Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Отровните родители (7)

Четвърта глава
„В семейството ни няма алкохолици“

Алкохолиците

Глен е висок, недодялан на вид собственик на малка работилница. Той дойде при мен, търсейки помощ най-вече защото плахостта и липсата му на увереност вредяха както на професионалния, така и на личния му живот. Сподели, че през повечето време е нервен и неспокоен. Без да иска, чул някой в работата да го нарича „сополанко, който депресира другите“, и си дал сметка, че хората се чувстват неудобно в негово присъствие, което от своя страна му пречи да има приятели.

Някъде по средата на първия сеанс Глен сподели за един друг източник на стрес в работата си:

„Преди около шест години взех баща ми на работа при мен, като се надявах, че така ще го вкарам в правия път. Мисля, че напрежението на професията само влоши нещата. Той е алкохолик, откакто го помня. Пие, обижда клиентите и вреди на работата. Трябва да го махна, но ме е страх. Как, по дяволите, да уволня собствения си баща? Това ще го съсипе окончателно. Всеки път като се опитам да говоря с него, той ме отрязва: «Или ще ми говориш с нужното уважение, или няма да ми говориш изобщо.» Направо полудявам.“

Свръхразвитото чувство за отговорност на Глен, потребността да спасява баща си, личната му неувереност и потиснатия гняв са типичните симптоми за порасналото дете на алкохолици.

 

 

Динозавърът в хола

Ако екипът на Ричард Никсън беше вземал уроци по укриване на истината от който и да е член на семейство с алкохолик, „Уотъргейт“ и до ден-днешен щеше да е само име на хотел във Вашингтон. За всеки, който живее с алкохолик, отричането ежедневно приема огромни размери. Алкохолизмът е динозавър в хола, който външният човек няма как да не забележи, но с който хората вътре се справят единствено, като се преструват, че го няма. Отричането е единственият начин за съвместно съществуване. Лъжите, оправданията и тайните са като въздуха за такива семейства, но създават непосилно емоционално напрежение за децата.

Емоционалният и психологически климат в семействата с алкохолик са същите като в семействата с наркоман, независимо дали наркотикът е някакво лекарство или нелегална субстанция. Въпреки че в тази глава съм подбрала най-вече случаи на родители-алкохолици, мъчителните изживявания на децата на наркоманите са много сходни.

Изживяванията на Глен са типични:

„Най-ранните ми спомени са как баща ми се прибира от работа и се отправя право към шкафа с бутилките. Това бе вечерният му ритуал. След като обърнеше няколко, сядаше да вечеря с чаша в ръка и проклетата чаша никога не свършваше. След вечеря се заемаше със сериозното пиене. Всички трябваше да пазим тишина и да не го безпокоим. За Бога, човек може да си помисли, че е правил нещо кой знае колко важно, но мръсникът просто се наливаше. Колко ли пъти сме го довлачвали до леглото с майка ми и сестра ми. Моята работа беше да му свалям обувките и чорапите. Най-гадното беше, че никой не обелваше и дума за онова, което правехме. Имам предвид, че всяка вечер беше едно и също. Като пораснах, вече наистина смятах, че да довлачваш баща си до леглото е най-нормално семейно занимание. Нещо, което се прави във всички семейства.“

Глен се е научил отрано, че алкохолизмът на баща му е голяма тайна. Въпреки че майка му го предупреждавала да не говори пред външни хора за „проблемите на татко“, само срамът е бил достатъчен, за да държи устата му затворена. За пред външния свят семейството си е налагало фасадата, че „всичко е наред“ и се е сплотявало в борбата с общия враг. Тайната е била свързващият елемент на това изтерзано семейство.

Голямата тайна има три компонента:

1. Отричане на алкохолизма от страна на самия алкохолик, въпреки неопровержимите доказателства за обратното и въпреки застрашителното и унизителното за останалите членове на семейството поведение.

2. Отричане на алкохолизма от страна на партньора на алкохолика, а, нерядко и от другите членове на семейството, които често го извиняват с някое от следните оправдания: „Мама просто пие, за да разпусне“, „Татко се спъна в килима“ или „Татко го изгониха от работа, защото шефът му е злобар“.

3. Прозрачната лъжа за „нормално семейство“ и фасада, която семейството представя едни пред други и пред външния свят.

„Прозрачната лъжа за нормално семейство“ е особено вредна за детето, защото го принуждава да отхвърля достоверността на собствените си чувства и възприятия. Когато се налага детето непрекъснато да лъже какво мисли и чувства, развитието на самочувствието и увереността става почти невъзможно. Вината непрекъснато те кара да мислиш дали околните ти вярват. Усещането, че хората непрекъснато се съмняват в теб, не изчезва с отминаването на детството и те прави плах и необщителен. Подобно на Глен повечето деца на алкохолици страдат от болезнена плахост.

