Костас Варналис
Дневникът на Пенелопа (6) (1193 г.пр.Хр. — ?)

Пета глава
Разделяй и владей

Стегнаха студовете. Дъждове — четирийсет дни и четирийсет нощи. Задуха и северният вятър! Вълни като планини се удрят долу във вълнолома и пръскат пяната си чак до прозорците ми, и лепват водорасли по стъклата.

А Дисей не се завърна. Трета година! А пък разправяше, че ще бъде тук още през първата есен, за новото вино!

Безпокоя се.

 

 

В двореца зацари ред и разум. А извън него ли? Разправят ми, че народът гладувал. Нали си е народ! Винаги ще гладува… А сега е и война! И принцовете, по кръв и по пара̀, се възползуваха от сгодата и надигнаха глава. И гледат да хвърлят вината на мен. Дисей, разправят, бил взел със себе си повечето храна и добитък; взе и всички кораби и сега няма с какво да докараме нещо от Чужбина. Ливас, югозападният вятър, изгори тазгодишната реколта, а Пенелопа си гледа само своя възел с пара̀та. Нали си е чужденка! Събира, за да си замине! А „пред-вечните“ ни врагове — корфуанците, морейците, румелийците, някой ден ще налетят на островите ни, ще съсипят всичко и дори нас самите ще ни отведат като роби.

Знам какво целят. Но ще предотвратя злото. Па макар и да нямам нито опита, нито хитростта на Дисей.

 

 

Поканих на съвещание Главния поп, Халитерс гадателя, секретаря ми Итифрон (поп и той!), Долий и Мирто̀. И стария Лаерт, за по-голяма важност. Едно го питаш, друго ти отвръща. С единия крак в гроба. Какво да те посъветва от другия свят? Както и да е.

Денят — слънчев, като летен. Още вчера бях изпратила из целия остров глашатаите си с мощните гърла и с дългите тояги, на чиито дръжки са издълбани две змии. Да поканят за тази сутрин на площада пред двореца дългокосите ахейци, народа и големците, на събрание.

Едва-що дъщерята на Нощта, Златната Зора, дръпна с розовите си пръсти атлазените пердета на небесата, и по улици и пътища започна да се стича и събира много народ. Повечето хора стояха прави, но мнозина бяха насядали по пезули и големи камъни.

Бях обградила от четирите му страни площада с войници и сред тълпата бях пръснала много доносници.

Хората се питаха един друг защо и как така, след като толкова години Дисей ги беше забравил и не ги беше поканил на народен сбор, сега пък жена му се бе сетила за тях! Спомни си народът, че имаше право да си казва мнението по сериозните въпроси — а не така Дисей да обявява войни, без да пита никого! Едни разговаряха за работите си, други — за болестите си, а трети — за сиромашията. А пък някои не криеха, че са дошли на събранието, за да гледат сеир. (Ако щѐ да пропадне родината! Ние да сме добре!) Да видят как една ей такава малка женичка ще излезе наглава с толкова народ и ще се прави на голям мъж!

Само най-големите първенци не говореха. Защото бяха дошли, след като се бяха уговорили помежду си да си разчистят веднъж завинаги сметките с царската власт.

Всичко това събираха с ушите си моите шпиони, идваха при мен и ми го разправяха. Но и без да ми ги кажат тези неща, аз си ги зиаех. Ето какъв ми беше планът: да разделя големците от народа, сега за сега, и да ги насъскам един срещу друг. А пък другиден планът ми сам щеше да се промени. Когато опасността от народа щеше да нарасне, първенците щяха да дойдат при мен. Срещу народа.

И когато роговете и тръбите засвириха и медните врати се разтвориха, стенейки върху дебелите си панти, и се появих с ликторите, войниците и съветниците си, цялото това многогласно море от хора млъкна изведнъж. Тези, които седяха, станаха прави; а онези, които бяха прави, се повдигнаха на пръсти, за да видят по-добре.

Бяха ме облекли, наконтили и вапсали, кои, мислите? Трите жрици, които обличат, наконтят и вапсат дървената статуя на Афродита. Аз бях по-хубава от нея — и при това не бях дървена статуя!

