Хорхе Букай, Силвия Салинас
Да се обичаме с отворени очи (4)

Глава 1.

Както обикновено, той включи компютъра и отиде да си налее кафе. Ненавиждаше тираничното решение на машината или на системните администратори, или на самата действителност, които го караха да чака, без да има възможност да възроптае.

Когато чу сигнала за активиране на програмата, се приближи, придвижи курсора до иконата, изобразяваща малък жълт телефон, и натисна два пъти левия бутон на мишката. После се върна в кухнята, този път под претекста да надникне в хладилника само за да се увери, че в него няма нищо съблазнително. Всъщност го направи, за да не допусне компютърът да стане свидетел на напрегнатата безпомощност, с която изчакваше свързването с интернет.

Роберто поддържаше с компютъра си същата омразна връзка, която споделяме всички сърфиращи в киберпространството. Той също изпитваше трудностите — в някои дни по-големи, в други по-малки — характерни за противоречивите отношения с любимите ни същества, когато осъзнаем, че сме зависими от техните желания, добра воля или произволни капризи.

Днес обаче компютърът му беше в добро настроение. Беше заредил отделните програми бързо, без да издава странни шумове и — което беше най-приятно — без на екрана да се появи никое от рутинните предупреждения:

„Не може да се открие файл dxc.frtyg.dll.

Желаете ли да го намерите ръчно? Да? Не?“

„Част С не съществува.

Повторете, анулирайте или закрийте.“

„Програмата е извършила невалидна операция и ще се изключи. Затворете.“

„Непоправима грешка във файл Ex_oct.Put.

Повторете или игнорирайте.“

Не се виждаше нищо такова. Днес беше чудесен ден.

Влезе в администратора на електронната си поща и написа автоматично паролата си. Екранът премигна и се появи началният прозорец на програмата.

„Здравейте, rofrago. Имате шест (6) нови съобщения.“

Rofrago бе измислено име, с което се беше регистрирал в безплатната поща към сървъра си. Искаше просто да бъде roberto@… но друг Роберто го беше изпреварил. Както и някой си Rober, един Bob, някакви Francisco, Frank и Francis. Затова комбинира първите срички на името и презимената си — Роберто Франсиско Гомес — и се регистрира като [email protected].

Отпи от кафето и кликна върху папка „Входящи“. Първото съобщение беше от приятеля му Емилио от Лос Анджелис.

Прочете го с голямо удоволствие и го запази в папка „Кореспонденция“.

Второто беше от клиент, който най-после поръчваше маркетингово проучване за ново списание за кино и театър. Идеята му хареса и сложи писмото в папка „Работа“.

Следващите две съобщения бяха реклама. Незнайно кой искаше да продаде незнайно какво на някого, който би се оказал такъв идиот, че да поиска да го купи… Не се изискваше предварителен опит.

Колко го ядосваха тези непозволени нахлувания в личното му пространство! Мразеше тези имейли почти толкова, колкото и анонимните обаждания на мобилния си телефон: „Избран сте чрез жребий и спечелихте два билета до Кочиманга. Трябва да минете през офиса ни, за да попълните данните си, да подпишете формулярите и да потвърдите, че сте съгласен да получите безплатно на домашния си адрес един чудесен екземпляр от…“

Бързо изтри тези две съобщения и насочи вниманието си към следващото. Беше писмо от приятеля му Йошуа.

Прочете го внимателно и си представи изражението на Йош, докато пишеше. Толкова отдавна не се бяха виждали… Помисли си, че трябва да му напише дълго писмо. Но не беше време за това. Запази съобщението в папка „Входящи“, за да не забрави да отговори.

Последното съобщение изглеждаше интересно. Идваше от непознат адрес: [email protected]. Темата на изпратения текст беше „Изпращам ти“. Тъй като електронният адрес на Роберто бе посочен във визитната му картичка, той си помисли, че става дума за ново предложение за работа. „Прекрасно!“, каза си.

Отвори съобщението. Беше адресирано до някой си Фреди и съдържаше поздрави и разсъждения върху някаква си идея за двойките. Беше подписано от Лаура.

Роберто не си спомняше за никаква Лаура или Карлос, които биха могли да му пишат, а още по-малко го вълнуваше темата на писмото, затова бързо разбра, че е грешка, и го изтри от електронната си поща и от мислите си. Изключи компютъра и тръгна за работа.

