Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amarse con los ojos abiertos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
eternities (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хорхе Букай, Силвия Салинас. Да се обичаме с отворени очи

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Редактор: Ева Тофтисова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978–954–26–0885–1

История

  1. — Добавяне

Глава 9.

„Mail delivery error“[1]

Това беше първото съобщение в пощенската му кутия. Понякога се случваше. Вината беше на ВППВП, което често му създаваше проблеми.

ВППВП беше името, дадено от Роберто на ентелехията[2], чието съществуване беше толкова неоспоримо, колкото и несправедливо. Представляваше съкращение от инициалите на думите, с които той обясняваше непоносими явления — като това да се загуби най-важното съобщение, да се изтрие най-спешният отговор или да се появи текст, изглеждащ по следния начин:

„Скъпи Роберто,

Пиша ти, за да ти съобщя нещо много важно.

Отнася се до…“

И когато преглеждаше безкрайната бяла страница на екрана чак до долу, не намираше нищо. Още по-лошо бе да получи писмо от скъп приятел, заминал за Киев, със следното съдържание:

„Робер,

3=@##+=“desc)\]][+x+#@n"{{c6

I-щз.-„!@@\#.дано ме разбираш.“

Или както сега, когато изпращаше съобщение според правилата, което необяснимо се връщаше до подателя.

ВППВП — Вроденото Проклятие, Присъщо на Виртуалното Пространство.

Помисли си, че върнатото писмо сигурно е последното, което беше изпратил на Лаура. Уф! Сега трябваше да го възстанови, да го копира, да го прикрепи и да го изпрати отново…

Кликна два пъти върху иконата със затворения плик и програмата показа съобщението. Роберто присви очи, за да фокусира погледа си върху текста, който се бе появил на екрана.

Нещо не беше наред.

Затвори прозореца и отново го отвори. Компютърът повтори операцията и показа същото писмо. Роберто не разбираше нищо — върнатото писмо не беше от него. То гласеше:

Скъпа Лаура,

Отново съм тук, в Аржентина. Този път отсъствах дълго. При връщането си намерих писмата ти. Много добре!

Работата, която си свършила, ми се струва чудесна. Не ми се сърди, че не ти отговарях. Ще се опитам да компенсирам през останалата част от годината. Не знам защо си ми изпратила копие на предишните писма, защото пазя всички. Все пак се зарадвах да ги прочета отново.

Целувам те.

Алфредо"

Роберто прочете заглавната част на писмото.

Тя гласеше:

„This mail has been returned for

irrecuperable error (Error=4587)

from < [email protected] >

to < [email protected] >[3]

Прочете адреса буква по буква: [email protected]

Писмото беше изпратено от неговата пощенска кутия. Почувства се объркан и изненадан.

През главата му веднага преминаха различни хипотези, примесени с параноични кошмари и тайнствени фантазии, но бяха окончателно отхвърлени. Трябваше да има някакво логично обяснение, но какво?

Писмото бе от Алфредо и бе адресирано до Лаура.

— Не може да бъде — каза Роберто на глас, сякаш обвиняваше компютъра си. — Трябва да има някакво обяснение — повтори си той.

До този момент Роберто мислеше, че Лаура няма правилния електронен адрес на Алфредо и затова писмата й пристигаха при него. Но ако това не беше грешка на Лаура?

Всичко се случваше така, сякаш адресът на Алфредо наистина беше [email protected]… Но това бе невъзможно.

Нима ВППВП беше толкова могъщо, че да предизвика подобна ситуация? Сървърът не бе блокирал вече заетия електронен адрес и един клиент някъде по света бе избрал същия адрес…

Или двама души са се опитали да се регистрират точно в един и същи момент с едно и също име; очевидно разпределителният компютър е потърсил в базата данни, намерил е свободен адрес и автоматично е приел регистрацията на двамата…

Или пък имената на две сметки наистина са имали различни титуляри, но все пак пощенските им кутии са се насложили една върху друга…

Или…

Каквото и да беше станало, единственото възможно обяснение бе да приеме, че Алфредо и той деляха един и същ електронен адрес. Сега си спомни, че понякога беше получавал информация, реклама или абонаментни издания и ги беше изтривал, убеден, че става дума за спамове.

