Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spartaco, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2003)

Източник: http://bezmonitor.com

Благодарности на Галя Янакиева, която предостави хартиената книга.

 

Издание:

Рафаело Джованьоли

Спартак

Роман

Преведе от италиански Петър Драгоев

Библиотечно оформление Стефан Груев

Редактор и консултант проф. д-р Христо М. Данов

Редактор на издателството Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Елена Пеловска

Италианска. Седмо издание. ЛГ. VI. Издателски номер 913. Дадена за набор на 10. III. 1982 г. Подписана за печат на 20. IV. 1982 г. излязла от печат на 7. V. 1982 г. поръчка N 8345. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 36. Издателски коли 36. УИК 31,16. Цена 2,57 лева.

95376 21632 Индекс N 6256-13-77

Издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“ 2А ДП „Г. Димитров“ клон Лозенец, бул. „Георги Трайков“ 2А

 

Rafaello Giovagnoli

SPARTACO

Parenti Editore

Firenze

История

  1. — Добавяне

V
Триклиният на Катилина и Конклавът[1] на Валерия

 

Къщата на Катилина, разположена в южната част на Палатинския хълм, не беше нито от най-големите, нито пък по външност беше от най-блестящите между съществуващите по онова време в Рим, но при все това, половин век по-късно, заедно с къщата на оратора Хортензий стана съставна част от къщата на Август. Във всеки случай вътрешността на тая къща не беше по-малко блестяща или по-малко удобна от къщите на видните тогава патриции.

Триклиният, в който се бяха изтегнали и гуляеха към полунощ Катилина и приятелите му, беше един от най-богатите и най-изящните по онова време в Рим.

Тоя триклиниум беше просторна зала, разделена на две части от шест мраморни колони, около които се увиваха гирлянди от бръшлян и рози, разпръскващи свеж аромат в това място, където си бяха дали среща лицемерието, лакомията и сладострастието.

Надлъж по стените, всред гирлянди, подобни на поменатите, се показваха групи фигури от двата пола, които бяха отрицание на всяко благоприличие, но затова пък бяха несравнимо изкусно моделирани.

На пода от извънредно фина мозайка бяха изящно изобразени горски танци на нимфи, сатири и фавни; те не само безсрамно сплитаха своите разюздани хора, но и свободно показваха пищните си форми, с които ги бе надарила фантазията на художника.

В горната част на залата, отвъд шестте колони, около кръгла маса от изящен мрамор имаше три високи легла с бронзови крака, с дюшеци от пух и с покривки от много фин пурпур. Великолепно изработените златни и сребърни лампи, които висяха от тавана, не само осветяваха блестящо залата, но пръскаха опияняващо благоухание.

До стените имаше три бронзови бюфета, украсени с изящни лозови клончета и листа. Върху тях бяха наслагани сребърни съдове с различна форма и големина, а помежду им се виждаха бронзови столчета, покрити с пурпур. Все надлъж по стените, на еднакви разстояния, бяха наредени дванадесет бронзови статуи, представляващи етиопци, богато украсени с огърлици и скъпоценни камъни. На тези статуи бяха окачени сребърни полилеи, от чиито лампи се засилваше светлината в залата.

Гостите, изтегнали се на меките легла и опрели лакти върху пурпурни възглавнички, бяха Курион и Луций Бестия, вторият от които по-късно стана народен трибун; Гай Антоний, млад патриций, апатичен и затънал в дългове, участник по-късно, през 691 р.г., в съзаклятието на Катилина и съконсул на Цицерон, който го подтикна да премахне същата година съучастника си Катилина; Луций Калпурний Пизон Цезоний, развратен патриций, потънал до гуша в дългове, който през 691 р.г. не можа да спаси Катилина, но затова пък успя да отмъсти за него през 696 р.г., когато в качеството си на консул употреби всичките си сили и цялото си влияние, за да заточи Цицерон. За него Цицерон в спомените си казва, че бил груб, див, развратен и невежа.

До Пизон, на второто легло, което се намираше в центъра и се смяташе за почетно, се беше изтегнал един около двадесетгодишен женствено хубав младеж. Той беше белосан, с напомадени и накъдрени коси, със сънливи очи, с отпуснати бузи, с пиянски и пресипнал глас. Тоя младеж беше Авъл Габиний, много близък приятел на Катилина, който също тъй през 696 р.г. стана консул и даде пълно съдействие на Пизон за заточаването на Цицерон.

На Габиний беше определено консулското място в почетното легло и затова се беше изтегнал в оня ъгъл на централното легло, което се намираше отдясно при влизане в триклиниума; той следователно беше царят на пира.

Отстрана, на другото легло, лежеше друг млад патриций, не по-малък развратник и разсипник от другите. Казваше се Корнелий Лентул Сура. Беше смел и силен мъж. По заповед на Цицерон той бе удушен в тъмницата през 691 р.г., тъкмо в навечерието на Катилиновото въстание, за подготовката на което бе пожертвувал много сили.

