Тур Хейердал
Експедиция „Тигрис“ (5)

5. Към Дилмун, страната на Ной

Адам и Ной имат едно общо нещо: те са единствените, от които всички ние водим произхода си според вярванията, пренесени от Ур благодарение на юдейските патриарси. След като потеглихме от Райската градина, ние достигнахме с „Тигрис“ водите, където се е зародила легендата за Ноевия ковчег. Хилядолетие преди Авраам да я чуе в Ур, шумерите са я разказвали на своите деца в този пристанищен град. В тези води, разправяли те, прародителят на всички хора някога построил огромен кораб, изпълнявайки заповедите на един милостив бог, който искал да спаси човечеството от пълно изтребление, причинено от надвисналото катастрофално наводнение.

Когато полята и къщите били залети, големият кораб устоял на разбеснялата се стихия, като плавал по вълните. В еврейската версия строителят на кораба след това благодарил на своя бог, който очертал дъга на небето — знак на примирието му с оцелелите. В шумерската версия строителят на кораба се поклонил в изблик на благодарност пред изгряващото слънце.

Морето беше умерено развълнувано, когато същото това шумерско слънце се вдигна над някогашните шумерски води и през цепнатините на плетената камъшена стена процеди първите си лъчи върху затворените ми клепачи. Събудих се със смесени чувства и надникнах през отворената врата към ефирния диск, който плавно се възправяше с величествено достолепие от морските недра. Красиво. Великолепно. Чиста, девствена светлина ознаменуваше началото на новия ден. Възрадвах се от все сърце на възхитителната гледка — имах чувството, че слънцето подпалва нова надежда в мрачния ми дух. В края на краищата отървахме се невредими и свободни, свободни да подхванем отначало плаването с нашия тръстиков кораб, който все още бе в добро състояние.

Бяхме изкарали неспокойна, неприятна нощ, съпроводена с яростни сътресения от влекачното въже. Когато подръпванията откъм носа бяха прекалено жестоки, болка пронизваше спящото ми тяло, сякаш някой мен влачеше за косата. Често излизах на палубата да проверявам дали вълнорезът на „Тигрис“ все още е на мястото си. Всеки път щом забележех силните светлини на големия кораб пред нас, някаква странна смесица от чувство на сигурност, тревога и разочарования ме обземаше. Разбира се, корабът в нощта беше дружелюбният „Славск“, на чийто борд капитан Игор, Юри и Карло сигурно спяха дълбоко, без да усещат от своето стоманено убежище влудяващите резки подръпвания на въжето, което ни свързваше.

Напрежението върху всички части на нашата ладия будеше уплаха. Ужасяващо скърцане, пращене и други разяждащи звуци долитаха от въжетата, дървенията, бамбука и тръстиката. Огромните вретена на кърмовите гребла така силно тропаха и се блъскаха насам-натам в своите вилки, че буквално разтърсваха целия кораб и движението им се усещаше като истински удари с чук по дървените сандъци, върху които спяхме. По едно време двамата с Детлеф станахме и в тъмнината вързахме вретената в неподвижно положение. След това ужасяващото чукане престана.

През нощта излизах веднъж и с Нормън, за да хвърлим наръч берди от носа на „Тигрис“, който сетне проследихме с джобно фенерче и засякохме времето, за което премина десетметровата отсечка, означена върху страничното руло. По този начин установихме, че механикът на „Славск“ спазва обещанието на капитан Игор да не се движи с повече от два възла — скоростта, с която бяхме плавали към Файлака. Изнудвачите и подводните рифове бяха останали далеч зад нас в мрачината. Ала „Тигрис“ бе взет на влекало. Не успяхме да се измъкнем със своето ветрило. Ако не бяха онези лешояди в човешка кожа, за нашата сърповидна тръстикова ладия навярно би било по-безопасно да зарови нос в тинестите наноси, отколкото да бъде влачена срещу вятъра, при което на всеки пет секунди се разтърсваше жестоко, удряна от надигащата се стена на някоя насрещна вълна.

Сега слънцето грееше волно над хоризонта. Някой засвирука весела мелодийка в открития камбуз. През хилядите процепи в камъшената стена успявах да различа движенията на ранобудника, а до носа ми достигна приятната миризма на нещо напомнящо палачинки. Сигурно бе ХП. Неговият спален чувал бе празен. Останалите, с изключение на вахтените, все още спяха, навярно успокоени и щастливи, че са ни взели на влекало. Може би това не се отнасяше за Нормън — беше се зарекъл на всяка цена да разреши проблема с ветрилата.

Задачата на нашия тръстиков експеримент този път не бе просто да се носим по вълните, а да приложим навигация. Ето защо началото на нашето плаване представляваше абсолютен провал, на който можехме само да се посмеем, когато се събрахме на закуска. Южнякът продължаваше да духа срещу нас, отначало с умерена сила, но после отново се засили. Дори се наложи да облечем ветроупорни якета, за да се нахраним спокойно на незаслонената маса.

— Сигурни ли сте, че древните хора са се справяли по-добре от нас? — попита ХП. — Може би те просто са оставали на място, докато вятърът не обърне по̀ към желаната от тях посока.

— В края на краищата ние поне можем да избираме курса си така, че да покриваме половината от хоризонта — добави Асбьорн. Съгласихме се единодушно, че наистина сме в състояние да маневрираме с успех по на 90° от двете страни на попътен вятър.

Ненадейно забелязахме, че резките подръпвания и сътресения зачестиха. Водата пред вълнореза кипеше. Скоростта ни се увеличаваше. Побързахме към покрива на каютата и отчаяно замахахме към „Славск“ да забавят ход. Тази бързина бе убийствена. Ала от товаровоза никой не видя или не разбра сигналите ни. Спасителната лодка по средата на влекачното въже беше празна, подскачаше по водата по-лошо и от нас, понеже бе теглена и напред, и назад. Докато се двоумях дали да прережем въжето, или да направим опит за радиовръзка със „Славск“, въжето само се скъса при едно от яростните подръпвания. Скоростта ни спадна тъй внезапно, както бе се и увеличила. „Славск“ продължи сам с празната си спасителна лодка.

Асбьорн се покатери на носа и докладва, че двусантиметровото влекачно въже се е скъсало близо до „Тигрис“, ала това, което предизвика истински смут сред всички, бе откриването на огромна дупка във вълнореза на „Тигрис“. Сламки натрошена тръстика в същност се носеха вече зад нас. Спиралните обвръзки на разкъсаното място висяха в кухина с размери на кучешка колибка. Наистина зловещо откритие. Прокарахме пръсти под обвръзките на палубата при бака и с дърпане изпитахме здравината на примките, които минаваха над пробива. Спираловидното въже все още бе яко изпънато, сякаш бе залепено за тръстиката. За щастие тръстиковите снопи бяха набъбнали толкоз много, че бяха прикрили обвръзките между себе си. При тази голяма пробойна в носа само това, види се, ни бе спасило от незабавно крушение. Ала все пак трябваше да намерим начин да запълним дупката, преди да се е разширила. Иначе малко по малко тръстиката щеше да се разнищи, за да предизвика накрая разпадането на цялата ладия.

„Славск“ се върна при нас с един широк обход и капитан Игор се появи на мостика с мегафон. Отново не се съгласи да ни остави да продължим сами. Междувременно бе се свързал със своята корабоплавателна компания в Одеса и оттам бяха одобрили напълно действията му. Капитанът дори бе изпратил радиограма до Министерството на търговския флот в Москва и министър Гудженко лично бе упълномощил „Славск“ да преведе на влекало тръстиковата ладия „Тигрис“ „до безопасни води“.

— Такива води няма преди Бахрейн — увери ни капитан Игор и неговите хора се заеха да ни хвърлят нов влекачен кабел от високата си палуба. Колкото и ловко да го мятаха, даже със спасителен пояс, вързан на края, колосалното витло непрекъснато го засмукваше, придърпваше и „Тигрис“. А двигателят не можеше да се спре, защото клатушкащият се кораб моментално щеше да загуби управление, както се получаваше с нас при смъкнато ветрило. Въпреки движението на витлото стоманеното туловище на „Славск“ пак се люлееше над нашата танцуваща ладия, докато вълните ту приближаваха, ту отдалечаваха двата съда. Винаги щом се опитвахме да измъкнем края на въжето от въртопите около витлото, възникваше реална опасност двуногата мачта и източените тръстикови краища на „Тигрис“ да бъдат премазани отгоре. Изминаха два часа, преди да успеем да прехвърлим едно тънко въже на борда на „Славск“, с което сетне издърпахме дебелия влекачен кабел. Капитан Игор ни извика, че одеве корабният механик за беда решил да повиши скоростта, защото в такова море бавният ход се отразява зле върху вретеното на винта. Но сега за нищо на света повече няма да превишават два възла. От своя страна ние дадохме да се разбере, че предпочитаме да вдигнем ветрило и да продължим сами веднага щом вятърът задуха от обичайната си за сезона посока, щом ни позволи да вземем курс към Бахрейн.

Екипажът на „Тигрис“ бе любопитен да узнае местонахождението си по отношение на Файлака и Бахрейн, та затуй Норман извади една доста прегледна карта, изпратена ни от Националното географско дружество на САЩ. Това бе своеобразна историческа карта, озаглавена „Библейските земи днес“, която бе снабдена с исторически обозначения, като например пътя на Авраам от Ур, и други уместни сведения, почерпани както от Библията, така и от археологически проучвания. Персийският залив бе красиво оцветен в синьо, изпъстрен с жълти острови. Нормън посочи нашето предполагаемо местоположение. После прочете на глас текста, който се оказа напечатан до пръста му: „В ранните шумерски летописи се споменава за корабостроители и мореплаватели. Някои от първите морски дръзновения на човека са били осъществени във водите на Персийския залив.“

Тези две изречения разпалиха любопитството на всички. За какво се говори в тия летописи? Чел ли съм ги? Изцяло — положително не. Но вероятно бях прегледал всички онези, които се отнасят за мореплаване в случай, че са били преведени от клинопис на някой от познатите ми езици. Може би досега бях подценявал интереса на моите спътници към повода за нашето приключение. Едва ли щяхме да намерим по-добра възможност за един спокоен разговор — „Славск“ уверено ни превеждаше с ветроходна скорост покрай танкери и петролни платформи. Вмъкнах се в каютата и изнесох цяла чанта с джобни бележници, изпълнени със сведения от проучванията ми: бележки от музейни зали и складови помещения, цитати от научни трудове и списания, из чиито страници се бях ровил в библиотеката на Багдадския музей. Заразгръщах един след друг тефтерите си, търсейки пасажи, подчертани с червено.

Попаднах на извадка от едно есе под наслов „Морските търговци от Ур“, публикувано в научно списание от известния авторитет по шумерска култура А. Л. Опенхайм. Той бе на мнение, че най-интересната информация, съдържаща се в някои от урските писмени плочки…

„… се отнася до ролята на град Ур като «пристанище за внос» на мед в Месопотамия по времето на династията Ларса. Медта е била превозвана с кораби от Телмун [т.е. Дилмун], днешния остров Бахрейн в Персийския залив. Тази търговия с Телмун се е държала от група морски търговци — наричани «алик Телмун», — които са се споразумявали с предприемчиви производители от Ур да закарват на острова облекло, срещу което купували оттам големи количества мед. Понеже островът едва ли е притежавал някакви рудни находища — да не говорим за гориво, необходимо за преработка на рудата, — тук се натъкваме на положение, типично за международната търговия на примитивно равнище: Телмун е изпълнявал функцията на «пазар» — неутрална територия, където са идвали търговци от различни крайбрежни области на залива, за да разменят или продават стоки от своите страни…

След като Телмун е бил само пазарище, трябва да се имат пред вид следните две възможности: слоновата кост, купувана от урските търговци, би могла да дойде тук или от Египет — по някакъв неизвестен търговски път, — или от Индия, превозена от кораби през Индийския океан. В полза на втората възможност говорят убедително доказаните връзки между Южна Месопотамия — специално Ур и цивилизацията от поречието на Инд. Откриването на индийски печати… и на необикновено обработени мъниста от червен халцедон… по време на разкопки в Месопотамия несъмнено доказват съществуването на такива търговски връзки. Сега можем с основание да прибавим и слоновата кост в списъка на внасяните стоки, като материал, за който изчерпателно се говори в месопотамските писмени извори; освен това имаме находки на гребени от истинска слонова кост, донесени от Мохенджо-Даро…“

След разчитането на писмените плочки, учени като Опенхайм успяха да създадат добра представа за живота в пристанищата на Месопотамия през шумерската епоха. След земеделието корабостроенето, мореплаването и търговията по море са представлявали най-масовите занятия в древен Ур. Мореходните начинания са били изключително добре организирани и съставлявали основата, върху която Ур е градял икономиката си. От Ур речни кораби са отнасяли стоки нагоре по Двуречието до населени райони далеч на север, чак в днешна Турция, Сирия и Ливан. Пристанищата, както и мрежата от плавателни канали, са били прокопавани и поддържани под надзора на висши служители, пряко отговорни пред царя. Пристанищните власти облагали с данъци пристигащите от чужбина кораби, а капитаните притежавали подпечатани документи във връзка с плавателния съд и превозвания от него товар. Опенхайм цитира откъс от юридически документ във форма на глинена плочка, където задълженията на капитана са изписани с клиновидни знаци: „… добре запазения кораб и неговите принадлежности той трябва да върне непокътнат на собственика му в пристанището на Ур…“

Корабите са присъствували дотолкова във всекидневието на шумерите, че дори са намерили място в техните пословици: „Кораб, който отплава с честни намерения, ще бъде приютен от Уту [богът на Слънцето] в честни пристанища. Кораб, който отплава със зли намерения, ще бъде отпратен от Уту в пясъчния бряг.“

Герман шеговито подметна, че ако тази поговорка е вярна, съвсем малко трябваше, за да ни излезе име на лоши хора при нашите премеждия в реката и край Файлака. Детлеф искаше да научи още за шумерските кораби и техните товари. Потърсих друг бележник: с извадки от писанията на Армас Салонен. Никой не е проучвал тези неща по-задълбочено от него. Искрено се възхищавах на неговия интелект, макар че сигурно щяхме да опровергаем преценката му за лошата плавателност на берди. Ала не познавах друг учен, който да поднася откритията си по по-безинтересен начин от Салонен. В един до болка академичен и кажи-речи неразбираем трактат, предназначен единствено за неговите колеги-читатели на Studia Orientalia Edidit Societas Orientalis Fennica^[1], — този ерудиран финландски учен представя повече от двеста страници, написани на смесица от немски, гръцки, еврейски, латински, арабски, френски, английски, шумерски, вавилонски и акадски език, като изрежда всички откъслечни сведения, познати на научния свят, за древните месопотамски кораби и техните товари чак до времето на Александър Велики. Основната част от изворите му представляват ценни извадки от клинописни шумерски и акадски глинени плочки.

