Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Отровните родители (16)

Дванадесета глава
Кой все пак носи отговорността?

Ако почувствате, че емоционалният ви баланс е застрашен, по-добре намалете темпото и изчакайте няколко дни. Ако обаче откриете, че продължавате да отлагате, определете си краен срок отново да се заемете с нея и го спазете.

След като започнете работата, може да се наложи да прибегнете до външна подкрепа. Когато извадите на повърхността наситен емоционален материал, помощта от страна на група за подкрепа или терапевт може да се окаже много полезна. Верният приятел, любящият партньор или роднина могат да ви окуражат, но могат да се изплашат от наситеността на емоциите ви. Можете да помолите въпросния човек да прочете тази книга заедно с вас. Така той ще ви бъде по-полезен, защото ще разбира онова, през което се налага да преминете.

 

 

Отговорността е тяхна

Много бих искала детството ви да е било щастливо, но не мога да променя миналото ви. Онова, което мога, е да ви помогна да промените коренно убежденията си за това кой носи отговорността за болката през вашето детство. Тази промяна е жизненоважна, защото докато не се уверите съвсем безспорно чия е отговорността, вие неизменно ще поемате вината върху себе си. Дотогава, докато обвинявате себе си, вие ще изпитвате срам и ще се ненавиждате и ще намирате начини да се самонаказвате.

 

 

Извървете пътя със скорост, която не ви създава дискомфорт

В последните две глави свършихме основно анализаторската част от работата. Поисках от вас да изследвате, да възприемете и да разберете. В тази и в следващите глави ще поработим на по-емоционално равнище. Поради това е особено важно да си дадете необходимото време. Емоционалната работа може да се окаже доста трудна и е възможно да започнете да си търсите оправдания, за да не я свършите.

Наясно съм, че го казвам за не знам кой път, но искам още веднъж категорично да подчертая, че това послание е много важно и много трудно за възприемане.

Свалете от себе си отговорността за болезнените събития от детството си и я прехвърлете на тези, на които трябва.

Ще ви помогна да свалите отговорността от себе си с разработения от мен списък с повечето неща, заради които пациентите ми погрешно винят себе си. За да окаже този списък някакъв ефект, отделете време на спокойствие и поговорете с детето у себе си. Припомнете си с помощта на някоя стара снимка колко малки и безпомощни сте били. Кажете на глас на това дете „Ти не си отговорен за…“ и довършете изречението с онази тема от списъка, която се отнася до вашия живот.

„Ти не си отговорен за…“

1. … начина, по който са те пренебрегвали или игнорирали.

2. … начина, по който са те карали да се чувстваш необичан и незаслужаващ обич.

3. … жестоките и необмислени забележки.

4. … обидните имена, с които са те наричали.

5. … тяхното нещастие.

6. … техните проблеми.

7. … техния избор да не решават проблемите си.

8. … техния алкохолизъм.

9. … онова, което са ти сторили под въздействието на алкохола.

10. … побоите, които са ти нанасяли.

11. … сексуалната злоупотреба с теб.

Добавете всички болезнени и многократно повтаряни неща, за които винаги сте се чувствали отговорни.

Втората част на това упражнение представлява прехвърляне на отговорността там на тези, на които трябва — върху вашите родители. За да се съсредоточите върху тази цел, повторете всяко твърдение, но прибавете пред него думите: „Родителите ми са отговорни за…“ И тук добавете всичко, което засяга личните ви изживявания.

Възможно е в началото на мисловно равнище да осъзнавате, че вината не е била ваша, но детето във вас да продължава да се чувства отговорно. Чувствата се нуждаят от време, за да се синхронизират с новия тип осъзнаване. Може да се наложи да повторите упражнението много пъти.

 

 

„Не мисля, че са ми желали злото“

Възможно е да ви е много трудно да прехвърлите отговорността върху родителите си, особено ако те са били болни, неадекватни, обсебени от собствените си проблеми или ако смятате, че не са имали лоши намерения.

Лес — който след психичния срив на майка си е трябвало да поеме грижата за по-малките си братя от осемгодишната си възраст — е особено ярък пример за въпросната дилема. Казах му, че ненормалните му отношения с жените като възрастен са непосредствено свързани с бремето на вината и отговорността, което беше поел като малък. Той не изглеждаше много убеден, въпреки че вече беше прочел списъка с отговорностите.

