Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1937 (Пълни авторски права)
- Форма
- Историография
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- divide (2011 г.)
Издание:
Ганчо Ценов. Кроватова България и покръстването на българите
Трето издание (Първо издание — 1937 г., Второ издание — 1998 г.)
Консултант: Здравко Даскалов
ИК „Хелиопол“, 2004 г.
ISBN: 954-578-160-2
История
- — Добавяне
Глава IV
Кувратовата държава
1. В. Златарски за Стара България
Златарски дойде най-сетне до убеждението, че хуните са българи. За дейността на тези хуни по Дунав и в Тракия по времето на император Юстиниан, той говори надълго и нашироко в своята история. Най-после въпросните хуни били навлезли и в Илирия, Елада и пр. Ние очаквахме, че отсега-нататък ще следи историята им тук и няма вече да разправя, че те били дошли като малка ордица в устието на Дунав едва в края на VII век. Това се забрави и се започна пак да се твърди, че те били дошли в Мизия през 679 г. и покорили славяни, които ги пославянчили. Ами славяните? Откъде и кога дойдоха те? Те били слезли откъм Карпатите до Дунав през V век. В началото на VI век преминали Дунав и по времето на Юстиниан завзели не само Мизия, Тракия и Илирия, но и Пелопонес, защото тези страни после са населявани от славянски народ. Кой казва това? Това казват Прокоп и Йордан. Както по-горе казахме, Йордан пише, че българи, склавени и анти, а Прокоп, пише, че хуни, склавени и анти били завзели Илирия от Йонийско море до Цариград. Тези свидетелства се сочат, когато се казва, че славяните са завзели Илирия заедно с Пелопонес по времето на император Юстиниан. Обаче, че тези славяни са били предводителствани от българи и че славяните в случая са били само съюзници на българите или хуните, които собствено заеха посочените земи, не се казва. Славяните и антите са живели на север, а българите на юг от Дунав. Българите повикали отвъдните си братя на помощ и завзели Илирия.
Това не се казва, а се изпуска името българи и се казва, че само славяни били заели споменатите илирийски области! Българите се били явили до Дунав едва в края на седми век и никога не били владеели тези илирийски области!
Българското завземане на Илирия фалшиво се нарича славянско завземане на Илирия и на Балканския полуостров. Оттук тезата, че македонците не са българи, а били славяни, които се нарекли българи, защото „хан“ Борис бил нахлул в Македония, и те, щом той нахлул, взели та се нарекли българи. Ами защо не се нарекоха турци, когато Мурадовци и пр. завладяха тяхното отечество? Защо не се нарекоха гърци, когато ги покори Василий II?
Наука ли е това?
С тази наука си служи В. Златарски, за да затвърди мнението, че българите били дошли едва в края на VII век в устието на Дунав и че едва „хан“ Борис е бил стигнал до Македония? Като оставим настрана факта, че Златарски изобщо не се е занимавал с първоизточниците на българската история, той не държи даже и на онова, което сам досега беше признал. В своята история[1], той пише за Куврат[2]:
„Както и да било, но с присъединяването на кутригурските и другите хуно-български орди Кубрат завършил обединението на българските племена, които са живели по бреговете на Черно и Азовско море и на север от Западен Кавказ; той станал по тоя начин основател на известната при Теофан и Никифор Стара Велика България.“
Очевидна неистина, защото според Теофан и Никифор Стара България се е намирала в Тракия покрай Босфора, както изложихме по-горе. Но преди да продължим, нека отбележим, че Златарски с това показва, че не е учен, защото според Ст. Младенов и В. Златарски, оня, който твърди, че хуните са българи, няма право на научност.
На друго място в книгата си Златарски пише:
"Името „българи“ има събирателно значение и е било общо, както за кутригури, тъй и за утигури — име, което са носили, когато са били обединени под една власт и в една държава. Разбирайки така името „българи“, ние сме склонни да приемем етимологическото му обяснение, предложено от проф. В. Томашек, който пише следното: "Първоначално през 481 г. исторически доказаното име „булгарои“ вероятно означава „мелез“ от „тюрко-монголското“ вербално съдържание „булгха“ — „смесвам“„.“
Същото преповтори и Ст. Младенов.
Името българи означавало буламач. Този буламач настанал, защото Куврат бил съединил живеещите в края на VII век на север от Кавказките планини кутригури и утигури и бидейки турчин, той нарекъл тази смесица буламач. Според това името българи било разпространено едва в VII век. А че същият Златарски твърдеше досега, че българите още в V век са живели покрай Дунав, т.е. преди Куврат да направи въпросния буламач, това се забрави.
Тук ще споменем, че имената кутригури и утигури са споменати по Дунав най-напред от Прокоп (VI в.), а името българи vulgares (единствено число vulgar), се споменава в Тракия и Илирия още от писатели, които са живели в IV и V век, когато за утигури и кутригури нищо не се е знаело, тъй че името българи не е започнало от направения през VII век от Куврат в Кавказките планини буламач от утигури и кутригури. Името българи няма нищо общо с имената кутригури и утигури, защото то се споменава преди Куврат, и то редом с имената кутригури и утигури. Това се разбира най-добре и от Теофан и Никифор, които Златарски привежда за свидетели. Те пишат, че Кроват, или Куврат, станал господар на хуни, или хуногундури (утигури), българи и котраги.[3]
Името българи не се е получило от мнимия буламач на утигури и кутригури, защото от приведеното се вижда, че българите, уногундурите и котрагите са били различни племена, и че името българи е съществувало преди посочения буламач.
Понеже Златарски и Младенов предават тук мнението на Томашек, нека споменем, че този „учен“ филолог показа своята образованост и с това, че направи от латинската дума Libertatem[4], турската дума Албертем, и по този начин „доказа“, че българският войвода, илириецът Сабиниан, се казвал Албертем и следователно бил турчин. Думите на Енодий, върху които се позовава Томашек, преведохме по-горе, но ще ги повторим и тук. Енодий казва: „Stat ante oculos Vulgarum ductor libertatem dextra tua adserente prostratus“. Това според Томашек означавало: Виждам пред себе си българския войвода Албертем и пр.! Тази гавра с науката се предава от Златарски и Младенов като божа истина. И понеже Томашек бил учен, то и те, които механически предават тази научност, се считат за учени. Разликата между тях е само в това, че докато авторът на измислицата се счита за обикновен учен, Златарски и Младенов се провъзгласиха за велики учени.