Салонен подчертава, че първите кораби по Двуречието са били тръстикови и че те са послужили за образец при изработката на най-древните дървени плавателни съдове. В началото на своя трактат финландският учен посочва, че корабостроителството в Месопотамия еволюира по същия начин, както в древен Египет, където тръстиковите лодки пак са прототипи на по-късно създадените дървени съдове. Той изтъква, че в праисторическо време всички оригинални образци на месопотамското корабостроене са продължили съвместно да съществуват под една или друга форма: тръстикови ладии, понтонни салове от козя кожа, кошообразни лодки от ракита, както и кораби с дървен корпус.

Най-напред Салонен групира сведенията за „ма-гур“ — понятие, което той тълкува като „мореходен кораб“, „кораб-бог“, „кораб с висок нос и кърма“. Този тип изображение, казва той, присъствува в най-старите идеограми със значение на „кораб“, преди да се е появило клиновидното писмо. Това е традиционният съд, гравиран върху най-ранните шумерски цилиндрични печати. Същият вид кораб е бил използван преди основаването на Ур от полубоговете и праотците от божествен произход и този кораб първоначално се е правел от тръстика, не от дърво.

Салонен не пропуска да отбележи, че египетските тръстикови съдове са строени от папирус, но не споменава какъв вид тръстика е била употребявана за направата на месопотамския мореходен „ма-гур“. Той превежда на немски вавилонската дума за тръстиков кораб, „елеп урбати“, като Papyrusboot, ала няма никакви доказателства, че в Месопотамия някога е растял папирус. По чисто ботанически съображения не можем да не стигнем до извода, че мореходните шумерски съдове от тръстика са били изработвани от същата берди, която днес преобладава в местните мочурища. Оставаше на нас да проверим дали нарязаната през август берди няма да покаже същите плавателни качества като папируса.

Националните шумерски херои, прародителят-бог Енки и неговите съвременници, са доплавали до Ур от далечния Дилмун с тръстикови „ма-гури“. Ала и в последвалата шумерска епоха „ма-гур“ си остава наименование на най-големите кораби, кръстосвали залива с търговска мисия. Така са се казвали и съдовете, които са се появили след тръстиковите и са били подобни по форма, макар и направени от дърво. Наред с медта дървеният материал е една от основните стоки, доставяна в Месопотамия от най-масивните местни ветроходи.

Салонен изтъква, че шумерите са притежавали наименования и за други четири вида кораби от дърво: два за речно плаване, един за плаване по река и по море и един по-прост, товарен съд или шлеп. Все пак в свещенодействията на жреците и останалите религиозни церемонии неизменно фигурира „корабът-бог“, оригиналният „ма-гур“.

Най-често срещаната водоизместимост на един „ма-гур“ е 120 „гур“. За жалост стойността на тази мярка не е твърдо установена; понякога се казва, че един „гур“ е равен на 80 галона, друг път — на 121 литра… Грубо пресметнато, и в двата случая това са кораби с размери в рамките на съвременните дау. След като Салонен публикува изследването си, Опенхайм попадна на сведения за урски плавателни съдове с водоизместимост 300 „гур“. Американският учен ги нарича грамадни, и те наистина са такива: до тях двете ладии „Ра“ и „Тигрис“ биха изглеждали нищожни.

Салонен цитира извадки от клинописни текстове, където се споменава за пътнически кораби, за фериботи, риболовни съдове, бойни съдове и кораби за превоз на войска, за частни и наемни търговски кораби. Става дума и за „спасителни лодки“, а това показва, че по-големите кораби са разполагали със спасителни лодки в случай на злополука. Също като в днешно време, тогавашните кораби са били кръщавани на имената на градове, държави, царе, герои и пр. Някои носят и по-романтични наименования, като например „Утрото“, „Пазителката на живота“ и „Радостта на сърцето“. Много имена са свързани с превозвания от кораба товар. Ако се съди по тях, транспортираните стоки в никакъв случай не са се ограничавали само до дървен материал, мед, слонова кост и тъкани; към техния кръг могат да се включат още: вълна, камъш, тръстикови рогозки, обущарска кожа, тухли, дялан камък, зифт, добитък, домашни птици, сено, зърно, брашно, хляб, фурми, млечни продукти, лук, билки, слама, малц, риба, рибено масло, растително масло и вино. В една плочка се казва, че шестнайсет души са се нуждаели от два дни време, за да разтоварят кораба си в пристанището, като още един ден им трябвал за прибиране на товарите от дока в склада.

От анализа на Салонен заключихме, че „Тигрис“ несъмнено може да бъде причислен към класа „ма-гур“, „кораб-бог“ от най-ранен образец. За всички това стана ясно, особено след като наблегнах, че ние търсим самото начало, а шумерската история започва с богове, дошли по море, не с морски търговци.

Говорех напълно сериозно. Ние, които сме наследили Авраамовата монотеистична религия от Ур, понякога твърде лесно забравяме, че понятието „бог“ е носело друг смисъл за родопоклонниците, чиято религия е била различна. В един ранен период на територията на днешния Южен Ирак семитски племена са се кръстосали с шумерските нашественици; същевременно трябва да се е получило и смесване на старите религии. Подобно на Авраам шумерите свързват произхода на своите царе с корабостроителя, спасил човечеството от потопа, ала докато юдеите вярват, че всички люде без разлика са произлезли от Адам, шумерите очертават ясна граница между простосмъртни и царе. Също като египтяните и древните културни народи в Мексико и Перу, те вярвали, че техните царски родове са божествени потомци на Слънцето. Шумерите са се прекланяли пред небесното светило, както и пред своите праотци. Царят е бил почитан като бог в човешки образ дори приживе и мястото му сред божествата било толкова по-високо, колкото по-назад фигурирал в царското родословие. Свещените царе, които първи стъпили на шумерския бряг, и чиито потомци основали първата урска династия, били наричани естествено богове от летописците, записвали родовата история върху глинени плочки векове преди рождението на Авраама. Ако приемем шумерските богове за обикновени митически създания, тогава ще трябва да махнем с ръка и на всичките им царски фамилии, от първата до последната. Въпросът е да се проследи преходът между шумерската история и шумерския мит до момента, когато земните богочовеци преминават в хора-птици и небесни създания.

На борда бях взел и една малка книжка под наслов „Шумерите“ — дело на друг известен авторитет по близкоизточна археология, професор С. Л. Уули. Още в първата глава, озаглавена „Началото“, той се насочва право към проблема:

„Шумерските легенди, които говорят за зараждането на цивилизация в Месопотамия, предполагат човешко нашествие от морето, а тези нашественици едва ли биха могли да бъдат други освен самите шумери. Фактът, че шумерите са познавали отлично южните области и че Ериду — град, смятан от тях за най-стария в страната — е най-южното поселище, подкрепя това предположение.“

Същият учен завършва книгата си, като заявява, че много трудно може да се оцени дългът на съвременния свят към шумерите, избавени едва съвсем наскоро от пълна забрава. Шумерите, казва той, заслужават уважение за своите постижения, още по-голяма чест би трябвало да им се отдаде за въздействието им върху човешката история. Тяхната цивилизация огрява един все още примитивен свят. Надраснали сме вече онзи стадий от развитието си, когато изкуство се търсеше само в Гърция на олимпийския Зевс, казва той, и добавя:

„… известно е, че гръцкият гений е черпел жизнените си сокове от лидийци и хети, от Финикия и Крит, от Вавилония и Египет. Ала корените водят още по-назад — Шумер стои зад всичко това. Военното умение на шумерите, изкуствата и занаятите, които те въздигат до изключително високо равнище, техният обществен ред и представите им за морал, дори за религия, съвсем не са някакво изолирано явление или археологически куриоз; те са дотолкова част от нас самите, че с основание предявяват право за вниманието ни и като им отдаваме възхищението си, ние в същност възхваляваме своите духовни деди.“

Възхвалявайки шумерите като наши духовни деди, ние възхваляваме хора, чийто произход е неизвестен, хора, които са пристигнали с „ма-гур“ от морето.

Като обобщава данните, получени от археологическите разкопки, Уули посочва, че в периода между първата и последната урска династия шумерската цивилизация не е постигнала никакъв напредък. Тъкмо обратното — археологическите доказателства сочат, че шумерската цивилизация е достигнала върха си още преди основаването на първата династия: „След първата урска династия, ако се забелязва някаква промяна, тя е упадъчна по своя характер и от следващите векове не разполагаме с нищо, с което да сравним съкровищата на праисторическите гробници.“

Изумителните художествени ценности, оставени от нашите духовни деди през преддинастическата епоха, имат да ни разкажат далеч повече от най-изтънчения и умело изграден словесен разказ. Само материалите, подбрани от художника, могат да ни подскажат нещичко за неговата прародина, за обсега на общуването с чужди страни. Общуване, съвсем не повърхностно или случайно. Защото в земите, където се заселват шумерите — Южен Ирак, — те не са имали възможност нито да открият, нито да узнаят за съществуването на метали и скъпоценни камъни. Там е нямало дори най-обикновени скали за каменоделство. Единствените местни богатства са били плодоносна почва и плавателни води: огромните пространства алувиални низини са предлагали отлични условия за земеделие и скотовъдство, а чудесното географско разположение е подтиквало към търговия по море и реки. В същност, когато пришълците откриват Шумер, тази територия е била богата на растителност, както личи от текста, описващ пристигането в Ур на първия бог-цар от Дилмун: „В Ур той дойде, Енки, царят на преизподнята, тъй предопредели: «Да бъде град богат на всичко, от много вода заобиколен… зелен като планината и гората, с дебела сянка…»“

Ето какво е шумерското описание на едно абсолютно безводно днес място, зарито в пясъци, без зеленина и сянка. Ала красивият пейзаж не е могъл да предложи на златаря и бижутера онова, което им е било потребно, за да измислят и създадат прекрасните съкровища, погребани заедно с най-старите царски градове. Има ли се това пред вид, предложените от Уули ярки описания на тези гробници провокират доста мисли:

„Край Ур е открито гробище, в което най-старите гробове са от около 3500-та година пр.н.е., а най-пресните се отнасят към зараждането на първата урска династия; там има гробници на местни царе, които не са отбелязани в царските хронологии… Удивително е да се види, че още в този ранен период шумерите са познавали и често са използвали не само колоната, но и арката, свода и кубето — архитектурни форми, които стават достояние на западния свят чак след хилядолетия.

Че общото равнище на шумерската култура е съответствувало на високоразвитата архитектура, личи от богатството на погребенията. В изобилие се срещат златни и сребърни предмети — не само лични украшения, но и съдове, оръжия, дори сечива от драгоценни метали; медта е най-простият метал. Многобройни са вазите от камък, ала алабастърът е най-предпочитан; има също изделия от креда, диорит и варовик, докато по-рядко се намират чаши или купи от обсидиан и адски камък; лапис и халцедон са камъните, най-често обработвани от ювелира. Техниката на инкрустация, известна от декоративната стена в Киш и прилагана върху раковина, седеф и адски камък, е разпространена масово в урския некропол.

Ако изброим какво съдържа гробът на един принц, Мескаламдуг, който спада към късния период от създаването на гробището, ще разберем какво е истинското богатство на тази цивилизация. Гробът е съвсем обикновен: прост изкоп, на чието дъно се намираше ковчегът с тялото, като отстрани бе оставено място, където да се поставят погребалните предмети. На главата си принцът имаше накит или шлем от ковано злато във форма на перука — косата бе изобразена чрез множество гравирани резки и бе обхваната с усукан шлейф, също гравиран; шлемът стигаше до врата и покриваше бузите, ушите бяха плоско очертани, а бакенбардите — релефно…

Наред с тялото гробът съдържаше две обикновени купи и една златна лампа във форма на раковина, като всеки от тези предмети бе означен с името на принца; кама със златно острие и инкрустирана в злато дръжка висеше, закачена за сребърния пояс на покойника, а до него лежаха две секири от електрум; личните му накити включваха браслет от триъгълни зърна, изработени от злато и адски камък, също стотици други маниста от тези материали, обеци, сребърни и златни гривни, златен амулет, изобразяващ прилегнал телец, две сребърни лампи във форма на раковина и една златна игла с покритие от адски камък. Предметите извън ковчега бяха много повече. Най-изящният от тях беше златна купа, с надиплена и гравирана повърхност и две малки дръжки от адски камък; до нея стоеше сребърна кана и един налъм; имаше и около петдесетина сребърни или медни чаши и купи, както и голямо количество оръжие, едно златовърхо копие, ками с украсени в злато и сребро дръжки, медни копия, секири и къси брадви и един колчан стрели с триъгълни кремъчни остриета.