Поддържането на лъжата изисква огромни усилия. Детето трябва винаги да е нащрек и да живее в постоянен страх, че може, без да иска да се издаде и да извърши предателство спрямо семейството. За да избегне подобни ситуации, то избягва да си създава приятели и затова остава изолирано и самотно.

Изолацията и самотата го карат да затъне още по-неспасяемо в семейното блато. Детето развива прекомерно и изкривено чувство за лоялност към единствените хора, които споделят тайната му: съучастниците от семейството. Хипертрофираната и безкритична лоялност към родителите се превръща във втора природа. След като детето порасне, сляпата лоялност остава разрушителният и контролиращ елемент в неговия живот. Точно тя пречи на Глен да помоли баща си да напусне компанията, въпреки факта, че присъствието му вреди на бизнеса.

 

 

Момченцето, което го е нямало там

В семействата на алкохолиците по-голямата част от енергията се изразходва в безплодни опити за спасяване на пияницата и в поддържане на фасадата, така че не остава много време и внимание за основните потребности на децата на алкохолиците. Подобно на децата на отсъстващите и на неадекватните родители, децата на алкохолиците често изпитват усещането, че са невидими. Това се превръща в особено мъчителен Параграф 22, защото колкото по-големи са семейните проблеми, толкова повече децата се нуждаят от емоционална подкрепа.

Докато изследвахме връзката между настоящите проблеми на Глен и емоционалния хаос от детството му, той си спомни следното:

„Баща ми никога не правеше онова, което правеха бащите на приятелите ми. Никога не ритахме топка и дори не гледахме заедно телевизия. Винаги казваше: «Нямам време — някой друг път», но винаги имаше време да седи и да се напива. Майка ми говореше да сме престанели да я занимаваме с проблемите си и да излезем да поиграем с приятелчета. Но аз нямах приятелчета. Беше ме страх да поканя някого вкъщи. Родителите ми се държаха сякаш не съществувам и изобщо не се вълнуваха в какви неприятности се забърквам, стига да не се налагаше да ги оправят лично.“

Казах му: „Значи всичко е било наред дотогава, докато никой не те е виждал и чувал. Как се чувстваше като невидим?“ Лицето му се изкриви от болка.

„Беше ужасно. Повечето време се чувствах като сирак. Веднъж, когато бях на единадесет години, отидох на гости у един приятел и баща му беше забравил портфейла си на масата в хола. Аз взех пет долара, като се надявах, че никой няма да забележи. Изобщо не ми пукаше дали нашите ще ме пребият, стига изобщо да забележеха съществуването ми.“

Още в най-ранна възраст Глен е получил посланието, че съществуването му по-скоро дразни, отколкото радва родителите му. Неговата емоционална невидимост е била подхранвана и от факта, че е била най-сигурното убежище от честите изблици на гняв на баща му. Ето какво си спомня той:

„Само да си отворех устата, и баща ми побесняваше. Ако посмеех да надигна глас, направо ме пребиваше. Рано-рано разбрах, че не трябва да му се мяркам пред погледа. Ако вземех страната на майка си, тя започваше да хленчи като малко дете, той изпадаше в ярост и набиваше някого с колана, а аз се чувствах дваж по-зле, задето съм причинил допълнителни проблеми. Затова гледах колкото се може повече да не се прибирам вкъщи. На дванадесет години започнах да работя след училище и лъжех кога свършвам, за да мога да се прибирам възможно най-късно. Сутрин излизах за училище, преди той да се събуди. Още усещам самотата, когато седях в училищния двор и чаках някой да се появи. Най-интересното е, че родителите ми така и не забелязваха липсата ми.“

Попитах го смята ли, че същите страхове, които са пречели на увереността му като дете, влияят и на живота му като възрастен. Той призна с тъга:

„Предполагам. Не съм способен да обидя никого, колкото и да ми се иска понякога. Преглъщам толкова думи, макар да смятам, че мога да ги изрека. Просто не мога да се конфронтирам с хората, колкото и да не са ми близки. Ако смятам, че онова, което искам да кажа, ще засегне отсрещния, просто не го правя. Това е положението.“

Подобно на много други деца на алкохолици, Глен се чувства отговорен за емоциите на околните, точно както се е чувствал отговорен за емоциите на майка си и баща си като дете. Способен е на планини от храброст само и само да не се конфронтира с родителите си, защото не желае да поеме отговорността, че е причинил болка някому (включително и на самия себе си). Той не е могъл да изразява емоциите си по характерния за едно дете начин и е трябвало да ги потиска, докато потискането се е превърнало в модел в живота му като възрастен. Когато е помагал да сложат баща му да си легне, когато е поемал отговорност за настроенията на баща си, Глен е действал като родител, а не като дете. Когато детето е принудено да играе ролята на родителя, то бива лишено от ролевите модели, които трябва да оформят крехката му идентичност. Тази пагубна размяна на ролите е съвсем обичайна в семействата на алкохолиците.

