух от тяхното жилене, не знам накъде по традиция да бягам. Метнах ризата на главата си и с всички сили тичам по стълбата в къщи. А там — дяволът докарал две моми и една войнишка булка, че като писнаха тия моми от голото ми изображение, па като го удариха на смях. А аз — очите ми вече не виждат, и двете отекли… Как ли не ослепях…

Дяконът избухна в гръмлив смях, лапайки петата краставичка, и все разпитваше потърпевшия дали момите не са ослепели.

— Утре е рожденият ми ден… Но това е свръх възможностите ми. А аз ето що — ще направя в рождения си ден една поправка от три дни.

Наистина той разпрати по чирака нови покани с добавка:

„Поради по-късни данни от църковните книги моят рожден ден се пада не в понеделник, а в четвъртък от същата седмица, тоест три дни по-късно.“

 

 

Три дни не е много време и Прохор Петрович се яви за отговор. Вместо отговор имаше нещо като полуотговор, тире или нова въпросителна: същият онзи „той“, чийто видим облик бе фиксиран на платното от много добър художник, се беше забавил в Урал за четири-пет дни. Тя съобщи това на Прохор, като облегна пищните си гърди на неговата стоманена гръд и престорено виновните, но все пак милите й очи молеха за снизхождение. Тя каза:

— Ще се погрижа времето, което ще прекарате в моя дом, да ви се види приятно.

Той гальовно прекара длан по нейните гъсти рижи коси, затвори и пак отвори очите й, взря се в тях, целуна ги.

— Анфиса? Не, не е Анфиса… Онази е съвсем, съвсем друга…

— Какво ви е?

— Нищо. Мина ми… — Той отхвърли назад черния си перчем и дълбока хриптяща въздишка отекна в настъпилото мълчание.

Беше вечер. Високата лампа под копринения с люляков цвят абажур гореше до масата. Въздухът в гостната миришеше на застоял дим от пури. Прохор попита отпуснато:

— Имало ли е мъже тук?

— Да, снощи. Някои и други познати. Блъскаха картите. Ей сега ще наредя да запалят камината…

На позвъняването влезе спретнато облечена камериерка.

— Донесете плодове и ликьор. Запалете камината.

Прохор седеше със затворени очи до масата. Малко по малко го обхващаше мрачно настроение, отдавна забравеното се натрапваше с рязка яснота. На Прохор му ставаше мъчително и страшно.

— Не ви ли е добре?

— Не… Така… Все пиянствувам… Трябва да престана.

— Хайде полегнете, докато дойдат гостите… Ще дойдат княз Чорни, граф Резвятников и някои други. Търговският съветник Буланов…

— Дайте ми малко коняк.

Мадам позвъни и същевременно се позвъни силно и на парадния вход. Влязоха двама.

— Запознайте се… Мосю Громов, сибирец. Лейтенант от запаса Чупринников, статският съветник Дорофеев.

Прохор протегна ръка на черномустакатия, с шкембенце Чупринников и каза:

— Като че съм ви виждал някъде…

— Не мога да си спомня, не — отвърна басово Чупринников и седна.

— Вие не сте ли поручик Приперентиев?

— Съвсем не… Ха-ха… Не съм и чул за такъв.

— Много приличате на него — рече мрачно Прохор. — Работата е там, че неговият златоносен участък се падна по закон на мен…

— Ах, така ли? Поздравявам ви… Ха-ха — отвърна запасният лейтенант. — Ха-ха!… Прекрасно. По закон ли благоволихте да кажете? Така ли?

Прохор го наблюдаваше внимателно, с вътрешен трепет се вслушваше в гласа му: „Какво е това, халюцинация ли? Не мога вече да познавам хората ли? Току-виж, че отхапя носа на някой главен кондуктор. Ще спра, ще спра да пия, ще спра“. И противоречейки сам на себе си, той изпи чашката коняк и се пресегна към фруктиерата със захаросани плодове.

Запасният лейтенант Чупринников седеше в сянка и също наблюдаваше Прохор Петрович. Статският съветник Дорофеев — късокрак, квадратен, с апоплектическо телосложение, отвори рояла, взе няколко акорда, сетне дръпна нагоре ръкавите на тъмнозеления си жакет и засвири една от тъжните мелодии на Григ.

Дойдоха още двама души: висок възрастен актьор от драмата и вятърничавата, с късичка, открита рокличка, мадмоазел Лулу. Тази двойка изведнъж внесе смях и общо оживление. Певицата задърдори така бързо, сякаш имаше четири неуморни езика:

— Чуйте, чуйте, какъв скандал. Любовникът на прима балерината Зизи, княз Ш., залепи плесница на ухажора й, на милото момче, кадетчето Коко. И чудесни банани са получени, да, да, в магазина на Елисеев. На белгийския посланик вчера се окучила кучката — дог. Трудно раждане било, акушерът трябвало да работи с щипци, ха-ха, смешно… куче и… щипци. Тенорът Панов закъса при арията „мили жени“, галерията го освирка. На сенатора Б. сменили в английския клуб бобровия шинел с някакъв скъсан ямурлук.

— Ах, сибирец? Много, много мило… И вие ли сте такъв студен, като вашия край?

— Да, такъв.

— Ах-ах, колко лошо е това. — И Лулу впи като омагьосана пламнал поглед в брилянта на кутрето на Прохор.

— Какво, ще поиграем ли? — нетърпеливо продума запасният лейтенант и се вгледа в очите на домакинята.

— Какво ще кажете, скъпи приятели? — запита домакинята. — Може би по-напред чаят?

— И едното, и другото… Господин Громов, вие, разбира се, играете?

— Естествено, естествено! — отговори вместо него хор от алчни и завистливи гласове.

— Да, играя… — продума Прохор, очите му пламнаха злобно. — Бих искал да си премеря силите с господин, с господин… — и той насочи пръст в черните мустаци на лейтенанта. — Извинете, с вас…

— Приемам, приемам — отговориха мустаците, като се изкашляха радостно.

— Дано успея да спечеля от вас златоносния участък… Нали вие сам ми предлагахте тази комбинация… Впрочем участъкът и без това е мой.

Левият мустак на лейтенанта увисна надолу, десният щръкна нагоре, нахалните очи се отваряха все по-широко и по-широко:

— Какво искате да кажете с това, уважаеми господине? Господа, няма ли лекар между вас?

Вместо лекар влезе, като мърдаше рамене, висок старец с раздвоена бяла брада; изопнатият му корем е покрит цял със златни верижки и дрънкулки.

— Добър вечер, добър вечер — със старчески безцветен глас поздравяваше той вървешком гостите.

Домакинята стана да го посрещне.

— Степан Степанович Буланов, търговски съветник. А това е моят нов приятел — сибирец… Господа, заповядайте в трапезарията.

Масата беше богато сервирана и отрупана с мезета и вина. На отделна, с огледална дъска масичка пускаше пара фасонлия самовар.

— Самоварче, мило мое — премрежи блажено очи Степан Степанович, търговецът. — Шуми, пръхти… Стопанке, а липов медец има ли за чаеца? Благодаря… Да, господа, обичам всичко руско, всичко самобитно… Та аз съм славянофил по убеждение… Аксаков, Самарин, Хомяков… Да, да, и ние сме чели нещичко на младини… Е, къде ще заповядате да седна? — Търговецът подхвана полите на сюртука си и седна до домакинята в креслото.

Иззвъня телефонът. Домакинята излезе и тозчас се върна.

— Прохор Петрович, търсят ви по телефона.

Телефонът е в спалнята. Тя затвори плътно вратата зад себе си и сложи оголените си ръце върху раменете на Прохор:

— Мили, скъпи, радост моя… Никой не те е търсил… Моля те, не играй на големи суми.

— Аз изобщо няма да играя.

— Няма ли? Защо? — И в прекрасните й очи се мярна тревога. Впрочем да, ти си прав. На теб не ти върви на карти. На теб ти върви на любов… — Тя се впи продължително като октопод в устните му и като оправяше вървешком косата си, излезе.

Чая наливаше камериерката. Лулу се кикотеше и дърдореше едновременно с трима от гостите, чукаше се, обръщаше чашка след чашка рябиновка, коняк, Мадейра. Търговецът си беше намазал една прясна краставичка с мед и хрускаше.

 

 

Дойдоха още две контета. Събраха се гости цяла трапеза. И сред тях с розова копринена рокля с изкуствени незабравки на лявото рамо — очарователната Наденка. Самия пристав го нямаше, беше заминал по работа.

Е, няма що, причината е уважителна, макар да е много жалко… И именникът Иля Петрович вдигна тост:

— За отечествения герой, знаменития Фьодор Степанович, господин самостоятелния пристав Амбреев и изобщо за руския либерализъм… Урра!

Отец Александър отсъствуваше, поради това дякон Ферапонт, без да жали слуха на присъствуващите, ревна „ура“ така, че всички възторжено се засмяха с глас.

Вечерята току-що почна. Пред всеки гост — менюто, напечатано в канцеларията на пишеща машина и с нарисувана от перото на Иля Петрович корона.

Първо блюдо — три вида баница: със зеле, с есетра и с яйца. Второ блюдо — пелмени ала Громов. Трето блюдо — диви патици по белгийски. Четвърто — някакво мешано от еленово, лосово и яребиче месо, под название „месен пломбир ала Иля Сохатих“. После идваха нишестета от къпини, боровинки и други плодове.

— Господа! Моля великодушно да бъда извинен — извика пийналият именник. — Сладоледът, както се полага в порядъчните къщи, теоретически не стана поради липса на сняг. Заповядайте на вечеря на Рождество Христово.

Дяконът подари на именника собствена изработка синджир за куче, Наденка — избродирана с мъниста кесия за тютюн „за спомен“, Нина Яковлевиа изпрати кожена чанта със сребърен монограм, увенчан с корона (господарката познаваше вкусовете на подчинения), в чантата поздравителна бележка: „Много се извинявам, че не мога лично да присъствувам, Верочка не е добре“, а в бележката — сто рубли. Ана Инокентиевна — три чифта топли, собственоръчно изплетени чорапи, а съпругата му — топъл пояс от заешка кожа. Иля Петрович нареди всички подаръци на видно място, в почетния кът под иконите.

Но най-важният подарък беше от присмехулника студент Образцов. Като знаеше, че Иля Петрович е страстен любител на всякакви чудатости, талантливият младеж тържествено поднесе на домакина една прастара кожена пара с надпис със старославянска плетеница: „О-враам адна капек“. Александър Иванович Образцов саморъчно бе изработил тази рядкост от парче ремък от стара хармоника, като го обряза с ножицата и по края го разръфа с чукче. Но това никак не му попречи да връчи с трогателна престореност подаръка на Иля Петрович Сохатих.

— Тази монета струва много пари. Датира от около седем хиляди години. От времето на библейския патриарх Авраам. Но на мен тя ми струва евтино, защото я откраднах от нумизматичния отдел на Ермитажа.

Иля Петрович отвори уста, просълзи се, три пъти целуна старата кожена дрипа, сетне развълнувания Саша Образцов каза:

— Господа! Ето подарък, достоен за именника…

Наскоро след тържеството шмекерията на студента Образцов стана широко известна. Огорченият Иля Сохатих получи сред познатите си прякора „О-враам“.

На алуминиевия тиган, който замества сребърния поднос, има куп поздравителни телеграми и писма от големи села, два уездни града и от Прохор Громов и Инокентий Филатич от Петербург.

В края на вечерята, когато в ниския таван удари първата тапа от евтиничкото „шумящо“, Иля Петрович ще надене пенснето върху вирнатия си нос и тържествено ще прочете тези приветствия в чест на своята собствена слава.

Ала за сведение на любезния читател и под най-голям секрет от Иля Петрович, и съвсем поверително авторът е длъжен да заяви, че всички тези приветствия бяха своевременно приготвени от самия Иля Петрович Сохатих върху най-различна по качество хартия и телеграфни бланки, задигнати на времето от един познат телеграфист. Доста се измъчи именникът над изискаността и остротата на стила на поздравите и над преписването им с лявата ръка от черновите, за да не бъде познат собственият му къдрав почерк.

Впрочем сред този боклук на суетата имаше истинско писмо, обляно със солени сълзи. Пишеше вдовицата Фьокла от село Медведево, дето бе прекарал своята първа младост Иля Петрович. И искаше в това писмо вдовицата Фьокла поне що-годе пари за извънбрачно родения от Иля Сохатих син Никанор. И заплашваше в това горчиво писмо Фьокла — в случай на отказ — със съд.

На тържествената трапеза това писмо, то се знае, не беше прочетено. Ала ние избързахме много напред, до края на вечерята е още далече — поднесена е само румената баница с яйца, — още не сме се запознали както трябва с гостите, не сме чули техните разговори, бръщолевене.

Присъствуваха двамата продавачи: Пиянов и Полупиянов (между впрочем и двамата големи трезвеници, и двамата с рижи брадички), още камериерката на Громови Настя с излязла от мода, но великолепна рокля на „господарка“. Тя се и държеше съответно, като господарка: на всичко се мусеше, всички критикуваше гласно, присвиваше устнички, режеше баницата, като виреше деликатно кутретата си, а когато съседът на Настя, дякон Ферапонт, без да иска, я погъделичка по ребрата, тя ахна, ритна под масата и рече:

— Пардон, моля ви се… Не разпростирайте своите чернокапски ръце…

Двамата великолепни жандарми Пряткин и Оглядкин седяха един до друг на тесния край на масата. Подобни на Диоскурите, те са копия един на друг, като двойници; рижите им мустаци еднакво са завити на колелца, сините мундири с акселбанти — нови-новенички. Иля Петрович се гордее с тяхното присъствие, но същевременно се и страхува малко от тях, та гледа да изказва най-патриотични мисли:

— Господа унтерофицери! Коректно или абстрактно ли ще бъде да вдигнем тост за драгоценното здраве на техни императорски величества?

— Напълно възможно. Урра!… Ура-ура!…

Между жандармите и камериерката Настя седи лакеят на мистър Кук, глуповатият дългокрак Иван. Той е с фрак и бели памучни ръкавици; те му пречат да яде, но той е решил да блести с цялата си парадност. Кокетничи с камериерката, личи, влюбен е в нея, услужва й, въздиша и върти очи под ниското си с хлътнали слепоочия чело.

— И това ми било вечеря… Това вечеря ли е? — мърмори той в тон със съседката си. — Ние с мистър Кук ще уредим такъв бал, че чак на дяволите ще прилошее…

— Моля, не се перчете — усмихна се чевръстата, черничка Настя. — Какво представлява вашият мистър Кук?… Мистър, мистър, а пък гол тича около къщата.

