Тур Хейердал
Експедиция „Тигрис“ (3)

3. Първи проблеми

Удари решителният час. Всички флагове са вдигнати.

— Готови ли сме?

— Готови!

— Добре. Тогава да започваме.

Не бяхме канили никого, ала и тъй Райската градина бе задръстена от зяпачи, които с не по-малко любопитство от нас очакваха да видят как тръстиковата ладия ще нагази в реката. Цареше атмосфера на театрално представление — навред жужаха безброй гласове, замлъкнали внезапно, щом се заловихме за двата портативни ръчни теглича, взети назаем, да ни помогнат при извличането на тежкия съд до водите на Тигър.

Тишината бе нарушена от взрива на хиляди тържествуващи възгласи, избухнали, когато величественият тръстиков колос се раздвижи и сетне запълзя по металните релси. По-бавно и от костенурка той потегли на тласъци към отвора в пробитата стена, под която течеше реката.

Сред мирната градина на Адам нямаше място къде да падне и една ябълка — така напористо зяпачите се бутаха напред, за да виждат по-добре — и иракската полиция, дошла да охранява висшите длъжностни лица от Багдад, се видя в чудо: как да попречи настъпващото шумерско любопитство да не помете знатните люде, членовете на експедицията и работниците? Дори реката бе пълна с араби и чужденци, настанили се в машхуфи, балами, полицейски катери, моторници.

Голямо облекчение ни обзе, като видяхме тръстиковото чудовище да се измъква от нашия саморъчно изработен дървен стапел и да достига приготвените стоманени греди, които един инженер от хартиената фабрика услужливо бе заварѝл една за друга, та да се получи водило до водата. Пшеничножълтият плавателен съд все още носеше кървави петна по своя нос, гордо извисен подобно лебедова шия, ала белязан с червени човешки отпечатъци, останали от скорошното кръщенѐ.

Около тази церемония възникнаха известни спорове. Арабите, обитатели на блатата, донесоха на мястото, определено за спускане на вода, шест хубави овце. Настояваха да бъдат принесени в жертва, а от мен се искаше да омажа с кръвта им носа на новопокръстения съд. Отказах да сторя подобно нещо. „Кон-Тики“ на времето бе кръстен с южноамериканско кокосово мляко, „Ра I“ и „Ра II“ — с мляко от берберски кози. А сега дори не ми се удаде да предложа за целта биволско мляко — това сигурно би обидило местните араби. Те държаха на своя обичай да се принася в жертва животно, като на обред, почитан от времето на Авраам — неизменно се белязва с кръв всеки новозавършен строеж, независимо дали е къща или кораб. Обитателите на блатата категорично отказаха да пуснат тръстиковата ладия до водите на реката, ако не бъде извършено надлежното жертвоприношение, а Гатае от своя страна заяви, че те самите ще направят каквото е необходимо, щом аз не искам. Всички араби така упорито държаха на този обред, даже нашият образован багдадски приятел Рашад предупреди, че няма да се присъедини към експедицията, ако не бъде спазен обичайният обред.

Накрая постигнахме компромис. На арабите от блатата се разрешаваше да изпълнят своя обред предварително, а след туй щеше да се извърши кръщаване по начин, по който го желаех аз.

11 ноември бе денят, определен за спускане на вода. Някъде преди обед заварих Гатае край ладията, облечен в безупречния си бял кафтан, с омазана в кръв дясна длан. Той все още трупаше върху златистия вълнорез червени отпечатъци от кръвта на последната овца, принесена в жертва, докато неговите хора стояха щастливо наклякали наоколо и лакомо лапаха парчета печено овнешко, без да прикриват ни най-малко, че за тях тази част от обреда е най-съществената.

По пладне пристигнаха официалните лица от Багдад; със себе си те носеха бяла копринена лента и чифт ножици, които шефът на министерството използва при церемонията, извършена пред вълнореза на тръстиковия кораб и подходяща повече за откриване на мост или нещо подобно. После дойде нашият ред; красивата внучка на Гатае трябваше да кръсти кораба. Хванал за ръка тази миниатюрна мургава дама в живописни одежди, Гатае се възкачи откъм речния бряг. Малката Секне с мъка крепеше една традиционна за обитателите на блатата кратунка, препълнена с речна вода, с която щеше да бъде кръстен корабът. С блестящи очи момиченцето разби успешно съдината във вълнореза, тозчас забрави всичките си уроци и само застаналите наблизо можаха да чуят как измънка „Дидгле“ — местното название на Тигър. Дядо й бързо я замести, без нито за миг да пуска ръката й, и с ясен глас обяви на арабски:

— Този кораб ще бъде спуснат във водата с разрешението на бога и благословията на пророка; ще се казва „Дидгле, Тигрис“.

Едва-що бяха произнесени тия думи и приглушен гърмеж се разнесе откъм юг. Всички завъртяха глави, сякаш поразени от почуда и благоговение; тътнежът прозвуча като одобрение, дошло от най-могъщия сред всички месопотамски богове — бога на Слънцето, който праща гръм и мълнии със своя жезъл. Черни облаци прииждаха иззад хоризонта. Дори тия от нас, които не бяха суеверни, усетиха да ги полазват тръпки при този навременен изблик на бога на природата.

Един болт от взетата назаем теглилна система се скъса и се наложи да го заменим с парче гвоздей; та затуй мина цял час, додето примъкнем новокръстения „Тигрис“ през отвора в стената до критичното извишение, откъдето склонът стръмно се спускаше към реката. Предварително се постарахме да намалим този доста остър наклон, запълвайки го с допълнително количество пръст, ала течението тутакси отнесе долната част от положения пласт. Когато „Тигрис“ стигна гърбавината, до един затаихме дъх. Дали осемнайсетметровите тръстикови снопи и малката стоманена шейна, върху която лежаха, ще издържат тежестта, щом половината от дължината на ладията се издаде без никаква опора отвъд билото?

За наша радост гигантът се сниши оттатък като едно монолитно цяло и се заспуска надолу, движен от собственото си тегло. Вълнорезът с плясък разцепи водата в подножието на стръмния склон. Когато носът се издигна и заплава, кацнал на повърхността като гумена патица, хиляди ликуващи гласове се извисиха в триумфално кресчендо, докато по-голямата част от ладията все още бе на суша.

Само каква стойка, каква плаваемост! Завтекох се назад, за да се уверя със собствените си очи, че всички въжета са здраво изпънати и няма да позволят на нестъкмения тръстиков корпус да замине надолу по течението. Ала едновременно с издигането на носа над водата кърмата ненадейно запря. До ушите ми достигна ужасяващ трясък от трошене на дървесина; забелязах стоманените греди да се огъват като макарони под широкото туловище на ладията. Шумният възторг мигом се превърна в нисък шепот на съчувствие, примесен с писъци на отчаяние, докато масивният плавателен съд бавно се намести на твърда земя — все едно негодуващ хипопотам отказва да нагази във водата.

Така си и остана. Здраво заседнал. Носът — в реката, а кърмата — яко заклинена сред тълпите народ в Райската градина.

Армия от доброволци се юрна да окаже помощ, та белким изтикаме кораба в реката. Напразно. Малцина успяха да подпрат рамене о издигнатата кърма, описала остра дъга във въздуха, а онези, които се опитаха да бутат отстрани, затънаха в рохка пръст и речна кал.

Захванахме да копаем под корабното дъно, за да проверим какви са повредите и да дадем възможност на водата да нахлуе под кърмата. Замисълът ни доста се доближаваше до същината на историята за мъдрия Мохамед и планината: щом корабът ни не иска да отиде в реката, тогава реката ще трябва да иде при кораба.

Официалните лица вежливо се сбогуваха и си тръгнаха, придружени от полицията. С приближаването на нощта тълпата полека-лека взе да се пръска, при това и заръмя. Най-лошото от всичко бе, че индианците аймара бяха отпътували за Южна Америка предишния ден, понеже в противен случай билетите им с намаление до Боливия губеха давност. Без тяхна помощ много трудно щяхме да поправим ладията, ако обвръзките и снопите бяха повредени. Ала преди да достигнем широкото двуребро дъно, нямаше как да разберем колко големи са пораженията, причинени от острите краища на стоманата и натрошения дървен материал. Падна мрак и невероятно мразовит вятър забръсна околността. Наложи се на бегом да идем до странноприемницата за още дрехи. Час по час черният нощен небосвод бе раздиран от внушителни мълнии.

