Артър Конан Дойл
Приключението на тримата студенти

Така се стекоха обстоятелствата, че ние двамата с Шерлок Холмс прекарахме няколко седмици в един от големите университетски градове и тъкмо по това време стана едно малко, но поучително приключение, за което смятам да разкажа. Очевидно, би било неблагоразумие от моя страна да дам подробности, които биха помогнали на читателя да узнае името на колежа или на престъпника. Такъв тежък скандал трябва съвсем да заглъхне. Но все пак, въпреки необходимата сдържаност, самата случка може да бъде описана, защото така ще блеснат някои от ония качества, с които се славеше моят другар. Ще се опитам да избегна някои изрази, които биха ограничили случката в някакво определено място или биха дали ключ за разкриването на имената на замесените лица.

По онова време ние живеехме в мебелирано жилище до библиотеката, където Холмс се занимаваше с някакви трудни издирвания из стари английски книги — издирвания, които донесоха такива поразителни резултати, че биха могли да послужат за обект на някой от моите бъдещи разкази. Тъкмо в това мебелирано жилище при нас една вечер дойде познатият ни господин Хилтън Соумс, възпитател и лектор в колежа „Сейнт Люк“. Господин Соумс беше висок, сух мъж, нервен и сприхав. Винаги беше много неспокоен, но този път изглеждаше крайно възбуден, което означаваше, че е станало нещо съвсем необикновено.

— Надявам се, господин Холмс, че ще можете да ми отделите няколко часа от вашето скъпоценно време. При нас в колежа „Сейнт Люк“ стана много скръбно събитие и ако по една щастлива случайност вие не бяхте в града ни, аз нямаше да знам какво да правя.

— Сега съм много зает и не бих искал да ме отвличате от работата ми — отговори моят другар. — По-добре се обърнете към полицията.

— Не, не, драги господине, това е съвсем невъзможно. Ако повикаме полицаите, не се знае докъде ще стигнат, а случаят е такъв, че е крайно нужно да избегнем скандала. Вашата скромност е също така известна, както и способностите ви, вие сте единственият човек в света, който може да ми помогне. Моля ви, господин Холмс, направете всичко, което можете.

Настроението на Холмс не се подобряваше от това, че бе лишен от добре познатата му обстановка на Бейкър Стрийт. Без своите албуми, химически препарати и приветливата безредица, той се чувстваше нещастен. Сви рамене в знак на нелюбезно съгласие и нашият посетител, като жестикулираше възбудено, бързо ни разказа за случилото се.

— Трябва да ви кажа, господин Холмс, че утре е първият изпит за получаване на стипендията „Фортескю“. Аз съм един от професорите. Преподавам гръцки език и първият изпит представлява голям превод на гръцки текст, който кандидатът не е виждал. Този превод е напечатан и, естествено, кандидатът би имал грамадно предимство, ако можеше предварително да се подготви за него. Затова се вземат всевъзможни мерки той да остане в тайна. Днес, към три часа, донесоха от печатницата коректурите на изпитния текст, който съдържа половин глава от Тукидит. Аз трябваше внимателно да прочета коректурите, за да не остане нито една грешка. В четири часа още не бях свършил тази работа. Междувременно бях обещал на един приятел да отида при него на чай и затова излязох, като оставих коректурите на писалището си. Отсъствах повече от час. Вие знаете, господин Холмс, че вратите на нашия колеж са като двойни — отвътре са тапицирани със зелено сукно, а отвън са от тежки дъбови дъски. Като се приближих до външната врата, аз се учудих, защото видях, че ключът е в ключалката, помислих, че съм забравил в ключалката своя ключ, но пипнах джоба си и видях, че ключът ми е там. Единственият дубликат от ключа пази моят слуга Банистър — човек, който се грижи за стаята ми от цели десет години, и чиято честност несъмнено е безспорна. Разбрах, че това наистина е бил неговият ключ, че той е влязъл в стаята ми, за да попита не ми ли е нужно нещо, и после по невнимание си е забравил ключа на вратата. Трябва да е влязъл там няколко минути след моето излизане. Неговата немарливост не би имала никакво значение при други обстоятелства, но тъкмо в този ден тя ни докара най-плачевни последици. Едва погледнах към писалището си, и разбрах, че някой е ровил из книжата ми. Коректурите бяха три. Аз ги бях оставил една върху друга. Когато влязох, видях едната на пода, другата на масичката до прозореца, а третата си беше там, където я бях оставил. Холмс за първи път трепна.