„Получавате тази информация, защото електронният ви адрес е бил регистриран от вас или от някой друг. Ако не желаете повече да получавате информация от нас, изпратете празно съобщение на следния адрес: unsubscribe©…“

Колко ли пъти беше изтривал абонаментите на бедния Алфредо за неща, които може би го интересуваха? Спомни си последния път, когато бе получил подобно писмо. Беше изпратил три пъти въпросното „празно съобщение“, но писмата продължаваха да пристигат. Затова изпрати следното съобщение, напечатано с главни букви:

„МОЛЯ, НЕ МИ ИЗПРАЩАЙТЕ ПОВЕЧЕ ИМЕЙЛИ!“

Алфредо сигурно се бе абонирал многократно, а той непрекъснато изтриваше съобщенията. Беше почти забавно.

Но усмивката, която бе започнала да се появява на устните му, изчезна бързо: щом имаха общ адрес, Алфредо също получаваше писмата, адресирани до него.

Сега разбра защо никога не му изпращаха книгите и дисковете, които купуваше по интернет. Разбира се, когато компанията, която ги продаваше, искаше потвърждение на заявката, Алфредо отхвърляше покупката. Ама че к… син!

Но в такъв случай писмата на Лаура сигурно са били получени и от Алфредо. Отново надвисваше заплахата, че всичко ще бъде разкрито. Разтреперан, огледа списъка с новите съобщения с желанието за първи път да няма нищо от Лаура.

Но имаше. Не едно, а две писма.

„Скъпи Фреди,

Трябва да осъзнаем, че подобно на това, което се случва с нашите пациенти, ние не оставаме същите завинаги. Според мен този стремеж да продължаваме да бъдем същите не само че не ни помага да се срещнем, а по-скоро ни пречи.

Идеята има отношение към онова, което ти казах за идентичността. Мислих много по този въпрос.

Въз основа на разочарованията, произтичащи от възпитанието, сме склонни да вярваме, че не сме нито ценни, нито достойни да бъдем обичани такива, каквито сме, и тогава се виждаме принудени да си създадем идентичност според очакванията на тези, от които се чувстваме отхвърлени — нашите родители.

Тази идентичност не е достатъчна, за да ни аплодират, затова създаваме втора, компенсаторна идентичност, която предизвиква появата на трета и четвърта, и това продължава, докато се стигне до онази, която ще получи одобрението на възпитателите, защото вярваме, че така ще ги накараме да ни обичат: измисляме идентичност, която е достойна за обич, въз основа на убеждението, че такива, каквито сме, не заслужаваме тази любов.

Затова, когато установим интимна връзка, искаме другият да потвърди нашата компенсаторна идентичност и в същото време се страхуваме, че околните могат да видят несъвършената ни същност, че ще разберат, че не сме такива, каквито се показваме, и следователно не заслужаваме любовта им.

Решението е да съберем смелост и да се отърсим от предполагаемата си идентичност, да станем част от света, без да изискваме от себе си да отговаряме на тази идентичност, като откриваме сами себе си във всеки миг и наблюдаваме собствените си действия.

Все повече се убеждавам, че идентичността е нещо, което си измисляме и което ни кара да страдаме, защото изисква от нас да се съобразяваме с нея.

Търсим интензивността на срещата, но когато тя се прояви, се плашим, губим почва под краката си. И все пак е много трудно да не се стремим към нея, тъй като усещаме, че няма нищо по-полезно от една истинска среща, без маски, без заблуда, тук и сега, без прекалени очаквания. Но също така чувстваме интуитивно, че рискът да пострадаме има много висока цена.

Мисля, че толкова силно се страхуваме да се отдадем и да се слеем с другия, че сме готови да го направим само частично, както правят пациентите ни. Това е опит да се защитим от двете големи чудовища: отхвърлянето и изоставянето.

Много е тежко, когато искаме да сме с някого, а него го няма. Може би усилието се изразява в това да престанем да се страхуваме от отдаването. Струва ми се, че пътят е дълъг и труден, но в крайна сметка това е пътят на живота.

Нямам отговори; изпълнена съм с въпроси. Мисля, че само можем да помогнем на пациентите да извървят този път отговорно и със съзнанието какъв е залогът за тях. Нашата задача е да ги научим да наблюдават задълбочено ситуацията, което не е просто въпрос на чувства, а на нещо много повече.

Струва ми се невероятен страхът пред отдаването.

Струва ми се невероятна реакцията ни, за да избегнем срещата.

Струва ми се невероятно как забъркваме конфликти и се дистанцираме.

Струва ми се невероятно как заблуждаваме себе си и другите.

Когато искаме да сме с някого и той е до нас, всичко е толкова красиво. Но когато това не става, болката ни се струва по-непоносима от всяко друго страдание. Ето защо понякога възпираме изкушението да бъдем спонтанни и търсим сигурността, затворени в нашата стара, уютна и подредена самоличност.