Редувахме се да копаем с малкото налични лопати, а хората от британския телевизионен екип разтеглиха кабела до покривната тераса на странноприемницата, за да насочат светлината на своите прожектори към нас. Междувременно евреинът Давид, помощник от тяхната група, сподели с мен снощния си сън: сънувал как цяло стадо овце се качва на борда и излапва нашата тръстикова ладия в знак на отмъщение заради принесените в жертва техни сродници. Гатае и обитателите на блатата също не пропуснаха да направят забележка: шест овце не били достатъчни за такава голяма лодка, трябвало да заколим бик.

Надали имаше и минута, след като приключиха тия песимистични коментари, когато бумтежът и мощните фарове на един огромен руски камион ни накараха да оставим лопатите. Неочакваният гост нахлу през вратата, прегази натрошената дървения и извитите релси и зае позиция, сякаш се готви да натика всички ни в реката. Руските шофьори, двама мъжаги, скочиха на земята и използвайки Юри за преводач, ние обяснихме, че, макар и да се нуждаем от бутане, преди да е нагазил във водата, корабът ни е крехък като сухар. След това двамата ни помогнаха да поставим пред високия мотор на камиона плътни предпазни скари от тръстика, закрепени на дървени греди, взети от изоставеното скеле — по този начин не бе необходимо тежката машина да влиза във водата заедно с ладията. И не щеш ли, при постоянния напън от страна на камиона в тъмнината се начена едно извънредно и най-необикновено спускане на вода. Плавателният съд се раздвижи и бавно затъна в кашата от гъста кал, където бяхме копали. Докато течението отнесе тинята и натрошената дървесина, задържахме кораба с изопнати въжета, после бавно го довлякохме до импровизирания тръстиков пристан, който бяхме приготвили край терасата на странноприемницата. Под светлината на автомобилните фарове успяхме да забележим как заедно с ладията в реката отидоха изкривените релси и шейната. Руснаците се сбогуваха и заминаха. Трябваше да изчакаме настъпването на деня, за да преценим какви са повредите. „Тигрис“ май не плаваше с абсолютно равна водолиния. Като че потъваше малко повече при носа откъм левия борд.

С пукването на зората всички бяхме при реката. Новият ни кораб изглеждаше великолепно. По-едър и як от двете ладии „Ра“, той не газеше дълбоко, а по корпуса над мътната вода не се забелязваше и драскотина. Ала в друго отношение опасенията ни се потвърдиха: въпреки прецизната работа на нашите майстори и съвършената симетрия на всички кривини, корабът видимо потъваше малко повече при носа, отколкото при кърмата, макар и не чак дотам, че да не сме в състояние да уравновесим разликата, когато товарим провизиите и съоръженията. Някой подхвърли, че това неравновесие вероятно се дължи на бързото просмукване на вода в тръстиковите рула, нали носът бе спуснат в реката часове преди кърмата! Това песимистично обяснение бе отхвърлено като израз на черен хумор. Напълно възможно би било обаче част от тръстиковите снопи при носа да са били изтръгнати от счупената шейна.

Надянали по една маска, Детлеф и Герман се гмурнаха под „Тигрис“ и ни се стори, че мина цяла вечност, преди да излязат на повърхността с очакваните новини. Видимостта в тинестата вода бе равна на нула, ала те сполучили опипом да установят, че стоманата и дървенията от стапела все още са захванати за носовите снопи. Нищо чудно тогава, че се получаваше наклоняване. Пипнешком те успяха да разберат, че един дебел тръстиков сноп — който трябваше да служи за предпазна скара — продължава да е свързан с носа, а и с шейната. С помощта на нож двамата прерязаха този буфер и щом плетеницата от стомана и дървесина отиде на дъното, носът на ладията тоз миг възстанови равновесието си. Придвижвайки се пипнешком по дължината на цялото корабно дъно, те останаха с впечатление, че всеки отделен клуп от спираловидната въжена обвръзка е непокътнат. В крайна сметка ладията не бе претърпяла никакви поражения. Хилядите пристегнати стръкове берди се задържаха на повърхността и спечелиха двубоя със съвременния метал, останал да лежи нагънат на речното дъно.

Разрезът на двата опитни снопа показа, че замърсяването на реката се отразява по-зле на тръстиката, отколкото на метала, и затова ние гледахме час по-скоро да излезем в солени води. Но докато стъкмим и натоварим ладията минаха цели две седмици. На ливадата пред странноприемницата нашите помощници бяха изфабрикували две колиби от зелена тръстика „касаб“, нарязана от блатата. Гладката тръстика бе сплетена по местен художествен образец и прикрепена към бамбуков скелет. Колибите бяха високи, колкото да стоиш седнал под сводестия им таван. По-голямата имаше размери четири на три и едва побираше осем човека, проснати един до друг по пода. По-малката бе наполовината на голямата и предназначението й бе да приюти трима души и снимачната техника.

И двете колиби бяха отнесени на борда готови; там ги прикрепихме към дъски, подредени на голямо разстояние една от друга, които на свой ред бяха привързани към основните тръстикови рула.

Главната каюта бе поставена в кърмовата част; двете надлъжни стени бяха снабдени с отвори, подобни на прозорци с изглед към морето, които служеха за врати. Малката каюта бе монтирана при носа, накръст спрямо голямата; тя също разполагаше с такъв отвор — един квадратен метър — с лице към централната палуба и главната каюта. В света на риби и вълни, при малко повече въображение, тръстиковото пространство между тия две златистозелени хижи от джунглите заприличваше на миниатюрен селски площад. Каютите бяха предназначени само за спални помещения и прибежища при лошо време. Всекидневните ни покои се намираха на откритата палуба между тях.

Тук бе и мястото, откъдето издигахме колоритното ветрило на неговата двунога мачта. Както е характерно за всички тръстикови ветроходи от Стария и Новия свят, реята, поддържаща платното, трябва да бъде качена на двойна мачта, чиито „крака“ опират във всяко от двете централни рула. Изключено е да се закрепи мачтата в центъра, където дебелите снопи, кажи-речи, не се допират, затова десетметровите ясенови мачти бяха вклинени в големи дървени „обувки“, привързани за повърхността на рулата. Мачтите и обувките бяха споени посредством дървени „колена“, изработени от клони, естествено препънати под прав ъгъл. Тези дребни, но съществени детайли бяха заимствувани от египетските фрески и от моделите на папирусови ладии, открити в гробниците. Следвайки първообраза, във върха на разкрачената мачта, при свръзката на двата й крака, бе направен пробой, за да може фалът да се движи, повдигайки рея. Двата стълба на мачтата бяха съединени чрез поредица от напречници, които образуваха удобна стълба до върха.

Ако тръстиката се държеше все така добре над водата, животът ни месеци наред щеше да протича около тази стълба между каютите. В свободното пространство между мачтата и предната каюта поставихме дълга маса, направена от навързани една за друга добре шлифовани дъски, и две пейки, сложени напреки ладията. Зад стълбата покривът и страничните стени на главното помещение бяха продължени с около метър напред, та да се получи открита ниша, служеща за камбуз. Под този малък навес се побираха четири примуса и всичките ни кухненски съдини.

В деня преди тръгването тонове храна и вода бяха стоварени на борда и складирани под масата и пейките, край стените на каютите и в дълбоката правоъгълна траншея, която минаваше от носа до кърмата между двете основни тръстикови рула. Всичките ни дрехи и лични вещи заедно със снимачната техника и другите уязвими от океана съоръжения бяха прибрани в облицовани със зифт сандъци, подредени един до друг, тъй че образуваха нещо като подиум в главната каюта. Този подиум бе нашето общо легло.

