Джоана Линдзи
Съвършен годеник (27)

Глава двадесет и седма

Джулия използва думите на Джеймс Малъри, за да успокои баща си късно същия следобед, като му каза, че няма да отсъства дълго. Вината я застигна, докато разказваше какво беше започнала, като включи и разказ за причиненото на Ричард от баща му и предсказанието на графа за падението на семейство Милър. Скандалът и всички последствия от него нямаше да отшумят, както смяташе баща й. Графът щеше да се погрижи това да не им се размине.

— Толкова съжалявам — заключи тя. — Научих се да правя каквото е необходимо без предварително да го обсъдя с някого, а това беше неотложна задача. Всичко е уредено, лорд Малъри се съгласи да помогне. Корабът му отплава при следващия прилив и аз ще съм на него.

— Ти? Защо?

— Защото отказвам да се съобразя със злонравието на лорд Манфорд. Трябва да има начин да се измъкна от този договор, без да му позволя да навреди на бизнеса ни и да опетни доброто име на семейството. Ричард предпочете да изчезне, но това не е вариант за мен. Затова ще му помогна да излезе от тази ужасна ситуация, създадена от собствения му баща. Така той ще бъде задължен да ми помогне да измислим как да сложим край на всичко.

— На това ли се надяваш?

— Да, разбира се.

Защо се бе изчервила, докато го казваше. Още не можеше да разбере. Баща й явно не успя да забележи, защото каза само:

— Наистина си пораснала, нали, скъпа моя?

Не се чувстваше такава, докато стоеше на палубата на „Мейдън Джордж“ три дни по-късно. Необятният океан наоколо можеше да накара всеки да се почувства малък и незначителен. Дори корабът на затворниците беше просто точка на хоризонта.

Джеймс и Дрю бяха забелязали другия плавателен съд миналата нощ. Щяха да го настигнат по-рано, ако не бяха навлезли в буря при пресичането на Ла Манша. Корабът на Джеймс беше необичайно бърз, защото при последното плаване бяха махнали всички оръдия, тъй като скоростта беше от изключителна важност. Каторжническият кораб бе напуснал Лондон само два дни преди тях, а не цяла седмица по-рано, както първоначално мислеха. Очевидно корабите с престъпници можеха да останат в пристанището на Лондон в продължение на седмици или дори месеци, защото не потегляха, без да са запълнили трюмовете си.

Джеймс настояваше да изчакат до сутринта, преди да скъсят разстоянието между корабите. Никой не се противопостави, заради разумното му обяснение. Не искаше британските офицери, които с нетърпение очакваха да се излегнат в леглата си за почивка, да вземат прибързани решения. Това можеше да доведе до излишен конфликт.

Габриел се присъедини към Джулия докато „Мейдън Джордж“ се опитваше да настигне затворническия кораб. Не каза нищо, просто предостави мълчаливата си подкрепа. Джулия имаше нужда от това. Опасяваше се, че ще открият Ричард болен, заради това изпитание, може би дори физически наранен отново, прекалено изтощен, за да може да го убеди. А тя щеше да има на разположение само няколко дни.

Неусетно взе да споделя на новата си приятелка за годеника си. Каквото и да им беше казал Охър, то би било версията на Ричард. Не че искаше да се покаже невинна, тъй като не беше. Нейният избухлив характер и хапливите, превзети забележки на Ричард се бяха оказали опасна комбинация. И двамата бяха еднакво виновни за това, че не се разбираха.

— Имах толкова избухлив нрав тогава — призна Джулия, приключвайки историята. — А той сякаш винаги знаеше как да го провокира.

— Все още ли си избухлива?

Джулия се подсмихна:

— Не знам наистина! Не си спомням да съм изпадала в такива състояния след последното посещение на Ричард. Но само мисълта за него все още ме вбесява, затова и спрях да мисля за него.

— Не ми прилича на Ричард, когото аз познавам — каза Габриел. — Откакто го срещнах за първи път, той винаги е бил безгрижен чаровник, вечно усмихнат, постоянно се закача или шегува за нещо с приятелите си. Изглеждаше сякаш няма капка сериозност в него.

При тези думи, Джулия усети вълна на тъга и вина, която обърна стомаха й. Дали не бе отнела радостта от живота му, когато бяха деца? Бе зървала мъжа, който Габриел познаваше и на когото държеше. Закачливият чаровник, с когото се бе срещнала на бала, преди да разбере кой всъщност е той. Галантният мъж, който скочи и пропъди пчелата от нея, въпреки нараненото си тяло. Смеещият се мъж в странноприемницата, който я хвърли на леглото си и я целуна — това определено не беше Ричард от детството й! Разбира се, сега беше възрастен, а нейният стар противник се появи отново веднага след тази целувка.