Тук сме принудени още веднъж да се спрем на Младенов, защото той е меродавният филолог.
Както посочих в началото, Младенов ми приписва измислицата, че съм си служил с етимологиите на Раковски. От това аз разбрах, че несериозни етимологии не трябва да се правят. Какво да кажем тогава за етимологията на Ст. Младенов, че от смесването на утигури и кутригури, един чисто физически или пък химически препарат, се е получило буламач, или българи, макар че изследването на подобни проблеми е работа на биолозите, а не на филолозите?
И най-лошата етимология на Раковски тъмнее пред тази на Младенов, защото Раковски се мъчеше да отгатне значението на дадени думи, докато Младенов създава нови думи, за да заблуди обществото, че българите са турци. Със същата цел се обяви и славянското кънез и кънiаз за хан.
Ние и тук ще кажем, че ако Младенов не обясни как е станало от „vulgares“ буламач или обратното; как е станало от „канес“ и „каннас“ хан, той ще компрометира мястото, което заема, защото според проф. Младенов, който се занимава с „раковщини“, или с несериозни етимологии, не може да бъде професор, а неговата етимология е типичен пример за това. Попреди посочихме, че Младенов не е homo bonus, сега нека кажем, че от неговия буламач се вижда, че той не е homo doctus. На какво основание той тогава е професор?
Не по-малко учудване предизвиква и разказът на Златарски, че кутригурите и утигурите, за чиито действия по Дунав, в Тракия и Илирия той разправяше досега надълго и нашироко, през VII век изведнъж се намериха на север от Кавказките планини! Този човек просто не знаеше какво приказва.
За учудване са също и следните му разсъждения: „От турските междуособици обаче най-първо се възползвала Византия, която успяла не само да спаси Херсон от турците, но и Боспор да върне отново под властта на императора. За да запази и в бъдеще своите владения по северните брегове на Черно море, византийското правителство немалко е спомогнало за освобождаването на българите от турската власт и за възстановяването на българската държава в областта на Азовско море и р. Кубан, което се отнася тъкмо към даденото време, т.е. към началото на 80-те години на VI век“.[5]
От приведеното ясно се разбира, че българите не са турци, докато Златарски разправяше досега, че българите били турци. Византийците били минали Кавказките планини да освободят българите от турците! Какви са били българите, щом не са турци? Идеята на Ценов и тук бе повлияла на В. Златарски.
2. Абари, утигури, славяни, българи
Като турци Златарски сега обозначава абарите, които според него са живели в Бухара и Туркестан и оттам дошли да покорят българите или хуните на север от Кавказките планини. Тези турци бил отблъснал Куврат и съединил живеещите на север от Кавказките планини хунски племена в един народ.[6]
Има нещичко вярно в казаното, само че тези събития не са станали в Азия, а в Панония, Дакия и Илирия, и че абарите не са били турци в днешния смисъл на думата, а — славянски турци (говедари), от славянското турица (крава). Златарски премества тези събития в Азия само и само да защити тезата, че българите са азиатци. Но нека споменем по-напред народите, които по онова време са живели покрай Дунав.
Йордан, който е живял в Малка Скития и е работил върху своето съчинение около 552 г., пише, че от Мурза (на долното течение на р. Драва) до Днестър живели склавените, а от Днестър до Днепър живели антите.
Прокоп пък, който е действал от 527 до 548 г. пише, че до Меотидското блато живели хора, които в старо време биваха наричани кимерии, а сега се казват утигури, а на север от тях живеят безбройните племена на антите.[7]
Понеже сме си поставили за цел да дадем един кратък преглед на тези събития, тук не можем да влизаме в подробности, но все пак нека обърнем вниманието на читателите, че според Прокоп утигурите са се казвали в старо време кимерии, а кимериите са стар скитски и тракийски народ, който едно време е живял и до Босфора в Тракия.[8] Това се разбира и от приведеното тук, където се казва, че кимериите-утигури са живели южно от антите, т.е. южно от Дунав.
Тъй като антските или славянските племена са живели на север от Дунав източно до р. Днепър, то живеещите южно от тях кимерии — утигури или хунигури са живели покрай Черно море, южно от Дунав. Йордан пък, според когото унугурите или хуните са живели в едно правреме в Тракия до Меотис, а сега до Черно море в (малка) Скития и според когото тези хуни са българи, пише, че антите са живели в завоя на Понта между Днепър и Днестър, а южно от тях покрай Черно море в Долна Мизия, Тракия и Македония са живели българите.[9]
Оттук се вижда, че като българи са обозначени старите тракийски кимери.
Както и да е, в VI век славяните са живели на север от Дунав, а на юг от Дунав — българите. Всички тези стари тракийски племена Златарски обявява за монголски азиатци, които през VII в. нахлули в Тракия да изкоренят тракийците!
А за абарите ще споменем, че старите славянски писатели ги наричат обри. Птоломей (II век) ги споменава в Западна Дакия или Панония под името омбронес, а Херодот — под името омбрики. Предвид на всичко това ние ги пишем абари, а не авари, както някои други ги пишат. Тези абари покориха или се съединиха с живеещите източно от тях в Дакия славяни или хуни и българи. В Панония те се съединиха с аланите и се обърнаха за помощ към император Юстиниан (564 г.). Юстиниан ги е задоволил с разни подаръци, та те се оттеглиха от Римската империя и се отправиха за Галия. Но и франкският княз Сигиберт е съумял да се освободи от тях, та те се върнаха пак към Панония. Между това император Юстиниан е повикал на помощ живеещите по изворите на Елба лангобарди да се бият против гепидите, които своеволничеха в Долна Панония. Когато лангобардите дошли на Дунав в Дакия, те ударили тук върху българи, които ги нападнали една нощ.[10]
Абарите и българите или хуните са живели в Панония и по времето на император Юстиниан, а редовният професор на Софийския университет В. Златарски пише, че те по онова време са се намирали в Туркестан, Бухара, и на север от Кавказките планини.[11]
3. Борбите на абарите и другите скитски племена с Източната Римска империя
Златарски пише:
„Към началото на 558 г. аварите (които според него, както посочихме, са живели в Бухара и Туркестан) достигнали земите на кавказките алани и при посредничеството на аланския владетел Саорсия (след като покорили там българите) установили отношения с Юстин (наследника на Юстиниан).“
Още епископ Амбросий, умрял в 374 г., писа, че веднъж император Валентиниан (364–375 г.) отклонил хуните (абарите) и аланите, които през Алемания се доближили до Галия.