„Тигрис“ изглеждаше превъзходно и бе готов да отплава веднага щом свържем двете гигантски кърмови гребла с кърмата — по едно от всяка страна. Дървената кърмова уредба (или „мостикът“), широка метър и също толкова издигната над палубата, се намираше непосредствено зад главната каюта, заемаше цялото пространство между двата борда и позволяваше на двамата рулеви да имат видимост над покрива на кабината. Ветрилото обаче неизбежно стесняваше кръгозора им. Вретената на греблата се скланяха назад и се въртяха около надлъжната си ос с помощта на напречни румпели, монтирани близо до горния им край, тъй че перата да действуват като рул. Вретената бяха захванати със здрави примки, веднъж на равнището на палубата и втори път — при перилата на мостика.

 

 

„Тигрис“ бе готов за път.

— Отвържи въжетата! Вдигни ветрилото!

Обзе ме облекчение и наслада, щом чух от гърлото ми да се разнасят тези команди, и замахах с ръка към многолюдната тълпа от зяпачи, стекла се наново в Райската градина. След премеждията при спускането на вода сега на никого не бяхме казали кога точно смятаме да отплаваме; само споменавахме, че ще потеглим веднага щом се приготвим.

— Вдигни ветрилото! — викнах повторно, този път с нотка на отчаяние.

Секундите летяха. Въжетата отдавна бяха освободени и ние вече се движехме в плен на течението, ала платното, което трябваше да ни даде възможност да маневрираме, все още стоеше свито. Единственият отговор на моя вик бяха неразбираемите крясъци на стотиците араби по брега и жестикулациите, с които ми сочеха нещо във въздуха. Вдигнах поглед нагоре и на самия връх на мачтата, точно там, където е мястото на рея, видях да виси нашият скъп мексикански приятел Герман — стиснал неразделната си кинокамера, обърнат, кажи-речи, с главата надолу, той увековечаваше паметния момент. Закръглен и добродушен, ала изумително пъргав, той почти скочи от мачтата, когато го удостоих с един нечленоразделен рев, който на благоприличен език би означавал: „Много те моля, скъпи Герман, слез бързо долу, ама много бързо, и отвори място да вдигнем платното си, защото иначе може да тупнеш на твърдо, ако се случи още веднъж да заседнем.“

За секунда Герман и ветрилото размениха местата си. Течението вече ни бе пипнало здраво, но вятърът изду платното и завчас овладяхме положението. Нормън се грижеше за ветрилото, Детлеф бе скрит някъде на бака, очаквайки нареждания да вдигне или спусне „гуара“, нашия дървен подвижен кил, а ние двамата с Карло стояхме на мостика, всеки хванал по едно кърмово гребло. Възхитително бе да се види как Райската градина и странноприемницата се отдалечават. Чудесно място наистина, но бе крайно време да потеглим към океана. На Адамовото дърво казваме сбогом! Сбогом и на Али, Мохамед, Гатае, Каис, Шакер, Рамзи и всички останали иракски приятели. Сега вие изчезвате сред гората от махащи ръце, ала ние често ще си спомняме за вас през идните дни, сред вълните.

Набрахме скорост. Насочихме се към отвъдния бряг на Тигър. Двамата с Карло завъртяхме тромавите гребла, аз викнах на Детлеф да спусне предната гуара. Ветроходът се подчиняваше прекрасно и ние подминахме зелената ивица земя, където двете реки се сливат и образуват Шат-ал-Араб. Зад нас остана Райската градина и нейната странноприемница с горичката от палми и други дървеса; вдясно течеше Тигър, а вляво се откри поглед към Ефрат, наред с моста при Басра, който ни попречи да построим тръстиковия си кораб при нашите приятели от блатата, понеже мачтата не би могла да мине под него.

— Ура, плаваме!

Това бе гласът на Нормън, изпълнен за пръв път с радост и живот след прекараната свирепа треска. Повечето членове на екипажа едва се бяха посъвзели, но до един настояваха да потеглим — очите на всички блестяха от вълнение и решителност. Ветрилото действително ни караше да ликуваме — поело дъх с пълни гърди, издуто от вятъра. За пръв път виждахме развито къносаното египетско платно, върху което нашият иракски студент по изобразително изкуство Рашад бе нарисувал гигантско червеникаво слънце, въздигнало се иззад месопотамска пирамида с цвят на печен грънец.

Финиковите палми, обточили реката, като че сигнализираха за нашето приближаване, защото бреговете бяха почернели от народ и хората възторжено викаха и махаха към нас, а с всяка измината минута все повече и повече зяпачи изскачаха от колиби и селца, съградени от тръстика и кирпич. Навсякъде мъжете и момчетата се залавяха да бягат редом с нас по брега — следваха ни, доколкото можеха да издържат на нашата скорост. Ала ние плавахме по-бързо, отколкото те успяваха да тичат по неравния терен — отминавахме нататък с пълна пара, напредвайки сред променлива местност от безплоден пущинак и палмови плантации. Навред обаче хората сякаш ни очакваха и някои дори извикваха имената ни. На борда цареше въодушевление. За няколко дни се канехме да оставим зад гърба си градовете и индустриалните области в долното течение на реката и да навлезем в залива. Един моторен балам с десет араби вътре, все известни като познавачи на реката, дойде да ни преведе през оживения трафик и другите съвременни препятствия в долната част на Шат-ал-Араб. Тъкмо бяха изчезнали зад един крайно остър десен завой, когато забелязах, че нашият кораб е неуправляем.

По призвание Карло бе алпинист и също като мен никога не бе плавал по река. Незапознати с местните брегове и плитчини, предвождани от пилоти, които караха накъдето им скимне, ние предпочетохме да държим курс, отдалечен на еднакво разстояние от двата бряга. Ала при този завой реката сякаш свършваше току пред нас, в зелените тревисти брегове, привличащи течението като магнит. Колкото и да маневрирахме с кърмовите гребла, с платното и гуара, мощно и бързо бяхме избутвани на верев към треволяка. Завихме по посока на речното корито и влязохме в завоя, но все повече се приближавахме до брега, където ни очакваше нова група мъже и момчета, които ентусиазирано се впуснаха да тичат успоредно с нас, а сетне, щом съзряха как тръстиковата ладия взе да занася твърде близо до сушата, в един глас завикаха и закрещяха.

Откъм външната страна на завоя течението се движеше с връхна скорост и ние бяхме отнесени така близко до брега, че широкото перо на кърмовото гребло откъм левия борд заора в тинята. Всички членове на екипажа, които не отблъскваха ладията от сушата с помощта на дългите оттласкващи пръти, подкрепиха Юри и Карло в усилията им да измъкнат от водата колосалното кърмово гребло от страната на бакборда, преди да се е пречупило под натиска на кажи-речи четирийсеттонния кораб. Ала греблото се оказа прекалено тежко, при това се заклещи в двойните въжени примки. Всеки миг очаквахме да чуем оглушителния трясък от счупването на вретеното, което бе дебело колкото телеграфен стълб.

В момента се носехме толкова близо до брега, че арабите, завтекли се редом с нас, правеха опити с голи ръце да ни отблъснат от сушата, докато перото на застрашеното гребло задълба в твърда почва досами тревите. Ала ние плавахме със скорост твърде голяма, та да може човек, тичайки, да ни оттласне към открити води, и нито арабите, нито ние с дългите пръти на борда бяхме в състояние да сторим нещо съществено, за да предотвратим катастрофата. В продължение на стотици метри следвахме завоя на речното корито, като същевременно изпълнявахме ролята на скоростен и високоефективен плуг, порейки тлъстата почва, на която би завидял всеки земеделец. Всяка секунда очаквахме греблото да се прекърши, ала Нормън и неговият дърводелец бяха свършили удивителна работа. Греблото издържа; вместо него цялата кърмова уредба, за която бе прикрепено, взе да поддава. С кошмарно скърцане и пращене, издавано от въжетата и дървото, мостикът почна да се разглобява. Двамата с Карло бяхме готови да скочим веднага щом въжените свръзки скъсат и кърмовата уредба, а навярно и цялата кърма бъде отнесена. Нашите пилоти в моторницата балам тъкмо се връщаха назад и някои от тях наскачаха на брега да помогнат на своите сънародници в бутането. Ала още преди да се намесят с пълни сили, Нормън завъртя усуканото платно под нов ъгъл и ние се изтръгнахме от близостта на левия речен бряг подобно на птица, отхвръкнала от прясно засадена картофена нива.

