Серия
Лили Чудото (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hexe Lilli und das Geheimnis der Mumie, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 7 гласа)

Трета глава

Децата седнаха колкото се може по-близо до г-н Дулехус и заслушаха с интерес. Той се изкашля и продължи да чете от дневника:

Четвъртък

Днес беше много тежък ден. Този следобед най-накрая се осмелихме да влезем в тунела. Сутринта това не беше възможно, понеже установихме, че всички лампи бяха останали без газ. Така че трябваше да набавим газ. Докато пиша това, аз самият още не мога да повярвам! В началото се движехме добре. След около двеста и петдесет крачки коридорът се раздели на две (по-късно ще го измеря с точност). Ние се опитахме да се придвижим и в двете посоки, но както отляво, така и отдясно, коридорът беше затрупан от тежки отломки. Когато бяхме напреднали и в двете посоки с около петнадесет крачки, аз реших да концентрираме усилията си само върху левия тунел. С обединени усилия се придвижихме още двадесет крачки. Изведнъж моите хора започнаха да чуват някакво чукане. Спряхме работа и започнахме да се ослушваме. Наистина отнякъде идваше някакъв шум. Аз обаче реших, че това е ехото от нашето тропане и чукане. Обаче хората на пустинята имаха тяхна теория за това… Те все пак са суеверни. Напълно изтощени, ние прекъснахме работа и с настъпването на нощта се върнахме в лагера (не мога да кажа точното време, защото часовникът ми е у чиновника от Кайро).

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_vytre_v_kulata.png

Аз вече не спя в палатката си, а пред входа на изкопа, където в момента пиша тези редове. Въпреки всичките неприятности съм щастлив, защото съм сигурен, че тунелите водят към подземен гроб. Това, което не мога да разгадая е откъде се взеха тези отломки във вътрешността на коридорите? Много е невероятно това да са препятствия. Прекалено странно са разположени, за да са нещо такова. Странно!

Петък

Отново ден с много лоши изненади. Вчера бях сто процента убеден, че сме се придвижили с повече от двадесет стъпки на запад. Днес разбрахме, че са само седемнадесет. Как съм могъл така да се заблудя вчера? Може би се дължи на изтощението ми? Лека-полека започвам да се съмнявам дали не съм загубил разсъдъка си.

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_karta.png

Продължихме да си пробиваме път напред и се натъкнахме на нещо като врата. Каква радост! Дали това не беше гробницата? С големи усилия разрушихме вратата. Обаче зад нея имаше още един коридор, който също се разклоняваше в няколко посоки. Обаче тук подът и стените бяха много равни, навсякъде имаше добре издялани камъни и никакви отломки, които да затрудняват предвижването ни напред. Разделихме се на две групи. Лесно се ходеше. Изведнъж се чу писък, идващ откъм страната на другата група. Ние веднага отидохме натам. Пред очите ни се откри ужасяваща гледка. Двама от хората ми бяха станали жертва на смъртоносен капан. Някаква малка плоскост трябва да беше задействала този коварен механизъм. Заедно с отварянето на капана, от един страничен процеп се беше изсипал пясък, който беше повлякъл мъжете в бездната. Там имаше забити плътно един до друг подострени колове, цяла гора от копия. Единият от мъжете беше прободен. За щастие не в стомаха, а само в долната част на крака. Той веднага беше изпаднал в несвяст. Това беше добре, защото не разбра как извадихме кола. Сега има голяма дупка в крака. Все пак важното е, че е жив. Като по чудо другият помощник беше минал някак си покрай копията и само беше затрупан от пясъка. Успяхме да го освободим бързо.

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_kapan.png

Веднага имаше и друга изненада. Когато отворихме кутията с провизиите ни, за да се подкрепим, намерихме само жаби! Дузини, стотици! Накъдето и да погледнеш, жаби! Отвратително! Вече не ни се ядеше. Нервите ни бяха опънати до крайност. Мъжете избягаха навън като обезумели. А някои дори направо се прибраха вкъщи и вече не се завърнаха. Положението е отчайващо! Аз поисках веднага да разпитам готвача и човека, отговорен за провизиите. Това можеше да е единствено и само саботаж! Обаче от готвача нямаше и следа. Дори си беше взел тенджерите и тиганите! Този негодник сигурно е организирал всичко много отдавна. Всички се бяха наговорили срещу мен.