— Първата коректура беше на пода, втората до прозореца, а третата там, където я бяхте оставили.

— Съвсем вярно, господин Холмс. Вие ме учудвате.

— Моля, продължете своя крайно любопитен разказ.

— За миг ми мина през ум, че Банистър си е позволил да разглежда моите книжа, но той категорично отричаше това, и аз съм убеден, че не лъже. Предположих, че някой е минавал оттам, забелязал е ключа на вратата и тъй като е знаел, че не съм вкъщи, влязъл е да види книжата. Става въпрос за крупна сума пари, защото стипендията е много голяма, и един човек без съвест лесно би могъл да се изложи на опасност, за да получи предимство пред другарите си. Банистър беше силно разстроен от тази случка. Едва не припадна, когато видяхме, че някой е пипал коректурите.

Дадох му малко ракия, и докато седеше съвсем отпаднал на стола, аз се заех да изследвам грижливо стаята си. Скоро забелязах, че неканеният гост е оставил и други следи.

На масата до прозореца някой бе острил молив. Там имаше късче от графит. Очевидно, негодникът е преписвал много набързо листовете, счупил е молива си и е трябвало да го подостри.

— Превъзходно! — възкликна Холмс, чието добро настроение се върна, щом случката завладя вниманието му. — Щастието ни се усмихва.

— Това не е всичко. Писалището ми е ново, отгоре е тапицирано с хубава червена кожа. Мога да се закълна, а и Банистър би се заклел, че тази кожа беше съвсем гладка и без петна. Сега видях на нея прясна цепнатина, дълга близо три сантиметра — не просто драскотина, а същински разрез. И това не е всичко: на масата видях бучка черна кал с точици, прилични на стърготини. Убеден съм, че всички тия следи са останали от човека, който се е ровил из книжата. Нямаше следи от стъпки и никакви други признаци, които биха помогнали да разкрием неговата самоличност. Изведнъж, за щастие, ми хрумна, че вие сте в града, и тутакси тръгнах насам, за да предам цялата работа във вашите ръце. Помогнете ми, господин Холмс! Вие виждате в какво положение съм. Или трябва да намеря този човек, или трябва да отложим изпита, докато приготвим новия текст за превод, и понеже второто не може да стане, без да обясним причината, неминуемо ще избухне твърде неприятен скандал, който ще хвърли сянка не само върху колежа, но и върху университета. Повече от всичко искам тази работа да свърши без шум.

— Ще бъда много доволен да се заема с нея и да ви дам съвет според силите си — каза Холмс, като стана. — Случаят е доста любопитен. Влизал ли е някой при вас в стаята, след като получихте книжата?

— Да, младият Даулат Ръс — студент индиец, който живее наблизо, идва при мене, за да научи някои подробности за изпита.

— Той допуснат ли е до него?

— Да.

— А книжата бяха ли на масата ви?

— Доколкото си спомням, те бяха свити на руло.

— А можеше ли да се познае, че това са коректури?

— Може би.

— Никой друг ли не е идвал?

— Никой.

— Знаеше ли някой, че коректурите ще са у вас?

— Само хората от печатницата.

— А Банистър знаеше ли?

— Не, разбира се. Никой не знаеше.

— Къде е сега Банистър?

— Той, бедният, беше много зле. Аз го оставих да седи на стола. Бързах толкова много да дойда при вас.

— И оставихте вратата отворена?

— Първо заключих книжата си.

— От това следва, господин Соумс, че ако студентът индиец не е познал какво съдържат коректурите, някой ги е видял случайно и навярно се е възползвал.

— И аз мисля така.

— Е — каза той — да вървим у вас. Този случай не е от вашите, Уотсън, той е свързан с психически, а не с физически явления. Но ако желаете, елате с нас. На ваше разположение сме, господин Соумс.

