Книстер
Лили Чудото и тайната на мумията (2)

Първа глава

Леон си беше счупил ръката. Мама трябваше да отиде с него в болницата. Сега той беше в стаята на Лили и й разказваше всичко. При това непрекъснато почукваше по гипса си.

— Снимката беше страхотна. Като скелета на мъртвец.

— Искаш да кажеш като на Скелетор, ужасяващия мъж — каза Лили и подсвирна. Беше й мъчно за Леон и гипсираната му ръка.

— Той има предвид рентгеновата снимка! — извика мама от кухнята. — Нали първо му снимаха ръката на рентген!

— Целия скелет — обясни Леон. Той все още беше много впечатлен.

— Докторът ни показа рентгеновата снимка — каза мама. Тя беше застанала на вратата и държеше тенджера. — Обаче колкото и да се взирахме, не видяхме нищо необичайно. Докторът беше на мнение, че ръката просто е пукната!

— Той не каза това! — възрази Леон. — Думите му бяха: „Не толкоз чак счупен.“

— Да, той не говореше много добре немски, защото е египтянин. Дошъл е в Германия, за да учи.

— Обаче много добре превърза ръката ми! — каза Леон.

— Сигурна съм, че се справя добре не само с гипсовите превръзки, защото иначе нямаше да работи в болница! — каза мама и се усмихна, а след това отиде отново в кухнята.

Лили беше радостна, че Леон вече не го болеше ръката. Затова реши, че може да се пошегува малко с него. Това щеше да го разведри, а и на нея й доставяше голямо удоволствие.

— Имал си късмет, че си попаднал на египтянин — каза тя. — Те са световни шампиони в превързването. Преди хиляди години са увивали мумиите си. Може би твоят лекар също го е правил.

Леон не можа да отговори. Само опули очи.

Това се хареса на Лили. Тя потупа гипсираната му ръка и каза:

— Прилича на превръзките на мумиите. Добра работа!

— Не си прави шега с това! — извика мама от кухнята. — Мумиите са умрели хора! Те биват увивани, едва когато умрат.

— Умрели? — попита Леон с тих глас.

Лили кимна. И понеже знаеше, че мама невинаги е съгласна с това, което тя разказваше на брат си, прошепна:

— Ако бях на твое място, никога нямаше да си сваля гипса. Защото така ръката ти никога няма да се разложи. Дори и години след като си умрял.

— Ръката ми да се разложи?

— Всъщност да. Обаче не и твоята, защото ти си попаднал на истински специалист по мумиите.

— Да, но… — Леон не разбираше думите на сестра си. — Ръката ми не е…

— Мамо, това е вярно, нали? — провикна се Лили. — Понеже мумиите са много добре увити, те не могат да се разложат и се запазват с хилядолетия.

— Така е — отвърна мама. Тя нямаше ни най-малка представа какво беше разказала Лили на Леон.

Той се стъписа:

— Значи…

— Шшт! Не говори толкова високо — прекъсна го Лили шепнейки.

— За мумифицирането е вредно да се говори високо. Най-вече първите няколко дни.

— Това означава ли — попита Леон шепнешком, — че ръката ми е станала безсмъртна?

— Да, но само докато е превързана — потвърди сестра му.

— И ако сега падна през прозореца или ме смачка кола, ръката ми ще оцелее?

— Бих казала да — отвърна Лили и прокара ръка по гипса на Леон.

— За теб ще е лошо, но ръката ти ще е късметлийка. В твоя случай ще е добре, ако я отрежеш и я научиш да говори.

Леон дръпна уплашено ръката си.

— Почакай… — каза Лили и извади една книга от етажерката си. Заглавието беше „Тайните на фараоните“. Лили я прелисти, докато намери главата за мумиите. Тя показа на Леон снимка на изцяло увита в бинтове мумия.

— Напълно е опакован — каза Леон с учудване.

Лили кимна.

— Да, не са го бинтовали, защото си е счупил всички кости?

— Най-вероятно е попаднал под някой валяк, или го е нападнала староегипетска стоножка.

— Горкият.

— Все пак е имал късмет. Като са го мумифицирали са му спасили живота. Той все още е жив.

— Това вярно ли е? — Леон май не вярваше много на Лили.

— Той дори е изложен в музея — обясни момичето. — Всеки може да го види.

— Къде?

— В музея в Кайро.

— Наистина ли?

— Е, със сигурност не мирише много добре.

— Невероятно! — Леон се втурна в кухнята при мама. — Вярно ли е, че в музея има истински мумии? — попита той.

— Да, четох го във вестника. Ще има специална изложба с находки от пирамидите и подземни гробници.

— И мумиите са живи, въпреки че ги е прегазил валяк?

