Ганчо Ценов
Българската история в най-нова България (1)

1. Мнение и факт

Аз мислех да изложа при кои условия българският народ се е въздигал и при кои е падал, обаче това изложение щеше да излезе малко дълго, та го оставих. От това изложение задържах само онова, което се отнася до развитието на историческата наука в България. Хората четат за разногласията между Ценов и привържениците на турската теория и се чудят.

Един ден един господин, член на Академията на науките, ми каза: „А бе какво се препирате, нали и другите казват, че българите са хуни?“ Отговорих му: „Казват, само че не казват, че Ценов ги е навел на тази мисъл, затова се препираме“.

Освен това, се препираме поради разни възгледи върху историята изобщо.

Аз казвам, че историята е индуктивна наука, която почива на факти. Което не почива на факти, не е история. Историята е сбор на систематизирани факти.

Моите български противници казват, че историята е сбор от мнения.

На мнения обаче могат да почиват абстрактните науки, а историята е положителна наука. Тъй например, преди да се започне една война, дават се мнения кой ще победи, колко време ще трае войната и пр. След като свърши войната, идват историците, събират фактите и казват: войната трая толкова време, победи този и пр. Това е история и необорима истина, а другото беше само мнение или фантазия. Който не знае какво е станало, не може да го описва. Мненията спадат в областта на белетристиката, а не в онази на историята.

Понеже беше настанало време, когато българите бяха забравени и от себе си, и от света, когато се узна, че на Балканския полуостров живее някакъв народ под името българи, започна да се разсъждава откъде се е взел тоя народ. Тъй като липсваха факти, започнаха да се изказват мнения. Всеки, който се замисляше върху българите, изказваше свое мнение по техния произход. Едни изказаха мнение, че българите били фини, чуди, зиряни, а други, че са самоеди, турци.

Шафарик изказа мнение (без факти), че българите били фини, дошли от Урал и Волга, които под водителството на Аспарух в 680 г. основали българската държава между Дунав и Балкана. Колкото писатели, толкова мнения. Понеже всеки изказваше свое мнение, от това излиза, че никой не считаше мненията на другите за история. Мненията траят дотогава, докато се намерят факти. Намерят ли се факти, те отпадат.

Мнението не е наука. Наука е само онова, което почива на положителни факти. Понеже мненията нямат стойност за историята, Ценов ги отхвърля и се опира само на факти.

Той казва, че българите са стари скити или хуни, защото старите автори са ги означили като такива; че българите са стари тракоилирийци, защото старите автори са ги означили като такива; че българите са стари християни, защото старите автори свидетелстват това и пр. Той впрочем не казва нищо от себе си. Той не излиза със свое мнение или теория, а предава свидетелствата на старите автори.

Неговата работа се състои в събиране и систематизиране на фактите. Онзи, който оспорва изводите на Ценов, трябва по-напред да оспори приведените от него факти.

Мнозина обаче не правят разлика между Ценов, Шафарик, Шишманов и пр., които изказаха само свои мнения или предположения. Тъй например, д-р Петър Миятев в статията си във в. „Мир“ от 26.X.1936 г. пише, че това, което се учи сега за българите, било установено от: Тунман, Енгел, Клапрот, Цойс, Фреен, Шафарик, Рьослер, Иречек, Дринов, Златарски, Шишманов и др. „Ценов и в миналото се е опитвал да оборва твърденията (не фактите на тези учени). Неговите теории са колкото странни, толкова и фантастични“, пише Миятев. Човек може да греши, обаче недобросъвестността прави лошо впечатление, когато се означават фактите като фантазии, а фантазиите — като факти.

Понеже Миятев не е единствен, който прави това, нека обърнем внимание на следното: когато Тунман, Енгел, Клапрот, Фреен, Шафарик и Рьослер даваха своите мнения за българите, тогава още не бяха известни:

1) Списъкът на българските князе, според който Аспарух е бил пети български княз на Дунав, защото преди него там е имало други български князе. В този списък Аспарух е титулуван княз, а не хан и е произлизал от стария крайдунавски род Дуло, от който е произлизал и Атиловият син Ирник. Бил е значи от хунски произход.

2) Издаденият от Момзен Хронограф от 354 г., който споменава българите в днешното им отечество.

