Чувствувах се като същински надзирател на каторжници-гребци в галера, стъпил на сухо и високо с румпел в ръка, докато моите приятели, облени в пот, бъхтеха ритмично с дългите си гребла, които изнасяха едновременно, сякаш бяха крачка̀ на стоножка.

Това бе едно вълнуващо изпитание, което по начало възнамерявах да проведем, но досега не бяхме имали възможност. Искахме с гребане да напуснем пристанището, а след като Тору и Карло се качиха в гумената динги да снимат, останахме само осем души на греблата: по четирима на всеки борд и аз на руля. За да координирам действията на гребците, трябваше да се покача върху перилото на мостика, улавяйки горния от двата румпела, прикрепени към всяко едно от кърмовите гребла.

— Готови… двааа!… Готови… двааа!…

Осмината се напрягаха до краен предел, та да приведат в движение тежкия кораб. Мократа берди, плюс пристройките на палубата и целия ни товар, сега сигурно тежеше близо петдесет тона, тъй че всеки гребец трябваше да изтласква теглото на един плаващ слон. Случеше ли се да загубим контрол върху „Тигрис“ и най-нищожният повей на вятъра или най-малката наченка на приливно течение щеше да ни отпрати в нежеланите прегръдки на стоманените и дървени корпуси, завързващи въжета и котвени вериги, принадлежащи на разнородните плавателни съдове, пристанали и закотвени навред около нас. Зяпачите, скупчили се по корабните палуби и на брега, навярно допълнително подтикваха изпъналите мишци мъже да не се предават.

Още преди изгрев слънце бяхме на крак, за да подхванем замислената маневра по-отрано и да се измъкнем от голямото пристанище, докато не се е надигнал вятър и всичко живо наоколо спи. Ала как стана тъй, че вестта за нашето заминаване се пръсна, преди още да сме се сбогували с повечето от местните си приятели, и много хора, неуспели да минат през охранявания портал на пристанището, сега се бяха струпали по шосето край залива. Екипажите на де що имаше кораб в пристанището също стърчаха по палубите и мълчаливо зяпаха, когато ние най-сетне се размърдахме, извъртяхме носа и се отблъснахме от пристана.

Отначало като че нищо не излизаше. После бавно-бавно потеглихме. Много бавно. Едва един възел, но достатъчно, за да мога да управлявам. Със смъкнато платно „Тигрис“ изпълзя от своя док и се запровира между лабиринта от бетонни пристани и стоманени корпуси. Мръсни отпадъци почнаха да се въртят в малките водовъртежи зад нас. По три изсвирвания със сирени отекваха от всеки пореден кораб, който достигахме и отминавахме — салюти, отправени от съвременни мореходни съдове към едно копие на техните най-древни предшественици в момент, когато се мъчи да излезе в открито море. Два вертолета закръжиха над главите ни, сякаш да проверят дали наистина си заминаваме. Ескортираната лимузина на негово величество султана профуча по шосето до Порт Кабус, където кортежът на владетеля направи завой и се понесе обратно към двореца в Мускат.

Цялата шумотевица дотук ободряваше плувналите в пот гребци, ала след като отминахме и последния кораб, а пред нас остана голямото разстояние до външния вълнолом, ненадейната тишина подействува кажи-речи подтискащо. В осем часа бяхме тръгнали, сега бе девет и ние почнахме да разбираме що за размери има това грамадно модерно пристанище — доста път ни чакаше, додето заобиколим вълноломната стена, при това от морето задуха слаб бриз и затрудни напредването ни.

Онези от екипажа, които не бяха свикнали да въртят гребла, вече се чувствуваха сериозно отпаднали. Гребците на борда действително бяха ужасно недостатъчно. На древните скални изображения рядко се виждат по-малко от 20 гребла да обслужват тръстиков кораб с порядъчна големина, дори понякога са двойно повече, а ние имахме само осем. С 20 гребла щяхме да прелетим през пристанището с три пъти по-голяма скорост и далеч по-малко усилия.

Преди да се доберем до изхода при крайния вълнолом, бризът се превърна в проблем. Като че изобщо не напредвахме — стената отпред май стоеше все на едно място. Морският ветрец не само спъваше движението ни, ами като напираше леко в едната страна на нашия източен вълнорез, избутваше целия кораб косо надясно и тъй затрудняваше окончателното преодоляване на вълнолома. Кърмовите гребла и двете дъски, спуснати при носа и кърмата, не бяха достатъчни, за да противодействуват на този дрейф, та се наложи да дам почивка на левия борд, докато мъжете от десния загребаха с удвоена мощ, след което гребците размениха местата си.

Силите на осмината бяха на изчерпване, а единственото съдействие на моя милост от румпела бе да държа руля непрекъснато извит и да викам даже по-силно от преди, вече наистина като надзирател на роби с тази разлика, че не щадях и насърчения. Вълноломът приближи. Още сто метра и щяхме да се изравним с дългата стена — там се разбиваха вълните и там щяхме да бъдем свободни на воля да вдигнем правоъгълното си ветрило. Последвалите минути бяха безкрайни. Две гребла сегиз-тогиз пропляскваха безпомощно във водата и в крайна сметка загребваха назад.

След час и половина стигнахме изхода, където океанските талази връхлитаха връз звездообразните бетонни блокове на вълнолома, възправен от лявата ни страна. Щом се изравнихме с масивната стена, вятърът стана неудържим за жалките ни напъни. Едва-едва успяхме да преминем, понеже четиримата гребци на левия борд почти нямаха място за пълни загребвания. А вън тутакси загубихме битката с вятъра и вълните и бавно заотстъпвахме назад, с кърмата и кърмовите гребла начело, към назъбените, многоъгълни блокове. Секунди само ни деляха от катастрофата.

— Вдигни ветрилото! — креснах аз.

Още бе твърде рано за това, но нямахме избор — силите на гребците бяха напълно изчерпани. Положението беше отчайващо; от вълнолома и лодките около нас, пет-шест на брой, дошли да ни изпратят, внезапно се разнесоха уплашени човешки викове и възклицания. Намирахме се точно пред пръстоподобните издатини на блоковете от вълноломната стена. Кърмата вече бе толкова близо, че от перилото на мостика за мен не бе трудно да видя как рой малки рачета се пръснаха на всички страни по камъните, когато кърмовите гребла просвистяха на сантиметри от тях. Жестоко изпълнение. На косъм от провал. Някаква моторница ни подхвърли влекало, докато съсипаният екипаж, предвождан от Нормън, се впусна да вдига ветрилото. Всичко бе готово за рекордно време. Ветрилото се изду. След секунда-две бетонните нокти на вълнолома се плъзнаха зад нас. Бяхме в открито море.

Можехме само да завиждаме на древните шумерски мореплаватели. Колко по-лесно би било, ако бяхме имали възможност да постъпим като тях: да хвърлим котва пред сохарския плаж. Тогава леко с греблата щяхме да обърнем „Тигрис“ по вятъра, докато стои на котва, и нищо вече не би могло да ни попречи да напуснем пясъчния бряг.

Слабият бриз духаше от юг-югоизток — нямаше и следа от крепкия североизточен мусон, който би трябвало да очакваме в средата на януари. Скоростта ни бе толкова нищожна, че просто бе невъзможно да лавираме с нашето малко платно, та се наложи да поемем ветреца откъм десния борд и да заплаваме отново на север по направление в непосредствена близост край масивния черен нос, издаден в морето северно от Порт Кабус. На шега подметнах пред екипажа, че след като бяхме в Макан, сега би трябвало пак да се върнем на север и да посетим долината на Инд. В действителност възнамерявахме да се отправим на юг, към Африка, с надежда, че ще бъдем съпътствувани от попътния северен мусон.

Високите планини и скалистите острови на Оман се виждаха до здрач. После съзирахме само няколко ярки светлинки, които скоро потънаха в морето, а щом падна мрак, само бледото сияние на небосвода остана да подсказва за местонахождението на Мускат и Матра. Ала доста преди да настъпи нощта, пред нас взе да се очертава позната гледка: мачти и щурвалски кабини на далечни параходи се занизаха в непрекъсната върволица по хоризонта на изток. Не след дълго невинните на вид бели къщурки прераснаха в части на грамадни кораби, заредили се един подир друг. Още веднъж бяхме попаднали сред мореходен път, в опит да го прекосим. Кошмарното и безцеремонно странично клатушкане в дълбоките и учестени бразди на свръхкорабите започна отново; не закъсня да се обади и ожесточеното тропотене в съпровод на писклив котешки ансамбъл: специалитет на всеки тръстиков съд в раздразнено състояние. По време на среднощната ми вахта с Детлеф едва се отървахме от сблъскване, когато някакъв товаровоз с умерени размери бе запрашил към нас — смогнахме да извием встрани, само миг преди да ни връхлети.

Призори на следния ден вятърът се обърна от юг-югозапад на север-северозапад и ние хванахме курс на 130°, с издуто ветрило и добра скорост. Следобед изменихме посоката, тъй че да обходим Рал ал Хад — най-източната точка на Оман, където Арабският полуостров под прав ъгъл се скосява към Аденския залив.

Чак тогава взехме да осъзнаваме какъв сериозен проблем е възникнал на борда. Жизнерадостният и весел Норис внезапно бе станал мрачен и особен. Всички знаехме причината за тази промяна. В последния ни ден на суша, като обикаляхме с джипа на Паоло Коста из областта на праисторическите медни рудници, загубихме верния път сред лабиринта от сухи реки и каньони, а друсането по скалисти и чакълести оврази стана толкова жестоко, че нещо в специалната звукозаписна камера на Норис се развали. Кажи-речи, без да помисли за хляб или сън, той не се отдели от нея, полагайки усилия да я оправи с наличните си резервни части, додето не разбра, че поправката може да се извърши само в лабораторни условия. Преди отплаването ни от Оман той телеграфира за случилото се на телевизионния консорциум. Ние се помъчихме да го успокоим с предложението да заеме кинокамера от Тору или Герман, които носеха по една, макар че техните, естествено, не разполагаха със звукозаписно устройство. Ала това подценяване на професионалните му потребности го смаза още повече. Единственият повод, за да бъде Норис с нас на борда, бе възложената му от Националното географско дружество и неговите телевизионни продуценти поръчка да заснеме озвучен на живо документален филм за експедицията, а една обикновена шестнайсетмилиметрова камера не би могла да се справи с тази задача.

Лишен от професионалното си съоръжение, Норис бе заел мястото сред осемте гребци в изнурителната борба за излизане от пристанището на Мускат, ала въпреки този съсипващ труд, щом се озовахме благополучно в открито море и след като при поредния си опит пак не успя да оправи камерата, той поиска да се върне на брега и по самолет да я изпрати за поправка. Повечето от нас вече бяха почнали да поотпускат гласовете си и аз почти се зарадвах, че на борда не действуват никакви звукозаписни устройства. Норис обаче настояваше да бъде свален на брега. Никой в момента не даваше пукната пара̀ за съдбата на филма, а и не би могло да бъде другояче — при този добър вятър всички копнеехме час по-скоро да избягаме от пристаните и крайбрежните скали. И тъй, плавахме с тлеещ проблем на борда. Сега пък Нормън се вбеси от купищата спешни съобщения, които Норис го караше да предава чрез Радио Бахрейн, та от Англия или САЩ да пратят по въздуха необходимите резервни части или направо нова камера до Мускат и сетне оттам кораб да ни срещне някъде в Оманския залив. Нормън имаше право да се сърди — часове щяха да минат, докато се разпратят всички радиограми, а ние трябваше да се отдалечим от Арабския полуостров. Би било лудост заради една кинокамера да поставяме в опасност цялата експедиция.