Царските гробове със зидани камери бяха дори по-богати и в едно отношение не подлежаха на сравнение с обикновените гробове. Погребенията на царете са били съпроводени с човешки жертвоприношения в изобилие, дъната на царските гробници бяха задръстени от телата на мъже и жени, които, изглежда, са били отвеждани долу и изколвани на място. В един от гробовете войниците от стражата, с копия и медни шлемове на глава, лежаха в подножието на наклонения «дромос», който води в гроба; в края на погребалната камера се намираха девет придворни дами с пищни златни накити за глава; срещу входа бяха оставени две масивни колесници с по четири колелета, всяка запрегната с по три вола и карана от кочияш, чиито кости лежаха вътре, докато останките от воловарите бяха до главите на животните. В друг гроб, на царица Шуб-ад, придворните дами бяха подредени в две успоредни редици, в чийто край един арфист държеше арфата си от инкрустирано дърво, украсена с изработена от адски камък и злато глава на теле — костите от ръката на музиканта бяха намерени да лежат върху изгнилия му инструмент; даже в самата погребална камера бяха открити две принесени в жертва тела, паднали в двата края на дървения ковчег, в който почиваше царицата. В нито един от известните текстове не се загатва за жертвоприношения от подобен род, нито пък археологията е открила някакви следи от такъв обичай или доказателства за неговото запазване в по-късна епоха; ако трябва да обясним този факт с обожествяването на първите царе, както предложих по-горе, бихме могли да кажем, че в историческия период при смъртта дори на по-велики царе не се е отслужвал такъв обред…“

Една подробност, която човек не бива да отминава с лека ръка, е подчертана и от американския професор — богатството на Долна Месопотамия е чисто селскостопанско: „там няма нито руда, нито скъпоценни камъни и едва ли най-маловажната подробност относно урските съкровища е, че суровините, от които почти всички те са изработени, идват от чужбина“. Как е възможно първата позната нам цивилизация, предшествуваща известните на историята шумерски и египетски династии, да е разчитала изцяло на вносни суровини? Продължителни пътувания, неотразени в клинописните текстове, би трябвало тъй или иначе да предхождат известното на днешния свят зараждане на човешката култура.

Ако не допуснем, че богочовеците, описани от най-древните шумерски плочки и изобразени на също толкова стари печати, не са били хора от плът и кръв като погребаните в най-ранните царски гробници на Ур, ние никога няма да се доберем до приемливо обяснение за богатствата на тези погребения. Енки, „богът“, дошъл от Дилмун и основал нелишения от вода и засенчен в лесове Ур, отразява спомена за един от онези могъщи царе, чиито флотилии от „ма-гури“, със способни занаятчии и търговци на борда, навярно вече са били обиколили немалко далечни земи. Как иначе шумерите биха могли да познават толкова много и разнообразни видове скъпоценни метали и камъни, необходими за сътворяването на царските съкровища? Никъде в границите на своето царство те не са били в състояние да открият злато, сребро, електрум, мед, адски камък, халцедон, алабастър, диорит, креда или кремък. Преди да пристигнат в Ур, кадърни хора от царската свита трябва вече да са били пребродили не една и две далечни страни, за да добият добри познания за всичките тези чужди суровини, къде да ги търсят и как да ги обработват. Тогава корабостроителите и моряците на най-древните царе-богове, погребани в Ур, би трябвало да са също тъй изкусни в занаята си, както златарите и бижутерите.

Нищо чудно, че днешните хора, на които е познат космическият кораб, ала през живота си не са чували за „ма-гур“, лесно могат да бъдат заблудени и да повярват, че тия внезапно появили се богочовеци са пристигнали в Месопотамия от Космоса. Ние обаче имахме всички основания да бъдем по-непретенциозни, увиснали на въже зад „Славск“.

Руснаците продължаваха да ни теглят с ветроходна скорост към Бахрейн. Ненормалният вятър не преставаше да властвува над залива. Привечер Нормън измъкна своите радиосъоръжения изпод дюшека си. Имаше уговорка да предава координатите ни на Би Би Си с доставения от тях апарат, ала чрез него той не успя да се свърже с нито една брегова станция. Затова сега настрои своята апаратура и моментално бе залят от порой трескави гласове на радиолюбители. Кодът на нашата радиостанция, LI2B, беше същият като на „Кон-Тики“ и „Ра“ и представляваше своеобразна колекционерска примамка за любителите, способни да установяват двустранен контакт. Тъй че винаги, когато Нормън изпращаше сигнал в ефира, слушалките му почваха да жужат като гнезда на оси — отвсякъде звучаха гласове, които настояваха за връзка. Ала щом нашият радист отговореше на някой от тях, другите млъкваха и зачакваха нова възможност да се включат. Сам запален радиолюбител, Нормън цяла вечер угажда на настойчивите гласове, зовящи от изток и от запад, от север и от юг, като разменяше с тях обичайните международни кодове за самоличност, местоположение, сила и яснота на връзката.

В един случай Нормън тъкмо се готвеше да отговори на някакъв глас, когато друг се намеси с думите: „Недей отговаря, иначе ще загазиш!“ Тогава първият отново се обади: „Това е хоби, а не политика!“ Нормън мигновено бе в ефира и каза, че е съгласен: радиолюбителите имат право да упражняват хобито си във всяка страна; добави, че ние сме за дружба между народите, независимо от държавните граници; и че това наистина е хоби, а не политика. После потърси наново връзка с първия предавател, който се оказа в Израел, и този път всички гласове в ефира замлъкнаха, додето не бяха разменени обичайните фрази. Нормън беше удържал една мирна победа в ефира. Когато седнахме на вечеря, Рашад го изгледа безмълвно. Нормън бе син на евреи. Рашад беше арабин от Ирак, най-враждебно настроената държава спрямо Израел. Може би техните прародители са управлявали заедно кораби в далечното минало. И араби, и евреи водят потеклото си от Сим, праотеца на Авраам от Ур.

Календарът показваше 5 декември; небето бе чисто и вечерните звезди вече проблясваха по небесната твърд, когато дойде моят ред да се кача на мостика и да поема вахта. На руля заварих Асбьорн и Рашад, които шеговито попитаха дали съм забелязал колко много новата месечина прилича на нашата ладия. Действително. В южните ширини е така, там новата луна виси в небето, досущ хамак, вместо да стои изправена, както в северните страни, при това в момента се намираше с опрян гръб върху черните води на хоризонта и абсолютно напомняше златист, сърповиден тръстиков кораб. Сякаш успоредно с нас по хоризонта плаваше истински кораб-бог. Приликата с нашия „ма-гур“ беше поразяваща. Не сваляхме очи от блестящия си спътник; накрая той се повдигна волно над морето и заплава сред сияйния астрален планктон на тъмното небе.

Тази гледка ми направи силно впечатление. Бях проучил как това явление се е пренесло като основен мотив в праисторическото изкуство. Върнах се мислено във времето, когато корабостроителите на големи тръстикови съдове от Шумер, от Перу до появата на инките, и от самотния Великденски остров са споделяли поверието, че новата луна е кораб-бог, с който богът на Слънцето и праисторическите родоначалници-царе са странствували из нощното небе. Древните шумери и перуанци са отразили тази легенда и в слово, и в образ. Днешните обитатели на Великденския остров са забравили символиката на дедите си, ала традиционният отличителен знак на върховна власт, окачван на гърдите на всички техни божествени царе, е сърповиден дървен нагръдник, известен под две названия: „реи-миро“, т.е. „кораб-нагръдник“, и „реи марама“, т.е. „луна-нагръдник“.

По-късно през нощта забелязахме да се скупчват черни облаци, придружени с далечни светкавици над Иран. През следващия ден на няколко пъти преваля, ала упоритият югоизточен вятър не затихна и капитан Игор не искаше да ни освободи от влекачния си кабел. Без котви и с голямата пробойна във вълнореза, ние трябваше или да имаме добър вятър, или час по-скоро да се отбием в някое заветно място за поправка. През деня вятърът отново обърна само от юг и се усили дотолкова, че гребените на вълните взеха да се пречупват, изпращайки пяна върху нас винаги, щом ги пресрещнем косо. Единствената радиостанция, с която Нормън успя да влезе във връзка, беше на „Славск“ при другия край на влекачното въже и капитан Игор ни посъветва да се придържаме откъм тяхната подветрена страна. Ала „Славск“ бе твърде далеч пред нас, за да закриля нашия изложен на вълните вълнорез.

Рано следобед на четвъртия ден стигнахме Бахрейн. По-точно стигнахме шамандурата, която маркира входа на плавателния канал през варовиковите плитчини, заобикалящи острова. „Славск“ получи радиозаповед от Бахрейн да спре там. Молбата на капитан Игор да влезе в пристанището бе отхвърлена. Техен кораб щял да дойде да вземе „Тигрис“. „Славск“ хвърли котва и ние се прикрепихме към него.

Легендарният остров все още се криеше зад хоризонта, с биноклите успявахме да различим само неясните очертания на високи петролни инсталации.

Не след дълго се появи някакъв модерен съд на бреговата охрана, а малко подир него долетя и един хеликоптер. От въздуха ни снимаха, но служителите от бреговия катер само ръкомахаха и непрекъснато кръжаха около нас кажи-речи като гемиите „дау“ при Файлака. Хеликоптерът се отдалечи, ала катерът изобщо не се приближи. „Славск“ спусна своята спасителна лодка и в отлично настроение на „Тигрис“ се завърнаха Юри и Карло заедно с капитан Игор. Очевидно бяха прекарали добре. А бреговият катер обикаляше ли, обикаляше, докато ние не се отделяхме от въжето, свързващо ни със „Славск“, за да не бъдем изтласкани към плитчините.

Денят преваляше и ние заразглеждахме нетърпеливо хоризонта, ала никой друг не се появи. Бреговият катер неуморно продължаваше да кръжи около „Славск“ и нас. Щом слънцето слезе на залез, капитан Игор за последен път се сбогува с екипажа на „Тигрис“ и се отправи към своя кораб, съпроводен от нашите благодарствени викове и пожелания. Имахме чувството, че се разделяме с чудесен приятел — доскоро непознат, — който бе проявил толкова много смелост и самопожертвувателност.

Слънцето наполовина се скри и ние вече се бяхме приготвили да прекараме още една нощ, прикрепени към закотвения „Славск“, когато за наша изненада бреговият катер се приближи и попита дали ще имаме нещо против да ни вземе на влекало до Бахрейн. Приехме с благодарност, но все пак зададохме въпроса дали не трябва да изчакаме някой друг. Не, получихме отговор. Тъкмо този съд бе пратен да ни вземе. Ала екипажът му чакал руснаците да освободят въжето; сторило им се, че сме вързани за тях като пленници.

Нищо подобно, обясних аз. Те ни помогнаха. Спасиха ни от рифовете край Файлака и ни доведоха на влекало до Бахрейн. Това обяснение не промени нещата. В емирата на Бахрейн не се допускали руски кораби. Служителите от бреговата охрана тозчас хванаха влекачното ни въже, след като извикахме на руснаците да го отвържат. Нищо друго не можехме да направим. Със свити сърца махнахме на капитан Игор за сбогом и докато ние се отправихме на влекало към светлините на модерния град, постепенно очертаващ се на хоризонта, нежеланият в пристанището „Славск“ вдигна котва и се упъти по обратния курс към многобройните кораби, зачакали търпеливо ред пред устието на далечната река Шат-ал-Араб.

Ние пък напредвахме към една малка независима държава, процъфтяла в съвременната епоха и наглед неизчерпаемо богата. Голямото богатство на Бахрейн вече не почива толкова на неговите изчерпващи се нефтени запаси, колкото на географското му положение, благодарение на което островът представлява удобна изходна врата за петролопроводите на Саудитска Арабия, където танкери от цял свят могат да пристават в дълбоки, заслонени пристанища. От друга страна, разположението на острова бе превърнало Бахрейн в кръстопът за пътешественици и търговци от разни епохи. Днес неговото летище е спирка за самолети от всички краища на земята. Дори „Конкорд“ се отбива в Бахрейн.

Потоци ярка светлина от модерните петролни инсталации заляха „Тигрис“, когато късно през нощта преминахме край няколко закотвени танкера и заобиколихме бетонните вълноломни стени по посока на един гигантски пристан, още непредаден официално за експлоатация. Известен под инициалите си ASRY, Арабският корабостроителен и кораборемонтен завод бе най-големият сух док на света, построен да обслужва супертанкери с водоизместимост до 450 000 тона. Тъй се случи, че мъничкият „Тигрис“, чиято мачта едва се подаваше над най-ниската платформа на пристана, бе първият кораб, влязъл в дока два дни преди официалното му откриване. Отстрани на борда преметнахме няколко тръстикови скари, та да предпазим страничните рула от протриване о̀ бетонната стена, щом настъпят колебания в нивото на водата, причинени от прилива и отлива; после се изкачихме по една дълга метална стълба и попаднахме сред тълпа официални и неофициални посрещачи, пропускани през охраняваните от полиция врати да видят тръстиковата ладия.

Облян в потоци светлина, пръв пред нас изникна, в своята снежнобяла дреха, някакъв сърдечен и прям арабски сановник, който ни поздрави и пожела да научи преценката ни за качествата на тръстиковия кораб. Негово превъзходителство Тарик Ал-Моайед беше министър на информацията. Отговорих, че целият екипаж е много доволен от своя съд. „Тигрис“ все още е здрав и непоклатим, казах аз, въпреки премеждията след драматичното спускане на вода, и продължава да гази плитко във водата. Ала не успяхме да разрешим проблемите около стъкмяването. Обясних, че идваме в Бахрейн с надежда да намерим някой шивач на платна, бихме желали оттук нататък да включим в експедицията и един арабски или индийски моряк на дау.

— Кхалифа ще ви помогне за това — отвърна министърът и ни представи един млад мъж, облечен като него. — Но кажете какво бихте желали да видите, докато сте тук?

Вдигнах поглед към колосалните стоманени конструкции и бетонни стълбове, които приличаха на обелиски и пирамиди, изправени срещу нощното небе. Хранехме надежди да разгледаме останките от древните мореплаватели, идвали на Бахрейн. С тази забележка сякаш задействувах лампата на Аладин. Министърът се обърна назад и от тъмнината се показа човек, който пристъпи широко усмихнат към нас и ни поздрави, като свали голямата си извита лула, увиснала на устните му. Пред себе си видях познатото лице на прочутия археолог Джефри Биби. Именно този роден във Великобритания учен и неговите сътрудници разчупиха старите представи за зараждането на човешката цивилизация, откривайки храмове и гробници, погребани под пясъците на този остров, които говореха за търговски връзки по море, установени преди повече от пет хиляди години.

