Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2012)

Издание:

Добри Немиров. Когато бях малък

Разкази

 

Съставител: Симеон Янев

Редактор: Албена Янкова

Художник: Кирил Гюлеметов

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Георги Нецов

Коректор: Невена Николова

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редакционна колегия: Ваня Филипова, Рашел Барух, Юлиан Йорданов

 

Код 11 95373/6010-2-89

Българска. Първо издание. Дадена за набор X.1988. Подписана за печат III.1989. Излязла от печат IV.1989. Формат 16/60/90. Тираж 62 117. Издателски коли 13,50. Печатни коли 13,50. УИК 11,44. Цена 1,25 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“, София, 1989

Печатница „Г. Димитров“, София


I

За Дунава още нищо не съм ви казвал. Сигурно не съм смеял да заговоря за него. Нещо много голямо е той — не само като река, а като огромна машина, през която минават всички крайдунавски деца. Сякаш Дунавът извършваше някакво кръщение, без което не може да се расте и вирее.

И как да не е кръщение? Ние се събличаме още от баира, който води до крайбрежието, и се впущаме с по едни гащета само и ризката на ръка. Чудно свойство има тая река! Ние отиваме, да се къпем и ни обхваща една радост, която става все по-голяма, колкото повече се приближаваме към Дунава. Предвкусваме удоволствието от плуването, от борбата е вълните, от фокусите, които всеки речен плувец трябва да знае, от миризмата на Дунава: миризма на риба, на гниещи водорасли, на тиня, на слънце…

И ето, ние се втурваме да се къпем. Вик, песни, закачки, олелия — и всичко прекалено, всичко извън мярката… Навлизаме във водата… От плитко към по-дълбоко, към още по-дълбоко, към още по-дълбоко. Най-после се плъзваме по повърхнината и започваме да плаваме. Тия чувства, които изпитва едно момче, расло край Дунава, не може да изпитва никой друг. То всякога държи сметка колко навътре е отишло и ще ли му стигнат сили да се върне. То знае, че това е една жестока река и затова нито за минута не забравя, че трябва да се грижи за себе си, да бъде внимателно, будно и със запазени сили. Но ето идват вълни. Те са и приятни, когато те подхвърлят, и подли, когато те грабват, и страшни, когато те неусетно понесат много навътре.

Плуваш и все мислиш какво още да правиш. А от брега те гледат, като отиваш навътре, и току ти подвикне някой: — Хей, дъното ли търсиш? — Тоя въпрос, колкото и да ти се вижда смешен, все пак ти прибавя по нещичко към силите да се пазиш.

И тъй плуваш навътре, върнеш се, изплуваш пак и пак се върнеш… Едно непрекъснато удоволствие те води по една и съща пътека, и ти е добре, добре — до немай-къде!

Д какво удоволствие! Водата — топличка, игрива, гали плещите ти, раменете ти, гърдите ти, лицето ти… Толкова хубаво, че край няма! Ето защо пак се втурваш по повърхнината, пак заплуваш и наново се размърдва твоята корава упоритост — да не се дадеш на дявола. Това място е гдето се пеят най-много песни. Почти всички викаме и пеем. Зер Дунавът си е наш, на русенци! Песента „Тих бял Дунав“ е написана за нашия Дунав, песента „Дунав, бели Дунав“ пак за нас — русенските палавници. Тъй си мислим ние.

Аз мисля, че тоя чуден Дунав докара на много хора страшни страдания, но и много деца там получиха своето закаляване и се научиха да пазят живота си. Не току-тъй съм срещал между съгражданите си толкова много приятели — силни, корави и смели… Борбата със стихиите или прави човека силен, или го погубва.

За да се боря и аз с вълните успешно, ми помогна един ден и майка ми. Мога да кажа, че тя с един замах ме направи десеторно по-силен и по-внимателен. Въпросът е за един сън. Сънуван ли беше тоя сън или измислен — и досега не знам, важното е, че свърши работа.