До него седеше Цетег, заядлив и смел младеж, който, също тъй копнееше за промяна в обществения ред на Рим. Последен в това легло беше Гай Вер, амбициозен, жесток и сребролюбив мъж, който скоро след това стана квестор на Карбон, проконсул в Галия и по-късно претор на Сицилия, дето се прочу със злоупотребите и грабежите си.

Както се вижда, в триклиниума гостите бяха в пълния си състав; и, разбира се, те не бяха най-благородните граждани на Рим, нито пък се бяха събрали у дома на Катилина, за да извършат благородни постъпки или пък да подготвят великодушни дела.

Всички присъствуващи бяха облечени в пирско облекло от тънко, снежнобяло ленено платно и на главите си носеха венци от бръшлян, лаври и рози. Те привършваха вече превъзходната вечеря, дадена им от Катилина. Веселостта на гостите, шегите, закачките и безсрамните подмятания, честото чукане на чашите, оживеното бъбрене — всичко това свидетелствуваше за изкуството на Катилиновия готвач и още повече — за усърдието на виночерпците.

Пред масата, точно срещу почетното легло, стояха, облечени в бели туники, слугите, определени да прислужват на масата — домакинът, виночерпците, разпределителите на ястия, — и очакваха заповедите и желанията на гостите.

В един ъгъл на залата се виждаха свирачите на флейта, танцьорите и танцувачките в много къси дрехи, обкичени с цветя, които от време на време с подходяща музика и със сладострастни танци засилваха още повече шума и веселието на пира.

— Я ми налей фалернско вино — извика с прехрипнал от пиене глас сенаторът Курион, като подаде сребърната си чаша на един от виночерпците, — налей ми фалернско! Искам да пия за слава на Катилиновата щедрост, а пък скъперничеството на този пребогат и омразен Крас да върви по дяволите!

— Току-виж, че тоя пияница Курион започне да декламира безобразни стихове от Пиндар — каза Луций Бестия на Катилина, който седеше до него.

— За да стори това, трябва да може да разчита на паметта си, пък той я загуби още преди час в дъното на чашата си — отвърна Катилина.

— Крас… Крас… Ето моя кошмар, ето предмета на мислите ми, ето видението на сънищата ми — каза с въздишка Гай Вер.

— Несметните му богатства не ти дават сън, нали, бедни Вер? — запита го Авъл Габиний, като го погледна саркастично и изпитателно и прокара бялата си ръка между изкуствено накъдрените си и напомадени коси.

— О, няма ли да дойде най-сетне денят на равенството? — възкликна Вер.

— Какво са мислили глупците Гракхи и Друз, когато разбунтуваха града, за да разделят земята между плебеите, не знам — каза Гай Антоний; — щом не са помислили никак за бедните патриции… Та какво се ползуваме ние от земите си? Всичко отива за ненаситните лихвари!…

— Има ли по-бедни от нас, които сме осъдени от скъперничеството на жестоките ни бащи да прекараме най-хубавите години на младостта си сред мизерия, терзани от пламенни и неосъществими желания? — добави Луций Бестия, като скръцна със зъби и стисна конвулсивно чашата, която току-що бе изпразнил.

— Кой е по-беден от нас, родени за присмех патриции, смятани за подигравка могъщи, ползуващи се с почит пред плебеите само благодарение на званието си? — забеляза с дълбоко съжаление Лентул Сура.

— Ние сме дрипльовци в латиклавиуми!

— Ние сме данъкоплатци, облечени в пурпур…

— Ние сме потиснати нещастници, за които няма място на пира на римското изобилие.

— Смърт на лихварите и банкерите!

— По дяволите законите на дванадесетте таблици!

— И бащинската власт!

— Нека всемогъщият Юпитер превърне на пепел сената! — Но да не забрави първом да ме предупреди, та да не бъда там! — промълви с изцъклени от пиене очи глупавият Курион.

Всички избухнаха в смях след тази неочаквана и все пак мъдра забележка и с това се тури край на проклятията.

В това време в триклиниума влезе един роб, приближи се до Катилина и му пошепна нещо на ухото.

— Най-после! — възкликна зарадван Катилина. — Въведи го веднага заедно със сянката, (У древните римляни всеки поканен е имал право да покани от своя страна на пира някой свой приятел; тези гости се наричали сенки.) която води.

Робът се поклони и се отправи към вратата, но Катилина спря и добави:

— Бъдете крайно внимателни към тях. Измийте им нозете, напръскайте ги с благовония и им дайте пирски облекла и венци.

Робът отново се поклони и излезе, а Катилина извика на домакина си:

— Епафор, поръчай да почистят веднага масата и да сложат два стола срещу консулското легло за двама приятели, които очаквам. Нека танцувачките, свирачите и робите си отидат, а ти се погрижи да пригогвиш залата за разговор, за едно весело и продължително пиршество.

