Джоана Линдзи
Съвършен годеник (17)

Глава седемнадесета

Трезвият й разсъдък се завърна. И в подходящия момент, помисли си Джулия, тъй като оставаха няколко часа до края на деня. Не че нощта можеше да я спре да направи това, което си бе наумила. Просто бе необходимо да си припомни, че е жена, способна да бъде собственик на търговски предприятия. Знаеше как да сключва сделки.

Беше закупила нови предприятия и ръководеше своите адвокати, които се занимаваха с уреждането на договори от пет години насам. Разбира се тези договори засягаха само прехраната на хората, не включваха и интимните страни от живота им. Но споразумението си бе споразумение и тя щеше да се погрижи да направи ново с Ричард Алън.

След като се беше успокоила, осъзна, че да работи директно с Ричард Алън е далеч по-добра идея, вместо да остави всичко в ръцете на съдбата. Той би се съгласил, знаеше, че ще го направи. Планът, който обмисляше, щеше да прекъсне всички възможни връзки между тях, а това беше целта и на двамата. Просто трябваше да изтърпи присъствието му само още веднъж, достатъчно дълго, за да му предложи идеята си да остане в неизвестност още няколко седмици докато го обявят официално за мъртъв. После можеше да реши дали да се разкрие или не, но никога повече нямаше да се налага да се крие, за да избегне венчилото с нея.

Отново се върна в хотел „Колсън“ и се приближи до бюрото. Този път бе решителна, сега, когато възможността да сложи край на присъствието му в живота й бе толкова близо. Но когато помоли да го извикат, да слезе във фоайето, служителят й каза:

— Те напуснаха, мадам. Двамата господа вече не са гости тук.

Джулия не се паникьоса, всъщност се успокои. Предполагаше, че в момента Ричард не губеше и секунда време, за да напусне Англия, вероятно заради кавгата си с нея. Идеята за изчезването му от тук й харесваше много повече от колкото тази за сключването на сделка с него. За да бъде напълно сигурна, че е напуснал страната, реши да отиде до къщата на Бойд Андерсън, където се надяваше да открие Габриел.

Нямаше късмет и там. Икономът я уведоми, че са отново в дома на Джорджина, така че на връщане към вкъщи се отби и там. Беше добре запозната с раздразнителния нрав на Арти, един от двамата необичайни иконома на Джеймс Малъри, който й отвори вратата. Попита го дали не може да извика Габриел само за малко, вместо да я въведе вътре. Той направи точно това и тогава паниката я обзе отново. Не, каза й Габриел, Жан Пол не би могъл да напусне страната, без да я уведоми. И не, не го бе виждала от вчера, когато те двете го посетиха в хотела му, където не й се бе отдала възможност да поговори с него, така че нямаше представа защо той и Охър биха сменили хотела, след като вече бе платено за този. Джулия й благодари и побърза към вкъщи, оставяйки младата жена доста смутена. Беше сигурна, че Ричард не е сменил хотелите просто, за да бъде далеч от нея. Имаше натрапчивата мисъл, че е бил на път за вкъщи, за да посети брат си, преди да напусне повторно Англия и се е ужасил от това, че графът може да разбере.

Но все още можеше да го спре, преди да достигне Уилоу Удс и да съсипе живота и на двама им. Трябваше само да го открие.

Първата й мисъл бе да напусне града веднага. Малкото разум, който й бе останал обаче, и подсказа, че е лудост да препуска в тази тъмница. Травмите на Ричард едва ли щяха да му позволят да пътува с такава скорост като нея. Затова изпрати на братовчед си Реймънд писмо, с молба да я придружи в едно кратко пътуване до провинцията. Още на зазоряване следващата сутрин те вече бяха на път, яхнали бързи коне, което бе и причина Джулия да се откаже от лакей. За късмет, Реймънд също бе добър ездач. Преполовиха пътя за около ден и половина. Обичайното време бе два пъти повече, особено като се вземеше предвид, че им се наложи да спрат пет пъти да сменят конете, за да издържат на изтощителната скорост. Никога досега не й се бе налагало да галопира с такава скорост на дълги разстояния. Реймънд не спираше да се оплаква. Задните й части също „недоволстваха“ и когато наближиха целта вече се бе схванала цялата.

Паниката все още я държеше в плен. Надяваше се да срещне Ричард някъде по пътя, но знаеше, че е невъзможно при скоростта, с която галопираше покрай множеството карети. Подминаха не малко селца и градове, а той можеше да е отседнал, в който и да е хан или гостилница. Времето беше ценно. Не можеше да си позволи да го прахосва в опити да го открие докато пътува. При тази скорост бе убедена, че е взела преднина. Оставаше й само да го причака пред Уилоу Удс, когато пристигнат този следобед. Не искаше да се натъкне на граф Манфорд, затова реши да го чака надолу по алеята и да му попречи да влезе в имението.