Аланите, с които се съединили хуните или абарите, както виждаме, са живели още през четвърти век в Горна Панония, а Златарски разправя измислици, че те не само в четвърти, но и в шести век били живели в Азия. И като човек на науката, той сочи и свидетели за това си твърдение. Тези свидетели са Теофилакт Симоката и Теофан. Добре. Да видим какво свидетелстват те.
Теофилакт Симоката пише, че абарите са хуни, които живеят покрай Дунав.
Тези хуни-абари се били съединили с аланите, и то в Панония.
Тези абари-хуни, след като се върнаха от Галия, успяха с дълги преговори и военни действия да завземат Сирмиум. След това потеглиха към изток и се съединиха с останалите скитски племена в борбата си против Източната Римска империя. Но понеже Златарски пише, че според Симоката същите абари по това време се намирали в Азия, нека посочим, че Симоката пише съвсем друго. Той пише, че абарският княз, след като превзел Сирмиум, се сдружил със скити и мизи. Тези скитски и мизийски съдружници, или пък подчинени на абарския княз, завзели след това мизийските градове Ритиария (Арчар), Бонония, Акис, Доростол (Силистра), Залдаба (Шумен), Панаса, Марцианопол и Тропай.[12]
Дакийските поселници на север от Дунав са наречени тук скити. С дакийците и мизийците са се били съединили идещите от запад абари, а не с някакви си азиатски бухарци и туркестанци. Мизийците завзели мизийските градове. Били са се значи надигнали против римската власт. А понеже Мизия от четвърти век насам се наричаше България и понеже мизите се наричаха българи, то от това се разбира, че абарите са се били сдружили с българите в Мизия. Живеещите покрай Дунав в Панония абари са се били съюзили с тракийските племена против Византийската империя. А византийският поет Писидес, който е съвременник на тези събития, описвайки абарската война, при стените на Цариград, която още се нарича скитска война, казва, че славяните съставлявали една партия с хуните, скитите пък с българите, а медите със скитите. (Персите се бяха присъединили към тези племена за превземането на Цариград).[13]
Живеещите на север от Дунав славяни и хуни образували една партия, а живеещите на юг от Дунав в малка Скития и Мизия скити и българи — друга. Тъй се наричат тези народи и от Симоката в по-нататъшното му описание на тези войни. Симоката нарече по-нататък мизийците българи. Той пише, че когато византийският военачалник Петър, тръгнал срещу абарите и стигнал до Нова (Свищов), за да узнае разположението на неприятеля, изпратил напред един разузнавателен отряд. Този отряд се натъкнал на хиляда души българи, които, доверявайки се на свързаното примирие, си вървели безгрижно, но в тази схватка българите разбили византийците.[14]
Петър бил сменен. Неговият наследник Приск продължил похода и взел мизийския град Сингидунум (Белград), като изгонил от него българите.[15]
Мизийците впрочем от Свищов до Белград са се казвали по онова време (588 г.) българи. С тези българи се сдружиха абарите след превземането на Сирмиум според Симоката, а не с някакви си бухарци и други азиатци, както пише Златарски.
Симоката наричаше мизийците българи, а гетите в Дакия славяни.[16]
Абарите пък се бяха сдружили с гетите и мизите, които се наричаха и славяни, и българи.
Това са писали Симоката и Теофан.
Така се схващат тези народи и в легендата за св. Димитър Солунски. Според нея абарите били потеглили за Солун с безчетно множество склавени и българи.[17]
Като българи тук са отбелязани предимно илирийците, защото по-нататък се казва, че абарите, след като били заели цялата илирийска префектура, а именно: двете Панонии, двете Дакии, Дардания, Мизия, Превала (Черна гора), Родопа, Тракия до голямата стена пред Византия, били подчинили жителите на тези страни. От това време настанало смесване на българи, абари и други племена.[18]
В Панония, Илирия и Тракия впрочем са се смесили абарите с българи, а не в Азия.[19]
4. Фалшивите или неистинските абари
Симоката делеше абарите на истински и неистински. Истинските абари според него били турките, които живееха западно от Панония в Норикум, а неистинските били огорите (загорците), които живеели покрай Дунав. Истинските абари били покорили многобройния огорски народ. Една част от огорите, която се нарекла вар и хуни, била избягала при мокрите (македонците, от които произлизаше македонският цар Самоил) и при барселт (бързаците) хуногурите, савирите и други хунски племена. Те си помислили, че това са абари, и от страх, че може да им направят нещо зло, ги обсипали с подаръци. Огорите или вар и хуни, като забелязали това, се нарекли абари. Тъй са се обособили фалшивите абари.[20] Върху тази история ние тук не можем да се простираме, ще кажем само, че и днес видинчани и нишчани наричат селяните на околността си загорци (угорци) и торлаци (турки или турци), т.е. говедари. Торлаците, или загорците, откъм Дунав избягали на юг в Македония. Това са „турците“, които били покорили хуногурите, или хуногундурите, савирите и пр., обаче не в Азия, а на юг от Дунав.
Руският хронограф Нестор нарича казаните хунски племена българи; според него угорите били съседи на българите. Угорите са били съседи на унугурите, савирите и пр., които после се нарекоха българи, затова Нестор пише, че славяните живели покрай Дунав, „где есть ныне Угорьска земля и Болгарьска“. Така вместо уногури угорите живеели до българите.[21]
По-нататък се казва:
„Посемь же придоша Угри Бели, и наследиша землю словенску; си бо Угри почаша быти при Ираклии цари, иже находиша на Ходзроя царя Перьскаго. И си же Времена быша и Обри (абари) иже ходиша на Ираклия царя и мало его не яша. Си же Обри воеваху на Словенех и примучиша Дулебы, сущая Словены…“
И от Нестор се вижда, че абари и угорци, или загорци, които били съседи на българите, покорявали край Дунав славяни и пр., затова там, където едно време живеели славяните, сега се намирала угорската и българската земя.