3) Картата на Йероним (IV в.), в която Мизия е отбелязана като България.

4) Хрониката на Йоан от Никиу, в която се казва, че в началото на VI в. Мизия се е казвала България, и още много други.

Ако тези и още много други факти бяха известни на Шафарик и на съвременниците му, те нямаше да кажат, че българите са турци, които едва в 679 г. са дошли в Долна Мизия. Те бяха формирали своите мнения според тогавашните данни за науката. Сега тези мнения отпадат, защото са заместени от фактите.

Ако например Енодий, Касиодор, Комес Марцелин, Йордан, Йоан Малала, които са живели през V и VI век, считат българите за стари илирийци и тракийци, никаква стойност нямат мненията на Шафарик, и другите негови съвременници, и поддръжници, че те били дошли едва през 680 г. в днешното си отечество. Който не е разбрал това, той не е разбрал най-елементарните принципи на науката. Ценов не се е мъчил и не се мъчи да оборва посочените учени, а те сами са се оборили, защото фактите са ги опровергали. Което не почива на факти, не е история.

2. История от мнения

Иван Шишманов е първият, който най-всестранно се помъчи да разгадае произхода на българите. Той бе оня, който бе събрал най-много материал по тази тема, обаче му липсваше подготовката, която бе необходима при разглеждането на подобни въпроси. Въпреки това, че още Дринов бе казал, че ако в V в. е имало българи покрай средния Дунав, ние не можем да вярваме, че те едва през VII век са дошли от Дон до Дунав. Шишманов се зае да доказва с етимологически комбинации или мнения, че те са турци, които били дошли от Волга в Мизия.

Когато обаче по-късно той видя, че неговото мнение не може да се защити с факти, той замълча и с мълчанието си призна, че е направил грешка. Тук той показа характер.

Този характер отсъства у поколението след Шишманов.

Най-отявлен защитник на субективните мнения у нас се яви Васил Златарски. Макар че мнението на Шафарик и други, че българите били късно дошли фини, които в 680 г. основали българска държава между Дунав и Балкана, да бе опровергано от фактите, Златарски занемари фактите, а именно, че Мизия още в IV в. се е казвала България и пр., и започна да защитава изказаните преди двеста години мнения, че българите били късни пришълци. И то как? С лъжливи доводи. Той започна да разправя на българското общество как Теофан и Никифор били свидетелствали, че българите били дошли през VII век, което, както съобщихме по-преди, не е вярно, защото тези автори считаха българите за стари тракоилирийци. Фалшивостта на това мнение се установи и по този начин, че Златарски в случая е преписал Голубински и Шафарик, но за да придаде важност на работата си, той каза, че Теофан и Никифор са разправяли подобно нещо.

Понеже Златарски пишеше, че едва Аспарух бил довел през 679 г. българи в Мизия и едва „хан“ Крум бил минал Стара планина, та завоювал София, аз обнародвах в 1908 г. книгата „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните“, в която посочих факти, че Одрин, Чорлу, Виза и Южна Тракия до Цариград са били български преди Крум. Освен това аз сравних разказите на Йоан Малала (VI в.) за хуните в Тракия и Илирия, с онези на Теофан и установих, че Теофан буквално е преписвал Малала, само че вместо името хуни, което употребяваше Малала, Теофан казваше българи. Оттук последва моят извод, че у българите продължава историята на хуните. Това мое доказателство принуди Иречек (който дотогава отхвърляше хунството на българите и ги считаше за фини) да идентизира българите с хуните, което той направи през 1910 г. в своята Geschichte der Serben. Понеже с това се измени принципът, на който почива неговата история, Иречек не се съгласи да приготви второ издание от своята българска история, когато преди войната бе поканен да направи това.

Освен това в споменатата моя книга аз обнародвах доказателството ми, че титлите „каннас“ и „канес“ не са нищо друго, освен старославянските титли „кънезь“ и „къньазь“, което се разбира и от това, че Аспарух е титулуван кнзь, пък и от факта, че според Теофан и Никифор Аспарух е наричал мястото, в което бе спрял, онглосъ и оглосъ, т.е. ъгъл, което е славянска дума. От тези факти се виждаше, че българите нито са късни пришълци, нито са турци. Златарски, обаче, без да ги опровергае, продължи да предава чуждите мнения, че българите били късно дошли турци. Аз отдавах това на българския егоизъм и инат: българинът не търпи друг българин да докаже нещо.