Къс хитон с морскосин цвят; колан, копие, меч и шлем, всичко от злато и сребро. Под шлема си бях сложила „кърпата за глава“ на Левкотея^[1]. Блестях като морето нощем, когато по него се разлива — същинска огнена река! — кръглата луна!

Всички ме гледаха със зяпнала уста и с ококорени очи. Като вкаменени. Сякаш на гърдите си бях закачила щита на Атина с главата на Медуза и змиите.

И когато, удряйки по плочите с копието си, понечих да прекрача с десния си крак прага, народът се отдръпна и ми стори път като омагьосан.

Стигнах до престола си от слонова кост и се спрях. И тогава се появиха две бавачки — едната държеше Телемах за ръка, а другата водеше Аргус с верига. Сложиха Лаерт да седне от дясната ми страна на по-нисък трон, Телемах — отляво, върху един златен щит, а Аргус — пред краката ми.

Вгледах се в боядисаните ми с къна нокти, за да ги видят и другите… Щом седнах и клакьорите ми закрещяха колкото им глас държи:

— На честитата ни царица — дълги години живот!

И народът пое тези думи, и три пъти ги повтори околовръст като гръм, паднал върху три планини.

Първенците мълчаха и се побутваха с лакти. Бяха се объркали. Не бяха очаквали толкова величие и толкова смелост от една такава малка женичка.

Протегнах заоблените си ръце, голи чак до мишниците, и направих знак да млъкнат. И без туй щяха да млъкнат — от нетърпение да чуят гласа ми и да ми видят акъла за първи път.

— Благородни велможи със синя кръв и божествени предци, отвън облечени в злато, а отвътре изпълнени с дух. Стълбове от порфир, които крепите трона и той вас! И ти, клети Народе, кален на студ и пек, с мазолести ръце и широки гърди: орачи и градинари, зидари и дърводелци, моряци и овчари, обущари и ковачи! Народе на тежкия труд и на покорството, дето не би могъл да съществуваш без цар и господари и дето без Теб царете и господарите не биха могли да разкрасят живота ти с дворците си, с любовните си истории, с колите си, с разкоша си; не биха могли да създадат закони, които да крепят реда и човечеството; да водят войни, които прославят родината; и да служат на Духа: философията и поезията!…

Велможи и Народе! Поканих ви, за да ви опозная и да ме опознаете. Отблизо. Аз — Паството си, а вие — Пастира си! Защото, когато заминаваше, Дисей на мен (и се тупнах с длан по златната гръд) предаде жезъла^[2] на властта. Ето тук присъствуват такива свети личности — попове, гадатели, секретари, които могат да потвърдят това пред вас. Аз да управлявам, най-видните първенци да ми помагат, а Народът да се покорява.

Жезълът на властта е и жезъл на Темида. И присъдата на царя е присъда на Зевс. Не търпи възражение. Ще управлявам добрия човек с цялата си добрина, и ще наказвам злия с цялата си злоба.

Знам, че реколтата пропадна и сиромашията гладува. Извършиха се и някои щуротии. Разбити бяха магазини, обрани — градини. Такова нещо повече няма да се повтори!

Народът се дърли с големците, чиито хамбари са пълни, а големците — с царската власт: за войната на Дисей, за слабото управление на една жена… Такива работи повече да ги няма! И ще се погрижим всички заедно царицата, големците и народът Ми — да спасим родината.

Подарявам на народа царските ниви в северната част на острова. Сега, докато е още зима, да се разчистят, да се изорат, да се засеят. И идния юни да ги ожънат и да овършеят. А вие, първенци, ще раздадете половината от житото си на народа. Не даром. Ще му го дадете взаем, а той ще ви го изплати догодина я с пари, я със стока, я с надници. И който не може или не иска да ви плати, ще го вземете за роб съгласно божите и човешките закони.