Не казвам, че това е лошо — все пак не можем да живеем като открита рана. Работата е там, че когато живеем в плен на една-единствена идентичност, рано или късно ни става скучно или тягостно.

Интензивността привлича и причинява болка: търсим я, но не можем да я търпим, казва приятелката ми Ренате.

Каква дилема.

Пак казвам: нямам отговори.

Единствено можем да поставим въпроса… А това води до още повече въпроси.

Може би трябва да приемем мисълта, че нито в книгата, нито извън нея можем да дадем отговори, а по-скоро въпроси, които да помагат на хората да осмислят живота си.

Лаура“

„Фреди,

Не мога да престана да мисля за думата «загадка».

Има хора, с които мога да съм напълно открита, и други, които ме карат да се затварям в себе си. Какво става?

Смятам, че отчасти това «просто се случва» и че отчасти аз съм тази, която решава да се разкрие или не пред определен човек в един или друг момент.

Около нас винаги витае страхът от отдаването, от страданието, от загубата на стабилност и на всичко, което сме постигнали с изграждането на нашата идентичност.

Интересува ме въпросът за химията с другия, може би защото загадката се крие точно там.

Така например ме впечатлява обстоятелството, че е възможно в даден момент да погледнем един човек и да го отхвърлим, но след миг или два, когато го погледнем с други очи, с изненада да установим, че го обичаме.

Това е свързано с темата за предполагаемата идентичност, която сме обсъждали… В това се състои парадоксът на любовната връзка: през цялото време сме други, а другият… Другият също е друг.

Идеята ни е да приемем това и да наблюдаваме в кой ден срещата се осъществява и в кой ден не се получава; да приемем тази динамика на връзката като нещо естествено, без да храним други очаквания, нито да изискваме от себе си винаги да чувстваме едно и също. Да приемем с радост движението на емоциите и естествено, да приемем същото поведение и у другия. Да си позволим да изживеем тайнството на връзката, както се казва в стихотворението, което веднъж ти прочетох в едно кафене:

«Ако знаеш как да поддържаш връзката

с твоя мъж или с жена си,

всъщност не си женен,

а просто прилагаш психология.

Ако връзката е истинска,

тя се създава и пресъздава

с всеки изминал миг.»

Мисля, че тази динамика на реалното въздейства и върху личността. Имам предвид «съществуването на двойката» и «съществуването» на всеки един от участниците в нея. Личността е средство, чрез което се осъществяваме; когато се разтвори, успяваме да уловим същността си.

Личността може да се оприличи като една част от човека, на която се приписва стойността на цялото. Важно е да осъзнаем, че сме човешки същества, а не бива да се отъждествяваме само с настоящата си позиция.

Умът ни има способността да ни дефинира по определен начин, сякаш като сме такива или онакива, няма как да бъдем други. Точно този механизъм пречи на нашата цялост.

Приемаме за даденост, че сме азът, създаден от нашия ум, а не забелязваме, че този аз се е формирал в миналото, че неговите корени са там и че е лоялен към неща, които са се случили тогава — донякъде изкривени факти и спомени, които подхранваме и се опитваме да запазим или да скрием. В резултат от това не можем да присъстваме в настоящето с цялото си същество, защото сме обвързани с неща от миналото, които са били определящи за създаването на нашата идентичност.

С всяка своя частица структурираният аз оказва съпротива на безусловното присъствие.

Усилията ни трябва да са насочени към това да пренасочим лоялността си от изградения аз, от обичайния аз, към онова разширено съзнание, което можем да наречем «нашата истинска природа», намираща се извън бариерите на така създадения аз и която не може да бъде удържана от тях.

Трябва да сме готови да се отдалечим от личността си, за да позволим да загуби силата си, да й благодарим, че ни е помогнала да оцелеем досега, но да приемем, че тя вече не ни служи.

Свикнали сме да живеем с нея — не знаем какво ще почувстваме, когато се освободим от задръжките на нашата идентичност. Страхуваме се и е много трудно да проникнем в тъмните страни на същността си и да се разделим със старата позната самоличност. Даването и получаването на любов се превръща в много мъчна задача, ако не сме решени да се разделим с досегашната си структура. Това не означава, че можем да вземем решението да изоставим старата си идентичност и веднага да установим контакт с истинската си същност. Ако беше толкова лесно, всички щяха да го направят, защото всички търсим любов. По различни начини всички искаме да обичаме и да бъдем обичани, приемани и уважавани.

