Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toxic Parents, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Сюзън Форуърд, Крейг Бък. Отровните родители

ИК „Бард“, София, 2002

САЩ. Първо издание

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-315-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

Тринадесета глава
Конфронтация: пътят към независимостта

Трудът, който положихте в последните три глави — упражненията, списъците и вникването в същността на отговорността — целеше да ви подготви за конфронтацията. Конфронтацията означава да предизвикате родителите си за изясняване на болезненото си минало и трудното си настояще, но за това са нужни мисъл и смелост. Тя е най-плашещият, но и най-овластяващият акт, който някога сте предприемали спрямо тях.

Процесът е елементарен, но труден. Когато сте готови, кажете спокойно, но твърдо на родителите си кои са най-неприятните събития от детството ви. Кажете им как тези събития са се отразили на живота ви и какво е влиянието им върху настоящите ви отношения. Определете съвсем ясно аспектите на тези отношения, които са болезнени и вредни за вас. Определете нови правила.

Целта на конфронтацията с родителите не е:

• отмъщение

• наказание

• унижение

• изливане на гнева

• положителна промяна от тяхна страна.

Целта на конфронтацията с родителите е:

• изправяне с лице към истината

• окончателно преодоляване на страховете от директния сблъсък с тях

• да им кажете истината

• да определите взаимоотношенията си от този момент нататък.

 

 

Нищо няма да стане

Много хора — включително някои известни психиатри не вярват в конфронтацията. Аргументацията им е добре позната: „Не гледай назад, гледай напред“, „Така само ще си причиниш допълнително стрес и гняв“, „Така няма да излекуваш старите рани, само ще ги отвориш“. Тези критици просто не вникват в същността на проблема.

Абсолютна истина е, че конфронтацията няма да накара родителите да ви дадат извинението, признанието, уважението и поемането на отговорност, които търсите. На пръсти се броят „отровните“ родители, които ще отвърнат на конфронтацията с „Това, което казваш, е истина, аз постъпих отвратително с теб“, или „Моля те, прости ми“, или „Какво да направя, за да си оправим отношенията?“.

Всъщност, случва се точно обратното: родителите отричат, твърдят, че не помнят такова нещо, проектират вината обратно върху детето и изпадат в ярост.

Ако вече сте стигали до конфронтация, но резултатът ви е разочаровал горчиво, вие навярно сте измервали успеха от конфронтацията с това дали сте получили положителна реакция от родителите си. Използването на тяхната реакция като индикатор е предпоставка за вашия провал. Вие трябва да очаквате отрицателна реакция. Помнете, че работите за себе си, а не за тях. Конфронтацията винаги е успешна, дори заради самия факт, че сте имали смелостта да я осъществите.

 

 

Защо да се конфронтирам с родителите си?

Аз съм особено настойчива, когато подтиквам пациентите си към конфронтация с „отровните“ родители. Причината е една-единствена: конфронтацията дава резултат. През всичките си години като терапевт съм видяла в хиляди хора значителните положителни промени, до които води конфронтацията. Това не означава, че не съм наясно с чувствата на онези, които се ужасяват при самата мисъл за нея. Емоционалният залог е огромен, но самият факт, че се конфронтирате и сте се изправили пред най-дълбоките си страхове, е достатъчен да промени баланса на силите във ваша полза.

Всички се боим от истината за родителите си. Боим се да осъзнаем, че не сме получили онова, което ни е било нужно и че едва ли някога ще го получим. Но алтернативата на конфронтацията е животът с тези страхове. Избягвайки положителните действия, които ще ви донесат полза, вие подсилвате собствената си безпомощност и неувереност и унищожавате самоуважението си.

Има още една жизненоважна причина за конфронтация:

„Отровните“ чувства могат да бъдат пренасочени само в две посоки — към хората, които са ви ги причинили, или към други, които не ги заслужават.

Ако не се справите със страха си, с вината и гнева към родителите си, вие ще ги пренасочите към партньора и децата си.

 

 

Кога да се конфронтирам с родителите си?

Винаги настоявам пациентите ми да подберат много внимателно момента за конфронтация. Не е нужно да стреляте настървено, но и не можете да отлагате стрелбата безкрай.

Хората, решили да предизвикат конфронтация, обикновено преминават през следните три етапа:

1. Не мога да го направя за нищо на света.

2. Може да го направя, но някой друг път.

3. Кога да го направя?

Винаги когато настоявам пациентът ми да се конфронтира с родителите си, неизменно получавам отговор, че това е последното, което му трябва. Досега не ми се е случвало да не попадна на синдрома: „Всичко друго, само не това“. Пациентите са съгласни на всякаква друга промяна, но не и на конфронтация с родителите — всичко друго, само не това!

Казах на Глен — който страдаше от плахостта си и съжаляваше, че е допуснал впиянчения си баща в бизнеса си — че трябва да се конфронтира с баща си. Той трябваше или да му постави някакви ограничения, или да го изхвърли от работата. Глен реагира с класическото „Всичко друго, само не това“:

„Не съм готов за конфронтация с баща си. Знам, че съм страхливец, но не искам да причинявам още болка на родителите си. Сигурен съм, че мога да направя много други неща, вместо да се конфронтирам. Мога да му намеря някаква друга работа, където напрежението не е толкова голямо и където няма да се мярка пред очите на клиентите ми. Мога да го накарам да престане да ме ругае. Мога от време на време да давам свобода на чувствата си. Мога…“

Прекъснах го:

„Всичко друго, само не това, така ли? Всичко друго, само не единственото, което ще ти помогне?“

Обясних му, че раздразнителността и плахостта му се дължат основно на потискания гняв към баща му и на нежеланието му да предприеме нещо, за да реши проблемите си. Напомних му, че в началото на терапията почти всички реагират с „Всичко друго, само не това“, но не намирам тази реакция за обезкуражаваща. Той просто не беше готов. Щом веднъж разработеше план за конфронтация и направеше необходимите упражнения, увереността щеше да дойде от само себе си.

Глен продължи да се съмнява, но с времето видя, че повечето участници в групата вземат решение за конфронтация и след това неизменно докладват, че са постигнали успех. Глен осъзна, че конфронтацията им е донесла полза, но заяви, че неговата ситуация била различна. Така без да осъзнава, той се придвижи към втория етап на решението.

В хода на терапията Глен положи доста усилия и усвои неотбранителните отговори и заявяването на позиция, след което започна да прилага новите си познания в работата и с някои свои приятели. Чувстваше се добре, но непрекъснатото напрежение от ежедневните контакти с баща му и огромния товар на нерешените проблеми от детството продължаваха да го дърпат надолу.

След около шест седмици групова терапия Глен ми каза, че е започнал да обмисля конфронтацията и за пръв път призна, че имало вероятност да я осъществи… някога. Той беше на етап 2. Няколко седмици по-късно ме попита кога според мен трябва да я осъществи — етап 3.

Глен се надяваше аз да извадя някакво магическо ръководство и да му предскажа кога тревогата му ще намалее достатъчно, за да може да се конфронтира с баща си. Истината е, че много често тревогата намалява едва след конфронтацията. Невъзможно е да се определи най-подходящото време и вие просто трябва да имате готовност.

Четири са основните изисквания, които трябва да покриете, преди да се конфронтирате с родителите си:

1. Трябва да се чувствате достатъчно силни, за да понесете отхвърлянето, отричането, вменяването на вина, гнева и всички отрицателни последици от конфронтацията с родителите ви.

2. Трябва да разполагате с надеждна система за подкрепа преди, по време на и след конфронтацията.

3. Трябва да сте написали на лист и да сте упражнявали онова, което искате да кажете, и трябва да сте се усъвършенствали в неотбранителните отговори.

4. Трябва да сте отхвърлили отговорността за събитията, които са ви се случили през детството.

Последното изискване е особено важно. Рано е за конфронтация, ако все още се чувствате отговорни за травмите от детството. Вие не можете да се конфронтирате с родителите си за отговорност, за която не сте убедени, че им принадлежи.

След като се почувствате достатъчно уверени и след като изпълните четирите изисквания, действайте. Времето не чака.