Софийски професор, който беше чел посочената по-горе моя книга, ми каза: „Вие имате право — «каннас» и «канес» не е «хан», а е старославянското «къньазь»“. Добре, но професорът не пожела публично да изкаже това мнение. Публично той поддържаше и поддържа титлата хан!

Скоро след това настана спор из вестниците между мене и Георги Баласчев. Баласчев беше писал, че първоначално българските държавни глави са титулувани хан, а после цар. Аз му възразих, че титлата „хан“ никога не е давана на българските държавни глави и че най-старата титла е rex. Още под година 531-а Теофан говори за два български регес (крале) в Мизия. Баласчев ми възрази, че това не е вярно, и за да разбере обществото, че аз говоря неверни работи, той предложи анкета и посочи двама професори като анкетьори, от които единият беше оня, който ми каза, че имам право, че „каннас“ не е „хан“, а е „къньазь“. Аз се съгласих. Професорите направиха анкетата, но като видяха, че аз имам право, отказаха да съставят протокол. Ако тези професори бяха съставили протокол, ако те бяха казали, че още в 531 г., т.е. преди Аспарух, е имало български крале в Мизия, които са титулувани „регес“, а не „ханове“, ако бяха казали, че „канес“ не значи „хан“, а „кънезь“, още тогава щеше да изчезне мнението, че българите са късно дошли турци.

Тук ние имаме пример, където българският професор съзнателно не е искал да каже истината. И понеже професори и днес продължават да защитават тезата, че българите са късно дошли турски ханове, можем да кажем, че те през цялото време на своето професорстване съзнателно са заблуждавали учащите се.

Какво доверие може да има министърът на образованието в мненията на подобни професори?

3. Мнението на университета

За да предизвикам едно разбирателство в това отношение, аз се кандидатирах за доцент по средна история, понеже се търсеше такъв. Моите работи бяха дадени на В. Златарски за преценка.

С моята книга „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните“ аз бях силно предизвикал Златарски, защото там не само бях посочил, че българите преди Крум са поселявали Одрин и Южна Тракия, но бях привел и необорими факти, че българите не само преди Аспарух, но и преди славяните са поселявали и Тракия, и Македония, бях посочил, че хуните на Малала са наречени от Теофан българи и че у българите продължава историята на хуните.

От Златарски сега се искаше или да опровергае това, или да го признае.

Понеже Златарски едното не можеше, а другото не желаеше, той прибегна до ориенталски хитрости. За да заблуди факултета, той каза: „Да се разгледа и оцени цялото (което Ценов е написал) ще трябва да се напише един том два пъти по-голям от книгата на г-н Ценов. Затова мислим, че за да се запознаем с неговия исторически метод и с това, доколко той познава и разбира материята, над която оперира, достатъчно е да разгледаме как той доказва една или две от главните си тези. За такива ние избрахме: «Готското покръстване е счетено за българско покръстване (и пр.)», като въпроси по-познати (!) и поради това почитаемият факултетен съвет ще може да си състави по-пълно понятие за историческите ценности на г-н Ценовите мнения (?) и възгледи“^[1].

С това Златарски характеризира факултетния съвет като малограмотен, който разбира само известни работи, а други не. Този съвет не могъл да разбере, че българите са поселявали Тракия и Македония преди Аспарух, нещо, което и децата разбират, а бил разбрал заплетения въпрос по готското покръстване. Как тогава факултетният съвет е могъл да отхвърли кандидатурата на Ценов, щом не бе проучил всичко, което Ценов бе написал? От това се вижда, че научен избор факултетът не е направил и че той със своя вот само е покрил една фалшивост.

Добре, но за покръстването на българите не се пита. Пита се: живели ли са българите преди Аспарух и преди славяните в Тракия и Македония? Обитавали ли са българите Одрин преди Крум и пр., и обратно: основателна ли е тезата на Златарски, че Одрин никога не е бил български, че българите били доведени от Аспарух в Мизия едва в 679 г. и пр., защото от отговора на тези въпроси зависи отговорът дали българите са стари християни, или не.