След като узнал, че напредваме към Бахрейн, Биби бе побързал да пристигне от Дания. Искаше да добие лични впечатления за кораба, построен според най-ранните образци, известни в района на залива. Сега през смях ми напомни, че в същност аз бях послушал съвета му. Действително в една рецензия, публикувана в „Ню Йорк таймз“ преди години за моята книга „Ра“ той ме призовава да изпитам достойнствата и на месопотамските тръстикови съдове. По детското любопитство, с което стъпи на палубата и разгледа нашия чудат кораб, Биби ни напомни капитан Игор. Неговият интерес обаче бе свързан тясно с работата му. Откритията на Биби потвърдиха, че още от самото зараждане на човешката цивилизация мореплаването е играло съществена роля в обществения живот. Той бе сторил повече от всеки друг учен, за да докаже, че Бахрейн е идентичен с търговския център Дилмун от древните месопотамски текстове. Биби се отблагодари за гостоприемството, като изнесе пред екипажа на „Тигрис“ една лекция върху праисторията на острова. А през следващите две седмици ни разведе из главните обекти на своите разкопки.

Когато на другия ден Джефри Биби се появи със своя живописен тюрбан на глава и натоварени в две коли заедно се отдалечихме от Манама сити и доковете ASRY, сякаш с главоломна скорост навлязохме в петхилядолетното минало на човечеството. Едни от най-големите и луксозни хотели в света бързо бяха заместени от няколко скромни арабски жилища, изградени от сплетени палмови листа и кирпичени тухли, готови да бъдат пометени от лапата на булдозера. Сетне преминахме през една също така обречена плантация от осечени финикови палми, която приличаше на гробище за телеграфни стълбове. Лишени от величествените си корони и с оголени коренища, тези умиращи палмови стебла сякаш изпращаха зов към забързания минувач; нефтените сонди за няколко десетилетия сигурно ще изцедят петрола от земята, ала от хиляди години, още от времето на Дилмун, тъкмо корените на финиковите палми са черпели жизнени сокове от нея и тъй са изхранвали хората. След като петролът и индустрията бяха за предпочитане пред селското стопанство, изглежда никой в Бахрейн повече не си правеше труд да бере фурми и да обработва земята. С парите, които се печелят при работа в промишлените предприятия, човек би могъл да си купува и фурми, и плодове, и зеленчуци. Градските пазарища и витрини изобилствуват с пресни и пъстри градински продукти. Доставени обаче от три различни континента. А щом схлупените колиби и голите палми паднат под ударите на механичните инструменти, жилищни зони и индустриализирани покрайнини ще завладеят зелените поля, приближавайки се все по-близо до началото на безплодната пустош, която днес преобладава на острова. Бързо достигнахме тази просторна пустиня.

— Ето това е Дилмун — рече Биби и посочи с лулата си пейзажа, осеян с гигантски бабуни, които се губеха в хоризонта подобно на развълнувано море от вкаменени вълни. — Сега разбирате какво ни накара с Петер Глоб да дойдем тук и да се заловим за работа.

Праисторически гробници. Погребални могили. Предполагаше се, че на Бахрейн има приблизително сто хиляди такива могили, дело на човешки ръце. Тук се намираше най-големият праисторически некропол в света. Естествено, Биби не би могъл сам да обработи всички обекти на острова, затуй повече от осемдесет археолози от пет-шест националности, но предимно от Дания, както и няколкостотин работници от почти всички арабски държави бяха работили с него. Отначало усилията им били отчайващо безплодни: нито една от многото гробници, които отворили, не била пощадена от някогашните похитители на гробове. Явно били разкопани и обрани — признак, че облицованите с камък погребални камери са съдържали нещо повече от изгнили тленни останки. За археолозите били останали единствено кости, една черупка от щраусово яйце, чирепи, няколко медни остриета на копия и части от медно огледало. Очевидно тези гробници са принадлежали на хора, вярващи в задгробния живот, та затова са поставяли лични съкровища и други погребални дарове в гроба — да ги ползва умрелият в своя отвъден живот.

По обем гробниците бяха много разнообразни. Първо навлязохме в една област, именувана Али, където по брой гробниците превъзхождаха египетските пирамиди, а по размер можеха да се сравнят със средна по големина месопотамска пирамида. Помежду им имаше построени арабски жилища на един-два, дори три ката, които до тях изглеждаха малки. Съвременните обитатели на Али бяха превърнали в постоянен свой поминък ломенето на камък от тези сътворени от човека хълмове, като добития варовик използваха за негасена вар. В резултат от съчетаната дейност на древните похитители на гробове и съвременните производители на вар могилите в Али приличаха на зейнали вулкани, издигнали се сред местността. Стига да се изкатери до върха на някоя от тях, пред очите на човек се откриваше превъзходна гледка над безкрайното пространство, заето от по-малки гробници, които наподобяваха безброй яйца, снесени от гигантските костенурки на Али. Колосите на Али бяха раздалечени на достатъчно разстояние и внушително се възправяха в близост до морето, докато съседното гробище от по-малки, куполовидни хълмчета продължаваше навътре в сушата и гробовете така гъсто бяха осеяли голата земя, че едва имаше място да се мине между тях. Трудно ми бе да не предположа, че отдалечените един от друг колоси предшествуват по възраст задръстеното гробище. Грамадните гробници, изглежда, бяха построени във време, когато все още е имало доста свободно пространство в тази местност, а по-късно многобройните по-малки мавзолеи са били разположени близко до тях със стремеж да бъдат в непосредствено съседство.

Обикновено се приема, че нещата се раждат малки и сетне израстват до по-внушителни размери. Ала не винаги е така с цивилизациите. Причините могат да бъдат две. Културният растеж в повечето от известните на историята случаи завършва със застой и упадък. Това би могло да се дължи на пристрастяване към военни походи, на епидемия или природно бедствие. Но тук трябва да се допълни, че в своя зенит повечето цивилизации притежават мореходни съдове и склонност към мореплаване. В този напреднал стадий те разполагат с възможност бързо да се спасят от ненадейно вражеско нашествие или да се отправят в търсене на по-богати земи. Ето защо е възможно отделни семейства или цели организирани колонии да се заселят в области, необитавани дотогава или заселени с жители в примитивен етап на развитие. Затова не бива да се учудваме на откритието, че повечето древни цивилизации се появяват на дадено място, без да имат местен произход, и често изчезват безследно. Чрез изследванията си ние търсим корените и очакваме всяка цивилизация да израсне като дърво там, където открием зародиша й. Ала цивилизациите се разпространяват като семена по вятъра и водното течение, стига само дървото да порасне и зацъфти. В такъв случай би било погрешно да мислим, че единствено диваци са населявали Бахрейн и че гигантските гробници в Али са плод на местната еволюция с начало безбройните малки гробове, които с натрупване на познания и опит от страна на строителите им станали по-големи. Размерите на египетските пирамиди не са се уголемявали с времето: най-масивните са дело на първите фараони, по-късно пирамидите се строят с по-скромна големина. Същото е и в Месопотамия. И в Перу. Внушителните неща в Египет се раждат с първите династии, както е в Месопотамия и Перу. Последвалите промени в тези страни не говорят за културен растеж, а за подражание, даже за упадък. Прочутата култура на инките в Перу никога не достига висините на своите предшественици — Тиауанако и Мочика — нито в областта на изкуството, нито по размах на архитектурата. Посещавайки некропола в Али, човек остава със същото впечатление.

Виждал бях погребални могили и праисторически гробища в много части на света, ала подобно нещо не бях срещал. Просто подобно нещо няма. И оттук нататък Биби не трябваше да проявява красноречие, за да ме убеди, че Бахрейн е Дилмун.

Една от неговите изходни предпоставки бе, че за шумерите Дилмун е бил свещен — земя, благословена от боговете, които я дарили на човечеството след потопа. Дилмун е мястото, където според легендата за Зиусудра, шумерския Ной, на човека е даден вечен живот. Символичното значение на този момент навярно се крие в това, че на Зиусудровото „семе“ бива отредена вечност, докато всички останали човешки същества са се издавили. В най-стария известен на историята епос цар Гилгамеш от Урук, шумерския Ерек^[2], отплавал към Дилмун в стремеж да потърси сред свещената родина на своите деди цветето на вечния живот. Една шумерска поема гласи:

„Земята на Дилмун е свещена, земята на Дилмун е неосквернима, земята на Дилмун е чиста, земята на Дилмун е свещена.“

За родопоклонници с подобна вяра, изглежда, е била мамеща възможността да пренесат или дори само да изпратят знатните си мъртъвци за погребение в Дилмун. В Дилмун духът на покойния ще се присъедини към небесните богове. Мнозина, включително и Биби, намираха за трудно обяснимо защо малкият остров Бахрейн ще съхранява най-голямото гробище от шумерската епоха, освен ако тогава тази земя не е била неимоверно скъпа даже и за хора, които не са живеели на самия остров.

В същата шумерска поема се среща още един показателен пасаж във връзка с Дилмун. Мореплавателят бог Енки помолил върховния бог на небето да ощастливи Дилмун с прясна вода:

Нека небесният Уту (богът на Слънцето)

те дари със сладка вода от земята, от водоизточниците

на земята;

нека напълни с вода големите ти резервоари (?);

нека стори тъй, че твоят град да пие от тях в изобилие;

нека кладенците ти с горчива вода се превърнат в кладенци

със сладка вода;

нека твоите набраздени поля и ниви ти дадат своето зърно;

нека твоят град стане корабен дом на земята.

Водата е била божествен дар за всички обитатели на областите около залива. Пустини и сухи угари преобладават по крайбрежието и островите. Бахрейн е удивително изключение. В Бахрейн вода извира от спечената земя и нескончаемо изтича в морето. Край брега дори са открити подводни извори, до които гмуркачите могат да отидат да пийнат глътка и да наточат със сладка вода някоя своя изпразнена от въздух бутилка.

Удивителният начин, по който природата е дарила с изобилие от прясна вода този нисък варовиков остров, обкръжен от соленото море, е в състояние да накара почти всеки, който отпие от многобройните извори, да повярва в чудеса. На отиване към гробниците Биби ни отведе по някакъв страничен път до един истински оазис, богат на палми и тучна трева. По средата му открихме дълбок и божествено красив вир с кристално чиста вода, изпълнила каменната кухина на древно кръгло водохранилище. Млади араби се гмуркаха и плуваха из него, един от тях дори се сапунисваше, а три жени перяха. Водата обаче непрекъснато се подменяше и бе бистра като утринна роса. Дъното от гладки плочи се виждаше тъй ясно, сякаш вирът бе празен. В средата изворът бликаше на повърхността подобно на фонтан, докато по един улей сапунените мехурчета непрекъснато се оттичаха и продължаваха надолу по бързотечна вада, използвана някога за напояване на финиковите палми.

Биби спомена, че има няколко такива вирове и извори на острова. Нищо чудно, че произходът им се отдаваше на божия намеса. Тази вода идва от далечните планини на Арабския полуостров, където валежите от дъжд попиват в голите скали и изчезват. По каприз на природата тия сладки води проникват по подземните пукнатини и проходи, някои от които отвеждат образуваните потоци под дъното на залива, за да се появят накрая като извори на остров Бахрейн.

По склоновете на хълмовете в централната част на острова праисторическите инженери са прокарали водопроводи, скрити дълбоко под пустинния пясък. Те са облицовани и покрити с каменни плочи и продължават с километри, често на шест-седем метра и повече под повърхността, за да завършат в обработваните някога поля. На всеки петдесетина метра от подземната напоителна система над земята се подават цилиндрични каменни шахти, прилични на погребани комини. Навярно те са служели за поддръжка на съоръженията. Ако не бяха те, нямаше какво друго да издаде съществуването на праисторическите водопроводи. За Биби и неговите колеги тези изумителни примери на инженерно умение криеха загадка. Дали каменните тръби не са били разположени на повърхността, а шахтите чак сетне да са били удължени на височина, след като носените от ветровете пясъци почнали да ги зариват? Или пък още отначало тръбите са били прокопани във вид на дълбоки подземни канали? За мен тия въпроси също бяха неясни, докато няколко седмици по-късно, при посещението ни в друга легендарна земя на шумерите, случайността не ми подсказа верния отговор.

След като видяхме кладенците и вировете на Енки, както и галактиката от погребални могили, за всички стана очевидно, че в залива няма друго кътче, което с по-големи основания да претендира за отъждествяване с Дилмун. Ала Биби още не бе разкрил всичките си карти: Дилмун не е бил арена единствено на боговете и на по-незначителните богочовеци от ранга на Ной. От некропола той ни заведе в един погребан град, където простолюдието се е занимавало с такива светски дейности като търговия и корабоплаване. Биби напомни да не забравяме, че след потопа съществуването на Дилмун е продължило, и то не само за мореплаващите шумери, но и за техните културни наследници от вавилонската и асирийската епоха.

На стела, както и на една глинена плочка от около 2450 г. пр.н.е. цар Ур-Нанше, основател на мощната династия в Лагаш, записал, че кораби от Дилмун му доставят дървен материал. След него могъщият семитски владетел Саргон Велики, живял около 2300-та година пр.н.е. и подчинил всички народи от залива до Средиземно море, издигнал паметна стела в Нипур, на която гордо отбелязал, че кораби от Дилмун, Макан и Мелуха пристават в пристанищата на неговата столица Акад. Дилмун продължава да присъствува като географско понятие и в акадските документи, а асирийският цар Тукулти-Нинурта включва в своята титла епитета „цар Дилмун и Мелуха“. Асирийският цар Саргон II имал за васал един дилмунски цар, именуван Упери, а по времето на цар Сеначериб от Дилмун били изпратени войници да помогнат при унищожението на размирния град Вавилон.

Всички смайващи открития на остров Бахрейн са дело на датски учени, отначало предвождани от бележития археолог П. В. Глоб, а от двайсет години ръководител е Биби. Когато преди няколко десетилетия тези археолози пристигнали в Бахрейн, те не попаднали на никакви праисторически жилища, които да обясняват присъствието на стотиците хиляди гробове. Островът като че служел само за погребален център на обитателите от района на залива. Над почвения пласт не се забелязали други останки освен останки от арабски джамии и португалски укрепления. След като в ограбените гробници не успели да намерят нещо повече от чирепи, принадлежащи към неизвестен дотогава вид керамика, Глоб, Биби и техните сътрудници се заели да търсят из острова люспици от кремък, парчета от глинени съдове и други дири, които биха могли да разкрият древно поселище. Така те открили един погребан храм, а после и неизвестен град, който сега Биби искаше да ни покаже.