Не става дума да се освободим от вече изградения си аз, нито да го разрушим. Дори не е необходимо да го критикуваме или да го осъждаме по какъвто и да било начин. Би било грешка да го правим, тъй като този аз представлява стъпка по пътя ни. Той е имал и все още има определена функция.

Понякога различията между структура и същност не са толкова очевидни, но винаги са важни. Структурата се основава на миналото, докато същността е винаги настояща.

Структурата е реактивна, а същността е отворена и нереактивна.

Структурата е свързана с опит да се направи нещо, с усилие. Тъкмо обратното — в същността няма усилие, при нея не се прави нищо.

Структурата винаги гледа, изисква или се нуждае от нещо, вечно неудовлетворена и незавършена. Същността е удовлетворение, няма нужда от нищо.

Структурата гледа навън. Същността се утвърждава вътре в себе си.

Уелуд ни приканва да се откъснем от идеята за структурирания аз и да се свържем с празнотата, вместо да се опитваме да я запълним с фалшива идентичност.

Но усещането за празнота се изживява като сериозна заплаха за структурата ни. Всъщност целият замисъл на идентичността е да бъдем защитени, за да не чувстваме тази заплаха.

Умът не може да улови празнотата. Умът обгражда черната дупка на празнотата с истории. Азът изгражда бариера и всичко извън нея ни се струва опасно.

Структурираният аз превръща това основано на страха поведение в жизнена потребност, като в крайна сметка успява да накара живота ни да кръжи неспирно около опасността, която се крие в празнотата.

Мисля, че ще живеем много по-пълноценно, ако се осмелим да осъзнаем, че не сме непременно длъжни да знаем във всеки един момент кои сме и че няма защо да потвърждаваме точно и с подробности какво може да се очаква от нас.

Трябва да разберем, че можем (и може би трябва) да се устремим към изживяването на това, което идва, без да се обвързваме с аза, който ни ограничава до няколко познати отговора.

Тези идеи биха ни помогнали да поддържаме връзката, защото ни позволяват да се избавим от стари задръжки и най-вече защото освобождават и нашите спътници в живота от собствените им ограничения.

Надявам се да съм те изненадала с тези разсъждения.

Лаура“

Роберто си помисли, че трябва да разреши въпроса със своята идентичност. Както и да го погледнеше, участваше в една измама. Защо не можеше да общува с Лаура от позицията на собствената си личност? Трябваше да помисли върху това. Засега всичко изглеждаше наред… Все още. Ако действаше бързо, щеше да избегне катастрофата.

Копира съобщението на Алфредо в своя компютър, след което го изтри от сървъра. Ако Алфредо не получеше съобщението, че писмото му не е било доставено, нямаше да има причина да го изпраща отново.

Това обаче не отстраняваше опасността от бъдещи усложнения.

Следователно решението бе да отстрани Алфредо. Но как да блокира писмата му до Лаура? Фреди имаше адреса й и можеше да й пише, когато поиска… Освен ако…

Роберто влезе в сървъра на hotmail.com, където се предлагат електронни адреси. Регистрира се като trebor (което беше името му, прочетено отзад напред) и получи нова пощенска кутия.

Предприетият ход подлагаше морала му на още по-сериозно съмнение, но той не изглеждаше особено притеснен от това.

Влезе в сайта и написа ново писмо, адресирано до [email protected].

„Скъпи Фреди,

Радвам се да чуя, че си отново сред нас. Хубаво е да знам, че си близо след това (по думите ти) дълго отсъствие.

Дано този път се изпълни обещанието ти да си по-деен. Мисля, че ти изпратих копия на първите писма, за да те накарам да отговориш от позицията на изминатия път (и както се вижда, било е от полза).

Във всеки случай, обърни внимание на следното: не ми пиши повече на този адрес.

Реших да регистрирам свой собствен адрес за книгата и да се откажа от първия, защото той ме свързва с друго време, с друга ситуация и с една действителност, която вече не е актуална. Струва ми се, че е време да престана да използвам адреса на бившия ми съпруг като свой собствен. Ти какво мислиш?

Знам колко си разсеян, така че си го запиши, защото няма да отварям повече предишния имейл. Новият адрес е: [email protected].

Надявам се скоро да получа вести от теб, както те бях помолила в предишното писмо.

Целувки:

Лаура

«P.S. Не забравяй да смениш адреса ми в бележника си. До скоро.»

Придвижи стрелката до «Записване», за да архивира копие от изпратеното съобщение, и кликна върху бутона за изпращане. «Готово», помисли си Роберто.

