Добри Немиров
Дунавът (2)

II

Своите спомени за нашата чудна река бих могъл да свърша дотук. Така в душите ви ще остане една светла диря, прокарана от радостните чувства, които се преживяват там, но аз всичко не ви казах. Боях ли се да ви го кажа, или и от себе си се мъчех да го скрия?

Коя е най-голямата радост, дадена ми от Дунава, не знам. Не една радост ми е дал той, като е окичвал юношеството ми с толкова светлина, но най-голямата скръб, преживяна там, хвърля сянка на много радости, получени от тая наистина красива, но и жестока река.

За да завърша спомена си, ще си позволя да ви разкажа и нещо невесело. Вие знаете, че аз никога не забравям да ви кажа нещо за някой мой приятел от онова време. Но защо нищо не съм ви казал за Огняна — или Огньо, както го наричахме всички? А знае се, че тогава Огньо ми беше близък наред с всичките ми близки приятели. С него сме си кроили какви да станем, като пораснем, с него сме делили залъците си, с него сме участвували във всички махленски похождения, и то всякога рамо до рамо. Той беше наистина обичливо момче. Всичко казано от него беше хубаво и умно, всичко направено от него беше най-добро. С една дума — момче, на което се радвахме всички еднакво.

Веднъж му попаднали седем оловни букви от някоя печатница. Среща ме той и бърза да ме изненада.

— Дочко, аз имам печатница! — И тутакси изважда свързаните с канап букви, нацапва ги с химически молив и ги натиска върху бял лист. Получава се някаква безсмислена дума: — „фелерот“. Това ни се толкова много хареса, че дълго се обръщахме един към друг с име Фелерот.

— Фелероте — ми казва той, — хайде утре на разходка!

— Добре, Фелероте, готов съм.

Това се прие от двама ни като живо украшение на дружбата ни.

Един ден Огньо ми каза:

— Искаш ли утре да отидем на островчето срещу старата гара? Казват, че там в тинята на брега имало много големи миди. Били вкусни. Ще си наберем.

— Да, ще си вземем торбички — допълних аз и ще ги метнем през рамо. Но… Не е ли по-добре чак там да не отиваме? При лома е пълно с миди.

Огньо се наложи и още на сутринта ние потегляме за островчето. Разстоянието не е много широко, без умора може да се отиде до там. Водата беше тиха, спокойна и се плуваше леко и приятно.

Дотук спомените ми са чисти и спокойни, но в паметта ми става нещо чудно. Аз виждам оная страшна картина, когато Огньо изчезна под водата и не се показа повече. По-добре е да не ви описвам своя ужас, па и не знам дали бих могъл да го предам добре. Сякаш удар от невидяло се стовари върху главата ми, та не усетих да видя как стана всичко това. Тихо беше уж, а съвсем неочаквано целият Дунав се покри с огромни вълни. Аз допуснах, че Огнян е жертва на водовъртежа, но можех ли да му помогна, и каква ли би била участта ми, ако бих се заловил да го диря там?

Аз упорито плувах наоколо, виках ту името на приятеля си, ту отправях погледи към острова и брега и виках: „Помощ! Помощ!“

Вълните ме подхвърляха и борбата с тях докарваше умората неочаквано скоро. Тогава моите викове станаха страшни, панически… В кипежа на водата аз ту потъвах, ту се показвах пак… Вълните ме блъскаха в лицето, и аз не знаех с тях ли да се боря, или да гледам да намеря своя нещастен приятел, или да търся сили, за да се домъкна до брега.

… Сега? Ами ако и аз се удавя? — мина ми през ума светкавичната мисъл. — Ще мога ли да стигна до брега? — Не, аз виждах, че силите ми са изчерпани… Виковете, обхванати от паника и ужас, се засилваха все повече и повече, и аз започнах да потъвам. Ръцете ми отмаляха, нозете ми също — едва се движеха… Свършено! Всичко е свършено!… Вълните ми се виждаха огромни, и Дунавът стана изведнъж безпределен като море. При тая гледка аз изгубих почти всичките си сили.

Неочаквано откъм островчето изплува една черна рибарска лодка, която бързо се втурна към мене. Когато изгубих и последната капка сила, лодката довтаса до мене и рибарят се наведе и ме хвана за ръката.

Какво стана по-нататък, не знам и колко време се бе минало, също не знаех. Аз отворих очи и пред мен се простираше гъста непрогледна мъгла.