Винаги има нещо вълнуващо в погребаните градове. Слизането от сегашното равнище на земята, издигнато по-високо от някогашните покриви, прилича на спускане през люк във владенията на тъмното минало; странно е и чувството, изпитвано от човек, когато се движи по необхождани хилядолетия улици, както бе в селището, открито на Бахрейн. Откъм северния бряг на острова, по пясъчните дюни в подножието на някакъв португалски форт от XVI век, трябваше да проникнем в мъртвия град, който в шумерски времена е кипял от живот. Укреплението горе — днес само живописни останки, струпани върху вдаден в морето нос — е било изградено от португалците, малко след като отнели Бахрейн от арабите през 1521 г. В същност те преустроили крепостта, изградена от арабите, заселили се на острова непосредствено след смъртта на пророка Мохамед. От своя страна арабите пък използвали за градежа камъни, част от които взели от по-стари постройки с незнаен произход, които навярно заварили да се подават над пясъците.

Та ето до това укрепление групата на Биби решила да копае. Под една голяма пясъчна могила, издадена в морето, се забелязвали скрити форми и щом пластът бял пясък бил очистен, цял погребан град се появил, а под него още един и още един. Улиците и сградите бяха грижливо разположени по посока изток-запад и север-юг. Селището говореше за благосъстояние, но и за нещастие. Около 1200-та година пр.н.е. градът е бил изгорен.

Под него се откриваха стените на постройки, датиращи от 2300-та година пр.н.е., върху които бе съграден изгорелият град. Най-старото поселище бе съвременник на погребалните могили и на шумерските плавания до Дилмун, които са от времето на тъй наречения от Биби Дилмунски период. Спуснахме се в най-древния град. Спряхме край масивните и яки градски стени с порта, обърната към морето. Около нас се издигаха високи каменни зидове, заобикалящи обширен площад, от който главната улица, обточена с каменни сгради, се отправяше към голямата порта и морето. От площада във вътрешността на селището под прав ъгъл се разклоняваха още улици.

Биби посочи към масивната врата. Грамадни пясъчни дюни закриваха кръгозора отвъд, ала когато градът е бил обитаван, тези врати са водили право до водата, която и днес продължава да се плиска под стръмния морски бряг.

— Ето там преди четири-пет хиляди години, в Дилмунския период, са приставали кораби да разтоварят или натоварят стока — рече Биби. Обърна гръб на портата и кимна към пръстта на площада, сред който стояхме. — А тук намерихме доказателства за презморска търговия. Именно тук са били сваляни товарите. И тук, и по улиците на града намерихме парчета необработена мед. Също медни рибарски куки, частици слонова кост, стеатитови печати и мъниста от халцедон. Такива материали няма на Бахрейн.

Добави, че най-близкият източник на мед е Оман. А слонова кост може да дойде само от Индия или Африка. Халцедоновите мъниста, както и една теглилка от особен вид полиран кремък, намерена сред останките, би трябвало със сигурност да са пренесени от изчезналата днес цивилизация в долината на Инд. Намерените пет кремъчни тежести водят до изненадващо откритие. Те показват, че бахрейнците от Дилмунския период са се придържали по-скоро към индските мерки за тежест, отколкото към шумерските.

Докато разговаряхме, от дюните край брега се вдигна облак фини песъчинки и се посипа над града. Ето как древното пристанище се бе превърнало в погребано селище. Ала това древно пристанище се намираше на северния бряг; изведнъж ми просветна, че вятърът се е обърнал. Най-сетне духаше от Ирак. Биби пооправи тюрбана си и се засмя.

— Извадили сте лош късмет — рече той. — Зимно време вятърът винаги духа оттам. От север. Колко време, мислиш, щеше да ви трябва, за да дойдете дотук с този вятър?

— Три и половина до четири дни — отговорих аз. — На влекало се движехме със същата скорост, с която плавахме към Файлака. Хем тогава вятърът бе насрещен. А с попътен вятър сигурно щяхме да стигнем по-бързо до… тук.

— Да, съвпада. Един шумерски текст казва, че Дилмун е отдалечен на трийсет двойни часа. Шумерите са измервали разстоянията във време.

— Разбира се, те биха се справили далеч по-добре от новаци като нас — признах. — За тях Файлака сигурно не е представлявал никакъв проблем, а при състезание от там до тук един професионален шумерски екипаж несъмнено би ни победил най-малко с няколко часа. На нас вероятно щяха да ни трябват трийсет и пет двойни часа при добър северен вятър.

— Интересно е дъното на вашия кораб, с двата основни снопа и плиткото газене — забеляза Биби и ни поведе нагоре към градските стени да видим наносните плитчини, които достигаха чак до пясъчните дюни пред портата на града. При прилив водата сигурно се е покачвала дотам.

— Сега разбирам как плоскодънните тръстикови съдове са успявали при прилив да се доближат до брега — продължи той. — Дори при отлив те са били в състояние със своето двуребро тяло да прилегнат на варовиковото дъно, без да се преобърнат. А мястото за приставане при градските врати е било идеално за товарене и разтоварване на стоките.

Направи ни впечатление, че непрекъснатият варовиков шелф около Бахрейн би могъл да се преодолее единствено с маневра като току-що описаната от Биби: приближаване към сушата при прилив и приземяване, щом настъпи отлив. Освен това сега Биби бе видял с очите си, че един кораб от берди е в състояние да превозва двайсеттонен товар, колкото е било теглото, според древните плочки, на някои от товарите с адрес Дилмун.

— Ала все пак един търговски кораб трябва да е способен да се върне в пристанището, откъдето е дошъл — настоя Биби. — Смятате ли, че са чакали по половин година вятърът да се обърне?

Може би. Нищо чудно дори нарочно да са пристигали непосредствено преди вятърът да се промени и тъй да са съкращавали своя престой. Ала не вярвах да е било така. Опасявах се, че грешката е наша — още не бяхме се научили да подражаваме с успех на древните умения.

При това сезонните ветрове в никакъв случай не облагоприятствуваха плаванията до долината на Инд, както до шумерските пристанища. Ето защо направеното от Биби преди години откритие се превръщаше в истинска загадка: защо на Бахрейн са се употребявали теглилки, обичайни за долината на Инд. Шумерите и вавилонците използваха съвсем различна система. Не само че мерките бяха други, ами се прилагаха и в по-особено съотношение — на третини, десетини и шестнайсетини. Според Биби само едно от следните две обяснения би могло да бъде вярно: или първите търговски контакти на Дилмун са били осъществени с Индия, а не с Месопотамия, или Индия е била в далеч по-тесни търговски отношения с Дилмун, отколкото Месопотамия.

Едно нещо обаче бе пределно ясно и за двама ни. Причината Бахрейн да представлява важно звено в търговския път се коренеше в неговото удобно разположение като неповторим водоизточник. Отникъде другаде в залива древните мореплаватели не са имали възможност да се снабдят с прясна вода в неизчерпаеми количества.

Намерените парчета необработена мед също имаха своя история и запълваха празнина в сложния ребус. Медта вероятно е била най-съществената от всички внасяни в Месопотамия суровини през Дилмунския период. Както сам Биби изтъква в своята книга „Търсене на Дилмун“, изкуството да се пише е било изключително разпространено в древен Шумер: откритите в частни домове и търговски дюкяни глинени плочки имат най-разнообразно съдържание — от школски упражнения до лихварски сметки. Намерена е също деловата кореспонденция на един посредник в търговията с мед, живеещ в Ур. За него се казва, че е дилмунски търговец, ала от писмените плочки, открити в дома му, става ясно, че Дилмун не е бил мястото, където се е добивала медна руда. Дилмун е бил само търговски център, там медта се е докарвала и разпродавала. Теглото на някои корабни товари от мед, които в шумерско време се превозвали през залива, в никакъв случай не е било незначително, според буквално цитирания израз на Биби. Той бе изчислил, че при един превоз пратката, доставена на Дилмун, не е била по-малко от осемнайсет и половина тона, „което при днешните цени ще струва някъде около двайсет хиляди долара“.

В кореспонденцията на споменатия търговски посредник има и една плочка, изпратена му от някакъв недоволен клиент: „Когато дойде, ти каза: «Ще дам хубави слитъци мед на Гимил-Син.» Така каза, но не изпълни думата си; предложил си лоши слитъци на моя пратеник, като си му рекъл: «Или ги вземай, или се махай.» Кой съм аз, та ще се държиш тъй надменно с мен? Не сме ли и двамата благородници?… Кой от дилмунските търговци досега се е отнасял така непочтено с мен?“

Дилмун действително е съществувал за нашите духовни деди. И шумерските търговски съдове положително трябва да са били сред корабите, приставали пред вратите на погребания днес пристанищен град на Бахрейн, който е процъфтял именно в шумерската епоха. Това селище навярно бе „корабният дом“ на Енки, за който се споменава в поемата за Дилмун, освен ако някое друго пристанище със същата големина не бе зарито под пясъците на Бахрейн. Изглеждаше малко вероятно. И без това търговското пристанище бе твърде голямо за един толкова малък остров. Както говорят древните текстове и писмени плочки, „магури“ от Ур трябва да са фигурирали сред корабите, дошли тук да разменят месопотамска вълна и облекло срещу мед. Необходима е била оживена търговия, за да се поддържа благосъстоянието на островен град като този: цял лабиринт от развалини се простираше навътре в сушата от крайморската стена, с много улици и дворци.

От пръв поглед бе ясно, че градът е бил презастрояван. Също така бе очевидно, че най-изпипаната каменна зидария е създадена през по-ранен период, т.е. през Дилмунския период, когато са били направени погребалните могили. Върху старите градски зидове бяха издигнати по-нови, някои от които се отнасяха към асирийската епоха. В града имаше величествена вътрешна врата, известна на археолозите като Асирийска порта, която бе изградена от съвършено прилепнали, ломени камъни, а за праг й служеше монолитен блок, по-голям от двойно легло, с цилиндрична вдлъбнатина в единия ъгъл, за закрепяне на колона.

Асирийците са прочути със своето каменоделство. Ала на Бахрейн майсторството им е надминато от техните дилмунски предшественици. Можеше ли това да означава, че обитателите на Дилмун са дошли от област, където се е ломял камък и където умението да се обработва този материал е било на по-високо равнище и с по-големи традиции, отколкото при асирийците? В древния свят наистина е имало такива области. Ала те далеч не са били ужасно много. Археолозите са специалисти по керамика и са в състояние със забележителна точност да установят културни влияния, като идентифицират глинени съдове, дори да са във вид на чирепи. Ала аз се съмнявам дали до ден днешен някой археолог се е опитвал да одяла каменен блок по подобие на останалите в Бахрейн от ранния Дилмунски период. Ако бяха опитали, щяха да разберат (както аз разбрах), че не могат. Даже и с помощта на железни сечива. А жителите на Дилмун не са познавали желязото. С други думи, зидовете — дело на първите градостроители в Бахрейн — имат какво да ни кажат. Сред основателите на пристанището в Бахрейн е имало и зидари, обитатели на една от малкото области, където тайните на това крайно сложно за овладяване изкуство са били познати, дори всеизвестни.

Тръстиковите лодки и дяланият камък като че нямаха обща връзка помежду си и един моряк на тръстиков съд не би трябвало да проявява интерес към каменни градежи. В древно време обаче не е било така. Многогодишните ми проучвания показваха, че строителите на тръстиковите кораби често пъти са били свързани тъкмо с този вид зидария. Обикновено те са били хората, които са я правели.

Биби изглеждаше доста изненадан, когато коленичих на земята да разгледам абсолютно гладките и равни повърхности на откритите от него дилмунски зидове, както и техниката на градеж. Каменните блокове бяха одялани с прави ъгли, ала два еднакви нямаше, като някои бяха със закръглени ръбове, но всички бяха нагодени да пасват до съседните тъй точно, че помежду им не бе оставен ни най-малък процеп. Приятелите ми от „Тигрис“ се втренчиха в мен, сякаш бях някой Шърлок Холмз, залегнал да дири отпечатъци от пръсти или други следи, които биха ни указали кои са строителите на тия стени. Красиво обработените камъни бяха оформени и свързани по особен начин, който лека-полека взех да проумявам. Трябваше да обясня на моите озадачени спътници защо тези каменни зидове имат връзка с нашето пътуване и с плаването до този остров, извършено от древните им строители.

За всички беше ясно, че тази сложна и странна зидарска техника има за цел да олицетвори някаква естетическа или може би митично-религиозна традиция, без да е продиктувана от каквато и да е практическа потребност. През никой исторически период в Европа или в Далечния изток не са били градени зидове в подобен стил. Въпреки това този строителен похват се е разпространил през два океана, хем без изобщо да се измени. По най-очебиен начин той е следвал миграцията на хората, построили тръстиковите кораби.

За пръв път зърнах отблизо такива зидове сред лодкостроителите на най-самотното обитаемо кътче на земята — Великденския остров. Там незнайни майстори-зидари бяха приложили същата техника при изграждането на някои от най-старите мегалитни култови тераси, на които са поставени гигантските статуи. После отново попаднах на тях сред южноамериканските строители на тръстикови съдове — хората, помогнали ни да построим „Ра II“ и „Тигрис“. Тук тази техника беше характерен белег, присъщ за мегалитните градежи, останали от прединките и инките в Перу, откъдето ние отплавахме с „Кон-Тики“ по вятъра покрай Великденския остров до Полинезия.

Следващата ми среща бе твърде изненадваща. Натъкнах се на познатата техника при огледа на гигантските храмови зидове в Ликсус на атлантическия бряг на Мароко. Преди да отплаваме за Америка с „Ра“, бях дошъл в Ликсус да видя местните тръстикови лодки; дотогава изобщо не бях чувал за тези внушителни останки. Предполагаше се, че са останки от финикийските колонизатори, заселили се по атлантическото крайбрежие от Картаген и Мала Азия. Ако действително бяха дело на финикийците, нищо чудно, че основателите на Ликсус са познавали тази техника. Те са я научили в Близкия изток — единствения район на света, където е била разпространена, с изключение на Великденския остров и владенията на инките. Най-изящните образци на мегалитна зидария в храмовете край големите египетски пирамиди са изработени по същия начин. И все пак истинският център, където това изкуство достига своя апогей, изглежда, е бил в земите на хетите. Хетите — тези изчезнали, забравени и наскоро преоткрити предшественици на финикийците — някога са населявали цялата област, свързваща Горна Месопотамия със Средиземно море.

