Костас Варналис
Дневникът на Пенелопа (8) (1193 г.пр.Хр. — ?)

Седма глава
Антиной

Ето че дотрябва и гимнастика! Учех се да въртя меч, за да не скучая и да не пълнея, за да не прелее линията и да не се отпусне гъвкавостта на тялото ми; и за да придобия мъжки начин на мислене и смелост. И през ум не ми минаваше, че ще се бия на двубой дори!

Преди десетина дни много рано сутрин ме събудиха звуци на тръби и викове откъм вълнолома и тропот на подковани кондури, които тичаха към морето.

Излязох на верандата, за да видя. Една фрегата с червени платна се надуваше като паун на пристанището. Току-що беше хвърлила котва. От палубата скачаха войници, въоръжени като за война. Тридесетина. Май множко! И без мое разрешение!

Накрая свалиха по една талпа, стъпка по стъпка като булка, един кон, снежнобял като жасмин, със златна юзда, велурено седло и боядисани в жълто копита, с шафран! Щом стъпи на пясъка, разигра се, та четири души не можеха да го озаптят. Цвилеше ядосано и все се изправяше на задните си крака, докато накрая скочи на гърба му и го стисна здраво с краката си, кой, мислите? Антиной! Най-богатото и най-красивото князче в царството. Но и най-тъпото! Какво търси тук, при това с аскерите?

На пристанището се беше насъбрал много народ и зяпаше. И се възхищаваше на месията. И когато красивият момък се отправи към града като завоевател, всички му викаха:

— Теб искаме, сине на Евпейт! Добре дошъл, гордост на острова ни! Надежда на народа!

А някой извика:

— Да си ни жив, царю наш!

Виж ти!

Дошъл, значи, за цар с маниер на жених. С красотата и с богатството си. Но и с меча си! Така иска! Целува и бие!… Но сербезлъкът му е само за лице! Като пред огледало.

 

 

Когато Дисей събираше момците за война, тоя тук изфиряса и се скри в имението си в Кефалония, както и Евримах отиде, та се свря в полите на майка си. И след като отърваха кожата си и опасността от завръщане на царя все повече намаляваше, отново излязоха, свежи-свежи, на пияцата. И искат да се оженят за трона! Да им предам царството заедно с всичките му съкровища и на туй отгоре и себе си, съкровището на съкровищата, и царството на царствата!…

Тоя новия добре ще го наглася. Няма да го оставя да се съедини с другия — така ще го нацапотя, цял живот ще си търка мутрата с гласпапир и пак няма да може да си изтрие чернилката!

 

 

Слязох бързо от верандата и изпратих Долий с десет дворцови щитоносци, за да спрат всички на площада.

Там Долий поднесе на Антиной за добре дошъл, от мое име, на един сребърен поднос хляб и сол и му каза, че го чакам в двореца и му предлагам гостоприемството си, докато приготви своя.

Само това и чакаше! Засука мустак, усмихна се и промени пътя си.

Разтвориха се веднага вратите и той влезе в двора на кон заедно с аскерите си.

Двете ми доверени прислужнички, Мирто̀ и Хрисанти, го посрещнаха и го отведоха в банята. Долий се погрижи за коня му и нареди да го откарат в конюшнята, а аскерите — в казармата.

 

 

В банята го чаках аз. Първо го поздравих, а след това, според обичая, го изкъпах със собствените си ръце, без да му кажа нищо повече и без да го оставя да си отвори устата — и очите си! Натрих го добре с хума, изтърках го със златното стъргало, изплакнах го с гореща вода, а след това го намазах с благовонно масло, облякох му нов хитон и го сложих да легне на мек диван, за да си отпочине.

На тръгване му дадох два ключа.

— Този е от твоята стая, а този — от моята: честта и смъртта. С първия ще отиваш през нощта да си отдъхваш; с втория ще влезеш във вечната нощ, от която пробуждане няма. Когато излизаш навън, ще ги оставяш на прага. Който дръзне да го прекрачи (никой досега не го е прекрачвал), няма да излезе със собствените си крака.

Сложи ги и двата в джоба си и не каза нищо. Изстина. Бях му взела акъла!

 

 

Късно следобед седнахме на масата само ние двамата, един срещу друг. Пиеше той, пиех и аз. И се звереше. Навън на двора момците му ядяха и пиеха и те заедно с моята стража. И когато дойдоха на кеф, започнаха да закачат моите:

— Честито сватосване!