В дъното на приемната на нашия клиент имаше продълговат тесен прозорец. Готическа врата с арка се издигаше над каменната стълба с протрити стъпала. Квартирата на възпитателя беше на долния етаж. Над нея живееха трима студенти, по един на всеки етаж. Когато пристигнахме на мястото, вече се здрачаваше. Холмс спря и със сериозно изражение погледна през прозореца. После се приближи до него и, като се надигна на пръсти, надникна в стаята.

— Той трябва да е влязъл през вратата. Тук се отваря само едно малко прозорче — каза нашият високообразован водач.

— Ох! — възкликна Холмс и го погледна със странна усмивка. — Тук няма да разберем нищо, по-добре да влезем вътре.

Професорът отвори външната врата и ни покани в жилището си. Ние с него стояхме до входа, докато Холмс разглеждаше килима.

— За жалост не се виждат никакви следи — каза той. — Пък и не би трябвало да има в това сухо време. Вашият слуга, изглежда, е дошъл на себе си. Вие казахте, че сте го оставили да седи на стол. На кой стол?

— Там, до прозореца.

— Виждам. До тази масичка. Аз свърших с килима. Да се заемем първо с писалището. Човекът е влязъл и е взел листовете от писалището. Носил ги е един по един до масичката при прозореца, защото оттам е можел да ви види, ако минете през двора, и да се скрие.

— Не, не би могъл да ме види, защото влязох през страничната врата.

— А, добре! В такъв случай намеренията му са били други. Няма никакви следи от пръсти. Не! Така, той е взел първо този лист и го е преписал. Колко време му е трябвало за това? Четвърт час, не по-малко. После го е захвърлил и е взел втория. Преписвал е втория лист, когато вашето идване го е накарало да избяга и то много бързо; затова не е успял да остави листовете на мястото им и така да скрие следите от присъствието си тук. Вие не чухте ли някакви бързи стъпки, когато влязохте през външната врата?

— Не, не си спомням такова нещо.

— Писал е с трескава бързина и е счупил молива, трябвало е, както виждате, да го подостри. Това е любопитно, Уотсън. Моливът е бил необикновен — много голям, с мек графит, дървената му част е била тъмносиня, името на фабриката е било напечатано със сребърни букви. А останалото късче от молива не е било по-дълго от два и половина сантиметра. Намерете такъв молив, господин Соумс, и вие ще намерите човека. Мога да ви помогна още и като добавя, че този човек има голям и много тъп нож.

Господин Соумс беше смаян от потока сведения.

— Мога да приема останалите факти — заяви той, — но право да ви кажа, що се отнася до дължината…

Холмс вдигна една стърготина с буквите NN, изписани отгоре.

— Виждате ли?

— За съжаление, дори и сега…

— Уотсън, винаги съм бил несправедлив към вас. Има и други като вас. Какво могат да означават тия букви NN? Те са в края на думата. Вие знаете, че Johann Faber е най-разпространената марка. Нима не е ясно, че от тоя молив е останало тъкмо толкова, колкото разстоянието до думата Johann?

Холмс наклони масичката към лампата.

— Надявах се — каза той — че хартията, върху която е писал той, е била тънка и може би са останали някакви следи по тази гладко полирана повърхност. Не, не виждам нищо. Да видим сега писалището. Това навярно е черната спечена кал, за която говорихме, късчето има приблизително пирамидална форма, а, както виждам, има и вдлъбнатини. По него, както казахме, се виждат следи от стърготини. Боже мой, това е много любопитно. А разрезът започва с тънка драскотина и завършва със същинска цепнатина. Много съм ви задължен, господин Соумс, за това, че обърнахте вниманието ми върху тоя случай. Къде води тази врата?

— В спалнята ми.

— Влизахте ли там след случилото се?

— Не. Дойдох право при вас.

— Бих искал да надзърна там. Каква прекрасна старинна стая. Бъдете добър да почакате една минутка, докато разгледам пода. Не, не виждам нищо. А тая завеса? Закачвате ли зад нея дрехи? Ако някой е бил принуден да се скрие в тази стая, то той би трябвало да застане тъкмо зад завесата — леглото е много ниско, а скринът — много малък. Предполагам, че там няма никой.

Когато Холмс дръпна завесата, аз долових по неговото напрегнато и бдително лице, че е готов да посрещне всякаква изненада. Зад завесата нямаше нищо, освен дрехите, които висяха на закачалките. Холмс се обърна и изведнъж се наведе към пода.