И така дойдохме до същността на проблема. Хетите са наследили своите обичаи и вярвания и почти цялото си богатство от изкуства и занаяти от шумерите. Ала шумерите не са градели каменни стени, такива няма на територията, позната ни като Шумер.

Тогава как това строително умение е стигнало древния Бахрейн? Дали древните зидари на острова не са имали нещо общо с хетите или египтяните? Пълното отсъствие на каквито и да било каменни градежи в Шумер, където се е осъществявало общуването с Дилмун, като че представлява очебийна празнина в иначе последователната схема за разпространението на тази зидарска техника. Ала за това има убедително обяснение. Чисто и просто в Долна Месопотамия не е имало скали, а само плодоносна речна тиня и глина за печене на тухли. Но ако се съди по глинените плочки, Ур и другите шумерски пристанища са поддържали търговски връзки както по море, така и по реки и щом скален материал е бил открит в горните части на Двуречието, месопотамците почнали да го ломят и обработват и в най-първите периоди на хетско-шумерското общуване сглобили каменните блокове чрез особената техника, която сега бе излязла на бял свят изпод пясъците на Бахрейн.

Липсата на камък в по-голямата част от Месопотамия принудила шумерите и техните приемници да градят зикурати (стъпаловидни пирамиди, съставени от милиони изпечени на слънце тухли). Една тухлена пирамида би била смайващо изключение за Египет, където почти всички пирамиди са построени от дялан камък, дори най-старата от тях, Сакара, която има стъпаловидна форма, също като месопотамските зикурати. Мнозина приемат това за основно различие, изключващо общ произход. Ала заключението им е прибързано. Никога не бях виждал по-майсторски шлифован камък от действително гигантските плочи в Ниневия с красиви флотилии от тръстикови съдове, издялани в релеф. Наблизо се намираше библейската местност Нимруд със своята колосална, вдигната от човека, могила, която представляваше разядените останки на някогашна пирамида, зарита сега в отломки от асирийски тухли. Никой не би помислил, че в тоя строеж е бил употребен дялан камък. Въпреки това скорошното разравяне на част от асирийския слой разкри голям участък от стара стена, изградена от едри дялани камъни. Археолозите изчисляват, че тази ориентирана по слънцето пирамида, със съвременна височина 43 метра, при построяването си може би е била с двайсетина метра по-висока. Във вътрешността й бе открита празна сводеста камера с дължина 30 метра, широчина метър и осемдесет и височина три и шейсет. Река Тигър някога е текла край западната основа на пирамидата, която е опирала във висок шест метра пристан от грижливо шлифовани и прилепени един до друг варовикови блокове.

В първоначалния си вид Нимрудската пирамида наистина е била изградена от каменни блокове, също като египетските си посестрими. Ала се различава от тях. Пирамидите в Египет са построени от еднакви по размер блокове, за да се опрости работата. При Нимрудската пирамида не е така. А и докато оглеждах нейните блокове, установих, че са сглобени отново посредством техниката, чиито следи търсех, и която сега ми се наби в очи веднага щом слязохме с Биби между освободените от пясъка дилмунски стени.

След като забеляза моя неочакван интерес към каменната зидария, Биби повторно ни отведе при една от колосалните могили в Али, навярно най-голямата от всички, не по-малка по размер, както ми се стори, от Нимрудската пирамида. Наистина височък хълм за изкачване. Обиколихме я и Биби ни спря отзад, където част от пласта натрошен варовик бе старателно изгребан, както бе и при пирамидата в Нимруд. Отдолу се показваше парче яка стена от дялани камъни. Блоковете изглеждаха еднакви по големина с египетските. Тия грамадни могили, забеляза Биби, някога са били своеобразни кръгли стъпаловидни пирамиди.

Никой не се и съмняваше, че могилите в Али първоначално трябва да са били построени като мавзолеи за починали царе. Гигантските гробници имаха такива внушителни размери и явно за строежа им е била необходима организирана работна ръка, а това от своя страна потвърждаваше, че в тях са погребани забележително могъщи монарси. Техният (на пирамидите) брой бе достатъчно малък, за да отговаря на сменилите се поколения владетели, докато обширното съседно гробище би могло да е предназначено за знатни люде с по-нисък ранг и въобще за всеки, който заслужава да бъде погребан до такива важни личности.

Като реех поглед над арабските покриви долу и околния посърнал, опален пейзаж, осеян навред с гробници, освен по посока на обезглавените финикови палми, почнах да гледам с други очи тъжната местност. Това трябва да бе Дилмун. Земята, за която шумерите са записали, че е била обител на техните първи родоначалници, домът на Зиусудра, почитания жрец-цар, комуто се отдава честта да е спечелил, благодарение на своя кораб, вечен живот за човечеството — героя, който по-късно е осиновен от вавилонци, асирийци и вероятно хети под името Уту-нипиштим. Знатната личност, която накрая намери място в ученията на юдеи, християни и мюсюлмани като Ной.

Каква чудата мисъл ме навести: ето, стоя тук върху върха на една исполинска погребална могила, издигнала снага навярно над земята на Ной. А може би в тази могила под краката ми беше погребан Зиусудра. Изглеждаше да е най-голямата от всички. Според шумерските текстове Зиусудра никога не е напускал Дилмун, сиреч Бахрейн. Неговите потомци са били тези, които са се преселили в Шумер. Ако наистина е съществувал, би трябвало да е погребан в някоя от тия гигантски гробници. Кой би могъл да каже? Може би действително стоях върху гробницата на Ной.

Предположението ми не бе ни най-малко налудничаво. Не става въпрос за Ной. Ной е само друго лице на Зиусудра. Никой не е засядал тук с летящия си зоопарк. Докато Зиусудра е бил съвсем реална личност за шумерите по онова време. На борда на своя кораб той качил само домашни животни и техните кости от този ранен период са намерени както на Бахрейн, така и в Ур. Зиусудра никога не се е завърнал в родното си място Шурупак на река Ефрат, тъй че логично би било да почива в една от гробниците на Дилмун.

Би било лекомислено от наша страна да подценяваме днес древните шумери само защото са живели пет хиляди години преди нас, когато светът в по-голямата си част е бил населен с диваци. Шумерите не са били неграмотни. От тях ние сме се научили да пишем. Нито пък са били глупави. От тях ние сме получили колелото и сме овладели умението да ковем метали, също да строим арки, да тъчем платове, да опваме ветрило, да засяваме нивите си и да печем хляба си. От тях сме взели нашите домашни животни. Те са измислили мерки за тежина, дължина, повърхнина и обем, а и инструменти за измерване. Те са сложили началото на истинската математика, правили са прецизни астрономически наблюдения, имали са представа за време, изобретили са календарна система и са държали сметка за родословието. Когато са споменавали Дилмун, Макан и Мелуха, шумерите са знаели къде се намират тия места; познавали са добре географията. Как иначе биха могли да узнаят накъде да тръгнат, за да открият мед, злато, адски камък, халцедон, алабастър и много, много други ценни за тях суровини, чужди във владенията им и все пак с дълбоки корени в тяхната материална култура? Историята за тях е била от огромно значение. Те са боготворели своите деди и съзнанието им е било съсредоточено върху събития и герои от миналото. Вековните царски хроники са представлявали свещени примери, с които начетените люде и духовенството са поучавали младите поколения. За нас Ной може да е легенда, но за тях Зиусудра е бил история. За нас Дилмун може да е картонен замък, но за тях е бил търговски център, отдалечен на трийсет двойни часа.

 

 

Пронизителният звук на един клаксон от чакащите долу коли ме върна от Дилмун в Бахрейн. Време бе да слизаме. Докато се спусках по стръмния варовиков хълм, закрил чудесните каменни зидове, аз се наслаждавах на величествените, сътворени от човека, възвишения наоколо. Този остров съхраняваше гробниците на шумерските предшественици. В по-широк смисъл, гробниците на нашите духовни деди. Дали това ще ни доближи поне с крачка до истината за зараждането на цивилизацията ни?

Почти с чувство на благоговение стъпих на земята и се отправих към колите през едно празно пространство, което трябва да е ставало свидетел на чудновати шествия. Оттук са пренасяли могъщи владетели на път към вечния им дом. Това поле навярно е наблюдавало погребалната церемония на един властен йерарх, с вкус към плавания по море, чиито морски подвизи, във все по-украсени версии, са преживели вековете, за да бъдат разказвани дори в моята ученическа класна стая. Корабът, който по-късно е станал „ковчег“, сигурно е бил „ма-гур“, пристанал на този бряг. Легендарната процесия от слизащи на брега животни вероятно се е състояла всичко на всичко от няколко крави, бик и малобройно стадо овце. Ожаднели след няколкодневния престой на борда, те са прегазили с протяжно блеене и мучене плитчините, отделящи широкия, як тръстиков кораб от брега, и са се запътили да търсят най-близкия водоем. Хора и животни оцелели тук, защото богът на почитания жрец-цар направил така, че студена сладка вода от далечните планини на материка да бликне от земята.

Ужасѐн, забелязах как неколцина производители на вар къртеха варовик в подножието на някои от гигантските могили. Докато всички араби от тази островна държава ходят в джамиите си да се молят и четат в Корана за своя прародител Ной, тия правоверни мюсюлмани добиваха вар, като оскверняваха с кирка и лопата един прословут древен мавзолей, който впрочем би могъл да се окаже бащиния гроб на Хам, Сим и Яфет.^[3]

Древните обитатели на Бахрейн са били религиозни хора. От безименното пристанище Биби ни поведе на запад покрай брега до една местност, известна под името Барбар. Тук неговата група беше попаднала на първата значителна находка: храм. И то много особен храм. Открили го, като копаели за проба в най-ниското от цял наниз пясъчни възвишения, по-големи и от най-грамадните варовикови могили в Али. Любопитството им точно към това възвишение се разпалило, след като партньорът на Биби, датският професор Глоб, забелязал два колосални блока от обработен варовик да стърчат от склоновете му. Блоковете се оказали по три тона тежки и стояли върху основа от варовикови плочи. Две квадратни вдлъбнатини, издълбани в горния край на всеки от тях, навели археолозите на мисълта, че може да са били използвани като постаменти за масивни статуи. Залавяйки се да копаят навътре в широката могила и успоредно на издигнатата каменна площадка, те се натъкнали на стена, представляваща стъпало към друга тераса, по чиято плочеста настилка продължили, докато отпреде им се изпречило ново стъпало, водещо към по-висока тераса, по чийто каменен под стигнали до трета стена, която обграждала връхната част на постройката. Археолозите останали крайно удивени от това, че никъде по стените не забелязали някакъв отвор или култова ниша. Постройката представляваше монолитен и плътен висок градеж с правоъгълни очертания, който се издигаше на стъпала над земята подобно на шумерска пирамида-храм. Лицевите плочи на всяка от терасите бяха издялани от хубав дребнозърнест варовик и подредени в три редици, като грижливо бяха шлифовани, за да прилепнат без хоросан. Настилката на връхната площадка беше различна: състоеше се от каменни блокове, симетрично заострени, също като ледените парчета при строеж на ескимоско иглу, тъй че да се получи цилиндричен отвор в средата с приблизителен диаметър само метър и осемдесет.

Разкопките разкриха, че преди четири хиляди години равнището на земята, върху която лежеше постройката, трябва да е било с два и половина-три метра по-ниско. Тогава централният храм сигурно е бил много по-внушителен върху своята платформа над отвесните стъпаловидни стени, ориентирани по движението на слънцето. Когато археолозите открили стълбища и рампи, водещи към връхния храм, Биби разбрал, че е попаднал на религиозна постройка, която постепенно се очертавала като зикурат, стъпаловидна култова пирамида от Месопотамия.

Като имал пред вид шумерската легенда за потопа, Биби оценил колко значително е откритието на храм в Бахрейн с шумерски черти. Никъде в района на залива извън Месопотамия не били намерени постройки, които да приличат на зикурат. При разкопаването на храма археолозите изровили голямо количество керамични чирепи, мъниста от адски камък, вази от алабастър, медни обръчи и листи мед, една медна фигурка на птица, една лята бича глава с инкрустирани очи и — окончателното доказателство за връзки с Шумер — една малка медна статуетка на гол мъж с големи кръгли очи и бръсната глава. Фигурката бе изваяна в особена поза на молба, характерна за изкуството в Месопотамия между 2500-та и 1800-та година пр.н.е. Една от вазите от алабастър по форма бе същата като разпространените в Месопотамия през последните векове на третото хилядолетие пр.н.е.

Вълнуващо бе да разгледаме този храм заедно с Биби и да чуем как прави връзка между него, далечните шумерски мореплавания и дилмунската търговия. Наистина на Бахрейн не бе процъфтяла някаква изолирана островна цивилизация. Впрочем стълбите водеха надолу по южната стена на ориентираната по слънцето постройка до някакъв дълбок изкоп в подножието й. Там, под нивото на земята, имаше басейн, иззидан околовръст подобно изба, и едва бяхме се спуснали до средата му, когато се улових да възкликвам на глас: „Следата!“

Отново бе пред очите ми, сега даже в още по-изпипан вариант, зидарията, по чиито дири бях. Каменни блокове с различни размери бяха подравнени под прави ъгли, сякаш са били отсечени с лазерен лъч. Някои бяха нарочно издадени малко напред, ала всички бяха шлайфани и полирани почти до блясък и без никаква спойка тъй плътно се прилепяха, че трудно помежду им би могло да се вмъкне острие на нож. В паметта ми ясно изплуваха култовите стени на Винапу от Великденския остров, както и цялата поредица зидове, от Винаке и Тиауанако до Ликсус и хетските стени в Богазкьой. Тук зидарията беше дълбоко под земята и бе във формата на басейн, служещ вероятно за съхраняване на светена вода, необходима за религиозните обреди в храма горе. И понеже строителите на храма едва ли случайно са попаднали на този извор, като са се хванали да копаят в подножието му, би трябвало да се допусне, че храмът е издигнат тук заради присъствието на извора. Това пък от своя страна ще означава, че великолепно сглобената стена на басейна датира от първоначалното застрояване на храма. Доказателства, че е изграждан повече от веднъж, можеха да се видят в самия храм; и тук както в погребания пристанищен град, някои от най-майсторски одяланите камъни в презастроената постройка се оказваха вече използвани в по-стар период. Хората, които са ги обработвали трябва да са били моряци. За зидарите е било важно да имат избор на различни видове камък и да знаят къде да ги търсят, за да подберат най-подходящия.