А ние двамата вътре в залата пиехме, без да пророним дума. Когато малкият понечваше да отвори приказка, аз го срязвах:

— Аз ще питам, а ти ще отговаряш! За какво си дошъл в Итака?

— За да се оженя за теб. Щом като не щеш другите (и с право!), ще вземеш мен, защото съм най-добрият от всички!

— Така си мислиш. Скоро ще разбереш, че най-добрият мъж съм аз! Затова не търся мъж; служители търся. Поканих те в двореца, за да станеш мой приятел и за да не отидеш да се сдружиш с онзи другия, нахалника, сина на Полиб. Това е в твой интерес. Като приятел ще спечелиш много, като жених ще загубиш всичко. Помисли и действувай!

Когато се стъмни и прислужниците запалиха борините, цяло множество от сенки заиграха около нас и над нас — и в главата му. Виното го беше хванало. А аз си отварях очите на четиринайсет. Станах.

Стана и той послушно.

— Лека ти нощ!

Извади ключа от моята стая и ми го даде.

— Не ми трябва.

— И на мен. Вратата ми е винаги отворена — отвърнах му аз с твърд глас.

 

 

През нощта, когато дворецът и целият свят потънаха в бездната на Безмълвието, чух тихи стъпки в коридора. Той беше. Не се спря пред моята стая, нито пред своята. Отиде по-нататък, до стаята на Мирто̀. Бутна вратата. Беше отворена.

И него ли?

Халал да й е!

 

 

Мина една седмица, а той нямаше и намерение да се пръждосва. Навън Евримах беснееше и заплашваше, че ще го убие. Чудесно! Време беше, значи, да го изгоня, за да върви да се дърли с другия!

На седмия ден сутринта го поканих в залата.

— Сигурно скучаеш? Искаш ли да поиграем на нещо, та да мине времето?

— На какво? На зарове ли?

— Аз не играя на зарове. Играя си с меча. Нали ти казах, че съм най-добрият мъж в царството. И ще ти докажа това.

— Срамота е да меря сабя с една жена! Дай ми най-силния си момък…

— Аз съм най-силният момък. Да излезем навън!

На двора ни чакаха Долий и Мелантий; единият носеше моите доспехи, а другият — неговите.

— Облечи се и застани на четири крачки оттук! Щом преброя до три — пази се!

Момците му и моята стража гледаха смаяни.

— Всички сложете оръжието долу! Слугите да го съберат и да го сложат в арсенала, докато трае борбата. За да не би да се разпалите и вие и да почнете да се биете!

След това се обърнах към Антиной:

— Ако те победя, ще станеш мой служител!

— Ами ако бъдеш победена?

— Мен никога и в нищо не ме побеждава никой!

— Ами ако се случи обратното?

— Тогава ще те взема за мой мъж. Само за мой мъж. Не и за цар!

 

 

В този миг Атина Палада ми придаде божествена красота и сила. Изглеждах по-висока и по-опасна. Духът ми се удесетори!

— Едно, две, три…

И като казах „три“, нахвърлих се отгоре му като сокол връз гургулица. А той като гургулица отскачаше ту надясно, ту наляво, ту назад, за да ми се изплъзне. Дълго трещяха и звънтяха мечовете, ризниците, щитовете, шлемовете. Не му давах дъх да си поеме.

И както от две срещуположни била на някоя фуниеобразна долина се спускат два насрещни вятъра и се счепкват, и се хапят с бяс и стонове, вкопчани един о друг, и сухите клони, прахът и водата се издигат и се въртят във висините като стълб, по-бързо и от мисълта, а на върха на стълба черните гарвани напразно се мъчат с железните си гърди да достигнат отсрещния рид и да се сврат в пещерите си, така и ние се удряхме с бяс и стонове като насрещни ветрове!

Но аз политах като архангел и го удрях по-страшно от него с меча си и с ръката на Атина!

Много го изморих. Беше прежълтял. И тогава го фраснах здравата с тъпото на меча си по пръстите на ръката — и той изтърва своя.

Вдигнах го и му го подадох:

— Задръж го!… С него ще ми служиш и ще бъдеш първият сановник в царството… А сега си събери момците и си върви по живо по здраво!

— Ами оръжието ми?

— Ще остане тук. Не ти трябва. Докато съм аз тук, ще закрилям и теб, и хората ти! Аз!…