Подир това добродушният дългуч Норис потъна в себе си: гледаше блуждаещо по посока на сушата и сякаш кроеше план да преплува до брега, след като специалната му мисия при нас бе прекъсната ненадейно. Лека-полека ми стана ясно, че работата е сериозна: с всяка измината минута Норис ставаше по-измъчен. Все пак Нормън успя да предаде чрез Радио Бахрейн отчаяните му съобщения. Бахрейнският радист Франк де Соуза се бе превърнал вече в задочен член на групата ни — той бе единственият човек от външния свят, който съумяваше да долови позива на нашия проклет предавател, връчен ни от консорциума, и същевременно да отговори. Почнах да се надявам, че все нещо ще може да се направи за Норис, докато още сме в близост до Оман.

Успешно се бяхме проврели през мореходната линия и сега бяхме отвъд нея, но щом приближихме сушата по посока на Рас ал Хад, отново я засякохме. През нощта имахме чувството, че пътуваме сред прерия, осеяна с пръснати тук-там къщи в тъмнината. Ала илюзията траеше само докато светлините премигваха в далечината. По време на една от нощните вахти, споделена от Юри и Герман, някакъв танкер профуча толкова близо край нас, че Юри бе принуден на бегом да изскача от тоалетната, додето Герман панически размахваше фенера на кърмата.

На третия ден след потеглянето ни от Мускат благоприятният северняк замря и се яви във вид на жалки повеи от изток и югоизток; скоростта ни падна и Норис бе обладан от нови надежди. От пристанището до тук морето бе умерено замърсено, но сега изникна голямо нефтено петно, наръсено с втвърдени бучки катран. С цел да избегнем трафика се насочихме към крайбрежната периферия на морския път, ала не знаехме, че Радио Бахрейн е предупредило всички кораби в района за присъствието на „Тигрис“ в Оманския залив. Още преди да се измъкнем към сушата обаче, някакъв грамаден лайнер, изглежда, се бе засилил да ни прегази, когато неочаквано смени курса, сякаш за да даде възможност на пътниците си да огледат по-добре редкия плавателен съд. После един скромен товаровоз взе, та спря машините си на две крачки от нас и легна в дрейф напреко курса ни, сякаш искаше да прегради пътя ни, и сетне отново забоботи някак припряно, щом стана ясно, че не сме в състояние да преустановим движението тъй лесно като него. Малко по-късно друг кораб се отби от курса си и с грозна скорост се втурна към нас — оказа се малък норвежки товаровоз на име „Брюнет“, който направи два кръга около „Тигрис“ и отмина нататък с мощен рев на сирената си. После приближи един голям руски кораб, „Академик Стечкин“, и повтори същата маневра, все едно танцуваше около коледна елха, докато от мостика се понесе зов: „Юри Александрович!“ и с мегафон ни попитаха дали се нуждаем от нещо. Всичко бе наред, и ние продължихме, колкото е възможно по-бързо, да се приближаваме към сушата, та да избегнем утъпкания път.

По едно време ХП съобщи, че като хвърлял с въдицата си на блесна, уловил някаква голяма риба, толкова голяма, че скъсала влакното и отмъкнала любимата му блесна, преди някой от екипажа да успее да освидетелствува еднометровата й дължина, според твърденията на рибаря. Няколко часа по-късно Асбьорн се гмурна зад борда, вързан на въже, и излезе, пронизал с харпуна си наистина голяма риба. Беше едър долфин, известен още под името дорадо или златна скумрия. За всеобща изненада скъпоценната блесна на ХП беше в устата на рибата, с парче скъсано влакно на края. Рибарят не беше преувеличил размерите. Скоро след това една двуметрова акула закръжи наблизо и се насочи към червения спасителен кръг, който за всеки случай винаги влачехме зад кърмата. Аленият пояс се разтресе два-три пъти, сетне акулата изчезна.

На четвъртия ден над омарата край бреговата линия вдясно съзряхме стръмни планини, докато всички кораби вече бяха от външната ни страна, към открито море. Засега се бяхме отървали от трафика. Ала вятърът взе да се обръща все по̀ на изток и за радост на Норис ни тикаше към планинския бряг. Вечерта Франк от Бахрейн предаде невероятната вест, че нова камера за Норис е готова да отлети за Мускат, стига да почакаме. Какво друго бихме могли да сторим, след като видяхме каква радост озари небръснатия лик на Норис, при това вятърът бе на негова страна. Направихме поворот и поехме обратно на север, успоредно на брега. Негостолюбивите скалисти чукари, които стърчаха сред маранята, май представляваха по-сериозна заплаха от стоманените корпуси сред морския път, а щом с приближаването на нощта планините израснаха все по-диви и близки, ние се помъчихме да насочим тръстиковия вълнорез на „Тигрис“ максимално надясно, доколкото позволяваше източният вятър при нашия курс нагоре по оманския бряг.

Последвалите денонощия бяха от онези, които никой от екипажа на „Тигрис“ не би могъл да забрави. Първо опитахме да се срещнем с една рибарска гемия, наета от нашия посредник в Мускат да ни търси на дванайсет мили от брега край самотното рибарско градче Сур, сгушено сред крайбрежните планини западно от Рас ал Хад. Ала рибарите не ни намериха изобщо и от сегашната ни позиция, заслонени под високи скали и планински вериги, радиостанцията на Нормън не успяваше да установи връзка нито с кораб, нито със суша. Дори Франк от Бахрейн, разположен отвъд всичките тия планини, не можеше да ни чуе сега. Наумихме да продължим на север към Мускат, където по-лесно щяха да ни намерят. Но нямаше как да съобщим за решението си на когото и да било, тъй че оставихме рибарската гемия да ни търси напразно.

Често се случва названието на дадено място да не подхожда на неговия облик, така беше и с Рас ал Дауд, чието име ми звучеше като Свлачището на смъртта, но според Рашад на арабски означаваше само нос Давид. Зърнахме този пуст нос през нощта, осветен от бледото сияние на звездите, потънал в призрачната омара на морските изпарения, и щом го приближихме, тутакси почувствувах, че през живота си не съм виждал място, което да е по-достойно за името на смъртта от тоя безлюден, злокобен нос, възправен в среднощната мъгла подобно исполински надгробен камък, ограден вляво от дълбока и гола долина, зейнала като гроб и загърната в горната си част с плащеницата на мрака под було от белезникави облаци. Никакъв признак на живот. Никакво движение освен пълзящата омара. По всяка вероятност в края на тази тясна долина имаше скрит в тъмнината малък плаж и аз дори изпитвах изкушение да опитаме приземяване под звездна светлина между стръмните скали, но разгледано отблизо, мястото навяваше такъв ужас, че навигаторите се съгласиха с мен да се пазим далеч от отвесните стени, преди да е станало твърде късно.

Зловещият нос вече бе неприятно близко и ние се помъчихме да намалим скоростта с помощта на брезентовата плаваща котва. Ала дрейфът ни на вятъра сега бе прекалено бавен и плаващата котва не можеше да хване — увисна във водата като празен чувал. Нормън бе направил отличен топсел, вдигнат на бамбуков прът, и това бе голям успех. Даваше ни възможност за по-пълноценно управление. Благодарение на него бяхме в състояние да устоим на източния вятър, който заплашваше да ни прати в скалите. Против собствената си воля (но друг избор нямахме) трябваше да се насочим отново към оживената океанска автострада, която се бяхме постарали да избегнем. Щом навред около нас пак плъзнаха кораби при опита ни да прекосим пътя на трафика, вятърът изневиделица изчезна и се превърна в някакви крехки повеи, идващи от най-различни посоки, без да ни позволят да предприемем каквато и да е навигационна маневра. Бяхме се чучнали посред претоварената морска линия, повели борба с ветрилото и кърмовите гребла, та да се измъкнем от пътя на бързоходните океански лайнери и танкери, които прогърмяваха край нас и ни разклащаха тъй яростно, че мостикът за управление заплашваше всеки миг да се изтръгне от тръстиковите снопи и да се катурне в морето заедно с всички каюти и мачти. Карло и Юри бяха навсякъде, мъчейки се да затягат възли и въжета, докато останалите от нас се бореха да изведат „Тигрис“ от тая кошмарна морска магистрала, където не бе мястото на такъв старовремски съд като него.

През нощта обстановката се влоши още повече. При поява на кораб винаги успявахме да забележим светлините му, ала тъй като не виждахме самия съд, изобщо нямахме представа дали се носи право срещу нас, или ще ни заобиколи на безопасно разстояние. По хоризонта светлини изникваха отвред, сетне почваха да едреят, додето накрая можехме да различим сред общия блясък на борда една зелена или червена светлинка. Ако и двете цветни лампи (зелената стои на десния борд, червената на левия) се виждаха едновременно, значи корабът идваше право срещу нас. „Тигрис“ също притежаваше червени и зелени светлини, но поради вятъра стъклото на фенерите ужасно се зачерняше и пламъкът често угасваше. Пък и без това големите кораби рядко оставят вахтен да гледа за такива незначителни газеничета, а от друга страна — гигантските танкери не биха могли нито да спрат, нито да извият, приближат ли на разстояние, достатъчно за да ни забележат от мостика. Наша работа бе да си отваряме очите на четири и търпеливо да следим и за най-бледата светлинка около нас, която после наедряваше дотолкова, че бе възможно да различим отделните лампи. Тогава с помощта на двете цветни светлини, плюс съдействието на една, поставена високо, бяла лампа при кърмата и друга, по-ниска, при носа, бяхме в състояние да определим дали се намираме точно насред пътя на кораба или встрани, съответно отляво или отдясно. Ала дори когато очаквахме да бъдем благополучно подминати, често се случваше да съзрем на фона на нощното небе очертанията на някой колосален корпус при нищожни възможности за измъкване, ако вятърът ни изневери. Ето защо организирахме двойна нощна вахта, та да държим под око всички светлини още с появяването им и тъй да знаем по-отрано дали надясно или наляво ще трябва да се спасяваме. Скоро това се превърна в нещо обичайно, но нощта сякаш нямаше край и ние жадувахме за изгрева, уморени от взиране в мрака, уморени от непрестанната борба с въжа и платна, с ръце, отмалели от стискането на румпели, и крака, изтръпнали от усилията да се пази равновесие, докато „Тигрис“ подскачаше по свирепите изкуствени вълни подобно на костенурка.

С пукването на зората светлините изчезнаха, но не и корабите: сега ги забелязвахме още щом изскачаха на хоризонта с далечно бръмчене на комари, приближаваха с жужене на оси и отминаваха с глух грохот на стадо слонове.

