Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amarse con los ojos abiertos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
eternities (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хорхе Букай, Силвия Салинас. Да се обичаме с отворени очи

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Редактор: Ева Тофтисова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978–954–26–0885–1

История

  1. — Добавяне

Глава 8.

След като препрочете първите писма, получени преди няколко месеца, отново се ядоса, че не беше запазил и предишните, които бяха пристигнали в пощенската му кутия. Те сигурно съдържаха информацията, която му бе необходима, за да разбере как се бе породила идеята за тази кореспонденция, и би му помогнала да продължи да се преструва на Фреди с по-малко рискове.

Помисли си, че би могъл да поиска от Лаура копие от всички онези писма. Изглежда, Фреди бе доста разсеян и възможността да е загубил предишните писма му се струваше напълно приемлива. Следователно най-разумно беше да ги поиска от Лаура, която със сигурност ги бе запазила.

„Лаура,

Относно писмото, което ми изпрати — кой не би се съгласил?

Възхитен съм от твоето описание на невротичното отбранително поведение, до което понякога прибягваме, за да скрием потребностите и емоциите си.

Докато го четях, си мислех, че дори и да не знаех нищо за двойките или терапията, бих се радвал да разполагам с толкова ясни идеи.

Всъщност преглеждах писмата, за да се насладя на това, което вече сме написали, и много се ядосах, когато разбрах, че по някаква случайност първите писма, които си разменихме, са се загубили.

Можеш ли да ми изпратиш копие от онези писма? Бих се радвал да са ми подръка. (Обещавам да не ги губя отново.)

Използвам случая, за да те попитам следното: имам писмо от една колежка от Испания, която пише, че ни е слушала в Кливланд, и иска да й препоръчам библиография за отношенията в двойките. Казва, че е чела Пътешествието на сърцето от Уелуд и всичко, издадено на испански и английски, от Пърлс и Брадшоу. Какви други книги би й препоръчала?

Продължавам да мисля, че книгата ни ще бъде фантастична.

Отговори ми бързо. Изпращам ти целувки.

Фреди

P.S. Какво мислиш за детския мит, разказан от моя пациент?“

Роберто продължи да чете книгите и да отнася всичко научено към предишните писма. Цяла седмица не получи отговор и най-странното беше, че не се обезпокои. В неделя следобед пристигна много дълго писмо от 140 KB, озаглавено „Някогашна история“.

„Фреди,

Под претекст, че ти изпращам копие от нашата кореспонденция, използвах случая, за да прочета пак онова, което сме си писали преди четиринайсет месеца. (Осъзнаваш ли, че е било преди повече от година?)

Толкова ми беше приятно да прегледам отново тези писма! На места звучат толкова наивно, че трудно можех да повярвам, че си пишем ти и аз. Всъщност още ме наричаше «доктор Лаура Хорсил».

Изпрати ми първото писмо от самолета, с който пътуваше за Буенос Айрес, веднага след като се разделихме в Щатите. Ти се връщаше със същия полет, в който беше приятелят ни Едуардо, а аз пътувах за Ню Йорк. Спомняш ли си?“

„Д-р Лаура Хорсил,

Колко добре премина срещата ни на конгреса! Идеята да продължим да работим и да пишем заедно ме държа буден до три часа сутринта.

Ти знаеш — или поне се надявам, че знаеш — колко ценя твоята работа и познанията ти.

Когато ми каза, че и ти от известно време мислиш да напишеш книга за двойките, почувствах как косите на тила ми се изправят. Докато в момента ти пиша, не мога да се отърся от мисълта, че по някакъв начин нашата връзка възпроизвежда историята и трудностите на всяка двойка.

Може би създаването на двойка терапевти не е нищо друго, освен разновидност на създаването или — както го нарекохме в нашата лекция — изграждането на всяка двойка.

В началото това, което ме привлича, е общото между нас, радва ме мисълта да споделим онова, което имаме. Обаче, както знаем и двамата, скоро се появяват различията.