Едва успяхме да въздъхнем от облекчение, закрепени криво-ляво върху паянтовия мостик, когато вдигнахме очи към отсрещния бряг и съзряхме как масивна гора от сиви палмови стебла устремно се приближава към нас. Перестите зелени листа вече провисваха кажи-речи над главите ни, ала няколко бързи маневри с ветрилото и греблата ни позволиха да се насочим отново към голия бряг, който допреди малко преоравахме. Сега моторният балам непрекъснато шареше ту отляво, ту отдясно, също като пиян приятел, стремейки се да заема положение между нас и брега, та да изпълнява ролята на буфер. Но все избираше грешна позиция. Изневиделица баламът ни обърна гръб и изчезна нагоре по течението. Губи се два часа и при завръщането му от екипажа научихме, че били отишли да търсят четирима от своите хора, които свалили на брега и после забравили да приберат от мястото, където арабите тичешком се мъчеха да ни оттласнат от сушата.

Междувременно ние бяхме станали господари на положението. Почнахме да опознаваме нрава на новия си плавателен съд. Внимавахме много както за невидимото течение, характерно за външната страна на завоите, така и за наносните плитчини край вътрешната. Скоро Шат-ал-Араб потече права и гладка като автострада. Къщите по крайбрежието се брояха на пръсти. Трафик нямаше никакъв. Един човечец, опнал парцаливо платно на своя надве-натри сглобен тръстиков сал, плаваше надолу по течението с два пъти по-малка скорост от нашата. Огромните и прекалено тежки кърмови гребла на „Тигрис“ сега блъскаха напред-назад, досущ гигантски ковашки чукове, и при всеки техен удар мостикът потреперваше, проскърцваше и запукваше; стояхме вкопчани в покрива на каютата, който все още ни се струваше по-стабилната част от конструкцията.

Моторният балам ни приведе през многобройни стада от черни биволи в плитчините край Бейт Уафи, голямо и живописно село от тръстикови къщи, които подчертано контрастираха с не по-малко живописните арабски домове, изградени от саморъчно направени тухли или изпечена на слънце кал. Както по времето на Авраам, тухларните пещи продължаваха да действуват навред по долното речно крайбрежие и предлагаха внушителна гледка. Издигаха се подобно пирамиди над равнината и в случай че горяха, можеха да бъдат сбъркани с кратери на активни вулкани — изпускаха наистина могъщи стълбове дим, предизвикан от горенето на тръстика и камъш.

Влиянието на океанския прилив в неговата кулминационна фаза би могло да се усети на повече от сто мили нагоре по реката. Щом надигащите се морски води блокират оттока на Шат-ал-Араб, речната вода се заприщва и дори потича в обратна посока. Късно следобед водната повърхност около нас притихна, сякаш плавахме в езеро, и преди реката да потече срещу течението си, ние помолихме нашите пилоти да ни посочат безопасно място за закотвяне, където да прекараме нощта. Те ни препоръчаха западния бряг край селцето Шафи, там свихме ветрилото и хвърлихме двете малки котви. Опитните ни речни придружители знаеха, че котвите ще станат безполезни, щом реката потечѐ в обратна посока, и затова набучиха оттласкващи прътове в тинестото дъно, та с тях да приковат кораба на едно място, също както се възпират плаващите острови в блатата.

Вечерта бе незабравима. Нашата първа вечер на борда. Огненочервеното слънце се скри зад димящите тухларни — имахме чувството, че сме попаднали в древен Шумер. В същност това бе така. Със залеза на слънцето се вдигна мразовит вятър и изведнъж всички усетихме как течението на реката се задвижи в обратна посока. Момчетата запалиха газени фенери и се загледаха във водата с такъв поглед, сякаш очакваха бирените кутии на Мохамед да се върнат от Америка. Докато плавахме в горните части на реката, бяхме яли само бисквити, но сега Карло запали примус и всички насядахме на пейките около палубната маса. От торбичките си с лична посуда извадихме купи и вилици; готови бяхме за топлите спагети. Прекрасно. Buonissimo. Wunderbar. Koroshii. Deilig.^[1] На много езици Карло получи напълно заслужена похвала. Екипажът бе изгладнял и уморен. Едва днес, за пръв път от седмици насам, се отваряше възможност да отдъхнем.

 

 

Последните дни преди да отплаваме Райската градина приличаше на нещо по-кошмарно и от лудница. Нито оградата, нито поставените пазачи бяха в състояние да удържат любопитната тълпа. Помъчихме се да оградим с въже поне малкото пространство около плаващия тръстиков пристан, та да има къде да довършим дърводелската работа, пък и достъпът ни до ладията да е безпрепятствен. Ала напразно. Непрекъснато бяхме принуждавани с лакти да си пробиваме път през навалицата, хем с нищожен успех, защото, широко усмихнати, зяпачите с брутална решителност ни бутаха назад. Химикалки и късове хартия хвърчаха навред. Никой не проумяваше обаче, че ако не ни оставят на мира да довършим приготовлението на кораба, нашите подписи ще са автографи от екипажа на една обречена експедиция. Отначало арабите не проявяваха почти никакъв интерес към нашите „драскулки“. И без това повечето от тях знаеха да четат само арабско писмо. Ала щом видяха как руснаци и японци се надпреварват за автографи, всички пожелаха да им се подпишем, преди да сме заминали. Един от индианците аймара буквално бе отвлечен от работното си място, за да направи на някакъв немски журналист модел на нашата тръстикова лодка. Тримата руски дърводелци, които предложиха да ни помогнат при поставянето на кърмовата уредба, също бяха принудени да се подписват. А върху какво се подписвахме, това пък хич нямаше значение. Най-хитрите искаха по десетина подписа, за родственици и познайници. Така ни притискаха отвсякъде, че не ни оставяха място да се помръднем, додето не изпълним желанието им. Подписвахме се на парчета хартия, на тръстика, на цигарени кутии, измъкнати от боклука, на тефтерчета, вестници, семейни фотографии, пощенски картички от Варшава и Будапеща, снимки на Ленин, на доларови банкноти и иракски динари, на кибритени кутийки, портфейли, паспорти. Атмосферата около нас представляваше смесица от трагикомизъм, отчаяние и въодушевление.

А когато за сетен път се качихме на палубата, за да потеглим, тия, които не бяха успели да се сдобият с нещо, на което да им дадем автограф, направо побесняха. Едва събрах мислите си да кажа няколко думи за сбогом и ето че някакъв млад мускулест арабин се покатери на борда, разтвори със замах ризата си пред мен и зачака да му се подпиша на гърдите. Мъжете наоколо бързо го свалиха на брега, но на негово място мигновено се появи друг младеж с мургава кожа, който се вкопчи в ръката ми и — какво от това, че произнасях слово! — заразмахва някаква хартийка пред носа ми. Грабнах писалката си да му подпиша и да се отърва от него, но това само го раздразни още повече. Непознатият бе далеч от мисълта да ми иска автограф; носеше сметка от странноприемницата за няколко неплатени бири, които моите хора бяха изпили след уреждането на всички финансови въпроси. Бръкнах в джоба да търся пари, а междувременно се мъчех да свържа що-годе словото си, което, разбрах, се записваше от няколко микрофона и се превеждаше на различни езици. Някой прошепна в ухото ми, че единственият човек, чието желание да ме поздрави при качването на борда, съм пренебрегнал, е бил иракският министър на информацията. В тоя неописуем хаос даже срутването на Вавилонската кула не би могло да предизвика по-голяма лингвистична суматоха. Трябваше да отплаваме час по-скоро. Време да подредим кама̀рата товари на палубата щяхме да намерим едва след като останем сами, поели на спокойствие дългия път надолу по кротката река.