— Извинявам се, това е предвид на здравето.

— Виж, ние ще уредим у Громови бал, един път. Оле, не ми натискайте крака, да ви се не види!…

— А защо да не го натискам, като е под масата? Аз може би спя и ви виждам насън дори съвсем голичка.

— Ама че глупости!… Въображение. Мене дори самият Прохор Петрович само два пъти без нищо ме е виждал…

Гърбавият, смазан при сбиване нос на Иван моментално увисна.

— Как, в какъв смисъл без нищо?… — задиша той страшно и изтри носа си с ръкавицата.

— Ами че туй вече не е ваша работа. Хи-хи-хи!… Разбира се, ненадейно…

— Исплутатор! — И ревнивият пийнал Иван удари с юмрук в чинията.

Сред гостите правеха впечатление с цветущата си свежест още Стешенка и Груня, любовниците на Громов от втора категория. Едната по-възрастна, другата по-млада; едната по-пищна, другата по-слабичка; едната с бретон и къдрици, а другата с гладка прическа като монахиня. Двете седят една до друга и двете са приятелки, и двете простичко, без каквито и да е въздихания делят ласките на повелителя, и двете имат по една малка къщичка с ламаринен покрив, и двете гадаят на карти за кого Прохор Петрович прави още две абсолютно същите къщички. Наденка, любовницата на пристава, еднакво злобно мрази и двете. Когато се появиха тези девойки, тя веднага се нацупи и искаше да си отиде в къщи. Много усилия струваше на именника да я предума, именникът беше страстно влюбен и в Стешенка, и в Груня. Заради тази несподелена, но често гласно изразявана своя любов той всеки път получаваше от собствената си властна съпруга пердах; тогава къдрици му летяха като козина на биещи се котараци.

Гости бяха още: механикът на дъскорезницата, пощенският чиновник със съпругата си и трите си деца, едното от които кърмаче, десетникът Игнатиев и други.

Студентът Александър Иванович Образцов седеше до стокилограмовата Февроня Сидоровна, домакинята, окичена със златни брошки, обици, пръстени, часовник и гривни. Напук на мъжа си тя ухажваше настойчиво студента, а студентът нея:

— Хапнете си хайверец, набодете си на виличката гъбки… Домашно приготвени. Пийнете си от вишновката… Ах, отбивайте се у нас по-често…

— Благодаря ви… Да, геологията е нещо сложно. Както вече ви казах, петрографията е наука за камъните.

С младежки жар на познавач той й разказва за утаечните и магмени скали, за силурската и девонската система, за естеството на златото и все по-плътно се примъква до апетитната като наложена баница домакиня. Нищо неразбираща от геология, домакинята с женско упоение лови сладките звуци на неговия глас, зяпа го в устата и нарочно силно, за да чуе мъжът й, хвали своя млад съсед. Ала мъжът й е глух, не е любопитен, мъжът й води очна престрелка със Стешенка и Груня.

— Представете си златото… Та това е чудо! То е най-разпространеният по земното кълбо метал, но в малки дози. А знаете ли, че най-голямото парче самородно злато, което тежи шест пуда, е било намерено в Австралия? А знаете ли, на вас е нанизано толкова много от този скъпоценен метал, че върху вашите гърди би могло да се открие рудник…

— Ха-ха-ха!… Какъв сте вие наистина… Много красив… — и на ухо — искате ли да ви подаря едно пръстенче?

Гостите вече порядъчно си бяха пийнали, когато поднесоха в три супника горещи пелмени.

— Господа поздравители! — стана, почука с вилицата по чинията Иля Петрович и подпухналите му очички се отвориха широко. — Във всичките менюта, които лежат пред вас като у аристокрацията, аз нарекох пелмените ала Громов, в чест на моя дълбокоуважаван патрон Прохор Петрович.

— Исплутатор! — викна лакеят Иван. — Гледа голи наяве!… Моми!…

— Я си затваряй устата!… Опасно е — заканиха му се предупредително жандармите.

— Ние с Прохор Петрович взаимно се опознахме, когато той още беше прекрасен младеж без брадичка, при неговия татко, Пьотр Данилич, който, благодарим на бога, е в лудницата…

— Сплутатори!… — завика още по-силно лакеят.

— Мълчи, глупако! — тропна с крак пияният Иля Петрович. — По-напред се научи да произнасяш думата. Такова руско понятие няма, а има ек-спло… стой, стой!… ек-спла…

— Татори — подсказа студентът и пламнал от младежка страст, помилва под масата месестото коленце на разтрепераната с всичките си телеса ощастливена домакиня.

— Господа поздравители! Прохор Громов — това е охо-о! Това е мериканец руски поданик…

— Сплутатор! — скочи Иван и хвърли чинията си на пода. — Ние с мистър Кук ще му дадем да разбере… Трябва бунт да се дига! Бий! Чупи! — И той тресна в пода чинията на жандарма Пряткин.

Вдигна се врява. Жандармите се опитваха да запушат устата на Иван. Иван въртеше глава, крещеше:

— Стачкувайте, момчета!…

И изведнъж силен смях: хванал Иван за яката, дякон Ферапонт мълчаливо го пренесе с протегната ръка до изхода, изхвърли го навън, върна се, запокити парчетата от фрака към печката и пак така мълчалива седна.

В този момент в прозореца тресна камък и мръсна псувня на гъста вълна нахлу през строшеното стъкло. След миг като градушка се посипаха стъкла от удар на кол в рамката. Жените като бълхи наскачаха с писък от местата си.

 

 

През цялото лице на Прохор Петрович, от изкривените устни до мътните, безизразни очи премина тръпка.

— Вашата карта е бита…

Нейде там, в помраченото съзнание, се носеше лудо смехът на мадмоазел Лулу и трептеше дрънкането на пияния роял. Вълни тютюнев дим гъсто застилаха въздуха…

Прохор извади последните двадесет нови банкноти от по сто рубли, хвърли ги на масата и каза:

— Ва-банк!

И танцуващите двойки като кукли се носеха, въртяха се около игралната маса — кавалери, дами, валета, попове, аса, дами, дами… Толкова много жени!… Откъде се взеха? Лекокрилата Лулу танцуваше с едно конте. Тя цялата е във вихъра на страстта, лицето й по дължина се разцепи на две: едната половина буйно се смее, другата — е изкривена в страшен безмълвен вопъл. От тавана по диагонал направо към Прохор се движеха скръбните очи на Авдотя Фоминишна; те се усмихваха на всички и никому, те мигнаха с клепки, изчезнаха.

Срещу Прохор шумеше с нова колода карти запасният лейтенант с кръгла черна шапчица и сдържано, обаче ехидно се хилеше:

— Е? Вие благоволихте да кажете: ва-банк.

Сега Прохор прекрасно знаеше, че срещу него не е никакъв Чупринников, а ловко гримираният поручик Приперентиев.

— И така, ва-банк.

— Да, поручик.

— Не, запасен лейтенант, ако обичате…

— Приперентиев?

— Чуприников, Чуприников.

— Ах, да, извинете — рече Прохор през стиснати зъби. — Онзи мръсник Приперентиев често го бият по главата със свещник. Той е мошеник.

— Не зная, не зная.

— Дуня! Авдотя Фоминишна! — викна замаяният Прохор. — Да не приемаш онзи нахалник Приперентиев; той е мръсник, мошеник… Моховая, тридесет и две. Ако го срещна — ще го убия… Издържа го хазайката му, немкинята Амалия Карловна…

И всички се засмяха.

— Мили сибирецо — като звук на виолончело прозвуча мекият глас на Авдотя Фоминишна и бялата й ръка легна на рамото му, — край на играта.

— Вашата карта е бита!

Прохор стана или не стана — не знае. Прохор се движеше из стаята, усещаше тялото си, силно почукваше с токове по пода, плуваше или танцуваше — не разбира, мисълта липсваше, разумът е отслабнал, чекова книжка, чекове, валета, дами, попове, ръката пише твърдо, масата е твърда, четириъгълна, на кутрето брилянт, в ушите мазно като змийчета се вмъкват звучащите с нули цифри.

— Благодаря ви. Е?

— Ва-банк!…

Нощ. Часовникът удари сто пъти. И гръмна топ — тапа в тавана.

— За процъфтяването на Сибир! За моето находище там, в тайгата — гнилозъбо се кискат мустаците с черната шапчица.

— Лъжете се, мръсници! Не можете ме отрови…

Часовник удари сто и двадесет пъти. Гръмна втори топ.

 

 

Пропя петел. Пролая срещу вятъра кученце. Нощ. Като минаваше покрай къщата на Наденка, дякон Ферапонт напълни догоре дробовете си с черната като смола тъмнина и страшно изрева като мечка. Вързаният за един кол ездитен кон на стражаря се изправи на задните си крака, изпръхтя и като изскубна кола, се понесе с него, подхвърляйки задница, към сънната тайга.

5

Прохор се събуди в един часа по обяд с непоносимо главоболие. Размърда вежди — очите му се пръскаха, обезсилваща немощ обвиваше цялото тяло със стегнати примки. Всичко вчерашно се беше объркало като каша в съзнанието му, размътената памет не можеше да възстанови нищо — някакво безкрайно бълнуване. Той не помнеше как бе попаднал тук, на този пухеник под балдахина, в съседство с брадатия портрет на стената.

— Какво направихте с мен? Аз съм болен.

Седящата до него Авдотя Фоминишна изтърси пепелта от цигарата си направо на килима и му отговори недружелюбно:

— Вие се държахте снощи недопустимо. Забравихте се, въобразихте си, че сте в тайгата, а не в прилична къща. Как се осмелихте да ме викате във вашия див край, вие, вие, с характер и нрав на бандит? Чудя ви се. Много, много съм компрометирана от вас в очите на моите приятели.

— Кои са вашите приятели? Мошеници, обирджии или князе, или и едното, и другото заедно?… Припомням си смътно нещо такова… Впрочем аз помня всичко ясно. Дайте ми сакото. Благодаря… Аха, нямаш парите? Прекрасно! Чековата книжка, къде е чековата книжка? Така, един чек е изрязан… Колко подписах? Колко подписах?! Ах, вие не помните, не помните?! Прекрасно! Всичко ще бъде донесено на прокурора. Вие ще си платите!

Той изтърси поток от остри думи с разпаленост, която преминаваше в гняв. Тя стана, отмести величествената си фигура към стената с портрета и гордо отметна тежката си от гъстата рижа коса глава. Чертите на лицето й загубиха своята приятна хармония, лицето й стана надуто-надменно, сред сипаничавите, нескрити от козметиката лунички милите Анфисини очи се превърнаха в очи на хищен рис.

— Преди вие да донесете на прокурора, при вас ще дойдат секундантите на оскърбения княз Б., когото вие се осмелихте да ударите, и… о, повярвайте ми, повярвайте, вие ще бъдете убит на дуела като заек! — Тя опря тила си на стената и нахално се разсмя, като разширяваше ноздри. — Тук не ви е Сибир… Много, много разпасахте пояса си…

Прохор се разтрепера от негодувание:

— Ако това беше в Сибир, вие щяхте да се люшкате на първия срещнат бор. А от вашия княз Б. щяха да останат само мустаците му. Излезте оттук! Обличам се.

Той скочи от кревата — тя излезе. Докато се обличаше, той обмисляше план за действие. Ала в болната му глава, която се пръскаше и бучеше, не се задържаха никакви мисли: неспирен поток от обгарящ пламък клокочеше в душата му. Облече се и без да се сбогува, излезе. След четвърт час се върна:

— Повикайте госпожата!

Приближи се плътно до нея — там, в нейния будоар, — протегна китките на ръцете си, с дланите надолу.

— Къде ми е пръстенът?

— Не зная. — И сипаничавите лунички по лицето й потъмняха от вълнение.

— Знаете!

— Не, не зная.

Тогава той с някакво сладострастие я зашлеви по бузата. Тя се улови за бузата, заплака и заврещя като котка, настъпена с ток по опашката.

Изведнъж портретът до кръста оживя, израснаха му крака, изду се шкембето, отвори се широко зъбатата уста.

— Какво е това?… Разбойничество?!

Като хипопотам тръгна портретът към вратата на будоара и черното му прошарено брадище се раздипли като ветрило.

Авдотя Фоминишна кресна истерично:

— Митя! Спаси ме! — и падна в несвяст.

— Вън! — Удари с бастун по пода, изрева портретът и два едри юмрука се раздрусаха под носа на Прохор. — Вън, разбойнико! Вън, грабителю! Ще те застрелям!… Ей, вие там!…

Прохор ритна с ботуша си кадифеното шкембе, търговецът се просна на пода, а гологлавият, без шапка, Прохор, като премина тичешком квартала, се строполи в един файтон и викна:

— Мариинския хотел, карай! Пет рубли!

— Дий, дий! — полетя файтонът.

 

 

Жандармът Пряткин посети загазилия лакей. Иван стоеше на колене пред жандарма, целуваше ботушите му и плачеше. Жандармът го заплашваше. Иван изтича „по вънка“, върна се, извади от сандъка си десет сребърни рубли и кутия откраднати от мистър Кук пури. Жандармът си отиде.

 

Заедно с отец Александър Нина Яковлевна вече втора седмица — от три до пет през деня — обхожда работническите жилища. Навсякъде едно и също: мръсотия, бедност, озлобление срещу господарите, срещу себе си, срещу живота.

Оплакванията, разговорите, духовният мрак, безизходицата потресоха Нина. През това време тя се смъкна, загуби апетита и здравия си сън. Сърцето й — като посипано със сол, мислите й — студени и черни. Молитвата — дрънкане на красиви думи; търкаля се от устата в краката, безсилна, безстрастна.

Старият Ермил се оплаква на Нина:

— Нищо нямаше да има, всичко щеше да си е наред. Ние сме навикнали на всичко. Работата е там, че храната хич я няма — вмирисан гнилоч. И, виж, много е скъпа. А заплатата — да плюеш!

Нина — с поглед, забит в земята, — клати глава в знак на съгласие, отец Александър благославя дядото и назидателно говори:

— Търпи, старче праведни, търпи… Господ е търпял и на нас е заповядал.

— Търпя, отче, със стиснати зъби търпя… А ти, виж, помоли се за нас, грешните.

— Моля се, старче праведни Ермиле, моля се.

В бараката многодетният шлосер Пров повишава гласа си до крясък:

— Нина Яковлевна, господарке, съди сама! Затрупат те с работа до уши: десет, дванайсет, петнайсет часа се трепеш — и цял мокър. Е, хубаво… Нас от работа не ни е страх, аз — правата да си кажа — съм лют на работа. А какво получаваме? Грошове! Е, хубаво, ще грохна, ще се състаря, тогава за къде съм? Вън? Аха! Вие с господаря ще трупате лой, ами аз? Ами дечицата, ами старата? Аха! Я ела ти на мое място — бая ще се озориш.