Но всички ще могат и ще искат да ви платят. Защото догодина ще се върне и Дисей. И ще донесе толкова плячка, че ще блаженствуват не едно или две поколения, а дванайсет. И ще направим малката Итака — Велика Итака!…

Плашите народа Ми, вие, най-знатните първенци, че морейцйте и корфуанците ще налетят на островите ни… Но истинските юнаци не чакат да дойде злото, предотвратяват го. Да не стоим така със скръстени ръце, докато Дисей се завърне през есента. В Итака има три здрави кораба: на Евримах, на Антиной (който отсъствува) и на Мокрит. Собствениците им да ги въоръжат, да поемат командуването им и да налетят ненадейно на Елида. И да задигнат зърно, животни и хора. Така го е наредила Природата. По-силният и по-хитрият да живее за сметка на слабите и заспалите. А после, като се завърнат здрави и прославени с благословията на боговете (а ние тук ще правим молебени!), ще задържат за себе си най-хубавото и ще продадат на народа евтино по-голямата част.

А сега давам думата на мъдрия и уважаван старец Халитерс, първогадателят герой, дето разговаря с боговете и разбира чуруликането на птиците, шумоленето на листата, ромона на водите и грохота на мълниите.

 

 

И тогава пристъпи напред, със сребристата си брада, със сребристите си коси, с дългия си бял хитон и с маслинената си тояга в костеливите ръце Халитерс. Затворил очи, взирайки се само вътре в себе си, той заговори с тих глас, като изричаше бавно дума след дума, сякаш четеше словата си, написани върху някаква плоча зад челото му — както и му ги бях написала:

— Мъже Итакци, Кефалонийци, Светомаврийци, Румелийци и Закинтосци, обични народе, триждилюбимецо на Щастието и на Славата — славата да имате за свой цар Дисей; и щастието да имате за своя царица Пенелопа. Слушайте ме добре я ми вярвайте.

Завчера извършвах жертвоприношение пред олтара на Аполон Филиатър (Лечител) и тъкмо когато забивах свещения нож в гръкляна на жертвеното животно, стана чудо: един златен орел се спусна към мен и започна да кръжи все по-ниско и все по-близо около главата ми. И с крясъците си ме подканваше да го последвам.

Зарязах жертвеното животно да бере душа и тръгнах подире му. Той отпред, аз — след него, слязохме на морския бряг. И там го загубих. И докато, заслепен от светлината, се взирах в небесните висини, за да го открия, един благ глас се извиси изсред морето:

— Тук!

Извърнах се и погледнах. Една Горгона. Почти пред мен. Гърдите й блестяха над водата като две бронзови дюли. Красотата й ме зашемети.

— Мъдри Халитерс, гадателю първогадател, говори ти нимфата Левкотея, дъщеря на Кадъм, Спасителката и Водната Змия^[3].

Знай, че Дисей и корабите му, а така също и всички военачалници на Гърция стигнаха живи и здрави и с песни в Троя и превзеха с песни крепостта. Превзеха я благодарение на умението и мъдростта на Дисей. Градът бе разграбен надлъж и нашир и разрушен с огън и меч. Ахейците натрупаха цели планини от плячка и насъбраха цели стада от роби — народ и царски деца. Ахейските първенци и дори по-второстепенните бойци не знаят къде да дянат и как да пренесат дотук тези планини и тези стада.

Корабите са претъпкани догоре — и палуби, и трюмове. И сега строят нови кораби. Затова се бавят и не се връщат. Дисей, дето имаше двайсет и четири, сега ги направи на четирийсет и пак не му стигат.

След някой и друг месец, през лятото, когато се кротне морето, всички ще се завърнат в родината. И великият вожд Дисей ще възнагради щедро верните си поданици — първенци и народ, и ще накаже сурово изменниците — народ и първенци.

Да кажеш всичко това на царицата, на достойната му съпруга, на рождената ми сестра нереида.

На̀, вземи тази моя кърпа за глава и я дай на Пенелопа. Когато я носи, ще разсъждава като бог!

(Тогава свалих шлема си и показах кърпата на Левкотея. Клакьорите и много народ проглушиха ушите ми с радостните си викове. Когато настъпи отново тишина, прорицателят продължи):

— След това земя и море потънаха в бла-гозвучна тишина. И богоподобната нимфа изчезна. Там, където тя беше стояла, остана само един светъл кръг, сякаш се бе разляло олио.