Чак сега, когато хвърлихме котва далеч от Райската градина и оградихме „Тигрис“ с пръти, получихме възможност истински да отдъхнем и да се посмеем на безумната комедия, разиграла се в тия две седмици между спускането на вода и отплаването. Чак сега ми се удаде да опра безгрижно гръб на мачтата с чаша горещ арабски чай в ръка и да огледам по-отблизо чудноватата смесица от хора, които бях събрал край себе си за това пътешествие.

С нас тръгна — а би трябвало да остане на брега — един руски дърводелец, който в момента на тръгването ни бе зает с привързването на последния напречен прът към мостика за управление. Свестен човек беше. Никой не възрази, че остана на борда. Сега щеше да ни помогне да поправим мостика. С посредничеството на Юри Дмитрий каза, че ще се радва да пътува с нас до Басра, където трябва да се върне на работа. Качи се да спи върху покрива на каютата, в спалния чувал, предназначен по принцип за един от индийските моряци на дау.

Тъй като сега не бе необходимо някой да стои на кърмовите гребла, за пръв път всичките единайсет души от екипажа седнахме заедно, а после един по един се оттеглихме в уютната каюта за сън. На масата имаше хора, с които се познавах наистина добре, и други — съвършено нови познайници. Възрастта ни варираше от двайсет до шейсет и три години. По националност и характер бяхме не по-малко различни.

Ето до мен бе старият ми приятел Нормън Бейкър от САЩ. Жилест и як мъж, само кожа и мускули. Изглежда дребен, навлечен в кожух, но по плувки е огромен. За пръв път пътищата ни се кръстосаха преди 20 години в Таити; той идваше от Хавай, а аз с кораба на експедицията си — от Великденския остров. Сега Нормън вече наближаваше петдесетте — запасен капитан от американския флот и строителен предприемач в частния живот, той бе мой заместник по време на двете експедиции „Ра“. Присъствието само на Норман бе достатъчно да се почувствувам като шкипера Ной: той беше пъргав като маймуна, силен като тигър, упорит като носорог, славеше се с вълчи апетит, а при буря тръбеше като слон.

До него седеше едрата руска мечка Юри Сенкевич — четирийсетгодишен, с телосложение на борец и благонравен като епископ, той беше лекар на съветските космонавти, а след последната ни среща бе станал и популярен говорител на Московската телевизия. Юри бе плавал с нас на двете папирусови ладии „Ра“ в ролята на главен лекар, по-късно обиколи някои части на света, запознавайки всяка неделя милиони съветски телевизионни зрители с предавания на тема пътешествия. Юри бе човек, който, кажи-речи, не можеше да отвори устата си, без да се разсмее или без да пусне някоя шега. Казваше, че придобил този навик, когато летял за Кайро да се включи в експедицията „Ра I“ — на борда на съветския самолет изпил половин бутилка водка, понеже в поканата до председателя на Съветската академия на науките бях подчертал, че желая представителят на Съветския съюз не само да е медик, но и човек с чувство за хумор.

Италианецът Карло Маури също наближаваше петдесетте и бе участвувал с нас в двете плавания с тръстиков съд през Атлантика. С внушителната си брада приличаше на Ной повече от мен, а по цвета на косите и очите си беше по-рус и синеок от викинг. Карло бе един от най-забележителните катерачи на Италия — професионален алпинист, той се бе катерил и слизал по най-отвесните и най-високи скални стени във всички континенти; не познавах човек, който да е опъвал повече въжета и да е правил повече и по-хубави възли от него. Южняк по темперамент, Карло лесно можеше да се превърне от кротко агне в гневен лъв, а в следващия момент току-виж грабнал хартия и перо да предаде в поетична форма преживяванията си. Карло бе способен да живее без храна и удобства, ала не и без въже в ръка. Той бе натоварен да отрази на фотолента експедицията. Също така трябваше да напряга мозъка си и да измисля какви ли не находчиви възли и кръстати обвръзки всеки път, когато някоя каюта, крак на мачта или част от мостика захване да се клати и играе.

С германеца Детлеф Зойчек досега не бях имал възможност да се запозная. Двайсет и шест годишен, той е не само един от най-младите капитани в западногерманската търговска флота, но е и запален спортист и инструктор по алпинизъм в Берхтесгаден. Препоръчаха ми го немски приятели, когато търсех някой подходящ представител от следвоенна Германия. По убеждения Детлеф беше натуралист и идеалист. Миролюбец, той беше настроен срещу войната, насилието и расизма. Рядко говореше, без да има защо, но беше проницателен слушател и на умелата шега се превиваше от смях повече от всеки друг.

Петдесет и пет годишният Герман Караско, индустриалец и филмов продуцент-любител, беше нашият извор на забавления. Между тялото и душата му нямаше никакво съответствие. Със своята закръглена фигура и гъсти мустачки той приличаше на човек, който по всяка вероятност най-добре би се чувствувал седнал под кактус с широко сомбреро на глава. Ала нищо подобно! Мотото на неговата частна филмова сбирка е: „Светът е моя арена“. Няколко пъти годишно вътрешен подтик го кара да изостави четирите си каучукови фабрики в Мексико сити и да запраши някъде по света. Тъкмо той бе човекът, който преплува под арктическия лед и засне Рамон Браво в момент, когато полярна мечка го захапва за крака. Един белег под окото на Герман запомня за деня, когато е паднал от едно дърво сред джунглите на Борнео, докато филмирал орангутани. Имал е неприятни срещи с акули в Полинезия и Червено море, ходил е да снима във всяка държава, означена на картата — любимите му „ловни полета“ са в Китай. Преди да се запознаем, той беше правил неуспешни постъпки да се включи в експедициите „Ра“. Но сега се познавахме добре. Заедно бяхме кръстосвали нажежените пясъци на Нубийската пустиня, за да заснемем скални изображения и праисторически плавателни съдове, бяхме обикаляли и край Мексиканския залив в проливни тропични дъждове да снимаме пирамидите на олмеки и маи, както и предколумбовски статуи на брадати мъже. Нещо повече, той живееше през две врати от мен, когато хотел „Европа“ в Гватемала сити рухна по време на голямото земетресение от 1976 г. и ни погреба под развалините; хората в стаята между нас, както и двайсет хиляди души в засегнатия район загубиха живота си.

Никога не съм изпитвал по-голяма изненада от оня момент, когато Герман ме покани да разгледам музея му. Натисна някакво копче зад бюрото и не щеш ли, една огромна картина, изобразяваща как три бузести ангелчета се носят като розови балони върху синьото платно, се отмести встрани и откри проход в стената, приличен на люк на подводница. Вътре имаше четири големи помещения, препълнени до тавана с рафтове и стъклени витринки, задръстени с прилежно означени археологически образци на майска, ацтекска, толтекска, микстекска и олмекска керамика в най-различни форми и цветове, както и каменни статуи, фигури и изображения от теракота, релефи, златни предмети, безценен фрагмент от един кодекс, писан на хартия, изящни резби на раковина и кост. Тогава всичко това бе собственост на Герман, но по-късно мексиканските власти иззеха в полза на държавата всички образци на доколумбово изкуство, намиращи се в страната. Четирима студенти и един професор изгубиха много месеци, додето опишат неговата колекция от десетки хиляди предмети. Все пак Герман бе определен за пазител на своята сбирка и музеят остана на старото си място, зад картината с ангелите.

А сега Герман беше с нас на „Тигрис“. До него седеше един съвършено нов познайник — японецът Тору Сузуки, подводен фотограф, в средата на четирийсетте. Сведенията ми за него бяха твърде оскъдни, само знаех, че няколко години поред е заснемал флората и фауната край Големия бариерен риф, а сега държи малък японски ресторант някъде в Австралия. Приех го в състава на експедицията ей така, слепешком — само по препоръка на мои японски приятели. В сравнение с повечето други народности по света националната гордост и вътрешният самоконтрол на японците чувствително намаляват риска човек да попадне на конфликтна личност при избора си на хора за експедиция. Английският на Тору беше отличен; на външен вид той бе добре сложен, атлет, говореше малко, но имаше чувство за хумор и винаги бе готов да ти подаде ръка. Струваше ми се, че специално съм го търсил.