Нина се смущава, свива се; мъчи я досаден срам. Шлосерът Пров слага ласкаво, но силно ръка на рамото й:

— Ти, що си е право, си харна жена. Справедлива жена си. Мигар ние не виждаме, не чувствуваме? Гараска! Заставай, кучи сине, на колене, поклони се ниско на господарката! Кой, кучи сине, ти подари ботушите? А? А кой на моята Марфутка шала подари? А? А кой на жената лекарства даваше? А? Все ти, все ти, Нина Яковлевна!…

До хлътналите бузи към мустаците на Пров — на потоци се стичат признателни сълзи: той силно се изсеква направо на пода, сяда до печката и трепере. Нина също не може да сдържа нервните хълцания.

— Какво мога да направя, какво мога да направя? — кърши ръце в искрено отчаяние Нина Яковлевна. — Пров, ти си умен, научи ме…

Шлосерът въздъхва с всички сили, сумти безпомощно. Нина чака отговор.

— Аз може и да съм умен, но съм неграмотен — казва той, като се превива одве и гледа в пода. — Ти си учена, ти стоиш нависоко, пред очите ти са всичките работи на твоя съпруг. Само че ние усещаме — той е над тебе, а не ти над него. Ама застани над него! Твои капитали в предприятието има ли? Има. Извади ги, отдели се от него, захвани своя малка работа, ние всички при тебе ще дойдем, всички до един. Нека той види малко зор… Ти прощавай, Нина Яковлевна, господарке, ама ние с другарите, с нашия глупашки ум ей така мислим…

— Пров, мили, скъпи — притисна Нина двете си ръце до сърцето. — Казвам на теб, а ти предай на другарите си: ще положа всички сили, за да живеете вие, работниците, по-добре. Ще изисквам, ще воювам с моя мъж, докато имам сили… Сбогом, Пров!

Отец Александър даде на семейството на Пров двадесет и пет рубли от походната каса, благослови всички и изчезна подир Нина.

Така преминаваха дните, така се сменяваха една друга тежките нощи за Нина. Легнала в постелята в бялата си спалня, наред с детската, дето бе петгодишната Верочка, Нина Яковлевна напрягаше мисли, търсеше изходи, силеше се да прави така, както заповядваше Христос.

„Раздай богатството си, вземи своя кръст и върви след мен.“ Ясно, просто, но за човешките сили неизпълнимо. Да вземеш своя кръст, тоест да поемеш върху изнежените си рамене грядущи страдания и гола, опросяла да отидеш в друг свят, свят на себеотрицанието, на подвига, на дейната любов.

— Не, не. Това е свръх нашите сили…

Ала далечен глас долита до сърцето. „Могий вместити, да вместит…“ Да, да, Христос е казал това: „Ако можеш така да направиш — прави“.

А ето че тя не може да поеме това, не може да се отрече от разкошния живот, от славата, от богатството, не може да отиде от този чувствен, пълен със сладки съблазни свят в другия свят, в непрестанния подвиг, в стремежа към духовно възраждане, в чието съществуване всъщност тя не толкова силно вярва.

— Вярвам, вярвам! Искам да вярвам, господи!…

Но монголското лице на Протасов, язвително усмихнато с умните си черни очи, бавно преминава от мрака в мрака и сърцето на Нина примира.

И няма го Христос, няма я бялата спалня. Няма го Протасов. Само неговата мисъл като майски дъжд пронизва възпаленото съзнание и сърцето й.

 

 

Прохор спа като заклан чак до вечерта. Главата му все още е замаяна, дървена. Пиха чай в стаята на хотела, от самовара. Прохор призна всичко на старците.

— Ти, Филатич, направи ли справка колко са взели ония мерзавци с чека?

— Петнайсет хиляди точно — рече старецът със съжалителен, малко алчен глас.

— За парите не ми е жал хич, плюя на тях. Парите са боклук.

— Нищо ли не помниш? — запита тъстът му, като вадеше от едно бурканче сладко.

— Нищо не помня… Само по нещичко… Може би след време и…

— Ех-хе — въздъхна ядно Инокентий Филатич. — Жалко за юмруците, инак бой заслужават глупаците…

— Кои?

— Ти.

Прохор не се обиди.

— Теб, момче, с отровно биле са те упоили — каза гостът му.

— С него, с него! — подзе Инокентий Филатич. — Мигар не знаеш? Билка една такава вредна в житото расте. У нас я казват лудо биле. Паметта губи.

Решиха да не вдигат скандал, да сложат пепел на всичко, да свършат по-бързо работите, една седмица да погуляят, да попиянствуват и хайде у дома.

Не му се искаше на Яков Назарич да сваля удобния халат, но Инокентий Филатич все пак го принуди и тримата тръгнаха да разглеждат града, без да бързат и в трезво състояние.

От Троицкия мост се любуваха на есенния залез. Разперило огнени пера, слънцето потъваше зад Борсата като жар-птица в пищна постеля. Опаловият, светещ тон на небето бледнееше постепенно и помръкна в зенита. Врязвайки се в пламтящия залез, тъмнееха силуетите на фабриките. Черен дим изригваше гъсто на кълба от комините и като с траур подчертаваше блясъка на небето. Група дрипави облаци с мрачен сивопепеляв цвят тъгуваха над Борсата. Целият небосклон на запад стана тревожен. Но ето че слънцето се скри, на хоризонта между потъмнелите грамади на къщите, като разляло се море, легна ослепителната лента на пламъка — и всичко в небето пламна. Черните стълбове дим се превърнаха в алени потоци; навъсените, сивопепеливи облаци заруменяха ярко по краищата, весело издуха бузи. Огледалните стъкла на замислените дворци се посребриха с бяла светлина. Затворената във вечен гранит широка Нева отрази с хиляди отблясъци в стоманеносините си води небесното пожарище. Подпухналото от пиянството сиво-жълто лице на Прохор се оживи. Новите зъби в разтворената от почуда уста на Инокентий Филатич святкаха като перли.

Ала ето, постепенно гаснейки, всичко излиня. Измамникът-живописец остърга от небето своите линеещи багри на чародеец, сложи ги отново върху палитрата, обу, за да не хване хрема, галоши двадесет и пети номер и като се загърна плътно в сивия плащ на здрача, с гръмлив смях изчезна в преднощните тъмносиви далнини. Гърмяха трамваите, гърмяха по паважа железните колела на каруците. „Дий-дий!“ — подвикваше файтонджията, като вихър отнасяйки две кискащи се хубавици.

Изиграни ловко от измамната красота на залеза, приятелите се запътиха към ресторанта „Поплавок“, подкрепиха се с рибена чорбица от прясна чига, изпиха „колкото им душа тегли“ две бутилки „зверобой“^[11] и развеселени се запътиха към театъра.

Започваше третото действие. Сибирците са на първия ред на партера. Инокентий Филатич често кълвеше с нос като петел край зърно. Артистите играеха ентусиазирано, добре. На Прохор хареса високата, със стройни крака „жрица на огъня“, на Яков Назарич — всичките дванадесет танцьорки; той усърдно молеше съдбата поне на две-три от тях да се скъса трикото. Не сваляше бинокъла от очите си.

Но ето — „нощта на спящите“. Под мътната светлина на луната иззад кулисите актьорите, потънали във вълшебен сън, се бяха разпръснали по пода в живописни пози.

— Спящи, събудете се! — звънливо, така че се чува в целия театър, възвестява прекрасната фея със златните крилца.

Спящите не се събуждат. В салона се чува равномерното хъркане на Инокентий Филатич.

— Спящи, събудете се! — отново заповядва феята.

Хъркането се засилва. Прохор и Яков Назарич раздрусват стареца за раменете. Феята, суфльорът и всички „спящи“ на сцената хапят устни, за да не прихнат от смях. На първите редове на партера сдържан присмех и роптание.

— Спящи, събудете се! — крещи злобно феята и размахва магическия жезъл.

Инокентий Филатич отвори изведнъж очи, кихна и сам се поздрави:

— Ха наздраве… Какво?

Чак до петия ред партерът гръмна от смях.

Така или горе-долу така посещаваха те зрелища.

6

Минаха три дни. Вечер. Прохор е сам в стаята; пищене в ушите, мъка — не му е добре. Сверява сметки, разглежда ценоразписите на машиностроителните заводи. Слугата подаде на поднос две писма.

„Аз почвам истински да си отварям очите за условията на живот на нашите работници, които добиват нашето богатство. Тези условия наистина са ужасни. И ние с теб сме еднакво безчовечни и еднакво виновни за това. Само първите две години от нашия живот ти беше достатъчно внимателен към мен и към своите работници. А после сякаш някой те подмени: ти стана жесток, упорит и алчен.

Прохор, накъде отиваш и каква е твоята цел в живота? Запитай своята съвест, докато тя не е напълно заспала. А ако си я приспал с проклетата наркотична фраза: «За мене всичко е позволено» — страхувай се от своята съвест, когато тя се пробуди. Прохор, ти си млад, помисли върху всичко това и докато не е късно, ме зарадвай. Повярвай, отсега нататък целият ми живот ще бъде печален.“

Сърцето на Прохор се преобърна. Той разтърка очи, изпусна шумно въздух и отново прочете писмото. Седеше той и мислеше, подпрял глава с ръка. В раздразнението си почука с пръсти по масата: „Глупава жена“ — и отвори писмото на Протасов.

Двуседмичен отчет, цифри, изчисления, предложения. Разумно, смислено, правилно. В края послепис:

„Работниците изразяват открито недоволство против тежките трудови условия и прекалено ниската работна заплата. Очаквам Вашите бързи нареждания по точките за подобряване общите жизнени условия, изложени по-долу. Неизпълнението или дори протакането на изпълнението на тези точки може да повлече след себе си дезорганизация на работата, а следователно и подкопаване на цялото предприятие.

Точка първа…“

Прохор прегледа внимателно всички точки и очите му се наляха с жлъч. Стана енергично и няколко пъти се разходи из стаята, като ускоряваше крачка.

— Ха-ха, хубаво, хубаво… Ще видим… Наговорили сте се, гадове! Ха, ха, отлично.

Позвъни:

— Занесете веднага телеграмата. Бърза.

Докато пишеше, устните му се кривяха, веждите му се сключиха над носа, челото се покри с пот.

„Предоставям на вас правото незабавно да уволните до 500 души работници. Точка. По споразумение с пристава полицията да вземе мерки за тяхното изгонване извън границите на резиденцията. Точка. Водя преговори за наемане на група работници от Урал. Точка. Съобщете веднага за взетите от вас мерки. Громов“

Изпрати телеграмата и въздъхна с облекчение. Но вълнението в гърдите не стихна. Напоследък Протасов престана да му харесва: мъдрува, флиртува с работниците, обърква Нина. Нека, дяволът, се пооплакне с тази телеграма, нека. Прохор опря гръб в мрамора на студената камина и развълнуваната му мисъл самоволно направи скок назад.

Пред него зашумоляха страниците на бележника му — там, на Угрюм-река, през дните на волната младост. Изтлели, отдавна-отдавна изтръгнати от сърцето, забравени, те отново се надигнаха из времето.

Жарък, обвит от дима на горските пожари ден. Политическите заточеници теглят нагоре по реката шитик. На шитика, върху планина от меки възглавници, под чадър седи затлъстелият мошеник търгаш Аганес Агабабич.

— На ваше място аз бих удавил този хипопотам, който ограбва селяците — говори Прохор на заточениците. — Ето аз също ще стана богат, но ще подкарам работата другояче. Аз няма да си позволя да експлоатирам народа…

Така мислеше и говореше Прохор юношата. Ала Прохор мъжът, Прохор деловият човек сега се смее с глас над своите по-раншни думи.

Навън е тъмно. Той дръпна завесата. Старинният часовник върху камината мелодично удря осем. На вратата се чука.

— Да, да.

Влезе военен със сив шинел, с буйна, вчесана на две брада.

„Аха, секундантът… Дуелът“ — мярна се в мисълта на Прохор.

— Вие ли сте господин Громов от Сибир? Имам чест… генерал Петухов, адютант на градоначалника — дръннаха сребърните шпори. — Негово превъзходителство ви кани да заповядате при него за някои преговори.

„Край, донесли са“ — помисли Прохор. Но не се изплаши.

— На вашите услуги.

Излязоха. Покрита карета. В нея двама жандарми. Спуснаха пердетата. Потеглиха.

— Не знаете ли по каква работа? — попита Прохор седящия до него генерал Петухов. — Наскоро тук… ми се случи… една неприятност…

— Не, не, не се безпокойте… Разговорът ще има чисто делови характер. Впрочем длъжен съм да ви предупредя… Нека се отбием в моята квартира и там да обсъдим.

— Много се радвам — рече Прохор и пошепна на ухото на генерала: — Аз ще ви се отблагодаря…

След десетина минути конете спряха. Двор като кладенец. Тъмно, смърдящо на котки стълбище. Пети етаж. Малко салонче, прилично на работна, търговска кантора. На стената — портрет на Николай II до кръста. Четири бюра. Едното по-голямо, по-елегантно. На тавана свети безвкусен полюлей.

— Моля! — Генералът седна на голямото бюро. Настани срещу себе си Прохор с гръб към вратата, до която застанаха изпънати двамата жандарми.

Прохор е объркан: не знае по каква работа е тук и как да се държи.

— Такава… — Генералът намества очилата на гърбавия си нос, едва докосва с върховете на пръстите брадата си и гледа сериозно право в очите Прохор.

Прохор очаква неминуема за себе си буря. „Донесли са, донесли са, загази, гълъбче“ — почуква раздрънканото му от пиянството сърце. В мислите на Прохор бързо се мяркат сенките на Авдотя Фоминишна, на приятелката й баронеса Замойска и на самия градоначалник на столицата. Съзнанието му се задържа на понятието „градоначалник“ и Прохор леденее. Ако цялата тази мръсна история е стигнала до него, Прохор ще си изпати.

— Е?… Така-а…

Генералът се усмихна, натисна звънеца, каза:

— Какво… Да пийнем по чашка. За кураж — и се закиска във високата си червена яка с басов смях.

— Благодаря ви, не мога — излъга Прохор.

— Е, както искате, както искате — проточи недоволно генералът и перна с пръст от мундира си някаква буболечка.

— Всъщност… Аз бих… Но нали трябва да ходим при…

— Тъй, много право. Но работата е там…

В този момент от вътрешното помещение се появи, като разтвори кадифената завеса, слуга в ливрея със сини ревери.