— Чудесен варовик са употребявали наистина — подметнах към Биби.

— Да — отвърна той, — а такъв камък няма в Бахрейн. Сигурно са ходили да го ломят от Джида.

— Джида? — Предусещах нови данни за мореходна дейност.

— Джида е малко островче на около пет километра от северозападния край на Бахрейн.

— Проверил ли си за каменоломни? — попитах.

— Не. Предполага се, че има следи от стари кариери, но никого не пускат там, понеже Джида е затворът на Бахрейн.

Любопитството ми към този остров пламна, изпитвах неудържимо желание да ида там.

Намислих да се обърна направо към моя нов познат, приветливия министър на информацията, и да атакувам крепостта от всички възможни страни. Ала междувременно по-належащи проблеми чакаха разрешаване.

В Бахрейн бяхме пристигнали с голям пробив във вълнореза. Над водолинията почти нищо не се виждаше, но Герман излезе ужасѐн след гмуркането си под водата и ни съобщи, че в дупката имало място, колкото да се пъхне човек. Въжетата не бяха скъсани, висяха, както са си на примки, и вътрешните снопи бяха оголени. Трябваше да запълним отвора, иначе нищо не бе в състояние да предотврати непрекъснатото разнищване на тръстиката, додето накрай и целият кораб се разпадне.

С нас носехме малко резервна тръстика за дребни поправки, но за уплътняване на пробойната можехме да използваме и част от предпазните скари от берди. Ала пак нямаше да е достатъчно. Какво трябва да прибавим? Ако бяхме пъхнали дърво или някакъв друг твърд материал, нямаше да се получи добро сцепление с тръстиката и при бурно море „кръпката“ ни щеше да изпадне. Налагаше се да потърсим нещо по-подходящо сред оскъдната растителност, която все още зеленееше на острова.

Хрумна ми една идея и се залових да прегледам книгата на Биби, която бе част от библиотеката на „Тигрис“. Там авторът бе дал за илюстрация скица на тръстикова лодка с платно и двойка кърмови гребла, наподобяваща лодките от Файлака. Ето пасажа, който търсех: „Тези лодки са дълги около три метра и половина, направени са от тръстикови снопи и се използват от бахрейнските рибари. Те плават добре, но не са, разбира се, водонепроницаеми (и затова на практика са салове). Подобни лодки от папирус са били разпространени в Египет преди четири хиляди години.“

Побързах към Биби. Само той от хората, с които бях разговарял, твърдеше, че в Бахрейн се среща друг вид плавателен съд освен танкери, яхти и моторници. Биби без колебание си спомни, че наистина е виждал лодката, за която говори в книгата си. Двамата потеглихме с автомобил навътре в сушата, преминахме край некрополи с десетки хиляди погребални могили, които за пръв път виждах, и стигнахме в малкото рибарско селце Малакия, разположено в близост до североизточния бряг на острова. Деца и жени със златни зъби и окичени целите в бижута излязоха, облечени в пъстри басми, от някакви ниски циментови къщички и посочиха едва забележимата пътека, водеща към морето. Биби си спомни, че преди няколко години тук е заварил колиби от плетени палмови клони, които са били далеч по-спретнати и здравословни на вид. За тези хора пластмасата и всички отпадъци на съвременния свят представляваха неочаквано имане, също както недоядената храна на боклука е пир за жужащите рояци мухи. Нашият местен шофьор ни увери, че тукашните жители са червиви от пари и основният им проблем е как да ги изхарчат. Оставихме колата на хубавото асфалтирано шосе, където не видяхме да се движат нито магарета, нито коне, и навлязохме в сенчеста палмова горичка със запуснати напоителни вади и орни ниви и сетне излязохме наново под жаркото слънце, огряло красив и дълъг плаж. До брега стояха закотвени няколко малки дау без мачти. А на белия пясък бе изтеглена една тръстикова лодчица от тип, отлично познат ми. Явно току-що беше извадена от водата и още бе мокра. Същевременно съзряхме един старец с бял тюрбан и кафеникава дреха, който след миг щеше да се изгуби между палмовите стволи с блестяща връзка риба в ръка. Повикахме го да се върне и той охотно се отправи към нас. С готовност отговори и на всичките ни въпроси, защото тръстиковата лодка бе негова, с нея ходеше за риба и сам я беше правил. Това беше неговото „фарте“, само четирима души на острова знаели как да майсторят такива лодки.

Изработката беше професионална. Изящна симетрия и точност във всеки детайл. В същност лодката не бе изработена от тръстика, а от финия гръбнак на финикови листа. От този материал бяха направени и лодките на Файлака, където също нямаше тръстика, поне в днешно време. Освен обичайната обвръзка всяко стебло бе грижливо пришито към съседното, тъй че се получаваше поразяваща прилика с папурените лодки, които бях виждал сред индианците серис в Мексико. Папурът и палмовите листа несъмнено бяха прекалено твърди, липсваше им необходимата гъвкавост, за да бъдат пристегнати добре само с външна обвръзка. Навярно и плаваемостта им бе по-краткотрайна, отколкото на тръстиката. Попитах стареца. Не знаеше. Преди години често ходели с „фарте“ до Саудитска Арабия за два дни, но след плаване винаги изсушавали лодките на брега. Старецът не вярваше да издържат повече от седмица на вода. Може би и толкова нямало да изкарат в солени води. Сега той караше своето „фарте“ с гребла, но преди са употребявали ветрила и старецът очерта формата им на пясъка. Ветрилото арабинът нарече „шера̀“. Беше абсолютно същото като трапецовидните платна на старите иракски дау, които днес съществуват само във вид на търговска марка върху опаковките за фурми. Практически то бе копие на древноегипетското косо ветрило. Теоретически нищо повече не бе необходимо, освен да се скоси правоъгълното ветрило, та да може една тръстикова ладия да лавира срещу вятъра.

Тръгнахме по плажа и скоро открихме още две лодки от типа „фарте“, изтеглени между палмите. Едната беше съвсем нова и по изработката си бе истински шедьовър. Види се тия плоскодънни съдове имаха основното предимство да пресичат безпрепятствено варовиковите плитчини и да достигат брега, докато другите лодки оставаха на котва далеч от сушата.

Като вървяхме по плажа, погледът ми случайно падна върху едно подхвърляно от вълните палмово листо, което вдигнах просто защото ми хареса. Приличаше на разкошен бял цвят, понеже тънкият му гръбнак бе целият полепен с тебеширени на цвят, конусообразни молуски. Тъкмо показвах на Биби красивата си находка, когато ми просветна: държа в ръцете си безмълвно потвърждение, че тия палмови стръкове не се разлагат чак толкова бързо в солена вода. Това листо бе съвсем здраво, сякаш току-що бе откъснато, а сигурно бе престояло в морето месеци, за да успеят молуските да се навъдят в изобилие по него.

Върнахме се на бегом при стария рибар. Той обеща идния петък да докара двеста такива листа при доковете „ASRY“, стига да пратим кола да го вземе. Лично щеше да поправи нашето голямо „фарте“.

Петък дойде, дойде и колата с големия товар от палмови листа. Ала без рибаря. Жена му казала на шофьора, че преди години друг някакъв чужденец идвал при мъжа й и го помолил да му построи „фарте“. Докато рибарят правел лодката, чужденецът го снимал с кинокамера, ала щом рибарят привършил, чужденецът си тръгнал, като рекъл, че им подарява лодката. Затова повече лодки за чужденци старецът не правел.

Все пак рибарят бе пратил обещаните двеста листа, хем без да иска пари. А в крайна сметка нали тъкмо те ни трябваха най-вече. Карло се залови с поправката на водолинията, а Тору и Герман се гмурнаха отдолу. Всичката тръстика берди, от която можехме да се лишим, бе натъпкана в зейналата рана. После дългите и малко твърдички палмови листа бяха вмъкнати в клуповете и пришити по дилмунски едно към друго като броня. Наглед изсушените палмови листа удивително приличаха на папирус. Ала иначе те бяха по-тежки и по-корави. След като засегнатите спираловидни примки бяха изпълнени и стегнати дотолкова, че повече нито едно листо не би могло да се промуши, отпред бе прикрепена кръстовидна въжена мрежа за по-голяма сигурност. Сега „Тигрис“ изглеждаше тъй непокътнат, както при злополучното плаване към Файлака.

Имахме обаче още един проблем. Кхалифа, симпатичният млад арабин, когото министърът на информацията бе определил за наш помощник при пристигането ни, дойде на другата сутрин с обезкуражаващи новини. Целият в снежнобяло, освен лъскавите черни върхове на обувките, Кхалифа със своите изискани обноски на истински джентълмен приличаше на арабска кинозвезда; в същност той вече бе играл в някаква продукция на Уолт Дисни. Баща му — сърдечен старец — бе един от последните ловци на бисери в Бахрейн; появата на този занаят Биби отнасяше към Дилмунския период. Та този стар гмуркач бе казал, че днес на острова не е останал нито един шивач на ветрила, а някогашните моряци на дау били толкова стари, че повече не се занимавали с мореплаване. Ако сме били отишли в Пакистан, вероятно щели сме да извадим по-голям късмет.

Невъзможно бе да продължим, преди да сме съшили частите на нашия грот. Освен това бяхме установили, че трябва да изпробваме ход с доста по-голямо ветрило, за да набираме необходимата за лавиране скорост. Щом Кхалифа донесе своите нерадостни вести, тутакси в главата ми назря луд план. Измъкнах нищожните си финанси от сандъка под дюшека и ги преброих. Едва щяха да стигнат да пратя Детлеф обратно до Германия с разпореното ветрило. Майсторът от Хамбург щеше да го съшие. Нали той го бе правил. Би могъл да изработи и нужното ни голямо платно за дау, което се бях надявал да ушием в Ирак. Нормън, нашият авторитет по ветроходство, настояваше това ветрило да бъде с размерите, препоръчани от пробата в Саутхамптънския университет. Само тогава бихме сполучили истински да оценим нашия кораб. Дадох на Нормън пълен картбланш да измисли ветрилото, докато ние с Биби разглеждахме дилмунските археологически находки. С Нормън работеха Детлеф и двама стари ловци на бисери, бивши моряци на дау, които Кхалифа бе довел за съвет.

После Детлеф замина и ние останахме още три седмици в Бахрейн, додето чакахме да се върне. Повдиган от прилива и спускан от отлива, „Тигрис“ стоеше до високата стена на бетонния пристан. Даже се клатушкахме доста свирепо, понеже пристанът за танкери не бе защитен. Емирът на Бахрейн и официални пратеници от всички арабски държави тържествено откриха най-големия сух док на света, като за случая някакъв супертанкер се насочи към един шлюз, отдалечен само на метри от нашия борд. Моряците на „Тексакоу джъпан“, съд с водоизместимост 325 000 тона, с почуда заничаха към „Тигрис“ от надвисналата палуба. Тия съвременни мореплаватели поклащаха смаяно глава на намерението ни да навлезем в Индийския океан с подобна купа слама, ала на мен пък ми се зави свят и ме хвана страх, докато се катерехме по безкрайната стълба, спусната по чудовищната стоманена стена на техния голям колкото остров танкер.

И в Бахрейн към нас се отнасяха така приятелски, както и в Ирак, въпреки че ръководителите на тия две арабски държави не се погаждаха. Представляваха противоречиви политически системи. От деня, когато научих за затворническия остров, все мислех как да се добера дотам. Герман забеляза, че да влезеш в такова място обикновено не е трудно, въпросът е как ще излезеш. Той бе измислил цял наръчник от незаконни способи за проникване на острова, всеки съобразен с това, колко време ще престоя там.

Междувременно министърът на образованието шейх Абдулазиз Ал-Кхалифа даде за експедицията една незабравима вечеря с арабски ястия. А престолонаследникът на Бахрейн, синът на емира, шейх Хамад, ни покани двамата с Биби в двореца и ми подари абаносов бастун с дръжка от чисто злато, който според Биби бе съвременен заместител на бойния меч, даряван някога от арабските владетели. Настъпи последният ден до завръщането на Детлеф и ето че получих чудесна вест. Управителят на затвора в Джида майор Смит лично щеше да ме вземе на другата сутрин с полицейска лодка от пристана в селцето Будайя, разположено на северозападното крайбрежие. Кхалифа щеше да ме заведе дотам. За жалост Биби вече бе отлетял обратно за Европа. Беше ми разрешено да взема със себе си двама от моите хора, при условие че бъдат одобрени: не бе позволено да ме придружи съветският участник в експедицията. Предложих да дойдат Норис, кинооператорът ми от САЩ, и Карло, фотографът ми от Италия. Бе прието.

Майор Смит, широкоплещест полицейски служител и бивш наемен британски войник с дългогодишна служба в колониалната армия, бе точен на уговореното място и ни очакваше. Полицейската му моторница бе вързана за малкия пристан наред с няколко съвременни лодки от изкуствена материя и овехтели дау, някои от които бяха истински развалини. Любезният англичанин се извини, че ни е вдигнал от сън толкова рано, но трябваше да стигнем Джида преди началото на отлива.

През първия четвърт час от пътуването хоризонтът бе пуст, после пред нас постепенно наедря някакво прекрасно, обрасло в палми, островче с една единствена, но доста внушителна постройка на брега. Остров Ум-ал-Сабан, поясни майорът. Целият бил собственост на емирския син шейх Хамад; на него имало един сладък кладенец, като тия, дето бяхме срещали на Бахрейн.

После в кръгозора ни се появи Джида. Високи крайбрежни скали. По белия си цвят приличаха на скалите край Дувър, а зад тях се виждаше само една малка къща — на майора. Водата сигурно бе плитка доста преди да пристигнем в края на един дълъг и груб каменен пристан. Вдясно от пристана започваше стръмен склон. Вляво имаше само финикови палми, пред тях стърчаха няколко масивни канари, които сякаш бяха останки от вдаден в морето нос, взривен от човешка ръка.