Докато Епафор изпълняваше нарежданията на Катилина, патрициите пиеха мълчаливо петдесетгодишно фалернско вино, което се пенеше в сребърните чаши, и очакваха нетърпеливо и с любопитство гостите. След малко те бяха въведени от един роб, обкичени с рози, загърнати в бели пирски дрехи.

Бяха Спартак и Крис.

— Нека боговете закрилят този дом и благородните му гости! — рече Спартак.

— Поздравявам всички ви — добави Крис.

— Чест, и слава и на тебе, и на приятеля ти, о храбри Спартак — отвърна Катилина, като се отправи към двамата гладиатори.

Той хвана за ръка Спартак, заведе го до леглото, на което седеше до пристигането на гостите, и го покани да се изтегне на мястото му. После покани Крис да седне на единия от столовете, поставени срещу почетното легло, а на другия седна той.

— Ти, значи, Спартак, не пожела да вечеряш на трапезата ми заедно с благородните ми и храбри гости — каза Катилина, като посочи сътрапезниците си.

— Не съм пожелал ли? Не, не можах, Катилина, и аз те предупредих чрез вратаря ти, ако, разбира се, той е изпълнил поръчката ми.

— Да, той ми предаде, че няма да можеш да дойдеш на вечерята…

— Причината не ти съобщих, понеже не можех да се доверя на слугата ти… Трябваше да отида в една кръчма, посещавана извънредно много от гладиатори, за да поговоря с някои, които имат голямо влияние сред тези нещастници…

— Значи — запита с лека насмешка в гласа Луций Бестия, — ние, гладиаторите, наистина мислим да се освободим, за да защитим правата си с меч в ръка?

Спартак пламна, удари с юмрук по масата и извика буйно:

— Да, кълна се в Юпитер, че…

И като се посъвзе и измени гласа си, промълви по-меко:

— … че ние ще дигнем оръжие за освобождение на потиснатите, ако това бъде угодно на великите богове и на вас, о благородни и могъщи патриции!

— Тоя гладиатор реве като вол — промълви Курион, който беше задрямал и клюмаше.

— Чиста суловска нахалност — прибави Гай Антоний. Катилина разбра, че сарказмите на Бестия може да отведат твърде далеч разговора, побърза да се намеси и след като накара един роб да налее фалернско вино на новодошлите, стана и каза:

— Вам, о благородни римски патриции, на които злата съдба е отнела свободата, властта, богатството, които с право заслужавате поради смелостта и способностите си; вам, мои добри и верни приятели, представям този силен рудиарий (Рудиарий — освободен гладиатор.) Спартак, който поради силата и храбростта си трябвало да се роди не трак, а римлянин и патриций. Като участник в легионите ни, той е проявил храброст, с което е заслужил граждански венец и е бил произведен в степен декан…

— Това обаче не му попречи да избяга от римската войска още при първия благоприятен случай — прекъсна го Луций Бестия.

— Какво? — отвърна рязко и възмутено Катилина. — Нима вие ще го осъдите за това, че е оставил нас, враговете на родната му земя, за да защищава отечеството си, близките си, огнището си? Кой измежду вас, ако бъдеше пленен от Митридат и бъдеше зачислен във войските му, не би сметнал за свой дълг да избяга от тях, щом се мярнат пред очите му римските орли?

Думите на Катилина бяха последвани от одобрителните думи на приятелите му и той, възползуван от това, подзе отново:

— Същият този човек, както видя цял Рим, прояви подвизи, достойни не за гладиатор, а за храбър предводител, И тоя човек, който е достоен за по-друго положение и по-друга съдба, който като нас е роб, като нас потиснат, като нас нещастен, се е заел отдавна с трудно и опасно, но много благородно дело: той е създал между гладиаторите тайно съзаклятническо движение, което си поставя за цел да се бори против тиранията за освобождението на тези нещастници, които са принудени да се бият и да мрат в амфитеатрите за удоволствие на тълпата.

Катилина млъкна за миг и продължи:

— Нима ние от толкова време насам не живеем със същите копнежи? Гладиаторите искат свобода; не искаме ли и ние същото? Не искаме ли да въстанем тъкмо срещу онази олигархия, срещу която искат да въстанат и те? Откак републиката изпадна в ръцете на малцината, не на тях ли и само на тях плащат данъци царе и тетрархи, (Тетрарх — управител на област (четвъртина) от по-обширна територия в Мала Азия в рамките на Римската империя.) племена и народи? А ние, останалите, макар и да сме храбри и благородни, сме нещастни, унизени и презрени!

Младите патриции потрепераха. Очите им пламнаха от омраза, негодувание и жажда за мъст.

Катилина подзе отново:

— В нашите къщи е отседнала бедността, а вън сме обсадени от дългове; настоящето ни е лошо, още по-лошо е бъдещето ни. Какво друго имаме освен нещастния си живот? Не е ли време да се събудим?

