Рафаело Джованьоли
Спартак (21)

XXI
Спартак между луканците. Птицеловецът попада в собствената си мрежа

— Ти трябва, Мирца, да ми откриеш най-сетне мъчителната тайна, която най-ревниво криеш от мене ето вече цели две години. Ако ти, Мирца, храниш поне малко съчувствие към мене, ще ми разкриеш тайната, която не ти позволява да ме обичаш, която те кара да бягаш от любовта и целувките ми. Ти трябва да ми кажеш истината, Мирца, защото те обичам с цялата си душа!

Така говореше Арторикс на Мирца двадесет дни след Крисовото погребение. Той беше застанал пред входа на Спартаковата шатра и не даваше на Мирца да излезе навън.

Гладиаторският стан беше разположен в Грументум в Лукания. Тук се бяха стекли много роби. Гладиаторската пехота сега възлизаше на седемдесет и две хиляди души.

Начело на две хиляди конници, Спартак бе заминал към планината Вултур, за да се увери дали има нещо вярно в слуховете, според които Крас се приближавал със седемдесет и осем хиляди римляни.

Арторикс, който в продължение на цели две години се бе борил напразно срещу постоянно засилващото се чувство към Мирца, реши да се възползува от отсъствието на Спартак, за да опита още веднъж да изтръгне от нея тайната, която не й позволяваше да отвърне на любовта му с любов.

От деня, в който Мирца се бе сприятелила с Евтибида, бе започнала да се обучава да си служи с оръжие. Спартак я бе научил да язди още през първите дни на гладиаторското въстание, за да не бъде принудена да следва пешком гладиаторите, които понякога биваха на поход в продължение на цели дни.

През дните, когато войската на въстаниците стануваше край Равена, Мирца получи от брата си снаряжение, подобно на Евтибидиното, изработено нарочно за нея от изкусен майстор в поменатия град. Като надяна снаряжението си, Мирца вече не го свали. Доброто момиче разбираше, че опасностите които заплашваха брат й, бяха нараснали и сега бяха станали по-страшни, и бе решило да бъде винаги край него, за да може да му се притече веднага на помощ, а при най-лошия случай — да сподели участта му.

И тъй, когато Арторикс препречи пътя на Мирца при входа на Спартаковата шатра, тя беше в пълно снаряжение. Тя носеше ризница, впита в кръста й и спускаща се до самите й колене, изработена от тънки стоманени бримчици, които блестяха тъй силно, че човек би помислил, че са от сребро. На нозете си носеше железни наколенници. На дясната си ръка имаше железен наръкавник, а на лявата си ръка бе вдянала изящно изработен, малък, лек щит от бронз. Прикрепен с ремък, на лявата й страна висеше малък, лек меч. На главата си носеше сребърно шлемче.

В това облекло гъвкавите и чудесно очертани форми на момичето изпъкваха повече. Нейното бледо лице в рамката на русите й къдри под шлемчето придобиваше още по-нежен и печален израз, В това снаряжение Мирца беше хубава и имаше по-енергичен и смел вид, отколкото в обикновено женско облекло.

— Арторикс, що значи това? — запита учудено и с укор Мирца.

— Нали ти казах? — отвърна нежно галът, като милваше с поглед Мирца. — Аз знам, че не съм ти неприятен или отвратителен; нещо повече дори: твоите погледи и твоите постъпки ми говорят, че ти храниш хубаво чувство към мене. При това Спартак ме обича като брат и ще се радва много на нашия брак. Много пъти си се клела, че не обичаш друг. Тогава какво не ти позволява да приемеш любовта ми?

— Защо дойде да ме мъчиш пак? — отвърна с развълнуван глас момичето, в чиито светли очи се четеше голямата любов, която хранеше към гала. — Защо ме подлагаш на това изтезание? Не ти ли казах хиляди пъти, че не мога да бъда твоя жена?

— Но аз искам да знам коя е причината — отвърна Арторикс, побледнял и едва сдържащ сълзите си, — искам да знам само причината. Защото мисля, че тоя, който би могъл да бъде най-щастливият човек на земята, а е принуден да води окаяното съществуване на най-нещастния между смъртните, има право да знае защо от върха на щастието го хвърлят в бездната на отчаянието.

Тия думи, които се изтръгнаха из дълбочината на Арториксовото сърце, развълнуваха силно Мирца. Тя погледна Арторикс с такава нежност, че той потрепера от щастие.

Няколко минути двамата се гледаха в очи, без да се мръднат и да промълвят дума. Очите на Арторикс бяха овлажнели и по едно време усети да се стичат по бузите му сълзи. Тогава направи усилие над себе си и продума с изнемощял и разтреперан глас:

— Слушай Мирца … аз не съм страхливец … ти знаеш … в сраженията винаги съм между първите … не се боя, нито от опасностите, нито от самата смърт … и все пак, както виждаш, плача като дете.

Мирца понечи да заговори, но Арторикс не й даде.

— Не ме прекъсвай, моя божествена Мирца, изслушай ме, моля те, докрай. Да, плача … И съм щастлив, че мога да се потопя в сините ти тъжни очи, които ме гледат тъй ласкаво и нежно …

При тези думи Мирца поруменя и наведе очи към земята.

— О, не, Мирца — продължи с развълнуван глас Арторикс, като протегна към нея умолително ръце, — не ме лишавай, моля те, от божествената светлина, която се излъчва от очите ти … Гледай ме, гледай ме, както ме гледаше преди малко! Тоя твой нежен и сърдечен поглед ме опива и ме отнася в чудния свят на любовта … О, душата ми е изпълнена с толкова сладка нежност, че в тоя миг искам да умра; защото чувствувам, че би било божествено хубаво да умра в тоя миг…

Арторикс млъкна, като продължаваше да гледа възторжено момичето. Мирца го погледна и каза с разтреперан глас:

— Но … какво приказваш? Ти си млад и храбър … ти трябва да живееш … трябва да се погрижиш да станеш щастлив и …

— Но как ще мога да стана щастлив? — прекъсна я с отчаян глас гладиаторът. — Как … ще мога да живея без любовта ти?