— Лисабонско! — заповяда генералът, слугата се поклони, поднесе вино. — Работата е там… Вие мислите, че самият градоначалник е въздържател ли? Охо! Да бяхте видели… Работата е там, че трябва да бъдете при него в десет без четвърт — сега е осем и четиридесет и две минути. Има много време… И тъй… За ваше здраве!… — Генералът взе чашата, чукна се с Прохор.

— Наздраве, ваше превъзходителство — взе чашата и Прохор.

Генералът отпи малко. Прохор наведнъж, жадно изпи чашата си до дъно.

— Аха — рече генералът и позвъни. — Я налей, брат, още, и рибка, хайверец…

— Може би, ваше превъзходителство, ще обичате сирене бри?

— Дай сирене бри — поразмириши, брат, поразмириши.

Слугата бързо изпълни нареждането и излезе.

— Ето каква е работа… Пийте, моля, яжте… Не желаете ли от миризливото? Надявам се, че в Сибир няма такова гадно нещо. Живи червеи, мръсотия, пфу, смърди, а при това — пикантно… Е, за ваше здраве!

Прохор изпи и втора, и трета чаша.

— Така-а. Ето каква е работа. Вие, ако не се лъжа…

Прохор наостри уши, но сега мислите му летяха в надпревара, главата му бучеше.

— Ако не се лъжа, вие… Впрочем… Ей сега, ей сега… — Генералът натисна звънеца три пъти. — Така-а, така. Аха…

Иззад малиновата завеса в стаята влезе висока пълна дама с черна, влачеща се по земята наметка. На главата — дантелено боне с черен, закриващ лицето воал.

— Той ли е?

— Той.

Генералът плесна с ръце. Спусналите се върху Прохор жандарми в миг извиха и вързаха с кърпа ръцете му отзад. Прохор се изправи като насън. Черната дама отметна воала от лицето си.

— Позна ли ме?

Слисаният Прохор извика, като се мъчеше да освободи вързаните си ръце, започна да отстъпва бързо заднишком, в пространството. Ненавиждащите, студени очи, които святкаха отмъстително, се движеха след него, настигаха го и ето че те двамата са лице срещу лице.

— Мръсник! Бандит!… На̀ ти сега, на̀ ти! — И две оглушителни плесници, от които се разлюля и рухна таванът, опариха сърцето му до дъно. — Позна ли ме?

Прохор се спусна с гърди срещу жената и падна, повален от тъп удар отзад. Тъпчеха го ботуши, влачеха го по пода; разкрачен пълзешком, загубил изкуствената си брада, генералът крещеше и в двете му уши, в устата му. Ала Прохор нищо не вижда, нищо не чува и не чувствува: той е нейде там, извън битието, сред фъртуна, сред виелици на снежна буря.

 

 

Топла късна вечер. Санкт-Петербург е цял в светлини. Той още не се е продънил, жив е, цъфтящ. Плоският простор на блатата отдавна е наблъскан докрай с тежък камък. Онова, което е било горе на високите хълмове, е натрошено на парчета и свалено тук в низината. И ето че балтийското блато го няма, останали са само непобедимите мъгли: сиви, жълти, студени. Те влекат на своите убийствени поли мрак, болест, смърт.

Инокентий Филатич, червен като цвекло, със сребриста, чисто измита брада, се връща пеша от баня. Под мишница носи банска метличка (ще я подари на приятеля си, портиера на Мариинския хотел), в ръка — бродирана с вълнени конци старомодна чанта с бельото. Чудесно. Сега да има чаец да си пийне. Жалко, няма я Ана, вдовицата-дъщеря. Сега да му е домашен чаец за сгряване, сега да му е самоварът, едно малко шишенце водка — „година не пий, но след баня — открадни, ама пийни“, да се навечеря и — в леглото. А като стане — наоколо шуми тайгата. Това се казва живот!

Пък тук — крачи, крачи и в корема те блъскат, и в хълбока, и в гърба, току-виж — намерил си се под колелетата, трамваи, файтонджии, карети, а и каква мода въвели да пускат тези смърдящи пукала с огньове из Питер. Улица, пресечка, площад, улица, още две пресечки. Но натам ли върви той?

И в същото време тропот на копита, карета.

— Какво правите! Къде ме влачите?… Помо…

— Млък! Арестуван сте.

„Господи помилуй! Господи помилуй…“ Каретата препуска в тъмнината. От двете му страни жандарми… „Господи помилуй — двама жандарми!“

Пети етаж. На един диван — Прохор. Едва диша. „Господи помилуй, господи помилуй, жив ли е, или издъхва?“

— Вашият ли е?

— Нашият.

Само двамата жандарми, никой друг.

— И какво се е случило с него?

— Генералът го разпитва. Силен припадък. От страх. Не е свикнал…

— Господи помилуй… Господи помилуй… — закръсти се срещу портрета на царя.

— После ще се помолиш, дядка. Хайде, сбогом…

Надолу по стълбата. Шапката пада от клатушкащата се глава на Прохор. Старецът я мушва в джоба си. Бялата яка на Прохоровата риза е изцапана с нечистотия. Много гадно смърди.

— Сирене бри — пояснява единият от жандармите и заповядва на файтонджията: — Карай по-живо! — А на стареца: — Ако с това господарско сирене, дядка, намажат опашката на куче — ще побеснее. А господата го плюскат…

— Господи помилуй! — кръсти се старецът.

Каретата лети напред с друскане, старецът постоянно удря главата си в покрива, фуражката му се е извърнала с козирката към ухото, старецът трепере. Прохор мучи, плюе сухо, пъшка.

— Струва ми се, Мариинския? На Чернишев?

— Тъй вярно — трака с новите си зъби старецът.

Жандармът открехна вратичката, огледа се, викна:

— Файтонджията! Двайсет и седем хиляди и осемстотин номер. Стой!

Файтонджията — млад момък със синя широка дреха с мушамена, твърда като тенекия шапка — спря коня:

— Кво? Кво искаш?

— По заповед на господин градоначалника. Болен човек, баща му го придружава. Живо!… Тръгвай!…

— Кво? — завика момъкът след отлитащата карета.

— Тр-тр-тръгвай, приятелче… Аз ще ти платя… Господи помилуй! Господи помилуй!

7

На следния ден в „Петербургский листок“ в колоната за произшествия се появи бележка:

Загадъчното убийство на сибирския комерсант П. П. Громов

Работата стоеше така. Внесоха Прохор в хотела. Събра се тълпа. Засвириха постовите полицаи, почнаха да звънят по телефоните. Случилият се тук чевръст вездесъщ хроникьор на бърза ръка разпита треперещия Инокентий Филатич, веднага надраска от несвързаните му думи дописка и полетя към редакцията, за да я даде за печат.

Впрочем по пътя той се отби в жандармското управление. Когато там му казаха, че не е издавана никаква заповед за арестуването на Громов, хроникьорът се увери напълно, че тук работата намирисва на криминално престъпление.

До немай-къде обърканият Инокентий Филатич стана в тази суматоха съвършено невменяем. Той тичаше из хотела с метличката и търсеше портиера Пьотр, приятеля си, за да му даде подаръка. Накрая го намери в стаичката под стълбата.

— Днеска не съм дежурен — рече Пьотр. — Ах, ах, какво нещастие се случи! Десет години работя — такова нещо не сме патили. А жандармите питаха за вас, докато генералът задигаше вашия господар: „Къде отиде санким старчето, отдавна ли и на каква баня?“

Инокентий Филатич окончателно си загуби ума. Той гледаше шашардисано портиера в лицето, секнеше се и повтаряше:

— Господи помилуй! Господи помилуй!

Броят на „Петербургский листок“ със съобщението беше получен след няколко дни в резиденция „Громово“ от инженер Парчевски. Кой го беше изпратил — неизвестно. Във всеки случай нито тъстът на Прохор, нито Инокентий Филатич го бяха изпратили.

Четейки съобщението, Владислав Викентиевич Парчевски едва не припадна. Два пъти пламва от бурен прилив на кръв, два пъти побелява като тебешир. „Умрял, Громов умрял. Господарят умрял…“ Той търсеше опорна точка — да се радва ли, или да скърби, — ала всичко под него се люшкаше, плуваше. С треперещи ръце разбърка във вода прахче бром и го изпи на един дъх.

Дявол да го вземе, че как тъй?… Нина Яковлевна… Млада вдовица… Ба̀рдзо, ба̀рдзо… Ех, магаре, пся крев, глупак!… Не можа той, дяволският син, да завърти своевременно главата на господарката. Но кой да знае, че тя така внезапно, така трагично ще овдовее. Нещастна Нина, нещастен инженер Парчевски! Всичкото богатство, всичката слава сега навярно ще се падне на Протасов. И за слепия е ясно какви му са отношенията с господарката.

„Не, лъжеш се, лъжеш се, пся крев, лъжеш се! Още ще се преборим ние с теб. На дребно няма да си разчиствам сметките с теб, милорд Протасов, а наведнъж, наедно.“

Владислав Викентиевич Парчевски грабна фуражката си и като забрави да облече шинела си, изскочи на улицата. А беше студена есенна вечер. На улицата — жива душа няма. Къде да изтича? При Нина Яковлевна, при Протасов, при мистър Кук? Но ето че си спомни за Наденка и Парчевски, без да мисли повече, отиде бързо при нея.

Приставът беше в къщи — спеше. Шепнеха си в кухнята. Наденка плесна с ръце, защура се, седна безсилно на пейката. И хиляди мисли една през друга закипяха в главата й.

— Слушай, да излезем вън.

— Нищо, Владик. Той е пиян, спи.

— Слушай! — зашепна той трескаво в лицето на Наденка, като притискаше силно ръцете й до гърдите си. — Слушай. Ще се побъркам… Слушай! Аз трябва да се оженя за господарката… Почакай, почакай, не си дърпай ръцете, слушай!… Фу, дявол да го вземе!… Дай ми малко вода… Когато се оженя — да не би да я обичам? Заклевам ти се в божията майка, че ти ще бъдеш моята най-близка, най-мила гражданска съпруга! А Нина аз ще натикам в кози рог… Не, аз ще се побъркам… О, матка бозка, матка бозка!… — Омаломощен, той се олюля и също седна на пейката до Наденка. Тя се отпусна на рамото му и тихо заплака.

— Владик, Владик!… Мили Владик… — изсекна се тя и като потрепера цяла, прошепна: — А какво ще стане с моя пристав? Ще ме убие. Дай ми отрова от лабилаторията…

— Не бой се. Моят вуйчо е губернатор, моментално ще го извика при себе си, ще го командирова на друго място, на хиляди версти… Ще уредя това… Това не е враг, това не е враг… Мой враг в тази работа е Протасов… Още сега иди при него, съобщи му за смъртта на господаря. В един столичен вестник… Току-що го получих. И наблюдавай, разбираш ли — най-внимателно наблюдавай как той, какво той…

Нина още не бе си легнала: самичка пиеше вечерния си чай.

Влезе разтревожен инженер Парчевски. С особена почтителност целуна ръка на домакинята, седна.

— А аз съм сама, скучая… Много се радвам, че ви виждам — рече мило Нина, като побутваше към госта чай и сладко. — Защо така рядко идвате у нас?

За да не издаде вълнението си, инженер Парчевски цял се изопна като пружина, сякаш се бе стегнал в корсет.

— Нина Яковлевна — започна топло той, — как смеех да си помисля да се вмъквам във вашия живот, да нарушавам вашето спокойствие, което аз така… А при това аз безкрайно обичам семейния уют. О, ако съдбата ми дареше…

— Какво, добра жена ли? — навела кокетно глава, усмихна му се домакинята. — Оженете се за Кети. Какво му е на момичето…

Парчевски отпусна красивата си глава и замига безмълвен.

— Какво? Обичате друга ли?

Парчевски вдигна глава, с печален укор погледна Нина с пълни със сълзи очи.

— Да… Обичам друга — глухо, с трагичен шепот промълви той и отново сведе глава.

Като виждаше неговата печал, чувствителната Нина беше готова и тя да се просълзи. И през ум не можеше да й мине, че причина за крайната развълнуваност на Парчевски са нейните собствени милиони. Неопитна в тънките разговори, засягащи щекотливи теми, тя не знаеше какво да му отговори и каза:

— Щом обичате друга, аз не виждам причини, които ви принуждават да живеете разделени. Надявам се, тя е свободна, нали?

— Не! — отвърна Парчевски, като вдигна бързо глава и пламналите му бузи се загърчиха.

Инженер Парчевски не беше безразличен към Нина. Когато му се случваше да бъде в обществото на Нина, той всеки път проявяваше към нея необикновена любезност. Нина е жена, това я ласкаеше. Но тя си обясняваше това повече от деликатно отношение на Парчевски към нея с неговото добро възпитание. „Веднага си личи, че е човек от обществото“ — мислеше тя. Обаче Нина все пак е жена. И тайно от всички, а може би и от самата себе си, като се вглеждаше в приятните черти на лицето на Парчевски, понякога мислено го преценяваше като интересен мъж. Ала в такива случаи като мерило за грешните й мисли винаги се изправяше обликът на Андрей Андреевич Протасов и мисълта за Парчевски тутакси се изпаряваше.

Впрочем във всичко и навсякъде — възпиращи моменти. При други условия може би всичко би било по-иначе. Напоследък спирачката, която държеше Нина в душевно равновесие, малко по малко започна от само себе си да се разхлабва. Истинската любов към мъжа й започна да се колебае, всъщност — тя вече не съществува. Нина държи Прохор в сърцето си само като свадлив квартирант, като баща на нейната Верочка, не повече. И ако хлабавото звено на брачната верига се скъса и спирачката изтърве, Нина-жената може да се хлъзне по надолнището.

Такъв момент лека-полека се приближаваше. Той прозираше сега леко в прекрасните опечалени очи на Нина, в морните гънки на тъгата, легнали около устните й. Това забеляза и талантливият актьор Парчевски.

— Нина Яковлевна? — Аз винаги… съвсем искрено ви говоря, винаги, винаги съм бил очарован от вас.

— Благодаря — отговори Нина, като наведе очи, и крайчетата на ушите й припариха. Тя с интерес изчакваше.

— Нина Яковлевна! Аз винаги съм се удивлявал на вашия ум, на вашето добро, истински християнско сърце. Аз съм католик, но аз съм християнин… И достатъчно е да кажете само една дума — и аз ще стана православен.

— Благодаря — проточи пак Нина и тъгата в погледа й явно излиня. Сега тя се вслушваше в ласкателния глас на Парчевски и със сърцето, и с ума си. — Вие, струва ми се, сте много религиозен?