— Да се събудим! — извика с прехрипнал глас разбуденият Курион, като търкаше силно очи и слушаше думите на Катилина, без да разбира смисъла им.

Колкото и сериозно да слушаха думите на Катилина всички прихнаха да се смеят.

— Да те вземе Минос и да ти отсъди онова, което заслужаваш, проклети глупако, натъпкан с мърсотии и вино! — кресна Катилина на пияницата.

— Мълчи и спи, проклетнико! — извика Бестия, като бутна Курион, който се олюля и се просна в леглото.

Катилина отпи бавно няколко глътки фалернско вино и след кратко мълчание продължи:

— И тъй, тая вечер, уважаеми граждани, ви събрах у дома, за да обмислим заедно дали няма да бъде добре да се съюзим със Спартак и другарите му. Против благородниците и сената, които разполагат с върховната власт, с общественото съкровище и със страшните ни легиони, сами ние не бихме могли да излезем и следователно ще трябва да прибегнем до помощта на всички, които имат да защищават своето право, да осъществяват някое желание, да отмъщават за някоя обида. Нашата борба ще бъде борба на бедните против богати, на роби против господари, на потиснати против потисници.

Защо да не се възползуваме от гладиаторите? Защо да не създадем от тях римски легиони, които да ръководим и управляваме? Аз мисля, че трябва да съединим усилията си с тези на гладиаторите; ако някой не мисли като мене, нека ме убеди в своето и ще отложим нашето дело за по-благоприятни времена.

Думите на Катилина, изглежда, не допаднаха на мнозина. Спартак, който през всичкото време, докато говореше Катилина, наблюдаваше внимателно младите патриции, като се мъчеше да проникне в душите им, се обърна към домовладетеля спокойно, макар че лицето му бе побледняло, и каза:

— Дойдох тук, Катилина, само за да удовлетворя желанието ти, а не защото се надявах, че тия благородни патриции ще възприемат схващането ти, в което самият ти вярваш, че си убеден, когато всъщност не е така. И тъй, позволи ми, нека ми позволят и твоите отлични приятели, да кажа открито това, което мисля. Между вас, патрициите, и нас гладиаторите, съществува твърде голямо различие по положение, желания и намерения и поради това не можем да действуваме заедно. Вие сте свободни граждани, потомци на знатни родове, но кастата на олигархите ви държи далеч от управлението, лишава ви от богатства и власт. Тая каста, която в продължение на повече от сто години зачерня Рим с раздори и метежи, днес е по-мощна от всеки друг път, върлува в града и ви управлява както си ще.

За вас следователно борбата се свежда до това — да се смени сегашният сенат с друг, изхождащ от вашите приятели, и да замените сегашните закони с други, които да дават повече права на народа и да не позволяват натрупването на огромни богатства у отделни личности. Но и вие ще гледате на чужденците тъй, както гледат на тях сегашните властници — като на роби и данъкоплатци. И вие ще пълните домовете си с роби, както това правят днешните олигархи, и вие ще си устройвате в амфитеатрите кървави борби между гладиаторите, за да се отморявате от грижите по държавните работи, с каквито ще бъдете заети на другия ден след победата. Това е всичко, което можете вие да искате, а то се свежда до едно — заместване на днешните властници със самите вас.

А ние, бедните гладиатори, имаме нужда от друго. Ние, презрените, лишените от свобода и родина, принудени да се избиваме помежду си заради удоволствие на другите, ние търсим пълна свобода, ние искаме да си възвърнем отечеството и домовете и затова нам се налага да се борим не само против днешните властници, но и против онези, които ще ги заместят, все едно дали ще се наричат Сула или Катилина, Цетег или Помпей, Лентул или Крас.

От друга страна, ние, гладиаторите, оставени сами срещу страшната и непобедима римска мощ, нима бихме могли да се надяваме за победа? Не! Победата е невъзможна; невъзможно става и делото. Докато се надявах, че ти, о Катилина, и твоите приятели ще застанете начело на гладиаторските легиони, ще им дадете достойнството и името на войска, вярвах, че ще победим, и обнадеждих мнозина свои другари по нещастие. Но сега вече се убедих в това, което впрочем предвиждах още в първите наши разговори — че предразсъдъците на възпитанието ви няма да ви позволят да застанете начело на отредите ни. За мене е вече ясно, че делото, което съм лелеял в дъното на душата си, е неосъществимо и с безкрайно съжаление се отказвам тържествено от него. Няма ли да бъде лудост да въставаме дори и ако броят на другарите ми стигне до пет или десет хиляди души? Какъв авторитет бих имал всред тях например аз или някой друг, по-силен от мене?