Той млъкна за миг, после хвана Мирца за ръката, привлече я към гърдите си и заговори задъхано и отривисто:

— О, мое любимо момиче … кажи ми, че ме обичаш… позволи ми да вярвам, че ме обичаш … погали ме пак с твоя божествен поглед. Позволи пред очите ми да блести винаги тоя миг на щастие…

И увлечен в неудържимия си порив, Арторикс започна да целува пламенно ръката на Мирца.

— О, стига, стига … Арторикс — промълви разтреперана Мирца. — Иди си … само да знаеш каква болка ми причиняват твоите думи!

— Но ако съм се измамил … ако не е вярно, че ти ме … кажи ми направо … кажи ми: „Напразно се надяваш Арторикс, аз обичам друг…“

— Не, никой друг не обичам, не съм обичала и няма да обичам, защото обичам само теб! — отвърна поривисто момичето.

— О — възкликна с неизразима радост Арторикс, — ти ме обичаш! Ти ме обичаш! О, мое скъпо момиче, могат ли всесилните богове да изпитат радостта, която изпълни в тоя миг душата ми?

— О, богове! — въздъхна тя, като се откъсна от прегръдките на Арторикс, — Те могат всичко. А ние сме осъдени да се обичаме, мълчаливо, без да можем да излеем в една целувка неудържимия порив на сърцата си, без …

— Но кой ни пречи? Кой — запита Арторикс със светнали от радост очи.

— Не питай кой — отвърна с печален глас момичето. — Нашата съдба не ни позволява да се съединим … И най-важното е, че тая съдба е непреодолима … А сега, моля те, остави ме … върви си … не искам да знаеш повече нищо.

И тя се разплака. След малко добави:

— Виждаш ли, разбираш ли как страдам? Разбираш ли, че бих се гордяла с любовта ти, бих се чувствувала най-щастливото същество? И все пак… не мога… не мога… не мога да бъда щастлива … Върви си, моля те, не увеличавай с въпросите си мъката ми.

След тия думи тя захвърли настрана щита си, закри лицето си с ръце и безутешно заплака.

Арторикс се опита да я утеши, като хвана ръцете й и се помъчи да ги целуне, но Мирца се изтръгна нежно и в същото време му каза с твърд глас:

— Ако ти си честен и великодушен човек, иди надалеч от мене, Арторикс, иди много надалеч.

През това време пред шатрата минаваше една робиня, нумидийка, която беше избягала преди двадесет дни в гладиаторския стан, понеже по заповед на господарката й отрязали езика й, задето си била позволила да изнесе някои семейни тайни. Като я забеляза през входа на шатрата, Мирца я извика:

— Цетул! Цетул!

След това се обърна към Арторикс и добави:

— Тя идва, Арторикс надявам се че ще си отидеш. Галът хвана едната й ръка, целуна я пламенно и каза: — И все пак ще трябва един ден да ми разкриеш тайната си.

— Никога!

В тоя миг Цетул се показа на вратата и Арторикс, радостен и печален едновременно, с душа, изпълнена с нежни чувства, и с ум, смутен от тъжни мисли, се отдалечи с бавни стъпки от Спартаковата шатра.

— Искаш ли да отидем да принесем тая овца в жертва на бога Марс? — обърна се Мирца към робинята, като се мъчеше да скрие чувствата, които я вълнуваха, и й посочи една бяла овца, вързана в единия ъгъл на шатрата.

Нещастната робиня, онемяла от жестокосърдечието на господарката си, кимна утвърдително глава.

— Тъкмо се облякох и идвах да те търся, когато дойде Арторикс — каза Мирца и взе щита, който преди малко бе хвърлила на земята. После тръгна към ъгъла, където беше овцата, за да скрие от нумидийката лицето си, което бе почервеняло при тая лъжа.

Тя отвърза въжето от върлината и го подаде на Цетул, която повлече след себе си животното.

Двете жени скоро излязоха през Декуманската порта и след като изминаха една миля, стигнаха до едно хълмче, върху което се издигаше храмът, посветен на Луканския Марс. (Марс — неговият култ се тачел на племенната територия на луканците.)

Тук по всички правила на гръцкия обред, а не на латинския, Мирца принесе в жертва овцата на бога на войната, като призова благоволението му върху гладиаторската войска и върховния й предводител.

През това време Спартак се завърна в стана. Той бе срещнал неприятелските разузнавачи, бе ги разбил и бе пленил седем души, от които бе научил, че Крас напредвал към Грументум.

Спартак взе всички мерки, за да се приготви за предстоящото сражение. След два дни, по пладне Крас се появи с войската си, която нареди в боен ред срещу гладиаторите.

Тръбите затръбиха и от двете страни и сражението почна. В късо време сражението обхвана цялата линия. В продължение на четири часа двете страни се биеха с еднаква упоритост и сила. При залез слънце обаче лявото крило, което беше съставено предимно от нови бойци под командата на Арторикс, започна да се огъва под устрема на римляните, които след децимацията бяха станали неописуемо смели и неустрашими. Безредието и уплахата растяха от минута на минута и скоро се промъкнаха към средата на бойната линия. За да насърчи бойците си, Арторикс, който беше ранен в гърдите и главата, се хвърли върху неприятеля и започна да се бие с отчаяна самоотверженост. Но напразно. Легионите продължаваха да отстъпват във все по-голямо безредие.

Като видя отстъплението, Спартак се впусна към лявото крило и извика с гръмлив глас:

— Нима пораженията, които нанесохме досега на римляните, са ги превърнали в безстрашни лъвове, а вас — в страхливи зайци? В името на Марс, спрете се! Тръгнете след мене и ние както винаги, така и тоя път ще ги накараме да се разбягат.

При тези думи Спартак хвърли щита си върху неприятелите; грабна с лявата си ръка меча на един убит гладиатор и се впусна срещу римляните с два меча; той размахваше мечовете с такава сила, че не се остави да бъде засегнат от нито един удар и успя в късо време да покрие земята с убити и ранени. Нямаше щит и ризница, които да могат да устоят на могъщата сила на тия удари, и всички отстъпваха пред тях. Възпламенени от храбростта на върховния си предводител, гладиаторите се хвърлиха с устрем върху неприятеля. През това време Спартак премина сред бойците на съседния легион, за да повдигне и техния дух.