През следващата седмица получи второ съобщение от [email protected]. Роберто не се забави повече от пет секунди, преди да натисне клавиша „Изтриване“.

Тези епизоди биха били абсолютно маловажни в живота на Роберто, ако три дни по-късно в електронната му поща не се бе появило ново писмо от Лаура, озаглавено „Изпращам ти“. Леко раздразнен, изтри съобщението, без дори да го прочете.

Следващото съобщение от Лаура пристигна след един месец. Роберто реши да го отвори с надеждата да разбере на какво се дължи недоразумението. Не искаше да продължава да изпитва дребното задоволство и възбуда, които съпровождаха пристигането на всяко ново писмо, само за да се разочарова от откритието, че не е истинският получател.

Съобщението гласеше:

„Скъпи Фреди,

Какво мислиш за това, което ти изпратих? Бихме могли да поговорим или да променим нещата, с които не си съгласен. Говори ли с Мигел? Толкова се вълнувам от идеята за книгата, че не мога да спра да пиша. Изпращам ти нещо ново.“

Следваше дълъг текст върху отношенията в двойката. Роберто разполагаше с малко време, така че го прочете набързо.

„Когато хората срещнат трудности във връзката си, са склонни да хвърлят вината върху партньора. Виждат съвсем ясно какво трябва да промени другият, за да може връзката да функционира, но им е много трудно да видят кое в тяхното собствено поведение предизвиква проблемите.

При сеансите с двойки често задавам въпроса:

— Какво става с теб?

Отговорът, който обикновено получавам, е:

— Това, което става с мен, е, че той не разбира…

Отново питам:

— Какво става с теб?

— Това, което става с мен, е, че той е много агресивен!

Продължавам да питам упорито:

— Но какво чувстваш ти? Какво се случва с теб?

Много е трудно човек да говори за това, което става с него, за нуждите или чувствата си. Всички искат винаги да говорят за другия.

Да подхождаш към конфликтите в една връзка, като разсъждаваш върху въпроса «какво става с мен?», е много различно от това да подхождаш към тях с недоволство и с убеждението, че проблемът е в това, че си с неподходящия човек.

Много двойки решават да се разделят, защото вярват, че с друг партньор ще е различно, след което отново се оказват в подобни ситуации, в които единствено се е променил събеседникът.

Ето защо, настъпят ли трудности в отношенията, първо трябва да осъзнаем, че те са неделима част от пътя към любовта. Не е възможно създаването на интимна връзка без конфликти.

Разрешението е в това да се откажем от илюзията за съвършената двойка, в която няма конфликти и партньорите са вечно влюбени.

Интересно е как хората винаги търсят това идеално положение.

«… и когато господин X осъзнава, че човекът до него не отговаря на този съвършен и приказно-романтичен идеал, той започва упорито да си повтаря, че други хора се радват на такава идилична връзка, каквато сам търси, но че на него не му е провървяло… Защото се е оженил за неподходящия човек…»

Не!

Не е така.

Не се е оженил за неподходящия човек.

Единствената грешка се крие в предварителната представа за брака, в представата за съвършената двойка. Донякъде ме успокоява мисълта, че това, което нямам, го няма никой друг, че идеалната двойка е фикция и че действителността е съвсем различна.

Мисълта, че моравата на съседа е по-зелена или че другият има това, което аз не успявам да постигна, поражда много страдание.

Възможно е осъзнаването на тези истини да освободи някои хора от зловредните чувства. Действителността става значително по-добра, когато реша да се радвам на възможното, вместо да страдам, че една илюзия или фантазия не се осъществява.

Идеята е: да направим с възможния живот… възможно най-доброто.

Да страдам заради това, че нещата не отговарят на представите ми, е не само безполезно, но и детинско.“

„Тези психолози никога няма да се научат да работят с компютър“ — помисли си Роберто, спомняйки си как приятелката му Адриана, която също беше психолог, понякога се обръщаше към него за технически съвети.

Провери внимателно получателя:

[email protected]

R-O-F-R-A-G-O. Нямаше съмнение! Съобщението беше адресирано до неговата пощенска кутия.

Остана неподвижен няколко минути, загледан в екрана. Искаше да намери по-задоволителен отговор на загадката с имейлите, тъй като му се струваше, че неопитността на Лаура не е достатъчна като обяснение.