Широко разтварях очи, напрягах взор, но почти не виждах. Около мене се движеха някакви сенки, но кои бяха и какво диреха? Те ми говореха нещо, викаха на ухото ми и ме бутаха. Колко продължи тая мъгла? Може би един час или един ден, или повече?

О, приятели, приятели! Ще прочетете цялата тая случка, но моля ви се никога не ми говорете за нея, защото тя събужда страшни спомени и още по-страшни душевни мъки. Ето, толкова години се минаха оттогава, а аз мисля, че всичко това беше едва вчера.

Една сутрин отварям очи. О, мъглата беше съвсем изчезнала. Аз гледах стаята, портретите по стените, скрина, китарата на вуйча — изправена в ъгъла… и над мене — майка ми със своето бледно, страдащо лице.

— Какво става, мамо?

— Нищо, Дочко, какво ще стане? Ти беше болен, сега си здрав — туй то!

Аз се помъчих да разровя мислите си, но те още спяха.

— Где бях? — попитах аз, без да знам защо точно това изговорих. Но веднага се сетих, че ходих на Дунава с Огньо. Само името Огньо проясни всичко. Тялото ми изтръпна. Ужасѐн и разтреперан, аз попитах:

— Мамо, где е Огньо?

Тя не ми отговори, но аз вече знаех и сам казах:

— Огньо се удави, мамо! Кажи ми — спасиха ли го?

— Я по-добре си лежи! — отвърна тя, като се мъчеше да отклони отговора си. — Ти имаше треска. Ето вече цяла неделя те тресе.

Но подир обед дядо, който не можеше да пази тайни и за което мама го наричаше „съдран чувал“, всичко ми проясни.

— За Огньо ли питаш? Още същия ден, когато сте плували към островчето, го намериха и го погребаха.

Аз се свих на леглото, сякаш очаквах удари. Сърцето ми силно заби… Да, аз бях много виновен за смъртта на Огньо. Оттук идеше всичкото ми страдание. Ако не се бях съгласил да го придружа, сега той щеше да бъде жив! При тая мисъл аз отхвърлих завивката и скочих. Настръхнал и унесен, аз исках в земята да потъна. Стаята пак се изпълни с мъгла. Наново заболях.

Много скръб, много грижи, много трудове и страдания, причиних на родителите си с моето боледуване. Но вечно не можеше да върви все така. Най-после оздравях. Наново поех улицата и игрите. Животът искаше своето и аз трябваше да му го дам. Но защо родителите ми ме следяха? Защо спираха разговора си, когато се явявах между тях? А другарите също намираха, че не съм оня, веселият и неудържим Дочко, какъвто бях преди боледуването.

О, те не знаеха какво беше станало в душата ми от страшното събитие. Никому нищо не казвах, но аз сам си знаех как посрещах и изпращах дните. Цялото ми същество се изпълняше с няколко думи: „Ако не се бях съгласил да го придружа, той сега щеше да бъде жив.“ Тая мисъл крепеше в мене една непрекъсната тревога, която не заспиваше нито денем, нито нощем.

Малко по малко, с течение на времето, избледня и моето самообвинение. Така е — ако искаш да живееш правилно, гледай само в бъдещето. Може и така да е, само че тая мъдрост като че не се отнасяше до мене, защото аз често поглеждах към миналото. Минаха много години, но своя Огньо не забравих. Когато трябваше да извърша нещо, което засягаше съвестта ми, аз чрез гласа на душата си попитвах своя злочест приятел да ми каже какво да правя. Той със същата своя приятелска топлота, която правеше образа му тъй светъл, ми подшепваше най-чистото и най-честното разрешение.

Сам не зная защо помрачих веселата картина на Дунава с това, като ви разказах тая жестока случка. Може би зад нея бях приготвил някаква мисъл? Или може би, за да покажа, че не всякога е весело край Дунава? Да, и това може да е. Тая прекрасна река добре обработваше в нас скрита сила, за да се запазваме от жестокостта й, но не знаехме, че и тя си има свои капризи, които са по-силни от нас… И все пак защо ви разказах това събитие? Аз съм твърде много засегнат от преживелицата, та ви моля вие сами да си отговорите.

Когато се случи да отида в Русе, аз не забравям да сляза на кея и да отправя поглед по гладката повърхнина на Дунава. Нещо ли диря там? Нещо ли очаквам? Да, Дунавът събужда моя далечен спомен, и аз виждам как седем оловни буквички идат към мен, тръгнали нейде отдалеч и бързо се нареждат една след друга. Тогава в паметта ми просиява едно име и устните ми тихо отронват:

— Фелероте, Фелероте, друже мой!