При двойките те превръщат първоначалния синхрон в романтично привличане или в антагонизъм. Как ще бъде при нас? Какво ще стане, когато нашите различия започнат да се появяват? Ще съумеем ли да превърнем тези различия в ключ, който отваря вратата към твоето и моето развитие?

Не знам. Засега, Лаура, толкова много ме привлича идеята да работим и да пишем заедно, че възнамерявам да остана влюбен в идеята, влюбен в проекта, влюбен във фантазията за всичко онова, което тази среща може да ми донесе в личен и професионален план.

Самолетът всеки момент ще кацне и командирът току-що каза, че електронните устройства трябва да се изключат преди приземяването.

Изпращам ти целувки и огромната си благодарност за поканата да изнеса заедно с теб лекцията в Кливланд.

Фреди“

Отговорих веднага след като получих писмото ти.

„Скъпи Фреди,

Толкова съм доволна от всичко, което се случи на конгреса! Много се радвам, че дойде.

Представянето на нашата работа приличаше на танц. Ти излизаше да отговориш или излизах аз, без въобще да сме го планирали. Нещата се случваха спонтанно и без съзнателна намеса.

Понякога ме плаши фактът, че сме толкова различни, но хванем ли се на работа, хармонията помежду ни е невероятна. Много съм въодушевена от проекта за книгата. Имам чувството, че сме на прага на едно голямо приключение, което може да промени както нас двамата, така и читателите ни.

Аз също съм във възторг от идеята. Можеш ли да си представиш, че съм в Ню Йорк и предпочетох да остана в хотела, за да отговоря на писмото ти, вместо да изляза да се разходя?

Имам стая с невероятен изглед към Хъдсън. Бих могла да остана тук цял ден сред тишината, да пиша и да гледам водата.

Когато казваш, че си влюбен в идеята, усещам как сърцето ми се разтваря и се изпълвам с ентусиазъм. Истина е това, което ми каза веднъж: че думите преобразяват. Чувствам го, докато чета писмото ти, и затова исках да ти пиша сега — за да станеш част от това, което изпитвам.

Знаем, че влюбването трае кратко, както обикновено казваме на двойките, с които работим. После идват трудностите, но аз съм готова да премина през тях. Всеки път, когато нещата се усложняват, намираме изход. Може би това трябва да обясним на читателите си. С нас стават същите неща, както при двойките, и е много болезнено да не можем да се разберем. Но след като преминем през тази ситуация, връзката става по-стабилна и двамата израстваме.

Както винаги, аз съм тази, която се съсредоточава върху проблемите. Ти влагаш симпатията и очарованието, докато аз се насочвам към трудностите, към конфликта. Но това е добре, по този начин се допълваме.

Винаги е така. Затова се радвам, че правим някои неща заедно. Ти казваш същите неща, каквито и аз, но по забавен начин — и хората ги разбират по-добре. Но мисля, че е важно да говорим за това как понякога си влияем отрицателно. Можем да намерим изход, още повече че сега моментът е добър за нас.

Моят невротичен проблем е, че искам всичко начаса. Ставам нетърпелива и те преследвам. Тогава ти се дистанцираш и това ми се отразява още по-зле. Колкото повече искам аз, толкова повече се дистанцираш ти.

Когато осъзная това и се отдалеча от теб, ти започваш да ме търсиш. Аз омеквам и тогава ти се приближаваш по-близо, аз омеквам още повече и всичко отново тръгва като по вода.

Но нека да се върна към конгреса; не мислех, че ще ни окажат такава подкрепа. Не вярвах на ушите си, когато те помолиха да закриеш конгреса с разказа, който беше включил в нашата презентация. И когато те видях там, изправен пред петстотин души от цял свят, които развълнувано те аплодираха, след като представи разказа си на английски, по гърба ми премина тръпка. «Този мъж не може да е истински», помислих си…

Целувки:

Лаура“

Следващото писмо пристигна малко преди да се върна в Аржентина.

„Как ти завиждам, Хорсил!