Но в това време центърът на гладиаторската линия, който бе нападнат от шестия римски легион, се огъна. Крас командуваше лично тоя легион, който беше съставен от Сулови и Мариеви ветерани. Гладиаторите от средата на бойната линия не можаха да издържат страшния натиск на гъстата колона на тези изпитани бойци, разстроиха редиците си и скоро се разбягаха.

Като видя от лявото крило, че гладиаторите от центъра бягат, Спартак хукна с всички сили към конницата, която стоеше в резерв тъкмо зад центъра. Той се метна на коня си, който един нумидиец държеше за юздите на мястото, дето беше Мамилий, и заповяда конниците да се разчленят и да напредват на дванадесет ярда, като по този начин се образува втора бойна линия, през интервалите на която можеха да се спасят изплашените легиони. След това заповяда да тръбят сбор.

Но тези мерки не можаха да попречат на легионите от центъра и от лявото крило да се оттеглят в голямо безредие и римляните да избият голяма част от бегълците. Само дясното крило, командувано от Граник, се оттегли в добър ред.

Конницата, командувана от самия Спартак, се спусна с неудържим устрем върху римляните, които също тъй се разбягаха в безредие.

Крас искаше да изкара конницата си, но постоянно засилващата се мрачина го накара да се откаже от това намерение. Така че и от двете страни тръбачите тръбиха сбор и войските се оттеглиха в становете си.

В това сражение загинаха пет хиляди римляни и осем хиляди гладиатори. Извън това гладиаторите дадоха и хиляда и двеста пленници.

Като се прибра в стана, Спартак, подпомогнат от всички предводители, се зае да подреди разстроените си легиони и се погрижи за Арторикс, който според думите на лекаря не бе тежко ранен.

После за да заблуди неприятеля, Спартак заповяда да запалят огньове и към полунощ се измъкна от стана си. По пладне стигна в Нерулум. Оттук след четиричасова почивка Спартак продължи пътя си за Лавиниум, дето пристигна към полунощ. От Лавиниум призори се отправи за Пандозия, отдето смяташе да продължи пътя си за Козенция.

В Пандозия го настигна един пратеник на Крас, който, след като беше отказал да предаде Евтибида в замяна на стоте пленени патриции, сега предлагаше срещу същите патриции да върне пленените хиляда и двеста гладиатори.

Спартак свика на кратък съвет Граник и другите предводители, за да реши да се приеме ли предложението на Крас, или не. Съветът реши да се приеме и се установи с пратеника предаването на пленниците да стане след три дни в Росцианум. Но Спартак се досети, че Крас е направил това предложение, за да забави похода му и по такъв начин да успее да го настигне. Затова Спартак реши да изпрати в Росцианум стоте пленени патриции, придружени от хиляда и двеста конници, всеки от които водеше по още един кон за пленените си другари. На Мамилий, който командуваше отряда, Спартак заповяда да не предава римляните, докато не му предадат хиляда и двестата гладиатори. Щом му ги предадат, те трябваше да се метнат на докараните им коне и веднага всички да препуснат за Темеза, дето Спартак смяташе да бъде след четири дни и да се задържи на стан. При най-малкия знак на измяна от страна на римляните Мамилий трябваше да изколи на всяка цена стоте патриции и да побърза да настигне Спартак, като остави хиляда и двестата гладиатори на произвола на съдбата.

По пътя от Пандозия за Темеза Спартаковите разузнавачи се натъкнаха на един въоръжен отряд, който отначало взеха за римски, но после се разбра, че тоя отряд беше съставен от пет хиляди роби, събрани и надве-натри обучени от Гай Каниций. Разкаян за някогашното си лошо поведение спрямо Спартак, той му водеше сега тия бойци с твърдото решение да се подчинява безусловно на заповедите му.

Спартак го посрещна братски. Той разпредели веднага новопристигналите в дванадесетте легиона, като на един от легионите постави за началник Каниций.

След пет дни пристигна Мамилий с хиляда и двестата освободени пленници. В присъствието на цялата войска Спартак им произнесе кратко, но пламенно слово. Той ги порица, задето се бяха предали на неприятеля, като им обърна внимание върху това, че не винаги могат да паднат в ръцете на гладиаторите римски патриции, които да послужат за размяна срещу пленени гладиатори, и че ако не беше това щастливо обстоятелство, сега те щяха да висят по дърветата на пътя от Грументум за Росцианум като храна на гарваните и ястребите от апенинските гори. Следователно по-добре да се бият до смърт, отколкото да се предадат на неприятеля, за да бъдат после позорно избесени.

Крас пристигна в Темеза двадесет дни след гладиаторите. Той бе отправил писма до всички общини на Лукания и Апулия, на Месапия и Япигия за бойци. На общините от първите две провинции припомняше злините, които им бяха причинени от гладиаторите на Спартак, и изтъкваше ползата, която щяха да имат и те от пълното унищожение на тези разбойници. На общините от последните две области пък, преувеличавайки истината, внушаваше мисълта, че ако не му се притекат на помощ, вероятно и те ще изпитат последиците от гладиаторското нашествие.

По този начин той получи помощ от всички краища и в продължение на петнадесет дни събра други четири легиона. Така че, когато потегли на поход срещу Спартак, той имаше зад себе си почти сто хиляди души.

През това време Спартак се споразумя с неколцина морски разбойници от Киликия, които сновяха край тиренското крайбрежие, да пренесат войската му в Сицилия срещу възнаграждение от тридесет таланта — цялото богатство, с което разполагаха гладиаторите.

Морските разбойници получиха дори от Граник десет таланта в предплата, но в навечерието на определения ден за тръгване, уплашени може би от мисълта, че рано или късно римляните ще им отмъстят, задето са съдействували на враговете им, те се измъкнаха безшумно от Темеза, като осуетиха и тази надежда на Спартак.