Абарите и другите крайдунавски племена се сдружили с персите, за да превземат Цариград. Теофан предава това така:
Персийският шах изпратил Сарвара с остатъка на армията си против Цариград и ще се разбере със западните хуни, които се наричат абари, с българите, склавените и гепидите да тръгнат срещу града и го обсадят.[22]
Ако в 625 година са обсаждали Цариград, българите са живеели преди Куврат и преди Аспарух край Дунав и в Тракия.
Обсадата обаче не успя. Тя не успя не само защото нападателите са били слаби да превземат един укрепен град като Цариград, но и защото тогавашният император Хераклий успял да се разбере с хуните или българите против абарите.
5. Куврат или Кроват, основателят на модерната българска държава
Сражението при Цариград стана през 625 г., а както пише патриарх Никифор, господарят на хуните бил дошъл в 619 г., т.е. шест години преди сражението пред Цариград, във Византия със своите войводи и телохранители, където хуните били въведени в светите тайнства и били богато надарени. На господаря на хуните било дадено патрицийско достойнство. Опрян на това приятелство с хуните, Хераклий започнал мирни преговори с абарите, които, както се вижда, са били безрезултатни, защото въпреки това сражението при Цариград пак стана. От факта, че след поражението абарският княз е бил особено силно раздразнен против славяните или хуните, може да се каже, че те не са били изпълнили акуратно своите задачи в боя. След това поражение стана разцепление между абари и хуно-славяни. Патриарх Никифор пише за него:
„По това време се подигна Куврат, внукът на Органа, господарят на хуногундурите, против хагана на абарите и изгони хората му из собствената си земя. Проводи след това пратеничество до Хераклеа и свърза мир с него“.[23]
Абарите покориха тук уногурите или хуногундурите. Тези хуногундури се вдигат сега против абарите и ги изпъждат от отечеството си. А както пише Йордан, хуногурите са живеели от правреме в Тракия и Дакия, които бяха заети от абарите. Поради това хуногундурът Куврат не беше някой чужденец за Византийската империя. Неговият съвременник, владиката Йоан от Никиу, ни разправя, че Куврат бил от детинство отраснал в императорския двор в Цариград и поради това е бил близък приятел на император Хераклий. Тези двама приятели са се били разбрали против абарите, които потискали хуните и заплашвали Цариград.
В легендата пък за св. Димитрий Солунски, която е писана по това време, се казва, че българският княз, който се вдигнал срещу абарите и ги изгонил, се наричал Кувер.
Там се казва, че сега пък се започнала война от българите Мавър (Марко) и Кувер за превземането на Солун.
След като се минали шестдесет и повече години, откакто предводителят на абарите подчинил народа (в споменатите вече илирийски и тракийски провинции), израснало ново поколение, което с времето станало свободно. Бидейки обаче обсебен народ, абарският предводител му назначил за войвода българина Кувер.[24]
Кувер, като узнал от някои свои приближени за желанието на народа да се върне в бащините си (македонски и тракийски) градове, се надигнал против водителя на абарите и се отделил от него. Абарският предводител го последвал, но той го отблъснал в пет-шест сражения и го принудил да избяга с останалия си народ в по-отдалечени към север места.
След тази победа Кувер минал с народа си река Дунав, отишъл в Македония и завзел полето Керамесия (Прилепско). Оттук българите поискали да завземат Солун и другите тракийски градове, които те считали за градове на своите бащи.
Понеже абарите започнаха да нахлуват в Източната римска империя към края на Юстиниановото царуване, т.е. около 565 г., и понеже надигането на Кувер против абарите е станало шестдесет и повече години след това, то Кувер се е бил вдигнал против абарите между 625 и 630 година, т.е. тъкмо тогава, когато Куврат се вдигна против тях, тъй че Кувер и Куврат са една и съща личност. Разликата е само тая, че хуногундурите тук са наречени българи.
Понеже Кувер се вдигна на север от Дунав, то хуногундурите, над които е стоял той, са живеели на север от Дунав.
След като изпъдили абарите от Дакия към северозапад, хуногундурите, или българите, минали на юг от Дунав да прогонят и гърците от бащините си градове. Казва се само от „бащините си градове“, а не от „бащината си земя“, защото земята си е била населявана от българи. Гърците са се били настанили из градовете било като чиновници, било като търговци и пр., та българите сега искали да очистят и градовете си от тях.
Първоначално всяко племе е воювало самостоятелно, но сега разбрали, че има нужда от общо командване и общо управление, затова решили да си изберат един за общ главнокомандващ. След като разсъдили, видели, че никой друг от тях не е способен за исканото, и понеже всички (хуни или славяни, българи или скити и пр.) воювали заедно, всички взели „коварното“ решение да изберат Кувер за общ водител; той да ги владее и да им бъде архонт (владетел) и хаган (водител).[25]
Кувер впрочем бил станал един вид тракоилирийски император. Тъй се съединиха скитските племена в една държава.
Тези сведения са извънредно поучителни, за отношенията на южните славяни помежду им. Абарите, или поселниците на Горна Панония, разбрали, че югоизточните им съседи са обсебен народ, затова се съгласили този народ да си има своя отделна управа. От друга страна, племената, които населяваха Долна Панония, Дакия и пр., са се считали за един народ, затова си избрали общ господар, и по този начин образували обща държава.
Българите искали да вземат Солун и другите тракийски градове не защото се считали за храбри хора, които, опирайки се на силата си, искали да завладеят гръцки градове, а защото считали тези градове за български, за градове на своите бащи и деди. Освен това войната им със солунчани е била братска война, война между два съплеменни народа. Това значи, че солунчани са били българи, но предпочитали византийската пред българската власт. В житието се казва, че Мавър и Кувер били тайно намислили една братска война против града.
От това се разбира какъв монголец е бил Куврат и какви гърци са били родените в Солун св. св. Кили и Методий.
Предвид на това, че в Солун са живеели българи, Мавър и Кувер решили да изпратят в града някого, който да го превземе отвътре с вътрешно въстание. За тази цел бил изпратен Мавър, който, казва се в житието, знаел нашия език, т.е. ромейски, славянски и български.
В Солун преди Кувер, или преди 625 г., се е говорел и български. Етнографски Солун е бил български град. Това се разбира от само себе си, щом войната на българите Мавър и Кувер срещу Солун е наречена братска (съплеменна) война. Българите откъм Дунав са искали да присъединят и Солун към останала България.