Мама веднага се досети кой му беше казал тази лъжа. Това можеше да бъде само и единствено Лили.

— Лили! — извика тя укорително.

Лили обаче не чу нищо. Тя се беше задълбочила в книгата. Това, което беше написано за стария Египет, беше много интересно, направо да те побият тръпки.

— Лили! — извика мама още веднъж.

Едва сега тя я чу и отиде в кухнята. Когато видя Леон да седи на коленете на мама, веднага й стана ясно какви проблеми щеше да има.

— Какво? — попита тя непринудено.

— Какви са тези приказки за живи мумии? — каза мама. — Може ли да ни обясниш?

Лили се замисли за момент и каза:

— Ами мумиите биват първо балсамирани и после увити в бинтове, за да могат да живеят и след смъртта.

— Е, това не е точно така — отвърна мама и се намръщи.

— Напротив, така е — защити се Лили. — Старите египтяни са вярвали в това. Те дори са оставяли храна на мъртвите, за да имат какво да ядат. Всичко това е написано в книгата, която ми подари баба. Можеш да прочетеш, ако искаш.

— Заравяли са ги живи? — попита Леон, изгубил ума и дума.

— Не, мъртвите не… Те са били вече мъртви. Въпреки че… — Лили започна да размишлява. — Въпреки че някои са били зазиждани живи в пирамидите, а именно робите и главните строители. Били са затваряни с мумиите на фараоните, за да отнесат в гроба тайната на пирамидата. Така не са можели да издадат нищо на крадците на гробове.

— Каква тайна? — попита Леон.

— Тайната, къде точно се намира мумията в пирамидата.

Леон все още не разбираше нищо.

— Мисля, че не трябва да говорим повече за това — каза мама.

Обаче Леон беше неудържим. Той искаше да знае всичко за египтяните, фараоните, мумиите, гробовете и пирамидите. Мама направи физиономия, но Леон не преставаше да задава въпроси. Той искаше на всяка цена да отиде при мумиите. Едва сега Лили разбра за специалната изложба в музея, който беше съвсем наблизо. Тя също искаше да я види.

— О, да! — извика тя. — Нека да отидем!

Мама се колебаеше. Тя не искаше да обещава нищо.

— Може би ще ви заведат от училище — каза тя. — Ще говоря с учителката ти. Какво ще кажете сега да отидем да ядем сладолед? Леон наистина го заслужава, защото беше толкова смел в болницата.

Леон веднага се съгласи, а и Лили нямаше нищо против, въпреки че веднага беше отгатнала, че мама само се опитваше да смени темата. Обаче да ядеш сладолед не беше лошо, а и книгата й можеше да почака. Нали и без това беше на етажерката.

Леон бързо забрави за мумиите, поне докато в сладкарницата Лили не промърмори:

— Сладоледът е супер. Толкова е студен, направо леденостуден. Точно както и мумиите в гробовете им.

Строгият поглед на мама я накара да млъкне. Лили забеляза, че тя беше на крачка от това да се ядоса. За щастие вниманието на Леон веднага беше отклонено, защото мама му подари хартиеното чадърче, което беше забито в мелбата й и той започна да си играе с него.

Веднага щом се прибраха, Лили отново се зачете в книгата си. Тя огледа снимките на мумиите и установи, че мъртъвците са били разрязвани, за да им бъде взето сърцето, а също белия и черния дроб. Тези органи са били съхранявани в специални глинени съдове. Лили прелисти бързо, защото всичко това й се видя много гнусно. На следващата страница мумиите бяха вече изсушени, балсамирани и увити. След това ги слагали в тежки каменни саркофази, върху които поставяли скъпоценни златни маски. До тях имало по-малък съд за сърцето и дробовете.

Лили продължи да разлиства и си избра главата за пирамидите и гробниците. Това не беше чак толкова ужасяващо, но също беше много интересно. Някои от пирамидите са на повече от четири хиляди години, прочете тя, и при това огромни, високи над сто метра. Беше необяснимо как египтяните са успели да натрупат милиони огромни камъни и то без помощта на кранове и модерна техника. Строителите е трябвало да правят тайни планове, на които е било обозначено местонахождението на гробницата. Входът към нея е бил старателно зазиждан. За да бъдат затруднени крадците са се правили лабиринти от коридори без изход, както и капани и всякакви други механизми, които са били смъртоносни.

— За какво са служели тези неща? — попита Леон.

Лили се стресна. Тя не беше забелязала, че брат й се беше промъкнал в стаята и гледаше през рамото й какво прави.

— Това са пирамиди — каза тя. — Огромни гробове. Гробове за фараоните. Това са били особено богати и властни царе.