Реши, че въпросният Фреди сигурно има пощенска кутия или електронен адрес, подобен на неговия. Задаването на свободните пощенски кутии се извършваше автоматично и бяха достатъчни минимални различия за приемане на новите адреси от сървъра. Сигурно Фреди (както и самият той) не е могъл да се регистрира с името си, така че е използвал фамилното си име или това на кучето си, или кой знае какво. Вероятно електронният му адрес беше rodrigo, rodrago или rofraga и Лаура го беше записала погрешно. Съобщенията не стигаха до получателя си, а тя продължаваше да изпраща материали, които той никога нямаше да получи.

Много добре. Всичко е ясно. И сега?

Щеше да реши проблема през почивните дни, когато имаше повече свободно време: щеше да уведоми Лаура за грешката, за да може тя да намери истинския адрес на Фреди Рофрага (беше решил, че това е презимето му).

Роберто загаси компютъра и тръгна за работа.

 

 

Думите от писмото на въпросната Лаура се въртяха из главата му през целия ден, а когато вечерта се обади приятелката му, подхвана — както много пъти дотогава — един от безкрайните спорове, които водеха обикновено.

Кристина се оплакваше, че той никога няма време да излизат. Когато не работеше, си почиваше от работа, а когато не правеше никое от тези две неща, седеше пред компютъра си, „свързан“ буквално и символично с виртуалната действителност.

Роберто също се оплакваше. Кристина беше прекалено взискателна. Тя трябваше да разбере, че интернет е единствената му възможност за почивка и че той имаше право на малко развлечение в свободното си време.

— Ясно! Да го прекарваш с мен не е развлечение… — беше казала Кристина.

— Е… Понякога не… — отговори Роберто в изблик (осъзна го по-късно) на излишна откровеност.

— Например кога?

— Например, когато ме обсипваш с оплаквания и упреци.

Кристина беше затворила телефона. Със слушалка в ръка Роберто си спомни за последния спор с Каролина, предишната му приятелка и усети как в главата му изплува една фраза, която беше прочел сутринта в съобщението от Лаура:

„… подобни ситуации, в които единствено се е променил събеседникът.“

Спомни си и нещо друго:

„Всички искат винаги да говорят за другия.“

Беше истина! Именно това правеха двамата с Кристина при всеки спор. И именно това бе сложило край на връзката му с Каролина. Всъщност беше се разделил с нея, защото вярваше, че с друга щеше да е различно.

 

 

Следобед си тръгна от работа малко по-рано от обикновено. Искаше да прочете отново текста за двойките.

Още щом пристигна вкъщи, захвърли сакото си върху старото сиво кресло до входната врата и включи компютъра. Този път програмите се зареждаха по-бавно от всякога, но той търпеливо изчака. Накрая отвори електронната си поща и натисна върху „Изпращам ти“.

Точно него търсеше.

Копира съобщението в текстообработващата програма, след което създаде файл „изпращам-ти.doc“ и потърси фразите, които беше запомнил. Използва жълтия маркер, за да ги подчертае, и маркира някои други.

„Да се откажем от илюзията за съвършената двойка.

Това, което нямам, го няма никой друг.

Да направим с възможния живот… възможно най-доброто.

Трудностите са неделима част от пътя към любовта.“

Обзе го странна смесица от чувства: изненада, възбуда, свян, смут. Понякога в миналото бе изпитвал странното усещане, че по мистериозен начин животът го доближава точно до това, от което имаше нужда. Спомни си деня, в който се запозна с Кристина — преди повече от година. Чувстваше се доста тъжен и някак отчаян. Заедно с болката от раздялата с Каролина като връх на айсберг се беше появила някогашната му депресия и в течение на три седмици не бе изпитал ни най-малкото желание да излезе навън. Беше се затворил вкъщи и оставяше телефона да звъни, докато телефонният секретар се заемаше с обажданията. Съобщенията се трупаха и той от време на време просто ги изтриваше, без дори да ги прослуша.

В онзи следобед, отегчен от отегчението си, бе решил да промени съобщението на секретаря си. Новото гласеше: „На път съм. Не оставяйте съобщения, няма кой да ги приеме“.

