Серия
Лили Чудото (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hexe Lilli und das Geheimnis der Mumie, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 7 гласа)

Четвърта глава

Лили успя. Две седмици и половина по-късно, в неделя, тя седеше на леглото в стаята си. Беше късно през нощта.

Пред нея имаше малка кутийка с кърпичка вътре. Лили я сложи в една по-голяма кутия и издърпа съвсем предпазливо кърпичката, от която се изсипаха прах и пясък. Това беше безценен материал от времето на разкопките на професор Валтербах. Сега се нуждаеше само от заклинанието за магическия скок. Вече го знаеше наизуст. Ослуша се, навсякъде беше тихо. Изглежда мама и Леон бяха заспали.

Лили провери още веднъж екипировката, която беше сложила в една раница: фенерче, дълго въже, запалка, лепенки, шоколад, бележник, фотоапарат и, разбира се, плюшената й мишка. Тя й трябваше, за да може после да се пренесе отново в своето време. Освен това винаги й беше носила късмет. Лили затвори раницата и си пое дълбоко въздух. При това изсипа пясъка между пръстите си и измърмори заклинанието. Беше със затворени очи, но въпреки това усети, че започна да се издига…

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_lili_s_vyzhe.png

Много бързо се пренесе в Египет през миналия век. Какво ли я очакваше? Със сигурност нямаше да е обикновена разходка. Но тя на всяка цена искаше да разгадае тайната на мумията.

Изведнъж Лили усети ужасна жега около себе си. Пустинята! Малко по-късно се приземи леко. Беше пристигнала. Отвори очи, но беше много тъмно и влажно. Как така? Не беше очаквала такова нещо.

— Ех, поне да си бях взела един пуловер! — измърмори Лили. Обаче кой можеше да очаква, че в пустинята ще е студено? Лили изрови фенерчето от раницата си. Включи го и се ужаси до смърт. Точно пред нея имаше нещо… някаква физиономия! Тя веднага изгаси светлината и лицето изчезна. Лили си пое дълбоко въздух. Какво беше това? Какво беше това лице? Трябваше отново да пусне фенерчето. То бавно освети камъните и отломките, които се намираха на пода, но малко по-нагоре… то отново беше там. Имаше заплашителен поглед и отровнозелени очи. Обаче този път Лили не се уплаши, защото видя, че лицето беше от мозайка, която беше на стената на два или три метра от нея. Преди да продължи да оглежда навсякъде, тя настрои фенерчето така, че да пръска светлина по-надалече и да може да има по-добра видимост.

Лили влезе в коридор, който водеше право напред и сякаш беше безкраен, защото светлината на фенерчето не отразяваше нито стена, нито някакъв завой. Обаче се оказа, че беше препречен от натрупани един върху друг камъни. Само отгоре, почти до тавана, имаше малък процеп. Може би оттам можеше да се продължи по-нататък. Коридорът беше около четири метра широк и сигурно шест метра висок. Лили направи няколко крачки. Да, вече знаеше, че е попаднала на правилното място, защото картините, които я гледаха зловещо от стените, когато фенерчето ги осветяваше, бяха същите като в книгата за фараоните. Освен това в коридора имаше и отломки.

Професорът беше писал за тях в дневника си. Тя не само беше попаднала в точното време, но и на точното място. Изведнъж Лили се спря и се ослуша. Беше чула нещо. Загаси фенерчето и седна на един камък. Ето още веднъж, може би шумът идваше отнякъде много далече.

Кого ли можеше да срещне тук…

Не и професора, или? Не, в никакъв случай! Иначе той би я споменал в дневника си. А какво щеше да стане, ако наистина го срещнеше? Щеше ли той тогава да напише друг дневник? При тази мисъл Лили я заболя главата. Не, това там не можеше да е професорът. Беше логично. От друга страна — имаше ли изобщо нещо логично при едно такова пътуване във времето? Както и да е, Лили беше решила да не се показва пред професор Валтербах.

Ето! Отново се чу нещо. Този път май дойде от другата страна на препречения коридор? Лили не беше сигурна, но после го чу още веднъж. Да, зад купчината камъни имаше някой.

Лили включи фенерчето си и се покатери по отломките. Ръката й трепереше и светлината започна да танцува по камъните. Не успя да открие нищо подозрително.

Едва сега й стана ясно, че изобщо не знаеше какво щеше да прави, ако ненадейно видеше мумията. Тя може би се беше скрила и я дебнеше, за да я отведе в царството на мъртвите. Лили почувства как при тази мисъл я полазиха хладни тръпки по вече и без това замръзналото й тяло. Тя стисна фенерчето с двете си ръце, защото светлината продължаваше да танцува насам-натам.