Нас по-малко ни интересуваше и интересува дали българите са самоеди, турци и пр.; нас ни интересува коя земя са поселявали българите и откога. Въпросните тези произвеждат „цял преврат в началната история на средните векове“, както сам Златарски пише, а не покръстването на българите. Понеже Златарски избегна да отговори на тези въпроси, той призна тяхната необоримост, а другото са спекулации, които не говорят добре не само за него, но и за университета, който се прави, че не ги вижда.

Как българинът предпочита да скочи и да се удави в калта само да не признае заслугите на друг българин, се вижда от следните думи на Златарски:

„Ценов пренебрегва всички резултати, добити досега в историческата наука по засегнатите от него въпроси, и се залавя сам (само) въз основа на първоизворите да докаже верността и справедливостта на своите възгледи, а оттук и фалшивостта и фантастичността на съществуващите засега мнения“.

Не трябва, значи да се опира човек на първоизвори, от които се вижда „фалшивостта и фантастичността на съществуващите мнения“. Да не се пие вода от извор, а от блато.

Тези фалшиви мнения бяха, че Тракия и Македония никога не са били български. За да не се оборят те, не трябва да се опира човек на първоизвори, а да слуша какво казал този или онзи модерен политик! Целта на университета тогава била не да се търси и защитава истината, а да се защитава фалшивостта на досегашните мнения! Преследвайки тази цел, споменатите от нас по-преди двама професори не искаха да съставят протокол, когато видяха, че е имало българи в Мизия и Тракия преди Аспарух; не искаха да кажат, че „кънес“ не е „хан“, а „кнез“ и пр., защото, ако кажеха това, ще излезе, че досегашните мнения са били фалшиви.

Една фалшивост се защитава с друга фалшивост.

Ако подобно становище би се взело от университета на някоя западноевропейска страна, университетът би бил веднага затворен, защото никой народ не би приел да поддържа хора, които проповядват подобни принципи, принципи, които, освен това, са принципи на неприятелите на народа.

Понеже фактите нямат никаква стойност, Златарски, за да докаже несъстоятелността на Ценов, сочи следните казани от Ценов думи в предговора на книгата му: „Българите не са нищо друго, освен стари дунавски келтоскити, у които продължава историята на готи, хуни, авари, изобщо тази на старите скити и траки.“

Щом това е невярно, тогава между хуни и българи няма никаква връзка. Историята на хуните не продължава в тази на българите.

А що се отнася до покръстването на българите, Златарски казва: „Историческите изследвания са установили, че покръстването на българите е станало в 864/865 г. при княз Борис, наречен Михаил, че християнството е прието от Византия и пр. Ганчо Ценов отхвърля всичко това… и счита, че българското покръстване в IX в. е измислица“.

Добре, но за това не се пита, а се пита: населявали ли са българите преди Аспарух и Тракия, и Македония, или не?

Да предположим, че Ценов е сгрешил, като е казал, че българското покръстване в IX в. е измислица, следвали от това, че Стара България не е опирала до Босфора и че българите преди Аспарух не са населявали Тракия и Илирия до Йонийско море?

С подобни спекулации Златарски се мъчеше да избегне отговора на ясно поставения въпрос: прав ли е той, като казва, че Одрин никога не е бил български град?

Избягвайки да отговори на този въпрос, Златарски даде да се разбере, че той умишлено е бил фалшифицирал историята, че Одрин и пр. Не са били български.

Дали българите са се покръстили в IX в., или не, е изложено в книга II, а тук нека само кажем, че Ганчо Ценов от себе си нищо не отхвърля. Щом изпъкнат фактите, фалшивостта пада сама. Ако хуните са още от IV в. християни, както вече посочихме, ако Куврат е бил християнин и пр., не може да се казва, че същите тези хуни се били покръстили едва в IX в. фактите оборват мненията.