И когато се завърнах замислен в светилището, заварих жертвеното животно живо, блееше и подскачаше игриво…

 

 

След като каза всичко това, той се оттегли зад мен. И тогава известно време никой не продума нищо. Народът, многоброен и наивен, повярва в чудото. Но на първенците не им стана добре. Най-дръзкият и най-големият маскара от всички, Евримах, синът на Полиб, взе думата:

— Прорицателю, хитри мошенико! По-добре ще сториш да се прибереш в къщи и да се заключиш (и да броиш децата си, да не би да ти се загуби някое!), отколкото да стоиш тук и да бръщолевиш неща, които други са ти надумали.

Ние не сме дошли тук, за да научим нещо ново — нито от царицата, нито от теб. Защото знаем една-единствена истина — че Дисей няма да се върне вече, както не се завърна и никой друг. Трета година почна!

Отидоха да гонят честта на една безчестница! Все едно Нищото! Ние, по-умните, не зарязахме родната си земя, за да спасим и малкото, което ни беше останало, докато другите ще загубят всичко. И сега на нас се пада великият дълг да се погрижим за родината. Не може да ни командува нас една жена — дълги коси и къс акъл! И при това толкова млада! И ето докъде я докарахме: до анархия!

Погледнете прелестната ни владетелка! Как само се е нагиздила и вапсала — като артистка! На жените им е по-важно да им кажеш, че са прекрасни, отколкото умни.

И тъй, след като Дисей пропадна, не значи, че и царството трябва да пропадне. Може да е красива — и дори много! — но царствата не се управляват с червило, а с бич. Така че трябва да стане едното или другото: или да си избере някой измежду нас, първенците, та да си има и тя мъж, и народът — господар, или да се махне. Преди да е станало много късно!

 

 

И тогава да можеше да видиш Аргус, божественото ми куче-вълк, което разбира всичко и само дето не говори! Изръмжа страшно и скочи на крака. И оголи онези ми ти зъбища срещу Евримах. След това се присви, за да скочи и го разкъса. Но аз го задържах за каишката и му извиках високо, та да чуят всички:

— Сядай долу, верни мой другарю! Когато лаят краставите кучета, не бива да забравяш, че си царско куче!

Невъзмутим, синът на Полиб продължи:

— Тази година реколтата пропадна. Явно е, че боговете са ни сърдити: Посейдон, Аполон, Афродита — и дори самият бог на войните, Арес^[4]! — които закрилят Троянците и се бият заедно с тях срещу Ахейците. И затова не ни пратиха дъжд. Щом стигнеха до бреговете ни, облаците правеха кръгом и си отиваха. Тази година не ожънахме и половината от годишната реколта. А „блаженопочившият“ ни, когато заминаваше, ни взе почти всичкото жито.

И сега ни караш нас да плащаме за грешките му. Как да дадем половината от половината на другите, след като тя не стига за нас и нашите хора? И как да се осланяме на празните приказки на една горделива жена и да се лишим от това, което имаме, за да очакваме онова, което няма да дойде? И кой може да ни гарантира, че тази година боговете ще ни се отсърдят и няма да изгорят още по-лошо посевите ни?

Трябва да ги умилостивим. И единственият човек, който трябва да бъде пожертвуван, си ти, жената на виновника. Не казвам да те заколим, както Агамемнон закла Ифигения пред жертвеника на Артемида, а да се пожертвуваш с почести и зурни пред олтара на Хименей^[5]! И дето е речено, няма да се пожертвуваш ти, а онзи, който те вземе. Защото няма да вземе само красотата и младостта ти, ами и голямата отговорност за Държавата!

С чужда пита помен правиш. Вместо да подаряващ необработена земя, само камънаци и пърнари, по-добре ще сториш да отвориш твоите хамбари и кошари и да раздадеш на гладните всички онези неща, които нн задигаше всяка година твоят хубостник, а пък ти ги трупаше и седиш сега връз тях и ги мътиш!

Имаш дванайсет хамбара, пълни с жито, и още толкова килери, пълни с олио. Имаш дванайсет стада крави, всяко от по петдесет глави. Имаш дванайсет стада овце и кози, всяко от по двеста глави. Имаш още толкова стада свине (само майки, башка мъжките!), всяко стадо от по петдесет майки с по десет малки всяка. Какво ще ги правиш? Дай ги на сиромасите, щом като разправяш, че Дисей щял да ти донесе хиляди пъти повече!