ЛЕС: „Но аз съм отговорен. Майка ми беше толкова нещастна. И продължава да е нещастна. Тя има нужда от мен. Просто искам да направя живота й по-добър.“

СЮЗЪН: „От колко време носиш отговорността за нейния живот?“

ЛЕС: „Откакто навърших осем години.“

СЮЗЪН: „А кой носеше отговорност за теб?“

ЛЕС: „Мисля, че винаги аз съм носил отговорност за всички, включително и за себе си.“

СЮЗЪН: „Лес, какво ще стане, ако прехвърлиш отговорността за родителите си на самите тях?“

ЛЕС: „И как да стане, като тя постоянно е депресирана и изнервена… и като не е имала един щастлив ден през живота си. Вината не е нейна. Ходеше по лекари. Опитваше се да се излекува. Не искаше да боледува.“

СЮЗЪН: „Това все още не означава, че отговорността е била твоя. Ами баща ти? Защо се е измъкнал толкова лесно? Кога според теб ще дойде неговият ред да се държи като възрастен човек?“

ЛЕС (след продължителен размисъл): „Виж, никога не съм се замислял точно за това. Предполагам, че той просто е един слаб човек.“

СЮЗЪН: „Аз съм наясно, че в случаи като твоя, когато родителите не са упражнявали открито насилие, вредата, която са ти причинили, далеч не е толкова очевидна. Но тук има много насилие с добри намерения и емоционално пренебрегване. Никой не го е било грижа за твоя живот. Ти си бил лишен от детство. В случая не е важно доколко те са отговорни за всичко, а това, че ти не си отговорен за нищо.“

Лес се замисли. Останалата част от сеанса премина в работа по новото за него осъзнаване на нещата. От този ден нататък, напредъкът му се ускори значително.

Вие можете да осъзнавате, че родителите ви са били неадекватни, депресирани, болни или че са избягали от вас и все пак да им съчувствате за проблемите. Все пак, те са хора с ограничени възможности и едва ли биха предприели терапия заради проблем с тридесет или четиридесетгодишна давност. Възможно е да са толкова пасивни, че дори да изглеждат безпомощни. Възможно е вие да сте убедени, че не са искали да ви сторят зло.

Аз съм сигурна, че в някои случаи не са били налице никакви злостни намерения, но догадките са само загуба на време. Важни са последствията. Когато неадекватният родител е причинил вреда, намеренията му нямат никакво значение. Неадекватните родители носят отговорност както за онова, което са сторили, така и за онова, което не са.

За да помогна на Лес да осъзнае доколко горното важи за него, използвах един празен стол, който трябваше да символизира родителите му, докато аз изиграх ролята на самия Лес. Исках да чуе на глас онова, което никога не беше успявал сам да си каже.

СЮЗЪН (в ролята на Лес): „Мамо, татко, когато бях малък имах чувството, че съм сам на света. Бях уплашен и самотен и не разбирах защо никой не го е грижа за мен. Мамо, не разбирам защо аз трябваше да се грижа за теб и защо татко не го правеше. Не разбирам защо не ми дадохте възможност да бъда дете. Винаги съм смятал, че е така, защото никой не ме обичаше. Все още го чувствам така! Кога ще престанете да изцеждате жизнените ми сили? Кога ще пораснете вие? Уморих се да нося отговорност за цялото семейство. Уморих се да съм ви денонощно на разположение. Уморих се да нося отговорност за целия свят. Уморих се да виня себе си за всичко лошо. Мамо, съжалявам, че си била болна и нещастна, но вината не беше моя!“

ЛЕС: „Всичко това е вярно. Изпитвам всички тези чувства. Но никога не мога да им го кажа.“

СЮЗЪН: „Никога е много, много дълго време, Лес. В момента е важно да го кажеш на себе си. По-късно, когато си поработил достатъчно и когато се почувстваш по-силен, може да решиш обратното.“

Лес осъзна, че родителите му са били възрастни и като такива са имали определени отговорности спрямо децата си. Проваляйки се в грижата за физическите и емоционалните потребности на децата си, точно като всички останали неадекватни родители, неговите също са създали един изкривен вариант на отношенията родители-деца.

Когато наистина видеше, почувстваше и повярваше на тези истини, Лес щеше да се отърве от самообвиненията, които стояха в основата на неговия работохолизъм и не му позволяваха да приеме нечия обич.