Очакването на конфронтацията винаги е по-неприятно от самата конфронтация.

Казах на Глен, че е важно да определи дата за конфронтацията и че е желателно тя все пак да е в XX век. Той трябваше да си постави значима цел, върху която да работи. Този труд трябваше да включва продължителни репетиции, които да го подготвят за най-важното представление в живота му.

 

 

Как да се конфронтирам с родителите си?

Конфронтацията може да се осъществи лице в лице или чрез писмо. Забележете, че изобщо не споменавам телефона като възможност. Колкото и да ви се струва безопасна, конфронтацията по телефона почти никога не дава резултат. Най-лесното нещо за вашите родители е да треснат слушалката. Освен това телефонната комуникация е „изкуствена“ и затруднява силно израза на емоции. Ако родителите ви живеят в друг град и няма да се виждате скоро, пишете им.

 

 

Напишете писмо

Аз съм голям привърженик на писането като терапевтичен метод. Писмото дава чудесна възможност да организирате онова, което искате да кажете, и да преработвате написаното, докато постигнете удовлетворителен резултат. То ви позволява да го прочетете няколко пъти и да осмислите съдържанието му. Освен това писмото е по-безопасният начин, когато родителите ви са склонни към насилие. Конфронтацията е много важна, но физическата ви безопасност е още по-важна.

Винаги пишете отделни писма на родителите си. Дори темите, които засягате, да са едни и същи, отношенията и чувствата спрямо всеки от родителите ви са различни. Напишете първото писмо на „по-отровния“ родител. Той поражда у вас по-ясни и по-осезаеми чувства. След като сте отворили шлюзовете с първото писмо, чувствата ви към другия родител ще потекат още по-лесно — разбира се, ако и двамата са живи. Във второто писмо можете да се конфронтирате с по-мекия от двамата ви родители заради това, че е бил пасивен и не ви е защитил.

Конфронтацията чрез писмо дава същия резултат като личната. И двете започват с думите: „Ще ви кажа нещо, което не съм ви казвал досега“, след което трябва да изложите четири основни точки:

1. Ето какво ми причинихте.

2. Ето как се чувствах през цялото време.

3. Ето как това се отрази на живота ми.

4. Ето какво искам от вас сега.

Установила съм, че тези четири точки дават солидна и стройна основа на всяка конфронтация. Като цяло структурата покрива всичко, което искате да кажете, и ви предпазва от подхлъзване и неуспех.

Каръл — чийто баща й беше говорил, че тялото й мирише лошо — реши, че е готова да се конфронтира с родителите си, когато една голяма компания й поръча много сериозен проект, което й попречи да отиде на изток, за да се срещне с тях лице в лице. Уверих я, че конфронтацията с писмо е също толкова ефикасна и я посъветвах да го напише у дома на спокойствие, като изключи телефона, за да не я безпокои никой.

Писането на конфронтационни писма винаги е тежко емоционално изживяване. Посъветвах Каръл да не изпраща писмото веднага, а да го остави да отлежи няколко дни, след което да го прочете отново на спокойствие. Както трябваше да се очаква, тя го писа много пъти. Възможно е вие също да изпишете няколко чернови, преди да се спрете на окончателния вариант. Помнете, че не сте на конкурс за есе. Не е нужно писмото ви да е литературен шедьовър — то просто трябва да изразява действителните ви чувства и изживявания.

Ето част от писмото, което Каръл ми прочете след седмица.

„Скъпи татко,

Искам да ти кажа неща, които не съм ти казвала досега. Първо, искам да обясня защо не сме се виждали с теб и с майка ми през последните месеци. Може да се учудиш и притесниш, но не исках да те виждам, защото се страхувам от теб. Страхувам се, когато ме нападаш с обидни думи, и се чувствам безпомощна. Страхувам се да ти се доверя и отново да бъда предадена. Нека обясня за какво става дума.

(Ето какво си ми причинил.)

Помня, че като много малка имах любящ, нежен и грижовен баща. Когато пораснах, всичко се промени. Някъде около единадесетата ми година ти стана жесток към мен. Непрекъснато ми казваше, че съм миришела лошо. Обвиняваше ме за всичко, което не беше наред. Обвини ме, когато не спечелих стипендия. Обвини ме, когато Боб [братът на Каръл] падна и се нарани. Обвини ме, когато си счупих крака. Обвини ме, когато мама те беше изоставила. Когато тя те напусна, аз останах без всякаква емоционална подкрепа. Ти ми разказваше прекалено мръсни вицове, говореше ми колко секси съм изглеждала в този или онзи пуловер и или се отнасяше към мен като към гадже, или ме обиждаше, че съм приличала на курва.

От дванадесетата си година насам не съм почувствала никаква родителска грижа. Сигурна съм, че на теб също ти е било трудно, но мен ме болеше още повече. Може да не си искал да ме нараниш, но от това не ме боли по-малко.

Когато станах на петнадесет, един мъж се опита да ме изнасили и ти обвини мен. Наистина повярвах, че грешката е моя, защото ти така каза. Когато бях бременна в осмия месец, мъжът ми ме преби и ти каза, че сигурно съм сторила нещо ужасно, за да го ядосам толкова. Непрекъснато ми говореше за всички ужасни неща, които била правила мама. Каза ми, че тя никога не те е обичала, че аз съм била мръсна отвътре и че съм нямала капка мозък в главата си.

(Ето как се чувствах през цялото време.)

Чувствах се изплашена, унизена и объркана. Недоумявах защо престана да ме обичаш. Копнеех отново да бъда момиченцето на татко и се чудех какво бях сторила, за да те изгубя. Обвинявах себе си за всичко. Мразех се. Чувствах се омразна и отблъскваща.

(Ето как това се отрази на живота ми.)

Бях осакатена като личност. Мъжете бяха брутални към мен и аз смятах, че грешката е в мен. Когато Ханк ме преби, аз му написах извинително писмо. Страдам от жестоко неверие в себе си, във възможностите си и в стойността си като човек.

(Ето какво искам от теб.)

Искам да ми се извиниш, задето си бил жесток и отвратителен баща. Искам да осъзнаеш, че си ми причинил много болка. Искам да престанеш да ме обиждаш. Последният път ме обиди, когато се видяхме с Боб и аз потърсих съвет за работата си. Ти ми се разкрещя без причина. Мразех те. Тогава отстъпих, но повече няма да го правя. Искам да знаеш, че за в бъдеще няма да търпя подобно отношение. Искам да осъзнаеш, че добрите бащи не гледат похотливо дъщерите си, че добрите бащи не обиждат и не унижават дъщерите си, а ги защитават.

Съжалявам, че отношенията помежду ни не са такива, каквито трябва да бъдат. Изгубила съм много като не съм обичала бащата, който е трябвало да имам. Ще продължавам да ти изпращам картички и подаръци, защото така се чувствам по-добре. Но ако искаш да се виждаме, трябва да приемеш моите правила.

Не те познавам добре. Не знам каква е твоята болка и какви са твоите страхове. Благодарна съм ти, че работеше здраво, че осигуряваше достатъчно пари на семейството и че ме водеше на чудесни ваканции. Помня, че ми разказваше за дърветата и птиците, за хората, политиката, спорта, географията, живота сред природата и ме учеше да карам шейна. Помня, че е имало много весели моменти. Предполагам ще искаш да знаеш, че вече се справям доста по-добре с живота си. Вече не позволявам на мъжете да ме удрят. Имам прекрасни приятели, добра работа и син, когото обожавам.

Моля те, отговори на писмото ми. Миналото не може да се промени, но можем да продължим начисто.

Каръл“

 

 

Лице в лице

Много мои пациенти предпочитат безопасността на писмото, но други се нуждаят от непосредствена обратна връзка, от която да разберат, че конфронтацията е била успешна. За тях е подходяща единствено директната конфронтация.

Първата стъпка в планирането на този директен сблъсък е да се уверите, че сте извършили необходимата емоционална подготовка и да подберете мястото за конфронтацията. Ако посещавате терапия, може да изберете кабинета на терапевта. Вашият терапевт ще ръководи конфронтирането ви, ще настоява да бъдете изслушани, ще ви помогне, ако „зациклите“ и, най-важното, ще ви осигури необходимата подкрепа и защита. Наясно съм, че така родителите ви биват лишени от всякакви предимства, но по-добре те, отколкото вие, особено в този критичен за работата ви момент.