— Глупости! — окуражи се тя. — Мумиите са мъртви! Без сърце и дробове. Нямат и кръв във вените си, напълно са изсъхнали.

Гласът й отекна, пръстта заскърца под краката й, а лицата по стените май започнаха да й се присмиват. Не беше чудно, че Лили се почувства ужасно, така все едно беше окована. В стария Египет не е ли имало все пак неща, които ние хората сме виждали само в сънищата си?

Лили забави ход. Тя не можеше дори да преглътне, толкова пресъхнало беше гърлото й. По челото й имаше пот от страх и напрежение.

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_fenerche.png

Сега вече беше до купчината камъни. Краката й трепереха и се огъваха като че ли бяха от гума. Сърцето й биеше лудо до пръсване.

— Ехо, има ли някой там? — попита Лили и се изкашля, защото гласът й изведнъж беше станал доста дрезгав. Кашлицата й отекна по коридора все едно беше гръмотевица.

— Тук има ли изобщо нещо, което да не вдъхва страх? Нищо чудно, че хората на професор Валтербах са избягали. Добре беше да чуеш собствения си глас. Лили отново се окуражи. Тя извади мишката от раницата си и я стисна в лявата си ръка. Щом не се беше получило нищо, щеше да е най-добре да се върне отново вкъщи. Обаче дали това щеше да стане достатъчно бързо? Не, сега беше тук и непременно искаше да разбере какво става.

С фенерчето в ръка тя започна да се изкачва по планината от камъни. Ето, отново се чу шум от другата страна на насипа. Лили се стресна.

— Не спирай! — заповяда си тя и продължи напред.

Трябваше да стигне до процепа. Сега съвсем ясно чу стъпки. Обаче се налагаше да продължи, без да се замисля! Ето, отново стъпки и едно такова скърцане и драскане. Нямаше съмнение, то идваше зад гърба й. Някой се катереше след нея!

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_kamyni.png

Лили застана неподвижно и не посмя да се огледа. Очакваше всеки момент някой да я хване за гърлото. Съвсем предпазливо сложи плюшеното мишле до сърцето си и започна да произнася заклинанието за магическия скок.

Изведнъж се отказа и обърна глава назад. Направи го много бавно. Искаше й се поне да се види с мумията лице в лице.

Обаче нямаше нищо. Там нямаше никой. Само няколко камъка, които се свлякоха надолу по насипа. Най-вероятно тя ги беше съборила.

— Ох — въздъхна облекчено Лили.

После си пое дълбоко въздух и продължи да се изкачва. Отново се чу шум. Той обаче не беше от падащи камъни. Това определено бяха стъпки. Стъпки от другата страна на насипа. Сърцето на Лили отново заби лудо и тя отново трябваше да се окуражава. Само още метър и щеше да погледне през процепа.

Само че започна да става толкова стръмно, че трябваше да се държи здраво за камъните. И малко преди целта й се случи още едно нещастие: плюшената играчка се изплъзна от ръката й и полетя надолу. Тя я освети с фенерчето, за да не я изгуби от очи. Мишлето изведнъж се спря в един камък и спокойно остана да си лежи в една вдлъбнатина в земята.

— Чао! Скоро ще дойда да те взема — прошепна Лили и помаха с ръка на плюшената мишка. След това се изкачи до отвора. Захапа фенерчето с уста, за да може да освободи ръцете си и да разшири дупката. Тя започна да копае с голи ръце и когато махна един голям колкото футболна топка камък, вече можеше да се провре до кръста през процепа, за да огледа коридора.

Лили видя един великолепен коридор с чудесни стенописи. Тук всичко беше чисто, като полирано. Нямаше отломки и мръсотия, но също и никаква мумия надлъж и шир. Лили не можеше да се нагледа. Страхът й се беше изпарил. Щом този коридор беше толкова хубав, какво ли щеше да е в гробницата?