 

 

Той беше напълно неконтролируем

Възрастните, които в детството си са ставали жертва на насилие, също се затрудняват, когато трябва да прехвърлят отговорността на този, на когото трябва. Помнете, за тези деца приемането на вината е средство за оцеляване. Те поддържат мита за щастливото семейство като приемат, че лошите са те, а не родителите им. Това убеждение лежи в корена на практически всички самоунищожителни поведенчески модели на възрастните, които са били малтретирани като деца. Но това убеждение може да се промени.

Джо — студентът последен курс психология, който беше пребиван от жестокия си алкохолизиран баща — все пак дойде да се лекува при мен. Още на първия сеанс той показа колко упорити могат да бъдат самообвиненията.

ДЖО: „Когато се обърна назад, виждам, че баща ми е бил пълен негодник и пак продължавам да го оправдавам, защото сигурно е вярвал, че всичко е за мое добро. Знам, че онова, което ми е причинил, е ужасно и че нито едно дете не заслужава подобно отношение. Дълбоко в себе си обаче продължавам да се чувствам като лошо дете, което си е получило заслуженото. И продължавам да изпитвам ужасна вина, че не съм могъл да защитя майка си.“

СЮЗЪН: „Ти си оцелял, защото си поел цялото зло върху себе си. Ако като малък си разбрал, че лошият е баща ти, това щеше да е много по-страшно и потискащо за теб. Но ти вече не си дете, Джо и трябва да се изправиш с лице към истината. А тя е, че баща ти е бил отговорен изцяло за това, че те е малтретирал, и затова, че е бил жесток човек и алкохолик. Освен това е бил сто процента отговорен за това, че не е пожелал да се справи с проблемите и да спаси семейството си. И въпреки че ти е по-удобно да гледаш на майка си като на невинна жертва, тя също е сто процента отговорна за това, че не е защитила децата си и себе си. Тя е тази, която е позволила насилието да продължава. Трябва да започнеш да прехвърляш отговорността на тези, на които трябва. Как ще станеш психолог и ще помагаш на другите, ако отказваш да се справиш с реалностите на собствения си живот?“

ДЖО: „Чувам какво ми говориш, Сюзан, но за мен това са само думи.“

Защитните му механизми бяха непоклатими като скала. Затова, вместо директния разговор, който очевидно извикваше голяма съпротива, помолих Джо да изиграе ролята на собствения си баща.

СЮЗЪН: „Искам да поговоря с вас за някои неща от детството на Джо. Той ми каза, че сте бил склонен към насилие и че редовно сте го пребивал. Освен това ми каза, че сте алкохолик.“

ДЖО (в ролята на баща си): „Първо на първо, изобщо не ви е работа какво е ставало в моето семейство. Дори да съм го бил, то е било за да го направя по-корав. А моето пиене си е моя работа.“

СЮЗЪН: „Може и да е ваша работа, но едва не сте унищожил семейството си. Малтретирал сте сина си и съпругата си и сте всявал ужас в тях. Имате ли представа какво му е било на Джо? Интересува ли ви какво е чувствал?“

ДЖО (в ролята на баща си): „Изобщо не ме интересува. Интересувам се само от себе си.“

СЮЗЪН: „Вие сте отвратителен баща и можете да причинявате на хората само болка. Сигурно и вас ви е боляло, но вие сте бил възрастен, а Джо е бил дете. Можело е да си помогнете по някакъв начин, вместо да наранявате другите. Отговорността за алкохолизма ви е ваша, и тогава, и сега. Смятам, че сте един негодник, който се чувства силен, когато бие жени и малки деца. През всички тези години Джо е смятал, че вината е негова, но тя винаги е принадлежала на вас.“

ДЖО (в ролята на баща си): „Как ли пък не! Това копеленце непрекъснато ми отговаряше. Не вършеше нищо вкъщи…“

СЮЗЪН (прекъсва го): „Нищо, което Джо е сторил или не е сторил, не може да оправдае онова, което вие сте му причинил.“

В този момент Джо изостави ролята.

„Знаеш ли, неприятно ми е да го призная, но наистина ти се възхищавам за това, което му наговори. Усетих гнева и напрежението му и… и просто не исках да чуя и думичка повече. А ти си права, той почти унищожи семейството. Ама че гадно копеле! Сега обаче мисля, че той се е страхувал повече и от мен. Аз поне се опитвам да се справя с цялата тази помия. Той цял живот е бягал от отговора. Абсолютен страхливец!“.