— О, без съмнение! — с патос възкликна атеистът Парчевски и с велико ликуване веднага почувствува под краката си сигурна почва за по-нататъшна атака на Нининото сърце. — Аз съм досущ като майка ми. Тя беше рускиня — излъга той — и фанатично религиозна. Аз и сега често се моля нощем, спомням си моята майка-светица и плача…

— Колко сте мил! — с християнско съчувствие рече Нина и тутакси й стана топло до него. — Колко жалко, че… — и тя не довърши, искаше да изрази съжалението си, че нейният близък приятел Протасов не е такъв. Тя се облегна мечтателно в креслото и горящите й очи се устремиха през угасналия самовар, през фруктиерите нейде в далечината.

Треска затресе инженер Парчевски. Той хвърли поглед към стенния английски часовник — готвеше се да удари десет — и реши, че е дошло време. Наденка навярно вече е успяла да изпълни заръката и Протасов всеки момент може да се появи. И така по-смело! Една минутка забавяне може да погуби всичко.

— Нина Яковлевна! — Парчевски се изправи в цял ръст и сплете пръстите на ръцете си.

Нина трепна вътрешно и бързо се обърна към него.

— Аз трябва, аз трябва да ви открия името на онази, която ми е по-скъпа от живота.

Тънките вежди на Нина отскочиха нагоре, устата се полуотвори. Парчевски отстъпи половин крачка назад и безогледно се хвърли като във вир пред краката на Нина.

— Нина! Това сте вие!

Нина скочи, очите й уплашено светнаха, тя плесна ръце с молба към сребърната икона на божията майка.

— Презирайте ме, плюйте ме! Готов съм да свърша със себе си във вашите крака. Но аз ви обичам!

— Безумец! — извика Нина, готвейки се да избяга от стаята. — Как се осмелихте на мен, омъжената жена…

— Простете великодушно, простете! — Чупейки като провинциален трагик ръце, пълзеше подир нея на колене Парчевски и с ридаещ глас извика: — Но вие сте вдовица!…

— Вдовица?! — За миг нервите на Нина стихнаха, но тя тутакси се разсмя с някакъв особен злорадо тих смях. — Да, да… Донякъде — да, вдовица. Но това все пак още не ви дава право…

Тя спря и трепна: под самото й ухо зазвъня телефон (в тяхната къща почти във всяка стая има по един телефон).

Парчевски бързо стана, изчисти с кърпичка коленете си, оправи гънките на панталона и — замря.

Разговорът по телефона:

— Нина Яковлевна ли е? Добър вечер.

— Добър вечер. Протасов, вие ли сте?

— Аз съм. Кажете, нищо ли не сте получавали от Петербург?

— Не.

— Хм… Чудно, много чудно…

— А именно?…

— Имам известие, което ми се струва съвсем невероятно…

— Приятно, не?

— Н-н-н… не съвсем… Позволете ми да поканя във вашия дом Парчевски и да дойда и аз…

— Владислав Викентич е у дома…

— Ах, тогава вие знаете? Как ви се струва?

— Нищо не зная…

— Чудно, чудно…

— Андрей Андреич, миличък! Вие ме плашите — задиша възбудено в слушалката Нина. — Нещо с мъжа ми ли?

— Да.

Протасов веднага заповяда да впрегнат бричката. Веднага щом Нина остави телефона, инженер Парчевски почтително й подаде вестника с думите:

— Като християнка вие трябва да приемете това известие мъжествено. Съдбата на всевишния бог е над нас. Езус Христус да ви помогне! — И той посочи с пръст съобщението.

Изстиналата Нина, забравила всичко, седна и плъзна поглед по подскачащите редове:

Загадъчното убийство на сибирския комерсант П. П. Громов

„Вчера към десет и нещо вечерта с файтон № 27 800 бил докаран в Мариинския хотел със слаби признаци на живот временно пребиваващият в хотела сибирски богаташ П. П. Громов. Докато го пренасяли в стаята му, пострадалият починал. С него в най-хубавата стая на хотела живеели: неговият роднина, сибирският търговец Я. Н. Куприянов, и чиновникът на Громов Инокентий Филатич, старец, който докарал Громов с файтона. Този старец, който поради силно душевно сътресение беше забравил името си, ни разказва следното… и т.н.

Съобщението завършваше така:

Няма съмнение, че в случая има налице криминално престъпление. Цялата столична полиция е вдигната на крак. Взети са най-енергични мерки за откриване гнездото на бандитите.“

Вестникът бе залян със сълзи от Нина. Без истерика, без писъци, с чувство на най-голямо самообладание, обаче забравила, че в стаята е Парчевски, тя отиде в ъгъла и коленичи пред иконата. Инженер Парчевски трябваше да направи същото. Нина удряше чело в земята, Парчевски също, като се стараеше да се удря по-силно. Нина въздишаше, въздишаше и Парчевски, Нина шепнеше молитви, шепнеше молитви и Парчевски.

— Добър вечер — каза Протасов и пенснето падна от носа му. — Какво е това?…

Инженер Парчевски скочи, отдръпна се бързо в тъмното, дето веднага почна да чисти панталона с кърпичката си и да оправя ръбовете му, като ругаеше в себе си: „Дявол, влиза, без да чука!“

Протасов също го наруга мислено: „Подлец, влечуго!“ — и рече гласно:

— Прощавайте, Нина Яковлевна. Минах през задния вход.

— Ей сега, седнете, Андрей Адреич — промълви Нина и излезе да освежи лицето си.

Протасов седна до масата, Парчевски — на канапето. И двамата се чувствуваха зле: единият като крадец, другият като неочакван, неканен свидетел-очевидец. По всички ъгли на трапезарията се спотаи тревожно мълчание. Само часовникът отмерваше такт и съненото канарче се разтърсваше. Протасов взе да подсвирква тихичко някаква мелодия. Парчевски внимателно оглаждаше ноктите си с металическа пиличка с костена дръжка.

— Аз пък, извинете, да не знаех, че сте толкова набожен.

Без да бърза, Парчевски издърпа от сърцето си стрелата на неприятеля си и заостри своята:

— Както ви е известно, аз съм католик… Има обстоятелства, когато, когато… Аз просто се обърках, не знаех какво да правя, когато пани коленичи… Но аз никак не очаквах подобен въпрос от ваша страна, нито това, че се промъквате крадешком на пръсти, като котка… И едното, и другото е просташко.

Парчевски преметна крак върху крак и обърна рязко гръб на Протасов.

— Знаете ли — каза Протасов, като въртеше във въздуха пенснето си, — като Ви зададох този въпрос, аз просто се интересувах от вас като тип… Това е всичко…

— Мерси…

— Да, да. А вие запазете вашия менторски тон за някой друг. Например за Наденка.

— Пардон… За Надежда Василиевна, искате да кажете?

— За ролята, която сте й натрапили, тя е премного примитивна, за да не кажа — глупава.

— Какво общо имам аз тук и какво Наденка? — повдигна вежди и рамене инженер Парчевски.

— Да, подобна симбиоза е дяволски интересна… Ха-ха-ха!

Влезе Нина, цяла в черно.

8

Вестта за смъртта на господаря се пръсна из цялото селище. Слуховете се плодяха като плъхове: бързо и в геометрична прогресия.

Отец Александър, макар и с голямо съмнение за смъртта на Громов, все пак спомена на литургията пред божия престол новопредставената душа на Прохор. „По-добре е да пресолиш, отколкото да не досолиш“ — по семинаристки просто помисли той. А когато службата свърши, камериерката Настя му предаде поканата на господарката „да заповяда на чай“.

Домашното съвещание — Нина, отец Александър, Протасов — ставаше в кабинета на Прохор. На него присъствуваше като ням свидетел и вълкът.

Очите на Нина са плувнали в сълзи, естествената руменина е покрита с гъст пласт пудра. Отец Александър за пръв път прочете съобщението и три пъти се прекръсти.

— Според мен още нищо не се знае — продума Протасов, като запали от пурите на Прохор. — Смятам, че „Петербургский листок“ е най-жълтият, най-скандальозният вестник в света. Булеварден парцал! Аз говорих вече вчера с Нина Яковлевна на тази тема. И мисля, че съм прав, като твърдя, че тук има просто някакъв трик… Макар че…

— Чакайте — скръсти свещеникът ръце на гърди. — А имената? Инокентий Филатич, бащата на Нина Яковлевна… Страх ме е да пророкувам, но логиката ни кара да мислим, че…

— Вчера изпратихме в Петербург бързи телеграми на няколко места — рече Нина.

В редакцията, в градоначалството, в столичната полиция и на адреса на Прохор Петрович — в Мариинския хотел, на улица Чернишов — потвърди Протасов.

При думите „Прохор Петрович“ лежащият на кушетката вълк наостри уши, прозина се и завъртя опашка. Забелязал поведението на животното, свещеникът запита домакинята:

— А вие не сте ли забелязали, многоуважаема Нина Яковлевна, известно душевно, не, не душевно, разбира се, а… как да го кажа? Ами кучето — как се държа то на онази черна дата? Може би е вило, може би е лаело, тъгувало е дълбоко…

— Не мога да си спомня — рече Нина. — Андрей Андреич, миличък, подайте ми шала, замръзнах… — Раменете й потръпнаха.

— Тъй, тъй… А това се случва с тези безсловесни твари. Предусещат, предусещат… Е, какво пък. Ако не е станало нищо такова, това е зело утешително. Във всеки случай, дъще моя, трябва да се уповавате на божията милост и да не падате духом.

Като четеше назидания и посмъркваше от сребърната си табакера емфие, отец Александър приведе няколко известни нему примера, когато живи хора били считани поради играта на случая за мъртви.

— Така се е случило например с моя наставник, преосвещения новгородски и староруски, владика Феогност…

— Или с американския владика Марк Твен — вметна Протасов, носейки шала.

— Да, да! Да, да! — възкликна свещеникът с някаква детска радост.

— Аз съм готова на всичко — рече Нина, като се загръщаше с шала.

— Зело похвално!

Изяснено бе, че нито телеграми, нито писма, не са идвали от господаря ето вече десет дни. Това обстоятелство се признаваше за най-тревожно. Всъщност за всички трагедията беше почти достатъчно очевидна. Леки сенки на надежда се мяркаха единствено в душата на Нина. Те само я измъчваха, объркваха, без да й носят успокоение.

— Във всеки случай — каза свещеникът — аз смятам за целесъобразно да се отложи тържествената панихида дотогава, докато абстрактният факт, не дай боже, стане факт конкретен. — Той почувствува, че е допуснал известна нетактичност, и за да заглади впечатлението, добави: — Впрочем аз чувствувам интуитивно, че Прохор Петрович е жив.

Вълкът пак зашиба бързо-бързо с опашка и скочи от кушетката.

— А ако — да, какво да правя? — Наведените очи на Нина отново плувнаха в сълзи. — Да замина за Питер или…

— Или да предоставите докарването на останките на покойника на Инокентий Филатич и на вашия баща? — прекъсна я свещеникът. — Аз смятам, че не би трябвало да оставяте работата и крехката Верочка.

— Що се отнася до ръководенето на работата — рече Протасов, като пускаше гъсти кълба дим, — аз залагам главата си, че работата ни най-малко няма да пострада.

— Сигурна съм в това — опита се да му се усмихне плахо, през сълзи Нина.

Протасов възприе усмивката като слънчев лъч, оцени я по своему и я скъта в сърцето си. На сърцето му стана тревожно, страшно и приятно.

Май че най-съсипана от всички се чувствуваше Ана Инокентиевна. Днес тя не отвори дюкяна, а седеше в спалнята полусъблечена, заобиколена от клюкарки, бабички, врачки, плачеше и лудо крещеше:

— Татенцето ми ще осъдят!… Татенцето ми ще осъдят!…

В своята искрена печал не оставаше по-назад от нея и дякон Ферапонт. Прохор го беше довел от Урал като изкусен ковач. Той с цялата си душа беше привързан към Прохор. Колко пъти бяха ходили заедно на опасен лов. Веднъж една мечка притисна Прохор — с един замах на тежката секира ковачът отведнъж почти отсече рунтавата глава на звяра. Прохор не му остана длъжен — увеличи двойно заплатата на ковача и му подари една хубава пушка. Прохор, както и всички други, винаги се учудваше от гръмоносния му глас. Веднъж едно стадо крави, изплашено от страшния рев на Ферапонт, долетя от пасището в селището, а бикът се втурна в блатото, затъна там до ушите и се удави.

 

 

Когато Нина Яковлевна заминаваше на гости или на поклонение, Прохор го удряше на гуляй. Вземаше със себе си ковача в някоя лодка и го караше да пее разбойнически песни.

Ех, дълго ли трябва

да моля съда,

че да ми наложи

с камшика гърба…

Песента се лееше мощно, удряше се в скалите, носеше се на всички страни плътно и силно. Работниците, които се суетяха около своите работи, оставяха за момент заниманието си, вслушваха се и казваха:

— Гуляе с Ферапонт.

За да угоди на Нина и да издигне ковача, Прохор му каза веднъж:

— Слушай, Ферапонт… Искаш ли да станеш дякон?

— Необразовани сме ние — с голяма надежда в сърцето се ухили широко ковачът. — Е, вярно, добре можем да четем и пишем.

Без да напуща ковашкия цех, той постъпи за половин година при отец Александър за подготовка, по настояване на Прохор се ожени за дъщерята на отец Ипат от Медведево, живя известно време в околийския град, дето и беше ръкоположен неотдавна за дякон. Преди женитбата си ковачът има такъв разговор с Прохор:

— Прохор Петрович, ами аз имам невяста в Урал… стопанка, Лукерия.

— Деца имате ли? Обичаш ли я?

— Съвсем не.

— Документите ти в теб ли са? Паспортът, кръщелното…

Ковачът ги подаде. Прохор ги хвърли в печката и каза:

— На̀, сега си ерген.

А на пристава заповяда да изпрати на Лукерия сто рубли и официално съобщение, че нейният мъж „по божия воля умря“. Така по каприз на Прохор Лукерия овдовя, ковачът стана дякон, старата мома Манечка, дъщерята на отец Ипат, се омъжи.

Велики дела може да прави Прохор. Та как да не оплакваш загадъчната смърт на такъв човек?! Дякон Ферапонт не отиде в ковачницата, от сутринта почна да пие, седеше на пода, пийваше по глътка, похапваше необелени картофи и през сълзи жално извиваше полугласно:

Вечная па-а-мят…

Чипоносичката дебеланка Манечка — един аршин по-ниска от него — в джоба да я сложиш, имаше неограничена власт над своя мъж-великан.

— Сядай на пода. Ето ти една бутилка. И да не си посмял друга да искаш. Реви, ама по-тихо — хора минават по улицата.