— Ах, ах, боженце! — започна тя една сутрин. — Да знаеш, Дочко, майка какъв сън съм сънувала тази нощ! Страшно нещо! — И започна да разправя: — Сънувам, че пера черги край Дунава, точно на онова място край канарата, гдето се къпете и вий. Ти си играеш около мене, газиш до колене във водата, а аз пера. Изведнъж дохожда един силен талаз и те грабва! Загубих те от очи. Дорде се обърна, ето че талазът те пак донася към мене. Аз посягам с две ръце, рева, пищя: „Дочко, Дочко!“… но талазът не ме чува и пак те понася навътре. Ами сега? Викам аз за помощ, обръщам се насам, нататък, но хората си стоят — кой ще отиде да се бори с такива талази? Най-после талазът пак те понася към мене. Тогаз аз се хвърлих във водата и те хванах за косите. Борих се страшно с водата. Тя искаше да те погълне, но надвих и те издърпах на брега. Обърнах се — зад гърба ми един старец, с бяла брада до пояс. — „Слушай, жено! — рече той строго. — Да си знаеш, че смъртта на Дочка от вода ще бъде! Не забравяй! Ще се спаси от водата само ако се пази от нея.“ — Кой беше този старец, не знам. Може някой от бога пратен да е. Чувала съм, че когато бог отправи милостта си към някого, изпраща му пратеник да му каже какво трябва да прави.

Това ми разправи моята майка една сутрин. Сънят беше такъв, че по-добре да не се приближаваш до Дунава.

А какво нещо е Дунавът! Той си тече към морето и не се пита — мислят ли за него, или не. Бреговете са обкитени тук-там с върбови горички, а виждат се по средата и малки песъчливи островчета. Веднъж го виждате син — сякаш по-син и от небето. Друг път го виждате жълт, пенлив и бърз — втурнал се към морето като някой огромен змей. Друг път прилича на картина, по която невидим художник е нарисувал различни облаци — ту сиви, ту бели, ту тъмни… А ако се изправите на брега привечер, ще видите как слънцето, пламнало, като че излязло от някаква пещ, отива към запад, гдето огромни скали светнали, златночервени, кипят на хоризонта, готови света да залеят с горяща лава. Вие ще се загледате и няма да ви се иска да си откъснете очите от там. Нещо радостно ви люлее. Разтопената златна лава става все по-червена и по-червена, па току се втурне по водата и я обагри цялата. Струва ви се, че току преди малко свети Георги тук убил дракона, от който протекли толкова кърви, че залели целия Дунав!…

Тук преживяваме различни приключения, които се запазват в паметта ни през цял живот. За едно такова приключение ще ви разкажа сега.

Един ден всички ние, дечурлигата от нашия квартал, се къпем. Вик, олелия, боричкания — както всякога. Аз съм в реката на дълбочина почти до гуша и си играя с вълните. Често имахме лошия навик да се преструваме, че се давим. Така аз заблъсках водата и се запремятах, като че се давя.

Не щеш ли, отнейде довтаса едно момче, което дойде до мене, хвана ме под мишница и ме задърпа към брега.

Това момче беше Лазо Симитчийчето. — Хей, какво правиш там? Ти се давиш, бре! — рече то и продължаваше силом да ме дърпа към брега. — Ами ако не бях дошъл, какво щеше да стане с тебе?

Аз го отрязах бързо:

— Не се давя, бе! Не видиш ли, че си играя?

— Ха, ха, ха! — разсмя се Лазо. — Преструвал се! Я си виж корема! Ти си изгълтал десет литра вода, бре!

— Хайде, хайде, не ги мисли такива! Нищо не съм глътнал!

Но с това не се свърши. Още на брега той разказа, че ако не бил около мене, аз щял съм да бъда вече на онзи свят.

И от тоя ден нататък Лазо навсякъде разказваше, как съм се премятал, викал съм „помощ“, молил съм да ме спасят, и най-после той се решил с риск на живота си да ме извади.

— Гевреци, симити, топли-и-и! — се чува из някоя улица, и аз знам, че това е Лазо. Ами сега? Как да се скрия?

— Топли, топли!… — вика той, но ме забелязва отдалеч и изревава: — Хей, на Дунава ли? Ще те пердаша, брей! Забрави ли, че те извадих от вълните?