— Ехе! Това какво е? — извика той.

Бучка от същата кал, каквато бяхме видели до масата в кабинета. Холмс я държеше върху дланта си под ярката светлина на електрическата лампа.

— Вашият посетител, господин Соумс, е оставил следи не само в кабинета, но и в спалнята.

— Какво е търсил там?

— Мисля, че това е достатъчно ясно. Вие сте се върнали неочаквано и той е разбрал това едва когато сте се приближили до самата врата. Какво му е оставало да прави? Набързо е прибрал, каквото е могъл, за да не се издаде, и се е шмугнал в спалнята ви, за да се скрие.

— Боже мой, господин Холмс, нима искате да кажете, че през цялото време, докато аз съм си говорил с Банистър в кабинета, онзи е бил в спалнята?

— Така смятам аз.

— Но има и друго обяснение, господин Холмс. Не знам, забелязахте ли прозореца в спалнята?

— Оловна решетка, три отделни прозореца, от които един е достатъчно голям, за да мине човек през него, резета.

— Съвсем вярно. И той гледа към двора. Човек може да влезе през този прозорец, да мине през спалнята, да остави следи и най-сетне, като види, че входната врата е отворена, да избяга през нея.

Холмс нетърпеливо заклати глава.

— Нека да бъдем практични в разсъжденията си — каза той. — От думите ви разбрах, че по тази стълба, покрай вашата врата минават трима студенти.

— Да.

— И всички те са допуснати до изпита?

— Да.

— Имате ли повод да подозирате някого от тях повече от останалите?

Соумс се колебаеше.

— Това е много деликатен въпрос — каза той. — Неприятно е да се хвърлят подозрения, когато няма доказателства.

— Да чуем вашите подозрения, аз ще потърся доказателствата.

— Добре, аз ще ви съобщя по нещо за тримата младежи, които живеят в тези стаи. Най-долу живее Хилкрайст, хубав, атлет; играе в отбора по футбол и в отбора по крикет. Получи награди на овчарски скок и на дълъг скок. Мъжествен е. Негов баща беше известният господин Джобинс Хилкрайст, който се разори по време на последните конни състезания. Моят ученик остана много беден, но е прилежен и работи усилено. От него ще излезе нещо. На втория етаж живее Даулат Ръс — индиецът. Той е тих, непроницаем, като повечето индийци. Учи се добре, при все че гръцкият език е слабото му място. Прилежен е и методичен. Стаята на по-горния етаж е на Майлс Макалистър. Той е отличен момък, когато желае да работи, — един от най-големите умове в университета, но е своеволен и едва не беше изгонен в първи курс, защото играеше комар. Той се излежаваше през целия последен семестър и сега сигурно очаква със страх изпита.

— Значи, подозирате именно него?

— Не рискувам да стигна чак до там. Но от тримата той може би е най-способен на подобна постъпка.

— Така. Сега, господин Соумс, да поразгледаме вашия слуга Банистър.

Той беше дребен петдесетгодишен човечец, гладко избръснат и побелял. Още не беше се съвзел след внезапната буря, объркала неговия тих живот, пълното му лице нервно потръпваше, пръстите му постоянно мърдаха.

— Ще разследваме този нещастен случай, Банистър — съобщи господарят му.

— Да, господине.

— Разбирам — подхвана Холмс — че сте забравили ключа си на вратата?

— Да, господине.

— Не е ли много странно, че сте направили това тъкмо в деня, когато коректурите на изпитния текст са били в стаята?

— За нещастие, така е, господине. Но ми се е случвало и друг път да забравям ключа.

— Кога влязохте в стаята?

— Към четири и половина, по това време господин Соумс пие чай.

— Колко дълго останахте в стаята?

— Щом видях, че господин Соумс го няма вкъщи, аз си тръгнах.

— Разглеждахте ли книжата на масата?

— Не, господине, разбира се, че не. Носех подноса с чая. Понечих да се върна за ключа, но после го забравих.

— Има ли ключалка на външната врата?

— Не.

— И ако в стаята е имало някой, той не би могъл да излезе, така ли?

— Да.

— Когато господин Соумс се върна и ви повика, вие бяхте ли много разстроен?