И бършейки сълзите си, дяконът тихичко проплакваше:

Со святими упо-ко-ой…

А Манечка, запретнала ръкави, месеше тесто.

Иля Петрович Сохатих прекара нощта на риболов; той научи печалната новина едва тая сутрин. Замаян и разстроен от безсънната нощ (хвана две щуки и две мрени), той не можа да съобрази веднага: да жали, или не? Но като отложи по-подробните размишления по този повод за след обед, от приличие също реши да жали и незабавно изпадна в печал. Ала ето ти беда! Книгата „Добрият тон, или как да се държи в обществото младият човек“ не му даваше необходимите наставления. Сватби, кръщенета, именни дни — от тия работи колкото щеш, а за погребения няма. И това ми било книжка! Хе-хе!… Той реши да действува по свое усмотрение, като съгласува постъпките си със здравия смисъл. Облече черния си костюм, забоде на ръкава си траурен креп, поупражни се пред огледалото, като отпускаше ъглите на устните си, как да придаде на лицето си набожен вид и се запъти да изкаже съболезнованията си на Нина Яковлевна.

С увиснали устни той влезе в кухнята, ръкува се с Настя и я помоли да доложи на госпожата. В това време у Нина Яковлевна ставаше съвещанието — тя се престори на болна и не излезе. Иля Петрович помрачня, въздъхна, извади визитната си картичка със златни ръбове, добави на нея „убит от скръб“, помоли да бъде предадена на вдовицата, изяде предложената му от Настя пирожка, каза „адю“ и си отиде, като си свирукаше.

Във всички предприятия работниците, въпреки подвикванията на десетниците и майсторите, заплахите с глоба, работеха днес през куп за грош.

Чести и дълги пушения, разговори, приказчици. В очите, в думите, в движението на мускулите — напиращо навън злорадство.

— Пукна — така му се пада. Трябва да празнуваме днес, а не да превиваме гръб. По-лошо няма да стане. Сто пъти по-добре ще стане. На този човек, дето го е пречукал, всичките грехове са простени. Ние и самите се канехме…

— Какво? Какво, какво?!

— Ами нищо. Мина-замина.

Десетниците, отговорниците гълчаха работниците поради своето обществено положение, възпираха ги, но самите те плуваха до гуша в съблазънта на радостта. „За работата ще се залови господарката, чудо ще бъде. Заедно с нея — Протасов — управител. А онзи пукна и — много добре.“

След обед мнозина не отидоха на работа. По заповед на пристава двете казьонки^[12] и петте пивници бяха затворени. От кръчмарките бе закупен и изпит от работниците всичкият спирт. Арестът беше претъпкан с гуляйджии: влачеха пияните в банята и в склада за чугунените отливки. Урядникът и стражарите се разправяха с пияните по своему. Пияните ритаха, плюеха в омразните мутри на насилниците, заканваха се:

— Почакайте, гадове! Сега всичко ще се обърне с главата надолу.

Общата маса на работниците, завършила трудовия ден, беше трезва, не позволяваше буйства, но все пак работниците пееха песни, викаха „ура“, намислиха дори да изберат делегация, която да отиде при господарката и Протасов „с поздравление“, но бяха благоразумно разубедени. На някои къщи и почти на всички бараки са окачени празнични знамена. Стражарите ги смъкваха, но хлапетиите пак ги окачваха.

Алберт Хенрихович Кук, който беше в цветущо здраве, също обяви стачка днес, остана си в къщи. С мистър Кук това е небивал случай. Още сутринта заповяда на Иван да му даде една бутилка коняк и никого да не пуска. Иван беше крайно учуден. Не по-малко от Иван учуден на себе си беше и самият мистър Кук. Такова малодушие, такава отпадналост на духа никога не му са се случвали.

Би трябвало веднага да отиде и да падне в краката й, да моли, да проси. Ала волята, мисълта са парализирани. „Хайде, една за смелост. Хайде, втора… Хайде, трета. Сега или никога, сега или никога.“

— Иван, нов бутилка! Дръвник! Вчера ослепел, утре не видиш?!

„Да, трябва да отида, трябва да отида. Във всеки случай — шансове има. Протасов е социалист, материалист — долу, не влиза в сметката; Парчевски е хлапак, глупак, комарджия — долу! Кой още, кой още, дявол да го вземе?! И така — шансовете са осемдесет и пет на сто.“

— Иван! Обувките… Най-добрите.

Той събува плъстените пантофи, но душевната парализа отново поразява волята му. Звъни телефонът, мистър Кук взема слушалката с трескавия поглед на луд:

— Кой? Протасов, вие ли сте? По дяволите! Аз не съм в къщи…

„Да, да, трябва да отида, трябва да отида… Но аз като че… вие… вие… сте малко пиян.“

— Иван! Аз пиян?

— Съвсем не, вашескородие.

Той си спомни онази отдавнашна среща с Нина. О, как я обичаше той тогава и как я обича и днес! О, как я обича! Така не може да обича нито един русин, нито един немец, нито един французин. Даже Шекспировият мавър не е обичал така своята Дездемона, както той обича мадам Громоф… нещастният, как се казваше, как се казваше това?… Нещастният вдовиц… Заради нея може би той и се е заврял в тази дива страна, с този див човек Прохор Громоф…

— Господарю, ще вечеряте ли?

— Как, как, как? Аз още не млього закусил. Пий!

Иван пие.

— Върви си!

Иван си отива.

Да, да. Той помни много добре. Горичката. Сърпът на месеца отдясно и — тя. Той падна пред нея на колене, допря чело до нейните прашни пантофи. Тя го повдигна, каза му нещо, но тогава той беше глух и с двете уши, беше безумен, викна: „О, да, о, да“ — и стреля с револвера. Искаше да се убие. Но… куршумът отлетя нагоре. Нещастен случай. О, да! О, да! И чак след една седмица по някакво чудо той ясно си спомни всички нейни думи. Тя каза: „Аз ценя вашите чувства към мен. Ще ви уважавам, ще ви обичам като чудесен човек.“ И добави: „Не повече…“ Тази нейна фраза той издълба завинаги в сърцето си. Длетото беше страстта, мъчителната жажда за постигане. А последните думи „не повече“ (той разбра техния смисъл) отидоха от сърцето в черния дроб. Те го терзаят, те му пречат да живее спокойно, те са горчиви като жлъчка…

Всичко в този свят може да се превъзмогне. Можеш да вдигнеш във въздуха скала, да пуснеш река да тече по друго корито, можеш да победиш сам себе си. Но жената? Как да я спечелиш, с какво вълшебно биле да я привържеш към себе си?… Кой, кой? Кой ще отговори?!

— Какво?

Пред него е Иван. Той се люшка наляво-надясно, прикляка, подскача до тавана. И всичко се люшка, прикляка, подскача. Мистър Кук се е опрял здраво с крака в пода, а с ръце се е вкопчал в горната дъска на масата. Но подът се люлееше като люлка, а отрупаната с чертежи работна маса се мъчеше да се изкопчи от ръцете на своя стопанин и да полети в пространството. Мистър Кук хлъцна и се вторачи между двете очи на Иван.

— Седни, Иван… — каза той със слаб глас.

Иван се подчини.

— Иван! — Мистър Кук отдели ръце от масата и без малко да падне на пода. — Иван! А изведнъж ти и аз станем… утре… след някой друг седмиц млього, млього богати. О, аз ще съумея да уредя работата, пофярвай, Иван… — Той поотвори малко очи — Иван го нямаше, седеше Протасов. Отвори по-широко очи — вместо Протасов беше Парчевски; ококори се и разтърка очи — Парчевски изчезна и вместо него е той, той самият мистър Кук, двойникът.

— С кого имам честта?

И мистър Кук хвърли срещу самия себе си тежкото преспапие. Огледалото, пред което се бръсна сутринта — се пръсна на парчета и се катурна от масата.

— Ха-ха!… Фено-о-ме-нално!

Да, да… Все пак трябва да върви колкото се може по-скоро. Настъпил е последният час и мистър Кук трябва да се представи на своята дама. Мистър Кук е възпитан прекрасно. Мистър Кук е напълно сигурен, че дамата ще предпочете именно него. О, мистър Кук скоро, много скоро ще стане милионер. Да-да-да…

— Иван!… Дай! Млього най-добрите…

— Какво?!

— Гаща, гаща, гаща!

— Моля ви се, господин господарю! Какви гащи?! Нощ е. Вие благоволихте да излочите две бутилки коняк.

— Млього ти глупак… Рюска добър пословиц казва: „Който се опарил с мляко, обърне на водка…“ Хайде, живо, живо, живо!… Бутилка водка!…

— Няма да ви дам, вашескородие… Ей богу, няма да ви дам. Благоволете да къртите…

Мистър Кук го изгледа с добродушна усмивка, щракна с пръсти и долепи ухо до масата. Масата бучеше, люлееше се. До мистър Кук пристъпи Нина, поглади косата му и грижливо го поведе към ергенската му кушетка.

— О, богиня!… Вие ли сте?…

— Тъй вярно, господарю, аз… — рече Иван, като го крепеше под мишниците.

Удари дванадесет. А към един часа през нощта дежурният в пощата стражар донесе на Нина наведнъж четири телеграми-отговори.

9

Инженер Парчевски се върна след вечерната среща с очарователната господарка в абсолютен възторг от себе си. Неголямата му квартира — две стаи и кухня — беше мебелирана царски: от практически цели Прохор Петрович не жалеше пари за това. Пан Парчевски се приближи по мекия килим до голямото огледало. Погледна го щастливото лице, брадичката и устните се усмихваха, а очите си оставаха сурови и надменни.

— Вид горд, самостоятелен и… мил — каза той. Огледалото повтори след него дума по дума като папагал.

Ами че естествено. Та няма побеляващата глава на Протасов да се мери с младия ясновелможен пан, в чиито жили тече може би кръвта на самия крал Ян Собески. Пък той великолепно забеляза и отношението на господарката към този руски дръвник Протасов. Обикновена дружба, изгодна за страните, а пък всичко друго са глупави дрънканици на побърканата Наденка. Че то иначе не може и да бъде: в пани Нина е прекалено силна вярата в бога, пък Протасов… Ха-ха!… Нека, нека, толкоз по-добре.

Като го изпращаше до антрето, дори по-нататък, до самата външна врата, пани Нина му каза с благодарен глас:

— Мили, мили Владислав Викентич. Аз много ценя вашата преданост към мен… Само вашето младо сърце е могло да разбере целия ужас, който ме е обзел сега. Наистина ли ме обичате? Благодаря ви. Прощавайте, мили.

Макар пани да не каза тези думи, а дори съвсем други, тя би казала именно така, ако този проклет простак Протасов не бе показал на вратата своята булдожка кратуна, та всичко да види, всичко да подслуша със своите магарешки уши. О, пся крев!…

— Цо то бендзе, цо то бендзе^[13]?…

Като се хващаше за слепоочието и плуваше в златни мечти, пан Парчевски мина по килима до писалището и започна да съчинява телеграма до свой приятел в Питер.

Тази нощ мнозина, които бяха успели да научат скръбната вест, изобщо не спаха.

Не легна и Кети. Тя не можа да се реши да отиде сама при Нина. Кети живееше в една широка стая у женения механик. Чист креват, книги, портрети, навсякъде цветя — стаята благоухае. На възглавницата, пъхнала муцунка в рунтавата си опашка, спи питомната катеричка Леди.

Няма покой за девойката. Институтка по възпитание, по-млада приятелка на Нина, тя я обожава. И целият й вътрешен живот е в задоблачни мечти. Тя обожава също така и Протасов, а май че обожава малко и Парчевски. Но тя е слушала много лоши работи за него и сърцето й винаги го е изтиквало на заден план.

Интересно е да се надникне в нейния дневник. Тя цялата е отразена в него.

„17 юли. Вчера, като се къдрех, изгорих челото си. Ангелът Нина ми подари шишенце парижки парфюм. Акъла ми взе. Нежен, но много траен мирис.

21 юли. Днес се къпахме заедно с Нина в тяхната баня. Много съм отслабнала, но съм се разхубавила. Краката ми са дълги. Много жалко, че не съм балерина. Но вече е късно. Сега съм на 25 години. Предполагам, че съм отслабнала от този непоносим А. А. Пр. Стори ми се, че ми прави мили очи. Но аз зная, той обича Нина, а на такова нищожество като мен — плюе. Мисли ме за хлапачка.

30 юли. Татенцето пише, че местят техния полк в Рязан. Той е назначен за командир на полка. Парчевски ми стисна ръката двусмислено. Сладур е той. Присънва ми се особено. Нескромно.

1 август. Протасов никога няма да се ожени за мен. Макар Нина да ме уверява в обратното, по всичко виждам, че тя не е равнодушна към него, тя хитрува с мен. Леди подмокри възглавницата ми е нещо много жълто като гумигут. Колко жалко, че тук няма лимони. Липсват ми лимоните и портокалите. Тъгувам и за мама. Защо умря тя толкова рано?

23 август. Доста отдавна не съм писала. В мое присъствие Протасов каза на Нина, че ако се ожени, то ще е за съвсем младичка девойка, наивна като цвете, и ще се постарае да я възпита, да я направи достоен човек. Забелязах как устните на Нина трепнаха. Протасов каза: «Но това никога няма да стане.» Той е някак си загадъчен. Всички са убедени, че той е на страната на работниците. Каква низост!“

В същия дух. И ето сега, в тази глуха нощ, тя вписа: „Догоряха светлините, повехнаха цветята. Моето нещастно сърце предусеща, че Нина ще се омъжи за Протасов. Тя е умна. А освен това аз имам за туй факти. А за мен, горката, кой? Парчевски? Ех, нищожество, нищожество! Оцет не стига в моя живот. Оцет!“

Тя се съблече; без да се помоли на бога, се хвърли в кревата и почна да мисли не съвсем скромно за Парчевски.

А по това време Парчевски вече два часа седи при пристава.

Пиха чай. Приставът пухтеше. Разговорът веднага премина на събитието. Приставът беше с копринена, извезана от Наденка синя рубашка с шнур и приличаше на затлъстял кръчмар. Като сложи на дланта си чинийката, той подуха горещия чай.

— На вас, Владислав Викентич, се доверявам — рече той. — Вие сте наш. А тази лисица Протасов, охохо! Това е дявол и половина, ще ви кажа аз.

— Напълно съм съгласен…

— И ако, боже опази, завърти главата на господарката — а това е напълно възможно, — тогава… сам разбирате… Нито аз, нито вие… Че той ще ме унищожи.

— Не бойте се — рече Парчевски. — На моя вуйчо е известно туй-онуй за Протасов. Ами че той е якобинец, социалист чиста проба.