 

 

Никога не съм имал възможност да бъда дете

Както видяхме и както ще продължим да виждаме, размяната на ролите е налице при почти всички семейства с „отровни“ родители. В семейството на алкохолика, пиещият родител активно узурпира детската роля посредством приповдигнатото си, безпомощно и ирационално поведение. Самият той е такова дете, че не оставя място за никакви други деца в семейството.

Глен е израснал с убеждението, че неговата роля в живота е да се грижи за другите, без да очаква нищо в замяна.

„Помня, че когато баща ми тотално излизаше извън релси, майка ми идваше при мен и започваше да плаче колко е нещастна. Говореше неща от сорта на: «Какво да правя? Вие имате нужда от баща, а аз не мога да работя.» Разстройвам се дори когато говоря за това. Мечтаех си да я отведа на някакъв остров, където баща ми няма да ни намери. Обещавах й да се погрижа за нея веднага щом порасна. И точно това правя. Непрекъснато й давам пари, дори когато не мога да си го позволя. Грижа се и за баща ми, макар че ми съсипва бизнеса. Защо не мога за разнообразие да намеря някой да се грижи за мен?“

Глен все още се терзае от вина, че нито като дете, нито като възрастен е успял да подреди живота на родителите си. Въпреки мечтите да намери жена, която да се грижи за него, в крайна сметка си намерил безпомощна и проблемна жена. Още преди да се оженят, той знаел, че тя не е за него, но неконтролируемата му потребност да спасява някого взела връх над здравия разум.

 

 

Митът за разчистване на сметките с миналото

Не минало много време и Глен разбрал, че се е оженил за тайна алкохоличка. Но и да е знаел преди брака, сигурно пак е щял да се ожени за нея, убеждавайки себе си, че може да я промени. Децата на алкохолиците често се женят за алкохолици. Много хора намират за озадачаващо, че човек, израснал в ада на семейството с алкохолик, съзнателно избира да изживее още веднъж травмата от детството си. Подтикът да се повтарят познатите модели на чувствата обаче е нормален за всички хора, колкото и да са мъчителни, или пагубни тези чувства. Познатото ни се струва по-безопасно и внася усещане за подреденост на живота, защото знаем правилата и знаем какво можем да очакваме.

Нещо по-важно, ние сме склонни да преиграваме конфликтите от миналото, защото всеки път се надяваме да достигнем до правилното решение — и да спечелим битката. Това преиграване на миналите мъчителни изживявания се свързва с т.нар. „натраплив импулс“.

 

 

„Този път ще го направя както трябва“

Не знам дали успявам да подчертая достатъчно силно до каква степен този ирационален импулс доминира живота ни. Почти всички видове самоунищожително поведение и особено онези, засягащи създаването и запазването на интимните взаимоотношения, придобиват далеч повече смисъл, когато се разглеждат в светлината на натрапливите импулси. Глен е идеален пример в това отношение:

„Когато се запознах с Денис, нямах ни най-малка представа, че тя пие. След като разбрах, тя престана да се крие. Виждах я пияна по три или четири пъти седмично. Молих я да спре. Водих я по лекари. Умолявах я да се запише в «Анонимни алкохолици». Заключвах спиртните напитки, но ти знаеш на какво са способни пияниците… Винаги намираше начин. Престана едва когато я заплаших, че ще я напусна, но това беше съвсем за кратко, след което отново се върнахме на изходна позиция.“

Доколкото отричането и укриването на истината са били нещо нормално в детството му, Глен много лесно е приел връзка, в която са присъствали същите елементи, само че този път той е смятал, че ще успее да спаси жена си, за разлика от родителите си, които не е успял да спаси като дете. Подобно на почти всички деца на алкохолици, Глен най-искрено и пламенно е обещал пред себе си, никога в живота си да не се обвързва с алкохолици. Но дълбоко вкорененият натраплив импулс е по-силен от всички съзнателни обещания.

 

 

„Защо продължавам да се връщам за още от същото?“

Друго обещание, което често отстъпва пред натиска от миналото, е никога да не допускат насилието и малтретирането, които почти винаги са неизменна част от семейния живот на алкохолика.

Двадесет и шест годишната дребна чернокоса Джоди дойде при мен по настояване на началника си в частната болница за пристрастени, където работеше като рехабилитационен консултант. Подобно на повечето консултанти по програмата, самата Джоди беше бивша алкохоличка и наркоманка. Запознахме се на нейното парти по случай две години от отказването й от алкохола и наркотиците.

Оказа се, че наскоро е скъсала с един груб и доста склонен към насилие мъж. Шефът й се беше разтревожил, че може да поднови връзката си с него и затова я посъветвал да се обърне към мен.

По време на първия ни индивидуален сеанс тя се държа сковано и враждебно и изобщо не беше убедена, че се нуждае от каквато и да е помощ. Зачудих се каква ли болка се крие зад тази фасада. Първите й думи бяха: „Казаха ми, че ако не се домъкна тук, ще ме изхвърлят от работа. Защо не ми направиш услугата да кажеш, че всичко ми е наред и няма нужда да идвам повече?“

„Виждам, че не си особено въодушевена, че си тук“, отвърнах и двете се разсмяхме, което донякъде разсея напрегнатата атмосфера. Осведомих я, че съм наясно, че изборът не е неин, но тъй като така и така е дошла, можем поне да опитаме да постигнем нещо. Тя се съгласи.