Ако решите да се конфронтирате в кабинета на терапевта, направете така, че да се срещнете с родителите си там. Никой не знае какво може да се случи по време на сеанса. Много е важно да разполагате със собствено средство за прибиране у дома. Дори конфронтацията да завърши с положителна нота, вие все пак може да пожелаете да останете сами, за да се справите на спокойствие с мислите и чувствата си.

Възможно е да предпочетете сами да се конфронтирате — може да нямате терапевт — а дори да имате, може да изпитвате необходимост да докажете независимостта си без чужда помощ. Много родители просто отказват да дойдат в кабинета на терапевта. Каквато и да е причината, ако решите да се справите сами, трябва да решите дали ще се конфронтирате с родителите си в техния дом или във вашия. Обществените места като ресторанти и барове са твърде задължаващи. На вас ви е необходимо пълно уединение. Съветвам ви, ако имате възможност за избор, да организирате срещата в собствения си дом. Ще се чувствате много по-силни на своя почва. Ако се налага да отидете в друг град, направете опит да се срещнете с родителите си във вашата хотелска стая.

Ако се налага, можете да се конфронтирате ефективно с родителите си и на тяхна почва. За тази цел обаче се налага да положите доста труд, с който да избегнете залитането към страховете, вината и безпомощността от детството. Бъдете особено предпазливи, ако родителите ви все още живеят в къщата, където сте израснали.

Не мога да ви препоръчам безотказно и безусловно правило дали да се конфронтирате с родителите си заедно или поотделно. „Отровните“ родители създават семейна система, чието равновесие до голяма степен зависи от потайността, конспирацията и отричането. Едновременният разговор с двамата родители намалява значително силата на тези предпоставки.

Ако обаче родителите ви не споделят еднакви убеждения, отношения и защитни механизми, може би ще бъде по-добре да говорите с тях поотделно.

Някои пациенти се тревожат, че многократните репетиции унищожават спонтанността на конфронтацията. Това е последното, което трябва да ви тревожи. Вие ще сте достатъчно разтревожени, за да възникнат какви ли не отклонения от словото, което сте подготвили. Колкото и да сте репетирали, думите ви ще излизат трудно. Всъщност по-добре е да знаете, че в този момент ще бъдете много, много нервни.

Много е вероятно сърцето ви да бие лудо, стомахът да се свие на топка, да се потите, да дишате трудно, да заеквате и да забравяте репликите си.

В екстремни ситуации някои хора просто престават да мислят. Ако се боите да не реагирате точно така, първо напишете писмо до родителите си и им го прочетете на глас. Това е чудесен сигурен начин за побеждаване на сценичната треска и предаване на посланието.

 

 

Подготовка за премиерата

Където и да решите да се конфронтирате, и независимо дали ще разговаряте с родителите си заедно или поотделно, подгответе много внимателно онова, което искате да кажете. Репетирайте репликите си на глас, сами или с друг човек, докато ги научите наизуст. Директната конфронтация е като премиера на Бродуей. Бихте ли излезли на сцената, ако не знаете репликите си наизуст и не осъзнавате мотивацията си? Преди да се конфронтирате, вие трябва да проведете адекватни репетиции и да сте напълно наясно с онова, което искате да постигнете.

Започнете конфронтацията с налагане на правила. Предлагам ви да се спрете на нещо от рода на:

„Искам да ви кажа неща, които не съм ви казвал никога, и не искам да ме прекъсвате, докато не свърша. Темата е много важна за мен, затова не ми противоречете и не ме прекъсвайте. След като свърша, ще имате колкото искате време, за да ми кажете каквото имате. Съгласни ли сте?“

Много е важно родителите ви още от началото да се съгласят с тези условия. Повечето се съгласяват. Но ако нямат желание да сторят дори това, по-добре отложете конфронтацията. Много е важно да изречете онова, което сте репетирали, без да ви разсейват, прекъсват и отклоняват от целта ви по какъвто и да било начин. Ако откажат да ви изслушат, напишете им писмо.

 

 

Какво можете да очаквате

Повечето „отровни“ родители предприемат незабавна контраатака. В крайна сметка, ако бяха способни да изслушват, да чуват, да уважават чувствата ви и да толерират независимостта ви, те нямаше да са „отровни“ родители. Много е вероятно да приемат думите ви като предателство и лична нападка. Тогава ще прибегнат до обичайните си тактики и защити, но с още по-голяма злоба.

Неадекватните и душевно нездрави родители може да изпаднат в още по-голяма буйност или депресия. Алкохолиците ще започнат още по-ожесточено да отричат алкохолизма си, а ако в момента се лекуват, може да парират конфронтацията с твърдението, че вече нямате право. Властните родители ще ви залеят с обвинения и доказателства за правотата си. Насилниците ще се вбесят и почти сигурно ще прехвърлят вината за насилието върху самите вас. Всички тези модели целят да запазят семейния баланс и да ви върнат към предишното статукво на подчинение. Най-добре очаквайте най-лошото — всичко по-добро е награда.

Помнете, че в случая е важна не тяхната реакция, а вашият отговор. Ако устоите на яростта, обвиненията, заплахите и инсинуациите им, вие ще изживеете звездния си час.

Подгответе се, като разработите възможно най-неблагоприятния сценарий. Представете си лицата им, бесни, жални, разплакани, всякакви. Чуйте гневните им слова, отричането, обвиненията. Притъпете усещанията си като изречете на глас предполагаемите им думи, след което репетирайте спокойни и неотбранителни отговори. Помолете някой приятел или партньора си да играе ролята на единия или двамата родители. Кажете му да задейства всички бариери пред вас и да употребява възможно най-неприятните фрази, които му хрумнат. Накарайте заместника да крещи, да ви обижда, да ви заплашва, че ще заличи името ви от семейството, да ви обвинява, че сте неблагодарен и себичен. Репетирайте отговори като:

• Сигурен съм, че виждате нещата по този начин.

• Обидите и крясъците няма да ни помогнат.

• Не желая да слушам обидите ви.

• Така демонстрирате, че разговорът ни е абсолютно наложителен.

• Не е красиво да ми говорите по този начин.

• Съгласихте се да ме изслушате.

• Дайте да отложим разговора за друг път, когато ще сте по-спокойни.

Ето някои типични родителски реакции на конфронтацията, както и ключови отговори, които могат да ви помогнат.

„Никога не е имало подобно нещо.“

Родителите, които чрез отричането са избягвали собствената си неадекватност или тревога, несъмнено ще отричат и по време на конфронтацията и ще представят собствената си версия за нещата. Те ще твърдят, че си въобразявате, че преувеличавате или че баща ви просто не е способен на такова нещо. Те или няма да си спомнят, или ще ви обвинят в лъжа. Реакцията е най-типична за алкохолиците, тъй като при тях отричането се подпомага от белите петна в паметта.

Вашият отговор: „Това, че не помните, не означава, че не се е случило.“

 

 

„Сам си беше виновен“

„Отровните“ родители не са склонни да поемат отговорността за пагубното си поведение. Вместо това те обвиняват вас и твърдят, че сте били лоши или че сте били трудно дете. Ще твърдят, че са давали всичко от себе си, но вие непрекъснато сте им създавали проблеми. Ще кажат, че сте ги докарвали до лудост. Ще посочат като доказателство, че всички в семейството са знаели какви проблеми сте им създавали. Ще извадят подробен опис на всичките ви „провинения“.

Друга вариация на темата е да ви обвинят за настоящите ви проблеми. „Защо нападаш нас“, като истинският ти проблем е, че не можеш да си намериш работа, не можеш да контролираш детето си, не можеш да задържиш съпруга(та) си и т.н. Този похват може дори да се маскира като съчувствие за настоящото ви състояние. Целта е да ви отклонят от собственото си поведение и тя оправдава всички средства.