Архиепископ Теофилакт пък пише за това:
„Когато след толкова години омбрите (абарите), един варварски народ, напуснаха южните части на Тибериопол (Македония), дойде из скитските части отвъд Дунав друг народ, тъй наречените българи… След това разширили властта си над цялата илирийска земя, Стара Македония до град Солун, заселените места на Стара Тракия, аз мисля тези около Бероя (Стара Загора), Филипопол и по-нагоре: завзеха тези земи като постоянни жители (защото се считаха за техни постоянни жители) и разместиха жителите на градовете (на Северна и на Южна България), едните нагоре, т.е. към север, а другите обратно на тяхното място“.[26]
Куврат е преселвал южните българи на север, защото са били неблагонадеждни пазители на българизма против гърцизма.
Тъй започна модерната българска държава.
Тя се създаде в Западна България и се разшири и върху Македония и Тракия.
Нашата цел обаче е само да посочим, че абарите не са били покорили българите в Азия, а в Долна Панония, Дакия, Мизия, Илирия и Тракия и че тук се надигна Куврат против аварите, тъй че тези страни трябва да се считат за българско отечество. Всичко това Златарски не е взел предвид, а пише измислици, че Теофилакт Симоката и Теофан били твърдели, че абарите били покорили българите в Азия, поради което ние имаме право да кажем, че той не е търсил истината, а нарочно се е стремил да я забули, само и само да защити политическата функция, че българите нямат историческо право над Тракия и Илирия.
6. Аспарух
По-нататък Златарски пише, че след смъртта на Куврат, която според него била последвала в 642 г., петимата Кувратови синове като че ли чакали смъртта на баща си, за да напуснат бащината си земя и да идат да се подчинят под чужди народи. При това надбягване към робството само третият Кувратов син Аспарух бил сполучил да избяга от Азия през 678 г., да дойде в устието на Дунав, да покори славяните в Долна Мизия и да основе българската държава. „Третият по възраст син Исперих, Аспарух, напуснал приазовското си отечество(?!)… и с падналата му се орда — уногундури, потеглил на запад и пр.“ — пише Златарски на стр. 123 в своята История. Аспарух бил довел според него хуногундури, а ние говорим за българи. Да кажем, че това е вярно: не следва ли от него, че хуногундурите са дошли край Дунав при българи, които и според Златарски още в пети век господствали покрай Дунав. Защо тогава се казва, че българите едва в 678 г. били дошли отнякъде си? Ами къде остана „буламачът“ на Златарски и Младенов? Нали Куврат бил направил в Азия буламач от утигури и кутригури, от които излязъл химическият продукт българи? Защо Аспарух не доведе българи, а доведе уногундури?
Понеже тук става дума за хуногундури, нека кажем, че никъде не е казано, че хуногундурите някога са живели в Азия. Най-старите писатели, като Приск и Йордан, ги считат за стари дакийски и тракийски жители.
Но да оставим и това. Вече посочихме, че славяните и антите са живеели северно покрай Дунав чак до р. Днепър, а южно от тях до Черно море, казва Прокоп, живееха утигурите, а Йордан — българите. По времето на император Юстиниан, според Прокоп, хуните, славяните и антите, а според Йордан — българите, славяните и антите, завзели и Илирия чак до Йонийско море. Може ли в такъв случай да се казва, че хуни или пък българи едва в 679 г. са дошли от Азия при славяните на юг от Дунав, когато тъкмо обратното е факт? Това може да говори само оня, който или не е проучил тези факти, или пък не търси истината.
Понеже тук става дума за дакийските поселници, нека хвърлим един кратък поглед върху тях.
Още Херодот писа, че реката Марис извира от земята на агатирзите и се слива с Дунав. Реката Марис, днес Марош, извира от Карпатите и се влива в Тиса, а тя — в Дунав. Агатирзите впрочем са живели в източните Карпати, щом реката Марис е извирала от тяхната земя. Там са живели те и според Йордан, който описва скитските или дакийските племена по следния начин:
Наляво от Карпатите, започвайки от изворите на Висла, живее многобройният народ венети. Макар че техните названия се менят според разните им племена и селища, все пак като главни названия си остават склавени и анти. Склавените поселяват земята от град Новиетунум и тъй нареченото Мурзианско езеро (на долното течение на р. Драва) чак до Днестър и на север до Висла. Антите пък, най-храбрите между тях, живеят покрай завоя на Черно море от Днестър до Днепър. Край океана живеят естите (където и днес живеят естонците). Южно от тях живеят акацирите… Южно от тези, по брега на Черно море, се простират селищата на българите.[27]
Херодотовите агатирзи Йордан нарече акацири, защото те живееха там, където живееха Херодотовите агатирзи.
Равенският козмограф нарече Йордановите акацири хазари (козари). Като излага, че Хазария е наричана „Голяма Скития“ (за разлика от българската Малка Скития), той пише, че Йордан наричал хазарите агацири.[28]
Хазарите са живеели впрочем в Карпатските планини и днешна Украйна, а южно от тях в Дакия са живеели българите, или хуните. Ако сега се казва, че българите били нападнати от хазари, трябва да се разбира, че са били нападнати в Дакия и на Дунав, а не в Азия.
По времето на Атила хазарите били под хунска власт. Йордан в случая е нарекъл хуните българи.
Дакия или Скития от германците до Днепър е била населявана от славяни, безразлично, дали те са се казвали венети, склавени, анти, българи, хуни и пр.
Тези славяни покорил тук в средата на четвърти век остроготският княз Херманрик. Той бил покорил всички народи на Скития и Германия, включително и естонците, пише Йордан. След като покорил херулите, които живееха в Горна Панония, той подчинил и венетите, склавените и антите, които не могли дълго да понесат подчинението си. Работата е само, че докато ние очаквахме, че славяни ще се надигнат против това подчинение, четем, че онези, които се надигат срещу Херманрик, се казват хуни. Хунският княз Баламбер (Белимир) използвал болестта и старостта на Херманрик, който бил 110-годишен, и навлязъл с една добре подготвена за бой войска в областта на остроготите.
Започнало раздвижване на племената от маркоманите и квадите, които живееха в днешна Западна Чехия, до Черно море.
