Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)
Разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Ганчо Ценов. Кроватова България и покръстването на българите

Трето издание (Първо издание — 1937 г., Второ издание — 1998 г.)

Консултант: Здравко Даскалов

ИК „Хелиопол“, 2004 г.

ISBN: 954-578-160-2


original_a.png

Глава I
Из моите спомени

1. Шафарик

Един ден ми дойде на ум да проследя въпроса: гърци или българи са били Св. Св. Кирил и Методий.

Когато започнах да търся доводите за едната и другата теза, аз се убедих, че на този въпрос не може да се отговори, ако не се знае какви са българите. Затова реших да проследя мненията по народността на българите. Като направих това, установих, че всички нови автори, задаващи този въпрос, твърдят: българите са късни пришълци. Разлика има между тези автори само що се отнася до народността на народа, от който българите са се били отделили, за да дойдат в днешното си отечество. Няма диво племе по света, което да не е посочвано от тогова или оногова като прадядо на българите. Аз тук ще спомена само Шафарик, защото въз основа на него Иречек написа своята „История на българите“, която и днес е евангелието на българското учителство.

Според Шафарик българите са уралски чуди или фини, които са живели покрай Уралските планини и реките Волга и Кама, и били сродни с хуните и кутригурите. Тези уралски чуди дошли през 679 година под водителството на Аспарух в Долна Мизия, покорили там заварени славяни и основали българската държава между Дунав и Стара планина.

Добре, но когато се запита къде са сега тези турански или монголски българи, понеже от такива не се намират никакви следи, Шафарик отговори, че те се били изгубили в покорените славяни. Това предположение не може обаче да се обясни с факти. То не намери и исторически паралел. Нека вземем за пример циганите. Люде без култура и пръснати от хиляди години насам между европейските народи, те и до днес са запазили своя език. Същото е и с евреите и куцовласите. Днешният английски народ се създаде от смесица на англосаксонци или германци с нормани или романи. Това и днес се вижда от техния език, който е наполовина германски и романски. Чужди народи в Европа са маджарите и османските турци. И двата народа дойдоха като малки орди в Европа между по-цивилизовани народи, обаче не само че запазиха езиците си, но ги и наложиха донякъде на покорените от тях народи. Народ завоевател никога не губи своя език и своята морална култура. Само в България било станало чудото: монголските българи да не оставят поне една-единствена дума в българския език. Да кажем, че това чудо е станало, тогава изниква въпрос: каква роля са играли в българския политически живот тези толкова слабокултурни монголци, които даже езика си не могли да запазят? Щом монголците са приели славянския език и славянските нрави, тогава се пита въз основа на чии нрави се създаде българската държава: въз основа на турански ли, или на славянски? Очевидно въз основа на славянски. Ето защо теорията на Шафарик, че монголски скитници — хора без всякаква култура, били създали българската държава, ми се видя неприемлива.

2. Кръстьович

В 1869 г. излязоха на български два труда по българската история: единият от Гаврил Кръстьович, а другият от Марин Дринов. Те и двамата се опираха на Шафарик, но по съдържание се различаваха. Излизайки от Клапрот, който пишеше, че българите са от хунски произход. Кръстьович считаше българите за хуни. Поради това той написа историята на хуните, която нарече българска история, („Iсторiя бльгарска под имя Уннов“, Цариград, 1869 г.), без обаче да докаже защо хуните се нарекоха българи. Индиректно се разбира, защото са живели покрай Волга, макар че хуните никога не са живели покрай Волга.

С това Кръстьович се отдели от Шафарик. Докато Шафарик каза, че българите са чуди, които били сродни с хуните, което той извежда от простия факт, че били съседи с хуните, Кръстьович идентифицираше българите с хуните. Грешката, която Кръстьович направи, беше, че той не знаеше, че хуните са живели преди славяните покрай Дунав. Та и той, подобно на Шафарик, мислеше, че тези хуни-българи едва в 679 г. били дошли до Дунав, и с това предизвика критиката на Дринов.