Осъзнаването бе болезнено, но освобождаващо. Джо започна да прехвърля отговорността и беше готов да прости на себе си.

В един от предишните сеанси беше споменал, че обича да работи с деца и често дава доброволни дежурства в една детска болница. Помолих го да си представи някое от децата, с които е работил, а след това да си представи, че детството на това дете е като неговото. Поставих един празен стол в средата на стаята и го попитах какво би казал на това дете, ако то седеше тук.

Джо не се чувстваше особено комфортно, но след известни увещания си пое дълбоко въздух и заговори на въображаемото дете:

„Знам, че в твоя дом става нещо много лошо. Наистина съжалявам. Разбрах, че баща ти пие и те пребива. И освен това те обижда, и ти говори, че нищо не струваш. Знам, че те е страх. Виж, с мен се случи същото. Сигурно смяташ, че вината е твоя, но не е така. Ти си добро дете и никой няма право да се държи така с теб. Никой! Баща ти е лош човек. Той е болен. Освен това е страхливец, защото не иска да реши проблемите си. Аз мисля, че на него му доставя удоволствие да те бие. Иска ми се да го убия!“

Джо се разтрепери от гняв. Попитах го на кого всъщност говори.

„На себе си! — изкрещя той. — Исусе Христе, на себе си!“

Дълго потисканият гняв започваше да излиза на повърхността. Той най-накрая можеше да започне да прехвърля върху родителите си отговорността за болката и самоомразата, които беше изпитвал цял живот.

Накарах го да си представи, че баща му седи на стола. Напомних му, че е в безопасност и че може да му каже всичко. Този път Джо не се поколеба.

„Гадно копеле! Шибан кучи син! Имаш ли представа колко съм нещастен? Имаш ли представа какво причини на семейството ни? Сигурно си се имал за голям мъжага, като си ме биел! Цял живот се чувствам като лайно, което заслужава да го пребиват. Само че ми писна да те слушам как ме обиждаш. Затова, да ти го начукам!“

Силата на гнева му изобщо не ме изненада. След като започнете да прехвърляте отговорността върху онези, които я заслужават, вие ще изпитате силен гняв, заради онова, което ви е било сторено, и спрямо хората, които са ви го сторили. Подобно на други възрастни, които са били пребивани в детството си, Джо се страхуваше, че може да си изпусне нервите и да удари някого, да изгуби човешкия си облик, да изпитва доживотен гняв и дори да полудее.

 

 

Страх от гнева

Гневът е потискаща емоция. Вие може да го асоциирате с насилието от детството си. Може да го асоциирате с хора, които от гняв са изгубвали самоконтрола си. Може да се страхувате, че когато се ядосате, сте грозни и околните ще ви отхвърлят. Може да смятате, че добрите хора никога не се гневят или че нямате право да се гневите на родителите, които са ви дали живот.

Гневът плаши. Възможно е да се боите, че ще унищожите някого с гнева си или че ще изгубите самоконтрол. Възможно е като Джо да се страхувате, че ако веднъж го пуснете на свобода, после никога няма да можете да го овладеете. Тези страхове ни изглеждат съвсем реални, но истината е друга:

Последствията от гнева, от които се боим, ще станат реалност, не ако освободим гнева си, а ако го потискаме!

Когато потискате гнева си, вие изпадате в депресия или ставате язвителни и хората ще ви отхвърлят по същия начин, по който ще го сторят, ако изявите открито гнева си. Потиснатият гняв е непредсказуем — той може да изригне всеки момент и тогава е неконтролируем. Неконтролируемият гняв винаги е разрушителен, особено когато се е трупал дълго време в подсъзнанието.

 

 

Справяне с гнева

Порасналите деца на „отровните“ родители се справят много трудно с гнева, защото са израснали в семейства, които не са толерирали откритата изява на емоции. Изявата на гняв е била привилегия само на родителите.

Повечето деца на „отровни“ родители развиват голяма толерантност към малтретирането. Възможно е да имате съвсем неясна представа, че като дете ви се е случило нещо, което излиза от рамките на нормалното. Възможно е да нямате никаква представа колко всъщност сте гневни.