Скоро след това настъпилата смърт на Херманрик дала надмощие на хуните против остроготите. Остроготите попаднали под властта на хуните, обаче остроготският княз Видимир (Ammianus Marcellinus) запазил отличията на княжеския си чин. Понеже много тъгувал, че е попаднал под властта на хуните, за да се освободи от тях и поне отчасти да покаже своята храброст, навлязъл в земята на антите.[29]
За да ги сплаши, той разпънал на кръст техния княз Боца, синовете му и седемдесет благородници. Хунският княз Баламбер не изтърпял това, а събрал войска и нападнал Видимир, който паднал в сражението.
С това хуните станали господари на цяла Дакия, или Скития, като при това подчинили и агатирзите, или хазарите.
Остроготският княз Херманрик покорил венети, склавени и анти. За освобождението им обаче се надигат хуни и подчиняват остроготите. Остроготският пък княз Видимир, за да се освободи от хуните, навлиза в земята на антите, поради което хуните отново подчиняват остроготите.
Между хуни и славяни, както виждаме, няма разлика. Те са били стари дакийци и са се считали за един народ, както пише и Писидес.
Тези хуни-славяни под водителството на Куврат освободиха по времето на Хераклий съплеменниците си на юг от Дунав и образуваха по този начин Велика България.
Куврат, или Кроват, имал петима синове, които той преди смъртта си съветвал да се държат заедно, защото иначе ще попаднат под чужди народи. Синовете му обаче не спазили този съвет, а щом умрял баща им, се разделили, като всеки застанал над управляваното от него племе.
Понеже хуните владеели Дакия от днешна Чехия до Днепър, тук стана подялбата на Кувратовите синове.
Най-старият брат Баян, или Батбаян, останал да управлява земята на прадедите си, т.е. Дакия. Вторият брат Котраг минал река Танаис. Четвъртият и петият брат минали на юг от Дунав и отишли единият в Аварска Панония, а другият в Равенския пентапол (Овче поле). Третият брат Аспарух преминал реките Днепър и Днестър, т.е. напуснал земята на антите и се настанил в ъгъла (онглос, или оглос, както това място се наричало по български) на север от Дунав. И от думата онгъл (ъгъл), която е славянска дума, се вижда, че Аспарух е предвождал славяни.
Защо направиха това Аспарух и другите му трима братя?
Защо хазарите, които живеели по Карпатите и които, както споменахме, бяха едно време под хунска власт, се възползвали от разпокъсването на хунската държава, за да нападнат южните си съседи, хуните, или българите. Завзели българската земя отвъд Дунав и принудили Батбаян, княза на първа България, да им плаща данък.[30]
А понеже арменският географ Мойсей от Хорене пише, че Аспарух бил избягал от хазарите от българските гори и прогонил абарите на запад[31], то оттук следва, че хазарите (козарите, украинците) са били принудили Аспарух да напусне областта между Днепър и Днестър, а не защото бил обладан от мисълта да стане роб на чужди народи. Хунът Аспарух напуснал една земя, която от четвърти век насам е била хунска. Понеже между хуни и анти не се правеше разлика, затова се казва, че той дошъл начело на хуни.
Всички тези събития са станали в Дакия, между Карпатите, където живеели хазарите, и Дунав. Че хуните са имали тук своя държава преди Аспарух, това се разбира и от списъка на български князе, в който се сочат българските князе покрай Дунав преди Аспарух. Там, между другите, се споменава и най-младият Атилов син Ирник, като български княз, който се посели в 460 г. в Малка Скития, или Добруджа. След него се споменават Гостун, Коурт, Безмер (който имал княжество от двете страни на Дунав), чиито имена са антски (славянски). Чак след тях до Дунав бил дошъл Исперих, или Есперих.
Понеже се казва, че „турчинът“ Аспарух е довел турски българи в Мизия, които тук са покорили славяни, които после пък са пославянчили турците, нека още един път да обърнем внимание на посоченото в гл. IV, 1. на настоящия труд, че според Прокоп утигурите, или хуногурите, са живеели на юг от антите, т.е. покрай Черно море в Добруджа, където князуваше Атиловият син Ирник. Аспарух е бил дошъл от една славянска страна на юг от Дунав при хуни, или българи, което се разбира и от факта, че Мизия преди Аспарух се е казвала България. Аспарух впрочем бил избягал при своите сънародници. Понеже, както споменахме, самите хуни са считани за славяни, трябва да кажем, че дошлият Аспарух е бил славянин, което се разбира и от славянското име онголс и оголс.
Славяни дойдоха при българи, а не обратно.
7. България по времето на Аспарух
Византийският император Константин Погонат, като видял, че българите в Дакия, които съединиха тракоилирийските племена в една държава, били нападнати от хазари и абари, решил и той да ги нападне и заповядал на войската си да нахлуе в Тракия. Византийците минали Дунав и нападнали българите отвъд Дунав. Тези сведения взимаме от Теофан, който обикновено нарича хуните българи, тъй че всъщност Погонат е бил нападнал хуни отвъд Дунав. Хуните обаче разбиха византийците и принудиха Погонат да им плаща данък. След разбиването на византийците хуните минали Дунав и стигнали източно до Варна. Като видели, че местността тук е трудно превземаема, защото отзад е Дунав, отпред и отстрани са клисури и Черно море, завладели клисурите и преместили от съседните седем славянски племена северите от намиращата се пред тях Берегавска (Берковска) клисура към изток (до Цариград), а останалите седем племена, с които били в съюз (още от VI в.), към юг и запад, чак до Абария.[32]
От това известие се разбира, че българите и сега, както и по времето на император Анастасий, са минали Дунав при Видин и Лом, ако пред тях най-напред се е виждала Берковската клисура. Преместването на берковчани на изток до Цариград е станало, както и преместванията по времето на Куврат, защото съседните на гърците българи не били надеждни пазители на българската граница.
Абария, за която тук става дума, се е намирала в Панония, защото Теофан на друго място казва, че единият от Кувратовите синове, четвъртият, преминал Дунав и отишъл в Абарска Панония, където той според Никифор сключил договор с тамошния народ.
От това следва, че границата на Нова България на запад е опирала до Горна Панония.
Това се разбира от само себе си, защото от V век насам ние постоянно слушаме за българи в Панония. Когато в 488 г. Теодорих дойде в Панония, той удари тук върху българи. Българите трябваше да се разбият, за да вземе Италия Сирмиум. Когато лангобардите по времето на император Юстиниан дойдоха в Панония, те удариха тук върху българи. Когато заминаха за Италия, те отведоха и българи със себе си. През 598 г. трябваше византийците да изгонят българите от Белград, за да го превземат. Във Фредегаровата хроника се казва, че през 631–632 г. (когато Куврат изгони абарите от България) в държавата на абарите в Панония един българин и един абарин се скарали за престолонаследието и пр.