3. Дринов

Дринов бе историк по призвание и затова не му правеха особено впечатление субективните мнения на този или онзи, а търсеше обосновката на тези мнения. Той прие тезата на Шафарик, но ограничено, като каза:

„Ние приемаме Шафариковото мнение, че те са били от чудско или финско потекло. При това бързаме да забележим, че нас твърде малко ни занимава потеклото на тези българи, защото този въпрос няма място в историята на нашия народ, който не е техен потомък и няма нищо общо с тях, освен името, което той прие от тях.“[1]

Дринов каза това, защото той сравняваше образуването на българската държава с образуването на френската държава и с това — на руската. Шепа германски франки образували държавата на галите, която по името им се нарекла Франция. Както днешните французи не се считат за германци, тъй и говорещите славянски българи не може да се считат за монголци, и то толкова повече, защото Дринов бил намерил във френския език германски думи, когато в българския език той не е намерил нито една монголска дума. Поради това той беше на мнение, че българите трябва да се разглеждат като славяни. Дринов оспори тезата на Кръстьович за хунството на българите не затова, защото си мислеше, че онези, които са основали българската държава, не се били казвали хуни, а турци или пък самоеди, чуваши, фини и пр., а затова, защото той беше против късното идване на българите, каквото се разбираше от Кръстьович. Понеже българите се споменават от пети век насам покрай Дунав, а Кръстьович твърдеше, че те са дошли до Дунав едва в 679 г. Това бе Дринов.

4. Шишманов и Златарски

Нова България не се присъедини към Дринов, а последва онези, които казват, че българите са късни пришълци. Докато Дринов каза, че ако българите още в V век са живели покрай Дунав, ние не можем да вярваме на приказките, че те едва в 679 година били дошли отнякъде си, нова България казва, че ние трябва да вярваме именно на тези приказки. Докато Дринов каза, че ние няма защо да се занимаваме с късно дошлите чудски българи, защото те не са ни нито чичовци, нито вуйчовци и нямат нищо общо с нашия народ, който не е техен потомък и пр., нова България казва, че ние трябва да се занимаваме именно с тези монголски българи. Тя не взима под внимание, че историята не е дедуктивна наука, която трябва да се занимава именно с тези монголски българи. Тя не взима под внимание, че историята не е дедуктивна наука, която почива на хипотези или теории, а е индуктивна наука, почиваща на положителни факти, които са задължителни за всички. Историята следи събитията хронологически. Ако например Енодий, който е живял през V в. И който е познавал българите, казва, че те са стари тракоилирийци, то няма цена мнението на Шафарик и други, че българите били дошли едва в седми век отнякъде си в днешното си отечество. Нова България не взима обаче предвид, че оня, който излиза със своя теория, трябва системно да я обясни, което никой от онези, които разглеждат българите като късни пришълци, не направи. Отделни факти — даже и тогава, когато те биха били верни, а не измислени, какъвто е случаят тук, които не съставят непрекъсната връзка или система, не доказват нищо.

Най-силното доказателство, че българите били късно дошли турци, е предположението, че името българин означавало „Волга мъж“. Шишманов взе това предположение за факт и се помъчи в своя „Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите“[3] етимологически да докаже, че българин значело „мъж от Волга“, „воложанин“, и че това име било турска дума. Затова българите били живеещи покрай Волга турци.

Няма да се спирам върху тази етимология, която е очевидно невярна. Ще кажем само, че името българи (Vulgares) се споменава още в IV и V век на юг от Дунав, когато никой от тогавашните латински и гръцки писатели не знаеше за съществуването на река Волга.

Второ: Името Волга е славянска дума. Дошли ли са българите от Волга, воложани ли са те; те са славяни, а не турци.

В. Златарски приведе пък други доказателства за турцизма на българите. В писаните на гръцки каменни надписи в памет на някои български князе, старобългарската (старославянската) титла „кънезь“ или „къньазь“, по липса на буквите ъ, ь, з, в гръцката азбука, е транскрибирана с тази азбука по този начин: Златарски обявява тези титли за турски, като ги преиначи в хан и с това „доказа“, че българите, собствено славяните, били турци.

5. Ценов

Понеже тези факти, даже ако се окажеха верни, не опровергават тезата, че българите още в IV и V век са живеели покрай Дунав, рекох по-подробно да се занимая с този въпрос.

Когато го проучих, установих, че византийските писатели Теофан и Никифор, на които се позовава Шафарик, за да твърди, че българите били дошли от Урал и Волга, разглеждаха българите и хуните като две отделни племена и като стари тракоилирийци, защитниците на монголския произход на българите ги считаха за един народ и за късни пришълци. И понеже си мислеха, че хуните са азиатски, монголски народ, те казаха, че Аспарух през 679 година бил довел монголци в Мизия.