В тази разнородна група двамата скандинавски студенти приличаха на близнаци. Дипломанти от уейлзкия „Атлантик колидж“, и двамата бяха подбрани по препоръка на ректорите от „Обединените колежи“. Двайсет и една годишният Асбьорн Дамхус бе датчанин, а двайсет и две годишният „ХП“ Бьон бе норвежец; и двамата бяха типични потомци на викингите. Момци от типа на Асбьорн сигурно са участвували в датските нападения срещу средновековна Англия и са похищавали палави красавици, докато ХП по-скоро е сигнализирал от върха на мачтата, когато Лейф Ейриксон^[2] е достигнал Винланд. Двете момчета непрекъснато крояха нещо и ни погаждаха най-неочаквани шеги. Находчиви и предприемчиви, те притежаваха развита техническа мисъл и доста добре умееха да боравят с пръстите си. При бурни води се чувствуваха като у дома си, все едно са във вана; изобщо гледаха да се забъркат в колкото е възможно повече приключения, преди да се завърнат към своите университетски занимания.

Най-млад от всички бе Рашад Назир Салим — двайсетгодишен студент по изобразително изкуство от Ирак. С фино, но атлетично телосложение, младият Рашад не пропускаше случай да изложи твърдите си убеждения. Той беше страстен радетел за арабската кауза, ала бе изпълнен с добри чувства и не бе агресивен. В Райската градина Рашад дойде с препоръчително писмо и на безупречен английски скромно разказа за себе си. Европа бе посещавал по времето, когато баща му е бил иракски дипломат; сега дипломатът се бе превърнал в един от най-известните багдадски живописци и Рашад бе решил да следва неговия път.

Изто̀чен с половин глава над присъствуващите на масата, съзрях единайсетия член на експедицията: Норис Брок. Професионален кинооператор от САЩ, четирийсетгодишен. Висок и слаб, ала забележително подвижен. Не го познавах изобщо. На борда не бе по мой избор. Преди да се запознаем, за мен той не бе нищо повече от неизбежна клауза в договора с телевизионния консорциум, който финансираше начинанието. Норис предпочиташе повече да наблюдава, отколкото да говори. Той като че присъствуваше навсякъде и по всяко време, винаги със своето „бебе“ на гърди — една специално конструирана и водонепромокаема кинокамера, снабдена със звукозаписно устройство, чийто продълговат микрофон отгоре приличаше на биберон. С това чудо можеше да се покатери до върха на мачтата и дори да се гмурне с него от покрива на каютата. Преди да го опозная що за човек е, смятах, че Националното географско дружество се е спряло на Норис само заради ръста му. От него се искаше да снима даже като потъваме и както изглеждаше, той би могъл да продължи да ни филмира с глава над водата, докато ние вече ще сме изчезнали под нея. Додето свикнат с неговата вездесъща камера, която имаше привилегията да заснема и записва всичко казано или сторено от нас, хората от екипажа идваха при мен да разберат що за птица е тоя дългуч. Не бях в състояние да отговоря на въпроса им. За него знаех всичко на всичко, че миналата година бил прикачен, както и сега, към една експедиция с двойно кану от фиброво стъкло, което преплавало пътя на древните полинезийци от Хавай до Таити. Друг един оператор филмирал от кораб-придружител, ала дългият Норис седял в тясното кану и през цялото време снимал събитията отблизо. Нищо особено в същност не се случило през това пътешествие, с изключение на една свирепа психологическа буря и последвалия драматичен разрив между полинезийските гребци и чужденците на борда. Никой не се опитваше да крие, че от Норис очакват да заснеме още по-ожесточени психологически кризи сред разнородния екипаж на „Тигрис“. Психологическият конфликт и противоречията бяха основна тема на наскоро завършилия филм за въпросното плаване с полинезийското кану и тъй като борбата с вълните и ветровете би могла да задържи вниманието на зрителите само в продължение на броени минути, нашият единайсти член на експедицията очевидно имаше нареждания за нищо на света да не изпуска момента, когато почнем да се боксираме. По този повод казах — и никога не пропусках да го повторя преди всяко океанско плаване с малък съд, — че това е състоянието, което наричаме „експедиционна треска“. За хора, които съжителствуват продължително време сред морето в тясно пространство, това е по-лошо от ураган и положително ще се отрази пагубно, като нападение на акула, ако човек не е подготвен да замълчи, когато изпитва неудържимо желание да кресне на съседа си, който е забравил примерно рибарска кукичка в постелята му или пък е използвал за тоалетна наветрената страна на кораба.

Хората даваха ухо и аз взех да мисля, че вездесъщото „бебе“ на Норис навярно ще се превърне в най-полезното средство за потушаване на експедиционна треска още в самия й зародиш, за каквото би могъл да мечтае всеки ръководител на експедиция. Ала по-нататък увереността ми намаля. В крайна сметка Норис бе носил същото „бебе“ и при предишното пътуване и въпреки това беше станал свидетел на немалко кавги, възникнали на борда. А и Карло вече бе почнал да мърмори защо единственото задължение на Норис е да снима с кинокамерата си, а пък той, Карло, след като е фотограф, трябва да готви спагети и да преразпределя багажи.

Когато останалите не бяха край нас, насаме признах на Норис, че е в пълното си право да пътува с нас като пасажер, но за негово добро — добавих, — за да не се чувствува изолиран и чужд, за предпочитане е да дава вахти, дежурства по кухня и да изпълнява другите задължения, споделяни от нас. Казах още, че ще бъде освобождаван винаги, щом се появи нещо, което желае да снима. Норис отговори, че в същност сам той е възнамерявал да помоли за това. Искаше да бъде член на екипажа. Тъй и стана.

Три дни останахме на котва край тръстиките; през това време поправихме и укрепихме с по-добри обвръзки и допълнителни напречни пръти мостика за управление. Междувременно двама души слязоха на брега да купят няколко дебели биволски кожи, които разрязахме и увихме около тръстиковите снопи, където се триеха вретената на кърмовите весла и котвените въжета. Дори почнахме да строим две малки извънбордови тоалетни, по една от всяка страна на кърмата, като ги обградихме с рогозки „чола“, взети от обитателите на блатата. Изгревите и огромната южна луна бяха възхитителни, ала северният вятър вече мразовито хапеше, та се принудихме да спуснем брезента откъм отвора в едната тръстикова стена на каютата, която бе толкова рехава, че между камъшената плетка виждахме звездите. Дневната температура падна до 17°С.

След пладне на третия ден вдигнахме ветрилото и продължихме да плаваме надолу по реката. Нормън бе нацепил едно от нашите гребла и с помощта на руския дърводелец се опита да настави дървени парчета върху заоблените вретена на кърмовите гребла — най-вече в точките на триене, — за да ги закръгли. Неуспели в това начинание, двамата се помъчиха да изгладят с ренде най-неравните части. Ала греблата продължаваха да запират. Изглеждаха като две чудовища, заплашващи да разбият мостика винаги щом речем да завиваме; при това върху перата се оказваше голям натиск. Нормън бе принуден да защищава своята система срещу усилена критика от страна на Карло, Юри и мен. Спорът мигновено замря, когато съзряхме главата на Норис да се подава над покрива на каютата и чухме познатите звуци, прилични на бебешко хълцане, които долитаха от предната каюта. Това означаваше, че звукозаписното му устройство действува. То представляваше микрофон, свързан с малък механизъм в задния му джоб. На бърза ръка се съгласихме, че трябва да измъкнем кърмовите гребла на суша при първа възможност и да сведем размерите на тия истински колоси до първоначалните.

До падането на мрака плавахме добре — със скорост около три възла; после насядахме край газените фенери да опитаме арабския ориз на Рашад, подправен със стафиди и лук. Източили шии над покрива, двамата рулеви на мостика извикаха, че пред нас по брега дълги огнени езици пълзят по посока на реката. Тутакси всички се покачихме на масата и покривите. Норис вече бе стигнал върха на мачтата. Пред очите ни в тъмнината дълги хоризонтални пламъци излизаха от три високи газопроводни кули, проблясвайки над водата. Придържахме плътно до далечния бряг нашата тръстикова ладия, която засега не бе потънала никак и бе много суха. Внушителен, дори драматичен бе моментът, когато подминахме гигантските огнени езици, които сякаш се готвеха да ни близнат и подпалят всичко на борда, от платната и каютите до нас самите. Видяхме как запалиха всички палми по отсрещния бряг на реката. Малко след това забелязахме вдясно някакви дълги и пусти циментови докове и нашият пилотски балам ни помогна да пристанем, като зае позиция между нас и стената в ролята на дървен буфер.