И да си знаеш: който дръзне да посегне с ръчищата си на бащиния ни имот, здравата ще му ги опарим!

Да, щерко на Икар и на нереидата Перибойя, племеннице на царя на Спарта Тиндар и братовчедке на невярната Елена… Не забравяй, че си чужденка в чужда страна. И ако все още си в Итака, на нас, първенците, дължиш това, а не на народа!

 

 

Очаквах тези неща и затова не се уплаших. Отговорих му усмихната и много спокойно:

— Разглезени сине на Полиб! Жалко, че като си бил малък, Дисей те е друсал на коленете си! Би трябвало да имаш повече достойнство и по-къс език. Достойнство не мога да ти дам. (би трябвало да го имаш!), но мога да ти отрежа езика. Народът е с мен!

И тогава, тъкмо когато трябваше, разбута множеството и излезе пред всички един дрипльо и клетник, ама жив да го оплачеш (Мелантий, син на Долий, от подставените!):

— Аз съм рибар с извинение и син на рибар, работяги и аргати от деди и прадеди… Ни четмо, ни писмо знам… Полека-лека забравих и да смятам. От години живея сам сред скалите и човек не виждам. Няма с кого да говоря освен с лодката си, със секирата си, с мрежите си, с октоподите и с мене си.

Каквото знам, не съм го научил от никого! Бог и природата! Така че няма в него лъжа и грешка. Вечни закони и вечни истини… Знам, значи, че боговете са създали Итака и са я дали на царете ни. Ние нямаме думата тук… Може да нося дрипи, може да съм и самият аз дрипа, но знам, че докато съществуват от боговете дадените ни царе, ще съществува и Итака, и аз. Аз съм народът!

Затова (говорят ви Боговете и Природата!) няма да позволим на никого да пипне свещената особа на царицата ни. Да си го запишете това в тефтера!…

Първенците се размърдаха, за да го хванат и да го набият. Но други от подставените го обградиха, разкрещяха се и вдигнаха голяма врява.

— Право казва!

Заедно с тях викаха и повече хора от народа:

— И ние същото, казваме!

Може дъхът им да вони, може да текат гноища от струпеите им и въшките да се разхождат по яките им, но вътрешно са чисти и наивни, и честни!…

— Да си жива, честита Царице и Майко наша! Когато ти потрябваме, тук сме! Стъпвай ни на врата и ни прерязвай гърлото, та да станем светии! Така ни се харесва! Чуваш ли, Евримахе, контето ни!

Работата се нареждаше. Но някакъв си там неканен гост ни развали „програмата“. Един такъв нисък, плешив и черен. И с криво рамо. Аз мислех, че ще вземе моята страна. А първенците тяхната. Но ето какво ни каза това чудовище:

— Чухме ви, царице и първенци. Всички говорихте за своята си изгода. Ала тоя тук (и посочи Мелантий) как може да говори от името на народа, след като е продажен мръсник? Знам го. Не е рибар. Ченге е. Много пъти ме е бил и ме е изтезавал в карцерите на Нейно Величество! Той ми строши веднаж лопатката и оттогава ми е криво рамото. Казва се Мелантий. Син е на съветника й Долий. Така че е подставено лице. Всички такива като него днес работят за тоя, дето е силен, а утре — за другия, дето е още по-силен. Който им плаща повече. И теб ще те предаде, Господарке, на народа, както днес предава народа. И ако се случи някой ден да се върне и Дисей, ей този тук ще му забие ножа в гърба, защото пък тогава ще го купят най-големите първенци, Евримаховците…

Първенците прихнаха да се смеят.

— Млък там и вие! — извика им целият изчервен тоя с кривото рамо. — Бяло куче, черно куче, все куче — всички сте кучета! Заради вас и царя се съсипваме от работа и гладуваме; разболяваме се, за да напълнеете вие; избиват ни във войните! — печалбата за вас, гробът на незнайния воин — за нас! Ако ни дължите — не плащате; ако ви дължим — превръщате ни в роби. Изсмуквате ни кръвта от вените и ни натъпквате с богове и идеи! Мрак и в душата, и в духа, и в делата! Цялото бреме го носим ние на гърба си, а вие надигате само чашата, изтегнати върху възглавници. И гуляете с вашите скучни жени, и с нашите, неопитните, и с онези другите, майсторките, дето ви ги докарват от странство поповете на Афродита!