Аз обаче установих, че българската държава е основана от хуни, но хуните не са били азиатци, а скити, които още по времето на Херодот са живеели край Дунав. Името хуни се споменава в Дакия още през II в. след Христа. В четвърти и пети век хуните имали голяма държава в Панония и Дакия чак до р. Днепър. Понеже за славяните се казваше, че те едва в началото на VI век били дошли отнякъде си до Дунава, то от това излиза, че хуните са живеели преди славяните покрай Дунав. Тъй че не може да се казва, че хуни били дошли при славяни, а, обратно, трябва да се казва, че славяни са дошли при хуни. От тези хуни са произлезли Куврат и синът му Аспарух. Така че, кажем ли, че българите са хуни, трябва да кажем, че те са стари крайдунавски поселници и че са били голям народ, а не малка ордица. С това аз опровергах и тезата на Кръстьович, че българите, под името хуни, били дошли едва през 679 година до Дунав.

Второто нещо, което аз установих е, че редом с народа хуни се споменава и за народ българи на юг от Дунав.

Ако за хуните се предполагаше, че били туранци, защото в едно правреме били дошли от Азия, това не можеше да се каже за българите, които живееха от старо време в днешното си отечество, и за които няма сведения, че са късни пришълци и освен това се считат за мизийци. От това аз извадих заключение, че българите са стари тракоилирийци.

6. Никифор Грегорас

Въпреки това мен ме интересуваше да установя, на какви исторически данни почива твърдението, че българите първоначално са живеели покрай река Волга, и установих, че историческият източник за това е византийският историк от XIV столетие Никифор Грегорас (1295–1360 г.).

Той пише, че скитите някога живели до една голяма река, която местното население наричало Булга и по нея се нарекли българи[4].

Скитите са живели първоначално покрай Босфора. Името Босфор или Бос-поръ е произлязло от това, че едно говедо или един вол преминал през него (Бос-поръ значи волски бърф, или проход). Грегорас в случая е употребил славянското „вол-вул“ и е нарекъл Босфора река Вулга или пък Булга.

След това Грегорас пише, че тези скити-българи „преминали двете Мизии (земята от Панония до Черно море), та всичко станало плячка на мизите, както се казва. Настанили се в Македония и останала Илирия, където им се харесало. И царско (княжеско) седалище имаше там, което после стана град, който бе възнаграден с архиепископия от император Юстиниан, която, както казахме, се нарича Първа Юстиниана“.

Българите значи са били скити, които някога си, преди създаването на Юстиниана Прима, което е станало през 535 година, били завзели не само двете Мизии, но и Македония, и останала Илирия. С това се решава въпросът за народността, от която са произлезли българите.

Какво правят обаче онези, които искат да уверят хората, че Македония и останала Илирия никога не са били български? Те взимат от разказа на Никифор Грегорас само думата Булга и казват, че Булга е Волга, и стигат до извода, че българите са живели първоначално покрай Волга и защото са живели покрай Волга, те били турци. Това е субективен дедуктивен извод, който за историята няма стойност, защото историята е положителна наука, която се основава на исторически факти. Този извод е очевидно неверен, защото ония, които са живели покрай Волга, са се наричали скити, а не българи. Той е измислица и за това, защото никой стар писател не е нарекъл българите турци или пък фини, самоеди и пр., а всички, щом е ставало дума за потеклото на българите-хуни, са казвали, че те са скити. Скитите обаче са живеели от правреме покрай Дунав. Онзи, който мисли, че скитите едно време са населявали поречието на Волга, той трябва и да каже, че скитите са дошли през 679 г. в Мизия. Понеже това е невъзможно да се каже, защото е невярно, изпуска се името скити и се казва, че българите били дошли през 679 г. от Волга в Мизия. Но нека се съгласим временно с това и да кажем, че българите са турци, които някога са живеели покрай Волга. Тези турци поселяваха преди VI век не само двете Мизии, но и Македония и останала Илирия. Това е най-важното за историята на българите. То се премълчава и мълчешком се прокарва измислицата, че те като малка ордица, едва през 679 г., били дошли в Долна Мизия, затова българи били само жителите между Дунав и Стара планина! Може ли някой да каже, че това е наука, а не политика?

7. Имената Кроват, Баян и пр.