Привечер на петия ден времето се промени. Тежки облаци задъниха хоризонта и в далечината прогърмя. Щом някоя мълния проблясваше на запад, успявахме за миг да зърнем очертанията на крайбрежните планини. Нощта едва бе настъпила и ето че странно съчетание от светлини ни накара да помислим, че встрани пред нас, косо на нашия курс, бавно-бавно се носи коледна елха. Доста се позачудихме и тъкмо взехме да обсъждаме какво може да бъде пък това, когато забелязахме други необикновени светлини от нисък и също толкова бавноподвижен съд, който следваше на известно разстояние първия, и той с намерение да пресече нашия път. И двата плавателни съда се движеха толкова мудно, че за нас щеше да остане време да минем между тях. Именно това аз и Герман се стараехме да сторим, когато Детлеф се качи на мостика и ние му показахме коледната елха. Нашият втори навигатор мигновено схвана каква е работата. Завъртяхме с все сила двата румпела към десния борд и на косъм успяхме да се проврем край ниската кърма на втория съд, който се оказа тежко натоварен шлеп без екипаж. Като капитан от търговския флот Детлеф бе узнал от множеството светлини по мачтата на първия кораб, че той влачи с двестаметров кабел шлеп.

Пъхнах се в главната каюта да подремна малко, преди да е дошло време за нощната ми вахта. Вече бях привикнал да лежа спокойно и отпуснато със затворени очи, независимо че естествената човешка реакция би била да ставам и да излизам всеки път, щом се зададе кораб. Слухът ми долавяше равномерния бумтеж на далечни машини, който лека-полека се усилваше и сетне постепенно отзвучаваше, докато корабите идваха и отминаваха. После неистов предупредителен вик екна от кърмовата платформа над и зад главата ми, последван от настойчивия грохот на буталата в машините на грамаден кораб, който ни приближаваше дяволски бързо и изведнъж се оказа толкова близо, че тътенът му прогони всички като подплашени мишки на палубата. Едва бях подал глава от левия изход на каютата, когато съзрях, че охреножълтите ни ветрила са ярко осветени от нещо гигантско и боботещо, застанало току до отсрещния борд. Щом се изправих, стиснал за опора една ванта, всичко пред очите ми сякаш се завъртя и аз имах чувството, че вървя по някаква градска улица нощем, заслепен почти напълно от безброй светлини, лумнали от висока черна стена. Един облян в светлина кораб изплава от мрака толкова близко до нас, че за момент всичко сякаш се сля в едно: двете бамбукови каюти и черната стена. Но само за момент — после корабът отново се юрна нататък, преди да осъзнаем съвсем добре какво сме видели; остана ни време само колкото да се хванем по-здраво, докато нашият тръстиков кораб бе подет от кипналите талази.

Онези от нас, които бяха успели да изпълзят светкавично на палубата, сега едва смогнаха да разменят по едно възклицание на ужас и облекчение, когато от мостика наново се разнесе викът на Юри:

— Кошмар! Още един! — Гласът на Юри бе удавен от грохота на машинните бутала на втора стоманена стена, която изскочи след първата и профуча успоредно на „Тигрис“, като ни запофичи напречно в дирята си, сякаш небрежно ни отстраняваше от пътя си.

— Това беше контейнеровоз — забеляза сухо Детлеф. — Често вдигат 30 възла.

Застояхме се още малко на палубата, увлечени в коментарии колко е лоша видимостта при липса на луна и звезди. Времето не изглеждаше обещаващо. Решихме да свалим новия топсел. Заръмя. Скоро двамата с Тору трябваше да поемем управлението. Останалите колебливо се напъхаха обратно в двете проветриви бамбукови колибки и спуснаха брезентовите платнища да уплътнят камъшените стени. Заваля силно. Не след дълго хладният дъжд се превърна в порой. Не виждахме нищо, даже и дрехите си. С Тору бяхме навлекли водонепромокаеми костюми, наистина добри за дъжд и морски пръски, но не и за подводно плуване. От небето се изливаха цели потоци и шумът поглъщаше гласовете ни. От глава до пети бяхме наквасени от ледения порой, който проникваше свободно през водонепроницаемата екипировка, та чак обувките ни бяха пълни с вода, като саксии. Комична история, ще речеш — ала не съвсем. Дори когато насочвах лъча на фенерчето си в лицето на Тору, пак едва успявах да различа монголоидните му черти, макар да стоеше на има-няма една ръка разстояние в другия край на тесния мостик.

Като че дочувах нещо. Пуснах светлина в лицето на Тору, да видя изражението му. Той кимна след малко — чуваше също. Бутала. В плющящия дъжд трудно долавяхме дори собствените си гласове, но глухият ритмичен бумтеж от машините на някакъв приближаващ към нас свръхкораб не можеше да се сбърка, освен това се усилваше бързо. Карло, който би трябвало да спи в главната кабина, вече бе успял през тънката преграда от камъш и брезент да чуе подозрителния шум и извика предупредително към нас. И ние не бяхме по-малко разтревожени от него, но и сами можехме да предприемем нещо. Ала какво? Наистина бяхме господари на кърмовите гребла и не представляваше проблем да ги завъртим наляво или надясно. Но къде щяхме да бъдем в безопасност? Накъдето и да завиехме, нищо чудно да се окаже, че сме завили в посоката на кораба; и на бърза ръка щяхме да идем под вълнореза му.

Вкочанени от студ и напрежение, единственото, което можехме да направим, бе да стискаме греблата и да държим вятъра право в гърба ни. Грохотът стана нетърпим — идваше някъде точно зад нас по вятъра и разбуди всички в двете каюти. Навред бе непрогледен мрак — не виждахме ветрилото, ала знаехме, че е изпълнено с въздух и дъждовни струи, понеже усещахме вятъра да духа откъм кърмата. Не можех дори да обърна глава и да погледна зад себе си, защото попътният вятър шибаше дъждовните капки с пълна сила в очите и лицето.

— Не чувате ли машините! — изкрещя отчаяно Карло през камъшената стена.

Повече дума не чух от спътниците си, тъй като грохотът прерасна в кресчендо и корабът ни настигна. Миг по-късно преливах от радост.

— Да — креснах в отговор през камъшената стена, — чувам ги, даже ги и надушвам! — Сетне добавих: — Дори усещам топлината им!

С оглушителен трясък на буталата си гигантът отмина нататък, и то тъй близо до нас, че ние действително надушихме нефтените изпарения от машинното отделение, а за миг аз даже усетих топла вълна да ме лъхва от колосалната стоманена стена, която се плъзна край мен, почти невидима в проливния дъжд, макар да се източи в цялата си дължина досами десния ни борд. В тъмнината, зад плътната завеса от падаща вода, имах чувството, че високо над главата си, на равнището на топмачтата, съзирам смътни светлини. Там горе, въпреки радара си и автоматичното управление, положително не бяха ни забелязали и толкова, колкото ние успяхме да ги забележим. Детлеф сподели от опит, че при проливен дъжд дори радарът не улавя нищо, ако не е в обсега на една миля. В това време даже нашите парчета станиол не помагаха.

Дъждовният параван внезапно изтъня, тъй че сега можехме да различим носа на ладията сред нощната омара; същевременно недалеч пред нас открихме два грозда светлина. Още два кораба. Приличаха на ярки галактики, поели една подир друга да пресекат отляво надясно нашия път; поради слабата видимост ни се стори, че са раздалечени достатъчно, за да минем между тях. Ала в следващия момент осъзнахме, че тия кораби са поразително близко един до друг и се движат с невероятна скорост на неизменно разстояние. Влекач с шлеп на влекало не би могъл да върви тъй бързо. За миг двамата с Тору наблюдавахме вцепенени ужасяващата им бързина, сетне едновременно се хвърлихме върху румпелите, за да извъртим „Тигрис“ колкото е възможно по-надясно. Един неосветен корабен борд се възправи в мрака току пред нас и се присъедини към двете бързоходни галактики в общия им устрем. И трите тела се движеха в пакет; чак после ни просветна, че в същност представляват един кораб. Някакъв тежко натоварен гигантски супертанкер, със светлини само при носа и кърмата, се плъзна пред нашия вълнорез, докато изумително дългата му и ниска средна част, пълна поне със сто хиляди тона петрол, едва се забелязваше над вълните. При силния попътен вятър „Тигрис“ бе много повратлив и навреме се обърна на ляв борд, та да пропусне черното чудовище да мине покрай него, и то толкова близо, че от кърмовата площадка ние без труд различавахме през прозорците и люковете на каютите части от стените им. На ярката електрическа светлина вътре бихме могли да разпознаем и човек, ала явно на борда будни хора нямаше.

Бяхме се напатили достатъчно. Оставихме гигантските танкери да порят морето по своя път край оманския бряг, а ние с помощта на свеж югоизточен вятър се отдалечихме встрани на североизток. Там, в безлюдната част на океана, отново се почувствувахме като човешки същества — в съседство само с морски обитатели, ние престанахме да бъдем лилипути в един свят на роботи без плът и кръв, където екипажът на някакъв си първобитен „ма-гур“ няма сигурност, нито пък има право да я иска.

До зори просторът се огласяше от гръмотевици. Сетне вятърът се обърна от североизток и ни принуди да нагодим под нов ъгъл ветрилото и да променим курса. Ала усилията ни отидоха напусто, понеже яростните повеи сякаш само чакаха да приведем стъкмяването в ред, за да сменят напълно посоката си и да ни ударят от съвсем противоположна страна. Дъждът се върна, този път на свирепи вихрушки, и кърмовите гребла взеха да заяждат, понеже биволските кожи и конопените обвръзки, които ги държаха във вилките им на нивото на палубата и горе при мостика, набъбнаха от влага и се изопнаха. Към десет часа̀ между гъстите облаци успяхме да зърнем мътния лик на слънцето и Детлеф изчисли приблизителното ни местоположение. Оказа се, че сме преодолели обратния път на север — намирахме се на 226° встрани от Мускат, на разстояние петнайсет мили. За зла чест предавателят на консорциума не проявяваше желание да се свърже с никого. Нито с Мускат, нито с Бахрейн, нито пък с някой кораб. С огромен риск бяхме съумели да се доберем отново пред пристанището на Мускат, но никой не знаеше за това. Посредникът с новата камера на Норис сигурно още ни търсеше във водите около Сур.

Сега вече всички копнеехме за тая проклета камера и в продължение на три часа Нормън безброй пъти се качва и слиза по олюляващата се мачта, за да поставя най-различни по дължина и вид антени. После Франк внезапно се яви в ефира от Бахрейн и взе приблизителните ни координати. От него научихме, че някакъв служител от мореходната агенция ни търсел с моторница край Рас ал Дауд, откъдето наистина бяхме минали. Франк сега щеше да се опита да издействува прехвърлянето на пратката за Норис по суша обратно в Мускат, стига да можехме да останем на сегашното си място. По пладне обърнахме носа на „Тигрис“ в пълен кръг от юг на север, тъй като течението надолу по брега бе твърде силно. Бояхме се да не се приближим много до Оман, защото това щеше да означава ново влизане в зоната на оживено корабоплаване.