— Да, господине. Нищо подобно не се е случвало през дългогодишната ми служба. Едва не припаднах.

— Да, чух за това. Къде бяхте, когато се почувствахте зле?

— Къде бях ли? Ей тука, до вратата.

— Странно… Та вие сте седнали на този стол в ъгъла. Защо сте подминали другите столове?

— Не знам. Беше ми все едно къде ще седна.

— Струва ми се, господин Холмс, че той наистина нищо не е съзнавал. Имаше ужасен вид, направо страшен.

— Тук ли останахте, когато господарят ви излезе?

— Не повече от една-две минути, после заключих вратата и се прибрах.

— Кого подозирате?

— О, господине, не бих могъл да кажа. Не мисля, че в университета има човек, способен на подобна постъпка. Не, не може да бъде.

— Благодаря ви, това е достатъчно — каза Холмс. — Почакайте, само още една дума! Казахте ли на някого от тримата млади господа, че е станало нещастие?

— Не, господине, нито дума.

— Видяхте ли някого от тях?

— Не.

— Прекрасно. А сега, господин Соумс, да видим двора, ако обичате.

Три квадратни прозореца светеха над нас в гъстия мрак.

— Вашите три птички са в гнездата си — забеляза Холмс, като погледна нагоре. — Ехе! Това какво е? Една от тях изглежда много неспокойна.

Това беше индиецът, чийто черен силует изведнъж се очерта на завесата. Той бързо крачеше назад-напред из стаята.

— Бих искал да видя и тримата — каза Холмс. — Възможно ли е?

— Напълно — отговори Соумс. — Тия стаи са най-отдалечените в колежа и посетителите често ги разглеждат. Да вървим, аз сам ще ви придружа.

— Моля ви, не ме назовавайте по име — каза Холмс, когато почукахме на вратата на Хилкрайст.

Отвори ни висок, млад, строен човек, със светли коси и като узна целта на нашето посещение, покани ни да влезем. В стаята наистина имаше няколко любопитни образци на средновековната архитектура. Един от тях толкова възхити Холмс, че той пожела непременно да го нарисува в бележника си, при което счупи молива си, помоли стопанина на стаята да му даде друг и, най-после, поиска нож, за да подостри своя молив. Същото се случи и в стаята на индиеца — мълчалив човечец с гърбав нос, който ни гледаше въпросително и който се зарадва, когато Холмс свърши архитектурните си изследвания. Предположих, че в никоя от тези стаи Холмс не е намерил търсеното. С третата стая нямахме успех. Потропахме, но вратата не се отвори, а иззад нея се изсипа поток ругатни.

— Не искам да ви знам, които и да сте вие! Вървете по дяволите! — викаше сърдит глас. — Утре имам изпит и не искам да ми пречите.

— Грубиянин — забеляза водачът ни, пламнал от негодуване. Заслизахме по стълбите. — Той, разбира се, не знае, че чукам аз, но все пак неговото поведение беше крайно нелюбезно и да си кажа право, при сегашните обстоятелства, дори е подозрително.

Последва любопитният въпрос на Холмс:

— Можете ли да ми кажете колко е висок този студент?

— Наистина, господин Холмс, не мога да ви отговоря точно. Той е по-висок от индиеца и по-нисък от Хилкрайст. Мисля, че е около метър и седемдесет.

— Това е много важно да се знае — каза Холмс. — А сега, господин Соумс, пожелавам ви лека нощ.

Нашият водач ахна високо от учудване и отчаяние.

— Как, господин Холмс, нима ще ме оставите така неочаквано! Вие сякаш не искате да знаете за моето положение. Утре е изпитът. Аз трябва да взема решителни мерки през тази нощ, изпит няма да има, ако някой е пипал преводния текст. Трябва да се справим с положението.

— Оставете всичко, както си е. Аз ще дойда утре рано и ще уредим тази работа. Възможно е утре да ви кажа какво да правите, а дотогава не правете нищо, съвсем нищо.

— Добре, господин Холмс.

— Бъдете съвсем спокоен, непременно ще намерим начин да ви измъкнем от затруднението. Ще взема със себе си черната глина, а също и парченцата и стърготините от молива. Довиждане.