Предвид на това аз реших да обнародвам събраните си тогава бележки и напечатах моята работа „Праотечеството и праезикът на българите“ (1907 г.).

В тази книга посочих данни: а) че българите се споменават не само преди Аспарух, но и преди славяните на юг от Дунав; б) че хуните, които образуваха модерната българска държава, са скити или славяни.

За доказателство на последното аз обърнах внимание и на това: Онези, които считат българите за турци, не са намерили досега турски изрази в старобългарския език. Те ги наричат турци просто въз основа на предположението, че са били дошли от турски страни. Имената обаче на основателите на българската държава са славянски. Така например името на Кроват — родоначалника на българската династия, е славянско, защото то е името на кроватите, които са славяни. Още по времето на император Хераклий (610–641 г.) се споменава кроватски или хърватски княз на име Хроват. Най-старият Кроватов син според Никифор се е казвал Баян, което е славянска дума. Понеже той е бил най-стария брат, по-младите му братя му викали бато, както и днес по-младият българин-славянин се обръща към по-голям брат. Поради това Теофан го нарича Бат-Баян, т.е. батьо Баян. Само този факт изчерпва въпроса за народността на хуните, които основаха българската държава: Те са били славяни.

В списъка на българските князе преди Аспарух се споменават следните български князе със славянски имена Гостун и Безмер. Безмер е князувал преди Аспарух от двете страни на Дунав. Но най-важното е, че славянинът Безмер е произлизал от рода Дуло, от който е произлизал и Аспарух, и от това се разбира, че и Аспарух е от славянски род. Ние тук сме си поставили за цел само да докажем, че българите не са късни пришълци, затова не желаем да се спираме върху отношенията им към другите тракоилирийски и скитски племена, обаче за обща ориентировка нека кажем, че скитите, от които произлизат българите, са славяни. Това, което сега се нарича славяни, в старо време се казваше скити. Самата дума скити е славянска дума, която значи скитник или номад. Готите, хуните, славяните, българите, абарите, тракийците са скитски, т.е. славянски племена.

8. Критиките на Стефан Младенов

Мнозинството от българското общество радостно прие моята книга. Нему му правеха особено впечатление данните, че преди Аспарух, българите са живеели на юг от Дунав. Един ден срещнах на улицата министър Ляпчев, който ми каза, че поради моята работа в Министерския съвет често ставало дума за мен. Не много време след това аз заминах за Западна Европа да търся нов материал относно интересуващия ме проблем. На Мюнхенската гара, като минавах през салона, за да си купя билет, срещнах господин Добрович — началника на кабинета на Негово величество Царя. Той много се зарадва, като ме видя. Поздравихме се и разменихме няколко думи. Той ми каза, че Негово величество имал добро мнение за мен и моите работи. От това аз разбрах, че работата ми е стигнала не само до ушите на министрите, но и до тези на държавния глава.

Миналата година имах случай да се видя с един професор, който по-преди беше във Виена. Когато си казах името, той ми отговори: „Познаваме се, г-н Ценов, познаваме се много добре“. Аз се посепнах и се позамислих дали някога не съм се виждал с моя събеседник, но съм забравил, обаче той забеляза това и продължи: „Познаваме се, запознал ни е Иречек. Ние с Иречек много, много пъти сме говорили за вас и за вашата теория“. Моето име беше впрочем стигнало чак до Виена.

То достигна и до ушите на нашите учени от университета, които обаче почувстваха моята работа като лична обида.

Моята теза, че българите не само преди Аспарух, но и преди славяните са живеели на юг от Дунав, сърдеше софийските университетски преподаватели, които се придържаха за Иречек и др., че българите били доведени от Аспарух. За сръдня те нямаха право. На тях им се налагаше или да посочат несъстоятелността на посочените от мен факти, или да ги приемат. Понеже първото не можеха, а второто не искаха да направят, те ме обсипаха с лични хули.

Това най-храбро извърши Ст. Младенов. Той слушал от Агур, Милетич, Шишманов, Златарски и пр., че българите били къснодошли турци, затова моята теза, че не са късни пришълци, дотолкова го бе възбудила, че той се самозабрави и ме обсипа с улични оскърбления. Нарече ме шовинист, Кръстьович, Йонков, Владикин. Моята етимология била волска етимология. Аз съм бил храненик на Военното министерство, т.е., че Военното министерство ми давало пари да пиша патриотични книги, поради което Ягич в една хула против мене ме питаше кой ми издава работите и прочие мерзости, които си остават мерзости и не опровергават посочените от мен данни.