По пладне ненадейно установихме радиовръзка с някакъв кораб в мускатското пристанище, който телефонира на военноморската брегова станция с 24-часово дежурство. Нашият посредник бе предупреден; той се бе отказал да ни търси около Сур и вече бе с камерата в Мускат. Вълнуващи вести. Особено за Норис, който близо цяла седмица се чувствуваше като дървосекач без брадва. Шефът на мореходната агенция Лейф Тьорнвал обеща лично да донесе камерата, ако доближим още малко до Мускат. В завалелия отново вихрен дъжд, ала с основно направление на вятъра от юг-югоизток, ние продължихме да се придвижваме все по-близо до всяващия ужас у всички ни морски път, додето поредната нощ се спусна над нас, а от кораба, тръгнал да ни срещне, нямаше и следа. Повторна радиовръзка с Мускат или Бахрейн не успявахме да установим, независимо че веднъж Нормън улови един глас, който даваше напътствия за приземяване на някакъв самолет в Хавайските острови. Нашият радист насочи слушалките си към нас и всички чухме един глас с американски акцент да казва: „… поддържай скорост двеста възла и дръж връзка!“ Не ни оставаше нищо друго освен да се присъединим към буйния смях на Нормън при тая трагикомична поръка.

Когато се отправих към постелята си за сън, светлините на Мускат ясно се виждаха, отразени в нощното небе. Вятърът бе паднал за момент. Вече се бяхме приближили дотолкова, че корабите пак се оказаха в неприятно съседство с „Тигрис“, затова обърнахме и се отдалечихме от сушата. Преживелиците от предишната нощ все още бяха твърде пресни. Тази нощ прекарахме при слаб дъжд, на безопасно разстояние извън трафика, като навремени съзирахме далечни корабни светлини и отблясъци от мълнии над Иран, последвани от гръмотевици. След като се напъхахме в спалните си чували или под одеялата, един през друг взехме да споделяме колко е добре да сме по-далеч от безцеремонните изкуствени вълни на свръхкорабите. Детлеф призна, че на няколко пъти през последните два дни е усещал слаби пристъпи на морска болест, а и аз, който никога не съм се чувствувал зле на море, изпитвах тогава болка, сякаш стомахът ми подскачаше нагоре-надолу.

На следващия ден в десет часа Нормън сполучи да влезе във връзка с Бахрейн и оттам научихме, че предишния ден някакъв влекач бил излязъл на осемнайсет мили от Мускат да ни търси, но времето било твърде бурно и влекачът се принудил да се прибере в пристанището. Според прогнозите се очакваше продължаване на лошото време, тъй че днес никой нямаше да излезе за среща.

Светлината през деня беше толкова оскъдна, че ХП трябваше да запали газен фенер, за да може да чете в каютата. Сводестите покриви на спалните помещения бяхме облицовали със зифт, по шумерски, но при силните вихрушки дъждът проникваше през камъшените стени. Четири акули ни следваха през целия следобед. Морето може би изглеждаше кошмарно за тези, които го наблюдаваха от брега, ала за нас беше истинска благодат: дълги талази се редуваха равномерно, докато поройният дъжд заглаждаше всеки по-разрошен гребен. „Тигрис“ пореше водата безшумно като котешка сянка — всички въжета бяха набъбнали и държаха неподвижно дървенията и бамбука. През нощта отново бе толкова тихо, че когато се събудих, бях в състояние да подкрепя ХП в твърдението му, че Карло и Герман хъркат. Дори успявахме да доловим приятното клокочене на водовъртежите, образувани около кърмовите гребла. По време на нощната ми вахта небосклонът се проясни за миг и аз открих, че направлявам ладията към Южния кръст. Късно сутринта небето отново се разчисти и на Нормън се удаде да установи приблизителното ни местоположение, което дори сполучихме да предадем на Радио Бахрейн. Франк отговори на позива ни и съобщи, че пристанищният влекач „Мускат“ е напуснал призори Порт Кабус със скорост десет възла и ще направи опит да влезе в радиовръзка с нас веднага щом се отдалечи достатъчно от сушата.

Същия следобед в три часа „Мускат“ ни засече кажи-речи нос на нос, като щурвалът му се държеше от шефа на мускатското пристанище, а нашият шведски посредник Тьорнвал оживено ръкомахаше сред оманските моряци. Два сандъка с резервни части и една чисто нова кинокамера със звукозаписно устройство бяха предадени на Норис, който толкова се боеше скъпоценната пратка да не цопне в морето, докато се прехвърляше от кораб на кораб, че не позволи на никого да му помогне.

Посредникът ни, обзет от върховно облекчение, че най-сетне ни е намерил, във възбудата си отвори бутилка шампанско и цялата сам я изпи, като щастливо вдигаше тостове към морето и небето, а пък „Мускат“ направи поворот и потегли обратно, за да се прибере в пристанището преди мрака.

Ние от своя страна обърнахме гръб на сушата, вдигнахме топсела над грота и се отправихме навътре в морето. Не ни трябваше шампанско, за да споделим радостта на нашия Норис, седнал веднага на своя матрак в предната каюта, да „повие“ новото си „бебе“, което подхвана познатите си хълцукания, означаващи, че чува всяка казана от нас дума. По заник отбелязахме баснословна скорост от три и половина-четири възла с курс право към открито море. Макан изчезна. Направлението на „Тигрис“ беше неизвестно.

Неизвестно, защото в мен се бе зародило тайно желание да променим доскорошните си планове. В стремежа си да помогнем на Норис ние бяхме проникнали доста по̀ на север, отколкото смятах за възможно през зимния сезон, когато би трябвало да преобладава североизточният мусон. Топселът на Норис позволяваше да развиваме по-добра скорост и оттук възможностите за маневриране се увеличаваха. Оказа се, че имаме богат избор — целия Индийски океан. Още не бе късно да посетим Пакистан и да разгледаме долината на Инд. Изкушението бе твърде голямо и аз ей така, на майтап, два дни поред подхвърлях пред екипажа, че следващият ни престой ще бъде някъде по крайбрежието на могъщата индска цивилизация.

На третия ден обаче шегата остана настрана. Наредих на кърмчиите да обърнат и да насочат „Тигрис“ вместо към Африка към Пакистан. В момента повече от всякога имах причини да навестя тази част на Азия. Исках да видя Мелуха. Досега за мен Мелуха не бе нищо повече от едно невъзможно за идентифициране име, което се среща в шумерските текстове. Отново направих справка с книгата на Биби и прочетох: „Дилмун и Макан винаги вървят заедно, често се споменават в едно и също изречение и нерядко към тях се прибавя трета страна: Мелуха.“

Вече бяхме в Дилмун и Макан. А къде беше Мелуха? Макар че за това никога не бях градял предположения, наименованието все ми напомняше за наименованията, запазили се в Малайзия, като да речем полуостров Малака и Молукския архипелаг. Ала сега, след като бях убеден в точното идентифициране на Дилмун и Макан, имах чувството, че по простата система на отпадане Мелуха трябва да се намира в района на Индската долина. По-близо до древна Месопотамия нямаше друга значителна крайбрежна цивилизация, при това беше намерено изобилие от доказателства за съществуването на връзки между Месопотамия и долината на Инд през шумерската епоха и тези връзки едва ли са били повърхностни, за да се споменава за тях в шумерските текстове. Ако пренебрегнем същественото шумерско понятие „Мелуха“ като неидентифицирано, какво тогава ще остане да замести шумерското название на Индската долина? Би трябвало да има някакво име, тъй като там се е намирала единствената съседна съвременна цивилизация, с която знаем, че шумерите са поддържали оживени връзки.

Шумерите и техните съвременници от долината на Инд имат една съдба: културата им рухва, градовете им биват изоставени, самото им съществуване бива изличено от паметта на оцелелите народи, докато днешните археолози не откриха техните останки и не извадиха отново на бял свят образците на техните изкуства и занаяти. Преди да изчезнат от лицето на земята, шумерите са заменили своето първоначално йероглифно писмо с клинопис, който учените на съвременната епоха сполучиха да разчетат. По този начин думата „Мелуха“ стигна до нас като наименование на един от техните чуждестранни търговски партньори. Ала йероглифните знаци на цивилизацията от долината на Инд, макар да са добре познати и лесни за разпознаване, досега устояват на всички опити да бъдат разчетени, предприети от специалистите в тази област, и ние не знаем нито едно от географските понятия на този изчезнал народ, нямаме представа дори как са наричали себе си и своята земя. Подобно на пръстов отпечатък писмото на хората от долината на Инд не може да се чете, ала където се открие, посочва ръката, която го е оставила.

Индски печати, гравирани с писмени знаци от поречието на Инд и украсени с характерни за долината на Инд мотиви, са изровени от археолозите не само край водите на Инд, но и в далечна Месопотамия. Значителен брой от тях са намерени при разкопки в Ирак — като се почне от някогашните крайбрежни поселища Ур, Урук, Лагаш и Суса, та чак до Киш, Тел Асмар и Брак, който попада в границите на днешна Сирия. Общуването трябва наистина да е било доста пълнокръвно, за да останат дори до наши дни толкова много и така раздалечени един от друг „пръстови отпечатъци“. Най-красивият печат, който съм виждал от долината на Инд, е намерен от археолозите край Тел Асмар в Ирак и сега е изложен в Багдадския музей; орнаментите му представляват няколко реда индийски слонове и носорози.

Подобно на случая с Макан някои учени предполагат, че Мелуха е била в Африка, като пак основават доводите си на надписите, оставени от късните асирийски царе при завръщането им от военни походи по Средиземноморието, в които се казва, че Макан и Мелуха били разположени някъде на юг от Египет. Така например археологът Крамер, който поставя Макан в Горен Египет, смята, че Мелуха е днешна Етиопия. Биби от друга страна, след като разкопките му разкриха оживени връзки на шумерите с Бахрейн, пише:

„Все пак е трудно някоя област в Африка да пасне към текста на урските плочки или към археологическите факти. Само разстоянието е вече оборващ аргумент и макар никога да не съм бил консервативен в преценките си за разстоянията, които търговските плавателни съдове са били в състояние да изминават, аз не мога да пренебрегна факта, че мореходното разстояние между Бахрейн и Африка е два пъти по-голямо от пътя по море между Бахрейн и Индия. Слоновата кост и златото, които са добивани в Мелуха, биха могли да дойдат както от Африка, така и от Индия, ала халцедонът от Мелуха е могъл да пристигне само от Раджпутана в Индия.“

Когато Биби ни показваше своите разкопки на праисторическия пристанищен град в Бахрейн, голям колкото половината от могъщия Ур, Биби действително наблегна, че до самата пристанищна врата, от вътрешната страна, е намерил печат от долината на Инд. Бе открил и кремъчна мярка от долината на Инд и тази находка го караше да подозира съществуването на по-тесни търговски връзки между Бахрейн и долината на Инд, отколкото между Бахрейн и Месопотамия, до която разстоянието бе само една трета от пътя до Индия. Даже преди да се увери с очите си в здравината и плавателността на нашата тръстикова ладия, Биби вече бе изразил своето доверие към древните мореплаватели, извършващи преходи до Дилмун:

„Тези търговци, които са доставяли стоки и са финансирали плаванията до Дилмун, не са влагали парите си в някакво безумно морско начинание, поставило си за цел да търси митичната земя на безсмъртието отвъд хоризонта на познатия свят. За тях това е било всекидневие, така са изкарвали прехраната си. Не бива да си въобразяваме също така, че търговията е била изключително в ръцете на месопотамци. За двама от хората, изброени, че плащат десятък на Нингалския храм, конкретно се посочва, че са родом от Дилмун, затова е съвсем вероятно дилмунски търговци да са пребивавали в Месопотамия, а месопотамски — в Дилмун, докато плавателните съдове на двете страни са поддържали превоза на стоките. През тези първи два века от второто хилядолетие пр.н.е. кораби от други националности също са имали обичай да прекосяват залива до Дилмун и да пристават край бреговете му и под стените на градовете. Корабите от Макан са били тежко натоварени с мед, докато корабите от градовете на цивилизацията в долината на Инд са превозвали, както биха превозвали и днес, дървен материал (а може би и памук, макар че няма доказателства), като добавка към техните по-леки и по-ценни товари от слонова кост, адски камък и халцедон.“

В своята книга Биби дори дръзва да предложи една импровизирана, но интересна теория. Той посочва, че говорещите санскрит арийци, които са навлезли в Индия от север и навярно са подчинили цивилизацията в долината на Инд, са използвали чуждицата млекча за означаване на неарийците — хора, които не почитат арийските богове. И въпросът на Биби: „Възможно ли е Млекча да бъде наименованието, с което обитателите от долината на Инд са наричали себе си и своята страна?“

Доскоро част от Индия, долината на Инд сега бе сърцето и душата на Пакистан. Никой от екипажа на „Тигрис“ не се противопостави на предложението да обърнем на север и да хванем пътя, от който се бяхме отказали след преминаването на Ормузкия проток.

Десет дни плавахме на североизток без други спътници освен няколко патрулиращи акули и един верен кортеж от златни скумрии; за кратко ни навестяваха игриви костенурки и доста едри любопитни делфини. Пъстри тропически птици кацаха на палубата да отдъхнат, а под дъното на „Тигрис“, привлечени от широката сянка, плуваха с нас като стадо домашни животни безброй многоцветни риби — не бях виждал такива количества от плаването с „Кон-Тики“ през Тихия океан. Всеки ден ХП, Асбьорн и Карло за развлечение хвърляха въдици или се гмуркаха в морето с харпун и разнообразяваха нашето меню с два от най-вкусните видове риба: едната бе тъй наречената златна скумрия, която долу в своето царство изглежда великолепно със зелената си, ръждивокафява и яркозелениста окраска, ала преметне ли се на палубата, придобива плоска и несъразмерна форма и сякаш се превръща в сребърен релеф на рибя опашка с глава на булдог; другата бе дъговият стрелец, чието изящно, прилично на торпедо, телосложение оправдава името й не само във водата, но и извън нея. Гледахме да не закачаме риба-спусък^[1], риба-пилот, ремора^[2], както и всички останали риби, които ни следваха, а ако се случеше да се нанижат на куката, преди риболовецът да е отдръпнал стръвта си, бързо-бързо ги изхвърляхме обратно в морето.

Тогава някъде Карло заяви, че по време на нощната си вахта бил чул да цвърчи скакалец. Естествено, никой не искаше да повярва, но сетне аз намерих в постелята си едно от тия насекоми — жълтозелено и голямо колкото пръст. А когато отидох на вахта, долових цвърчене на кърмата, докато от носа долиташе отговор. Скоро всички взехме да чуваме скакалци навред. Виждахме ги да лазят и подскачат по тръстиката и бамбука, дори се осмеляваха на кратки полети над морето, ала никога не забравяха да се върнат на нашата мореходна купа слама. Изглежда, най-добре се чувствуваха сред рошавите краища на тръстиковите снопи при носа и кърмата. Тия скакалци очевидно се бяха качили тихомълком на „Тигрис“ в Оман и заедно с раците, настанили се по тръстиковото ни дъно, никога през живота си не бяха срещали такова изобилие от растителност в безплодните арабски земи, откъдето бяха дошли.

След бурята имахме трудности с поправката на счупената мачта.jpg

В главната каюта авторът разпределя нощните вахти, които се означават на дървена дъсчица. Празнуване на рожден ден около палубната маса с черен хайвер, предоставен от Юри, докато за осветление ни служат батерийните прожектори на кинооператора.jpg

Международният екипаж на „Тигрис“. Горе: навигаторът Нормън Бейкър, САЩ, лекарят Юри Сенкевич, СССР. Долу вляво: Карло Маури, Италия — и тримата ветерани от двете експедиции на „Ра“, вдясно: студентът Асбьорн Дамхус, Дания.jpg

Горе: студентът Ханс Петер Бьон (или ХП), Норвегия, морският капитан Детлеф Зойчек, ФРГ. Долу: авторът с румпел в ръка и „Тигрис“.jpg

Горе: операторът Норис Брок, САЩ, леководолазът Тору Сузуки, Япония. Долу: студентът Рашад Назир Салим, Ирак, и индустриалецът Герман Караско, Мексико.jpg

От време на време извиваше истинска хала и гротът се разпра, та се наложи посред нощ да го сваляме в момент, когато се издуваше като парашут и ни носеше с такава скорост по вълните, че аз сериозно се обезпокоих да не би някой от екипажа да направи погрешна стъпка в мрака. В продължение на 32 часа останахме да се люшкаме в плен на силно течение със североизточен вятър и хвърлена плаваща котва, ала без никакви възможности за навигация. Вече бяхме преминали шейсетградусовия меридиан, т.е. дължината на Рас ал Хад, когато Тору, ХП и Асбьорн докладваха, че ветрилото е закърпено и е готово да заеме мястото си; след това ориентирахме курса си срещу вятъра, доколкото разрешаваше навигацията с допълнителния топсел. Открихме, че морето около нас наново е замърсено. Къпането без въже беше забранено. За пръв път сега забелязахме, че страничните снопи на „Тигрис“ са покрити не само с хлъзгави водорасли и бели гъши мидички с меки раковини и дълги розови мустачета, но и с цели колонии от дребни конусообразни молуски, които принадлежаха към най-разпространения вид от тези мекотели с остри като акулов зъб черупки, тъй че ако не внимавахме, убожданията бяха жестоки. Очевидно и тия животинки бяха пътници без билет, успели да се заловят за нас в пристанищни води още във вид на ларва — за разлика от „Ра“ „Тигрис“ бе прекарал много дни в пристанищата на Бахрейн и Мускат. Много ободряващо телом и духом бе човек да се хвърли във водата край нашия плаващ дом и да погледа колко добре снопите са запазили първоначалната си форма и колко плитко все още газят. Когато плувахме около „Тигрис“ в спокойни дни да проверим състоянието на корпуса, с радост установявахме, че едва половината от ширината на тръстиковите рула е потънала под повърхността, 73 дни след спускането на вода.

Метеорологичната прогноза за Оманския залив и Арабско море за този ден бе североизточен вятър със скорост от 10 до 20 възла, ала около нас цареше пълно безветрие. Нормън предаде на Франк от Бахрейнското радио, че всичките им метеорологически бюлетини досега са били напълно неверни. Ала най-странното бе, че прословутият мусон не бе издувал нашите ветрила без прекъсване в продължение на нито един ден. Вятърът най-често духаше от Иран, но също се обръщаше между североизток и северозапад. Откъдето и да идваше, ние се стремяхме да държим постоянен курс между 60° и 90°, сиреч изток-североизток.

И успяхме. На другия ден след затишието Нормън и Детлеф изчислиха височината на слънцето в зенита и определиха координатите ни: 23°50′ северна ширина и 62°05′ източна дължина, тоест бяхме отдалечени на около 70 мили от азиатския планински бряг, известен под името Макран. Пустият и негостоприемен бряг на Макран започва от Иран и огражда от север Оманския залив, след това преминава на пакистанска територия и граничи с долината на Инд. Като гледах картата, направи ми силно впечатление, че Макран не само фонетично, но и географски е удивително близко до Макан. Различаваха се по една-единствена буква и ги отделяше само тесният Ормузки проток. Не бе ли възможно легендарната страна Макан да е обхващала и двата бряга на Оманския залив и да е господствувала над Ормузкия проток, като медните рудници са били в южната част на страната, а северната е граничила с Мелуха? Тази очевидна възможност ме накара доста да се позамисля, докато постепенно изменихме курса на изток — далеч от безлюдния бряг на Макран, по посока към долината на Инд.

На следващия ден продължихме на изток — отстояхме на някакви си 55 мили от пакистанското крайбрежие. Само някой силен и твърдоглав североизточен вятър бе в състояние да ни попречи сега да стигнем целта си, а именно от тази посока би трябвало да духат преобладаващите ветрове през тоя сезон. Излезе другояче. Южни ветрове взеха надмощие и проблемът в момента бе не дали ще съумеем да се доберем до макранския бряг, а дали ще можем да избегнем опасността да бъдем изтласкани на суша, преди да сме напреднали достатъчно на изток, за да намерим безопасно място за приземяване. Тази част от макранския бряг бе съставена изцяло от скали и непроходими мангрови тресавища.

Намирахме се на 22 мили от Пакистан и всеки миг очаквахме да зърнем суша. Нормън направи справка с мореходния наръчник за западното крайбрежие на Индия, издание от 1975 г., и още на първата страница прочете, че картите за крайбрежна навигация навсякъде отговарят на действителната обстановка, „с изключение на част от макранския бряг“. Научихме, че картите за тия места се основавали на проучвания, правени през миналия век с примитивни средства, и че „се отнасят за области, където внезапно изникват плитчини и съществува движение на песъчливи брегове, или — какъвто е случаят с бреговата линия на Макран — са снабдени с данни за дълбочина, които днес имат съмнителна стойност поради последните (1945 г.) изменения на морското дъно, предизвикани от вулканична дейност“. И още: „На три мили югозападно от Джазират Чахардам през 1945 г. бил забелязан малък вулканичен остров; две години по-късно, през 1947 г., потънал.“

Явно този район предлагаше вълнения с много изненади. Около нас гъмжеше от риба. И от безкрайно много бели червейчета. Нашият професионален алпинист Карло тутакси се превърна в страстен дълбоководен риболовец и извади шест големи долфина поред, преди да мога да му попреча. На Юри му хрумна да окачи част от тях да се сушат на бамбукови пръти. Докато унищожавахме апетитния обяд от долфин с полента^[3], на хоризонта съзряхме бяло ветрило на дау. Движехме се с три възла право към него, ала щом се доближихме дотолкова, че хората на борда да ни видят, гемията направи широк полукръг край нас и изчезна. Ако не друго, поне срещнахме ветроход. Това изглеждаше обещаващо.