Започнах с обяснението, че колегите й се тревожат, че може да се върне при приятеля си грубиянин и тя призна, че тревогите им са основателни.

„Този гадняр наистина ми липсва. Иначе е страхотен човек. Само че понякога голямата ми уста го вбесява. Знам, че ме обича и продължавам да се надявам, че нещата ще се оправят.“

Попитах я дали не бърка любовта с малтретирането и дали подсъзнателно не се нуждае да провокира екстремен гняв от страна на любовника си като доказателство за страст и наситеност на отношенията. Тя се замисли известно време, след което отговори:

„Отношенията с баща ми бяха същите. Той беше първокласен двадесет и четири каратов алкохолик, който непрекъснато ни биеше. Прибираше се пиян поне пет дни в седмицата и намираше най-различни поводи, за да ни бие. Пребивал е брат ми до кръв. Майка ми не можеше да го спре. Беше я страх дори да опитва. Аз го молех на колене да престане, но той просто беше луд. Не искам да го изкарвам някакво чудовище, защото когато беше трезвен, беше наистина страхотен. Искам да кажа, че той беше най-добрият ми приятел. Умирах от щастие, когато излизахме заедно. Само аз и той. И все още умирам от щастие.“

Много деца на алкохолици развиват висока поносимост към приемане на неприемливото. Без изобщо да знае какво представлява един любящ баща, Джоди само е можела да предполага, че ако иска хубавите моменти с баща й да се повтарят, ще трябва да се примирява с лошите. Така тя е оформила психологическа връзка между любовта и малтретирането и е повярвала, че едното винаги върви с другото.

 

 

„Другарската“ система

Бащата на Джоди я е научил, че тя трябва да прави всичко, за да е щастлив мъжът и да не я бие. За да направи баща си щастлив, на десет години тя станала негов другар по чашка.

„Всичко започна с това, че може би веднъж седмично, той ми даваше да сръбна от неговата чаша. Вкусът беше неприятен, но той много се радваше, като опитвах. Когато станах на единадесет, той влизаше в магазина, купуваше бутилка алкохол, сядахме в колата, отваряхме я и тръгвахме да се веселим. Отначало ми беше весело, но след това започнах да се плаша. Имам предвид, че колкото и да бях малка, виждах, че той изобщо не успява да контролира колата. Продължавах да го правя, защото беше нещо, което никой друг нямаше. Това бяха нашите специални отношения. Започнах да харесвам алкохола, защото така баща ми ме харесваше повече. Нещата отиваха все по-на зле, докато накрая се пропих окончателно.“

Най-малко едно от четири деца на алкохолици сами стават такива и повечето от тях са опитали алкохол, защото им е бил даден от родителя алкохолик. Пиенето създава особена и нерядко тайна връзка между родителя и детето, което възприема конспирацията като вид другарство. Нерядко подобни отношения са най-близката форма на любов и одобрение, която детето получава.

Дори да не е буквално насилвано да пие, детето е изключително уязвимо към възможността да стане алкохолик. Механизмът на този процес все още не е изяснен — възможно е поведението на пристрастяване да е обусловено генетично или да се дължи на биохимично разстройство. Лично аз съм склонна да мисля, че огромна роля играе фактът, че повечето поведенчески модели и убеждения се формират посредством имитация или идентификация с родителя. Децата на алкохолиците получават в наследство от родителите си акумулиран гняв, депресия, загуба на радостта от живота, подозрителност, вложени лични взаимоотношения и свръхразвито чувство за отговорност. Освен това получават и начин за справяне с това извратено наследство: пиенето.

 

 

Не можеш да вярваш на никого

Тъй като първата им и най-важна връзка ги научава, че хората, които обичаш, те нараняват и могат да бъдат ужасяващо непредвидими, повечето деца на алкохолици се страхуват да се сближат с някого. Успешната връзка между двама възрастни, независимо дали са любовници или приятели, изисква значителна степен на уязвимост, доверие и откритост — точно онези елементи, които семейството на алкохолика унищожава. Резултатът е, че като възрастни децата на алкохолиците биват привличани от емоционално недостъпни хора с дълбоки собствени конфликти. По този начин порасналото дете създава илюзия за връзка, която не заплашва с конфронтация безмерния му страх от истинска интимност.

Наподобяващият Доктор Джекил и Мистър Хайд приятел на Джоди е копие на нейния баща — в един миг прекрасен, в един миг ужасен. Избирайки нестабилен и склонен към насилие мъж, Джоди едновременно повтаря познатите изживявания от детството си и получава гаранция, че никога няма да й се наложи да рискува в непознатите води на истинската близост. Тя се е вкопчила отчаяно в мита, че баща й все още е единственият мъж, който наистина я разбира. Нежеланието й да се конфронтира с този мит трови отношенията не само с приятелите й, но и с мен и останалите участници в терапевтичната група. Всъщност този мит е толкова могъщ, че всъщност стана причина тя за пореден път да предаде себе си.