Вашият отговор: „Можете да твърдите, че вината е моя, но аз няма да поема отговорността за онова, което сте ми сторили като дете.“

 

 

„Вече казах, че съжалявам“

Родителите може да обещаят, че ще се променят, че ще ви обичат повече, че ще ви подкрепят повече, но това е само „морков“ на дресьор. След като пушилката се слегне, старите навици отново ще вземат връх и морковът ще се отдалечи, а родителите ви ще се върнат към „отровното“ си поведение. Някои родители може да осъзнаят донякъде онова, което им казвате, но да нямат никакво желание да се променят. Репликата, която съм чувала най-често, е: „Казах, че съжалявам, какво повече искаш?“

Вашият отговор: „Оценявам извинението, но то е само началото. Ако наистина съжаляваш, ще бъдеш на мое разположение, за да поработим заедно върху отношенията си.“

 

 

„Правили сме каквото ни е по силите“

Неадекватните и мълчаливите съучастници на насилниците често посрещат Конфронтацията по същите пасивни и неефикасни начини, с които винаги са подхождали към проблемите си. Те ще ви напомнят колко им е било тежко и колко са страдали и ще казват неща от сорта на: „Ти никога няма да разбереш какво съм преживял(а)“, „Не знаеш колко пъти съм се опитвал(а) да го спра“, или „Направих каквото можах“. Този стил напълно обяснимо може да предизвика у вас съчувствие и съжаление, но ще ви разсее от онова, което искате да кажете по време на конфронтацията. Вие отново ще се изкушите да поставите техните потребности над своите. Дайте си сметка за техните проблеми, но не омаловажавайте своите.

Вашият отговор: „Разбирам, че ти е било трудно и съм сигурен, че не сте ме наранили нарочно, но вие трябва да разберете, че начинът, по който сте се справяли с проблемите си, наистина ме е наранил.“

 

 

„Погледни какво сме ти дали“

Много родители ще се опитат да разклатят вашата увереност, като ви припомнят за щастливите моменти, които сте имали заедно, отклонявайки вниманието от тъмната страна на поведението си. Ще ви напомнят за подаръците, които са ви правили, за местата, където са ви водили, за жертвите, които са сторили заради вас, и за какво ли още не. Ще ви говорят неща като: „Ето каква благодарност получаваме“ или „На теб никога нищо не ти е достатъчно“.

Вашият отговор: „Ценя високо тези неща, но те не компенсираха побоите (непрестанната критика, насилието, обидите, алкохолизма и т.н.).“

 

 

„Защо ми причиняваш болка?“

Някои родители се държат като мъченици. Те избухват в сълзи, кършат ръце, шокират се и се удивяват на вашата „жестокост“. Те се държат така, сякаш конфронтацията превръща тях в жертви. Те ще ви обвинят, че сте ги наранили или разочаровали. Ще се оплачат, че имат достатъчно проблеми и само вашият им липсва. Ще ви кажат, че нямат достатъчно сили или здраве, за да понесат отношението ви, или че ще получат инфаркт. Естествено някаква част от тъгата им е искрена. На родителя му е тъжно, когато се изправя пред собствените си пропуски и осъзнава, че е причинил огромна болка на детето си. Но тази тъга е и инструмент за манипулация и контрол. Тя е начинът да ви вменят вина и отново да ви повлекат към дъното.

Вашият отговор: „Съжалявам, че си разстроен(а) и те боли, но нямам никакво намерение да се отказвам. Мен също от много време ме боли.“

 

 

Понякога наистина е невъзможно

Горните типични реакции и отговорите, които ви предлагам, ще ви помогнат да избегнете емоционалните „плаващи пясъци“ по време на конфронтацията. Има обаче хора, с които не можете да комуникирате, колкото и усилия да полагате.

Някои родители ескалират конфликта по време на конфронтацията до такава степен, че общуването става невъзможно. Колкото и да сте разумни, внимателни, ясни и подробни, тяхното поведение може да ви принуди да прекратите конфронтацията. Те ще изопачат думите и мотивите ви, ще лъжат, ще ви прекъсват, въпреки че са обещали да не го правят, ще ви обвиняват, ще крещят, ще чупят мебели, ще хвърлят чинии и ще ви накарат да се почувствате в най-добрия случай луд, а в най-лошия отце- или майцеубиец. Затова, колкото и да е важно да преодолеете страховете си и да положите усилия да кажете всичко на родителите си, толкова по-важно е да прецените кога това е невъзможно. Ако тяхното поведение наложи прекъсване на конфронтацията, грешката е в тях, а не във вас.

 

 

Тиха конфронтация

Дори за момент да станат твърде горещи, повечето конфронтации не излизат извън контрол. Всъщност голяма част са учудващо спокойни.

Мелани — която продължаваше да прави опити да спасява неадекватни мъже и която като дете беше писала на „Скъпа Аби“, задето беше принудена да успокоява депресирания си баща по време на ревливите му кризи — реши да се конфронтира с майка си Джини в моя кабинет (баща й вече беше починал). Тя започна с думите, които бяхме репетирали, и майка й се съгласи да я изслуша.

МЕЛАНИ: „Мамо, искам да поговорим за някои неща от детството ми, които продължават да ми причиняват болка. Осъзнавам до каква степен съм обвинявала себе си като малка…“

ДЖИНИ (прекъсва я): „Скъпа, ако продължаваш да се чувстваш така, то терапията не ти е помогнала особено.“

МЕЛАНИ: „Обеща да ме изслушаш и да не ме прекъсваш. В момента не говорим за терапията, а за моето детство. Помниш ли, когато татко се разстрои ужасно, задето се бяхме скарали с Нийл (братът на Мелани)? Татко се разплака и започна да ми говори колко бил добър Нийл и колко съм била лоша аз? Помниш ли всичките пъти, когато татко плачеше в стаята си, а ти ме пращаше да го развеселявам? Имаш ли представа колко вина изпитвах, затова че трябваше да съм бавачка на татко? Аз трябваше да се грижа за него, вместо да бъда малко дете. Защо ти не се погрижи за него? Защо той не се погрижи за себе си? Защо аз трябваше да го правя? Теб никога те нямаше, дори когато си беше вкъщи. Прекарвах повече време с прислужниците, отколкото с теб. Помниш ли, когато написах писмото на «Скъпа Аби»? Ти с лека ръка отмина и него.“

ДЖИНИ (тихо): „Не помня нищо от това, което ми казваш.“

МЕЛАНИ: „Мамо, да не би да имаш избирателна амнезия? Ако искаш да ми помогнеш, ще трябва да ме изслушаш. Не те нападам, просто ти казвам какво чувствам. Е, добре, точно това чувствах, докато продължаваше всичко това. Чувствах се съвсем самотна, чувствах се като лош човек, чувствах се наистина виновна и потисната, защото се опитвах да се справя с неща, които не са били по силите ми. Така се чувствах. Сега ще ти кажа как това се отрази на живота ми. Доскоро се чувствах съвсем празна. Сега съм по-добре, но продължавам да изпитвам ужас от чувствителни мъже. Затова все се забърквам със студени и дебелокожи типове. Не знам коя съм, какво искам и от какво имам нужда. Едва напоследък започнах да си изяснявам нещата. Най̀ ми е трудно да харесам себе си. Всеки път, когато се опитам, чувам татко да ми казва колко отвратително дете съм.“

ДЖИНИ (разплаква се): „Честно, не си спомням, но щом казваш, трябва да се е случило. Сигурно съм била погълната от собственото си нещастие…“

МЕЛАНИ: „О, не. Сега се чувствам виновна, че съм наранила чувствата ти.“

СЮЗАН: „Мелани, защо не кажеш на майка си какво искаш от нея отсега нататък?“

МЕЛАНИ: „Искам отношения между възрастни хора. Искам да съм истинска с теб. Искам да мога да ти казвам истината. Искам да ме чуваш, когато ти говоря за преживяванията си. Искам да си спомниш, да помислиш и да почувства онова, което ставаше в действителност. Искам да поемеш отговорност за факта, че не те беше грижа за мен и не ме защитаваше от депресиите на баща ми. Искам да си говорим истината.“

Майката на Джини положи искрени усилия да изслуша дъщеря си и да й повярва. Освен това показа потенциал за нормално и разумно общуване. В крайна сметка се съгласи да направи каквото й е по силите, за да удовлетвори изискванията на Мелани, макар да беше ясно, че ги намира за твърде тежки.