За два-три дни Нормън повторно бе повален на легло с много висока температура. Даже Юри сега ми довери, че изпитва остри болки в гърдите.

Призори полека-лека почнахме да различаваме очертанията на гигантския индустриален комплекс, чиято собственост бе този пристан. Появиха се няколко западногермански инженери и с подемния си кран ни помогнаха да пренесем на суша двете исполински кърмови гребла. Изрязахме по една трета от всяко перо, а Дмитрий със своята руска тесла одяла облите вретена, тъй че станаха доста по-леки и значително се закръглиха. Любезни немски и швейцарски инженери поканиха всички ни на обяд и вечеря. Към един голям цех, вече влязъл в производство, строяха модерна хартиена фабрика. След пускането в действие на другата фабрика нагоре по течението тия предприятия ще бъдат достатъчни обезлесеният Ирак да задоволява потребностите си от хартия, произвеждана от тръстика и камъш, изсичани от мочурищата. Тръстиката касаб бе особено подходяща за целта и се превозваше до фабриката във вид на големи салове „гаре“. Едно огромно пространство около завода бе изпълнено с хиляди тонове тръстика, готова да бъде превърната в целулоза.

А ето че дойде и поредният кошмар — съвсем непознат за шумерите. Вече бяхме забелязали, че в този район Шат-ал-Араб е крайно замърсена, ала едва след като се върнахме с приповдигнато настроение от среднощната гощавка, съзряхме парцали от някакво бяло вещество да плават по черната вода. Джобните ни фенерчета въобще не успяха да осветят водната повърхност около нашия златист тръстиков кораб — край борда сякаш бе изсипан разбит крем с ивици жълто масло. Под мразовитите пориви на нощния вятър имахме чувството, че сме попаднали в Арктика. Големи късове плаващ лед, някои увенчани със сняг, като че бавно изпълзяваха от мрака, за да стегнат в ледена прегръдка „Тигрис“.

Няколко души от екипажа изтичаха нагоре по течението и установиха, че бялата пяна изтича в непрестанна струя от някакъв канал, свързан с масивните фабрични постройки. Един инженер потвърди, че нощем мият старата фабрика. Когато влезе в производство, новият завод нямало да замърсява реката по същия начин. А междувременно нашият тръстиков „Тигрис“ виреше снага сред плътен слой химически отпадъци от фабрика, която преработва тръстика в хартия!

С помощта на обикновените гребла се помъчихме да изгребем дебелия пласт от бяложълтеникава пяна, ала едва успявахме да зърнем черната вода и мръсотията пак се прилепяше до снопите. Искахме да избягаме, но нямаше как. Тежките кърмови гребла бяха на суша, а и до момента само част от прекроените пера бяха наново облицовани със зифт.

На другата сутрин всички почнаха да се кълнат, че водолинията на „Тигрис“ се е понижила значително. Нормън бе убеден, че химическите вещества в отпадъците са проникнали в тръстиката и са я повредили. Качихме греблата на борда и вдигнахме ветрилото колкото е възможно по-скоро. Ала стана време за обяд, преди да се приготвим за път. Щом потеглихме, час по час подминавахме късове пяна, които плаваха по-бавно от нас, и през целия този ден, както и на следващия, отпадъците ни следваха.

Цилиндричният профил на вретената към кърмовите гребла бе голямо облекчение; сега те се въртяха съвсем гладко, опрени на подложената биволска кожа. Ала вятърът изчезна. Напълно. Реката продължаваше да си тече. Мудно. Около нас — красив, безметежен пейзаж. Ако изключим белите качулки на пяната. Финикови плантации. Биволи във водата. Патици, гъски и тръстика касаб. По крайбрежието — малки селца, пълни с щастливи деца: едни танцуват, други тичат редом с нас, трети се катерят по палмите. Лаят кучета. Мяркат се жени в живописни одежди, ала неизменно забулени с дълги черни фереджета. Някои съпровождат овце, други крачат със стъклени или алуминиеви съдове на глава. Керамиката е излязла от употреба. Забелязваме няколко рибарски канута. Нищо повече. Мир. Червеното слънце залязва зад палмите. Реката престава да тече. Хвърляме котва, преди да е потекла в обратна посока.

Сякаш по волята на магическа пръчка на следващия ден отново се сблъскахме със съвременната цивилизация. Подминахме остров Синдбад и оттук нататък трябваше да минем на влекало между колосалните стълбове на новия мост, който вече бе прехвърлил половината от реката, отвъд острова. Идвах насам, преди да подхванем строежа на „Тигрис“, и разговарях с немските инженери, които градяха този „супер мост“ със страховита бързина. След някой и друг месец мостът щеше да бъде завършен и тогава никакъв кораб с висока мачта не би могъл да преплава под него, понеже равнището му бе много ниско. По стълбовете на моста ни посрещнаха невероятни тълпи, както бе и навсякъде, додето преминем през оживените пристани на пристанището в Барса. Баламът-пилот ни теглеше, а полицейски катери ни ескортираха. От всички товарни кораби пищяха сирени и дрънкаха камбани. Офицерите и екипажите на иракските военноморски единици, при смъкнат флаг, бяха строени за поздрав на палубата. Свирки и тръби звучаха навред, затуй Юри грабна бронзовия ни рог за сигнализация при мъгла, скочи на покрива и взе да го надува наляво и надясно, докато останалите от нас се бяха накачили по широката стълба на мачтата или махаха и крещяха от мостика за управление. Аз също се принудих да повикам, когато Карло ми посочи един норвежки кораб от моя малък роден градец Лаврик.

Сред тая гюрултия изневиделица се появи нашият човек за свръзка от Би Би Си в Лондон, Питър Кларк, скачайки на борда от някаква моторница. Постоя съвсем малко и се върна на брега с една руска моторна лодка, придружен от Дмитрий.

Беше опияняващо. Беше и страшно. Ами ако не можем да продължим по-нататък от устието на реката? Какво би станало, ако химикалите от хартиената фабрика, които бяха проникнали в „Тигрис“, повредят тръстиката?

Шумотевицата постепенно заглъхна зад нас. С изключение на рулевите, всички слязохме на палубата. Преживяването бе забавно. Но ние бяхме гладни. Асбьорн поднесе топло задушено, по датски.

Нашите пилоти ни бяха оставили в Басра, за да заредят с гориво, и ние продължихме сами на юг през една отново прекрасна област, придружавани от няколко случайни лодчици. Тук-там сред плодоносната земя, залесена с гъсти палмови гори, се появяваха привлекателни вили с чудесни, обрасли в растителност веранди; сегиз-тогиз примитивни, но изумително живописни селца от кирпичени колиби надничаха полускрити изпод гигантските листа на бананови дървета и финикови палми. Ала почти на всяка крачка асфалтирани шосета излизаха до реката край някой новоизграден пристан в съседство с индустриално предприятие в строеж на брега.

Към два часа следобед достигнахме иранската граница, от тук нататък иракска територия бе само западната половина на реката. Сега всички кораби надолу по течението бяха на котва в ирански води. Никой не ни обърна внимание, но когато пилотският балам най-сетне ни настигна, екипажът му изпадна в паника да не би да се доближим до средата на реката. При посещението ми в Ирак преди пет години двете съседни страни враждуваха като пред война, сега обаче отношенията между тях бяха съвсем приятелски, ако изключим, че Ирак наскоро бе победил Иран на футбол. Нямах ясна представа как се котираме в очите на шаха след гневните протести от страна на неговия Имперски двор и легацията в Лондон, загдето сме използвали израза „Арабски“ вместо „Персийски“ залив. Ето в момента напредвахме към този залив, и как трябваше да го наричаме, та да не разсърдим никого? В края на краищата Персия бе заменила името си с Иран, Месопотамия пък бе станала Ирак, тогава защо се повдигаше въпрос за залива? Ние плавахме по дирите на шумерите и те положително са имали свое наименование за този залив, хем доста преди да се появят арабите или британският флот. Ето защо предложих за наше лично ползване да го наричаме „Шумерски залив“. На своите писмени плочки шумерите споменават за „Морето на изгряващото слънце“, за „Долното море“ и „Горчивото море“, но ние не знаехме дали тези описателни наименования не се отнасят за някаква водна площ отвъд пределите дори на залива.