— Права си, описваме двама различни мъже — каза Джулия тихо. — При всички мои срещи с него, през годините, не съм го виждала дори веднъж да се усмихне. Ако се случеше да го стори, усмивката му бе презрителна.

— Изумително е как няколко години могат да променят някого, нали? — каза Габриел.

— Годините, може би, но по-вероятно са били обстоятелствата. Ти си срещнала и опознала човек, който е оставил грижите зад гърба си. Далеч от баща си и заплахата от нежелана женитба, предполагам, е открил спокойствието и се е превърнал в човека, който е можел да бъде без баща тиранин. А и съм сигурна, че пак ще бъде мъжът, който познаваш, след като приключи с всичко това.

— Но и на теб не ти е било леко, нали? С този нежелан брак, надвиснал над главата ти.

— Не беше толкова зле, когато бяхме деца. Веднага след като се приберях от онези срещи или пък Ричард си тръгваше, животът ми се връщаше към нормалния си ход и бях доста щастлива. Едва, когато достигнах възраст за женене започнах да се тревожа за бъдещето си. Все пак искам да имам деца, истински съпруг. Любов.

— Имаш ли някого предвид?

Джулия се засмя горчиво:

— Била съм сгодена през целия си живот и то за благородник. Всички знаят това. Мъжете, които познавам, се отнасят към мен като към вече омъжена жена. Имах намерение да започна да си търся съпруг — достатъчно време мина, а и мислех да обявя Ричард за мъртъв. Тогава той се появи и развали плана ми.

Габриел трепна:

— Това е толкова тъжна ситуация. Ричард никога не ми е давал повод да се тревожа за него допреди заблуденото му увлечение по омъжена жена, но това е нищо, в сравнение с изпращането му в наказателна колония на другия край на света! Кой може да си представи, че съществува баща като неговия? — Габриел въздъхна. — Не бих се изненадала, ако Джеймс е прав. Графът вероятно не е истинският баща на Ричард и се е отнасял към него с омраза, защото е бил принуден да приеме и отгледа извънбрачното дете на жена си.

— Имаш предвид изкривено наказание за нейните грехове, наложено върху момчето… чисто отмъщение?

Габриел кимна:

— По-разбираемо е от това, родител да бъде толкова жесток, освен ако не е луд.

— Не, той не е луд. Ако е, значи успява да го скрие добре с нормално поведение.

— Охър каза, че Ричард наистина ненавижда баща си, затова не се и съмнявам, че би предпочел да е незаконно роден.

— Това не помага на затруднението ни — каза Джулия. — Дори и да се изправим срещу графа с тази информация, той няма да ни даде договора. По закон Ричард носи неговото име и заради това трябва да изпълни дълга си, дори да не е негов син.

— Време е да слезете от палубата, дами — каза Дрю, приближи се до жена си и сложи ръка на кръста й. — Въпреки че присъствието на приятелите и годеницата на Ричард е важно за освобождението му, Джеймс не иска разсейващото въздействие на дами, които стоят на палубата.

Габриел изсумтя срещу съпруга си:

— Корабът е отплавал преди пет дни от Англия. Все още не са зажаднели толкова за жена.

— Искаш ли да поспориш с Джеймс за това?

Габриел се подсмихна:

— Няма начин. Ела, Джулия. Може би е по-добре да оставим Ричард да се измие, преди да говорим с него. Не се и съмнявам, че ще е първото, което ще стори, след като е бил затворен повече от седмица. Толкова е педантичен спрямо външния си вид. Може да се облече в парцали, но трябва да са чисти парцали! Винаги съм смятала това за малко странно, но просто нямах представа, че е благородник. Определено е по-разбираемо, след като вече знам. Титулуваните мъже явно са отгледани винаги да показват най-добрия си вид.

Джулия осъзна колко малко знаеше за мъжа, за когото бе сгодена цял живот. Но трябваше да се съгласи с последната забележка на Габриел. Не можеше да си спомни някога да е виждала Ричард да не е спретнат и чист. Дали това не бе поредното правило на графа, че на момчетата не им е било позволено дори да се изцапат?

Почти се бяха изравнили с другия кораб. Джулия дори не бе забелязала — толкова се бяха унесли в разговора. Изведнъж бе скована от силно вълнение.

— Радвам се, че сте толкова уверени в успеха на начинанието ни — каза тя на двойката.

Дрю й отвърна:

— Не се тревожи. Не познавам мъж, който да може да извива ръце по-добре от Джеймс Малъри.