Вече съм в Буенос Айрес и е по юнски студено. Бих се радвал да остана още няколко дни в Съединените щати и да си почина, но — уви — пациентите чакат, както знаеш.

Във вторник, когато пристигнах, първият ми пациент — Хоакин, ме упрекна, че съм заминал за цяла седмица точно по това време на годината… Той също ми завиждаше.

Никога не сме говорили за това. Не смяташ ли, че завистта също предизвиква търкания в двойката?

Мислех да ти кажа: «… някога ще ти кажа», но нима има по-добър момент за нещата от момента, в който се случват?

Според мен не съществува такава глупост като «благородна» завист и «лоша» завист.

Така че ти завиждам: много бих искал да съм в Ню Йорк и освен това много бих искал да можеш да останеш толкова време, колкото желаеш.

Прекарвай чудесно и не се дръж добре.

Не забравяй, че сме уязвими, но не и крехки.

Целувки:

Фреди“

Отговорих ти веднага.

„Скъпи Фреди,

На летището съм точно преди да се кача на самолета, който ще ме отведе в Буенос Айрес. Прибира ми се у дома.

Това пътуване ми се отрази много добре. От време на време имам нужда да се откъсна от живота си, от семейството и пациентите си, и след това се връщам с голямо желание.

Мислех си за теорията, която изложиха Боб и Рита Резник, за различните етапи в отношенията ни и за това колко е важно да се уважава необходимостта ни от контакт и оттегляне, за да се срещнем отново. Спомням си казаното от Рита Резник за етимологията на думата relationship («връзка»), чието значение е «умението да се срещаме отново».

Връзката с Карлос е много важна за мен. Липсваме си и когато се срещнем отново, вече сме различни. Аз пристигам, изпълнена с нови идеи, и това подхранва връзката ни.

В началото на брака ни трудно приемах, че той трябва да пътува. Обикновено отсъства три или четири пъти годишно по работа. Но сега приемам това като възможност да се отдалечим и отново да се срещнем.

За пореден път свързвам това знание с майка ми. В известен смисъл тя бе първата, която ме научи на това (както и на много други неща). Можем да бъдем разделени за известно време, без да преставаме да се обичаме с цялото си сърце. Струва ми се важно да включим това в книгата.

Понякога двойките не си позволяват да се разделят, защото се страхуват от чувството за изолираност или самота.

Според мен това представлява част от връзката. Животът като сама жена в продължение на седмица ми връща контакта със самата мен.

Тогава не съм майка, съпруга или психолог. В света се намирам аз, времето ми е само мое и това е среща с мен самата, която ме обновява и ме кара да се чувствам по-жива от всякога.

Понякога това не е лесно. Вчера, докато се разхождах из Музея на изкуството, изведнъж изпитах желание да споделя впечатленията си с Карлос. Това би било интересно предизвикателство. Вечерта излязох на вечеря с един приятел американец, с когото се запознах миналата година на семинар на Уелуд, но се държах много добре въпреки пожеланието ти.

Време е да се качвам на самолета. Ще се видим в Буенос Айрес. А, и не ме наричай повече «доктор Хорсил», защото звучи прекалено официално. Предпочитам да бъда Лаура или Лау, или Л., както ме познават всички.

Целувки:

Лаура“

„Лаура,

Предполагам, че в момента летиш за Буенос Айрес.

Затварям очи и си те представям задрямала в кресло в първа класа. (Защо в първа класа? Сигурно защото смятам, че си момиче «от класа»…)

Аз също много се гордея с това, което се случи на конгреса, и съм възхитен от идеята ти да го сравниш с танц.

Ако разширя малко сравнението, според мен всички междуличностни отношения трябва да бъдат такива. Вярно е, че има различни танци. Някои са хармонични, естетични и синхронизирани; други са странни и неразбираеми за всеки, който наблюдава отстрани. Много танци са обикновени и стереотипни, почти винаги скучни и рутинни; само някои са оригинални, изящни и неповторими.

Някои са замислени да доставят удоволствие на публиката; други — на участниците; най-малко от тях са за наслада на всички.