Начините за справяне с гнева са няколко: потискане на гнева и изпадане в депресия или физическо разболяване; трансформиране на гнева в страдание или мъченичество; притъпяване на гнева с алкохол, наркотици, храна и секс; избухване при всеки удобен повод и позволяване на гнева да ви превърне във вечно напрегната, недоволна, подозрителна и враждебно настроена личност.

За съжаление повечето от нас разчитат на тези стари, познати и безрезултатни методи за справяне с гнева. Те няма да ви освободят от властта на вашите родители. Има много по-успешни начини за канализиране на гнева, които ще ви помогнат да определите себе си и собствените си граници.

Ще ви запозная с някои нови и резултатни начини за справяне с гнева:

1. Позволете си да бъдете гневни, без да осъждате по никакъв начин чувствата си. Гневът също е емоция като радостта и страха. Той не е нито лош, нито добър — той просто е емоция, която ви е присъща и е част от всичко онова, което ви прави човек. Гневът е сигнал, който ви казва нещо много важно — че някой е потъпкал правата ви, че някой ви е обидил или използвал, че потребностите ви са останали неудовлетворени. Гневът винаги означава, че нещо трябва да се промени.

2. Излейте гнева си. Удряйте възглавници, крещете на снимките на хората, които са ви разгневили, провеждайте въображаеми диалози с тях, докато сте сами у дома или в колата. Изразът на гняв не означава непременно да нападнете или да обидите някого — разговаряйте с най-близките си хора за това колко сте гневни. Ще се справите с гнева си, само когато го излеете.

3. Увеличете физическата си активност. Физическият израз на гнева сваля напрежението в тялото. Ако нямате възможност да играете тенис, да бягате или да карате велосипед, подредете гардеробите си или се запишете на курс по танци. Физическата активност увеличава отделянето на ендорфини — биохимични вещества, които подобряват самочувствието. Ще откриете, че изразеният гняв увеличава енергията и продуктивността ви. Нищо не уморява така, както потисканият гняв.

4. Не използвайте гнева като повод за затвърдяване на негативната представа за себе си. Това, че се гневите, не означава, че сте лош човек. Вината, че сте изпитали гняв, е нещо нормално, особено когато е насочен към родителите ви. Кажете на глас: „Гневен съм. Имам право да съм гневен. Ако вината е цената да се справя с този гняв, то в нея няма нищо лошо. Това не означава, че съм лош.“

5. Използвайте гнева си като източник на самоопределение. Той ще ви помогне да разберете какво сте готови да понесете и какво не в отношенията с родителите си. Той ще ви помогне да определите границите и ограниченията си. Той ще ви освободи от старите модели на подчинение, отстъпление и страх от неодобрение. Гневът ще пренасочи енергията ви от обречената битка да промените родителите си към промяна във вас самите. Променете: „Гневен съм, защото баща ми не ме оставя да живея собствения си живот“ в: „Повече няма да позволя на баща ми да ме контролира и обижда“.

Използвайте тези техники и овладейте гнева си. След като го сторите, ще разполагате с всичкото време на света, за да изразите директно гнева си спрямо вашите родители. Както ще видим в Тринадесета глава, тези умения са важни за успеха при евентуална конфронтация с родителите ви.

Гневът се овладява трудно и бавно. Проблемът е особено сериозен при жените, защото обществените традиции повеляват те да не изразяват гняв. Жената може да плаче, да скърби, да изпада в депресия и да отстъпва, но не и да се гневи. Резултатът е, че много жени се обвързват с партньори, които да изразяват гнева им вместо тях. Така те отстъпват другиму правото си на гняв. За съжаление мъжете, които нямат задръжки при изразяването на гнева си, нерядко са властни и склонни към насилие.

Успешното справяне с гнева е жизненоважно за душевното и физическото здраве. След като осъзнаете гнева си, може да се почувствате потресени и виновни. Имайте търпение и не избързвайте. Гневът няма да трае вечно. Единствените хора, които се гневят вечно, са онези, които не признават гнева си или го използват, за да властват над околните, като ги плашат.

Гневът е нормална човешка реакция при лошо отношение.

Децата на „отровните“ родители повече от всеки друг имат право да изпитват гняв. Не така очевиден е обаче фактът, че те имат право на много скръб.