Само два римски легиона са достатъчни, за да ни смажат в продължение на 15 дни, както преди двадесет години кохортите на Лукул сразиха въстаналите гладиатори, в Капуа, въпреки че бяха предвождани от един храбър и силен римски конник, който се казваше Минуций…

Трудно е да се опише впечатлението, което направи речта на Спартак, на когото повечето от гостите гледаха като на варварин и презрян човек. Едни останаха във възторг от красноречието му, други — от възвишеността на мислите му, трети — от дълбочината на политическите му идеи; и всички останаха много доволни от уважението, с което се отнесе към римското всемогъщество. Спартак бе погъделичкал тъй ловко гражданското им честолюбие, че всички — и пръв от тях Луций Бестия — го отрупаха с похвали и му предложиха приятелството и покровителството си.

Те обсъждаха още дълго време това. Бяха изказани много различни мнения. Накрая стигнаха до заключението, че делото трябва да се отложи за по-благоприятно време.

Спартак заяви, че неговите мишци и мишците на малцината гладиатори, които го уважават и му се доверяват, са всякога на разположение на Катилина и на приятелите му; при това той наблегна с престорена разсеяност на думата „малцина“. После след като пи заедно с Крис от „чашата на приятелството“, в която гостите бяха хвърлили листчета от розовите си венци, подавайки я от ръка на ръка, той се сбогува с Катилина и приятелите му, които напразно се опитаха да го задържат за оргията, подготвяна в екседрата, (Екседра — приемна стая у древните римляни. — Б. а.) и напусна къщата на патриция.

Като излезе на улицата, Спартак се отправи, придружен от Крис, към дома на Сула.

Щом изминаха няколко крачки, Крис се обърна към Спартак:

— Ще ми обясниш, надявам се…

— Заклевам те в Херкулес, мълчи! — прекъсна го шепнешком Спартак. — По-късно ще узнаеш всичко.

И продължиха мълчаливо пътя си. След като изминаха повече от триста крачки, Спартак се обърна към Крис и заговори предпазливо и тихо:

— Там имаше много хора и не всички бяха благосклонни към нас, нито пък всички бяха господари на ума си, за да може човек да им се довери. Ти вече чу — за тях нашето съзаклятие е свършено. Върни се веднага в гладиаторската школа на Ациан и кажи на другарите ни, че паролата и начинът на ръкуване се променят. Паролата няма да бъде вече „Светлина и свобода“, а „Постоянство и победа“ — и при ръкуване няма да се стиска ръката три пъти едно след друго, а ще се удря три пъти, и то леко, с показалеца дясната длан на другия.

При тези думи Спартак хвана десницата на Крис и му показа как ще трябва да се прави това.

— Така. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна Крис.

— А сега върви, не губи време и кажи на отредните началници да съобщят на гладиаторите си че нашето съзаклятие е щяло без малко да бъде разкрито и че в бъдеще, ако някой им каже старата парола или си послужи със стария знак, те трябва да отвръщат, че всички надежди са изчезнали и че делото трябва да се смята за безвъзвратно пропаднало. Утре рано ще се видим в школата на Юлий Рабеций.

Спартак стисна ръката на Крис и с бързи крачки продължи пътя си към дома на Сула, дето стигна скоро. Вратарят го заведе в стаичката на сестра му.

Девойката, която беше спечелила напълно благоволението на господарката си и изпълняваше при нея извънредно важната длъжност на управителка на тоалетната й, очакваше с нетърпение брат си. Щом се показа в стаята й, тя се хвърли на шията му и го обсипа с целувки.

Цяла сияеща от радост, Мирца съобщи на брат си, че бил поканен по това време не от нея, а по нареждане на господарката й Валерия, която често разговаряла с нея за Спартак, като я разпитвала надълго, проявявайки към него, освободения гладиатор, голямо внимание, съвсем неподходящо за една толкова високопоставена дама. Като научила, че в момента не се занимавал с нищо, Валерия пожелала да го повикат, за да му предложи ръководството на гладиаторската школа, която Сула бил основал неотдавна във вилата си в Кума.

Докато Мирца разказваше всички тези неща, лицето на Спартак ту пламваше, ту побледняваше. Изглежда, странни мисли минаваха през ума му; така поне трябваше да се заключи от честите силни тръскания на главата, с които сякаш искаше да ги отпъди.

— И ако приема да ръководя нейната малка гладиаторска школа, дали няма да поиска да се продам отново, или ще ме остави свободен? — запита той сестра си най-после.

— За това не ми е казала нищо — отвърна Мирца, — но ако съдя по разположението й към тебе, мога да те уверя, че ще се съгласи да бъдеш свободен.

— Значи, тя е много добра, а?

— Тя е толкова добра, колкото е хубава.

— О, тогава нейната доброта е безгранична!

— Изглежда, че ти храниш много силно чувство към нея…

— Аз ли? Безгранично! Но чувство на преданост и дълбоко уважение, каквото един мъж в моето жалко положение може и трябва да храни към една толкова благородна матрона.