Тъкмо когато предводителите гледаха с мъка отдалечаващите се кораби на морските разбойници, при тях пристигна един отряд разузнавачи, които съобщиха, че Крас се приближава.

Спартак веднага заповяда на войската си да се нареди в боен ред и без да дочака Крас, нападна го с първата линия, състояща се от пет легиона, с такъв бесен устрем, че римляните от предните редици не можаха да издържат и се разбягаха в безредие.

На втора линия Спартак беше разположил четири легиона и на двете крила — ляво и дясно — беше оставил по четири хиляди конници.

Спартак беше оставил два легиона и в Темеза, дето смяташе да се скрие в случай на неуспех, да очаква там часа на отмъщението и да търси начин да се измъкне от трудностите.

Сражението продължи няколко часа — с еднаква упоритост и ожесточеност и от двете страни. Когато обаче придойдоха нови римски сили, Граник, който ръководеше сражението, заповяда на войската си да се оттегли. Гладиаторите се оттеглиха много бързо и в пълен ред през интервалите на втора линия. Римляните се спуснаха подир отстъпващите гладиатори, но скоро се озоваха пред гладиаторите от втора линия. Гладиаторите се хвърлиха с такъв устрем върху римляните, че те се разбягаха в пълно безредие и претърпяха големи загуби. Крас трябваше да даде сигнал за „сбор“ и да изкара други осем легиона, за да се противопостави на силния натиск на гладиаторите. Започна се ново ожесточено сражение. Крас придвижи още два легиона, единия на десния фланг, а другия на левия, и се надяваше да направи обход на неприятеля, ала конницата на Спартак, изскочила от единия и другия фланг, провали плана на римския предводител.

През това време Граник успя да подреди първите шест легиона по склоновете на околните хълмове и когато Крас заповяда на конницата си да нападне неприятеля, Спартак успя да се оттегли в пълен ред зад първа линия, командувана от Граник.

По този начин, като ту нападаха, ту отстъпваха, гладиаторите успяха да се оттеглят в Темеза, без да дадат възможност на Крас да извлече някаква полза от сражението, въпреки, че римляните бяха на брой много повече от тях.

Като заповяда на легионите си да се настанят в полите на хълмовете, разположени край Темеза Крас каза на квестора си Скрофа:

— Колкото мръсен и опасен да е тоя гладиатор Спартак, трябва да се признае, че притежава качества на велик пълководец.

— Кажи направо — отвърна тихо Скрофа, — че Спартак е превъзходен предводител.

В това сражение, което трая повече от седем часа, паднаха убити шест хиляди гладиатори и седем хиляди римляни.

Крас изпрати на другия ден пратеници до сената, за да го уведомят, че е нанесъл тежък удар на гладиаторите и се надява да си разчисти сметките с тях най-късно до двадесет-тридесет дни.

През това време Спартак си даваше вид, че се готви за упорита борба. Той заповяда да изчистят крепостните ровове и да поправят разрушенията по стените.

По негова заповед никой от жителите на Темеза не можеше да излиза извън града.

Всички тези приготовления изплашиха извънредно много гражданите, които не се съмняваха, че ще бъдат обсадени от Крас и ще трябва в края на краищата да измрат до един от глад.

Гражданите изпратиха при Спартак няколко първенци, да го помолят да напусне града им, като му обещаха срещу това да му дадат оръжие, хранителни припаси и много пари. Спартак им отвърна, че ще удовлетвори молбата им само при едно условие: да му предадат всичките си ладии и кораби и ако те не стигнат за пренасянето на войската му в Сицилия, да му дадат материал и корабостроители, които да приготвят нужните кораби.

Градският съвет, патрициите и народът приеха предложението на Спартак и веднага се заловиха да приготвят нужните ладии и кораби за гладиаторите.

Крас пък, след като завзе най-силните позиции, разпрати пратеници в Туриум, Метапонт, Хераклея, Тарент и Брундизиум да искат обсадни машини, защото той разбираше, че без стенобитни машини, катапулти и балисти обсадата щеше да се протака дълго време.

Докато Крас се готвеше да обсади здравата Темеза, а Спартак — да преплува в Сицилия, дето да раздуха неизгасналия огън на въстанието, Евтибида, раздразнена, нетърпелива и изжадняла до болка за отмъщение, се разхождаше из стана на римляните и обмисляше какво би могло да се предприеме, за да се тури край на наложеното бездействие. След дълго обмисляне тя реши да излезе извън стана на римляните, да се приближи колкото може повече до предните неприятелски постове и да се опита да разбере дали има такова място, откъдето би могло да се влезе ненадейно в града.

Тя заповяда на двете си робини, които бе купила в Тарент, да и приготвят една кестенява мас, с която маза в продължение на няколко дни лицето, врата и ръцете си. Цветът на кожата й се измени така, че Евтибида изглеждаше същинска етиопка. В една тъмна предутрин тя се облече като робиня, взе една глинена амфора и се отправи към намиращия се близо до града кладенец, от който селяните от околността черпеха вода.

Евтибида вървеше предпазливо. Когато наближи посочения й кладенец, тя се спря и се вслуша. До слуха й достигна шушненето на хора и шумът от ударил се о щит меч. Евтибида разбра, че кладенецът се пази от гладиатори. Без да се бави повече, тя зави наляво и тръгна безшумно, с намерение да проучи добре местността.

След като извървя около половин миля, Евтибида достигна до едно място, дето хълмът, около който тя обикаляше, се съединяваше с друг, по-висок хълм. Тя се спря, за да разгледа наоколо мястото. В дрезгавината забеляза неясните очертания на някакво здание, заобиколено от много дървета. Вгледа се по-добре и се увери, че това здание е храм.

Тя остана известно време замислена, после махна решително с ръка и тръгна бързо към храма, като предполагаше, че няма да е зает от гладиаторите, понеже беше доста отдалечен от града.

След малко Евтибида се озова пред малкия, но изящен мраморен храм, построен в дорийски стил. Като се увери, че храмът не е зает от гладиаторите, Евтибида влезе в него.