Вярваше, че след подобно героично и безапелационно извинение приятелите му щяха да изгубят надежда да им отговори. Но когато се приближи до телефонния секретар, за да запише съобщението, от него се чу непознат глас:

— Здрасти. Кристина се обажда. Ти не ме познаваш. Фелипе ми даде номера ти. Ще съм откровена: в събота има невероятно парти и би било ужасно да отида сама — или по-скоро без придружител. Фелипе казва, че си печен, забавен и интелигентен (точно това ми препоръча лекарят). Ако е истина и имаш желание да прекараш известно време в добра компания и да дойдеш на страхотно парти, обади ми се на 63124376 преди петък. Ако Фелипе лъже и не си такъв, какъвто разправя, извинявай, сгрешила съм номера.

Как се включи това съобщение, при все че той не бе натиснал никакъв клавиш? Загадка.

Защо Фелипе, когото познаваше съвсем бегло, беше казал подобни глупости за него? Загадка.

За каква се мислеше онази жена, че го предизвикваше по този начин?

Загадка.

 

 

Обади се…

Сега отново бе изправен пред необяснимо стечение на обстоятелствата. Непозната психоложка, незнайно откъде, изпращаше на някакъв мъж — незнайно къде, някакви размисли за отношенията в двойката. Съобщенията попадаха при него без видима причина и бяха точно това, което имаше нужда да чуе.

Магия.

Открай време вярваше, че подобни съвпадения превръщат суеверните във вярващи, а посветените — във фанатици. Независимо дали съществуваше един бог или сто хиляди божества, и едните, и другите единствено използваха вярата си във Всемогъщия, за да обяснят (може би фантасмагорично) онова, което логиката не съумяваше да разреши, търсейки убежище в идеята за Бог. Така те добиваха увереност, че собствената им съдба не е плод просто на случайността, нито пък резултат единствено от човешките им стремления или грешки. Роберто мислеше, че на него също би му олекнало, ако можеше да повярва, че някой или нещо щеше най-после да се погрижи за бъдещето му, или пък да е сигурен, че съдбата — в цялата й необятност — вече е написана. За съжаление, неговият случай беше по-различен. Не можеше да направи нищо друго, освен да приеме съществуването на случайността, съвпадението, необяснимото.

 

 

Съвпадения… Съдба… Преплетени енергии… Търсеше в главата си думата, която да му помогне да назове чувството, което изпитваше. От терапията бе научил, че е невъзможно човек да има власт над собственото си съществуване, ако не е в състояние дори да назове фактите.

Легна си, като продължаваше да си мисли за изплъзващата му се дума. Докато прехвърляше в главата си фрази и съчетания от срички, неусетно заспа.

Призори се събуди, стреснат. Вероятно бе сънувал нещо много неприятно, защото леглото му бе в безпорядък, а чаршафите му, омотани на кълбо, се бяха озовали захвърлени в другия край на стаята.

Остана неподвижен в леглото и отново затвори очи, за да си припомни фрагменти от съня си. Спомняше си само отделни образи, и то съвсем смътно: думи, много думи се появяваха върху екраните на стотици компютри и се умножаваха с шеметна скорост, докато изпълнеха мониторите… После преливаха от тях и завладяваха цялата осезаема действителност…

„Свят, изпълнен с думи — помисли си той. — Прекалено много думи“. Преглътна мъчително и се изправи. Докато стоеше под душа, реши, че няма да ходи на работа. Имаше много неща за подреждане и можеше да го направи вкъщи.

Работи известно време върху документите си, докато започна да усеща върху плещите си бремето на отегчението, този чест гост в ежедневието му.

Вдигна телефона и набра номера на Кристина. С малко късмет щеше да я завари точно когато излизаше.

— Ало — отговори Кристина с безличен глас.

— Здравей — каза Роберто, опитвайки се да успокои нещата.

— Здравей — повтори ядосано Кристина.

— Трябва да поговорим — каза Роберто.

— За какво? — попита тя, решена да остане непреклонна пред опитите му за помирение.

— За политическата ситуация в Танзания — отвърна той иронично.

— Ха! — беше сухият отговор от другия край на жицата.

— Наистина, Крис, да се видим тази вечер. Трябва да ти кажа много неща и искам да ти прочета един текст, който получих по интернет.

— Какъв текст?

— За двойките.

— Как така го „получи“?

— После ще ти разкажа… В осем в бара?

— Не, ела да ме вземеш от нас — каза Кристина, заемайки категорично властна позиция.

— Добре — каза Роберто, — до скоро.

— До скоро.