— Щом е тъй… Знай… но, моля те, не й казвай нито думица за това, понеже тя забрани да ти го казвам — щом е тъй, знай, че това чувство, което храниш към нея, ти е внушено от великите богове поради признателността, която ти й дължиш, понеже тя е убедила Сула в цирка да те освободи.

— Как?! Какво приказваш? Нима е вярно? — извика Спартак, като подскочи, побледнял като платно.

— Да, вярно е, вярно е… но повтарям ти, не й казвай нито думица за това.

Спартак отпусна глава на гърдите си и се замисли дълбоко.

— А сега — каза Мирца — ще ида да съобщя на Валерия, че си дошъл.

И лека като пеперуда, тя изхвръкна из стаята. Спартак беше толкова унесен в мислите си, че не я забеляза кога излезе.

Той видя за пръв път Валерия преди месец и половина: един ден, като отиваше при сестра си, видя я в момента, когато излизаше от дома си в носилка. Той беше в портика на дома й и тя не го забеляза.

Чувството, което пробудиха у Спартак бледото лице, черните и блестящи очи и черните коси на Валерия, беше мигновено, но силно. То беше от онези странни и необясними сърдечни пориви, на които човек е безсилен да се съпротивлява. И още в същия миг на душата му пламна като най-хубава мечта желанието да целуне крайчеца на туниката на тази жена, която му се стори хубава като Минерва, величествена като Юнона и очарователна и прелъстителка като Венера.

Без съмнение между Спартак и Валерия се бе родило сродно, тайнствено влечение, което не можеше да се обясни, но и не можеше да се отрече. Колкото и голяма сдържаност да й налагаха нейното обществено положение, произходът й и окаяното положение на Спартак, все пак у Валерия, както видяхме, още при първата среща се роди чувство, сходно на онова, което смущаваше душата на гладиатора от мига, когато я видя за пръв път.

В началото клетият трак се опита да изгони от сърцето си това ново чувство, още повече, че разсъдъкът му го убеждаваше, че тази любов е невъзможна, че е лудост. Безумна любов, за осъществяването на която се явяваха съвсем непреодолими препятствия. Но при все това мисълта за тази жена ставаше все по-упорита и властна над всички останали мисли и грижи на Спартак, докато накрай го овладя напълно и всеки миг се връщаше отново все по-тревожна и смущаваше душата му.

Много пъти, повлечен от някаква загадъчна сила, без понякога да съзнава какво върши, той се скриваше зад някоя колона на Суловия дом и там дочакваше да излезе Валерия. Така, скрит от погледа й, той я виждаше често и винаги я намираше все по-хубава, и всеки ден крепнеше все повече у него онова предано, нежно, благоговейно чувство, което сам не можеше да си обясни.

Само веднъж Валерия го забеляза и нему се стори, че го погледна благосклонно, мило, може би дори с любов. Но той веднага прогони далеч от себе си тая мисъл като халюцинация, като измамно видение на желанията си, защото разбираше много добре, че ако я задържаше, би полудял.

При това състояние на душата му лесно можем да си представим какво въздействие са му оказали думите на Мирца.

„Аз съм тук — мислеше си нещастният гладиатор, — в дома на Сула, на няколко крачки от жената, от богинята, за която се чувствувам готов да пожертвувам всичко. Аз съм тук и подир малко ще бъда при нея, може би сам с нея, ще чуя гласа й, ще видя отблизо очите й, усмивката й… усмивка на пролетно небе, неземна, божествена. Аз съм тук, няколко мига само ме делят, от щастието, на което няма равно и за което не съм дръзвал дори да мечтая. Но какво се е случило? Дали не съм жертва на виденията на пламналото си и влюбено въображение? Или може би полудявам? Или за свое нещастие вече съм полудял?“

При тая мисъл нещастникът трепна и се заозърта наоколо за сестра си. Но тя не беше в стаята.

Той сложи ръце на челото си, сякаш за да разпръсне мъката, която забулваше ума му, и за да спре бесните удари, които усещаше в слепите си очи.

— О, богове — промълви той, — не ме оставяйте да полудея!

След миг започна отново да се озърта наоколо, малко по малко дойде на себе си и разбра къде се намира.

Той беше в стаята на сестра си. В ъгъла имаше малко легло, а край стените се виждаха две дървени позлатени столчета. По-нататък имаше малък дървен шкаф, боядисан с бронзова боя, върху който светеше зелена лампа от теракота, във форма на гущер, от чиято уста излизаше запаленият фитил и разпръсваше мрака в стаичката.

Спартак, който все още бе като зашеметен и обзет от мисълта, че сънува или че е луд, се приближи колебливо до шкафа, постави показалеца на лявата си ръка върху пламъка на лампата и го дръпна едва когато силната болка го убеди, че не сънува.

Тогава напрегна волята си, за да се успокои и овладее.