Още помня колко тъжно ми стана вечерта, когато тя обяви, че напуска групата. Припомних й, че е знаела, че работата ще е тежка и че болката е част от процеса. За част от секундата изглеждаше сякаш ще размисли, но побърза да заяви:

„Виж. Не искам да предавам баща си. Не искам да го карам да се ядосва. И не искам да го защитавам пред теб. Баща ми и аз наистина имаме нужда един от друг. Защо да вярвам на теб, а не на него? Не смятам, че ти или който и да е тук давате и пет пари за мен. Не вярвам, че някой от вас ще бъде до мен, когато наистина ме боли.“

Групата на Джоди се състоеше от други малтретирани като деца възрастни и те много добре разбираха какво й се налага да изживее. Хората бяха изключително доброжелателни и наистина й оказваха подкрепа, но тя отказа да я приеме. За Джоди светът бе извратено място, населено с емоционални вандали. Тя вярваше, че всеки, когото допусне близо до себе си, ще я нарани и стъпче. Иронията е, че тези убеждения биха важали с пълна сила, ако ставаше въпрос за баща й.

Неспособността на Джоди да се довери, е една от основните вреди, нанесени й от алкохолизма на баща й. Ако не можеш да имаш доверие на баща си, тогава на кого да имаш? Доверието е най-слабата брънка във веригата на емоциите и обикновено е първото, което умира.

Доверието е най-честата жертва сред децата на „отровните“ родители. Да чуем какво казва Глен:

„Винаги изтръпвах от страх, когато съпругата ми искаше да направи нещо без мен, дори да ставаше въпрос за вечеря с приятелки. Боях се, че ще ме напусне. Нямах й никакво доверие. Боях се, че ще намери някой по-добър от мен и ще ме изостави заради него. Исках да я контролирам непрекъснато и винаги да е до мен, за да не се тревожа.“

Ревността, собственическото чувство и подозрителността са повтарящи се теми в личните отношения на повечето деца на алкохолици. Те са научили от най-ранно детство, че близостта води до предателство, а любовта — до болка.

 

 

„Но ти вчера каза, че всичко е наред“

Карла, висока и деликатна зъботехничка, дойде при мен по препоръка на лекаря си, който стигнал до извода, че постоянното й главоболие може да е на психична основа. Тъй като главоболието често е симптом на потискан гняв, първият въпрос, който й зададох, беше на какво се гневи. Това я изненада, но отговорът последва незабавно:

„Права си. Наистина се гневя. На майка си. На четиридесет и седем години съм и майка ми продължава да ръководи живота ми. Като миналия месец. Бях подготвила всичко за едно страхотно пътуване до Мексико. Бях много щастлива, но тя се обади точно три дни преди да замина. Като по поръчка. Дори не се изненадах. Сигурна съм, че беше пияна, защото говорът й беше доста завален и освен това май плачеше. Каза, че баща ми заминал за две седмици на риба и била много депресирана… и не можело ли да постоя няколко дни при нея. Казах, че отдавна планирам ваканцията си и тя се разплака. Опитах се да я убедя да отиде при леля ми, но тя започна да нарежда, че не съм я обичала, оттам се тръгна към други неща и накрая, без да искам, й обещах да откажа екскурзията до Мексико и да отида при нея. Така и така нямаше да се забавлявам, като знаех, че пак е изпаднала в поредната си депресия.“

Казах на Карла, че звучи сякаш случката не е нищо ново под слънцето. Тя се съгласи:

„Да. Това се случваше непрекъснато, докато бях малка. Винаги трябваше да се грижа за нея. А тя никога не го оценяваше. Непрекъснато ми крещеше. Никога не знаех с кое от множеството й лица ще се сблъскам и никога не знаех какво ще я зарадва. Помня как съм получавала двойки по история и ме е било страх да се прибера вкъщи. Според мен щях да заслужа поне четиричасова тирада, че за нищо не ставам, че съм пълна неблагодарница и че никой мъж никога няма да ме поиска. Когато накрая се прибирах, се оказваше, че тя е в добро настроение. Просто разписваше бележника ми и казваше, че съм умна и бележките не трябва да ме тревожат. Просто не вярвах на ушите си. Същата вечер обаче обърна обичайните си четири коктейла още преди вечеря. Аз подредих масата, но бях забравила солта и пипера. Тя седна и избухна, като че ли бях причинила световна война или нещо подобно. Не разбирах как може да престане да ме обича само защото съм забравила солта и пипера.“

Поведението на майка й е варирало от задушаващо любвеобилно до мъчително жестоко в зависимост от настроението, от количеството на погълнатия алкохол или, както се изрази Карла, от „фазите на луната“. Карла ми разказа, че в отношенията с майка й почти никога не е имало някаква нормална ежедневна златна среда. Затова тя непрекъснато правела догадки, как да спечели благоразположението й. За жалост подът непрекъснато избягвал изпод краката й и поведението, което доставяло удоволствие на майка й един ден, на следващия я вбесявало.