 

 

Експлозивна конфронтация

Родителите на Джо не проявиха такова разбиране. Джо е студентът по психология, чийто баща го беше пребивал. След дълги и мъчителни увещания той успя да убеди алкохолизирания си баща и съзависимата си майка да дойдат в моя кабинет. Джо копнееше да се конфронтира с тях от много време. Но нещата се оказаха далеч по-непредсказуеми от тези при Мелани.

Бащата, Алан, прекрачи прага на кабинета ми с явното намерение да поеме нещата в свои ръце. Той беше едър мъж с прошарена коса, на когото му личаха годините. Алкохолизмът и гневът бяха взели своето от външния му вид. Майката, Джоана, беше дамата в сиво — сива коса, сив тен, сива рокля, сива личност. Имаше изплашения поглед, характерен за пребиваните жени. Тя влезе след съпруга си, седна, скръсти ръце и заби поглед в пода.

Първият час премина в създаването на някаква атмосфера, в която Джо да може да каже онова, което искаше. Бащата непрекъснато го прекъсваше, крещеше, ругаеше и изобщо правеше всичко, само и само синът му да замълчи. Когато се намесих в защита на Джо, Алан започна да псува и мен, и професията ми. Майката не продума през цялото време, а когато накрая го стори, беше, за да помоли съпруга си да се успокои. Пред мен се разкри един микрокосмос на четиридесет години нещастие. Джо се справи учудващо успешно с оглед обстоятелствата и положи огромни усилия да остане спокоен, макар да забелязвах, че вътрешно кипи от ярост. Последният изблик на Алан изригна, когато стана въпрос за неговия алкохолизъм.

АЛАН: „Добре бе, лайненце, дотук бяхме. За какъв се мислиш, бе мамка му? Проблемът ти е, че не съм бил достатъчно строг с теб. Трябваше да те накарам да работиш за всичко, което имаш. Как смееш да ме наричаш алкохолик пред непознати? Ти, мръсно копеленце, няма да се успокоиш, докато не съсипеш семейството, нали? Е, добре, нямам никакво намерение да седя тук и някакво нещастно и неблагодарно пишлеме и скапаната му психарка да ме учат как да живея.“

В този момент Алан стана и се запъти към вратата. На прага се обърна и попита Джоана дали идва. Тя го помоли да й разреши да остане до края на сеанса. Той заяви, че щял да я чака при кафе машината във фоайето и че ако не слезела до петнадесет минути, щяла да се прибира пеша вкъщи.

ДЖОАНА: „Ужасно съжалявам и много ме е срам. Той не е такъв човек. Но е много горд и не понася да си признава. Настина е добър човек…“

ДЖО: „Мамо, престани! За Бога, престани! Цял живот точно това правиш. Лъжеше заради него, прикриваше го, оставяше го да бие и мен, и теб, и никога не направи нищо. А аз мечтаех да те спася от него. На теб минавало ли ти е някога през ум ти да ме спасиш? Имаш ли представа какво е бил този дом за едно малко дете? Имаш ли представа в какъв ужас живеех? Защо не направи нищо? Защо не направиш нещо сега?“

ДЖОАНА: „Ти си имаш собствен живот. Защо не ни оставиш на мира?“

Конфронтацията на Джо бе експлозивна и не постигна нищо особено, що се отнася до родителите му, но въпреки това беше голям успех. Той в крайна сметка прие факта, че родителите му са обсебени от собствените си демони и че са безнадеждно оковани в „отровните“ си поведенчески модели. Джо отхвърли безнадеждната надежда, че те ще се променят.

 

 

Какво да очаквате след конфронтацията

Вашата реакция

Възможно е веднага след конфронтацията да изпитате внезапна еуфория от новопридобитата смелост и сила. Възможно е да изпитате облекчение, че най-накрая сте се конфронтирали, дори нещата да не са протекли според очакванията ви. Може да ви олекне, че сте изрекли на глас нещата, които са ви тормозили години наред. Но може да се почувствате сериозно извадени от равновесие и разочаровани. А и определено ще се тревожите за онова, което предстои.

Каквато и да е първата ви реакция, пълноценните и трайни ползи се усещат след време. За да изпитате действителната сила, която ви е дала конфронтацията, може да са ви нужни седмици, ако не и месеци. Но вие ще я изпитате. Най-накрая няма да изпитвате нито еуфория, нито разочарование. Наместо това ще се радвате на стабилно прогресиращо душевно здраве и увереност.

Реакциите на родителите ви

Естеството на конфронтацията не определя крайния изход. На родителите също им е нужно време да осмислят изживяването и да се справят с него по собствените си начини.

Например една конфронтация с привидно положителен завършек може да се обърне на сто и осемдесет градуса, след като родителите ви размислят върху нещата. Те може да реагират със закъснение и макар отначало да са били относително спокойни, по-късно ще ви засипят с гневни обвинения, че сте разрушили семейството.

Виждала съм и конфронтации, които са завършвали гневно и хаотично, но все пак са довеждали до положителна промяна в отношенията между пациента и родителите му. След като първоначалната свада утихне, се оказва, че повдигането на капака е било необходимо за по-откритото и честно общуване.

Когато след конфронтацията родителят реагира гневно, вие може да се изкушите да контраатакувате. Избягвайте дразнещи реплики от рода на: „Типично за теб“ или „Не вярвам и на една дума от онова, което ми казваш“. Придържайте се към неотбранителните отговори и не насочвайте новопридобитата сила към родителите си. Вместо това кажете нещо от рода на:

• „Нямам нищо против да разговаряме за твоя гняв, но нямам намерение да слушам крясъци и обиди.“

• „Ще дойда да говорим друг път, когато си по-спокоен.“

Ако родителите ви изразят гнева си под формата на наказание с мълчание, опитайте следното:

• „Готов съм да говоря с вас, когато се откажете да ме наказвате с мълчание.“

• Аз рискувах и ви казвам онова, което мисля и чувствам. Защо не можете да поемете същия риск?

Едно нещо е абсолютно сигурно: вече нищо няма да е същото. Наблюдавайте ефектите от конфронтацията, които ще се разпространяват като концентрични вълни от седмици, месеци и дори години. Останете с ясна глава и ясен поглед и оценявайте промяната в отношенията между вас, родителите ви и другите членове на семейството.

Вашата работа е да се придържате към вашето виждане за нещата и да не залитате обратно към старите модели на реакция и отбрана, каквото и да правят родителите ви.

 

 

Влиянието на конфронтацията върху отношенията между родителите ви

Освен драстичната промяна в отношенията между вас и родителите ви, очаквайте промяна и в отношенията помежду им.

Ако конфронтацията е разкрила някаква тайна, която единият е пазил от другия, като например кръвосмешение, влиянието и върху отношенията им ще бъде огромно. Единият родител може да се съюзи с вас срещу другия. Възможно е бракът им да се разпадне. Ако конфронтацията е включвала някаква обществена тайна като например алкохолизъм, последствията за брака им няма да са толкова екстремални, но все пак ще са значителни.

Вие ще се изкушите да обвините себе си за проблемите, които ще възникнат помежду им. Ще се чудите дали не е трябвало да оставите всичко както си е.

Когато Карла — която се беше отказала от пътуването до Мексико заради хленчещата си алкохолизирана майка — се конфронтира с родителите си заради нейния алкохолизъм и съзависимостта на баща си, бракът на родителите й понесе тежък удар. Майката започна да се лекува, а бащата изгуби душевното си равновесие, защото самочувствието му винаги се беше основавало на ролята на силния и адекватен родител. След като съпругата му вече нямаше нужда от неговата подкрепа, тази семейна роля стана излишна. Бракът им се крепеше на модела на взаимна зависимост, който вече не съществуваше. Сега те не знаеха как да контактуват един с друг, нямаха баланс и бяха изгубили онова, което ги свързваше. Карла изпитваше смесени чувства.