И малко по малко успя да се овладее дотолкова, че когато след няколко минути Мирца дойде да го повика, за да го отведе при Валерия, той беше вече достатъчно спокоен, макар че лицето му беше смъртно бледо.

— Какво ти е, Спартак? Да не ти е лошо? — го запита Мирца.

— Не, не… Никога не ми е било тъй добре, както сега… — отвърна Спартак.

Той тръгна подир сестра си, която, щом слезе от стълбичката (робите в римските къщи живеели в горните етажи), се отправи към конклава, дето го очакваше Валерия.

Конклавът на една римска матрона е стаята, в която тя чете или приема близките си на задушевни разговори. Тая стая естествено беше разположена близо до спалнята на матроната.

Конклавът беше в зимното отделение (в жилищата на патрициите обикновено имало по едно отделение за всяко годишно време) и представляваше малка и прелестна стаичка, облечена в скъпи източни материи, зад гънките на които бяха изкусно скрити няколко железни тръби, които пръскаха приятна топлина.

Стените на конклава бяха украсени с разкошни небесносини завеси, спуснати от тавана почти до самия под в причудливи гънки и в странни гирлянди. Върху тези завеси се простираха като облак нежни снежнобели воали, изобилно обсипани със съвсем свежи рози, които изпълваха стаичката с благоуханието си.

От тавана висеше златна лампа с три светила, представляваща роза с листа — работа на гръцки майстор. Тя осветяваше наполовина стаята и пръскаше синкава смътна светлина и нежно ухание от арабски благовония, поставени в маслото.

В тая великолепна стая, наредена по източен вкус, имаше само един диван, напълнен с мек пух и покрит с бял и син копринен плат, няколко стола, покрити със същия плат, и много скъп сребърен шкаф с четири чекмеджета, върху всяко от които с изкусно майсторско длето бяха изобразени четири победи на Сула.

Върху шкафа имаше стъкленица от бял планински кристал, украсена с фигурки и цветя в ярък пурпурен цвят, ценна работа на прочутите работилници в Ареций. В тая стъкленица имаше разхладително питие от плодов сок, част от което беше изляно в муринска (От фин ахат с бял и леко синкав цвят. — Б. р.) чаша, сложена до стъкленицата. Тая чаша беше сватбен подарък на Валерия от Сула и представляваше цяло съкровище; тя струваше не по-малко от 30 или 40 милиона сестерции — толкова редки и ценни бяха по онова време тези чаши.

В тоя самотен, спокоен и изпълнен с благоухание кът Валерия се беше леко изтегнала върху дивана. Тя беше облечена в снежнобяла вълнена туника, обшита със синя лента. Хубавите й бели гърди бяха полуголи и гъстите й черни коси се спускаха в безредие върху изваяните й рамене. Опряла десния си лакът върху широка възглавница, тя подпираше глава с детската си снежнобяла ръка.

Валерия, притворила клепки, сякаш спеше. Очевидно тя се бе потопила толкова дълбоко във вълната на нежни и сладки мечти, че беше се забравила напълно и не усети, когато робинята въведе в стаята й Спартак.

Тя не трепна от лекия шум при отварянето на вратата, нито при затварянето й, когато излизаше Мирца.

Спартак, побледнял като статуя от пароски мрамор, стоеше ням и неподвижен и не снемаше пламенните си очи от Валерия. Той беше погълнат от онова благоговейно съзерцание, което предизвикваше в душата му никога неизпитани чувства и трепети.

Ако не беше изпаднала в сладостната си самозабрава, Валерия можеше да чуе възбуденото дишане на рудиария. Но тя не чуваше нищо.

По едно време се сепна, като че някой я повика или пък й съобщи, че Спартак е в стаята й. Седна на дивана, като в същото време извърна поруменялото си лице към Спартак, въздъхна от задоволство и нежно промълви:

— А! Ти тук ли си?

Когато Спартак чу гласа й, лицето му пламна. Той пристъпи към Валерия и понечи да каже нещо, но можа да издаде само неясен звук.

— Нека боговете те закрилят, смели Спартак — каза, нежно усмихвайки се, Валерия, която бе започнала да се овладява. — И … и … седни — прибави тя след миг, като му посочи един стол.

Сега, вече съвзел се, Спартак й отвърна със слаб и треперещ глас.

— Боговете ме покровителствуват много повече, отколкото заслужавам, о, божествена Валерия, защото са ми дали най-голямото щастие, което може да се даде на смъртен — твоята закрила…

— Ти не си само храбър — отвърна Валерия, чиито очи светнаха от радост, — ти си още и любезен.

После изведнъж запита на гръцки:

— Истина ли е, че в родината си, преди да те пленят, си бил един от водачите на народа си?