Не стига това, ами Младенов побърза да ме „понацапа“ и в Ягичовия „Archiv für slavische Philologie“ (1907, Bd. 29, S. 613). Там той написа отзив за моята работа, в който между другото с един митингаджийски тон се казва:

„Ако човек би искал да счете тия «Изследвания» за научно съчинение, той би трябвало да каже, че в българската историческа и филологическа наука започва регрес. Защото появяването на тая книга след работите на един Дринов или Матов, на един Милетич или Шишманов, е регрес… Ако той (Ценов) днес просто от шовинизъм и недостатъчно проучване отново иска необуздано да се заеме с оная погрешна, за един Раковски извинителна етимология, то той няма право на научност. Който навсякъде открива величието на българското племе; който счита не само хуните, но и скитите, гетите, масагетите, както и всички други народи, за които старите историци пишат, че са живели на Балканския полуостров, за славяни и специално за българи; който твърди, че българите са живеели по времето на Апостол Павел около Солун; той би трябвало да подкрепи смелите си тези със силни аргументи…“ „Терминът турско-татарски език, с който се обозначава езикът на новодошлите откъм Волга българи (къде е тоя език? — б.а.), не се харесва на г-н Ценов“ и пр.

А в „Учителски вестник“[5] Младенов между другото писа:

„С убеждението, че българите са хуни, той (Ценов) ни напомня забравената «История българска под имя уннов» на покойния Г. Кръстьович. Подмамен от трудовете на Венелин и Савалев-Ростиславлевич, Кръстьович се помъчи да убеди всички, че хуните са българи. (Кръстьович собствено бе подмамен от Клапрот). Още навремето си Дринов[6] «Хуни ли сме ние?» показа, че хунската теория, макар основана на «първоизточните исторически източници» — не издържа никаква критика“.

От приведеното се вижда, че Младенов е поддържал гледището, че българите не са хуни, а са турци, дошли през 679 г. от Волга.

В методично отношение той поддържаше гледището на учителя си Златарски, който каза, че е погрешно човек да се опира на първоизточници. С това той искаше да защити непочиващата на данни хипотеза на Иречек и Шафарик, че българите са късни пришълци. Извън тези автори нямало значи наука. Излизайки от същия принцип, Младенов каза, че извън Милетич, Шишманов и пр., няма наука. Оня, който посочва нови факти за изясняване на този въпрос, е регресист. Прогресист според Младенов е оня, който преповтаря онова, което са казали дядо и баба. Това е, що се отнася до „научния“ метод на Младенов.

За научната му работа ще кажем само, че в по-първите германски университети докторска титла се дава предимно за две неща: а) защото кандидатът е homo doctus, т.е., защото има известни познания, и б) защото е homo bonus, т.е., защото е морален човек, който добросъвестно ще защитава истината. Без посочените качества не се дава докторско звание.

Младенов не е съблюдавал тези норми, защото в гореприведените отзиви той е изопачил фактите с цел да ме унижи и да осуети истината.

Понеже онези, които казват, че славяните едва в началото на VI век били дошли отвъд Карпатите до Дунав, се спират изключително на етимологии; понеже онези, които твърдят, че българите са турци, дошли от Волга, се опират изключително на етимологии, защото никой стар писател не е казал, че българите са турци, аз, който считам тези етимологии за несериозна работа, реших да занемаря етимологията и да се опра предимно на историческите свидетелства. (стр. 9–10)

Още в началото на критикуваната от Младенов моя работа аз посочих историческото свидетелство на Йордан, който пише, че Скития се е простирала от Германия до Днепър. В тази Скития живеели народите: гепиди, венети, склавени, анти, българи, агацири и пр. А на стр. 30–31 като излагах посещението, което е направил византийският пратеник Приск през 448 г. на хунския цар Атила в Дакия, на север от Дунав, изтъкнах, че Приск нарича хуните скити.