Четвъртият Кувратов син бил поел управлението на тези българи.
На юг тази държава е обемала и Солун, което се вижда от Теофан, който пише, че щом Юстиниан II през 685 г. наследил баща си Погонат, той веднага потеглил на война против Склавиния и България, отблъснал излезлите му насреща българи и стигнал до Солун.
Българите обаче разбили византийците, та спасилите се в боя избягали през Дарданелите в Азия.
От това свидетелство се вижда, че българите по времето на Аспарух са населявали и земята между Цариград и Солун.
И това трябваше да се разбира от само себе си, защото според Теофан Стара България е опирала до Босфора и защото не само Теофан, но и всички други стари писатели свидетелстват, че Тракия, Македония, и останала Илирия са били населявани само от българи.
Българите впрочем по времето на Аспарух населявали земята от Горна Панония до Карпатите, Черно, Егейско и Йоническо море.
Инициаторите за създаването на модерната българска държава бяха хунските племена хунугурите, или хуногундурите и савирите, които Приск и Йордан отбелязват, като стари дакотракийци. Те бяха покорени от абарите. Те се вдигнаха против абарите и ги изпъдиха от българските земи. Теофан и Никифор пишат, че те основали българската държава, като съединили хуни, или хуногундури, с българи. А Теофан казва още, че Кроват станал господар на хуногундури, българи и котраги.
По времето на Кроватовите синове Теофан и Никифор нарекоха тези хуни славяни. Досега се казваше, че българи и хуни се били съединили или съюзили, сега се казва, че българите били в съюз със седемте славянски племена. Кои са тези славяни? Това виждаме от разказите на Теофан и Никифор, които казват, че от тези славянски племена северите били поставени към изток. Хунските савири, другарите на унугурите или хуногундурите, начело на които се вдигна Куврат, са обозначени тук като славяни, и се казва, че българите били в съюз със славяни вместо с хуни, както се казваше досега. Славяните от Дакия се съюзили с българите на юг от Дунав и създали една голяма държава.
Ако се съди по стари имена на реки и места в Дакия, като Пеща, Черна, Предеал (Предял) и пр., трябва да заключим, че дакийските славяни са говорили източнобългарски или тракийски, защото звуковете ч, щ, я, са източнобългарски или тракийски звукове. Още Страбон (I в.) каза веднъж, че дакийците и тракийците говорят един и същи език.
В. Златарски и тук е останал последователен на себе си. Той пише, че и Теофан, и Никифор му разправяли, как Аспарух (излизайки от едно от островчетата в устието на Дунав) по пътя си през Добруджа „трябвало да си пробива път през завзетите от славяните земи, с други думи, сега му предстояла борба вече не с византийци, а със славяни“.[33]
Очевидна невярност, защото Аспарух излезе от земята на антите, а южно от антите в Добруджа и Мизия според Прокоп живееха хуни, а според Йордан — българи, тъй че Аспарух в случая не си е пробивал път, а е избягал при сънародниците си хуни или българи. А че Мизия преди Аспарух се е наричала България, това Златарски се прави, че не знае, та пише небивалици.
След това този „учен“ продължава:
„И двамата наши автори казват, че българите, след като се настанили в страната между Дунав, Стара планина и Черно море, почнали да господарстват над заварените тук славянски племена, от които едно — северите — преселили… на изток“ и пр.
И това е измислица, която се приписва на Теофан и Никифор, защото тези автори не казват, че българите започнали да „господарстват“ тук над славяни, а казват, че българите (в Мизия) са били в съюз със съседните славяни. Златарски изопачава Теофан с неверния си превод, че българите господарствали в Мизия над славяни!
8. Буламач в понятията
а) Антропологическите доказателства за турцизма на българите.
След като филолозите „доказаха“, че дошлите от славянска Волга българи били турци, че славянската титла „кънезь“, или „кънiазь“, е турска титла, че името българи е турска дума, която значи буламач, ето, че се явяват и антрополозите, които „доказаха“, че българите спадат антропологически към монголската раса. Това направи българският антрополог Дрончилов. Длъжен съм тук да отбележа, че след като „хан“ Аспарух, както са „доказали“ учени хора като В. Златарски, избягал от азиатските пустини, се бил заселил на едно от островчетата в устието на Дунав. Понеже чергарските хуни, които той е предвождал, са били скотовъдци, ордата му се е състояла най-много от сто души с жени и деца, тъй като повече хора не са могли да живеят на едно дунавско островче. Затова се казва, че тези хуни се били изгубили в многобройните славяни. Една такава малка орда, даже ако би се състояла от хиляда души, не е могла да окаже никакво антропологическо влияние върху 50 хиляди пъти по-многобройните заварени славяни. Ако някой антрополог, въпреки това, иска да установи дали има монголско антропологическо влияние у днешните българи, той трябва да изследва само онази област, където са живеели тези „монголски“ хуни, предимно Преслав. А тъкмо преславчани ни дават най-убедителната аргументация против тази мнима монголска смесица. В никой кът на българското отечество не се е запазил типът на старите гети — славяни, както именно в Преслав. Аз минах веднъж през Преслав и останах поразен от гледката. Хора предимно руси, с правилни черти на лицето и тялото, слаби и високи, не широкоплещести, красиви хора. Видях в околността и руси турци, които съвсем не представляваха някакъв си монголски тип, което се дължи на това, че турците са взимали българки за жени.
Доколкото при заминаването си можах да видя шуменци, те ми се видяха по-чернички от преславци, но с правилни черти, както преславците, красиви хора, които също напомнят типа на старите гети. Който търси Аспаруховите българи, той трябва да изследва само тези области, защото само тук е станала мнимата смесица.
Какво правят обаче антрополозите? Вместо да се ограничат в казаните области, те тръгнали по цяла България, където не е ставала никаква смесица, да търсят ненормални типове и по тоя начин да съберат доказателства за тезата, че „протобългарите“ били азиатци. Ако има някаква азиатщина в днешните българи, тя ще произлиза от днешните турци.