 

 

КАРЛА: „Виж какво направих. Разстроих семейството.“

СЮЗЪН: „Чакай, малко. Ти не си направила нищо. Те го направиха.“

КАРЛА: „Но ако се разведат, ще се почувствам ужасно.“

СЮЗЪН: „Няма причина да се чувстваш виновна. Те преоценяват връзката си, защото се появи нова информация. Ти не си изобретила тази информация, а просто си я осветлила.“

КАРЛА: „Не знам дали е точно така. Досега бракът им беше добър.“

СЮЗЪН: „Не, не е бил.“

КАРЛА: „Е, поне изглеждаше такъв.“

СЮЗЪН: „Не, не е изглеждал.“

КАРЛА (след дълга пауза): „Май ме е страх най-вече от това, че реших повече да не се жертвам заради тях. Смятам за разнообразие да ги оставя да отговарят сами за себе си. И ако това ги прави нещастни, тогава просто ще трябва да изтърпя нещастието им.“

 

 

Родителите на Карла не се разведоха, но бракът им никога повече не се върна към старото си състояние. Те продължиха битката помежду си, но тази битка вече не тровеше живота на Карла. Като им каза истината и отказа да се забърква в назряващите с години конфликти помежду им, Карла получи свободата, която винаги бе смятала за невъзможна.

 

 

Реакциите на вашите братя и сестри

Макар тази книга да е посветена най-вече на отношенията между вас и вашите родители, конфронтацията не протича във вакуум. Вие сте част от семейната система и постъпката ви засяга всички участници в нея. Точно както отношенията с родителите ви никога няма да бъдат същите, така ще се промени и отношението между вас и братята и сестрите ви.

Възможно е някои от тях, които са изживели същото, да потвърдят спомените ви. Други ще отрекат или омаловажат дори най-жестокото насилие над вас и над себе си, защото продължават да са емоционално обсебени от родителите ви. Трети може никога да не са изживявали подобно нещо и да нямат представа за какво говорите.

Някои братя и сестри може да видят в конфронтацията ви заплаха за крехкия семеен баланс и да ви се разгневят. Точно така е реагирал братът на Каръл.

След като писа на баща си, той й се обади, за да й предложи съвсем неочакваната си подкрепа, като й каза, че не помни нещата точно така, но въпреки всичко й се извинява за причинената болка. Каръл наистина се трогна и развълнува, от перспективата за съвършено различни отношения между нея и баща й. Само след няколко седмици обаче тя изживя огромно разочарование, защото той отрече не само онова, което му беше писала, но и факта, че й се е извинил. По-малкият й брат я доуби, като й се обади и я наруга, че „разпространявала гадни лъжи“ за баща им и че била луда, задето си въобразявала, че някой я е малтретирал.

Понякога братята и сестрите ви реагират негативно на конфронтацията и влагат огромно количество енергия, за да ви убедят, че сте съсипали семейството. Очаквайте писма, телефонни обаждания и лични посещения. Те ще бъдат пратеници на вашите родители и ще ви предават съобщения, молби, заплахи и ултиматуми. Ще ви обиждат и ще се опитват да ви изкарат неправи, луди или и двете. Още веднъж, много е важно да отговаряте неотбранително и да отстоявате правото си да казвате истината.

Ето някои примерни отговори на реакциите на братята и сестрите ви:

• „Нямам нищо против да поговорим, но няма да позволя да ме обиждаш.“

• „Не разбирам защо ги защитаваш, но това, което казвам, е истина.“

• „Не желая да разстройвам никого, но това, което правя, е за мен самия.“

• „Отношенията ни са важни за мен, но няма да пренебрегна потребностите си, за да ги спася.“

• „Това, че не се е случило с теб, не означава, че не се е случило с мен.“

Кейт — чийто баща банкер беше пребивал нея й сестра й Джуди — беше убедена, че сестра й ще я презре, задето е извадила на показ болезненото им минало. Но Кейт пое риска.

„Винаги съм я защитавала. Случваше се тя да пострада много по-тежко от мен. Вечерта, когато изпратих писма на родителите си, й се обадих, защото исках да знае какво съм направила. Тя каза, че ще дойде веднага, защото трябвало да поговорим. Бях сигурна, че е бясна и умирах от страх. Когато й отворих, видях, че плаче. Прегърнахме се и дълго стояхме така. След това говорихме, плакахме, прегръщахме се, смяхме се и пак плакахме. Изживяхме всичко отново. Джуди ми припомни някои неща, които бях забравила и наистина беше щастлива, че може да говори за тях. Каза, че ако не съм била аз, сигурно е щяла да ги таи в себе си до края. Изпитвахме невероятна близост. Тя разбираше, че не е самотна в цялата тази гадост. Възхити се на смелостта ми и ме увери, че ще ме подкрепи докрай. Когато го каза, просто се разтопих.“

Изричайки истината, Кейт и Джуди са обогатили отношенията си и са си дали огромна подкрепа една на друга. Смелата постъпка на Кейт вдъхнови Джуди също да потърси професионална помощ, за да се справи с болката от детството си.

 

 

Реакциите на други близки на семейството

Конфронтацията засяга всички, с които сте свързани емоционално и най-вече партньора и децата ви, които са непреки жертви на вашите „отровни“ родители. След конфронтацията вие ще се нуждаете от всичката любов и подкрепа, които можете да получите. Не се бойте да я поискате. Не се страхувайте да им кажете, че изживявате много труден период от живота си. Помнете обаче, че те няма да изпитват същите силни емоции като вас и понякога ще се чудят какво правите и защото правите. Тъй като периодът може да се окаже труден и за тях, проявете разбиране, ако не получите в пълна мяра подкрепата, на която разчитате.

Възможно е родителите ви да привлекат някой от тях за съюзник в кампанията, целяща да изкара тях ангели, а вас — мерзък злодей. Те могат да забъркат в козните си ваш много близък роднина като баба, дядо или любима леля. Тези роднини може да застанат на страната на родителите ви. Други могат да вземат вашата. Както при родителите, братята и сестрите, за вас е важно да се разберете с всеки поотделно и да им разясните, че постъпката ви засяга вашия живот и че е желателно да не вземат страна.

Възможно е да изпитате натиск от страна на съвсем неочаквани източници, като например най-добрата приятелка на майка ви или местния свещеник. Помнете, че не сте длъжни да давате подробни обяснения на посредници, които не принадлежат към семейството ви. Ако решите да отстоявате това си право, можете да кажете нещо като:

• „Оценявам загрижеността ти, но това е само между мен и родителите ми.“

• „Разбирам, че искаш да помогнеш, но не желая да обсъждам въпроса с теб.“

• „Позволяваш си оценка по въпрос, за който нямаш пълна информация. Възможно е да поговоря с теб, когато нещата се успокоят.“

Понякога роднината или близкият семеен приятел просто не разбира защо е трябвало да се конфронтирате с родителите си и това може да влоши отношенията ви. Това винаги е неприятно и може да се окаже една от най-болезнените сметки, които ще платите за собственото си душевно здраве.

 

 

Най-опасният момент

Най-опасното последствие от конфронтацията с вашите родители може да се окаже последният им отчаян опит да провалят всичко, което сте постигнали дотук. Те може да задействат всички лостове за наказание, да ви изнасят тиради за предателството или напълно да спрат да говорят с вас. Може да ви заплашат с отлъчване от семейството или с изключване от завещанието си. В крайна сметка, вие сте нарушили семейната омерта и сте сложили край на митовете.

Определили сте се като отделен индивид и сте нанесли смъртоносен удар по семейната лудост.

Накратко, вие сте хвърлили емоционална атомна бомба и следва да очаквате ответни действия. Колкото повече се гневят родителите ви, толкова повече ще се изкушавате да изоставите новопридобитата си сила и да потърсите „мир на всяка цена“. Ще се чудите дали онова, което получавате, си струва хаоса. Съмненията, размислите и дори копнежът да възстановите статуквото са съвсем нормални. „Отровните“ родители ще направят почти всичко, за да възстановят познатия и удобен семеен баланс и ще припяват по-омайно от сирени, прелъстявайки ви с чувство за вина, съжаления и самообвинения.