От тези и още много други исторически свидетелства, аз извадих заключение, че хуните, българите, славяните, антите и венетите са скитски племена, и, обратно, че скитите са славяни. Младенов обаче изопачи този факт и каза, че аз съм си служил с извинителни за един Раковски етимологии, за да доказвам, че скитите, хуните, гетите са били славяни и българи, след като аз казах горното не въз основа на етимологии, а въз основа на исторически свидетелства. Понеже етимологиите на филолозите Шишманов, Милетич и пр., са несериозна работа, Младенов, за да ме компрометира, намерил за необходимо да ги припише на мен. Но най-важното, което трябва да се изтъкне, е, че Милетич и Матов не са доказвали, че българите са турци. Те само са се придържали за това мнение. Младенов обаче, който тогава бе кандидат за доцент, за да се подмаже пред Милетич, го похвали, че уж бил доказал, че българите са турци. Кога и къде направи Милетич това, и досега не ми е известно, а и Младенов не го е посочил.

С подобна лъжа Младенов си послужи и по отношение на Дринов, като го постави в редицата на Милетич, Шишманов и пр., че бил защитавал гледището, че българите са дошли от Волга турци, макар че Дринов бе първият, който отхвърли тази теза. Критикувайки Кръстьович, че българите-хуни едва в VII век са били дошли до Дунав, Дринов между другото каза:

„Според Никифор точно в VII век българите уж преминали през Дон и се показали в Панония, Италия и Балканския полуостров, че те са връхлетели по тези места още от V век. Марк Аврелий Касиодор, който се е родил през 468 г. и е умрял около 557 г. почти на стогодишна възраст, като описва в своя летопис по-главните дела на Теодорих Велики, говори между другото, че с неговата храброст българите останали победени. А Касиодоровото свидетелство може да има цена, защото Касиодор е бил съвременник на Теодорих Велики и е живял при двора му. Друг един писател, съвременник на Теодорих, Енодий Тицински, който е живял между 473 и 521 г., говори в похвалното си слово за Теодорих, че той още на млади години се е прославил с това, че разбил непобедимите дотогава българи…“

„А това, като е тъй, сиреч, ако още през V век българите ги е имало по Дунава, където те са били и многочислени, и страшни според свидетелствата на Касиодор и Енодий, как да се повярва на Никифоровата приказка, че те около средата на VII век минали през Дон и се спуснали към Дунав и по-нататък? Да се каже, че те и по-преди са се спускали към Дунава, но се връщали пак зад река Дон, а точно в VII век отишли, та вече не се върнали, това е нещо невероятно и пр.“[7]

Ето защо Дринов е бил против Кръстьович, пък и против Шафарик, защото те твърдяха, че българите едва в VII век са дошли от Дон до Дунав и че тогава са населили само земята между Дунав и Балкана, а Дринов е бил на мнение, че българите още в V век са живели покрай Дунав, и то не само покрай Дунав, а и покрай горния, в Панония.

Понеже Дриновото становище беше против теорията, която се преподаваше в университета и понеже Дринов се ползваше с голямо име и голяма почит между българския народ, Младенов, за да заблуди българското общество, поставя Дринов в редицата на онези, които казват, че българите са били къснодошли турци, което, както виждаме, не е вярно.

Макар че Дринов и Ценов излизат от един принцип, че българите преди Аспарух са живели покрай Дунав, Младенов казва, че Ценов, който твърди това, няма право на научност, понеже Дринов не бил на това мнение, а е поддържал несъществуващите мнения на Матов и Милетич. Младенов впрочем и тук умишлено е изопачил истината, за да се хареса на силните на деня.

9. Как проф. Ст. Младенов опроверга д-р Ст. Младенов

Ние не желаем да характеризираме Милетич, но понеже искаме да изтъкнем как професор Младенов доказа, че д-р Младенов не се е водил от истината, когато е хулил Ценов, сме принудени да се спрем върху отзивите му за проф. Милетич.

В „Родна реч“[8] Младенов, като разглежда научните работи на Милетич, му напомня, „че всеки учен трябва да изнася само истината и то след внимателна проверка“. Много верен принцип. След това продължава: „А г-н М. на своя глава излиза да разправя неверности и неостроумни измислици, без да мисли, че ще бъде изобличен в незнание или най-малко в лекомислено и недобросъвестно отнасяне към научната истина“… „(Милетич) излиза с неверни твърдения и с тях неволно заблуждава читателите.“ Един учен не трябва значи даже неволно да заблуждава читателите си. Отлично. След това се казва:

„Няма да се говори нито за неговото (Милетичевото) недостойно мълчание през 1929 г. на конгреса на славянските филолози в Прага, гдето г-н Любомир Милетич не излезе да подкрепи мисълта, че езикът на св. св. Кирила и Методия е старобългарски“. „Милетич би трябвало след толкова изобличения в лекомислие, незнание и недостатъчна добросъвестност да почувства поне малко разкаяние“.