Не, не всички. Двама души все още са ми верни. Едно момче на име Ахмед и възрастният му баща. Обаче какво мога да направя само с тяхна помощ? А като капак на всичко, с настъпването на нощта дойде и третата изненада — отново се появи наблюдателят от Кайро, за да ми напомни, че ми остават само три дни. За да придаде тежест на предупреждението си, беше довел и полицаи. Въоръжени мъже, които застанаха пред входа на разкопките. С какво съм заслужил това?

Събота

Днес всичко свърши окончателно. Чиновникът ме предупреди, че в събота и неделя няма да мога да копая. Яростта и отчаянието ми нямат граници. Остана ми само понеделник. Обаче какво ще мога да направя за един ден? А съм толкова близо до целта…

Сега трябва да концентрирам усилията си в това, да прибера всичко на сигурно място. Бащата и момчето ми предложиха помощта си. Още във вторник ще си тръгна за Германия. Сигурен съм, че там ще намеря пари, за да продължа с разкопките. Готов съм на всичко, дори и да продам душата си…“

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_zatvoren_dnevnik.png

Г-н Дулехус затвори книгата.

— Какво става по-нататък? Свърши ли книгата? — развикаха се децата.

— Да, записките в дневника наистина свършват тук, но историята продължава. Иначе нямаше да разполагаме с експонатите за тази изложба — отвърна г-н Дулехус и потупа с ръка дневника на професор Валтербах. — Ще го разкажа накратко — продължи той. — Един музей в Берлин дал пари на професора и само три месеца по-късно той се завърнал при разкопките с малък екип от хора. Това е доста кратко време, като се замисли човек колко трудно се е пътувало навремето. Малко след това успели да влязат в гробницата. И имали невероятен късмет, защото тя все още не била ограбена. Въпреки това там имало толкова много загадки, които и до днес не са разкрити. Ето, погледнете сами…

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_sykrovishte.png

Г-н Дулехус заведе децата в залата с истинските експонати. Те бяха заслепени от ярката дневна светлина и им трябваше известно време, докато обхванат с поглед всичките египетски съкровища. Г-н Дулехус ги остави да разглеждат на спокойствие — статуи, бижута и странни предмети, които са били сътворени преди три хиляди години в стария Египет.

И накрая мумията. Тя лежеше в стъклен сандък до каменния си саркофаг. Климатикът тихо бръмчеше.

Децата бяха впечатлени. Почти не говореха, или пък си шепнеха нещо. Г-н Дулехус прекъсна мълчанието:

— Преди да ви оставя да си отидете вкъщи, искам да ви разкажа за тайната на мумията. Когато професор Валтербах и екипът му най-накрая влезли в гробницата, видели, че нищо не било откраднато, но саркофагът бил отворен. Някой може би е бил преди тях в гробницата…

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_lili_i_dulehus.png

— Разбира се! — извика един от учениците. — Това са били хората, които се организирали саботажа. Те само са чакали професорът да си тръгне и…

— Обаче със сигурност са щели да ограбят гроба! — отвърна замислено г-н Янус.

— И ние така мислим — каза г-н Дулехус. — Ясно е, че това не са били крадци. От гробницата наистина не е липсвало нищо. Нямало кражби. Много е загадъчно!

— А този служител от Кайро? — попита учителката на Лили. — Такъв човек не би откраднал…

— Не съм толкова сигурен.

— Аз също — извика Лили. — Г-н Дулехус има право.

— Да, всичко е много странно — отвърна той. — Най-вече това с мумията.

— Защо, какво не й е наред? — попитаха децата.