Много танци се придържат строго към хореографията, наложена от момента, нравите, културата; други са истински, експресивни, импровизирани и предават трепета на танцуващите, бликащ от цялото им същество при всеки акорд и отразен в движенията им.

Да, всяка двойка е един танц.

Хайде, Лаура, да превърнем тази среща в съдружие, дует, машина, система, впряг, екип, двойка. Нека се осмелим да покажем чрез самите себе си нещата, които се случват с всяка двойка, била тя любовна, между приятели, братя или двама души — ти и аз, — които са способни да се изберат, без да имат нужда от това, само заради удоволствието да направят нещо заедно и така да стимулират най-доброто у всекиго от тях…

Много бих искал да можем да разчитаме на твоя бистър ум, последователност, опит, всеотдайност, познанието ти за живота вследствие на всичко преживяно. Ако наистина аз мога да дам това, което казваш за мен, книгата, посветена на двойките, която бихме написали, може да се окаже полезна и значима.

Смятам, че на първо място трябва да решим как да го направим. За мен не е лесно да правя съчинения наум, когато пиша заедно с някого.

Предишните ми трудове «се родиха спонтанно», не си спомням да съм ги писал. Всъщност винаги споря, когато някой ми обяснява нещо, което трябва да се напише. Никога не съм могъл да го правя.

Написването на всяка от статиите ми отнема седмици или месеци — това време ми е необходимо, за да събера моментите, в които от мен са се раждали идеите, които пък после се появяват на екрана на компютъра. В такъв случай какво трябва да направя, за да напиша тази книга заедно с теб?

Не знам. Засега мисля, че можем да продължим да си разменяме тези писма по електронната поща и сигурно ще ни хрумне нещо. Ти какво мислиш?

Отговори ми бързо.

Целувки:

Фреди“

„Фреди,

Ще ми се да ти разкажа за двойката, която ти ми изпрати. Той твърди, че иска да е сам. От доста време се насилва да се държи така, че тя да не се сърди.

Тя постъпва като майка, която му казва какво трябва да прави, и той непрестанно търси одобрението й. Стигнал е до етап, в който се чувства много зле и иска да се разделят.

Проблемът е, че не може да каже: «Това съм аз, това става с мен, това искам». Не може да говори и се отдалечава емоционално.

Тя става много по-взискателна и губи търпение, а това го плаши. Тогава става още по-интровертен.

Терапията трябва да му помогне да изрази всичко, което става с него. Ако трябва да се откажа да бъда сам себе си, за да бъда с другия, нещата няма да се получат. Това е съществена предпоставка за отношенията в двойката.

Тъй като на този мъж му е много трудно да говори, аз му помагам да преодолее страха от жена си и да си позволи да каже на глас от какво се нуждае. Изпълнен е с гняв, че се е подчинявал толкова дълго време. Чрез терапията ще му помогна да излее навън целия този гняв и вероятно тогава отново ще се отвори място за любовта.

Работата с жената ще се състои в това тя да се вгледа в себе си. Затова искам да идва сама. Тя се отнася взискателно към него, винаги очаква отговор и той се потиска. Гледа мъжа през цялото време в очакване той да каже нещо, при което той се чувства притиснат и млъква. Ако тя се научи да се съсредоточава върху себе си, той ще се чувства по-свободен.

Положителното в случая е, че той иска да идва. При всеки сеанс го питам дали желае да дойде отново, за да поеме отговорността за срещата и да не се чувства притиснат.

На последния сеанс говорихме за механизма на връзката им и двамата се съгласиха, че е такъв и че не знаят как да се освободят от него. Той се страхува от нея и затова се подчинява. Такъв проблем имат много мъже, които се подчиняват от страх към жените и после се затварят емоционално.

Терапевтичният подход в подобни ситуации се състои в това да се помогне на мъжа да се противопостави на жената, вместо да се подчинява или да бяга. Уелуд казва, че много мъже не са имали добър модел, който да им покаже как да се измъкнат от властта на майка си, и повтарят ситуацията с партньорите си. В тези случаи терапията трябва да им помогне да се противопоставят, да осъзнаят, че могат да бъдат самите себе си и в същото време да бъдат с любимия човек.