Преди това, все пак, трябваше да запази стаи за себе си и Реймънд. Със сигурност докато сключеше сделката с Ричард щеше да се стъмни, а тя отказваше да остане в Уилоу Удс, дори и само за една нощ. След малко щяха да стигнат до селце, което бе много по-близо до имението от град Манчестър, и което бе най-важно, там имаше странноприемница, в която можеха да отседнат. Знаеше го, защото бе минавала оттук с родителите си при всяко от посещенията им в дома на годеника й. Веднъж майка й бе настояла да спрат в хана, за да се освежи, преди да се отправят към Уилоу Удс. Баща й се беше посмял доста. Всъщност, сега, покрита цялата в прах от безумното препускане из провинцията тази възможност и се стори доста привлекателна. Преди да влезе в хана се опита да се поизтупа малко. Сигурно изглеждаше много смешно отстрани, обвита в прахоляка, който вдигна около себе си. Реймънд я посъветва да не бърза и се отправи директно към кръчмата.

Едва пристъпи и замръзна. Беше вперила поглед във високия ориенталец, който слизаше надолу по стълбите и се отправяше към главната стая. Спътникът на Ричард. Как го беше нарекла Габриел — Оър или Омар, нещо такова. Присъствието му означаваше, че или е пристигнала прекалено късно или е дошла точно навреме. Почти се страхуваше да разбере истината.

Като я видя той също спря. Стоеше там като непробиваема стена до стъпалата. Зачуди се какво ли му е казал Ричард за нея. Определено изглеждаше много недостъпен в момента, с ръце кръстосани пред гърдите си.

Тя закрачи към него решително с думите:

— Твърде близо сме до Уилоу Удс. Интересно защо Ричард не е продължил директно към дома.

— Защото няма намерение да стъпва там.

— Значи е тук?

Нямаше да й каже. Просто я зяпна безизразно. Колко досадно. Не беше пропуснала факта, че не я попита кой е Ричард, което означаваше, че това е истинското му име. Дали Габриел е знаела също, но просто не го бе споменала пред Джулия и вместо това предпочиташе да го нарича Жан Пол. Колко неудобно, ако и двамата знаеха причината за бягството му.

— Няма значение, просто ще почукам на всяка врата. Не може да са повече от няколко — каза тя нетърпеливо.

— Първата, след като се качите, но ако притежавате оръжие, няма да ви пусна да минете, преди да ми го предадете.

Лицето й пламна. Значи мъжът знаеше за нея. Беше сигурна, че Ричард бе изкарал нея виновна за всичко. Имаше оръжие, но със сигурност нямаше да го използва срещу Ричард, за да го накара да я изслуша. Може и да се обличаше като истинска дама и често беше вземана за такава, пътуваше само с придружител, тъй като обществото очакваше това от нея, ако се наложеше да отиде на важно събитие или на пътуване като това, но и често се движеше из Лондон сама или с нейния секретар, когато трябваше да изпълнява някакви ангажименти. И в двата случая имаше навика да държи пистолет близо до себе си при необходимост. Държеше го в малката си чанта, където бяха и дрехите й за преобличане.

Твърде нетърпелива, за да търси оръжието в чантата, тя просто я бутна в ръцете му, а после се шмугна покрай него нагоре по стълбите. Беше облекчена, че не я последва. Само две стаи бяха заети и те се намираха от същата страна на късия коридор. От другата страна три прозореца бяха отворени, пропускайки топъл бриз.

Почука бързо на първата врата. Отвори се на секундата и единственото, което успя да направи бе да улови изненадата изписана върху лицето на мъжа, преди врата да се затръшне отново, последвана от ръмженето на Ричард.

— Няма начин, по дяволите.

Джулия стисна зъби и задумка още по-енергично. След като бе изпитала облекчение, че го е открила навреме обичайният й неукротим характер отново бе излязъл на повърхността. Все пак врявата, която вдигна даде резултат, вратата се отвори отново и тя бе издърпана вътре в стаята.

— Няма да правим сцени тук — каза той ядосано. — Само да си посмяла да ме направиш център на внимание, ще те…

— Млъкни, Ричард — обърна лице към него — Тук съм, за да те спра да направиш грешка, за която и двамата ще съжаляваме.

Бузата му все още беше в драскотини, като и носа му, който още бе натъртен, но той се държеше така сякаш нищо не се бе случило с ребрата му.

— Грешка? Мислеше си, че ще се върна у дома? — засмя се сурово. — Никакъв шанс. Но съм сигурен, че ти си се запътила точно натам. Изчезвай.

Той все още държеше вратата отворена. Джулия поклати глава.

— Няма да си тръгна докато не обсъдим възможностите, които имаме и не стигнем до съгласие. Както биха постъпили зрелите хора. Ако искаш може и да е под писмена форма.

— Друг договор? — недоверчиво отвърна той. — Да не си си изгубила ума?

— Нещо, с което и двамата ще сме съгласни.

— Ти и аз никога няма да постигнем съгласие за каквото и да било, Джулс. Господи, направи услуга и на двама ни и се махни от тук.

— Не.

— Виждаш ли? Дори за това не сме на едно мнение. А е толкова просто. Ти не си добре дошла тук!

— Отпусни се, ноктите ми са прибрани — опитваше се да го успокои, но очевидно коментарът й му напомни за „насилствените“ им срещи в миналото. Лицето му посиня от гняв и той се спусна към нея. Тя опита да извика в знак на протест, но не успя навреме. След като я хвана той просто я изхвърли вън от стаята. Преди да може да се обърне и да изрази възмущението си от начина, по който току-що се бе отнесъл към нея, вратата отново се затръшна.