— Толкова високи ли са били, че да се нуждаят от тези огромни постройки?

— Не, не са били високи, но богатството им е било голямо. Те са го взимали със себе си в гроба за дългото им пътуване след смъртта.

Леон отново изгледа Лили с недоумение, но не каза нищо. Той искаше да чуе повече неща за тези египтяни и странните им обичаи.

— Какво е това? — попита той и посочи една скица, която изглеждаше като таен коридор във вътрешността на пирамидата.

— Фалшив коридор, който е трябвало да заблуди крадците. Ако минели случайно по него докато търсят гробницата със съкровищата, е трябвало да прекосят тази каменна плоскост, за която е бил завързан дървен клин. Когато някой стъпел на плоскостта, клинът отскачал.

— И?

— Как така и? Ти стоиш в коридора и отгоре пада този камък, точно върху теб. А ти ме питаш какво става?

— Най-вероятно кайма.

— Най-малкото. — Лили прелисти страницата и показа една снимка, на която хора с модерни лампи осветяваха вътрешността на гробницата.

— Виж, това са изследователи на пирамиди. Те са успели да влязат в гробницата. Обаче крадците май са ги изпреварили, защото съкровищата ги няма, ограбени са. В някои от пирамидите са намерени дори скелети на обирджии. Те не са успели да стигнат до гробницата и са попаднали на някои от смъртоносните капани.

— Не може да бъде! — каза Леон впечатлен, а Лили се замисли дали нямаше да е по-добре да му спести някои от тези истории. Дори и да не бяха измислица. Затова добави:

— Да, фараоните са били доста строги, но са правили и добри неща. Те например са докарали вода в пустинята…

Обаче Леон не можеше да бъде залъган толкова лесно. Той искаше да чуе нещо друго.

— Какви други смъртоносни капани са имали? Може би нещо с мумии? — попита той и гордо изпъна гипсираната си ръка.

За щастие Лили беше спасена от мама, която точно в този момент влезе в стаята.

— Лили, много е мило от твоя страна, че четеш на по-малкия си брат.

— Карравелоните са имали смъртоносни капани — извика гордо Леон.

Мама направи физиономия, а Лили само сви рамене. Тя не беше виновна. Какво можеше да направи?

— А те карали ли са велосипеди? — попита мама.

Леон погледна неразбиращо първо мама, а после и Лили.

Момичето затвори дебелата книга.

— Мисля, че сега ще прочета нещо от книгата за конете — каза тя и започна да я търси на етажерката си. Мама хвана Леон за ръка, за да го заведе в банята.

— Не забравяй, че скоро трябва да си лягаш — каза тя на Лили. — Между другото след малко ще се обадя на учителката ти. Може би ще ви заведе в музея.

Въпреки че Лили много обичаше книгите за коне, сега едва успяваше да се съсредоточи върху историята, която си беше избрала. Накрая и тя отиде да си измие зъбите и си легна. Само че не можа да заспи. Прекалено много неща й се въртяха в главата. В книгата за пирамидите беше написано, че все още много загадки на старите египтяни не са разкрити. Това изречение не й даваше мира. Щеше да е толкова хубаво, ако можеше да отиде в Египет като археоложка и да посети някоя от тези тайнствени гробници.

Може би това щеше да стане с помощта на вълшебната й книга и магическия скок? Тя го беше правила често. Проблемът беше в това, че се нуждаеше от предмет от времето, в което искаше да прескочи. Обаче откъде можеше да го вземе? Може би от специалната изложба в музея? Лили знаеше колко опасни бяха тези пътувания във времето. Нали вече беше ходила в Дивия Запад и при пиратите. А при фараоните можеше да е още по-опасно. Може би тези странни същества, които беше виждала на снимките в книгата наистина са живели някога. Например легендарният сфинкс, с глава на човек и тяло на лъв, или ужасяващото чудовище с глава на крокодил… тя разбира се можеше да направи някое пътешествие по-близо във времето, което не беше чак толкова опасно.

Например само преди сто години. Тогава в Египет не е имало толкова много археолози, които да изследват пирамидите и гробниците на фараоните. Тя със сигурност щеше да намери нещо.

Само че при мисълта да се промъква в пирамидата с джобно фенерче в ръка, Лили цялата настръхна. Тя почти успя да надуши разложилата се мумия, докато се спъваше в скелетите на крадци на гробове. Ужасяващо!

Лили реши да не прибързва и да премисли всичко на спокойствие. Утрото беше по-мъдро от вечерта. Тайните на пирамидите бяха чакали вече хилядолетия, въпреки че Лили нямаше намерение да се колебае толкова дълго.

Тя се зави презглава и заспа.