Точно тогава системата ви за емоционална подкрепа придобива особена важност. Така както Одисеи е накарал екипажа си да го завърже за мачтата, за да чува сирените, но да не хукне след изкусителните им, но смъртоносни гласове, така и някой ваш приятел, терапевтът, партньорът или всички заедно трябва да ви завържат към вашата емоционална мачта, която ще ви предпази. Той или тя трябва да ви осигурят любовта и подкрепата, от които се нуждаете, за да запазите вярата в себе си и във важния избор, който сте направили.

Моят опит сочи, че „отровните“ родители рядко изпълняват заканата да отлъчат детето си от семейството. Те са прекалено емоционално обсебени и не обичат драстичните промени. Гаранции обаче няма. Виждала съм родители, които са прекъсвали всякаква връзка с децата си, изключвали са ги от завещанията си и са спирали всякаква финансова помощ, която са им осигурявали дотогава. Подгответе се емоционално и физически за подобна реакция.

Много е трудно да отстоявате своя терен, когато семейството се опълчи срещу вас. Понасянето на последствията от собствената ви постъпката е най-голямата смелост, която можете да си пожелаете. Но тя ще бъде и най-голямата ви награда.

 

 

Вземете решение какви ще бъдат отношенията ви оттук нататък

След като пушилката се слегне и получите възможност да огледате резултата от конфронтацията, ще откриете, че разполагате с три възможности.

Първо, да предположим, че родителите ви са показали известно разбиране и са поели дори част от отговорността за конфликта помежду ви. Ако те показват някаква воля за продължаване на дискусиите, за изследване и споделяне на чувствата и грижите, съществува възможност заедно да изградите едни не толкова „отровни“ отношения. Вие можете да станете учител на родителите си и да им преподадете изкуството да ви третират като равен и да общуват с вас, без да ви критикуват и нападат. Можете да ги научите да изразяват чувствата си без страх. Можете да им покажете кое ви е приятно и кое не. Няма да ви убеждавам, че това се случва често, но понякога се случва. Вие ще разберете възможностите им едва когато ги подложите на критичния тест на конфронтацията.

Второ, ако родителите ви не са показали никакъв потенциал за промяна и се държат сякаш нищо не се е случило, най-здравословното нещо за вас е да запазите контакта, но при далеч по-необвързващи условия. Работила съм с много хора, които не са искали да прекратяват напълно отношенията с родителите си, но и не са искали да се завръщат към предишното статукво. Те обикновено избират да се отдръпнат и да установят любезни, но не близки отношения с родителите си, като престават да споделят с тях най-съкровените си чувства и уязвими места и ограничават общуването до емоционално неутрални теми. Така се установяват нови основни правила за същността на контакта с родителите. Въпросната позиция устройва някои от пациентите ми и може да се окаже приемлива и за вас. Няма нищо лошо в контакта с „отровните“ родители дотолкова, доколкото не се налага да жертвате душевното си здраве.

Третата и последна възможност е в името на душевното и физическото си здраве да се откажете от каквото и да е общуване с родителите си. След конфронтацията някои родители стават още по-антагонистични и влошават още повече „отровното“ си поведение. Ако случаят е такъв, на вас ще ви се наложи да избирате между тях и душевното здраве. Цял живот сте ги кредитирали емоционално. Време е за нова счетоводна система.

Третата възможност никога не може да се приеме без болка, но има един начин за справяне с нея — пробна раздяла. Вземете си отпуск от родителите си. Не контактувайте с тях поне три месеца. Това означава никакви срещи, никакви телефонни разговори, никакви писма. Аз наричам този период време на детоксикация, защото дава възможност на всички участници да изкарат част от отровата от жизнените си системи и да оценят какво означават за тях тези отношения. Мораториумът върху отношенията е труден, но може да даде път на значителен напредък. Когато не се налага да пилеете огромни количества енергия по конфликтите с родителите си, тази енергия ще остава за вашия живот. Емоционалното дистанциране може дори да накара вас и родителите ви да преоткриете истински топлите чувства помежду си.

След края на мораториума проверете дали са смекчили позицията си. Срещнете се с тях и обсъдете въпроса. Ако не са се променили, продължете пробната раздяла или прекратете отношенията окончателно.

Ако решите, че пълното скъсване е единственият начин да запазите душевното си здраве, потърсете професионална помощ, защото детето у вас ще се нуждае от подкрепа и успокоение. Съчувстващият терапевт ще ви помогне да се погрижите за това дете и същевременно ще преведе възрастния през тревогата и болката на сбогуването.

 

 

Решението на Джо

Бащата на Джо, Алан, продължи да се гневи доста време след конфронтацията, а също и да пие. След няколко седмици накара жена си, Джоан да предаде съобщение на Джо, че ако искал отново да види баща си, трябвало да му се извини. Тя продължи да му се обажда почти всеки ден и да го умолява да приеме условието на баща си, за да могат отново да бъдат по нейните думи „семейство“.

Джо осъзна с огромна тъга, че изкривената семейна реалност ще продължи да съсипва душевното му здраве и затова написа на родителите си кратко писмо, с което ги известяваше, че прекратява отношенията си с тях, през което време се надява те да преосмислят позицията си. Предложи им да се срещнат отново след деветдесет дни и да видят дали е останало нещо, което заслужава да бъде спасявано.

След като изпрати писмото, Джо ми каза, че е готов да приеме възможността за окончателно и безвъзвратно сбогуване.

„Наистина съм се надявал, че ще съм достатъчно силен и ще продължа да общувам с тях, без да се заразя от лудостта им. Но сега осъзнавам, че съм искал прекалено много от себе си. Затова, при положение че изборът е те или аз, избирам себе си. Това сигурно е най-доброто, което съм правил за себе си, но виж какво става: в една минута се гордея със себе си и се чувствам силен, в следващата изпитвам огромна празнота. Господи, Сюзан, не знам дали ще понеса да съм отново здрав — искам да кажа, какво е това?“

Джо понесе трудно раздялата с родителите си, но проявената решителност му даде ново усещане за вътрешна сила. Той започна да се държи по-уверено, когато излизаше с някоя жена и след половин година установи връзка, която според собствените му думи, беше най-стабилната в живота му. Самочувствието му продължи да се подобрява, както и начинът му на живот.

Независимо дали преговаряте с родителите си за подобряване на отношенията, отдръпвате се или прекратявате контакта завинаги, вие предприемате огромна крачка към откъсването от властта на миналото. След като разчупите старите ритуални модели по отношение на „отровните“ си родители, вие ще сте много по-открити и достъпни за истинската любов към себе си и към други хора.

 

 

Конфронтация с болни и много възрастни родители

Много мои пациенти се изправят пред една болезнена дилема, когато трябва да се конфронтират с много възрастни, болни или сакати родители, защото се разкъсват между съжалението и негодуванието. Повечето съчетават чувството на елементарен човешки дълг със свръхчувствителност спрямо изискванията им. „Каква полза? — казват те. — Трябвало е да го сторя преди години. Те дори няма да си спомнят за какво им говоря.“ Или „Ако се конфронтирам с нея, майка ми ще получи втори удар. По-добре да я оставя да си отиде в мир.“ Но въпреки това, те знаят, че без конфронтация много трудно ще постигнат душевен мир. Няма да омаловажавам трудностите, но фактът, че родителят е много възрастен или че е хронично болен, не изключва непременно конфронтацията. В такива случаи съветвам пациентите си да обсъдят евентуалните последствия от емоционалния стрес с лекаря на родителите си и заедно да определят дали съществува някакъв риск. Дори това да е така, директната конфронтация има алтернативи, които ви позволяват да извадите истината на бял свят, дори да сте предпочели да не я казвате на въпросния родител. Можете да напишете писмо и да не го пуснете, можете да прочетете това писмо на снимката на родителя, можете да говорите с братя, сестри и други роднини, а ако посещавате терапия, можете да се конфронтирате с родителя посредством ролева игра. Ще разгледаме тези методи по-подробно в раздела, озаглавен: „Конфронтация с починал родител“.