На 24 януари взеха да възникват проблеми. Тежки облаци се скупчиха пред нас в небето над Карачи и променлив вятър връхлиташе върху „Тигрис“ на свирепи пориви, които бързо набраздиха морето. Помъчихме се да свалим топсела, преди да е станало твърде късно, ала топенантите, които го държаха, се затегнаха и ветрилото не искаше да мръдне от мястото си. По здрач забелязахме, че мълнии непрестанно прорязват черните облаци над Карачи. ХП върза един нож за късо парче бамбук и след вечеря, когато вятърът прерасна в щорм и вече нямахме друг избор, Нормън и Детлеф се изкатериха до върха на двуногата мачта и крепейки се един-друг, прерязаха топенантите и свалиха бясно плющящия топсел долу. Навремени пълната луна надничаше към нас в моментните пролуки между бързо прииждащите облаци, сетне изчезна напълно, след като с трясък и рев стихията връхлетя върху нас и невидимия бряг на Макран. Споходи ни наистина лошо време.

Спах до вахтата ми в полунощ. После, когато се измъкнах навън с джобното си фенерче и осигурителното въже, за да се кача на кърмовата площадка заедно с Тору, открих, че мачтата е гола: никакво ветрило. Преди Норис и Асбьорн да се оттеглят и да ни оставят по-нататък да се оправяме ние, двамата докладваха, че при всяко преминаване на нов гръмоносен облак по небето вятърът почваше да лудее от вси страни. Та затова било невъзможно всеки път, щом трябвало да оправят ветрилото, да отвързват и завързват шкоти и браси с необходимата бързина, пък и люлеенето бе толкова силно, че те се страхували да не би реята да се счупи и да накъса грота на парчета. Междувременно Нормън бе излязъл да им помогне да спасят ветрилото и сега ние дрейфувахме на плаваща котва, която помагаше да държим кърмата на „Тигрис“ по вятъра. Брегът бе близо и някъде наоколо се очакваше появата на остров, затуй трябваше да бъдем нащрек. Мореходният наръчник за западното крайбрежие на Индия не оставяше и следа от съмнение, че е опасно да се носиш без никакви възможности за навигация в тия коварни води. Слаб вятър взе да се заражда в наша полза откъм Ормузкия проток и след половин час аз събудих няколко души, за да опънем грота, подмятани от разяреното море. Три кита приближиха към нас — чухме ги как тежко дишат в мрака, а при оскъдната светлина съзряхме, че при носа и кърмата на ладията са кацнали две едри бели птици. Ветрилото бе вдигнато, ала щом се изду, вятърът тутакси се обърна от североизток — посоката на мусона. Ако това действително беше мусонът, дошъл да властвува постоянно, тогава имаше опасност никога да не видим пакистанска земя. Едва ли някога желанието ни да се доберем до макранския бряг е било по-силно.

Проучихме отново навигационната карта. Преценено наслуки, би трябвало да се намираше някъде около рибарското селище Пасни. Това още не бе долината на Инд, а Макран. Но цивилизацията от поречието на голямата река е господствувала по този бряг. Археолозите са открили останки от праисторически укрепления, изградени от основателите на цивилизацията от долината на Инд, които са охранявали подстъпите към единствените две долини, водещи навътре в сушата от тукашното крайбрежие. Едното укрепление бе при Суткаген Дор, останало вече зад гърба ни — намираше се до самата иранска граница. Другото бе при Сотка-Кох — прохода, който започва при Пасни, селцето пред нас. В един доклад върху последните изследвания на тези праисторически брегови укрепления археологът Дж. Ф. Дейлз изтъква, че в тях са открити многобройни керамични чирепи от поречието на Инд и че тези находки се отнасят към най-ранния период от развитието на индската цивилизация. Според Дейлз този особен вид керамика е бил пренесен там от долната част на Индската долина и археологическите доказателства потвърждават убедително, че могъщите градове-държави Мохенджо-Даро и Харапа, разположени нагоре по поречието на Инд, са имали традиции в морското дело и са съградили тези укрепления при единствените достъпни за приземяване места по макранския бряг, за да ги защищават от чуждоземни морски нашественици. Откриването на тия градежи, вдигнати по крайбрежието от цивилизацията в долината на Инд, засилват убеждението на Дейлз, че „нито една от големите световни цивилизации не се е зародила и процъфтяла в културен и икономически вакуум“.

Повече от всякога подобни думи имаха значение за мен сега, когато лежах между камъшените стени и преглеждах стари записки, отдалечен само на няколко мили от укреплението при Сотка-Кох.

— Открих Пакистан!

Гласът на Нормън ме върна към действителността. От върха на мачтата той надаваше радостни крясъци. Пъхнах книгите си в сандъка под матрака, изпълзях навън и се покачих на мачтовата стълба. Днес бе единайсетият ден след отплаването ни от Мускат. На стълбата бе доста многолюдно — всеки искаше да зърне непознатата земя. 26 януари, 9.05 сутринта — паметен момент за мен. Сушата, която Нормън бе открил отляво на носа, представляваше заоблен като похлупак остров, бледосин отначало, който сетне, след като го доближихме отстрани, пожълтя от ярките лъчи на сутрешното слънце. Юри — нали имаше една антарктическа експедиция зад гърба си — го оприличи на плосък айсберг.

Това беше остров Астола. Поради утринните изпарения още не можехме да съзрем брега при Макран. Нямаше какво да ни привлече на този остров — освен с един порутен индуски храм и безброй малки отровни змии той не се отличаваше с нищо друго. Някои отъждествяват това късче земя с остров Карнин или Назола, посетен от адмирала на Александър Велики Неарх. Докато Плиний, римският историк, го нарича през 77 г. „Остров на Слънцето“ или „Ложе на Нимфите“, „където всички животни без изключение умират по неизвестни причини“. Може би римляните не са знаели за змиите? Плавахме в исторически води. Биографът на Александър Ариан, който е имал достъп до морските дневници на адмирала, разказва, че когато гърците стигнали Индия, след изтощителния си поход през ужасните планински пустини на Персия, те построили край водите на Инд цяла флотилия от кораби и отплавали обратно към Месопотамия покрай персийското крайбрежие. Това се случило през зимата на 326–325 г. пр.н.е., сиреч преди две хиляди и триста години, но все пак за нас, тръгнали по дирите на древни мореплаватели, които са принудили владетелите от долината на Инд да градят укрепления по своя бряг близо двайсет века преди времето на Александър, тази епоха изглеждаше като част от съвременната европейска история.

Небосводът се разчисти, но пак останаха да се носят гъсти облаци и гръм отекваше в простора. Плавахме в източна посока покрай най-самотните брегове на Пакистан, без дори да помислим за приземяване в област, където нито древният, нито съвременният човек би могъл да проникне. Тук укрепления не бяха потребни — кратката справка с мореходния наръчник разкри, че тук природата е издигнала отвесни варовикови стени, просечени с непроходими мангрови мочурища. Вероятно това бе най-неясната част от азиатското крайбрежие, на която можехме да попаднем. Трябваше да се приземим, така или иначе, но понятие нямахме къде ще се озовем накрая. След като змийският остров Астола потъна в морето зад нас, до залеза на слънцето сред бързоходните облаци друга суша не съзряхме.

Нощ на незабравими впечатления и големи приключения се очертаваше пред нас, когато си пожелахме лека нощ и се пъхнахме под завивките в двете каюти. Всички бяхме някак възбудени. Нещо витаеше във въздуха. Това чувство не идваше само от съзнанието, че един непознат за нас свят се крие в съседство с левия ни борд. Просто предчувствувахме, че нещата не са съвсем както трябва. Подобна нощ никога не бяхме преживявали в открито море. Никакви вълни, пълна тишина, нарушавана единствено от кротко хъркане, цвърчене на скакалци и сегиз-тогиз — от острия плясък на риба в скок. Обстановката бе досущ като в планинско езеро. Сякаш сърцето на планетата бе престанало да тупти. А може би това бе затишие пред буря. Дори двете едри морски птици стояха абсолютно неподвижно при носа и кърмата на „Тигрис“, все едно бяха препарирани.

Не веднъж и дваж излизах навън и нервно дебнех да зърна суша, като кажи-речи всеки път се натъквах на Карло, станал от леглото със същата мисия. Тревожеше ме, че и двамата изглеждахме еднакво напрегнати, при това Карло съвсем помръкна, когато възразих на идеята му да проверим дълбочината.

— Излишно е, далече сме от суша — рекох аз. — Среднощ е, хайде, върви да спиш.

— Но я виж каква е водата — сопна се Карло и се надвеси извън страничното руло с фенерче в ръка.

Спокойната водна повърхност беше по-скоро бяла, отколкото синя.

— Сигурно е такава от тинята на някоя близка река — предположих. — Освен това нямаме достатъчно дълга връв, за да стигнем дъно тук.

Отговорът ми май докачи Карло, който се върна в каютата видимо разстроен и неудовлетворен. Приседнах на дългата и тясна пейка пред входа към левия борд — подобна пейка бяхме вързали и от другата страна на каютата. Ала сушата трябваше да се покаже от тази страна и аз продължих още известно време да се взирам в мрака и да търся без успех очертанията на далечна брегова линия. Нищо. Според приблизителните ни изчисления все още бяхме твърде далеч от брега. Накрая и аз се прибрах в леглото.

В един и половина след полунощ бях разбуден от високите гласове на Норис и Асбьорн, идващи от мостика над възглавницата ми. Говореха, че са видели суша и щом изпълзях през изхода към левия борд, аз също я съзрях. В тъмнината на нощта, издигнати над ниските бели изпарения, ясно се забелязваха вълнистите очертания на масивна планинска верига, чернееща срещу звездното небе. Луната блестеше, все още бе доста едра. Планините създаваха впечатление, че са много високи и на голямо разстояние от нас. Видът на отделните върхове и проходи не се променяше, макар да се движехме със значителна скорост на изток — поемахме южния вятър откъм десния борд. На картите, с които разполагахме, освен главната брегова линия друго не бе означено в тази област, при това краткото описание в мореходния наръчник ни караше да очакваме крайбрежни варовикови скали, но не и такъв внушителен бряг. Водата наоколо продължаваше да има млечен цвят. Поседях малко, загледан в Азия и заслушан в скоковете на рибата; сетне се върнах в леглото.

В два часа излязох да нося вахта заедно с Тору. Почти непроменен, далечният бряг още се виждаше. Изключено бе да сме близо до него. Двамата с Тору без труд поддържахме курс на 85–90°, който ни осигуряваше безопасно заобикаляне на Рас Ормара — единствения нос (азимут 76°), издаден в океана дотолкова, че да затрудни благополучния ни преход до Карачи.

По време на вахтата ми смътните очертания на брега внезапно взеха да променят своя вид. Долините се издигнаха до равнището на върховете и нагънатите хребети преминаха в равно плато. Същевременно мрачният масив изсветля и придоби някакъв призрачносив оттенък, плюс това сякаш се приближи на разстояние, достижимо за човешки глас. Ала нямаше ехо. А може би пред нас изобщо нямаше земя, тъй като части от нея се заиздигаха нагоре и подобно на облаци се разтвориха в простора. Проклятие. Очите ли ни мамеха?