Приближих се да разгледам повърхността на тия отломки. Наистина човек ги бе разкъртил. Отдавна. Но не достатъчно отдавна, за да представляват реликви на каменоломството през бронзовата епоха. Върху един добре заслонен навес открих арабски надпис, изчукан в скалата. Повиках Кхалифа и той запревежда: „През месец «шах’бан» в лето 978-о скали са ломени от достопочтения Махмуд Сар Али, да се подновят кулите на Бахрейнската крепост.“

Обърната по християнски календар, тази дата ще означава 1556 г., сиреч трийсет и пет години след като португалците са завзели Бахрейн. Очевидно този достопочтен арабин е помагал на завоевателите да изградят наново арабския форт над погребания дилмунски град. За късмет нито той, нито неговите работодатели се бяха усъмнили, че цял град от дялан камък лежи зарит в подножието на крепостта.

Повече нищо интересно явно нямаше при взривените скални блокове и майор Смит каза, че сега ще ни покаже други любопитни неща. Не останахме излъгани. Искрено съжалявах, че Биби не е с нас. Водени от майора, тръгнахме навътре в сушата по една хубаво утъпкана пътека и не след дълго почнахме да срещаме умълчани затворници, които вежливо ни поздравяваха. Види се, те можеха свободно да кръстосват острова без други пазачи освен акулите, плуващи край обширните плитчини около Джида. Майор Смит ни преведе край дома си, който изглеждаше пуст, и оттам се изкачихме на варовиковото плато, което заемаше по-голямата част от острова, макар да бе дълго едва миля и широко значително по-малко. Човек добиваше впечатление, че голяма част от него е била разбита и отнесена от някогашните каменоломци.

Направо ни бе трудно да повярваме на доказателствата, свидетелствуващи за големия размах на древното каменоделство тук. На някои места следите очевидно бяха оставени от португалците или наетите от тях араби, за които вече научихме от надписа при пристана. Ала твърде лесно тия каменоломни можеха да се разграничат от останалите, които преобладаваха на острова. Каменоломните от португалско време се отличаваха с големи гладки петна, оцветени и днес, след повече от четиристотин години, в светъл жълтосив цвят, като тук-там се забелязваха следи от дълбаните за барута дупки. Ала над тия каменоломни и навред около тях имаше други, които можеха да се открият кажи-речи във всяко кътче на островните възвишения и на крайбрежните скали. Трудно бе да се намери местност, където да няма изсечени в древни времена тераси, валози, ниши и стъпала, чиято повърхност бе толкова потъмняла, че не се различаваше от естествения цвят на скалата; а пък ръбовете и ъглите им съвсем бяха изветрели и загладени. В преобладаващите на острова каменоломни незапознатият с експлозиви каменоделец е къртел своите каменни блокове, като е разбивал дълбоки улеи зад тях. Затова никога не се случвало две парчета да бъдат еднакви. Повечето не са били по-едри от камъка, който четирима души с пръти биха могли да отнесат до брега, ала някои са били наистина гигантски, ако съдим по празнините, откъдето са били отломени, и по някои недооткъртени блокове, останали в каменоломните. На три-четири места срещнахме чудати образувания с неясно предназначение, които приличаха на вкаменени кирпичени колиби или кубистични скулптури. В северозападната част на платото цялата скална маса бе разчистена, та бе се освободило удобно място, където бе построено ограденото селище от затворнически бараки. Цялата област беше осеяна с изветрели сипеи от каменоломни останки, които тук-там бяха струпани на големи купчини, напомнящи погребални могили. В средата на целия този застлан с древен чакъл район подобно на самотна кула се издигаше четвъртит скалист зъб. Сякаш нарочно бе оставен там, за да подчертава какво количество камък е било разломено навсякъде около него.

Познавах твърде добре праисторическите каменоломни. На Великденския остров бях прекарал месеци сред тях, бях проучвал и кариерите, останали в Перу и Боливия от времето преди епохата на инките. Бях посещавал и каменоломните, откъдето са били добивани най-грамадните единични блокове, предназначени за египетските, финикийските и хетските каменоградители. Твърдият като кокал варовик на Джида не е бил ломен от някакви непосветени люде, а от професионалисти, принадлежащи към знаменития древен род на истинските каменоделци. Навред се забелязваха следи от невероятно умела дейност, ала и помен нямаше от строежи; големи части от острова бяха буквално отнесени, и то не само от каменоломните, ами и от брега. Толкова много скала беше разкъртена, че по количество далеч надвишаваше общата маса на каменните блокове, вложени в градежите, открити досега в Бахрейн. Изкушаващо бе да се пророкува, че още постройки има да бъдат изровени изпод пясъците на Дилмун. За подобни предположения имаше и друга причина: досега не бяха намерени никакви колони в разкопаните дилмунски дворци и храмове, а колонадите от кръгли каменни стълбове в древността са били разпространени от Египет до Месопотамия. Сред нишите в каменоломните на Джида можеха да се забележат обли вдлъбнатини — следи от ломенето на цилиндрични блокове, които човек трудно би успял да обгърне с двете си ръце. Камъни с такава форма не са намирани в разкритите строежи на Бахрейн. Едва ли биха могли да се използват за нещо друго освен за части на колони.

Повечето от затворниците, които срещнахме, минаваха на разстояние, сякаш не ни забелязваха. Неколцина се приближиха и ни заразглеждаха с ококорени очи, все едно им бе приятно да посрещат гости на острова. Някои дори се усмихваха широко. Майорът обясни, че мнозина от затворниците са опасни фанатици, настроени срещу правителството. Навярно те не бяха сред хората, които се разхождаха свободни. Когато седнахме край каменоделските ниши да обядваме на открито, един приятелски предразположен затворник дойде при нас с кана чай с мляко. Единственото домашно животно, което видяхме на острова, бе едно бяло муле. Затова пък безброй котки дебнеха на всяка крачка, според майора поне четиристотин екземпляра живееха на воля сред скалите. Никога обаче не бях виждал толкова много корморани на едно място, както тук. Подредени в стройни ята, те бяха в състояние да засенчат слънцето, когато отлитаха или приближаваха сушата.

Южната част на Джида толкова рязко се отличаваше от останалия пейзаж на острова, че аз взех да се питам дали древният човек не е виновен за това. Варовиковите скали тук неочаквано се снишаваха почти до равнището на бреговата ивица и вече не бяха оголени, а покрити с плодоносен чернозем. Виждаха се финикови палми и няколко вида декоративни дървета, а между стеблата им бяха засадени цели зеленчукови градини, избуяли и пищни. Те бяха необикновено спретнати и добре поддържани и човек бе готов да помисли, че владетелите на Бахрейн ненавиждат градинарите и най-способните изпращат на заточение тук. В средата на местността имаше широк естествен кладенец, пълен с леденостудена кристална вода, която извираше с такъв дебит, че ние трябваше да отскочим встрани, за да не бъдем опръскани, когато гордият със своя извор майор успя някак да хване струята в един градинарски маркуч.

Не е за чудене защо шумерите, посещавали Дилмун, са смятали, че там има две морета — над сладководното било соленото. Впрочем Бахрейн буквално значи „две морета“. Остров Джида и мъничкият Ум-ал-Сабан във всяко отношение представляваха сателити на Бахрейн, дори се забелязваха от най-високите му скали. Раят на Ной и древните шумери бе ад за съвременните бахрейнци, които биваха заточвани на същия този къс дялан камък. Ако бях на мястото на емира, щях да превърна Джида в своя резиденция, а затворниците щях да пратя на петролните полета в Бахрейн. Карло и Норис май бяха съгласни с мен.

Майор Смит видимо бе поласкан от нашето любопитство към всичко, каквото би могъл да ни покаже, ала когато призна, че се чувствува малко самотен, никой от нас не му завидя на закътаното зелено убежище. От дълги години неговият живот по нищо не се отличаваше от съществуването на затворниците му, с изключение на хубавата униформа, която носеше, и самотата. Затворниците поне си правеха компания. Като че се извиняваше колкото на нас, толкова и на себе си, когато времето го принуди да ни поведе отбратно към пристана. Приливът настъпваше отново. Полицейската лодка трябваше да дойде до пристана и да ни върне в свободния свят, преди соленото море да се е отдръпнало от Джида повторно.

Като се отдалечавахме от брега, майор Смит стоеше сам на пристана като статуя и не мръдна оттам, додето не го изгубихме от поглед. Пустотата сякаш бе осезаема и във времето, и в пространството. Зад гърба му се намираше скалата с писменото послание на някакъв арабин, живял преди четири столетия. А навред около него бе осеяно с празни ниши, изоставени от дилмунските работници преди четири хиляди години.

Жителите на Дилмун сигурно са превозвали тежките каменни блокове от Джида със здрави, устойчиви и плоскодънни съдове, независимо дали са ги наричали „фарте“, както им казват днешните араби, или „ма-гур“ — шумерското название от времето, когато каменоломните са действували. Освен това те положително не са разтоварвали грамадните късове камък на най-близкия до Джида бахрейнски бряг, където ние слязохме от полицейската моторница. Излишно е било да влачат градивните си материали по суша до мястото на градежа, когато плаващият с ветрило или гребла кораб е бил в състояние да пренесе тежкия товар точно до онзи участък от брега, където е потребен камък. Приливите и отливите в плитчините сякаш са дарени от бога на морето тъкмо за тази цел. При прилив плавателните съдове лесно достигат Джида и щом водата се отдръпне, се приземяват. Застанал стабилно на скалистото дъно, широкият тръстиков кораб ще бъде тъй непоклатим при товарене, както каруца с четири колела на суша. При идването на следващия прилив корабът ще бъде готов за отплаване и дори навярно би могъл да стигне до Бахрейн със същия прилив, приготвен за разтоварване веднага щом водата се оттегли. Нищо чудно, че тези древни люде са строели храмове в знак на благодарност към боговете на природата.

Тъкмо се прибрахме от Джида и ето че Детлеф се завърна от мисията си в Хамбург. Развихме двете платна на пристана, та да може Рашад да изрисува емблемата от слънце, изгряващо иззад стъпаловиден зикурат. Този символ сега ни се струваше още по-удачен, понеже видяхме, че стъпаловидни постройки са градили и морските боготворители на Слънцето от Дилмун. Истинско облекчение изпитахме, като разгърнахме (най-сетне отново цяло!) нашето основно ветрило, малко и удобно за манипулиране. Ала към новия платнен колос почувствувах инстинктивна неприязън, докато всинца се дивехме на размерите му. Дори Нормън и Детлеф взеха да се почесват зад врата, додето Рашад рисуваше гигантската пирамида.

25 декември: посрещахме Коледа сред един мюсюлмански свят и независимо от вероизповеданията на единайсетчленния екипаж, всички заедно отпразнувахме тържествено празника на брега. Рано на другата сутрин се заловихме да подготвим „Тигрис“ за отплаване от Дилмун и, надявахме се, от Шумерския залив. Преди пристигането на грамадното платно двамата с Нормън едва съумяхме да разрешим друг голям проблем: трябваше да приготвим дълга рея за ветрилото. Кхалифа ни упъти да търсим материал сред буквално стотиците мачти и реи за дау, захвърлени по пристаните и складовете на Бахрейн. Времето си минаваше, а ние все не можехме да изберем подходящо дърво, останките от дау бяха или прекалено къси, или много криви, или твърде разядени от червени и изгнили. В последния момент Кхалифа ни доведе някакъв дърводелец, който помогна да снадим два доста здрави гика, та да се получи дванайсетметровата рея, която бе необходима за новото ветрило.

Рашад съобщи, че боята на рисунката му е изсъхнала, и ние привързахме новото ветрило към новата рея — бяхме готови да потеглим веднага щом успеем да качим това важно нововъведение на борда. След като платното бе увито около дървото, трябваше единайсет души да се напънат, за да го вдигнат от земята. Моят скептицизъм прерасна в открито неодобрение. Това чудо тежеше като слон. Лека полека взе да ми става ясно, че сме се сдобили с истински бял слон.

— Това е лудост! — викнах на Нормън. — Ще ни строши мачтата.

Нормън обърса потното си чело. Клетият, отново бе повален от необяснима треска и пети ден подред лежеше болен. И той призна, че ветрилото е прекалено тежко. Беше наредил на Детлеф да поръча възможно най-дебелото памучно платно, с което разполагаха хамбургските шивачи на ветрила, ала никога не бе допускал, че могат да имат чак толкова дебело нещо. Как да е съумяхме да се доберем с товара си до края на пристана, успоредно на „Тигрис“ долу.

— Е, и как ще го качим на борда?

— По дължина.

— А как, по дяволите, ще мине през всичките задни ванти?

За мое удивление Нормън само почеса русата си глава. Повече не ми бе необходимо, за да разбера, че наистина сме се сдобили със слон. И то едричък. Нормън, който винаги е бил педантично прецизен и предвидлив при проектирането на каквото и да било, беше измислил платно, което щеше да накара Саутхамптънския университет да падне от възторг. Ала нито на мен, нито на него бе ясно как ще го качим на борда. Докато стояхме там в редица, предложения заваляха отляво и отдясно, а дори и от зяпачите зад нас. Можели сме да минем зад вантите, като промушим единия край откъм кърмата. Не, не трябвало оттам, ами откъм носа. И така не струва, по-добре щяло да бъде да освободим всички ванти откъм левия борд и да прекараме реята с ветрилото, додето някой крепи мачтата. Можели сме да я поставим отстрани, покрай вантите. Въобще можехме много неща. Ала с това неповратливо чудовище щяхме да берем зор в морето.

Чувствувах, че наистина губя самообладание. Положението беше ужасно нелепо. Тъкмо се канех да дам воля на гнева си и да надвикам цялата гюрултия, когато в миг всички придобиха богоугодно изражение и понижиха глас. Не пристигаше емирът на Бахрейн, а Норис с „бебето“ си. Беше прехвърлил своя участък от товара в ръцете на Кхалифа, за да изтича да донесе звукозаписната си камера.

Тутакси взех категорично решение:

— Оставяме тоя слон на брега. Ще отплаваме без него. Сигурно ще успеем да го качим на борда тук, в пристанището, но как, дявол да го вземе, ще се оправяме при буря, в открито море!? Мачтата ще стане на трески, преди още да сме му измислили място на палубата. Всички на борда! Тръгваме!