 

 

„Вината е само твоя“

Всички родители са непоследователни в някаква степен, но алкохолът засилва драстично синдрома „правилно единия ден и грешно на другия“. Сигналите и правилата се променят твърде често и неочаквано и детето не успява да ги следва. Родителят използва критиката като способ за контрол и каквото и да прави детето, той винаги намира за какво да го критикува. Детето се превръща в отдушник на безсилието и в изкупителна жертва за всички проблеми на родителите си. Това е коварният начин, по който алкохолиците оправдават и изпускат парата на собствената си неадекватност. Посланието е: „Щом ти не можеш да свършиш едно нещо като хората, тогава мама ще си налее едно питие.“ Или, както се изрази Карла:

„Помня, че веднъж, когато бях на седем години, майка ми започна да пие от сутринта, затова поканих една приятелка след училище. Обикновено не каня никого, защото не знам колко ще е пияна, но този път реших, че ще е вече заспала. С приятелката ми започнахме да обличаме дрехите й, да си слагаме обувките и бижутата й, да се плескаме с нейните гримове и други такива. Изведнъж вратата се отвори и майка ми влетя в стаята. Толкова се уплаших, че едва не се подмокрих. Дъхът й можеше да повали кон. Тя видя какво сме направили с нещата й и направо полудя. Започна да крещи: Знам защо си я довела тази малката, за да ме шпионирате! Ти непрекъснато ме шпионираш. Затова пия. От теб всеки може да се пропие!“

Майката на Карла била загубила всякакъв самоконтрол. В добавка към унижението, на което подложила дъщеря си, тя я обвинила и за собствения си алкохолизъм. Карла е била твърде малка, за да види пропуските в логиката на майка си и затова приела обвинението.

Подсъзнателно Карла все още вярва, че е отговорна за алкохолизма на майка си. Тя продължава да изкупва „греха“ си с какви ли не жертви, като например да отмени дългоочакваната си отпуска в поредния безплоден опит да спечели одобрението й.

Ролята на изкупителна жертва в семейството е до болка позната на децата на алкохолиците. Някои от тях се опитват да материализират негативната представа за себе си, като се отдават на самоунищожителни или криминални действия. Други подсъзнателно намират начини да се самонаказват чрез най-различни психични и дори физически симптоми — като например главоболието на Карла.

 

 

Златното дете

Едни деца на алкохолици винаги са изкупителни жертви, но други са абонирани за ролята на семейния герой, или „златното дете“. Такива деца биват обсипвани с одобрението, както на двамата родители, така и на външния свят, заради огромната отговорност, която са били принудени да поемат. На пръв поглед може да изглежда, че това одобрение е далеч по-приемливо като семейна среда, отколкото ролята на изкупителна жертва, но истината е, че лишенията и демоните, които тормозят детето, са същите. Златното дете постоянно и без никаква жал към себе си се стреми да постига невъзможни цели, както в детството, така и в зрялата си възраст.

Преди няколко години в радиопредаването ми се обади Стив, който по професия беше химик. Той каза следното:

„Просто съм като парализиран. На четиридесет и една години съм и съм добър в професията си, но напоследък не мога да взема решение. Работя по най-големия проект в живота си и просто не мога да се концентрирам. От мен зависят доста хора. Като вкаменен съм. Цял живот съм успявал във всичко… Разбирате ли… Бях отличен студент, «Фи Бета Капа»… Винаги съм се справял. Но сега съм парализиран.“

Попитах го има ли в живота му някакво скорошно събитие, което да е причина за промяната. Той каза, че баща му току-що е бил приет за лечение на тежко увреждане на черния дроб. По този повод го попитах дали баща му не е алкохолик. Той замълча за малко, но призна, че и двамата му родители били алкохолици. Стив беше израснал, намирайки спасение от домашния хаос в училищните занимания и така беше постигнал тези грандиозни успехи.

„Всички смятаха, че съм Супер детето… Бабите и дядовците ми, учителите и дори родителите ми… Стига да бяха трезвени. Бях идеалният син, идеалният ученик и студент, а след това идеалният учен, съпруг и баща. [В този момент гласът му се пречупи.] Уморих се непрекъснато да съм идеален!“

В детството си Стив е печелел одобрение, като се е нагърбвал с тежести, които са надхвърляли възможностите му, и се е справял с несвойствена за годините си зрялост. Вместо да гради самочувствието си около факта, че по рождение е безценно човешко същество, той е трябвало да доказва стойността си единствено посредством външни постижения. Вместо от вътрешната увереност, самочувствието му е започнало да зависи от похвалите, наградите и постиженията.