Но не е това най-големият грях на Ценов, поради който той бе поставен извън законите. Неговият грях е, че той още в книгата, която разглежда Златарски, каза, че тъй наричаното покръстване на българите в IX в. не се е отнасяло до Мизийска, а до Илирийска, или Македонска България. Цариградският събор в 869/870 г. е означавал като България или българско отечество земята между Йонийско море и предградията на Цариград, която се състоеше от провинциите: двата Епира, цяла Тесалия, Дардания, Дакия и пр., а не крайдунавска Мизия, че Мизия е покръствана в IX в., няма никакви сведения. Знае се, че през IV в. е била християнска със своите владици и че хуните, които живееха тук, са били християни. Ето защо Ценов означава като измислица мненията на ония, които казват, че Мизийска България се била покръстила от гърците през 865 г. Ако в 865 г. бе ставало дума за Мизийска България, както твърди Златарски и други, тогава Св. Климент щеше да стане архиепископ в Преслав, а не в Охрид.

Понеже Златарски по онова време разбираше под България само Мизийска България, защото според него българите до Борис са се били простирали южно само до Пловдив, той се мъчи с разни измислици да заблуди хората, че Илирийска България, която се състоеше от гореспоменатите провинции, не е била българска, а оттук и изводът му, че в 865 г. се е покръстила Мизийска, а не Илирийска България, което не е вярно. Със софизъм се защитава едно фалшиво мнение. От това се вижда, че Златарски съзнателно е защитавал фалшивото „мнение“, че Одрин и други градове никога не са били български.

Искайки да защити старото мнение, че Македония и Южна Тракия никога не са били български и ако отчасти са били български, то само след „хан“ Борис, Златарски прокламира принципа да не се обръща внимание на първоизточниците, според които българското племе се е разпростирало чак до Йонийско море. Понеже Ценов бе обърнал внимание на тези първоизточници, Златарски отхвърли неговата кандидатура.

Кандидатурата на Ценов се отхвърли впрочем не по научни, а по политически мотиви, защото той е доказал истини, които на известни политици са неприятни. Освен това тя бе отхвърлена и защото Ценов бе написал голямо съчинение, за разглеждането на което било нужно да се напишат два много по-големи тома от труда на Ценов. Предвид на това Златарски е препоръчал други хора, които или нищо не са писали, или пък съвсем малко; които не оборват фалшивостта на съществуващите мнения и чиито работи не представляват никакъв труд за преглеждане. Понеже университетът одобри този възглед, може да се съди за културното ниво на българската алма матер.

Добре, но ние тук имаме работа с конкурс. Би трябвало сега да се посочи каква по-добра работа е направил приетият кандидат и как са се казвали докторската дисертация и хабилитационната работа на този кандидат, за да види обществото как университетът избира своите професори.

Който си позволява да заблуждава хората в едно отношение, той си позволява да ги заблуди и в друго. Това по отношение на В. Златарски е изтъкнал и Успенски, директорът на руския археологически институт в Цариград. В Известията на института (София, 1910 г.) Успенски посочва, че преди да се започнат разкопките при Абоба, е станал спор къде да се направят те. Шкорпил бил на мнение да се направят при Абоба, а Златарски — на друго място и означил мнението на Шкорпил като повърхностно и непочиващо на научна основа. Успенски се присъединил към Шкорпил и разкопките се направили при Абоба, където действително се открили българските старини.

Какво прави сега Златарски?

Той отишъл в Киев на археологическия събор и държал реферат, в който казал, че нему се дължало откриването на българските старини при Абоба. С една дума: охули най-напред автора на идеята, а после приписа на себе си тази идея; извърши, значи плагиатство.

Същото направи и с Ценов.

Придържайки се към Дринов, който оспори хунството на българите, Златарски охули Ценов, който бе казал, че у българите продължава историята на хуните, че българите-хуни са живели преди Аспарух покрай Дунав и пр., и с това той повлия на факултета да отхвърли кандидатурата на Ценов, обаче в своята История I, която излезе през 1918 г., Златарски идентифицира българите с хуните, като призна, че основателите на модерната българска държава са се казвали хуни или хуногундури, и разглежда хунската история като българска история. Призна впрочем, че българите продължават историята на хуните, поради което той охули Ценов.

Златарски извърши значи и сега плагиатство.

От изложеното се вижда, че когато Златарски каза на факултета, че не иска да се занимава с тезата на Ценов, че българите били хуни, скити и пр., той бе казал това, защото не можеше нищо да възрази срещу нея и защото бе приел тази теза, но искаше да я припише на себе си.