— Истина, истина — подзе Наденка. — С очите си го видях как една нощ излизаше от сборище…

— Ама той ли беше?

— Той, той, той!… Бре-е? Мен да ме излъжат? На̀…!

Пан Парчевски се посмръщи малко от грубата фраза на Наденка.

— Този Протасов аз отдавна съм го пипнал… — И приставът избърса мокрото си лице с пешкир с петлета. — Ама беше под закрилата на покойния Прохор Петрович.

— Ах, така ли било? Странно. Аз не знаех.

И Парчевски записа в паметта си тази фраза на пристава.

— И знаете ли какво, миличък Владислав Викентиевич… — Приставът се разходи из стаята, перна с пръсти една пълзяща по печката хлебарка и прекара краищата на пръстите си по бухналите си мустаци. Той седна на канапенцето, в тъмно, и вторачи волските си очи в Парчевски. — Знаете ли, аз исках, Владислав Викентиевич, да се посъветвам с вас.

— На вашите услуги — отговори Парчевски и се обърна към скрилия се в полумрака пристав.

— Наденка, слез в мазето да донесеш малко гъбки… И вишновка там има… нали знаеш, в буренцето… Пресипи в шишенцето. — Наденка запали фенера и излезе. Приставът заключи вратата след нея и пак седна в тъмното. — Работата е следната. Както ви е известно, а може би и не ви е известно, покойният Прохор Петрович ми дължи четиридесет и пет хиляди рубли. Всъщност петдесет, но той ми оспорваше пет хиляди, ха нека е неговата. Към двадесет хиляди той взе от мен още в село Медведево, имаше там една неприятна работица, по която, след делото, той излезе прав. И сега… — В корема на пристава силно заруча; той изчака един момент. — И сега, представете си, аз нямам документ от него. Измамих се. Сега ще говоря направо. Аз трябва да скалъпя едно фиктивно документче със задна дата с моя подпис и с подписа на някой благороден свидетел, пред когото аз съм връчил парите на Громов. Понеже ще представя този документ в канцеларията за заплащане, а може би и в съда, благородният свидетел трябва да бъде човек известен и вън от всякакво подозрение. За услугата плащам на свидетеля, въпреки моята сиромашия — приставът хлъцна, — пет хиляди рубли. Хиляда рубли от тях мога да дам като аванс ей сега, още същата минута. — Приставът пак хлъцна. — Не можете ли да ми препоръчате такъв човек?

Сега заруча в корема на Парчевски.

— Н-н-н-е зная — проточи той и заскърца със стола. — Трябва да помисля.

Той не виждаше лицето на пристава, затова пък приставът отлично виждаше неговите засвяткали очи и веднага съобрази, че пан Парчевски няма да мисли дълго.

Обаче той се излъга. В изобретателната, но не бързо съобразяваща глава на Парчевски се завъртяха доводи „за“ и „против“. Разбира се, пет хиляди са пари, но… Ако пани Нина наистина стане негова жена. Тогава Парчевски ще трябва да доплаща на пристава четиридесет хиляди от своя джоб.

— Разрешете да ви дам отговор след известно време.

— Сега…

— Не мога, моля ви се.

— Сега или никога. Ще намеря друг…

Тръпки побиваха Парчевски. Приставът се приближи до него, извади от джоба на широките си цигански шалвари портфейл и хвърли на масата пачка нови банкноти:

— Сега… Е?

Руменината от бузите на пан Парчевски препълзя бързо на шията. Отлитайки, питомното птиче изчурулика в небето, а дивото сладко го клъвна в сърцето. Пет хиляди рубли, отиване в околийския град, клуб, карти, стохилядна печалба.

— Е?

— Съгласен!

Наденка почука на вратата.

— Ще почакаш — каза приставът и подаде на Парчевски лист да се подпише. Като хипнотизиран Парчевски го прочете и подписа.

— Благодаря — рече приставът. — Благодаря. Тук са точно хиляда. Ако обичате да ги приберете. На жена ми — ни думичка. Жените имат език като мелница. Бойте се от жените… Фу-у! Задух, разбирате ли. Значи, свършихме работицата. Трябва да ви предупредя, че Прохор е мошеник, аз съм мошеник, Наденка и тя е нещо като Сонка Златната ръчица^[14]. Вие, извинете за откровеността, също сте мошеник…

— Ей! Млък!… — скочи пан Парчевски.

— Успокойте се, стоп! — и приставът го накара да седне на мястото си. — Вие сте комарджия… Вие сте съден. Пишете си с един известен в Питер мошеник-картоиграч. Ха-ха-ха!… Мислите, че не чета адресираните до вас писма? Охо!… И така, дайте си ръката, колега!

Парчевски, като лунатик, нищо не съобразяваше, раздруса протегнатата му ръка, извади кърпичка и едва поемайки дъх, избърса мокрото си чело и шия. Приставът отключи вратата. Влезе Наденка.

— Охо! Вишновка! Хайде, за успокоение душата на новопредставения. Надюша, наливай!

— Окропне, окропне!… — шепнешком се ужасяваше на полски Парчевски.

10

Така течеше Угрюм-река в глухата тайга. Съвсем другояче шумяха невените вълни в Петербург.

Впрочем минаха вече няколко дни, откакто Инокентий Филатич напусна столицата. Той успя да прехвърли Урал, да прекоси половината Сибир. Ето той е в един голям град, ето го отива в окръжната психиатрическа лечебница да споходи, по молба на Нина, Пьотр Данилич Громов. По пътя се отби в телеграфа, изпрати телеграма на дъщеря си:

„Пътувам за дома. Жив и здрав. Целувам те бащински.

Инокентий Груздев“

Психиатрическата лечебница се отличаваше с чистота и ред. Въведоха Инокентий Филатич в залата за свиждане. Ясенова мека мебел, саксии с цветя, много светлина. През широкия коридор се виждат стъклени врати; зад тях се мяркаха фигури на групи, на двойки или самотни. Влезе млад, с бърз поглед доктор, с бяла престилка.

— Имате ли писмена поръка да посетите болния Громов?

— Съвсем не. На мен устно ми нареди да сторя това неговата снаха, госпожа Громова.

— А не синът?

— Съвсем не.

— Чудно. Седнете малко.

Докторът нареди на една сестра да донесе от шкаф номер десет папка номер тридесет и пет.

— Нашият болен е особен. Той е и болен, и не е болен. Всъщност, при добро гледане, той може да се държи и в къщи. Предайте това там. Болният почти във всичко е нормален, само понякога бръщолеви врели-некипели, смята сина си за разбойник и убиец.

— Ах, какъв невежа! — удари се по коленете Инокентий Филатич и придаде възмутен израз на лицето си. — Не, дръжте го, за бога, тука. Той е побъркан, непременно е побъркан. Не му вярвайте, господин докторе. Той само се преструва на здрав. Познавам го аз. И на дрънканиците му не вярвайте. Зная го по себе си. Нали и аз си бях загубил ума за известно време.

— Ах, тъй ли?

— Ами как! — заусмихва се радостно, с цялото си брадато лице старецът, като предпазливо придържаше с краищата на пръстите си зъбите. — Така се налоках веднъж с водка и коняк, че без малко не отхапах носа на един жив човек. Повярвайте ми! Престанах да разпознавам хората по физиономия, ето как се бях накандилкал.

— А кой ви излекува? С какви средства? Хайде, хайде кажете — взе да се усмихва и докторът. Беше му приятно да побъбри със здравия, весел старец.

— А че средствата, вижте, са най-прости. То се знае, с пиянство се излекувах.

— С пиянство?!

— Точно така, с пиянство…

— Ха-ха-ха! — заля се от смях докторът. — Напук на стихиите?

— Същата тая стехия, васкородие, така ме грабна, че…

Сестрата донесе папката.

— Ето, гледайте — рече докторът и извади от папката половин топ изписани листа. — Това е колекцията от прошения на Громов до царя, разни министри, архиереи, до председателя на Държавната дума и до някой си Ибрахим-Оглу.

— Така, така. Черкезина. Познавам го.

— Ах, познавате ли го? А ето ви едно писмо за оня свят, за Анфиса. И нея ли познавате?

— Нея не познавам. Тя е убита преди.

— От кого?

— От Ибрахим-Оглу.

Инокентий Филатич млъкна изведнъж, сложи очилата и захвана да чете нескопосания почерк на Громов.

„Ваше императорско величество, царю господарю, вникнете в самото това положение, разберете, моля ви се, във вашия велик дворец с целия царствуващ дом, как моят син злодей ме натика в лудницата. А защо е злодей, никому няма да кажа това, никому няма да кажа, никому няма да кажа, освен на Анфиса на оня свят.“

И пак. „Ваше императорско величество“ и т.н. дума по дума от двете страни цял лист. На края на листа печат с червен восък с копейка нагоре с орела и подпис.

Прошенията до министрите започваха така:

„Велможни сиятелнейши министър господин, вникни в самото това положение“ и т.н.

— А ето писмото до черкезина — пъхна му докторът друг лист.

„Душа моя, Ибрахим-Оглу, верен мой страж, пише ти твоят благодетел Пьотр Данилич Громов, напразно луд изкаран от сина си Прошка, от змийчето. Нали и ти, Ибрахим-Оглу, стоиш в нашата лудница, ти също си луд, само че в друга стая. Аз ти крясках, а ти ми викаше: «Цъ! Сечено!». Глупак си ти, кучи син си ти след всичко това и нищо повече. Но напиши ми отговор, оседлай своя бял кон, моля те, който ти е подарък от мен. И препусни, моля те, до прозореца. Аз ще скокна, тогава ще препуснем при най-главния министър. Пиши, глупако, дявол плешиви, билберница проклета.“

Писмо до Анфиса:

„Анфиса, ангеле най-хубав!

Ти недей стоя

на таз стръмнина,

не поглеждай ти

влажната земя.

Не вярвай, майко моя, не вярвай, дъще моя студена, че са те убили. Никому не вярвай, никому не говори кой ти тури край; само на бога кажи и на мене. Здравей, Анфиса; прощавай, Анфиса! Чакай, чакай, чакай, чакай, чакай, чакай… Ура! Боже, царя пази. А Прошка змийчето е жив. Ние трябва да го убием. С огън да го убием. Всички луди са умни. И аз съм умен. А ти друг път не умирай, диване. Пише Иля Сохатих поради неграмотност. Амин.“

— Облечете престилката. Да отидем при него.

И ето Инокентий Филатич върви през една голяма зала подир доктора. В залата — народ.

— Професорът, професорът! Новият професор!

— При нас, при нас, при нас!… Аз съм недоволен от своя разум. Да се посъветвам…

— Аз не съм професор — говореше пътем Инокентий Филатич. — Мене самия ме водят в стая.

— Ах, побърка ли се, побърка ли се? Ха-ха! Небе и земя, гледай! И тоя откачи.

Инокентий Филатич и докторът се поспряха. На паркета танцуваха двойки. Дрънчеше роял. В отдалечен ъгъл скрибуцаше на цигулка един дългокос, като поглеждаше през прозореца пожълтялата градина. Ето висок черен дякон с расо крачи със съвсем сериозен вид. Ръцете му са издигнати нагоре и встрани, облещените очи са неподвижни. Говори тържествено и отмерено като по свещена книга:

— Твоя правда, моя правда! Твоя правда, моя правда! Правда от Мелхиседек, първа и втора правда!

Красиво момиче, излегнало се върху кадифена софа, жестикулира меко, води любовен разговор с въображаем съсед; милите, ласкави очи са замъглени от недъга.

— Не, не, Дима, вие грешите. Тук няма никого, тук сме сами… Целувайте ме по-скоро!… — Тя цяла се подаде надясно, в пустотата, но изведнъж се улови за главата и с ужас се дръпна: — Мъртъв, мъртъв, мъртъв!…

Сестрата изтича при нея.

Инокентий Филатич въпросително се втренчи в доктора и със страх забеляза в очите на лекаря нещо не в ред: като че гледа и нищо не вижда, като че се вслушва в нещо хиляди километри далече. „Ехе, и той не е с всичкия си!“

— Не ме пипайте, не се докосвайте! — викаше един безумен с дебели проточени устни, целият пъпчив, плешив. Той вървеше, превит одве напред и разкрачил крака. — Внимателно! Ей сега ще се откъсне… — Със смъртен страх на лицето и в гласа той пазеше с разперени ръце някаква висяща пред него въображаема скъпоценност. — По-внимателно! Носът ми виси на косъм. Ей сега ще се откъсне… Тежи осемдесет пуда… Смърт тогава, смърт, смърт, смърт! Варда!

Един зловещо се смееше. Друг със страшно ридание пееше псалми. Трети виеше като премръзнал вълк.

На Инокентий Филатич отначало му беше любопитно, но после се изплаши; лицето му се изопна, краката му се разтрепераха.

— Да вървим — рече той на доктора. — Лошо ми е.

Бяла малка стая, бяло легло, бяла маса, два стола, прозореца — доста високо над пода. До масата в прегърбена поза — ръцете в ръкавите — съвсем не страшен, тих човек.

— Той ли е?

— Да, той е.

Инокентий Филатич го познаваше като рошав широкоплещест селяк с гъста прошарена грива, с голяма тъмна брада, със силен застрашителен глас. Сега пред него е човек с тесни гърди, без брада, без мустаци, с бръсната глава. Само рунтавите бели вежди, надвесени като козирки, придаваха на очите предишния своенравен вид. На Инокентий Филатич много му дожаля за него. Той горчиво се разкайваше в душата си, че в разговора с доктора изтърси от глупост такива необмислени приказки за нещастния безумец.

— Здравейте, ваша милост, Пьотр Данилич!

— Кой си ти? Систент ли? — погледна бегло болният старец.

— Аз съм Груздев, Инокентий Филатич Груздев… Може би ме помните.

— Как не, как не… Помня ви. Грузди^[15] с теб събирахме в гората. Седни, иначе ще те хвана за брадата и ще те накарам да седнеш. Аз съм буен.

Старецът безмълвно седна, като мислено си четеше молитва. Докторът опипа пулса на болния и рече:

— Съвсем не сте буен. Вие сте тих, прекрасен човек.

— Лъжеш! — дръпна болният ръката си от ръката на доктора. — А лъжеш, защото Прошка ти плаща много пари. Само че недей лъга. Не обичам, когато лъжат. Ако бях прекрасен човек, нямаше да стоя в лудницата при теб. — Той се обърна към Груздев и попита строго: „Кой те изпрати теб? Рци!“

— Нина Яковлевна ме помоли, съпругата на Прохор Петрович — каза старецът с душевна плахост.