Минава случайно един човек и Лазо му заговорва:

— Аз го спасих. Той се давеше, викаше за помощ и взе вече съвсем да потъва. Извадих го, но беше вече взел-дал. Тогаз го дигнах нагоре с краката, изтече му всичката вода и отвори очи. Нали така беше? — пита ме той и ме гледа нахално.

— Лъжеш! — ядосан извиквам аз. — И за тия лъжи ще ядеш бой! Пък как си ме дигнал нагоре с краката, когато аз съм два пъти по-висок и по-тежък от тебе!

— Хайде, хайде — снизходително подканя той, — вземи сега пет-шест гевречета!

— От тебе гевреци не ща! — казвам аз и отминавам. Той вика подире ми тъй, че да го чуят всички, които минават край нас:

— Това ли ти е благодарството, гдето ти спасих живота от Дунава?

Аз почти избягвам от него и го оставям да разказва на хората какъв подвиг направил. Кой знае докога щеше да върви все така, ако не се яви един прекрасен случай. Казах, че страхът от Дунава закалява чувството да пазиш живота си и да закрепваш силата си за борба със стихията. Но не е само с това полезен Дунавът на нас, дунавските чеда. Следният случай ще ви покаже, че той играе по-широка роля в нашето вчовечаване.

Един ден аз се къпя и чувам викове. Озъртам се и какво да видя? Лазо във водата току пред прохълмената скала, хванал се за една издатина и реве. Вижда се, че там е много дълбоко, пък и кухата скала дърпа към себе си.

— Богородице, майчице-е-е! — реве той, потънал до гуша, и се обръща на всички страни. — Помощ, бе! Няма ли човек тука да ми спаси душицата!… О-о-о! Света Богородице, майчице! Ще се удавя, ще отида млад зелен!…

Аз излизам от реката, изтичвам по крайбрежието и като грабвам кепчето на един рибар, дълбоко заспал в лодката си, показвам се над скалата. Като ме вижда, Лазо почва панически да реве:

— Ела бре, ела спасявай тука!

— Хич не ме е грижа! Такъв като тебе, който лъже, заслужава да се удави!

— Моля ти се бе, приятелче!… Ето скалата ме дърпа навътре… Нозете ми се обърнаха, нямам вече сили… Моля ти се бе, братче… приятелче!…

— Ще лъжеш ли хората, че си ме спасил?

— Няма бе, другарче, думица няма да кажа! Щото е било, ние сами да си го знаем.

— Тъй ли? Стрижено, ха? Добре! Дави се, не ме е грижа? — След тия думи аз направих крачка да си тръгна, но Лазо писва тъй, че срещният бряг проечава от силно, мощно ехо: — Не ме оставяй, братче! На колене ти падам! Никакво спасяване нямаше. Лъжех хората, та и аз да мина за герой. Лъжец съм, приятелче, пълен лъжец! Не виждаш ли, че не зная да плавам? Как ще отида да те спасявам тебе, плувеца! Лъжа, лъжа!

dochko_pomaga_na_lazo.png

Аз насочих към него дългата пръчка на кепчето. Той се хвана о нея и аз — край брега, край брега, че до плиткото.

Лазо излезе от реката и грохна изнурен и съсипан върху пясъка. Вярно е, че от тая минута нататък Лазо не се обади вече!

Та ви думам, от тоя Дунав ние, чедата му, виждахме полза не една и не две и преживявахме приключения, които са само за нас дадени.

Такъв е дунавският ни живот. Цял ден през лятото ние блаженствуваме в пазвите на тая чудесна река.

Но когато излезеш от водата и се проснеш на пясъка, изведнъж те грабва един такъв глад, та ти се струва, че си готов цял човек да изядеш. Ала не става нужда от човекоядство. Всички ние, които сме свикнали да киснем в Дунава, всякога вземаме нужните мерки. В джоба се спотайва голям комат хляб и тлъста буца сирене.

И тъй — хляб и сирене, сирене и хляб и пак бух — във водата! Догде се свечери — все тъй!