Ала ние още бяхме далеч от този залив. Пилотите толкова се бояха да не пресечем средата на реката, че непрекъснато ни насочваха колкото се може по-близко до иракския бряг. Все ни водеха към сушата и навремени ми се струваше, че усещам как кърмовите гребла докосват дъното. Постепенно взе да ми става ясно, че нашите водачи в балама никога досега не са слизали по-надолу от Басра.

Щом наближи нощта, настояха да спрем. Показаха ни къде да прекараме нощта и заръчаха да пуснем котвата. Така и сторихме, в началото на един завой, където се виждаха два кораба — южнокорейски и либерийски — на котва край иранския бряг. Детлеф хвърли котвата, но въжето изобщо не тръгна да се изнизва между ръцете му. Като дръпна нагоре, тутакси улови котвата, цялата в тиня. Помъчих се да завъртя кърмовото гребло откъм десния борд. Движеше се като лъжица в масло; същото бе положението и с греблото откъм левия борд. Рашад извика на пилотите, че сме попаднали в плитчина. Те отвърнаха, че това е най-дълбокият участък от реката. Хвърлихме им въже и ги накараме да ни изтеглят. Опитаха, но не успяха. Едва ли имаше и метър вода над меката тиня, която взе да засмуква цялото дъно на кораба, досущ като тресавище. Даже нашите оттласкващи пръти трудно се измъкваха, потънеха ли в гъстата каша.

Трябвало да чакаме прилива, заявиха пилотите. Ала признаха, че нямат представа кога ще настъпи той. Всеки ден приливът идва по различно време, а и приливните часове тук не са същите като в горните части на реката. Всички се вторачихме в мръсната вода. Не се движеше. Тъкмо сега бе върховият момент на прилива. В същност водата бавно обръщаше посоката на течението си и потичаше към залива. Борехме се отчаяно, ала или затъвахме още по-дълбоко в тинята, или пък кал бързо се натрупваше около нас. Водени от Карло и Юри, успяхме да издигнем кърмовите гребла и ги привързахме тъй, че да са наравно с дъното на кораба.

Насядахме под лъчите на току-що изгрялата луна с ужасното чувство, че невидими октоподски пипала ни засмукват в някаква бездънна полутечна маса. По тъмно ярко осветени големи параходи минаваха край нас нагоре по реката. Единствено ни утешаваше мисълта, че те разполагат с професионални местни пилоти, които сто на сто ще ги държат по-далеч от бреговете край нас.

На лунна светлина Детлеф и Тору прекосиха с дингито до отсрещния бряг и помолиха моряците на либерийския кораб да ни окажат помощ, като ни изтеглят с лебедката. Либерийците учтиво отказаха — страхуваха се от иранската полиция, понеже сме били на иракска територия. След това двамата ни емисари загребаха към корейците. Те пък бяха съгласни да разтеглят своя буксирен кабел само до средата на реката, но не и в иракски води. Във всеки случай трябваше да чакаме следващия прилив, защото иначе услужливите корейски моряци щяха да съсипят снопите ни. И тъй като от двата кораба дадоха твърде противоречиви данни за местните приливни часове, пратениците ни се върнаха от ирански води, без да постигнат никакъв резултат.

Положението се влошаваше с всеки изминат час. Не бе изключено тръстиковата ни ладия постепенно да бъде погребана от тинестата речна коса.

Късно през нощта отливът престана. На лунната светлина реката около нас изглеждаше почти пресъхнала. Нямаше какво повече да ни задържа будни и един по един ние се унесохме в дрямка, като оставихме един вахтен на покрива.

В два и половина сутринта се събудих от шум на течаща вода. Промуших глава навън и вахтеният ми показа с фенерчето си, че шоколадово оцветената вода се връща нагоре по реката, плискайки се край перото на кърмовото гребло откъм левия борд, току под носа ми. Създаваше се впечатление, че летим през мътни бързеи надолу по течението, докато в действителност стояхме там, където бяхме и снощи. Ала приливът нахлуваше откъм залива с ужасяваща скорост. Сега вече нямаше съмнение, че или ще бъдем погребани от тинята, или корабът ни ще се разпадне. Отново спуснахме дингито; Детлеф и Асбьорн загребаха навътре да хвърлят и двете ни котви в най-дълбоката част на реката; след това ние на борда заопъвахме котвените въжета в усилие да изтеглим „Тигрис“ в открити води.

Девет ча̀са вече стояхме приковани в тинята, когато накрая подкопаващото въздействие на прилива, в съчетание с нашите напъни, почна да дава резултат. Към три и половина носът полека-лека взе да се отвръща от сушата. За да спомогнем това раздвижване, държахме изопнати до краен предел котвените въжета, а междувременно викахме, та да събудим нашите спящи пилоти. Не бих имал нищо против да им платя веднага, но някъде след другия завой на реката се намираше големият ирански град Абадан и навярно щеше да се наложи моторният балам да ни вземе на влекало между петролните танкери и рафинерии. Към пет часа най-сетне бяхме в състояние да поставим кърмовите гребла на мястото им и на фона на звездното небе вдигнахме ветрилото. Голям сияен ореол обточваше месеца, който преди две вечери бе във фаза „пълнолуние“.

Едва бяхме взели първите значителни завои и ето че в оскъдната светлина на зората съзряхме силуета на Абадан. Високи комини, радиопредавателни кули, цял град от масивни петролни резервоари. Задуха слаб насрещен вятър, а срещу вълнореза на „Тигрис“ все още се забелязваше леко течение, затова свалихме ветрилото и оставихме балама да ни приведе на влекало с възможно най-голяма скорост през най-замърсените води, които някога сме срещали. От един своеобразен рай нашият златист кораб ненадейно се намери в един съвременен ад. Повърхността между огромните параходи и модерните пристанищни приспособления не представляваше нито морска, нито речна вода — представляваше някаква гъста чорба от суров петрол и плаващи отпадъци. На най-чистите места водата проблясваше и щом слънцето проби индустриалния смог, взе да отразява цветовете на дъгата. Шумерите биха били ужасени да видят в каква обстановка предпочита да живее съвременният човек. Дори долната част от стеблата на зелената берди, която растеше по пустите иракски брегове, бе почерняла от катран и масло, показвайки ясно докъде стига приливът. Навред миришеше на петрол. Хвана ни срам за нашия горд кораб, който бе почнал да се цапа с нефт и мръсотия над водолинията от вълните, причинявани от минаващите параходи.

Рашад накара екипажа на нашия балам да даде пълна газ, макар че това би могло да се отрази зле на тръстиковите снопи. Трябваше да излезем час по-скоро в залива. За наша изненада установихме, че веднага щом отминахме големия град, водата край нас стана по-чиста, сякаш боклуците плаваха на едно и също място. Ала положително те щяха да ни настигнат отново, ако не избързаме да стигнем устието на реката, преди да започне отливът. От черен водата доби кафяв цвят. Сред голия пейзаж без прелест рядко се мяркаха самотни финикови палми. Тази област наистина беше подходяща за развитие на индустрия. Следобед сред пустошта на иракския бряг се очерта град. Фао. Последният град в делтата на реката. В известен смисъл речното корито продължаваше: при отлив то се вие подобно искряща морска змия през полузалети тресавища и пусти приливни наноси, додето не изчезне там, където повече няма и помен от суша. Там копнеехме да стигнем — където миризливата вода ще придобие чист, солен вкус, където чайките ни чакат да ни придружат във волните простори на откритото море.