 

 

„После ще ти разкажа“, беше казал. Щеше ли да разкрие пред Кристина как точно се бе натъкнал на написаното от Лаура? Вероятно не. Защо не? Писмата, попаднали в пощенската му кутия, представляваха лична кореспонденция и поведението му можеше да бъде изтълкувано като злоупотреба с нечия поверителна информация. Не искаше Кристина да разбере, че е способен да шпионира живота на друг човек. Сигурно щеше да го упрекне, да му се разсърди и така да пропусне истинското послание на писмото.

„Но ако оставим настрана Кристина, както би казала Лаура, какво става с мен?“ — помисли си Роберто.

Имаше ли право да се намесва в чужда кореспонденция?

„Всъщност аз съм този, който не го одобрява“, отговори си той.

Стана от креслото и включи компютъра. Отвори нов файл и написа.

„Лаура,

Получавам на електронната си поща писмата, които изпращате до Фреди и които мисля, че се отнасят за някаква книга върху двойките.

Сигурно има някаква грешка в адреса на получателя.

Поздрави.

Роберто Франсиско Гомес“

Отвори електронната си поща, за да изпрати съобщението. Чу познатото изписукване, след което се отвори входящият прозорец, където пишеше:

„Здравейте, rofrago. Имате едно (1) ново съобщение.“

Малко се стресна. Кликна върху папката за входящи съобщения, където с плътни черни букви фигурираха подателят и темата на полученото писмо.

„[email protected]: Изпращам ти“

Любопитството и принципите му се бореха в него, тялото му се напрегна, тръпка премина по гърба, плещите, дясната му ръка. Роберто се поколеба. „Това е лично пространство“, каза си той. Но веднага си спомни заглавната страница на списанието за информатика: „Интернет: без граници и без тайни“.

Помисли си за хакерите — легион от младежи, които не правеха нищо друго, освен да сърфират из интернет и да проникват във всички бази данни, изпречили се по пътя им, и за които най-голямото предизвикателство бе да получат достъп до всеки защитен компютър, било то в Националната библиотека, в кварталната аптека или в Пентагона. Момчета и момичета от цял свят посвещаваха време и енергия на амбицията да откриват секретни кодове, шифри за достъп и системи за криптиране на информация, за да се доберат до данните от любопитство или евентуално за да заразят с вируси централите, в които бяха проникнали.

Но това бе нещо повече от младежка лудория.

„Интернет е свободен и всяко препятствие, което ни поставят, ограничава свободата ни да сърфираме. Ще премахнем тези бариери и ще повредим това, което стои зад тях, в знак на протест срещу намерението да ограничат свободата ни. Тези, които криптират информация, стават все по-изобретателни… Ние — също“.

„Кибернетични анархисти“, беше ги нарекъл Роберто в разговор с един клиент преди няколко дни.

Макар че той приличаше много повече на анархист, отколкото на хакер, в този момент се почувства един от тях.

Придвижи курсора върху името на подателя и натисна два път левия бутон на мишката.

„И така, това е новото ни предложение: да погледнем двойката под друг ъгъл — ъгъла на възможното, а не на идеалното.

Затова ще се опитаме да разгледаме конфликтите не само като път към преодоляването на собствените ни ограничения и възможност да се доближим до другия, но и като начин за среща с партньора и — след всичко казано дотук — като начин да срещнем самите себе си и да постигнем собственото си преобразяване.

Връзката с любим човек помага да израснем като личности, да станем по-добри хора, да се опознаем по-добре.

Връзката ни прави завършени хора.

Затова си струва да съществува.

Струва си… УСИЛИЕТО (тоест, струва си да се стараем и да работим върху нея).

Струва си страданието, което поражда.

Струва си болката, с която трябва да се сблъскаме.

И всичко това е ценно, защото, когато преминаваме през него, вече не сме същите: израснали сме, станали сме по-съзнателни, чувстваме се по-пълноценни.

Двойката не ни спасява от нищо: не би трябвало да ни спасява от каквото и да е.

Много хора търсят партньор като средство за разрешаване на собствените си проблеми. Смятат, че една интимна връзка ще ги излекува от мъките им, от отегчението им, от липсата на смисъл в живота им.

Очакват двойката да запълни празнотата у тях.

Каква ужасна грешка!

Когато избирам партньор с такива очаквания, накрая неизбежно намразвам човека, който не ми дава каквото съм очаквал.