В храма нямаше никого. Тя вече се канеше да излезе, когато съгледа един старец, който се бе облегнал потънал в размисъл, на една колона близо до олтара. По облеклото му личеше, че е жрец.

Евтибида се приближи до него и го замоли на латински език да й позволи да напълни амфората от кладенеца на храма. Тя го излъга, че е робиня при един земевладелец от околностите, който при приближаването на войските избягал и се скрил сред развалините на един храм, около който нямало вода за пиене.

Като отиваха към кладенеца, жрецът заговори на Евтибида за лошите времена, в които живееха, и за печалните последици от войната, особено за пренебрегването на религията, която според него била единственият извор на всяко човешко щастие. Евтибида се съгласяваше с него и с ловки подпитвания и възклицания, на вид груби и простовати, го потикваше да се увлича все повече и повече в разсъжденията си. Той твърдеше, че измежду всички народи само италийците проявили истинско благочестие и благоговение към великите богове и затова Сатурн, Юпитер, Марс, Херкулес и др. били винаги крайно благосклонни към тях. Сега скептицизмът и епикурейството били овладели душите на повечето и пренебрегването на религията, осмиването на жреците и безбожието давали своите последици — войните, кланетата, убийствата, които бушували от 30–40 години в Италия и които били наказание божие.

Старецът й се оплака от свое име и от името на другите двама жреци, че откак Спартак завзел Темеза и забранил на гражданите да излизат извън града, храмът съвсем опустял и се лишил от десятъка и даровете, които носели богомолците. Най-много тежеше на стареца това, че никой не дохождал вече в храма да прави жертвоприношения, които завършвали с гощавка на жреците.

Както се вижда, тогавашният жрец, като днешния, като жреца от всички времена, от всички религии, от всички народи, служител на лицемерието и на суеверието, преценявал религиозното усърдие на глупавите, оскотели и измамени хора по количеството и качеството на даровете, отнесени в храма уж за божеството, а в действителност използувани за ненаситния търбух на богослужителите.

— От двадесет дни никой вече не идва в тоя храм — въздъхна старецът. — А какво беше по-рано! Храмът гъмжеше от богомолци, които се стичаха от Лукания и Бруциум …

— Аз ще кажа на господаря си — каза Евтибида, — че ако иска да запази къщата и нивите си от чуждото посегателство, ще трябва да дойде лично да принесе жертва на Херкулес, покровителя на храма, или пък — да прати дарове.

— Херкулес ще те закриля, добро момиче — отвърна жрецът.

И след това добави:

— Е, каквото ще да се приказва, жената по-често си спомня за боговете. Преди малко ти казах, че от двадесет дни насам никой не е идвал в храма … Сгреших, защото два пъти вече идва да принася жертва едно момиче, струва ми се, гъркинче, от гладиаторската войска … Много благочестиво момиче е наистина.

Очите на Евтибида светнаха от радост, по цялото й тяло премина остра тръпка и пламък заля веднага лицето й. Добре, че лицето й беше намазано с тъмна мас, защото иначе по облялата го руменина свещеникът щеше да разбере, че тя беше съвсем различна от оная, за каквато се представяше.

— А! — възкликна тя, като се помъчи да овладее вълнението си. — Ти казваш, че идвало момиче ли?

— Да, момиче, облечено във военно облекло, с меч на кръста. И двата пъти беше придружено от робиня негърка, която е няма. Момичето ми каза, че предишната господарка на робинята накарала да й отрежат езика.

— Виждаш ли, дошло е време да се учим от враговете си — защото моят господар казва, че гладиаторите са наши врагове — как трябва да се служи на боговете — каза с привидна доброта и спокойствие Евтибида. — О, още утре преди зори ще доведа господаря си да принесе жертва… А ако не се реши да дойде, ще дойда сама да поднеса на Херкулес скромните си дарове.

Жрецът я похвали за благочестието й, като я увери, че винаги ще се радва на покровителството на Херкулес. След като й посочи една пътека, по която можеше по-лесно да се спусне, той се сбогува с Евтибида.

Излишно е да описваме колко много се радваше коварната гъркиня. Когато се спускаше по хълма, тя почти не усещаше земя под нозете си. Сърцето й туптеше буйно. Тя ликуваше, защото бе намерила съюзник, който надхвърляше очакванията й. Продажността и алчността на жреца бяха очевидни: тя можеше лесно да го подкупи и може би чрез него щеше да намери някакъв таен вход през стените. Във всеки случай — и тъкмо тази мисъл караше сърцето й да бие най-силно — чрез жреца и чрез храма тя би могла да засегне до смърт Спартак, като убие сестра му.

Когато стигна в стана на римляните, тя се затвори в шатрата си и цял ден не излезе навън. През нощта отиде при Крас, комуто разкри плана си, като го увери, че могат да очакват добри резултати. Крас заповяда на квестора си Скрофа да даде на Евтибида толкова пари, колкото поиска. Евтибида взе само пет таланта.

Един час след полунощ гъркинята излезе от стана. Тя носеше мляко, няколко гълъба и водеше подире си едно агънце.

В храма стигна два часа преди зори. Тя трябваше да чака цял час, докато й отворят вратите на храма. Тримата жреци приеха с благодарност даровете и похвалиха Евтибида за усърдието й.

Евтибида каза на жреца, с когото бе се срещнала най-напред и който се казваше Аий Стендидий, че на другия ден нейният господар щял да дойде да донесе богати дарове на божеството. Ако обаче пак не се решел да излезе от разрушения храм, в който се крие, тя на драго сърце щяла да дойде вместо него да донесе даровете.

Действително на следния ден Евтибида дойде пак в храма. Тоя път тя доведе един вол, натоварен с вино и жито.

След това Евтибида идва няколко пъти в храма, като винаги донасяше дарове за божеството. При всяко идване тя разговаряше надълго с жреца Аий Стендидий, като се мъчеше да спечели доверието и благоволението му.

Най-сетне тя му разкри, че е от римския стан и че всичките дарове, които бе донесла в храма, били изпратени от Крас, предводителя на римската войска. При това му заяви, че Крас е готов да се отплати щедро и на тримата жреци, ако му помогнат да се открие някое място от стената, откъдето би могло да се нападне ненадейно градът.