Възможно е в мотивацията му да има и известен елемент на компенсация. Превръщайки се в свръхадекватна личност, Стив може подсъзнателно да се е опитал да балансира неадекватността на родителите си.

Казах на Стив, че болестта на баща му явно е извадила на повърхността немалко негови вътрешни конфликти и че въпреки болката, това е най-подходящият момент да се справи с някои наистина важни неща. Накарах го да обърне внимание на факта, че ролята на семейния герой е била неговият начин да се бори с ужасното си детство. Тя предлага някаква степен на безопасност и подреденост в живота. За жалост той така и не се е научил да щади себе си. Сега, много години по-късно, търсенето на перфекционизъм във всички области на живота го парализира, както обикновено се случва при повечето перфекционисти.

По мое настояване Стив се съгласи да потърси професионална помощ, за да се справи както с настоящата ситуация, така и с проблемите от детството си.

 

 

„Непрекъснато трябва да контролирам всичко“

„Зарязвах всичките си приятелки още докато всичко в отношенията ни беше наред. Предполагам, страхувал съм се, че ако аз не я зарежа, тя ще го стори и затова винаги трябваше да контролирам ситуацията. Сега непрекъснато нареждам на жена си и на децата какво да правят. Не мога да се спра, просто трябва да контролирам всичко. В работата ми е същото. Не искам да кажа, че крещя на всеки, но подчинените ми винаги разбират кога съм недоволен. Казват, че «излъчвам» недоволство и това ги побърква. Но фирмата все пак си е моя, нали така?“

Глен е убеден, че като контролът над всичко е начин да избегне ненормалната въртележка от детството. Съвсем логично, проблемът с увереността го е принудил да намери други, много ефикасни начини за контрол, като например манипулация, изразяваща се в мърморене и заяждане.

За съжаление манипулативното му поведение създава дистанция и недоволство между него и най-близките му. Подобно на много други деца на алкохолици, потребността Глен да контролира околните е довела до онова, от което той се е страхувал най-много — отхвърляне. Иронията е, че защитата срещу самотата, която си е изградил като дете, го е направила самотен като възрастен.

 

 

„Как смееш да наричаш майка си алкохоличка!“

Ако сте дете на алкохолиците много по-вероятно — за разлика от Стив с двамата родители алкохолици — в семейната драма да са участвали родител пияница и родител, който не е бил такъв. През последните години научихме повече за ролята на неупотребяващия алкохол партньор на алкохолика. Както споменахме във втора глава, този партньор се нарича „упълномощител“ или „съзависим“.

Това е партньорът, който, въпреки страданията, подсъзнателно подкрепя пиенето на алкохолика. Посредством приемането, съзависимите комуникират, че нямат нищо против разрушителното поведение на партньора си. Колкото и да мрънкат, хленчат, умоляват, заплашват и дават ултиматуми, те почти никога не дават решителен отпор, с който да предизвикат някаква значителна промяна.

С Карла постигнахме значителен напредък. Аз исках да видя от първа ръка взаимоотношенията с родителите й, затова ги поканих в кабинета си. Когато пристигнаха, забелязах, че майка й вече беше разстроена. Фактът, че Карла я беше помолила да дойде, явно беше отприщил чувството й на вина. Разговорът за болезненото детство на Карла я накара да се разплаче:

„Толкова ме е срам. Знам, че не бях добра майка. Карла, съжалявам, повярвай ми. Наистина ще се опитам да спра пиенето. Ще отида на психиатър, ако трябва.“

Казах на майката на Карла, че психотерапията е удивително неефикасна при лечението на алкохолизъм или друг вид пристрастяване, освен ако не бъде комбинирана с някоя от дванадесет стъпковите програми като „Анонимни алкохолици“. Майката започна да ме умолява:

„Моля те, Сюзан, не ме карай да посещавам АА. Ще направя за Карла всичко, само не и това.“

В този миг бащата на Карла се намеси рязко:

„По дяволите, жена ми не е алкохоличка! Тя е много свястна жена, която от време на време пийва по едно питие, за да се отпусне. Милиони хора по света правят като нея.“

Конфронтирах се с него и му казах, че поведението й, съчетано с пълната липса на заинтересованост, са се оказали пагубни за Карла. Той избухна:

„Аз съм доста заможен човек и имам прекрасен дом! Защо ни въвличате във всичко това? Съсредоточете се, ако обичате, върху проблемите на дъщеря ми и ни оставете на мира. Дъщеря ми ви плаща, за да лекувате нея — не нас. Ние със съпругата ми не желаем усложнения. Съгласен съм, че жена ми си пийва малко повече от повечето хора, но това не е проблем. Всъщност, когато е пийнала, е далеч по-поносима!“

Бащата на Карла отказа да идва повече, но майка й накрая се съгласи да се запише в АА и да се лекува при мой колега. Нещата се развиха малка необичайно, но напълно логично. След като майката на Карла спряла да пие, баща й развил стомашно-чревно неразположения, на което лекарите не открили физиологично обяснение, както ми каза Карла.