Проблемът е там, че човек се оказва изправен пред следната алтернатива: за да съм самият себе си, трябва да съм сам; ако искам да бъда с някого, трябва да се подчиня.

Какъв е пътят, за да мога да бъда себе си и заедно с това да бъда с другия?

Когато мъжете почувстват, че не могат да бъдат с една жена, те бягат, отдръпват се физически или емоционално и прекъсват контакта си с нея. Това й причинява силна болка, тя става по-взискателна и настойчива, което кара мъжа да се отдръпне още повече — и така се създава един омагьосан кръг, при който двамата се отдалечават все повече един от друг. Така например по време на сеанса преди два дни той разказваше, че много иска да вечеря с нея, да прекарат добре заедно… И когато й позвъни, за да я покани, тя започна да му разказва, че майка й била разказала на леля й, че тя не се грижела добре за него, а ти какво мислиш… и така безкрай. В онзи момент той се почувства без възможност за избор. Почувства се длъжен да отговори по начин, който тя очакваше, с други думи — каза й, че е права, макар че темата даже не го интересуваше. Тогава реши да затвори и да не се срещне с нея. Когато дойдоха за сеанса, той ми обясни случилото се. Попитах го: «Какво щеше да стане, ако й беше казал, че искаш да бъдеш с нея, вместо да говорите по този въпрос? Какво щеше да стане, ако й беше казал да остави този разговор за друг път?». А той отговори: «Не посмях да й го кажа». Тогава попитах нея как щеше да реагира на подобен отговор от него. «Щях много да се зарадвам, ако ми бе помогнал да сложим край на тази тема и бяхме прекарали една хубава вечер заедно», отговори тя.

Според мен терапевтичната работа с мъжете трябва да е насочена към това да се научат да казват на жените какво става с тях и най-вече какво става с тях, докато общуват. Една жена е много благодарна, когато мъжът е открит с нея, вместо да бяга. По същия начин един мъж е благодарен, когато жената е истински открита с него, вместо да му казва какво да прави, какъв да бъде и прочее.

Бих искала да чуя мнението ти, тъй като ти също познаваш тази двойка.

Не съм получила никакво съобщение от теб, както ми беше казал.

Изпрати ми го отново и обещавам веднага да отговоря.

Лаура“

„Здравей, Лаура,

Този път съм в самолета на път за Буенос Айрес. Испания става все по-красива. Представянето на работата ми в Гранада беше много вълнуващо, но това, което ме свърза с теб и с Аржентина, беше, че си позволих лукса да обявя в един репортаж, че предстои публикуването на книгата ни за двойките в Испания (какво ще кажеш?).

В известен смисъл Андалусия ми напомня за дома, но понякога тя изглежда не само като друга страна, но и като друг свят. Може би заради четиридесетте години на франкизъм в Испания — или по-скоро поради четиридесетте години на психологизъм в Аржентина — те и ние сме се развили в много различни посоки.

Не спира да ме учудва степента на сексуално насилие, което се наблюдаваше до 90-те години у някои испанци (тук не става дума за космополитни градове като Мадрид или Барселона). Говоря за испанеца, роден преди 50-те години в останалата част на полуострова (и обръщам много по-голямо внимание на испанеца, отколкото на испанката). При тяхтабугата се проявяват в думи, които в Аржентина не биха могли да се чуят почти никога, освен от устата на някоя престаряла жена или вманиачен проповедник от псевдохристиянските секти. Да вземем например някои сексуални фантазии, които са натоварени с такова чувство за вина, че наложеното самонаказание е увереността, че прегрешилият е обречен (говоря за ада, разбира се). При вътрешния диалог на тези мъже съвестта не казва: «Това е лошо… не го прави». Единствено произнася: «Ще бъдеш наказан! Ще погубиш душата си и тази на потомците си!». (И това се отнася само за лошите помисли.)