— Не споменавай Прошка! Не го споменавай! Ще те убия! Аз съм буен.

Изведнъж веждите на Пьотр Данилич замърдаха като на бухал на светлина, сбръчканите му бузи посърнаха, той отпусна бръснатата си глава на масата, скри лице в шепите си и зарида със сух, лаещ плач. Острите му рамене се тресяха, главата му се клатеше, Инокентий Филатич разслабено се изкашля, извади червена кърпа и взе да се секне. Някакъв задушлив мрак плуваше пред очите му, на сърцето му стана непоносимо: „Ех, Прохор, Прохор, да беше видял своя татко!“ — помисли горчиво той.

Пьотр Данилич бавно вдигна глава, попримига с очи, въздъхна шумно:

— Иди си, направи ми тая добрина, Сергей Митрич, приятелю… Излез за минутка.

Докторът излезе, като пошепна на Груздев:

— Не се страхувайте.

Пьотр Данилич се приближи със стола си до госта, хвана му ръката, помилва я:

— А като видиш Прошка, кажи му: татко ти, кажи, макар и да те мрази, но те обича. Не, не, не, не му казвай! — закрещя той, замаха с ръце и с гърчещо се лице се отдръпна със стола чак до прозореца.

— Аз предполагам, че Прохор Петрович ще ви вземе при себе си.

— Ставаше ли дума?

— Ставаше — излъга гостът.

Пьотр Данилич скочи, загърна се с късия, не по ръста му халат и почна бързо, като че се спускаше от височина, да се върти из стаята.

— Сам, сам, сам ще отида — бърбореше той. — Ще кажа да ми залепят мустаци, брада, чорли. Иначе пак ще ме изгони, иначе пак ще ме затвори. Сам, сам ще отида като страшен съдия. Дай да запушим!…

— Нямам.

— Дай да смръкна емфие!

— Нямам. Ето ви питерски портокалчета подарък — и старецът сложи на масата кесията.

— Обичам ги. Тук не дават. Пък и аз съм забравил вкуса им. Ще ги изям. — Той извади един портокал, бързо почна да бели със зъби кората му и да плюе на пода.

— Позволете да го обеля.

— Обели го, Кеша, братко, обели го… — Той приседна до Груздев и бързореко като земна пчела забръмча: — Аз не съм луд, аз съм здрав. Преструвам се, за да не ме изгонят, и пиша глупави прошения за заблуждение. Бих написал, бих съумял да напиша, но ме е страх — току-виж, ме освободили. Накъде тогава? Да си метна въжето ли? Да си метна въжето ли? Или при Прошка? Той няма да ме приеме, пак ще ме затвори някъде, а ако не — ще ме убие. Но ти ме съжали, приятелю Кешка, съжали ме. Моли, придумай Нина, тя е добра. Нека ме вземе. Иначе наистина ще мръдна. Нека ме вземе. Ще живея в едно килерче, внуците ще гледам. Та аз имам много пари, много. Къде са те? У Прошка, у този грабител. Че не е ли така, не е ли така, а? Аз съм едва на шейсет и две години, иска ми се още да поживея. Колко години вече живея тук. Съжали ме, братко, съжали ме, Кешка! За това бог теб ще съжали. Със сълзи на очи те моля, със сълзи те моля, Кешка, скъпи мой, мили мой, вземи ме още сега!… Аз някак си от крайчеца. Помоли и Яков Назарич… Всички помоли… Слушай, слушай! Иди в Медведево, направи панихида за Анфиса. За жена ми направи панихида. А когато се върна, всички ще наградя. И слушай — казвам ти го на тебе като на приятел, — като дойда, ще се спотая, ще се престоря на кротък. А после, като му дойде времето, ще покажа ноктите си и ще изям Прошка като мишка, с кокалите ще го лапна. Без това няма да умра. Без това земята няма да ме приеме. Ярост ме разяжда денонощно. Видиш ли ме на какво съм заприличал? Какъв бях — какъв станах! Злодей е той, злодей, как не се свени муцуната му! Родния си баща… Ба-ща-а-а си!…

Сълзи бликнаха от очите му, той хвърли на пода недоядения портокал и се повали на кревата с лице във възглавницата. Влезе докторът с часовник и с шишенце в ръце.

— Трябва да ви помоля да си излезете. Не може повече. Болният, искате ли една лъжичка сиропче?

Болният ритна с крак и застена. Сърцето на Инокентий Филатич се обливаше в кръв. И на него самия му идваше да се просне на пода и да ридае.

— Прощавай, Пьотр Данилич, ваша милост! Оздравявайте!

— Здравей, Кешка Груздев, здравей! Помни хубаво всичко. Не го ли направиш — ще пукна, но и мъртъв ще идвам при тебе, ще те мъча. Аз съм буен.

Секнейки се в червената си кърпичка, старецът се връщаше от свиждането като от гробища, дето току-що са заровили приятел. Той мрачно мислеше за близки и далечни, за тежката хорска съдба, за собствения си, клюмнал на залез живот, за любимата си дъщеря.

 

 

Неговата телеграма Ана Инокентиевна получи през нощта, прочете я с трепет и се заля в радостни сълзи: „Татенцето е жив и здрав, не са осъдили татенцето.“ Сутринта отиде при Нина Яковлевна да сподели новината, още веднъж да потъгува с господарката за нещастието й. Ала къщата на Громови тази сутрин не беше опечалена: вчерашните четири телеграми бяха поставили в нейния живот всичко на мястото.

Външно Нина Яковлевна изглеждаше много радостна. Но какво беше в душата й — никой, никой не знаеше. Дори Протасов, дори свещеникът, на когото беше поръчан благодарствен молебен за здравето на „пътешествуващия“ раб божи Прохор.

И всеки се отнесе по своему към чудната игра на съдбата.

Мистър Кук, изтрезнял напълно сутринта, бързо скочи от кушетката, протегна се и запали лулата. Заедно със слънцето в лицето му надникна предстоящият кошмар на днешния ден. Не, стига е бил мухльо! Още сега ще отиде при своята мадона и… „Или всичко ще загубя, или всичко ще спечеля“ — опита се да мисли той на руски.

Като подаваше с най-голямо усърдие халата на господаря си, Иван каза:

— Прохор Петрович е жив и здрав. Скоро ще благоволи да пристигне.

Лулата падна от устата на вдървения мистър Кук и се разцепи на две.

Петгодишната Верочка разясняваше на вълка:

— Вълченце сивичко… Татенцето скоро ще пристигне. Честна дума! Ще видиш. Тилиграм дойде.

Вълкът въртеше опашка, лижеше ръцете и лицето й. Той се вслушваше внимателно в разговорите на хората, проникваше се от общото повишено настроение в къщата, често скачаше на перваза на прозореца и дълго гледаше в далечината, дето всеки момент трябваше да задрънчат звънчетата на бясната тройка.

Да! Всеки се отнесе към съдбата на господаря, както му подсказваше сърцето. Пропилият се Филка Шкворен се зарече здравата да не пиянствува, ядеше кълцан лук и пиеше вода. „Ах, беда, беда… Сега ще има да видя!“ Напротив, дякон Ферапонт още от сутринта заседна при кръчмарката, като каза на жена си, че отива в ковачницата да работи. Цял ден пи радостен и за да не чуе Манечка, славославяше с четвърт глас бога, който бе спасил Прохор Петрович от смърт.

Като получи известието, Андрей Андреевич Протасов свирна някак си двусмислено и смръщи вежди.

Работниците се умълчаха. Наваксвайки пропуснатото, работеха с усърдие. Въздишаха.

Угрюм-река влачеше своите води както по-рано. На вид равнодушна към всичко на света, широко и плавно устремена към слънчева далечина, тя миеше земните брегове, дето е определен гробът на всеки.

Наденка и приставът злобно ръмжат един срещу друг като котка и куче, пан Парчевски от сутринта се измъчва от острите пристъпи на силно стомашно разстройство, Инокентий Филатич пътува, Угрюм-река тече.

Но ние сме длъжни да знаем какво бе станало в Питер до тръгването на Инокентий Филатич. На другия ден след произшествието, с разрешение на лекаря, Яков Назарич показа на Прохор съобщението за неговата смърт. Прохор го прочете, усмихна се, а след това се разсмя силно, с целите си дробове, но тутакси се улови за гърдите и болезнено се смръщи.

Още същата сутрин авторът на съобщението, хроникьорът на жълтото вестниче Какин, с люстриново палтенце, с дълга, с цвета на маринована яребица връзка, написа срещу десет рубли опровержение, чийто смисъл бе подсказан от пострадалия.

„СИБИРСКИЯТ КОМЕРСАНТ П. П. ГРОМОВ Е НЕВРЕДИМ

Във вчерашното съобщение за смъртта на г. Громов е допусната досадна неточност. Съобщението беше съставено въз основа разказа на психически ненормалния служител на Громов И. Ф. Груздев, който се беше върнал от баня и там, види се, се е напарил прекалено. Ние днес посетихме лично П. П. Громов. В шеговита форма той ни разказа как предишния ден пийнал с фабриканта Ф. в един от столичните ресторанти и, изглежда, се е отровил там с развалена чига. На връщане в къщи той се почувствувал зле и загубил съзнание. Не е изключена възможността да го е прегазила карета, а може би и автомобил, тъй като пострадалият изпаднал в дълъг тричасов припадък, който бил изтълкуван именно като естествена смърт. По такъв начин за никакви мними жандарми, нито за някакво криминално престъпление, за щастие, не може да става и дума. Редакцията изразява на г. Громов своето искрено и дълбоко съжаление за напечатването на недогледаното съдбоносно съобщение, като прехвърля своята неволна вина върху съвестта на горепосочения душевно болен Груздев.“

Прохор изслуша и одобри съобщението, прибави на репортьора още десет рубли и бележката доби блестящ завършек:

„От своя страна редакцията счита за свой дълг да изрази нескриваната си радост, че един такъв крупен комерсант като Прохор Петрович Громов, славата за големите дела на когото все по-широко и по-широко се разпространява из нашето отечество, е здрав и невредим. Такива дейци от европейски мащаб са много необходими на Русия. Молим другите вестници да препечатат това.“

— Отлично — рече Прохор. — Ако съобщението бъде напечатано изцяло, ще получиш още двадесет и пет рубли. И следи другите вестници. За всяко препечатване — също по четвърт стотарка.

Щастливият репортьор, като превиваше до крайна възможност гърба си, три пъти се поклони на Прохор, три пъти удари патетично копринения си каскет по дланта, издаде назад хилавия си задник и в знак на висока почит към господаря започна, удряйки токове, да се отдръпва гърбом към вратата.

Полицията също така не можа да научи нищо от Прохор освен данните, които той даде на репортьора и свръх това сто рубли за безпокойството. Прохор разбираше отлично, че да цапа и позори името си без всякаква надежда за успех — е неизгодно и глупаво. Какво пък… разни работи стават. Той изяде една плесница от оная стерва, понесе побой от мръсниците — поука занапред. Спомняше си ясно всичко, което стана с него онази вечер, но — нито дума нито на тъста си, нито на Инокентий Филатич. Всичко скрито-покрито.

Обаче това впоследствие, и то доста скоро, цялата истина стигна до Парчевски и чрез Наденка беше доведена до всеобщо знание.

Прохор го лекуваше първокласен доктор. Побоят беше силен, на който може да издържи едва ли не само кон — ала юнашката натура на Прохор превъзмогна всичко: след една седмица той беше пак така бодър, енергичен.

Деловите дни и вечери на Прохор Петрович са изпълнени с грижи. Заседания, съвещания, тичане — ту в железопътния департамент, ту в учрежденията на минното ведомство. Той си подбира инженери, техници. Той трябва да започне големи работи по построяването на крупни работилници и оборудването на новия рудник. Освен това — изпълнението на взетия търг: прокарването на две шосета в тайгата и железопътна линия до магистралата. Тази последна сделка за милиони е наполовина с държавната хазна. Той сключи договори с трима инженери и шестима техници. След месец трябваше да бъдат на мястото при него. Путиловският завод привършваше нужните на Прохор механизми, заводът „Сан-Гали“ — чугунените отливки.

Прохор нареди на Инокентий Филатич да се готви за път.

— А ти?

— Аз ще тръгна след седмица подир теб. Трябва да се отбия в Москва. Ще заложа механичния завод в търговската банка.

— Защо?

— Не знаеш ли? А отгоре на всичко се смяташ за комерсант… Кютюк!

Два дена тримата заедно ходеха из магазините, избираха подаръци за домашните си. Прохор поръча на фабриканта Мелцер за десет стаи скъпа мебелировка ампир, рококо, жакоб — от карелска бреза, птичи явор и махагон с бронз. Инокентий Филатич пък взе като подарък на Ана Инокентиевна малко пръстенче с тюркоаз и за украса на салончето — една оригинална дреболийка: бронзово кученце на каменен пиедестал; в хълбока му е вдялан часовник, вместо махало — въртяща се опашка, а в такт с опашката кученцето изплезва червено езиче. Старецът можеше да си накупи най-различни неща, но нямаше пари, а Прохор категорично отказа да му даде дори сто рубли, като с право се боеше, че Инокентий Филатич може на прощаване да се запие. Ето защо старецът — голям любител на зрелища — за последен път отиде в Александринския театър не в партера, а на балкона. Тук едва не му се случи една голяма неприятност. В антракта, наведен през парапета, той наблюдаваше публиката долу. Изведнъж:

— Миша! — завика той. — Миша! Чувай, Миша… Ама че глухчо…

Миша със сиво пепитено сако — седеше в края, на местата зад креслата, и четеше вестник. Инокентий Филатич поиска бинокъла от съседа си и когато оптическите стъкла докараха Миша почти в упор, старецът се заусмихва и тихо го поздрави:

— Здравей, Миша! Аз съм горе.

Но Миша бе като истукан. Тогава Инокентий Филатич извади от джоба си една нахапана кримска ябълка и я запрати в гърба на Миша. Но ръката го излъга, ябълката улучи шиньона на седящата до Миша дама. Старецът бързо сложи бинокъла, но усмихнатото му лице внезапно се удължи: скочилата дама и Миша с негодувание гледаха нагоре. Майко мила! Та това съвсем не е Миша, не е приятелят от Апраксин, у когото старецът беше вчера на гости; това е някакъв бръснат дядо с очила.

— Как се казвате? Елате с мен.

И върху рамото на Инокентий Филатич легна ръката на старшията.

А там, на стълбата, след строга бележка, старецът беше пуснат с чест на свобода срещу три рубли.

— Ама че история! Кого ли пък тупнах? — ругаеше се огорченият Инокентий Филатич, неуспял да погледа двете действия на „Не се качвай на чужда кола“.