Нему е била поверена една работа да даде обективна преценка по нея, той обаче й взел съдържанието, а авторът й охулил. Той в случая е подвел факултета. В културните страни един обвинен в два случая в плагиатство учител се уволнява от служба. У нас обратно: Колкото Златарски по-дълбоко нагазваше в калта, толкова по-големи почести му се правеха; той бе избран за ректор на университета и за подпредседател на Академията на науките. Университетът одобри и това. За университета личните интереси на членовете му стоят над науката, отечеството и морала.

4. Университетът

По-старите българи, у които природният морал още не беше угаснал, за да спасят науката от анархията, която бе почнала да обзема държавата, си казаха да дадат на университета известна автономия: той въз основа на правото и справедливостта да избира професорите, като се е мислило, че хора учени, за каквито се считаха професорите, ще се ръководят само от интересите на науката и морала. Оказа се обаче, че нашите професори още не са били дорасли за това доверие.

В историята на човечеството няма такъв пример, да се вземе идеята на автора, а авторът да се постави извън законите. Анархистичният принцип, всеки да може да върши каквото иска, а никой да не отговаря за делата си, си остана господстващ принцип и за университета.

Автономията се даде за защита на науката и морала, а университетът я използва за защита на интересите на своите членове. Понеже професорът не подлежи на непосредствено уволнение от министъра на образованието, той може да плагиатства, съзнателно да защитава „фалшиви мнения“, които са насочени против съществуването на българското племе като народ, да обявява, че факти, от които се вижда, че сегашните мнения са фалшиви, не се приемат и пр., без да се счита за длъжен да отговаря за това пред когото и да било: чист и ясен анархистичен принцип.

Аз миналата година се кандидатирах за професор по българска история, защото се търсеше такъв. Питам ректора: Какво се иска от кандидата? — „Да е писал нещо по история“, ми отговори той. Обръща ли се внимание на съдържанието на написаното? — „Не, защото всеки претендира, че неговото мнение е правилно“.

Според университета историята не почива на факти, а на мнения, а мненията са необорими, защото всеки може да каже, че неговото мнение е правилно.

Въз основа на този принцип всеки, който е писал нещо по българска история и е изказал някакво мнение, може да стане професор по тази история.

Тогава аз попитах устно, и писмено даже, ректора и декана на историко-филологическия факултет: „Може ли да се назначи едно лице за професор, чиято теза е оспорена, преди това лице да я е защитило?“

На това не ми се отговори, но от онова, което се направи, се вижда, че може.

Назначи се едно лице, което не бе писало системна работа по предмета, а бе писало изследване върху основаването на българската екзархия. Можеше ли университетът да заключи от тази работа, че въпросното лице знае кои са българите, чиято история то се натоварва да чете?

Това лице, след като му се повери катедрата по българска история, за да покаже своята ученост, написа във вестник „La Parole Bulgare“ една статия върху покръстването на хан Борис от гърците. Според реда, приет в културните страни, докато това лице не би доказало, че Борис е бил хан, не би могло да бъде професор по българска история, защото иначе ще излезе, че нему се позволява да преподава неверни работи.

Тези недъзи са изтъкнати и от други хора.

Велчо Т. Велчев в една статия, поместена във в. „Мир“ от 7.VI.1937 г., като излага плачевното състояние в университета, пише между другото:

„И, което е още по-тъжно, дребнавите борби и съперничества със средства, недостойни за професорското звание, за каквито се говори в обществото, се отдават главно на хора от средата на по-младите професори. Ако това е вярно, ще излезе, че подмладяването на професорския персонал не внася подобрение в него. А това значи, че самото подмладяване на професорството не става с нужното изискване за достойнствата на кандидатите за професори. Крайно печално е, — и ние споменаваме това със смущение за бъдещето на нашия университет, — че са направени разкрития за професори, които са си послужили с плагиатство, за да постъпят в университета. Също и някои от назначенията за професори били станали без достатъчно оправдание със сериозни научни трудове на кандидатите, а по приятелски и други влияния“.

Тези думи, казани от един иначе симпатизиращ на професорите стар общественик, би трябвало да накарат правителството да се позамисли върху работите в университета, и то още повече, понеже днешният режим е против партизанството, а това, което се върши в университета, според гореказаното, не е ли партизанство?