Тъкмо очаквах Карло за смяна на вахтата, когато вместо него се появи Детлеф, сякаш призован от съдбата. Млечнобелите облачни маси не му направиха никакво впечатление, ала забеляза цвета на водата.

— Това е глина от устието на някаква река — извика той към мен на мостика.

По този начин Детлеф почти буквално повтори думите ми, ядосали кой знае защо Карло, който в момента се измъкваше от каютата, понесъл едно кълбо връв, да измери дълбочината, преди да е започнала вахтата му. Щом чу какво каза Детлеф, Карло тутакси хвърли връвта обратно в каютата, изкачи се на мостика и грабна румпела от ръцете ми, без да обели зъб.

— Гледай курса да не пада под 85 градуса, иначе ще се ударим в носа — забелязах аз и понеже ми се струваше, че Карло се чумери за нищо, някакъв дявол ме подръчна отново да заговоря. — Не се притеснявай, това са просто облаци — рекох плиткоумно аз и небрежно махнах с ръка към загадъчната преграда от мъгла вляво.

Едва-що думите се отделиха от гърлото ми и съжалих, че се заяждам, тъй като сам аз далеч не бях убеден в казаното. Тревожните опасения не ми даваха покой и аз седнах с Детлеф на пейката към левия борд, загледан в мъгливата пелена, внезапно закрила далечните планини, които тъй ясно бях видял заедно с Норис и Асбьорн. Почти задрямвах, облегнат на жилавия камъш зад мен, когато изведнъж съзрях, че в ниските облаци край нас настъпва промяна. Белезникавият им цвят взе да изжълтява и съвсем ярко на общия фон се очертаха множество отвесни дипли или пукнатини, сякаш насеченият леден хребет на гренландски айсберг бавно отмяташе тънката си мантия от нощни изпарения. Мъглата се разсея. Облаците изчезнаха. На тяхно място се белнаха голи, облени в лунна светлина крайбрежни скали от варовик или пясъчник, които се издигаха на височина 180–200 метра и се простираха, додето поглед стига, под звездното небе. Прикрити от нощната омара и маскирани от морските води, обезцветени от ерозията на самите скали, бреговете на Макран от часове са били близо до нас. След остров Астола някакво течение в северна посока бе ни отклонило от следвания курс или пък за това бе виновен прекомерният дрейф на „Тигрис“. Тези скали обаче бяха прекратили нашия дрейф и бяха изправили курса ни. Природните стихии, изтласкали ни към брега, сетне бяха възпрени от крайбрежните скали и бяха принудени да се насочат покрай тях. Океанското течение и въздушният поток бяха сменили посоката си и заедно с „Тигрис“ сега се движеха успоредно на варовиковите скали. В открито море вятърът и водата са пълновластни господари. Но тук скалите командуват. И след като бяха нагласили всичко в наша полза, те дори бяха укротили вълните.

Това, което Норис бе открил по време на вахтата си, бяха очертанията на разположените навътре в сушата планински вериги на Белуджистан. Докато бяхме далеч от брега, техните хилядометрови върхове и хребети ясно се различаваха под звездите, а обширните пустинни плата пред тях, охранявани от двестаметровите крайбрежни скали, все още нямаха необходимата височина, за да изпъкнат срещу небосклона. Щом се доближихме обаче, високата брегова линия се извиси над главите ни, обвита в морски изпарения, закривайки кръгозора отвъд.

В момента толкова бяхме залисани с ветрилото да хванем курс по-далеч от призрачните скали, че съвсем забравихме да си послужим с връвта на Карло и макар инстинктивната му тревога положително да бе оправдана, ние така и нямаше да узнаем дали млечният цвят на водата се дължи на плитчина, или на ерозията от тебеширените скали. Все пак няма спор, че Макран отстоеше на пушечен изстрел разстояние, когато се любувахме на високите планински хребети в далечния Белуджистан.

Без особени усилия успяхме да закрепим положението и дори се заотдалечавахме от крайбрежната скална преграда; аз се прибрах да спя. Два ча̀са по-късно бях събуден от Детлеф, който ожесточено ме теглеше за краката.

— Рас Ормара се показа, обаче е съмнително дали ще можем да го заобиколим!

Усетих ледени тръпки да пролазват по тялото ми. Оставаше още малко до зазоряване, датата бе 27-и и ние плавахме с добра скорост покрай огрените в лунна светлина бледи скали, които сега свършваха пред нас и на тяхно място морето образуваше широк залив. Далечният край на този залив бе ограден от шеметен нос: два пъти по-висок от останалите скали, нащърбен от главозамайващи чуки и пропасти. Ето защо кърмчиите не смееха да продължат по брега, особено след като се вдигна силен вятър от морето, появил се веднага щом очертанията на брега се промениха. Вятърът следваше линията на скалите. Сякаш природата отново поведе хорото и сега искаше да свием покрай скалистата преграда и да навлезем в един непознат залив. Рас Ормара се извисяваше отпред в ролята на пътен регулировчик, който насочва движението в задължителен ляв завой.

На фона на кървавочервеното небе, предвестник на първите слънчеви лъчи, Рас Ормара ми напомняше могъщия Нордкап на Норвегия, когато в средата на зимата чернее по пладне, потопен в морето, а слънцето тъкмо е слязло под хоризонта. Ала този нос повече приличаше на азиатски дракон, проснал се да пие от океана, докато назъбеният му гребен на гърба стърчи срещу небосвода с цвят на кръв, а островърхата опашка се снишава към залива.

Налагаше се незабавно да вземем решение. Събудих Нормън, който с два скока се озова на мостика и прецени обстановката.

— Изключено е да успеем — ревна той. — Сто процента ще се блъснем в скалите!

— Тогава да навлезем в този залив и да хвърлим котва — отвърнах аз.

Време за губене нямаше. Целият екипаж бе призован на палубата. Топселът бе смъкнат. Гротът бе нагласен под нов ъгъл. С вятър в гърба свихме в просторния залив. От дясната ни страна Рас Ормара предлагаше наистина великолепна гледка, която ставаше все по-внушителна с постепенното избледняване на небосклона зад дракона, и накрая слънцето проблесна по жълтобелите скали от насрещната страна на залива, докато ние засега бяхме в сянка и съзирахме само сребристото отражение на лъчите над драконската глава. Дълбоко във вътрешността на залива лека-полека изплуваха три бели ветрила. Щом ни наближиха, издигнахме пакистанския флаг — зелено и бяло с полумесец и звезда, — ала се оказа, че платната са на рибарски канута, които предпазливо ни заобиколиха издалеч. Краят на залива все още не се виждаше.

Тору и Асбьорн излязоха с гумената динги да заснемат изгрева и с оловна тежест и връв да измерят дълбочината пред нас.

— Пет клафтера^[4]!… Четири клафтера! — съобщаваха виком те.

Твърде плитко бе наистина за разстоянието, на което се намирахме от брега. Водата и тук имаше млечен цвят. Нормън се опита да влезе във връзка с Ормара, Карачи, Бахрейн — изобщо с „всички станции“, които биха могли да ни съдействуват да получим позволение за приземяване. Отникъде обаче не уловиха нашия позив. Не ни оставаше друго освен да приготвим котвите и да напреднем без разрешение към сушата. Без навигационни карти ние проникнахме в един непознат залив, като двама души от екипажа сондираха пред нас дъното, чиято дълбочина засега изглеждаше непроменена. След като навлязохме доста навътре в залива, свалихме грота и пуснахме двете котви на четири клафтера. Те зацепиха в песъчливо дъно; междувременно забелязахме, че вятърът към сушата се усилва. Тежки облаци се заплъзгаха над океана зад нас, а по брега в двата края на залива съзряхме да се извиват вихрушки от пустинен пясък. Буря връхлетя от морето и макар издаденият нос да ни прикриваше донякъде, висока вълна се вдигна и „Тигрис“ затанцува с бавна стъпка напред, изопнал котвените си въжета. Птиците в този залив бяха много доверчиви и без страх кацаха сред нас. Един едър бял рибояд се застоя при екипажа на дингито и възнагради Детлеф с „визитната си картичка“, след като той не пожела да преустанови гребането и да позволи на птицата да кацне върху греблото му. Очевидно в тая област нямаше любители на птичия лов, но виж, рибарите и техния улов успяхме да надушим от половин миля разстояние, когато ветроходните канута минаваха край нас.

По пладне „Тигрис“ продължаваше бавно да влачи котвите си, но сега вятърът все по-силно го тласкаше. Лошото време не ни позволяваше риска да вдигнем котвите и да се отправим към непознатия скалист бряг в търсене на дъно, където бихме могли да намерим по-надеждна опора. Изпратих Нормън и Рашад на разузнаване във вътрешността на залива, да потърсят хора и да се опитат с помощта на английски и арабски да разберат къде би било най-добре да се подслоним от бурята. Асбьорн ги качи в лодчицата и с трима души в спасителни жилетки на борда гумената динги се оказа натоварена до краен предел и изчезваше от погледа зад всяка вълна.

Минаха часове. По едно време Асбьорн се върна и докладва, че прибоят бил кошмарен, но все пак успели да открият някакво закътано ъгълче на плажа, под скалите далеч вдясно. Двамата му спътници бяха тръгнали навътре в сушата с един човек, който говорел криво-ляво арабски. След като ни съобщи тия вести, Асбьорн се отправи към брега да чака Нормън и Рашад, ала този път никой от тримата не се върна.

Ние, осмината останали на борда, много добре си давахме сметка, че никога не ще съумеем да се прехвърлим до закътаното ъгълче, открито от нашите разузнавачи с дингито. Пясъчни вихрушки се извиваха високо над двата края на залива, котвите все се влачеха и скоро взехме да съзираме пред нас продълговата ивица ниска земя — явно това бе песъчлив провлак, свързващ скалите на Рас Ормара с континента. Далеч вдясно, където бе посочил Асбьорн, различихме няколко черни канута, изтеглени на пясъка, но от динги нямаше и помен. Фиксирахме местоположението на две-три самотни палми, появили се в кръгозора близо до върха на драконовата опашка, и щом по тях установихме, че продължаваме бавно да се движим, хвърлихме брезентовата плаваща котва с надежда да се вкопае отново в дъното и да зацепи здраво, както бе станало при Файлака. Но тук все още бе прекалено дълбоко. Докато вятърът ни тикаше към брега, от четири клафтера водата под нас спадна на три, после на два и половина, накрая на два. Оттук нататък нямаше смисъл да измерваме в клафтери и прибягнахме към метри. Изтеглихме двете кърмови гребла, тъй че перата да са на едно равнище с дъното на ладията и в това положение ги стегнахме с обвръзки.

Ние, които останахме на „Тигрис“, задържан от двете изопнати котвени въжета, прекарахме един интересен, макар и неспокоен следобед. Животът ни изглеждаше вън от опасност — освен ако не се случеше някой да бъде отнесен от прибоя и размазан в скалите, — ала се бояхме за съдбата на товара по палубата и за последиците от едно засядане на „Тигрис“ сред този пуст макрански бряг — може би тогава изобщо нямаше да успеем да изтеглим ладията си отново в морето. От цялата брегова линия на бурния залив долиташе равномерният тътен на прибоя, образуван от големите талази, връхлитащи от океана. Височината на прибойните вълни можеше да се отгатне единствено по техния рев, когато се връщаше със заоблени гребени обратно към нас.