А после? После може би ще потърся нов, и нов, и нов… Или ще реша да прекарам живота си, оплаквайки се от съдбата.

Идеята е да намеря разрешение за собствения си живот, без да очаквам някой да го направи вместо мен.

Идеята е също така да не се опитвам да разреша живота на другия, а да намеря човек, с когото да осъществим общ проект, за да сме щастливи, да израснем, да се забавляваме, но не и за да разреши проблемите в живота ми.

Да мислим, че любовта ще ни спаси, че ще разреши всичките ни проблеми и ще ни донесе вечно щастие или сигурност, само ни държи в плен на фантазии и илюзии и отслабва истинската сила на любовта: силата да се променяме.

Нищо не ни носи по-голямо просветление от това да бъдем с друг, приемайки нещата от тази гледна точка. Нищо не е по-необикновено от това да чувстваме собствената си промяна редом до любимия човек.

Вместо да търсим убежище в една връзка, бихме могли да позволим на силата й да събуди онези наши страни, които са изпаднали в летаргия и ни карат да избягваме открития и пряк контакт с живота: да подсили способността ни да се развиваме, като ясно ни показва в кое отношение трябва да израснем.

За да се разгърнат положително отношенията ни, необходимо е да ги погледнем под друг ъгъл: като поредица от възможности да обогатим съзнанието си, да открием една по-дълбока истина и да бъдем хора в най-пълния смисъл на думата.

Чак когато се превърнем в пълноценно същество, което няма нужда от други, за да оцелее, може би ще открием друго пълноценно същество, с което ще споделим онова, което има всеки от нас поотделно.

Това е истинският смисъл на двойката: не спасението, а срещата. Или по-скоро — срещите.

Аз с теб.

Ти с мен.

Аз със себе си.

Ти със себе си.

Ние със света.“

Роберто отново почувства как изненадата го завладява. В съзнанието му се тълпяха идеи и образи от неговото близко и далечно минало. Главата му щеше да се пръсне. Лаура пишеше така, сякаш говореше на него.

„Начин да срещнем самите себе си и да постигнем собственото си преобразяване.“

„Връзката ни прави завършени хора. Струва си… УСИЛИЕТО.“

„Смисълът на двойката е не спасението, а срещата.“

Лаура казваше точно това, което той имаше нужда да чуе, сякаш наистина го познаваше. Всъщност писмото звучеше така, все едно бе написано от някогашния му терапевт, за да го събуди от безкрайната летаргия на неведението му относно смисъла на двойката.

Вероятно Лаура въобще не беше психолог. Може би дори не се казваше така. Сигурно нямаше представа за какво говори, а просто преписваше откъси от някоя нашумяла книга или евтино списание. Това не беше толкова важно. Истината бе, че яснотата на написаното и връзката му с настоящия му живот отново го накараха да се замисли.

Мислеше си за предстоящата среща с Кристина. Как щеше да й предаде с думи наученото…? Нещо в него вече не беше същото, беше настъпила някаква промяна. В това беше сигурен.

Но нима писмото от непознат човек може да бъде такова откровение? Той сам нямаше отговор на въпроса си, но усещаше, че се случва нещо мистериозно и значимо.

Внезапно разбра.

Синхроничност!

Тази беше думата, която бе търсил наяве и насън. Не друго, а синхронизацията на събитията бе предизвикала толкова силно вълнение у него.

Спомни си, че последователите на Юнг също се бяха занимавали с тази идея, според която събитията в живота на човек се случват в синхрон, за да донесат необходимо послание, определено знание, важна възможност.

Припомни си и известната мъдрост, която гласеше:

„Само когато ученикът е готов, се появява учителят.“

Учителят се беше появил. Неговите послания идваха по електронен път и Роберто не можеше да отхвърли словата му. По-скоро не искаше.

Взе категоричното решение да не изпраща онова съобщение до Лаура.

„Синхроничност“, повтори си той, докато копираше писмото в текстовия файл, в който вече се съдържаше предишното съобщение, след което натисна бутона за разпечатване на двата текста.

Докато се взираше в листа хартия, който принтерът изплюваше по негова команда, в главата му се появи нова мисъл. Спомни си за предишните съобщения, които беше изтрил без дори да ги прочете и удари няколко пъти с юмрук по масата.

Припряно щракна върху папката за изтрити съобщения, но тя се оказа празна…

„Синхроничност“, каза си той с надежда да намери утеха.