— С мумията май всичко е наред. Ние я изследвахме много прецизно, но…

— Недейте да ни държите в напрежение! — извика Лили.

— Ами мумията не е била на мястото си, това значи, че не е била в този каменен саркофаг. Първо изследователите са мислели, че няма мумия. После обаче я намерили. Доста далече от гробницата, в един малък страничен коридор. До нея е имало лампа, все едно се е разхождала. Археолозите били озадачени. Не знаели какво да мислят.

— Мумията е била жива! — извика един от съучениците на Лили. — Погребали са я жива и тя се е опитала да избяга от гробницата.

— И тогава е умряла от глад — каза Мона и погледна със съжаление изсъхналото тяло на мумията.

— А как е успяла сама да помръдне този тежък капак на саркофага? — попита Лили и посочи стъкления сандък.

— Може би в гробницата е имало още някой с нея — каза г-жа Грах. — Например някой слуга. Сигурно е имало такава традиция.

— Не — каза г-н Дулехус и поклати замислено глава. — Никой друг не е бил намерен. Няма ни най-малка следа от друг човек.

— Тогава мумията наистина е била жива — обади се Лили.

— Според нас това е напълно невъзможно — отвърна г-н Дулехус. — Ние я изследвахме напълно и единственото, което може да се каже за нея е, че е мъртва!

— Днес да, но не и преди хиляди години — каза едно от децата.

— Не, невъзможно е. Мумията няма сърце, а също и дробове. Те са тук, в този малък съд.

— О, колко е отвратително! — прошепна Мона на Лили.

— Това е напълно нормално при мумиите — отвърна Лили много хладнокръвно.

— Кой знае какви магии са имали египтяните — каза Ларс. — Веднъж гледах нещо такова по телевизията. Там показаха как някой може да живее без сърце.

— Но това тук не е филм — отвърна г-жа Грах. — Това е действителност.

— Във всеки случай е много загадъчно — намеси се г-н Янус и сбърчи чело.

— Нали и аз това казах — усмихна се г-н Дулехус. — Сега виждате ли, че не преувеличих в началото. Тази мумия е забулена в тайни, дори и за нас специалистите. Така, времето ни обаче свърши. Отвън вече ме чака другият клас. Ако ви е харесало при нас в музея, елате да ни посетите следобед с родителите си. Винаги сте добре дошли! И кой знае, може пък да разгадаете тайната на мумията. Обаче ако това се случи, непременно трябва да ми кажете.

Децата започнаха да ръкопляскат и г-н Дулехус се сбогува с тях.

По пътя за вкъщи учениците продължиха да спорят как мумията е успяла да се освободи от саркофага си и дали е можела да живее без сърце.

lili_chudoto_i_tajnata_na_mumijata_lili_misli.png

Лили обаче беше най-впечатлена от загадката. Непременно искаше да я разгадае. Тя размишляваше и размишляваше. И тогава изведнъж взе решение. Щеше да направи пътешествие във времето. Със заклинанието от магическата й книга това нямаше да е проблем. Беше го правила често. Единствената пречка беше, че й трябваше предмет от времето, в което искаше да се пренесе. Така че трябваше да отиде още веднъж в музея. Обаче как щеше да вземе нещо от там? Със сигурност нямаше да й подарят или дадат нещо назаем. А да открадне? В никакъв случай! Първо на първо тя никога нямаше да открадне, и второ това беше напълно невъзможно, защото скъпоценните експонати се охраняваха чрез аларма. Изведнъж на Лили й хрумна една идея. Тя се концентрира и се опита да си спомни. Да, това беше! Някои от експонатите в изкуствено направения тунел бяха оригинали. Може би на някоя от лопатите щеше да има полепнала пръст от онова време. Нея Лили щеше да си я вземе без проблем. А и тя щеше да е напълно достатъчна. Точно така щеше да направи. Още следващата събота или неделя щеше отново да посети музея, за да го поизчисти — в истинския смисъл на думата — от някои ненужни неща. Ако мама не пожелаеше да я заведе, щеше да отиде сама.