Понеже Милетич не е имал знания, а лекомислено и недобросъвестно се е отнасял към научната истина, пита се, Младенов, като се е основавал на един човек, който „лекомислено и недобросъвестно“ се е отнасял към научната истина, за да дискредитира Ценов, добросъвестно ли е постъпил?

Би трябвало да се изследва кога Милетич е показал незнание и недобросъвестност: когато е писал своите работи ли, за които говори Младенов, или когато е давал мнение, че един човек като Младенов, за когото само личният каприз е меродавен, за задоволяването, на който волно изопачава истината, може да бъде професор?

И с науката на Шишманов. Младенов не е съгласен.

Шишманов беше против тезата, че българите са хуни. Българите според него са волжки турци, защото той бил доказал, че името българин значело „мъж от Волга“, воложанин. Младенов обаче пише: в своят „Geschichte der bulgarischen Sprache“, 1929, 8. 17.

„За мене българското булгар не е «мъж от Волга», както досега мислеше Шишманов, а мелез (Mischling) Томашек или смесвач (Aufmischer)… и принадлежи към турско-татарското бу-ламак (буламач)“.

„Един“ Шишманов не е бил впрочем разрешил този въпрос. А понеже Младенов каза за работата на Ценов, която се противопоставяше на Шишмановата етимология, че тя след един Шишманов е регрес, то той и тук волно е изопачил истината, за да уязви Ценов.

Младенов каза не само, че българите нямали нищо общо с хуните, защото Дринов бил доказал това, но и че оня, който счита българите за хуни, няма право на научност. Той обаче пише[9]:

„Близкото сродство на протобългарите и хуните, за да не кажем идентитета им, днес не може да се оспорва“. С това Младенов прие принципа на Ценов, против когото той хвърли толкова мерзости. Ценов впрочем и в това отношение е бил прав. А понеже оня, който счита хуните за българи, няма право на научност, то проф. Младенов, като идентифицира българите с хуните, доказва, че той сам няма право на научност.

Когато Младенов клеймеше с разни епитети Ценов, защото бил твърдял, че хуните са българи, че българите не са дошли от Волга и пр., ние отдавахме това на невъзпитаност и незнание. Но щом той държи своята неприязненост и след като призна принципа на Ценов, ние сме принудени да кажем, че той не се ръководи от истината, а от каприз и волно, умишлено, заблуждава хората. Наука ли е това?

Младенов каза за Милетич, че с неверните си твърдения неволно заблуждавал читателите си, та го посъветва да се поправи. А какво да кажем за Младенов, който волно заблуждава читателите си, като приписва на Ценов разни небивалици и по този начин осуетява разработването на един проблем, който е от жизнено значение за българския народ? Младенов е държавен чиновник. Може ли неговото началство да се опира на неговата добросъвестност? Може ли то да вярва на думите му? С този въпрос началството му все ще трябва да се занимае един ден. Думата професор значи „изповедник на истината“. Който няма това морално качество, не може да бъде професор.

10. Васил Златарски

Златарски се яви на историческата сцена с тезата, че българите са турци, които били дошли под водителството на Аспарух едва в 679 година откъм реките Волга и Дон, и основали българска държавица между Дунав и Балкана.

Основавайки се на Иречек и други, Златарски отхвърли моята кандидатура за доцент, защото съм твърдял, че хуните или скитите са българи. А когато Иречек, който в своята „История на българите“ учеше, че българите са чуди или фини, в „Geschichte der Serben“ напусна това гледище и прие моето, че българите са хуни. И обратно: Златарски измени „научните“ си схващания и в „История на първото българско царство“ (1918 г.) изостави опозицията си против българизма на хуните и каза, че мнимият основател на българската държава Аспарух бил дошъл начело на хуногундури в Мизия.