Всичко беше под контрол. Алфредо можеше да пише каквото си иска и той щеше да реши дали да го препрати, да го цензурира, да го промени или да не му обърне внимание.

Благодарение на ВППВП Алфредо можеше да получава същата информация като него, но поне отсега нататък щеше да остане извън прякото общуване с Лаура.

Отвори бар-шкафа и си приготви питие: доза «Коантро» и половин доза коняк — «Коктейлът на любовта», който му бе показала Каролина.

Беше много доволен, че скрупулите му не го бяха лишили от това любимо домашно удоволствие.

В два часа сутринта и след четвъртата чаша почувства как в главата му нахлуват думи от прочетеното и наученото в курсовете по философия.

Изпита желание да ги сподели с Лаура.

«Лаура,

Бих искал да знам какво мислиш за способността да се обича. За мен този въпрос е много интересен. Хората обикновено се оплакват, че не са обичани, когато всъщност проблемът е, че не могат да обичат. Мисля, че точно тази тема трябва да се развие.

Ортега-и-Гасет казва, че за да се обича, са необходими редица условия. Първото е възприятието, способността да видим другия, да проявим интерес към друг човек, а не само към себе си.

Забелязвам у някои жени доста противоречиво поведение. Оплакват се, че са сами, но ме изненадва презрението, с което говорят за мъжете. После страдат, когато мъжете ги изоставят, а всъщност те са ги изоставили първи, като не са ги обичали.

Както ти ме „научи“, начинът да бъдем с друг човек, да го обичаме и да искаме да го открием, е, като го приемем такъв, какъвто е. Повечето хора обаче не се тревожат от въпроса дали обичат или не. Единствено се тревожат дали са обичани и дали получават прояви на обич.

Наскоро една приятелка разговаряла с годеника си и му казала: „Щом мислиш така, значи не ме обичаш“. Поставих се на мястото на партньора й и отговорих: „Ти не го обичаш, щом мислиш така“.

Тя разбра, че е истина, че тя е тази, която не го обича, но заедно с това ми се разсърди и ме попита какво имам срещу връзката й.

Стигаме все до едно и също: трудността да видим проблема в самите нас, а не в другия.

Как да помогнем на хората да развият способността си да обичат?

Добре ще е да им покажем техния конкретен начин да не обичат. В случая с моята приятелка би се получило така:

„Ти не го приемаш какъвто е.

Затваряш се, когато той ти говори.

Осъзнай колко малко значение има за теб онова, на което държи той.

Ти го критикуваш, подценяваш го и го дискредитираш.

Ти, която чувстваш, че любовта ти е прекомерна, и се мислиш за толкова щедра, разбери, че му даваш само това, което искаш да му дадеш, че не се стремиш да разбереш от какво се нуждае той, че даваш единствено заради нуждата си да го правиш, а не заради ползата, която той би имал от това, което му даваш.“

Ти си тази, която не знае кой е той,

отредила си му някакво място

и никога отново… не си го видяла истински.»

Както казва Хю Пратър, когато говори за неспособността на хората да обичат: «Според мен те, първо, не се обичат, отнасят се зле със себе си и се подценяват по същия начин, както правят с останалите. Има много хора, които не могат да излязат извън себе си и да проявят интерес към друг човек, защото не ги е грижа за никого».

Предполагам, че поради същата причина винаги казваме, че проблемите на двойката са лични проблеми, защото някой, който може да обича, винаги ще намери какво да обикне в човека насреща.

Ако не е така, нека помислим за терапевтичните групи или семинари, на които идваме, изпълнени с предразсъдъци, а накрая чувстваме, че обичаме всички: само защото са ни показали душата си и ние сме направили същото.

Ортега-и-Гасет казва: «Никой не обича без причина. Митът, че любовта е само инстинкт, е погрешен».

Много ми е интересно да мисля за това. Целувки.

Фреди“

След като изпрати писмото и изпи шестия си любовен коктейл, му се стори, че буквите на екрана танцуват подозрително пред очите му.

Угаси машината на „автоРоберто“ — използваше тази дума вместо „автопилот“ — и по памет стигна първо до спалнята си, после до банята и — сигурно също по памет, до леглото си.

Сигурно… Защото на следващата сутрин се намери в него.

Бележки

[1] Грешка при доставка на съобщението (англ.). — Б.р.

[2] Нематериално дейно начало, което според Аристотел формира материята и води до съвършенство или осъществяване на целта — Б.пр.

[3] Следното изречение е върнато поради непоправима грешка (англ.) — Б.р.