Исках да ти кажа, че говорих за нашата книга с някои колеги, най-вече с психоложката Хулия Атанасопуло (която е основателка на Андалуския център по гещалттерапия в Гранада). Нашите предложения и позиции, както и тези на Уелуд, първо ги изненадаха, а после ги въодушевиха.

Отлична и професионална гледна точка те донякъде продължават да вярват в съвършената двойка, в непрекъснатото блаженство и във вечната влюбеност. Когато установят, че ги нямат, те ги търсят, изискват, предписват ги или се примиряват.

Беше много интересно.

След като бях прекарал една седмица в Гранада, съпругата ми — Кармен, пристигна, за да прекара няколко дни с нас и да се върнем заедно в Буенос Айрес. Бяха минали близо три години от последния път, когато Хулия и Кике (мъжът й) ни бяха виждали заедно.

Кармен изглеждаше прекрасно. Беше прекарала три дни в Мадрид с приятели и после беше пътувала до Гранада.

Хулия ме попита:

— Наред ли са нещата с Кармен?

— Да — казах. — Фантастично.

— Наистина? — попита тя.

— Да — отговорих. — Защо?

— Изглеждате ми дистанцирани.

— Дистанцирани? — попитах аз.

— Да. Студени, независими, странни. Не казах нищо, но се замислих.

Донякъде беше истина. След последната среща с Хулия и Кармен, и аз бяхме израснали много, макар и по различен начин. През това време, за пореден път, Кармен беше двигател на моето лично развитие. Поглеждам назад и виждам себе си преди години — толкова зависим, толкова капризен, толкова нерешителен и затова толкова взискателен!

В едно кафене в Рамос Кармен стана много сериозна и с тона на човек, който има да съобщи съдбоносна новина, ми каза:

— Искам да следвам в университета. Признавам ти, че ми се стори банално изявление.

— А, така ли? — казах равнодушно.

— Да — отговори Кармен. — Искам да уча психология.

— Добре — отвърнах. В гърлото ми заседна непоносимо атавистична буца. Сто хиляди обвинения, които започваха с «невежа, грубиян» и завършваха с «фашист, мачист и реакционер», останаха неизказани, докато устните ми добавиха: — Решено ли е вече?

— Неприятно ли ти е? — попита Кармен, която вече знаеше отговора.

— Да — отговорих аз.

През следващите четиридесет и осем часа не можахме да продължим разговора. Кармен се опитваше да се приближи и да подхване темата, а аз я отбягвах. Аз, уж квалифициран терапевт, консултант на двойки, професионалист в областта на здравето, не знаех какво щеше да стане с мен.

Сега пиша за това и се срамувам, но така беше. Години наред Кармен се беше грижила за всичко, освен за работата ми. През тези двайсет години тя бе уреждала всички въпроси, свързани с дома ни, домакинството, данъците, децата, майсторите, почивките, дрехите, поканите и роднините. Знаех обаче, че нещата вече нямаше да бъдат същите.

Винаги можех да говоря с някой приятел и да организирам вечеря, среща или пътуване, знаейки, че Кармен няма да има нищо против. И изведнъж това беше свършило.

Беше невъобразимо.

Много дразнещо.

Много тъжно.

Седмица по-късно седнахме да поговорим.

Аз все още бях много потресен. През цялото време си мислех за пациента ми Хуан Карлос, чиято съпруга му беше казала, че се връща на работа. Той й беше отговорил: «Защо? Какво ти липсва? Защо ти е да ходиш на работа?». А всъщност в кабинета беше признал как не може да повярва, че не й е достатъчна ролята на съпруга. Това ли ме притесняваше?

Времето показа, че не беше това.

Времето показа, че за пореден път Кармен ми помагаше да се освободя от най-тъмните си страни.

Времето показа, че има стотици различни начини да създадем връзка с този, когото обичаме.

«Всяка двойка режисира собствения си живот», както казваш винаги ти.