Ама какво беше това? Там не помръдна ли нещо? Лили примигна с очи. Едва сега забеляза, че фенерчето й вече не светеше толкова силно. Може би батериите се бяха изтощили? На около сто метра имаше някаква фигура. Бяла фигура! Лили напрегна очи, за да види по-добре, но светлината на фенерчето отслабваше все повече и то точно сега! Изведнъж онова зловещо нещо се появи отново. Можеше да се види само сянката му. Лили поиска да извика, да направи нещо, но нямаше глас. Обзета от паника, тя изгаси фенерчето. Просто така, все едно по този начин щеше да изчезне и странната фигура. Глупости! Трябваше отново да включи фенерчето. Обаче какъв ужас. Батериите се бяха заредили малко и беше станало по-светло. И какво видя Лили? Мумията! Тя се приближаваше много бързо, но не тичаше, а се носеше във въздуха. Какво можеше да направи сега? След секунди, които й се сториха цяла вечност, Лили успя да събере мислите си. Магическият скок! Трябваше да се върне! Незабавно! Започна да рови в раницата си, но се сети, че плюшената й мишка я нямаше там! Проклятие! Как можа да е толкова лекомислена и да се придвижи толкова далече без мишлето?

Лили се спусна светкавично по каменния насип. За малко щеше да си изпусне фенерчето. Само това липсваше! Как щеше да намери плюшената си играчка без него? Ето я! Тя я вдигна от земята и я притисна до сърцето си, което биеше лудо. Тогава се осмели да погледне нагоре. Там обаче нямаше нищо, никаква мумия, която да се мъчи да си провре главата през процепа. За да щади батериите на фенерчето, Лили го загаси и се ослуша. Навсякъде беше тихо. Тя се опита да подреди мислите си и да си спомни какво точно беше видяла. Наистина ли това беше мумия? Силуетът приличаше повече на призрак или по-точно на призрак от лош филм на ужасите. Само че каква работа имаше призрак в стара египетска гробница? Странно! Това, което Лили беше видяла не приличаше на мумия, нито на сфинкс или някаква друга митична фигура. Може би това беше някой, който си беше наметнал бяла кърпа. Колкото повече Лили мислеше за това, толкова по-вероятно й се струваше зад камарата от камъни да няма нищо противоестествено. Най-вероятно някой искаше да я уплаши, за да я изгони. Това щеше да съвпадне с написаното в дневника. Нали професорът и екипът му бяха имали същия горчив опит?

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_lili_izplashena.png

Лили целуна мишлето си и каза решително:

— Този път ще дойдеш с мен. За всеки случай! — Тя го прибра в джоба на панталона си и започна да се изкачва. — Почакай! — каза тя на себе си. — Ще те пипна.

Когато стигна горе, светна за малко с фенерчето и установи, че силуетът го нямаше.

Сега или никога! Лили се промъкна с мъка през тесния процеп. От другата страна камъните бяха толкова стръмни, че тя седна и се спусна надолу. Когато стигна пода, започна да се ослушва. Все още не се чуваше нищо.

— Тогава аз ще дойда при теб — каза Лили и тръгна смело напред, стискайки мишлето в джоба си. На всеки няколко метра пускаше фенерчето, като се опитваше да щади батериите.

И изведнъж я видя — бялата фигура, стоеше непосредствено пред нея. Обаче какво беше това?

Тя побягна панически. Май се страхуваше повече от Лили, отколкото Лили от нея.

Лили я подгони, защото сега я беше видяла съвсем ясно.

Каква ти мумия! Под белия чаршаф се подаваха боси крака, краката на дете. Фигурата се скри в един страничен коридор, но Лили беше плътно по петите й и я хвана.

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_bjagashtija_ahmed.png

Беше момче, не много по-голямо от нея и трепереше като лист от страх.

— Ти трябва да си Ахмед! — каза Лили, защото веднага й стана ясно, кой стоеше пред нея.

А той я засипа с въпроси:

— Откъде знаеш името ми? Коя си ти? Откъде идваш? Какво правиш тук? Каква е тази светлина, която носиш? Да не са те изпратили боговете?

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_lili_i_ahmed.png

— Разреши ми въпросите да задавам аз! — каза Лили. Така поне нямаше да обърка нищо, помисли си тя. — Къде е професор Валтербах?

— Той замина преди много време, за да донесе пари. Натовари мен и баща ми със задачата да се грижим за вещите му, докато го няма. Обаче баща ми се разболя, затова съм сам тук.

Момчето запали една газена лампа и Лили веднага видя наблизо подредените на купчина инструменти на професора. Дневникът също беше там.

— От колко време го няма?

— Точно четири месеца. Знам с точност, защото баща ми има рожден ден вдругиден и професорът ни беше обещал да се върне дотогава. Обаче май няма да удържи на обещанието си.

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_lili_se_kateri.png

Лили много бързо успя да пресметне, че професорът щеше да се появи много скоро. Някакъв силен шум зад гърба й я откъсна от размишленията й.

— Това е той!