Но не само това. Той се отдели от старото схващане на Шафарик, Иречек и др. по отношение на старите селища на българите. Докато онези учеха, че българите първоначално са живеели покрай Уралските планини и реките Волга и Кама, Златарски постави Стара България на север от Кавказките планини, т.е. там, където според Прокоп едно време са живели хуните. Онези, които основаха българската държава, не бяха впрочем българи, защото българите водили името си от река Волга, а основателите на българската държава не дойдоха от Волга, а от Кавказките планини и не се казваха българи, а хуни. С това той напълно се отклони от Шафарик и Иречек и тръгна по пътя, който показа Ценов.

11. Географски преглед на „военните операции“

Хората сигурно са имали много лошо мнение за българите, ако те, след като се разбра, че на Балканския полуостров живее някакъв си български народ, тръгнаха по земното кълбо да търсят от кой див народ са произлезли тия според тях диви българи.

Алеко Константинов отишъл в Америка. За да стигне в Америка, той е минал през много държави и е видял много народи, обаче той не намерил никакво сродство на българите с някои от културните народи. Такова той намерил само с американските диваци. Нему е направило впечатление, че носията и обичаите на американските диваци имали сходство с тези на селяните от Софийско. Има значи нещо неславянско и неевропейско у българските селяни в Софийската околност. Той, изглежда, не знаеше, че в Софийско не е ставало никакво смесване между монголци и славяни, защото това смесване е станало в Североизточна България отвъд Стара планина.

Напускаме Америка и преминаваме в Европа.

Българите са от фински произход, казва Шафарик. Въз основа на това би трябвало да кажем, че праотечеството на българите се е намирало в днешна Финландия. Но понеже от това би излязло, че българите са хора, както и другите европейци, то Шафарик каза, че българите били фини, но тези фини са живели по Уралските планини.

Рьослер не се задоволи и с това. Виждайки по всяка вероятност, че днешните българи се „самоизяждат“, той „научно“ доказа, че българите са самоеди, които са живеели в Сибир, покрай Ледовития океан, източно от Уралските планини.

Покойният професор Иширков ми казваше веднъж, че той разговарял с един японец, който му казал, че в Сибир и Япония имало сума българи.

Фреен намерил в татарския град Болгар на р. Волга татарски, турски, арабски и арменски надписи, от което той прави заключение, че българите са турци. Защо той от тези надписи не извади заключение, че българите са татари или араби, или арменци, а са турци, не казва? Може би искаше с този свой чисто субективен извод да примири българския народ с турското владичество. Понеже турците или туркмените живееха в Централна Азия, то тук било сега праотечеството на българите.

Един български фолклорист е установил, че във фолклорно отношение имало еднаквост между българи и сиамци, които живеят по брега на Тихия океан.

Най-сетне и антрополозите си казаха думата върху народността на българите. Коперницки — краковски професор, намерил в Букурещ един череп на някой си Никола Насиу, който той обявил за български. След различни проучвания на този череп антрополозите стигнали до извода, че българите по черепната си форма са сродни с австралийските диваци, които в умствено отношение стоят по-долу от маймуните.

Като започнем от Америка и свършим с Австралия, няма диво племе, което да не е посочено като праотец на българите.

Ние успяхме да съкратим този простиращ се по цялото земно кълбо фронт. „Неприятелят“ се оттегли от Урал, от Сибир, от Австралия и Сиам, от татарска централна Азия и се спря на Кавказките планини. Доближи се впрочем до Европа. Ще видим дали ще може да запази и тази си позиция, понеже военните казват, че щом една армия постоянно се намира в отстъпление, тя губи духа си и най-сетне се предава. Нашият предварителен успех се състои и в това, че кавказката раса е най-красивата човешка раса.

Бележки

[1] Дринов, Съчинения I, 32.[2]

[2] Авторите и цифровите означения са преписани буквално от оригиналното първо издание на книгата. — Б.р.

[3] Шишманов, Сборник за народни умотворения, XVI и XVII, стр. 743–744.

[4] Nic. Gregoras, Bonnae, vol. I, 26.

[5] Учителски вестник, год. V, 1906–1907, бр. 16–17, стр. 262–265.

[6] Браилско периодично списание, кн. V-VI, статия „Хуни ли сме ние?“, стр. 210–230.

[7] Дринов, Съчинения III, стр. 202–203.

[8] Списание „Родна реч“, год. VII, 1934 г., кн. 3 и 4, стр. 114, 120, 123, 124.

[9] Младенов, „Geschichte der bulgarischen Sprache“, 1929, S. 16.