Тези техники се оказаха полезни и при пациенти, които са прибрали при себе си единия или двамата си родители. Ако родителят живее при вас и е зависим от вас, вашите усилия за постигане на по-открити взаимоотношения може да намалят напрежението помежду ви и да облекчат ролята ви на болногледач. Възможно е също така конфронтацията да внесе такъв раздор, че съжителството да стане непоносимо. Ако поради настоящия си бит ви е невъзможно да се дистанцирате от родителите си и ако конфронтацията помежду ви ще ги отчужди още повече, изберете алтернатива на директната конфронтация.

 

 

„Не мога да го направя, тя няма да го понесе“

Джонатан, с когото се запознахме в Четвърта глава, избягва да се обвързва с жени, защото продължава да се бунтува срещу майка си, която непрекъснатото притиска да се ожени. След няколко месеца терапия, той реши, че има да казва много неща на майка си, която беше осемдесет и две годишна. Тя беше прекарала инфаркт преди няколко години и здравето и беше доста крехко, но продължаваше да го тормози с обаждания и писма по темата. Посещенията му при нея се превръщаха в истинска инквизиция.

„Много ми е жал за нея и въпреки това наистина се ядосвам на властта й над мен, но ме е страх, че ако й кажа нещо, ще получи още един инфаркт, който ще я убие. Не мога да си го сложа на съвестта. Продължавам да се правя на добро момче. Защо не говорих с нея преди петнадесет или двадесет години, когато беше по-здрава? Щях да си спестя доста болка.“

Тук напомних на Джонатан, че конфронтацията не означава да направиш човека на пух и прах. Ако намереше някакъв контролируем и умерен начин да освободи гнева и болката си, той щеше да разбере, че истината винаги носи повече покой, отколкото избягването й. Не исках да го подтиквам към постъпки, чиито последствия нямаше да може да понесе, но все пак имаше голяма вероятност, един откровен разговор с майка му до голяма степен да подобри отношенията им.

Запознах го с последните разработки, които доказваха, че честният поглед върху отношенията между болни и умиращи родители и техните деца не само не вреди на родителите, но в повечето случаи донася успокоение и душевен комфорт на всички засегнати.

За Джонатан алтернативата беше да игнорира чувствата си и да се преструва, че проблемът не съществува. Отбелязах, че според мен това би било ужасна загуба в светлината на малкото време, което им оставаше заедно.

Джонатан проведе неколкоседмична битка със себе си, но накрая се съгласи да поговори с лекаря на майка си, който го увери, че здравословното й състояние е съвсем стабилно.

„Пуснах духа от бутилката, като я попитах има ли представа как приемам отношенията помежду ни. Тя каза, че винаги се е чудила защо ставам раздразнителен в присъствието й. Така ми даде повод съвсем спокойно да й заявя, че потребността й да ме контролира, трови живота ми. Разговаряхме часове. Казах й неща, за които не съм предполагал, че някога ще й кажа. Тя започна да се оправдава… обиди се… започна да отрича… но все пак нещо стигна до съзнанието й. На няколко пъти се просълзи и стисна ръката ми. Изпитах невероятно облекчение. Дотогава изпадах в ужас при мисълта, че трябва да отида при нея, но сега виждам, че тя просто е една крехка дребна старица. Не мога да повярвам, че толкова години не съм посмял да й кажа нищо.“

Джонатан бе проявил реализъм и откровеност спрямо майка си за пръв път през живота си и бе успял да промени тона на отношенията им. Според него в този момент от плещите му се беше стоварила истинска планина. Сега той виждаше майка си в настоящето, а не в светлината на миналите страхове и спомени, поради което можа да откликне на настоящото й положение, без да се страхува от властната и страховита майка от детството си.

Конфронтацията на Джонатан с майка му даде доста положителен резултат, но понякога нещата не стават така. Възрастта и болестта невинаги правят „отровния“ родител по-способен да приеме истината. С напредването на възрастта и осъзнаването на тленната си природа някои „отровни“ родители омекват и стават по-склонни да поемат отговорност за поведението си, но други се вкопчват в отричането, насилието и гнева като сламки, които да ги задържат към изплъзващия се живот. Нападките им към вас може да са единственото им познато средство за потискане на депресията и паниката. Тези родители може да отидат в гроба с пяна на уста, без изобщо да ги е грижа какво чувствате. Това няма значение. Има значение онова, което е трябвало да кажете и сте казали.

 

 

Конфронтация с починал родител

Много е тежко, когато сте се потрудили здраво, за да стигнете до точката на конфронтацията, но единият или двамата ви родители са починали. Колкото и да е странно, има начини да я осъществите, без родителите ви да присъстват физически.

Разработила съм един метод, който се оказа доста ефективен, и се състои в написването на писмо и изчитането му на глас на гроба на родителя. Така получавате усещането, че наистина разговаряте с него и накрая получавате възможност да изкажете чувствата, които сте таили цял живот. През годините съм получавала за тази надгробна конфронтация много положителни отзиви както от пациенти, така и от слушатели на предаването ми.

Ако нямате възможност да отидете на гроба на родителя, прочетете писмото на някоя негова снимка, на празен стол или на близък приятел, който да изиграе неговата роля.

Имате още една възможност. Поговорете с роднина (за предпочитане близък) от поколението на вашия родител. Разкажете му за изживяванията си. Вие не можете да искате от него да поеме отговорността, за онова, което са ви причинили родителите ви, но облекчението от извадената на бял свят истина е огромно.

Възможно е да се сблъскате с негативната реакция, която би следвало да очаквате от родителите си, ако бяха живи. Роднината може да реагира с отричане, неверие, гняв и обида, и в такъв случай сторете същото, което бихте направили с родителите си. Не реагирайте и не се отбранявайте. Това е една чудесна възможност да се убедите за пореден път, че отговорността за промяна е тяхна, а не ваша. Възможно е обаче роднината да ви подкрепи и да се извини от името на родителите ви. Така е станало с Ким, чийто баща я беше контролирал посредством парите и непредвидимите си настроения. Баща й беше починал преди пет години, но тя все още изпитваше потребност да се конфронтира с някой член на семейството, поради което избра малката сестра на баща си, Шърли, и я покани на обяд.

По време на сеанса след конфронтацията разбрах, че Ким е доволна от резултата.

„Знаеш ли, всички изпитваха страхопочитание към баща ми. Той беше звездата на семейството и Шърли винаги го е обожавала. Много ми беше тежко да й разкажа за отвратителното му отношение към мен. Но тогава се случи най-странното. Тя сподели, че винаги се е страхувала от него, че се е държал много лошо с нея, когато са били малки, и че изобщо не се изненадва на онова, което й говоря. След това ми сподели — и това беше най-хубавото — че преди осем години му подарила за рождения ден кафява риза — нали се сещаш, като онези, които са носили нацистите — и че искала да избродира свастика на ръкава, но й се сторило прекалено. Посмяхме се, поплакахме и беше много приятно. Хората в ресторанта сигурно са ни помислили за куку.“

Откривайки се пред Ким, Шърли й е казала: „Разбирам как се чувстваш и знам, че всичко е истина“. Ким пък разбра, че е възможно да разтовариш голяма част от тревогата и вината, като препратиш изживяването към поколението, което го е провокирало.

Съзнавам, че въпросният метод може да ви се струва непочтен, тъй като тези роднини рядко са отговорни за болезнените ви преживявания. В случая обаче се налага да претеглите плюсовете и минусите. Ако използването на роднината като заместител на родителя ще ви помогне да излекувате душевните си рани, то определено си струва да проведете с този роднина един неприятен разговор, който сигурно ще го разстрои за известно време.

 

 

Такова нещо като лоша конфронтация няма

Конфронтацията е връхната точка по пътя към автономията.

Каквото и да се случи по време на конфронтацията или след нея, вие сте победител, защото сте имали смелостта да я осъществите.

Дори да не сте се завърнали у дома с нечий скалп, дори да не сте успели да кажете всичко, което сте искали, дори да сте преминали в отбрана и да сте почнали да се оправдавате и дори родителите ви да са се нахвърлили върху вас като един… вие все пак сте го направили. Казали сте истината на тях и на себе си и страхът, който ви е контролирал досега, вече няма власт над вас.