— Не, не — отвърна Ахмед. — Само ако беше така! Това са крадци на гробници. Тези хора направиха живота ни черен още от самото начало. Веднага щом професорът си тръгна, те продължиха с пъкленото си дело. Сега дори не е нужно да се крият, тези предатели и саботьори! Предвожда ги служителят от Кайро. Какъв срам! Ех, само ако професорът си дойдеше най-накрая! До този момент ми се удаваше да ги залъгвам, но вече не знам какво да правя. Използвах техните методи, изплаших ги точно както и теб. Всеки път успявах да ги ужася и някои от тях избягаха. Но мисля, че вече съм разкрит. Не приличам на мумия…

Изведнъж децата чуха как тунелът започна да се руши. Очевидно крадците напредваха.

— Биха ли се изплашили от мумия? — поиска да знае Лили.

— Да, от истинска мумия — каза Ахмед и се ухили. — Нищо друго на света не би ги уплашило така. Само че тези мумии ги има само в митовете.

— И в гробниците. Там трябва да има мумия. Ти намери ли гробницата?

— Да, даже вече бях вътре, но не съм пипал нищо — каза момчето. — Аз само помолих мумията да стане от саркофага си и да размаже крадците, които искат да откраднат златото й.

— Заведи ме там! — заповяда Лили.

Тя взе две лопати и след малко двамата стояха пред каменния саркофаг. Лили се разпореди:

— Хайде сложи двете лопати като лост под капака! С дружни сили трябва да успеем!

И наистина, сантиметър по сантиметър капакът се премести, докато пролуката стана толкова голяма, че да могат да извадят мумията. Тя беше учудващо лека. После всичко стана много бързо. Двете деца тръгнаха с нея срещу приближаващите се крадци.

— Скрий се тук! — прошепна Лили на момчето. А тя самата излезе от страничния коридор, като носеше мумията пред себе си.

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_lili_izliza.png

Малко по-късно в коридора се чуха виковете на около двадесетина мъже.

— Мумия! Там, вижте! Тя се движи. Спасявайте се!

Повечето от мъжете си плюха на петите, но някои се осмелиха да се придвижат напред, за да огледат мумията.

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_lili_i_mumija.png

— Тази мумия не е жива! — извика един от тях. — Искат да ни излъжат!

На Лили не й остана много време за размисъл. Тя взе фенерчето и… фотоапарата със светкавицата. Той светна: един път, два пъти. Мъжете бяха заслепени от това нещо, което виждаха за първи път. А сега трябваше бързо да освети мумията с фенерчето. Попадение! Беше постигнала целта си!

— Мумията, тя свети! Тя изпрати към нас лъч. Богът на слънцето ще ни прокълне!

Крадците се обърнаха и побягнаха.

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_prizrak.png

Когато се появи Ахмед и поиска да разбере какво точно беше направила Лили, тя каза кратко:

— Просто ги прогоних!

— Просто ги прогони! — повтори момчето впечатлено. — Коя си ти и откъде идваш?

Лили се замисли и изведнъж й хрумна някакво обяснение, което нямаше да прозвучи съмнително:

— Професорът ме изпрати. Той ми каза да те отменя, за да можеш да подготвиш рождения ден на баща ти. Професор Валтербах скоро ще е тук.

— Това означава, че аз наистина мога да си тръгна?

Лили кимна.

Ахмед се усмихна облекчено и веднага се отправи към дома при болния си баща.

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_lili_i_ahmed_se_smejat.png

— Поздрави професора от мен — извика той на Лили.

— Разбира се, че ще го направя — каза тя и миг след това беше вече сама. Едва сега щеше да има възможност да огледа мумията на спокойствие. Беше я видяла вече на изложбата в музея, но тук на светлината на газената лампа беше съвсем друго.

Обаче какво беше това? Чуха се гласове. Те идваха от един малък страничен коридор. Дали крадците не се връщаха? Лили взе мумията и се скри зад нея. Гласовете приближаваха. Тя много се изненада: това наистина бяха няколко мъже, но те не носеха тюрбани. Разбира се — професорът и хората му. Лили не знаеше да плаче ли или да се смее. Сега вече не можеше да върне незабелязано мумията в гробницата. Щеше да се натъкне на археолозите. Ужас! Или пък не?

Лили внимателно остави мумията на земята и взе плюшената си мишка. После загаси газената лампа, постави я до мумията и измърмори заклинанието за магическия скок.

Когато малко след това се озова в детската си стая, й стана смешно. Сега само тя знаеше, защо изследователите са намерили мумията извън саркофага. Само тя знаеше тайната. Жалко, че не можеше да я сподели с никого.