Жрецът, който вече беше подготвен за подобен разговор, все пак се престори, че се учудва и отвърна:

— Значи, ти не си била етиопка, а? А пък аз мислех, че си такава! Колко изкусно се преструваше!

— Трябваше да се преструвам, ако исках да успее военният ни план.

— Но аз не те обвинявам. Великите богове покровителствуват римляните, които се славят с благочестието си. Жреците на Херкулес, разбира се, са на страната на римляните, защото те тачат божеството им и са му издигнали шест храма в градовете си.

— Значи, ти ще помогнеш на Крас да осъществи кроежите си, нали? — запита със светнали от радост очи Евтибида.

— Доколкото мога, ще му помогна — отвърна жрецът. След като се споразумяха по условията, жрецът обеща да отиде по един или друг повод в града, като се възползува от благосклонността на Мирца. Той добави, че знаел едно място, дето крепостната стена била почти разрушена и оттам можело да се влезе лесно в града, стига гладиаторите да не са поправили разрушената част. В заключение покани Евтибида да посещава всяка нощ храма, защото всеки час Мирца можеше да го навести и той да се добере до сведенията, от които се интересуваха римляните.

На следната нощ Евтибида пак отиде в храма. Тоя път не намери Аий Стендидий. Според уверенията на другите двама жреци той бил отишъл заедно с Мирца в града.

Целия следващ ден Евтибида прекара в храма. Привечер Аий Стендидий се завърна и съобщи на Евтибида, че разрушената част от укрепителната стена била поправена и че оттам било вече невъзможно да се предприеме ненадейно нападение. Евтибида се ядоса страшно много от неблагоприятните сведения.

След като помисли известно време, тя запита жреца:

— А Мирца … сестрата на гладиатора, кога ще дойде пак в храма?

— Не знам — отвърна жрецът, — може би ще дойде в други ден … на празника на Херкулес. Тя ми каза, че смята да дойде да принесе жертва на нашия бог, за да спечели покровителството му над гладиаторската войска и най-вече — над брат й.

— О, Юпитер, ти си справедлив! О, Херкулес, и ти си справедлив! Всички вие, богове, сте справедливи! — извика Евтибида, като вдигна очи към небето, изпълнена със злорадство. — Най-сетне аз ще мога да си отмъстя както трябва!

— За какво отмъщение говориш? — запита я учуден жрецът. — Ти знаеш, че боговете не одобряват и не покровителствуват отмъщението…

— Ами ако моето отмъщение е справедливо? — отвърна Евтибида. — Ако желанието за мъст у мене е предизвикано от някоя незаслужена, непоносима обида? В такъв случай, разбира се, както адските богове, така и небесните одобряват, и покровителствуват отмъщението.

След тези думи тя сне от рамото си златната верижка, на която висеше малкият и меч с обсипана със скъпоценни камъни дръжка и го подаде на жреца.

— Нали така, Стендидий? — запита тя жреца, който през това време разглеждаше с ненаситните си очи получения подарък. — Нали е вярно, че боговете покровителствуват всяко справедливо отмъщение?

— Разбира се … без съмнение … щом е справедливо … щом обидата е несправедлива — отвърна жрецът, — в такъв случай дори олимпийските богове … не биха имали нещо против отмъщението. При това нали наричат отмъщението удоволствие на боговете?

— Нали? Нали? — каза Евтибида, като сне от главата си сребърния шлем, върху който се извиваше малка златна змия с два големи рубина вместо очи.

И докато алчният жрец разглеждаше новите скъпоценни подаръци, Евтибида продължи:

— Тези скромни предмети поднасям в дар на великия Херкулес … и утре ще му донеса още десет таланта, но при условие, че неговият жрец ми помогне да си отмъстя.

— Заклевам се в Кастор и Полукс, че ще ти помогна — каза жрецът, — и мога ли да не ти помогна, щом става дума за справедливо отмъщение? Какъв жрец щях да бъда, ако не подпомагах делата, които боговете очевидно покровителствуват?

— Утре през нощта ти ще трябва да скриеш тук двама храбри и доверени бойци. … — Тук … в храма? Да оскверня светото място на бога Херкулес? Да се изложа на опасността да бъда обесен от гладиаторите, ако те случайно ги открият и ме сметнат за укривател? — каза жрецът, като отстъпи две крачки назад.

— Е, че как тогава ще ми помогнеш да си отмъстя? — запита го Евтибида.

— Не знам, но аз не мога да допусна да се пролее в храма кръвта на Мирца … Това никой жрец не може да допусне … Виж, ако е въпросът да бъде хваната и после да ти я предадат…

Зелените зеници на Евтибида блеснаха със зловеща светлина и неописуема усмивка изкриви устата й.

— Да, да — извика тя, — искам да ми бъде предадена жива в ръцете … Аз сама ще я убия, ако Спартак не дойде да ми се предаде, за да я спаси.

— Какво ще правиш с нея, аз не бива и не искам да знам … За мене е важно да знам само това, че няма да изцапам ръцете си с кръв, че няма да съдействувам за едно убийство — каза лицемерно жрецът.

— Имаш право — отговори Евтибида, — имаш право. И тъй, утре през нощта… — прибави Евтибида, като измъкна от пръста си един златен пръстен, на който блестеше голям топаз, и го подаде на жреца.

— Не тук, не в храма — отвърна жрецът, като взе бързо предложения му пръстен, — аз ще покажа мястото на доверените ти воини, дето ще трябва да се скрият… недалеч оттука… в една ясенова горичка… която е разположена край пътя… отлично място! Тъкмо за целта!

— Ами няма ли опасност да избяга!

— Къде ще избяга? Нали ти казвам, че мястото е тъкмо за целта?

— Е, добре… нека бъде тъй… Не искам да смущавам спокойствието на съвестта ти — каза иронично Евтибида.

И след малко добави: — Ами няма ли опасност.

— Каква опасност? — запита Аий Стендидий.