Когато излязохме от двора, погледнахме отново нагоре. Индиецът продължаваше да ходи напред-назад, а останалите не се забелязваха.

— Е, Уотсън, какво мислите за всичко това? — попита Холмс, когато излязохме на главната улица. — Забавна игра, нещо като фокус с три карти, нали? Имаме трима младежи. Един от тях е извършил престъплението. Избирайте! Кой от тях е вашият човек?

— Оня, дето ругаеше от най-горния етаж, той има най-лошо име. Но и индиецът, този малък хитрец. Защо непрекъснато се разхожда из стаята?

— В това няма нищо особено. Мнозина правят така, когато учат нещо наизуст.

— Той ни гледаше някак много странно.

— Така бихте гледали и вие, ако тълпа непознати нахлуе в стаята ви, когато се готвите за изпит, който ще се състои на следващия ден и когато всяка минута ви е скъпа. Не, аз не виждам нищо особено в това. А и моливите и ножовете — всичко беше в ред. Смущава ме друг човек.

— Кой?

— Банистър, слугата. Какво ли е неговото участие в тази работа?

— Той ми направи впечатление на честен човек.

— И на мен също. Но тъкмо това ме смущава. Как да си обясним това, че е честен човек… Ето и голям магазин с канцеларски принадлежности. Да започнем от него търсенията си.

В града имаше само четири големи магазина за канцеларски принадлежности и във всеки от тях Холмс показваше късчетата и предлагаше много пари за такъв молив. Всички бяха съгласни, че може да се поръча такъв молив, но че неговите размери са необикновени и че рядко може да се намери такъв за продан. Моят другар, както изглежда, не беше смутен от този неуспех и само сви рамене с полушеговита усмивка.

— Не ни върви, драги Уотсън. Това беше единственият ни ключ към загадката и той не ни доведе до нищо. Все пак, не се съмнявам, че ще успеем да намерим изход и без него. Ах, драги, вече е почти девет часът, а нашата домакиня разправяше нещо за зелен грах към осем и половина. Аз очаквам, Уотсън, да захвърлите своя вечерен тютюн и нередовното хранене, а аз ще споделя участта ви, но не преди да решим загадката с нервния преподавател, немарливия слуга и тримата предприемчиви студенти.

Тази вечер Холмс не каза нито дума за случая, при все че след закъснялата вечеря седя дълго време, дълбоко замислен. На сутринта в осем часа той влезе в стаята ми, когато привършвах тоалета си.

— Е, Уотсън — каза той — време е да отидем в колежа „Сейнт Люк“. Можете ли да минете без закуска?

— Разбира се.

— Соумс ще се тревожи много, докато не му кажем нещо положително.

— А вие можете ли да му кажете нещо положително?

— Мисля, че да.

— Стигнахте ли до някакво заключение?

— Да, драги Уотсън, аз разреших загадката.

— Какви нови доказателства успяхте да намерите?

— Аха! Ненапразно станах в шест часа сутринта. Цели два часа работих добре и изминах поне пет мили, затова пък имам какво да покажа. Вижте това!

Той протегна ръка. В шепата му имаше три бучки черна глина.

— Но вчера вие имахте само две!

— А сега намерих третата. Ще бъде правилно, ако кажем, че мястото, от където е взета третата, е същото, от където са дошли първите две. Какво ще кажете, Уотсън? Е, да вървим да спасим от беда нашия приятел Соумс.

Нещастният преподавател беше, разбира се, много неспокоен, когато влязохме в неговото жилище. След няколко часа щеше да започне изпитът, а пред него стоеше въпросът — да разкрие ли какво е станало, или да допусне виновника да се яви на конкурса за голямата стипендия. Соумс беше толкова силно развълнуван, че не можа да се сдържи и с прострени напред ръце се втурна към Холмс.

— Слава богу, че дойдохте! Боях се, че сте се отказали, че сте се отчаяли. Какво да сторя? Да допусна ли да се състои изпитът?

— Разбира се; той непременно трябва да се състои.

— Ами негодникът?

— Той няма да се яви на изпита.

— Знаете ли кой е?

— Мисля, че знам. Ако не искате да разгласявате този случай, ще трябва да уредим нещо като малък частен военен съд. Моля, седнете тук, Соумс! А вие, Уотсън, ей там. Аз ще седна между вас. Мисля, че сега имаме достатъчно внушителен вид, за да всеем ужас в престъпната душа. Позвънете, моля!