 

 

Скръб и плач

„Какво искаш да кажеш с това, че трябва да скърбя? — попита Джо. — Кой е умрял?“

Скръбта е нормална и необходима реакция на загубата. Не е нужно тази загуба да се изразява в нечий живот. Подобно на Джо, в детството си вие сигурно сте изпитали огромни загуби, а именно:

• загуба на добрите чувства към себе си

• загуба на чувството за сигурност

• загуба на доверие

• загуба на радост и спонтанност

• загуба на грижовни и достойни за уважение родители

• загуба на детство

• загуба на невинност

• загуба на любов.

За да изпитате скръб, вие трябва да определите какво сте изгубили. Тези чувства ще отпуснат мъртвата си хватка над вас само ако работите върху тях.

След като опозна гнева си, Джо несъзнателно започна да скърби. Гневът и скръбта са неразривно свързани. Едното рядко съществува без другото.

Възможно е досега да не сте осъзнавали докъде се простират емоционалните ви загуби. Децата на „отровните“ родители изпитват тези загуби ежедневно и нерядко ги игнорират или потискат. Те вземат ужасната си дан от самочувствието, но тъй като скръбта е особено болезнено чувство, хората правят всичко, за да я избегнат.

Заобикалянето на скръбта може временно да облекчи тъжните чувства, но отложената скръб рано или късно се завръща — и понякога това се случва, когато най-малко го очаквате. Много хора не скърбят, когато изпитат загуба, защото са възпитавани да бъдат „силни“ или защото смятат, че трябва да се грижат за някой друг. Тези хора обаче все някога стигат до срив, дори след като от загубата са изминали години. Отключващото събитие може да бъде съвсем незначително. Човек е способен да се стабилизира емоционално едва след като изживее отложената скръб. Скръбта има начало, среда и край и всеки трябва да премине през всичките етапи. Потиснатата скръб винаги остава с вас и отравя приятните чувства.

 

 

Наситеността на скръбта

Каръл — чийто баща словесен насилник й беше казвал, че тялото й мирише лошо — постигна много голям напредък в терапията. Тя придоби голяма увереност както в личния, така и в професионалния си живот и бе на път да стане експерт по неотбранителна комуникация. Но едва когато осъзна скръбта си, тя се удиви от дълбочината и наситеността на чувствата си.

„Имам усещането, че съм в траур. Припомням си какво добро и сладко дете съм била, как ме е малтретирал баща ми, как майка ми му е позволявала и просто не мога да повярвам. Много ми е тъжно, макар да знам, че вината не е моя. Защо му е трябвало да ме кара да страдам толкова? Понякога плача, а в следващата минута избухвам в ярост.“

Процесът на скръбта включва шок, ярост, неверие и, естествено, тъга. Ще има моменти, когато ви се струва, че скръбта никога няма да отзвучи. Ще ви се струва, че никога няма да спрете да плачете. Скръбта може да ви обсеби изцяло. Може дори да се срамувате от нея.

Мъжете рядко се срамуват да изразяват гнева си, но нещата не стоят така със скръбта. За разлика от жените, обществото поощрява мъжете да изразяват агресивност и гняв, но не и тъга и болка. Много мъже заплащат нечовешки жестоките обществени представи за „истинския мъж“ с цената на емоционалното си и физическо здраве.

Подобно на други мъже, с които съм работила, Джо се чувстваше много по-комфортно с гнева, отколкото с тъгата на момчето у себе си, защото това момче го караше да се чувства слаб и уязвим. Физическото насилие го беше научило да не дава никакъв външен израз на емоциите си. Помогнах му да изпита скръбта за онова, което беше изгубил в детството, като го накарах да изиграе „погребение“.

Използвам това упражнение често, особено при възрастни, които са били малтретирани като деца. В кабинета си държа ваза с изсъхнали цветя, които сложих пред Джо, за да представляват гроба, след което го накарах да повтори след мен:

„Тук полагам в земята фантазиите си за доброто семейство. Тук полагам надеждите и очакванията си за моите родители. Тук полагам фантазиите си, че като малък съм можел да сторя нещо, за да ги променя. Знам, че никога няма да имам родителите, които съм искал, и скърбя за тази загуба, но я приемам. Нека тези фантазии почиват в мир.“

Когато изрече това надгробно слово, Джо се просълзи и каза:

„Господи, Сюзан, много ме боли. Наистина ме боли! Защо ми трябва всичко това? Имам чувството, че ще се удавя в самосъжаления. Отвращавам се от себе си. Защо трябва да се самосъжалявам? Много хора са преживели по-страшни неща.“

Аз му отвърнах:

„Време е да съжалиш онова малко момче, което е било наранено много тежко. Кой да го стори, ако не ти? Забрави всичко, което си чувал за самосъжалението. Скръбта по изгубеното щастливо детство няма нищо общо със самосъжалението. Хората, които затъват в самосъжаление, чакат някой друг да оправи живота им и не поемат лична отговорност. На тях им липсва куражът да сторят онова, което искам от теб. Скръбта е активно, а не пасивно чувство. Тя те освобождава, позволява ти да се излекуваш и да направиш нещо истинско за проблемите си.“

Ако сте като повечето хора — като Джо — ще мине дълго време, преди да престанете да мислите, че се самосъжалявате. Докато не простите, на детето в себе си, чувствайки и изразявайки гнева и скръбта, вие ще продължавате да се самонаказвате.

 

 

Не можете да спрете да живеете

Колкото и важна да е скръбта за промяната, която искате да постигнете, не можете да спрете да живеете, докато скърбите. Вие продължавате да имате отговорности спрямо себе си и спрямо други хора и трябва да продължавате да функционирате. Гневът и скръбта могат да извадят всеки от равновесие и затова е много важно да полагате много добри грижи за себе си през този период. Направете всичко възможно, за да се занимавате с дейности, които са ви приятни и интересни. Не е нужно да мислите за чувствата си по двадесет и четири часа в денонощието. Отнесете се към себе си така, както бихте го сторили с приятел, изживяващ тежък период от живота си. Поискайте цялата налична подкрепа от хората, които ви обичат.

Полезно е да говорите за скръбта си, макар че не всички хора ще са способни да ви изслушат. Не всички са изживели скръбта от детството си и вашата скръб може да застраши собствените им защитни механизми.

Направете списък на десет неща седмично, които ще ви улесняват през този период. Нека този списък бъде „договор за взаимопомощ“ със себе си. Включете дейности, които ви носят удоволствие. За каквото и да става въпрос — продължителна вана с пяна, отиване на кино, игра на футбол с приятели, прочитане на интересен роман — не го оставяйте само във въображението си, а го правете.

 

 

Скръбта има край

Колкото и да ви се струва невъзможно, скръбта наистина има край. За да утихне, нужно й е време, но процесът не е безкраен. Необходимо е време, за да осмислите и приемете реалния характер на загубите, да пренасочите енергията си от болката в миналото към повторното раждане на настоящето и обещанието на бъдещето. В един момент острата болка ще се притъпи. Вие ще се почувствате много по-добре, когато приемете факта, че не сте отговорни за загубите, които сте понесли.

 

 

Поемане на лична отговорност

Прехвърлянето на отговорността върху хората, на които принадлежи — а именно вашите родители — не ви дава право на извинения за самоунищожително поведение от рода на: „Вината е тяхна“. Да извиниш детето от миналото, не означава да извиниш настоящия възрастен и да го освободиш от личната му отговорност.

Списъкът, който следва, ще ви помогне да се съсредоточите върху отговорностите в отношенията ви с вашите родители. Кажете на глас „Като зрял човек, в отношенията с родителите си аз отговарям за…“ и довършете изречението с всяка от темите в следния списък:

1. … да се отделя като личност от родителите си.

2. … да погледна честно на отношенията си с тях.

3. … да погледна в лицето истината за детството си.

4. … да имам смелостта да осъзная връзката между събитията от детството и настоящия си живот.

5. … да събера смелостта да изразя истинските си чувства към тях.

6. … да се конфронтирам с тях и да намаля властта им над мен и контрола върху мен, без значение дали са живи или мъртви.

7. … да променя собственото си поведение, когато съм жесток, причинявам болка, критикувам или манипулирам околните.

8. … да намеря вътрешните сили, които ще ми помогнат да излекувам детето у себе си.

9. … да възстановя силата и увереността си на зрял човек.

Много е важно да разберете, че изброените в този списък неща са дългосрочни цели, а не победи, които се постигат за един ден. По пътя ви към тези цели ще има препятствия и отстъпления. Възможно е да попаднете в капана на старите модели на поведение и мислене, възможно е дори да решите да зарежете всичко. Не се отчайвайте. Отстъплението е нещо нормално. Лечението е процес, а не идеал. Някои цели може да са по-лесно достижими от други, но всички цели са достижими. Вие сте този, който може да освободи детето у себе си от нескончаемото наказание.