— Например… да се пробуди през деня жреческата ти съвест и подпомогната от страха ти от гладиаторите, които могат да те обесят, да те посъветва да си грабнеш партушините и да отидеш в Темеза, а?

Докато изговаряше бавно думите, Евтибида не снемаше изпитателните си очи от жреца.

— Какво приказваш? — отвърна жрецът, като се престори, че е засегнат от думите й. — Как можа да помислиш подобно нещо?

— Знаеш ли, благочестиви жрецо, мина ми през ума много хубава идея…

— Каква?

— Ето какво: без да съобщаваш нещо на двамата си колеги, придружен от мене, ти ще скриеш на някое сигурно място малките дарове, които подарих на бога, и след това ще отидем заедно в стана. Там ще ти се устрои богато угощение, достойно само за един Херкулесов жрец и честен гражданин, какъвто си ти.

— Заклевам се в боговете! — извика с лицемерно негодувание жрецът. — Ти, изглежда не ми се доверяваш.

— О, доверявам ти се напълно… но не мога да се доверя на безукорната ти съвест.

— Но не знам дали…

— Дали трябва да дойдеш с мене ли? Разбира се, че трябва да дойдеш! Ами че как ще донеса дотук обещаните петнадесет таланта? Чакай! Петнадесет ли бяха или десет?

— Петнадесет, петнадесет — каза бързо Стендидий.

— Във всеки случай, ако съм казала десет, сгрешила съм, защото съм решила да подаря петнадесет таланта на божеството, за да ми помогне да си отмъстя. Хайде, ела с мене, Стендидий, ще останеш много доволен.

След като скриха на затулено място шлема, верижката с меча и пръстена, те се упътиха към стана на римляните.

Крас имаше вече толкова голямо доверие в гъркинята, че й позволи да влиза в стана и да излиза, когато си ще и с когото си ще.

Евтибида даде в шатрата си богато угощение на жреца. С десетина чаши вкусно цекубско вино той успя да удави мъката, която му бе причинила гъркинята с недоверието си.

Между това Евтибида извика доверения си роб Зенократ, прошепна му нещо и го освободи.

Към полунощ Евтибида преметна на дясното си рамо една каишка, на която висеше малък, изящен меч, сложи на главата си стоманен шлем и заедно с жреца напусна стана. Жрецът, който си бе посръбнал порядъчно, се олюляваше.

На няколко крачки зад Евтибида и жреца вървяха двама въоръжени грамадни кападокийци, собственост на Марк Лициний Крас.

Докато тези две двойки отиват в храма на Херкулес, да влезем за малко в Темеза. Там от три дни вече гладиаторите бяха си нагласили флотилията и очакваха първата тъмна нощ, за да отпътуват петнадесет хиляди души, понеже ладиите и корабите, с които разполагаха, не можеха да поберат повече.

Щом залезе бледото слънце, през целия ден скрито зад облаците, които привечер още повече се сгъстиха, Спартак заповяда на три легиона да вдигнат шатрите си и ги отведе на брега. Като се настаниха всички гладиатори, Спартак даде някои напътствия на Граник, който ги придружаваше, и заповяда да тръгнат.

Гладиаторската флотилия излезе в открито море и при пълна тишина отплува от Темеза.

Но силният вятър сироко, който бе сгъстил облаците над морето, духаше от бреговете на Африка и въпреки херкулесовските усилия на мореплавателите им пречеше да вземат курс към Сицилия, като ги отблъскваше към бреговете на Бруциум.

Гладиаторите гребяха яростно с греблата и успяха да се придвижат няколко мили напред, но след полунощ морето стана още по-бурно и опасно за крехката флотилия. По съвета на моряците и рибарите от Темеза, които караха много кораби, и по съвета на гладиатори, които познаваха морето, Граник се доближи до сушата и заповяда на петнайсетте хиляди въстаници да слязат на един пуст бряг при Никотера. Оттам реши да ги отведе в близките планини. Той изпрати до Спартак едно леко корабче с един центурион и десетина бойци да го уведомят за станалото.

През това време двамата кападокийци стояха от среднощ скрити в ясеновата горичка, разположена край пътя, който се простираше от града до храма.

На разстояние един лъков хвърлей и половина от тях имаше вила, в която беше разположен гладиаторският преден пост. От време на време вятърът донасяше до ушите на двамата кападокийци шума от разговорите и стъпките на гладиаторите.

— Е, Ерцидан, трябва на всяка цена да хванем жива тая млада амазонка, а? — запита на родния си език единият кападокиец другия.

Трябва да я хванем, Аскубари — отвърна Ерцидан, — но дали ще можем?

— Та и аз това ти казвам я — дали ще можем?

— Право да ти кажа, ако се опита да се противи, веднага ще й светя маслото. Щом ние чуваме тука разговорите на гладиаторите, бъди уверен, че и те ще чуят виковете й.

— Разбира се, че ще ги чуят и в миг ще връхлетят върху ни. И тогава, ако можеш, спасявай се!

— Имаш право. Заклевам се в Юпитер! Тая работа почна да ме тревожи.

— Мене пък от един час ме тревожи. Двамата кападокийци млъкнаха и се замислиха.

Изведнъж те дочуха шум от стъпки в горичката, в която се бяха скрили.

— Кой е там? — запита със сподавен глас Аскубари, като извади меча си.

— Кой е там? — повтори Ерцидан, като извади и той на свой ред меча си.

— Мълчете! — отвърна им женски глас. — Аз съм… Евтибида… обикалям местността… не обръщайте внимание на това, което става зад гърбовете ви; отваряйте си очите към пътя.

Тези думи Евтибида изрече съвсем тихо, след като се приближи до кападокийците. После навлезе в горичката и кападокийците не чуха вече никакъв шум.

Аскубари и Ерцидан стояха дълго време в мълчание. Най-сетне Аскубари не се стърпя и продума:

— Ерцидан!

— Какво?

— Знаеш ли какво мисля?

— Навярно работата е много по-мъчна, отколкото ни се стори в началото, нали?

— И това ми мина през ума, но в тоя миг мислех по какъв начин да се отървем с чест от тая работа и да се избавим от опасностите.