Научих се да живея в тази различна връзка. Научих се да се радвам на някои забравени удоволствия, като това да пътувам сам. Отново се радвам на облекчението да не водя жена си навсякъде и престанах да съжалявам, че стоварвах отговорността за мен върху Кармен.

Истина е — оттогава изминаха почти три години и понякога все още тъгувам за нея. Липсва ми предишната Кармен, която — въпреки всичко — вече няма да решава вместо мен.

Благодаря, че ме изслуша.

Фреди“

„Скъпи Фреди,

Мислих за много неща през тези седмици, но не знаех как да се свържа с теб.

Преди всичко трябва да ти кажа, че ни изпратиха писмо от конгреса в Кливланд, с което ни поздравяват за оценката, която сме получили за нашата презентация. Участниците трябваше да ни оценяват от 1 до 5 и ние сме получили средна оценка 4,8! Какво ще кажеш?

Между другото, предлагат ни да публикуваме работата си в Gestalt Journal. Аз вече им изпратих отговор, че проявяваме интерес и че поемаме задължението да изпратим материала преди 15 октомври.

Колко е хубаво, че книгата ще се публикува и в Испания! Подновеният контакт с теб ми дава вдъхновение да пиша.

Много мислих и за това, което ми разказа за връзката ти с Кармен или с «двете Кармен», които си опознал по пътя си. Според мен въпросът е да откриваме себе си всеки момент, наблюдавайки какви сме. С други думи, да не очакваме, че ние или партньорът ни ще оставаме същите, а да приемем, че човекът до нас може да ни изненада всеки миг и че ние също можем да изненадаме себе си, защото можем да бъдем различни. Вярвам все по-убедено, че идентичността е нещо, което сме измислили и което ни кара да страдаме. Ще помисля и ще напиша нещо за това.

През този месец ми се случиха две неща, свързани с това. В Карило[1] прочетох последната книга на Милан Кундера, озаглавена «Самоличност»[2]. От гледна точка на постмодернизма, Кундера стига до същите заключения, до които стига Уелуд от позицията на будизма. В «Самоличност» се разказва за връзката между двама души. В редица случаи героите си задават въпроси за собствената си идентичност и за идентичността на другия. Никога не знаят кои са, нито кой е другият, но продължават да се търсят и да бягат един от друг, както правят всички двойки. На свой ред, Уелуд недвусмислено ни насърчава да изоставим идеята за егото.

Вълнува ме идеята всеки миг да откривам сама себе си, да се изненадвам от поведението на Карлос. Харесва ми непрекъснато да отварям път за новото.

Изпращам ти целувка.

Лаура

P.S. Иска ми се да получа вести от теб.“

„Предполагам, Фреди, че сигурно имаш всичко останало. След повторния прочит на тези писма си задавам въпроса какво ли е станало с онези страни от живота ти, за които не си споделял никога след това.

Завършвам това съобщение така, както завърших писмото отпреди една година.

Иска ми се да получа вести от теб. Целувки.

Лаура“

Роберто имаше нужда от време, за да осмисли цялата информация. Положението ставаше все по-сложно: беше наложително да направи по-задълбочен профил на Фреди, за да попречи на Лаура да разкрие всичко.

Натисна опцията „Отговор“ и написа:

„Лаура,

Благодаря ти, че ми изпрати тези страници от нашата биография. Може и да не ти се вярва, но ги прочетох с чувството, че ги виждам за първи път.

Питам се дали сме се променили толкова много, че казаното да ми звучи странно. Не е ли невероятно?

Донякъде това е освежаващо. Чувствам се като нов човек и имам усещането, че връзката между нас започва точно днес. Много съм ти благодарен. Освен това, специално ти благодаря, че като свидетел ми помагаш да възстановя някои изгубени епизоди от близкото ми минало.

Целувки.

Фреди

P.S. Очаквам списъка с книгите за моята колежка от Испания и коментара ти за приказката. Ще ми ги изпратиш ли?“

Бележки

[1] Крайбрежен курорт близо до Буенос Айрес. — Б.р.

[2] Кундера, Милан. «Самоличност» С., Колибри 2001