Влезе Банистър и от учудване и страх отстъпи назад.

— Бъдете добър да затворите вратата — помоли Холмс. — А сега, Банистър, кажете ни, моля, цялата истина за вчерашния случай.

Слугата пребледня.

— Аз ви казах всичко, господине.

— Нищо ли няма да добавите?

— Нищо, господине.

— Добре, тогава аз ще споделя с вас някои интересни предположения. Вчера сте седнали на този стол, за да скриете нещо, което би изобличило престъпника, нали така?

Лицето на Банистър стана страшно.

— Не, господине, разбира се, че не.

— Това е само предположение — каза Холмс с ласкав тон. — Признавам си чистосърдечно, че не мога да го докажа. Но мисля, че е било много възможно, защото господин Соумс едва е успял да тръгне и вие сте освободили човека, който е бил скрит в спалнята.

— Там не е имало никой, господине.

— Ах, Банистър, това е малко. Досега вие говорехте истината, но сега знам, че ме излъгахте.

Лицето на слугата доби мрачен, предизвикателен израз.

— Там нямаше никой, господине.

— Оставете, оставете, Банистър.

— Не, господине, там никой не е влизал.

— В такъв случай вие нищо повече не можете да ни кажете. Останете, моля, в стаята. Застанете там до вратата на спалнята. Сега, Соумс, ще ви помоля да бъдете така любезен да отидете в стаята на младия Хилкрайст и да му кажете да дойде.

След малко Холмс продължи:

— Ние сме съвсем сами и никой никога няма да узнае какво е станало тук между нас, нали така, господин Хилкрайст? Можем да бъдем напълно искрени един към друг. Бихме искали да знаем, господин Хилкрайст, какво е накарало вас, честния човек, да извършите вчера такава постъпка?

Нещастният млад човек се отдръпна и хвърли ужасен и укорен поглед към Банистър.

— Не, не, господин Хилкрайст, не съм казал нито дума! — извика слугата.

— Да, но сега я казахте — възрази Холмс. — Е, господине, вие виждате, че след думите на Банистър положението ви е безнадеждно и че имате един-единствен изход — да направите чистосърдечно признание.

В първия миг Хилкрайст размаха ръце, като се мъчеше да овладее разкривеното си лице. После той се тръшна на стола, хвана се за главата си и зарида.

— Стига, стига — ласкаво проговори Холмс. — Човек може да се заблуди, и все пак вас никой не би ви нарекъл закоравял престъпник. Може би ще ви бъде по-леко, ако разкажа аз на господин Соумс какво е станало, а вие ще ме спрете, щом се окаже, че греша. Съгласен ли сте? Добре, добре, не ми отговаряйте. Слушайте и внимавайте, да не би да кажа нещо невярно.

— От оня миг, господин Соумс, когато ми казахте, че никой, дори Банистър, не би могъл да съобщи, че изпитните текстове са във вашата стая, нещата започнаха да се оформят в съзнанието ми. Печатницата, разбира се, можеше да остане извън играта. Индиеца също не подозирах. Щом коректурите са били свити, той не е могъл да ги разпознае. От друга страна, изглеждаше немислимо някой да се е осмелил да влезе в стаята, и то случайно, тъкмо в деня, когато коректурите са на писалището. Изключих и това. По какъв начин нашият човек е узнал, че коректурите са там? Когато излязох отвън, аз разгледах прозореца ви, забавно ми се видя предположението ви, че някой би могъл посред бял ден да се промъкне вътре. Това е било невъзможно. Питах се, какъв ръст би трябвало да има човек, за да може, като минава край прозореца, да види какви книжа има на писалището ви. Аз съм един и осемдесет и ги видях, като се изправих на пръсти. Никой по-нисък от мене не би могъл да надникне през прозореца. Вие вече виждате, че имах причини да мисля така: ако един от вашите студенти е необикновено висок, то тъкмо него би трябвало да следим най-много. Казах ви предположенията си за масичката до прозореца. За писалището не можах да си извадя никакво заключение, докато вие, когато ми описвахте Хилкрайст, не споменахте, че е прочут скачач. Тогава в миг съобразих всичко и ми трябваха само някои допълнителни доказателства, които намерих бързо. Ето какво е станало. Този млад човек е прекарал следобеда, като се е упражнявал да скача. Върнал се е с шпайковете си в ръце, а те, както знаете, имат няколко остри шипа. Като е минавал покрай вашия прозорец, той, благодарение на високия си ръст, е видял коректурите на вашето писалище и се е досетил какво представляват. Нищо нямаше да се случи, ако, минавайки покрай вратата ви, той не е видял там ключа, оставен по невнимание от слугата. Влязъл е набързо, за да види дали наистина това са коректурите. Не е било опасно, защото винаги би могъл да каже, че е дошъл да попита за нещо. Като е видял, че това са наистина коректурите, тогава именно се е поддал на изкушението. Оставил е шпайковете на масата. А какво оставихте на тоя стол до прозореца?