— Много хубаво си мислил! Ами измисли ли някакъв начин?

— Да.

— Я да го чуем какъв е.

— Когато амазонката се приближи на разстояние от десет-петнадесет крачки, ние ще й изпратим две стрели — едната в шията, другата в сърцето… Тогава нека вика, ако може. Какво ще кажеш?

Много добре, Аскубари!

— На онази ще кажем, че амазонката се е опитала да се съпротивлява…

— Отлично!

— Значи, така ще направим?

— Разбира се.

— Уверен ли си, Ерцидан, че на разстояние от дванадесет крачки ще можеш да я улучиш в сърцето?

— Повече от уверен. Ами ти уверен ли си, че ще можеш да я улучиш във врата?

— Ще видиш.

И двамата кападокийци си приготвиха лъковете и наостриха слух.

През това време Евтибида скиташе наоколо нетърпелива и очакваше зората, когато Мирца навярно щеше да излезе извън града, за да отиде в храма. Часовете й се струваха безкрайни. Няколко пъти тя ходи до гладиаторския преден пост, за да види дали идва Мирца. По едно време, като хвърли поглед към далечните Апенини, забеляза, че облаците над тях летяха побледнели, и въздъхна с облекчение: най-сетне беше почнало да се развиделява. …

Тогава тя тръгна пак по пътя, който водеше към гладиаторския преден пост. Но не беше направила и двеста крачки, когато един тих, но заплашителен глас я накара да се спре:

— Кой е там?

Беше гладиаторският патрул, който обикаляше призори околностите.

Евтибида не отвърна нищо. Тя се обърна назад и забърза към горичката, като се стараеше да дига колкото може по-малко шум.

Като не получи отговор, патрулът тръгна бързо по следите на Евтибида.

Скоро Евтибида и патрулът стигнаха до горичката, дето се бяха спотаили с опнати лъкове двамата кападокийци.

— Чуваш ли? Някой иде насам — каза Аскубари.

— Чувам, чувам.

— Тогава приготви се.

— Готов съм.

В предутринната дрезгавина двамата кападокийци съгледаха дребен войник, който се приближаваше бързо към тях.

— Тя е — пришепна Аскубари на другаря си.

— Да… има ризница… шлем… При това, ако е мъж, не може да бъде толкова дребен.

— Тя е… тя е.

Двамата кападокийци се прицелиха, двете стрели профучаха и се забиха — едната в бялата шия, другата през ризницата в гърдите на Евтибида.

Продължителен, остър, сърцераздирателен писък процепи предутринната тишина и след малко Аскубари и Ерцидан чуха тропота на много стъпки, които се приближаваха, и страшния вик:

— На оръжие!

Двамата кападокийци хукнаха да бягат по посока към римския стан, а десетникът и четиримата гладиатори от патрула се спряха при Евтибида, която се беше проснала на пътя, обляна в кръв.

Тя пъшкаше и стенеше отчаяно, но не можеше да промълви нито дума.

Гладиаторите се наведоха, вдигнаха я от земята и всички почнаха да се питат кой ли ще е този войн и как е ранен.

Вече съвсем се развидели. Гладиаторите пренесоха тялото й настрана от пътя и го сложиха до един дъб. Когато един от тях махна шлема й и дългите й коси паднаха върху раменете, всички възкликнаха:

— Жена!

Те се наведоха да разгледат по-отблизо лицето й и в миг всички я познаха:

— Евтибида!

В това време дотърчаха около стотина гладиатори и заобиколиха ранената.

— Щом е ранена, имало е някой, който я е ранил — каза центурионът, който командуваше гладиаторите. — — Веднага петдесет души от вас да хукнат подир убийците й. Те не са могли да се отдалечат много.

Петдесет гладиатори се затекоха към храма на Херкулес.

Другите останаха в кръг около умиращата, чиято ризница беше вече почервеняла от кръв. Те мълчаха и не откъсваха суровия си поглед от изстиващото тяло на жената, която им бе причинила толкова много злини.

Със смъртно лице, с полуизгаснали очи Евтибида мяташе глава ту към едното, ту към другото си рамо. От време на време тя изпъшкваше, като издигаше ръце към врата си и тутакси ги отпускаше или пък отваряше конвулсивно устата си, като че ли искаше да каже нещо.

— Евтибида! Проклета изменница! — извика по едно време центурионът. — Какво търсеше тука по това време? Кой те рани? Нищо не разбирам… но аз съм уверен, че пак си кроила нещо против нас…

Евтибида изпъшка мъчително и направи с ръцете си знак на гладиаторите да я оставят сама.

— Не! — извика центурионът. — От твоята измяна загинаха четиридесет хиляди наши братя… нека нашето присъствие ти напомня за злодеянията, които си извършила, и да увеличава страданията ти.

Евтибида отпусна глава, сякаш беше вече мъртва; само тежките й стенания показваха, че е още жива.

В това време се върнаха петдесетте гладиатори. Те водеха кападокиеца Ерцидан, когото бяха ранили с една стрела в крака. Другарят му Аскубари бе успял да избяга.

Кападокиецът разказа това, което знаеше, и за гладиаторите всичко стана ясно.

— Какво се е случило? — запита в тоя миг женски глас.

Беше Мирца. Последвана от Цетул, тя отиваше в храма на Херкулес, да принесе жертва.

— Стрелите, които тая престъпница била приготвила за тебе, по волята на боговете умъртвиха самата нея — каза центурионът, като даде път на Мирца да мине.

Като чу гласа на Мирца, Евтибида повдигна глава, втренчи в нея широко разтворените си очи, светещи от злоба и отчаяние, и сгърчи устните си, като че ли искаше да каже нещо. Тя протегна ръце към Мирца и направи върховно усилие да се хвърли върху нея, но като въздъхна за последен път, притвори очи и падна мъртва на земята.

— Слава на боговете, че тоя път най-сетне птицеловът се улови в собствената си мрежа! — каза центурионът.

След това гладиаторите заедно с Мирца се отдалечиха мълком от трупа на изменницата.