Един млад, но извънредно активен антрополог в Берлин, немец, интересувайки се и за антропологическия тип на българите, ми показа веднъж фотографии от българи, снимани на пристанището в Лом; отвратителни типове, които оправдават тезата, че българите са сродни антропологически с австралийските диваци. „Както виждате, г-н Ценов, ми каза моят приятел, българите не могат да принадлежат към северната раса“.
Позамислих се. Познавам много ломчани. Живял съм шест месеца в Лом, но такива типове не съм виждал. Ломчани са като всички българи. Има руси и черни хора, но и черните имат прилична европейска физиономия, а не очевидно циганска и азиатска, както се виждаше от фотографиите. След това си спомних изследванията на нашите учени. Йордан Иванов, например казва, че смесицата между „прабългари“ и славяни била станала между Дунав и Балкана и че останала България била слабо засегната от прабългарска кръв. Според В. Златарски хуно-българите били стигнали до Врачанския балкан, тъй че Ломско и Видинско не са били окупирани от монголски хуни, не са били засегнати от монголска кръв, за да имаме право да търсим у тях монголци. Откъде тогава този цигански тип? Загадката скоро се разреши. В България има няколко вида цигани.
1. Душливи цигани, които говорят цигански. Те са скитници, които живеят от грабеж на околността, в която са се спрели.
2. Български цигани. Те говорят български, не знаят ни дума цигански. Християни са и се обличат като българите от селото, в което живеят. Нямат земя. Не притежават недвижим имот и живеят от аргатлък при българските селяни. С труд си изкарват прехраната. Зимно време се занимават с музикантство. От този род цигани има много в Румъния и Маджарско.
3. Турски цигани. Те говорят цигански и са мохамедани, затова ги наричат турски цигани. Те бягат от земеделската работа. Никога подобен циганин не е видян да работи на някоя нива, лозе и пр. В селата те живеят от просия и дребна търговия. Циганките донасят от града игли, пръстенчета, гривни, обеци и пр. Потреби за селянката, които се сменят срещу брашно и други хранителни продукти, както и предмети за облекло. С времето тези цигани се съсредоточиха главно в търговските градове. Освен дребни занимания, като кошничарство, правене на вретена, дървени лъжици и др. Подобни, главното им занимание в града е хамалството. В пристанищните градове, като Видин, Лом и пр., работниците, които товарят и разтоварват стоките на и от параходите, са само цигани. Когато стигне човек в някой от тези градове, първите хора, които го посрещат, са циганите, които си предлагат услугите да му отнесат багажа. Циганите представляват българизма пред чужденците, даже и в София. Дойде ли човек в България, той вижда най-напред цигани. По-преди те рязко се отличаваха от българите, защото носеха турска носия с фес на главата. Сега те носят същото облекло като българските граждани и освен това говорят добре български, та който не познава циганския тип, ги счита за българи. Тези цигански „българи“, очаквайки някакъв бакшиш (подарък) от пристигналия пътник, блокират всекиго със своите просии. Тези „българи“ е фотографирал германецът в Лом. И да има някаква азиатщина в днешните българи, тя произлиза от днешните турци.
Германците, както и другите западноевропейци, са наострени от българските власти да търсят „истинските“ българи. В упътването за чуждите посетители на България, което Дирекцията на държавните железници е издала на немски, най-напред се обяснява на чужденците, че българите са от турански произход. Откъде железничарите знаят това, не ми е ясно, но факт е, че те са счели за нужно да разправят това най-напред на чужденците. Няма българин, каквато и да е неговата специалност, който е изнасял доклад в Берлин, да не го е започвал с това, че българите са от турански произход. Че на хората е омръзнало вече да слушат това, българите не го чувстват. Дошъл френският държавник Ерио в България. Първото нещо, което българската дипломация счела за нужно да му обясни, е, че българите са от турански произход, чието същинско отечество е земята между Дунав и Балкана.
Настроени по този начин от българските власти и учени, западноевропейските антрополози си поставиха за цел да издирят „истинските“ българи и с помощта на българските антрополози ги откриха в лицето на циганите. От циганска раса са били онези, които са основали българската държава.
Аз моля моите читатели да не обръщат внимание на тези антрополози. Онзи, който търси Аспаруховите „протобългари“, той трябва да отиде в Шуменско и Варненско, а не в Лом, където никога не е имало „протобългари“.
Оня, който иска да установи антропологическия тип на българина, той трябва да отиде в българското село, и то в чисто българското, което не е имало съприкосновение с чужди елементи, а не в препълнените с други народности (цигани, евреи, турци, арменци и пр.) градове. Всичко друго е несериозна работа.
б) Супер-културата на „протобългарите“.
Според видните представители на българската наука тези протобългари от циганска раса били нахлули на юг от Дунав за грабеж и разоряване. Според Богдан Филов хуните били нахлули в София и разорили Софийската църква. Според В. Златарски, който вика на помощ и Йордан Иванов, българи, авари и славяни били нахлули в Илирия (Македония) и били унищожили архиепископията Първа Юстиниана. Протобългарите значи са били обладани от манията на разорението. Когато нахлували във Византийската империя, те отрязвали главите на хората, за да си правят чаши от черепите им. Те стигали даже до Мраморно море, но само да си измият краката, по мохамедански обичай. Това знаехме ние от онези, които казват, че всичко знаят. Но ето, че се явява едно нова теория: протобългарите не са били диваци, а един суперкултурен народ. Това се вижда от направените от тях постройки в Абоба и Плиска. И това е измислица, защото посочените паметници са строени от българите още в IV век по инициатива на Константин Велики. Откъде повикаха тези чергари архитекти за колосалните си постройки? Азиатско ли, или европейско изкуство изразяват тези постройки. Откъде вземаха полуголите диваци, каквито те са били според Златарски, средствата за тези големи постройки с изтънчен вкус?
Накратко ще кажа, че нито антрополозите, нито социолозите можаха да оправдаят мнимия буламач. Буламач има, но не антропологически, а в понятията на някои хора.
Макар че тук свършваме първата книга на нашата работа, още не искаме да кажем последната дума за „науката“ на В. Златарски, защото тя има още много да ни занимава. Тук обаче нека само изтъкнем, че Златарски системно е фалшифицирал българската история. Грешки може да прави всеки, но ние тук имаме работа със система на фалшификация. Как е могъл Златарски да каже, че Аспарух покорил славяни в Мизия, когато Мизия от IV век насам се е наричала България?