— Ръкавиците — отговори младежът.

Холмс победоносно погледна Банистър.

— Той е сложил ръкавиците си на стола и е вземал един след друг коректурните листове, за да ги препише. Мислил е, че господин Соумс ще се върне през главния вход и че ще го види. Изведнъж го е чул до самата врата. Немислимо е било да бяга. Забравил е ръкавиците си, но е грабнал шпайковете и се е втурнал в спалнята. Мога да добавя, че тази сутрин бях на игрището, видях, че мястото за скачане е покрито с плътна черна глина. Взех една бучка заедно с песъчинките, с които смесват глината, за да не би атлетът да се подхлъзне. Така ли е, господин Хилкрайст?

Студентът се изправи.

— Да, господине, всичко това е истина — каза той.

— Боже господи, нима нищо няма да добавите? — извика Соумс.

— О, господине, този позор ме зашемети. Аз нося у себе се писмо, господин Соумс, което ви написах през безсънната си нощ. Написах го, преди да узная, че моят грях е разкрит. Ето го, вие ще видите какво съм написал: „Реших да не се явявам на изпит. Предложиха ми да работя в Родезия и заминавам в Южна Африка.“

— Колко съм доволен, че вие не сте имали намерение да се възползвате — каза Соумс. — Но защо променихте намерението си?

Хилкрайст посочи Банистър.

— Ето човекът, който ме върна на правия път — отговори той.

— Е, какво, Банистър — подхвана Холмс. — Стана ли ви ясно, че само вие единствен сте могли да пуснете този млад човек, защото сте останали сам в стаята и по-късно сте я заключили? Колкото до това, че той е можел да скочи през прозореца, то е неправдоподобно. Бихте ли ни разкрили останалата част от тайната и каква е била причината за вашите действия?

— Ако само знаехте, господине, това би ви се сторило много просто; но при всичкия си ум вие не можете да предположите. Някога, господине, аз слугувах при стареца Джобинс Хилкрайст, бащата на тоя млад човек. Когато той се разори, постъпих на работа в колежа, но никога не забравях стария си господар, защото той претърпя такъв неуспех в живота.

Грижех се, доколкото мога, за неговия син, заради миналото. И, господине, вчера, след като се вдигна тревога, влязох в стаята и първото нещо, което видях, бяха ръкавиците на господин Хилкрайст, които лежаха на тоя стол. Познавах добре тия ръкавици и разбрах какво означава това. Ако господин Соумс ги видеше, всичко щеше да стане ясно. Аз се строполих върху стола и нищо не можеше да ме накара да се помръдна от мястото си, докато господин Соумс не излезе. Тогава се появи младият господин, който някога скачаше по коленете ми и ми призна всичко. Не беше ли естествено да го спася, и не беше ли също така естествено да поговоря с него, както би направил неговият баща, и да го накарам да разбере, че не бива да се възползва от подобна постъпка? Можете ли да ме осъдите за това?

— Разбира се, че не — сърдечно отговори Холмс, като стана на крака. — Е, Соумс, мисля, че разрешихме вашата малка задача, а нас вкъщи ни чака закуската. Да вървим, Уотсън! А колкото до вас, господине, надявам се, че ви чака бляскаво бъдеще в Родезия. Един път паднахте ниско. Да даде Бог да видим, че след време ще се издигнете високо.