Въпреки подтискащата неизвестност намерихме време да се огледаме около себе си и установихме, че сме попаднали сред едно наистина екзотично кътче — съвсем различно от всичко, познато ни досега. Ако околният пейзаж напомняше внушителен сценичен декор със скалисти кулиси отстрани, ограждащи плосък, песъчлив мизансцен на фона на небесния простор, изпълнителите не по-слабо внушаваха впечатлението за театрална постановка. Най-напред забелязахме дълъг камилски керван, който се появи иззад скалите при драконовата опашка и премина по широката четири мили сцена досам водния ръб. Камиларите, облечени в потури и пъстри ризи, с тюрбани на глава, превеждаха животните си по самия бряг, където пясъкът бе влажен и твърд. Едва-що един керван се скриваше зад скалите вляво, друг изникваше отсреща — всички процесии бяха съставени от дванайсет до четиринайсет камили и неизменно прекосяваха сцената от дясно на ляво. От противоположната страна идваха камилари само с по едно или две животни, всички натоварени с грамадни наръчи клони и съчки — явно дърва за огън. С тях или сами пристъпяха жени с големи бохчи на глава, облечени от горе до долу в зелено, червено или някакъв друг ведър цвят. Не след дълго местните обитатели взеха да преминават само на четиристотин-петстотин метра от нас и при грохота на прибоя помежду ни ние действително имахме чувството, че наблюдаваме оперно представление от първите редове, особено след като никой от хората на брега не ни обръщаше ни най-малко внимание. Нито един човек не спря да погледне или поне пътем да извърне глава към нас и тръстиковия кораб, който, влачейки котвите си, пристигаше с кърмата напред в техния свят от далечното минало.

Никой не вдигаше очи към нас, дори животните не ни удостоиха с любопитството си, когато се приближихме дотолкова, че съзряхме кучета и кози да ситнят редом до дългокраките си другари. Докато се борехме да спасим кораба и цялото си имущество, ние не сваляхме поглед от това необикновено обкръжение. Всеки от нас разбираше, че пред нас се разкрива най-подходящата обстановка, която бихме могли да намерим за пристигането на една тръстикова ладия. Макар всичко да изглеждаше предварително подготвено за нашето идване, ние само възкресявахме историята.

Селището би трябвало да се намира някъде зад пясъците вдясно, накъдето бързаха по-малобройните групи, натоварени с наръчи дърва и бохчи. От отсамната страна на дюните, към залива, се виждаха само няколко къщурки от кирпич и рогозки, сгушени под палмите при върха на драконовата опашка. Рибарските канута също бяха от тази страна на плажа. Отвъд дюните сполучихме да различим минарето на малка джамия. Днес беше петък и, види се, мюсюлманите от пустинните области се връщаха по домовете си в пустошта след гостуване в града. Другите, тия с дървата, явно бързаха да се приберат в къщи преди залез — слънцето вече бе полегнало ниско до хоризонта на запад.

Много се изненадахме, когато над главите ни прелетя голямо ято от розови фламинго, подредени във форма на буквата V — шиите и краката им бяха така изпънати, сякаш всички птици бяха простреляни с лък. После дойдоха гръмотевиците и дъждът. В открито море несъмнено беснееше истински щорм — Рас Ормара явно ни даваше известно прикритие. Разузнавачите с дингито никакви ги нямаше. Мълчанието, възцарило се сред нас на борда, се подсилваше от равномерния грохот на прибоя и периодичния тътен в буреносните облаци. Тору безмълвно пържеше долфин с лук в открития камбуз. ХП следеше дълбочината с осигурителното си въже. Съобщи, че е измерил два метра. Реших лично да проверя и получих два метра и двайсет сантиметра. Това означаваше, че в спокойни води под дъното на „Тигрис“ ще има половин метър луфт. Ала морето бе всякакво друго, но не и спокойно. От известно време прибоят се бе засилил и сега вълните почнаха да се възправят отвесно около нас и с ярост връхлитаха върху сърповидната ладия. Изопнатите котвени въжета задържаха носа, тъй че кърмата бе обърната към сушата; при това отново се прояви предназначението на изящната сърповидна форма на тръстиковите съдове. Ма-гурът не е измислен да плава по река. Извитият гръбнак помагаше на кораба да язди леко по вълните в бурно море и му позволяваше в прибой да повдига източената си шия и опашка, също като лебед в развълнувани води. Широките, издути гърди на „Тигрис“ отскачаха нагоре, разцепваха прибойните талази и с плясък се връщаха в хоризонтално положение, като разпращаха на вси страни фонтан от пръски, които всъщност мокреха палубата по-малко и от дъжда.

По едно време Карло грабна чук и с помощта на Детлеф взе да набива едно от дъбовите гребла в пясъчното дъно непосредствено до тръстиковите рула. Пясъкът не държеше — греблото поддаде и излезе. Слънцето полегна на запад. Плажът опустя съвсем. Настъпи отливът и водата в залива взе да се оттича. За всеобщ ужас забелязахме как плажът полека-лека запълзява към нас и с всяка измината минута се разширява все повече и повече, докато дълбочината под нашите тръстикови снопи бе по-малка от всякога. Имахме чувството, че все още сме изцяло на вода и посрещаме прибоя с жестоки скокове на обърнатия към морето вълнорез. Ала почти сигурно бе, че в промеждутъците между големите вълни насочената към брега кърма опираше дъно и това, съчетано с движението на отлива, спомогна двете малки котви и заровената плаваща котва да ни задържат на едно място, отдалечени на смешно късо разстояние от заличените камилски дири по брега. До този спасителен момент се бях надявал, че щом кърмата заседне, напрежението върху котвите ще спадне; това би ни позволило да танцуваме полузаседнали на място, додето бурята затихне и намерим начин да изтеглим „Тигрис“ в дълбоки води.

В това отчайващо положение седнахме да вечеряме с чувството, че сме пътници на стремглав скутер, който с пълна пара подскача по вълните към небитието.

В 17.40 бордово време слънцето залезе и ХП запали газените фенери. Сред рогозените къщурки в края на залива също премигна бледа светлинка. Дъждът бе спрял. Към шест часа вечерта дочухме викове от морето и от покрива на каютата заразмахвахме светлини. Яздейки по прибоя с гумената динги, от тъмнината изникна Асбьорн — сам-самичък; множество ръце го грабнаха и изтеглиха на борда. Нищо ново не знаеше за другите двама. Вървял навътре в сушата, додето стигнал някаква малка къща с кула: надникнал вътре и от неколцината богомолци узнал, че това е джамия и че селото се намира далеч от другата страна на пясъчния провлак. После се върнал при дингито, което бил скрил зад някакво голямо кану, и изписал на пясъка с едри букви „ТИГРИС“, както и бележка за Нормън и Рашад, в която се казвало, че ако сигнализират, Асбьорн ще дойде да ги вземе.

Никой не сигнализира. По едно време съзряхме още една мижава светлинка в противоположния край на плажа, ала после и тя изчезна и настана пълен мрак.

В седем часа всички наскачахме от трапезата. Отново чухме викове от морето. Проблясваха светлини. Можех да се закълна, че разпознавам гласа на Нормън. Ревнахме с цяло гърло, но прибоят удавяше гласовете ни, а вятърът ги отнасяше към сушата. После доловихме човешка глъч и шум на двигател. Въоръжени с наличните си фенери и фенерчета, ние се закатерихме по мачти и покриви и настойчиво почнахме да ръкомахаме и да надаваме предупредителни викове, понеже не искахме приближаващата лодка да попадне в клопка. Скоро в обсега на светлините ни се появи малко плоскодънно дау, пълно с пакистанци, плюс Нормън и Рашад, застанали при носа. Гемията се насочи право към нас и приближи толкова, колкото нашите двама приятели да скочат на тръстиковите снопи, преди още някой от неочакваните ни гости да е разбрал, че сме полузаседнали. Крайно изненадани и непрекъснато заливани от прибоя, опитните моряци на гемията с майсторска маневра обърнаха корабчето си и под пълна пара се насочиха към открито море, докато накрая и шумът на мотора, и светлините им потънаха в мрака.

Екипажът отново бе в пълен състав, да сподели съдбата на „Тигрис“. Нормън и Рашад седнаха да разкажат преживелиците си. Двамата вървели няколко мили през ниския пясъчен провлак и стигнали някакво селище край морето от другата страна на Рас Ормара. Рашад разпалено заобяснява, че пръснатите къщурки, които срещнали по пътя, били построени от рогозки и покривите им били във вид на арка — абсолютно същата конструкция като жилищата на арабите от блатата в Ирак. В селото някои от къщите били изградени от камък, в същност само две — на учителя и на полицая. В морето оттатък бурята била наистина свирепа и дружелюбните селяни сериозно се разтревожили какво ли става с нас от другата страна на Рас Ормара. Накрая решили да пратят спасителен кораб, който да заобиколи носа и да ни се притече на помощ. Преминаването край носа било нещо кошмарно. А какво се е случило със спасителния кораб, след като доведе на борда двамата ни спътници, не узнахме никога — при нас гемията повече изобщо не се върна. Нормън и Рашад ни увериха, че при обхождането на Рас Ормара спасителната група е била изложена на много по-голяма опасност от нас. Надявахме се, че отзивчивите рибари са успели да заобиколят повторно носа и са се прибрали в селото, преди бурята да се е влошила. Независимо от всичко Нормън и Рашад се радваха, че са ни намерили здрави и читави, яхнали тръстиковите снопи на две крачки от сушата. А капитанът на спасителната гемия бе извикал на сбогуване към Рашад, че тази котвена стоянка е безопасна за нас, но не и за тях.

Изглежда, пакистанецът имаше право, макар никога да не бях чувал някой да е прибягвал до подобна котвена стоянка — посред силен прибой, с кажи-речи заседнала кърма. Някакви видими промени в местоположението ни нямаше, нито пък се забелязваше рязко усилване на бурята, затова не ни оставаше нищо друго освен да отпочинем и да се утешаваме с мисълта, че трима души от екипажа вече бяха стъпили на пакистанска земя. Разпределихме нощните вахти и се пъхнахме за сън в двете камъшени колиби, където за кратко бяхме приспани от полюшването на нашата тръстикова люлка, съпровождано от злокобната приспивна песен на прибоя пред брега на Макран.

Бележки

[1] Дребна океанска риба (Balistes). Б.пр. ↑

[2] Малка океанска риба (Echeneis). Б.пр. ↑

[3] Италианско ястие от царевично брашно, пържено в масло. Б.пр. ↑

[4] Мярка за дължина, равна на 182 см. Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Тур Хейердал Експедиция „Тигрис“ (8)

Метаданни

Данни

Експедиция „Тигрис“

Информация

История

Сваляне / Връзки

8. „Тигрис“ и свръхкорабите; плаването до Пакистан

Тур Хейердал
Експедиция „Тигрис“ (8)