— Аз бях водач на едно от най-силните тракийски племена в Родопите — отвърна Спартак също на гръцки език, който той говореше с атическо съвършенство. — Имах дом, безбройни стада овце и волове, тучни пасища. Бях богат, силен, щастлив и вярвай ми, божествена Валерия, бях справедлив, благочестив, добър…

Той млъкна за миг. После въздъхна и продължи развълнуван, с треперещ глас:

— И не бях варварин, нито презрян и нещастен гладиатор.

Сърцето на Валерия преля от състрадание. Тя повдигна към рудиария блестящите си очи, изпълнени с нежност, и каза:

— За тебе надълго и често ми е говорила добрата ти сестра Мирца. Аз познавам вече изключителната ти смелост. И сега, когато говоря с тебе, виждам и се убеждавам, че си умен, образован и приличаш на грък, а не на варварин.

Мъчно може да се опише впечатлението, което тия думи, изречени с толкова нежност, направиха на Спартак. Той усети, че очите му овлажняват от сълзи, и отвърна развълнуван:

— О, бъди благословена… заради тези милостиви думи … и нека боговете … о състрадателна жено… те направят най-щастлива между всички човешки създания.

Валерия беше дълбоко развълнувана и вълнението й се четеше в сърдечния пламък на красноречивите й очи и в честото задъхано дишане на снежнобелите й гърди.

Колкото се отнася до Спартак, той беше извън себе си: струваше му се, че е обаян от някакви видения, че е жертва на някаква фантазия; и се отдаваше с всичката сила на душата си на този прелестен сън, на този нежен чар, на това привидение на щастие. Той гледаше Валерия с възторжено предани очи, пълни с благоговение; слушаше мелодичния й глас, който му се струваше съзвучие от арфата на Аполон, съзерцаваше пламенните и страстни очи, които сякаш, обещаваха съкровищата на любовта, и макар че не можеше да вярва и не вярваше на това, което тъй ясно се четеше в очите й и което отдаваше на халюцинациите си, все пак ги пронизваше с влюбения си поглед, приличащ на пареща лава, на силен слънчев лъч, изразяващ всяко негово чувство, всяка негова мисъл.

След последните думи на Спартак в стаята настъпи продължително мълчание. Чуваше се само задъханото дишане на матроната и трака.

Валерия първа се опита да наруши това опасно мълчание:

— И тъй, щом си свободен, би ли се съгласил да поемеш обучението на шейсетте роби в школата, която Сула откри във вилата си в Кума?

— Готов съм да направя всичко, което поискаш, защото съм твой роб — отвърна Спартак, като гледаше матроната с очи, препълнени с нежност и безкрайна преданост.

Валерия мълчаливо погледа известно време Спартак, после стана неспокойно, направи няколко крачки из стаята, спря се пред рудиария и след като го изгледа продължително, каза с едва доловим глас:

— Спартак, бъди искрен и ми кажи: какво правеше преди няколко дни, скрит зад една колона в портика на къщата ми?

Тракът почервеня и наведе глава, без да отвърне. На два пъти повдигна глава и се опита да заговори, но напразно. Срамът го надви. Неговата тайна не беше вече само негова. Колко ли щеше да се смее Валерия на безумната му самомнителност, която го бе подтикнала да отправи презрения си гладиаторски поглед върху една от най-хубавите и най-знатни матрони на Рим!

Той съзна всичката тежест на позорното си, незаслужено положение и прокле в сърцето си омразното римско господство. Потрепера, скръцна зъби и заплака в душата си от срам, мъка и гняв.

След малко Валерия, която не можеше да си обясни мълчанието на Спартак, се приближи към него и с още по-нежен и ласкав глас го запита:

— Е… хайде … Кажи ми, какво правеше там?

Без да повдигне глава, рудиарият падна пред нозете на Валерия и промълви:

— Прости ме! Прости ме! Заповядай да ме набият с пръчки… Заповядай да ме разпънат на Сесориевото поле. (Това поле се намирало извън Есквилинската врата: там разпъвали робите, обвинени от господарите им.) Заслужавам го!

— Хайде, ставай! Какво е това? — каза Валерия, като хвана Спартак за ръка и го дръпна да стане.

— Но кълна ти се, че те обожавах, както се обожава Венера, както се обожава Юнона…

— А — възкликна радостно Валерия, — значи, ти си идвал, за да ме видиш!…

— Прости ме! Прости ме! Идвах, за да те съзерцавам с благоговение.

— Стани, Спартак, стани, благородно сърце — промълви с развълнуван глас Валерия, като стисна силно ръката му.

— Не, не, моето място е пред нозете ти, о, божествена Валерия…

Той хвана с две ръце края на туниката й и започна пламенно да го целува.

— Стани, стани, не трябва да стоиш така — промълви треперещата Валерия.

И Спартак стана, като целуваше пламенно и двете й ръце. Загледа я с влюбените си очи и зашепна със задавен глас:

— О, божествена! О, божествена! О, божествена Валерия!

Бележки

[1] Лична, интимна стая на жената в къщата на богато семейство.