„Очевидно бях нарушила семейното равновесие.“

Стана ясно, че баща й може да живее и функционира само в състояние на тотално отричане. В семействата на алкохолици балансът е изключително крехък и всички се придържат към предначертаните роли. Активната работа по проблемите на Карла и майка й беше разклатила семейната лодка. За общественото мнение баща й бе образец на преданост и лоялност. Карла твърди, че повечето роднини го смятали за светец, защото бил всеопрощаващ и изключително толерантен. Всъщност той бе класически случай на съзависимост, който, макар да отричаше, даваше на жена си разрешение да остава все същата окаяна алкохоличка. От своя страна това го караше да се чувства силен. Когато тя потъвала в мъглата на опиянението, той бил свободен да управлява домакинството, както намерел за добре.

Карла и майка й продължиха да ме посещават за съвместна терапия. Майката започна да осъзнава, че самочувствието на съпруга й се крепи върху едноличния контрол над семейството. Благодарение на алкохолизма на съпругата и физическите и емоционалните проблеми на дъщерята, той е изглеждал единственият адекватен член на домакинството. Въпреки властната фасада за пред външния свят, подобно на много други съзависими личности, бащата на Карла е бил ужасно неуверен и, както често се случва, е избрал партньор, отразяващ истинските му чувства спрямо себе си. Изборът на неадекватен партньор му е позволил да изпитва превъзходство, сравнявайки се с него.

Понастоящем майката на Карла се възстановява от алкохолизма си и предприема някои особено полезни стъпки в отношенията със съпруга си и с дъщеря си. Както трябва да се очаква, стомашно-чревните оплаквания на съпруга й продължават.

За разлика от бащата на Карла, майката на Глен е била съзависима личност, която напълно е осъзнавала ужаса на алкохолизма на съпруга си и произтичащото от него малтретиране на детето. Въпреки това, тя не е имала нито възможност, нито желание да предприеме някакви активни действия според Глен:

„Майка ми наближава шестдесетте и аз все още продължавам да се чудя защо цял живот е търпяла подобен тормоз. Защо е позволила и децата й да бъдат тормозени? Не може да е нямало от кого да потърси помощ. Само че тя е като развалена плоча… Непрекъснато повтаря едно и също: «Ти не знаеш какво беше да си жена по онова време. Трябваше да стоиш при мъжа си, каквото и да става. Тогава никой не говореше за тези неща като сега. Къде щях да отида? Какво можех да сторя?»“

Майката на Глен просто е била смазана от семейните несгоди. Нейната безпомощност, съчетана с неуместна лоялност, е давала на съпруга й право да продължава с отвратителното си поведение. Истината е, че подобно на други съзависими, майката на Глен сама се е превърнала в дете, оставяйки истинските деца незащитени. Глен и до ден-днешен се разкъсва между потребността да спаси вдетинената си майка и недоволството от нейния провал като родител.

 

 

Щастлив край няма

В семействата на алкохолици нещата много рядко свършват щастливо. В идеалния случай и в идеалния свят родителят би поел пълната отговорност за алкохолизма си, би предприел лечение и би престанал да пие. Той би оценил и осъзнал болката, която е причинил на детето си и би направил опит да се превърне в отговорен и любящ родител.

За жалост действителността няма нищо общо с идеала. Алкохолизмът, отричането и изкривяването на действителността почти винаги продължават до смъртта на единия или двамата родители. Много възрастни деца на алкохолици не престават да се надяват, че семейните проблемите се решават като с магическа пръчка. Лошото е, че тази надежда е най-сигурният път към разочарованието. Глен е дошъл до този извод, но на много висока цена.

„Преди около година баща ми за пръв път в живота ми каза, че ме обича. Аз го прегърнах и му благодарих, но някак не се почувствах овъзмезден за всичките онези години, през които ми беше повтарял, че съм боклук. Иронията е, че цял живот съм мечтал за тези думи.“

Глен най-накрая сполучил лелеяното „Обичам те“, но то не е било достатъчно и го е оставило с усещането за празнота, защото това са били само кухи думи. Баща му продължава да пие. Грешката на Глен е, че е очаквал той да се промени.

Ако сте дете на алкохолик, ключът към поемането на контрол над собствения ви живот е, че вие можете да се промените, без да променяте родителите си. Вашето душевно здраве не трябва да зависи от родителите ви. Вие можете да преодолеете травмите от детството и властта им над настоящия ви живот, дори вашите родители да останат такива, каквито винаги са били. Нужно е единствено да се заемете сериозно със задачата.

Винаги предлагам на пациентите си от семейства на алкохолици или наркомани да се присъединят към терапевтични групи на възрастни деца на алкохолици или други подобни, тъй като това значително ускорява напредъка. Тези групи предлагат надеждна подкрепа и обмяна на преживявания, с чиято помощ участниците осъзнават, че не са сами на света. Така те съумяват да погледнат открито динозавъра в хола, а това е първата стъпка към прогонването му.