А всички тези неща, които окото вижда и мисълта човешка обхваща, са наши: ниви, градини, кораби, дворци и храмове. Ние сме ги направили. И трябва да си ги вземем. Окрадените — от крадците!

 

 

Първите владетели на острова ни, телебоите, са били разбойници. Тях пък ги изгонил един още по-голям разбойник, син на Кефал и Мечката, Аркисий, баща на Лаерт, който основал династията на Одисеевците. Бащата на майката на Дисей, Автолик, бил научил разбойническия занаят от татко си Хермес, главатаря на разбойниците. И надминал и божествения си учител и царя на Коринт, Сизиф, който завардвал теснината, ограбвал пътниците и после ги убивал. Автолик, каквото вземел в ръцете си, ставало невидимо (това и самия Хермес не можел да направи!).

Това, дето не искаме господари-хайдуци, си е само приказка. Но че ще ви стрием със собствените си ръце — от това да се боите. Ние изградихме страната си, ние ще си бъдем господари. Искаме сами да си завоюваме правото и свободата си, което ще рече — властта.

Не приемаме да ни дадете като милостиня малко гола камениста земя и малко жито. Ще вземем цялата земя и всичкото жито. И тогава ще ви дадем и вашия дял, който ще бъде равен на нашия, стига само да работите като нас. И тогава страната ни ще се изпълни с такива чудеса, че няма да имаме вече нужда нито от Олимп, нито от отвъдния живот, нито от Фемий…

Настъпи голяма суматоха.

Стражари и първенци се нахвърлиха върху него, за да разкъсат на парчета този безбожник. И много хора от народа! Чистият народ!

Дадох заповед тръбите да засвирят за тишина. И тогава попитах:

— Кой е този луд?

— Терсит го викат — пошепна ми на ухото Долий. — Не е местен. Кой го знае откъде се е домъкнал! Сигурно е чужд агент! Все току го натикват в затвора, но не му идва акълът в главата.

— Пак го натикайте. И там му фраснете двеста удара с бич от мен и още толкова — от народа.

Стражарите, които го бяха хванали, започнаха да го бият още тук, на място. Не им попречих. Доброто овчарско куче, което разкъсва случайния минувач, и предания стражар, който бие лошия гражданин, не трябва да ги възпираш. Разваля им се соят! И губят мерак да разкъсват и да бият.

Ала Терсит, колкото повече бой ядеше, толкова по-силно пищеше.

— Ще го подведете по обвинение в нарушаване на обществения ред. Второ — за обида на свещената ми особа. Трето — за подстрекателство към бунт. Четвърто — за оказване съпротива на властта. Пето — за сътрудничество с врага. Шесто — за оскверняване на религията. Седмо… попитайте кадиите, те ще ви измислят с хиляди. По този начин ще остане „вътре“ за цял живот. А пък ако оживее, тогава го захвърлете на някой гол остров, да стане цар на камънаците и на гущерите, щом като иска. Само че опичайте си акъла — да не ви се изплъзне. В такъв случай ще хванете майка му, баща му, бебето му — каквото има. Ако ли пък няма никого, ще хванете който и да е от съседите му, така наслуки. Той да плати за всичко. Свещената Справедливост си иска своята жертва и не пита за личността!

 

 

Столичната камбана удари пладне. Беше станало вече късно, а „програмата“ не беше завършена.

Обърнах се тогава към Евримах и продължих приказката си:

— Сине на Полиб, ако ти имаше достойнство, щеше да отидеш да воюваш заедно със своя цар и с другите юнаци за честта на Гърция. Всички здрави мъже, които можеха да въртят меча и копието, отидоха. Останаха само старци, жени, деца и немощни, и колкото хора са нужни, за да обработват нивите и градините ни, да се грижат за стадата добитък, да секат дърва, да пекат тухли. А ти си хем здрав, хем красив, хем млад. И предпочете пухените възглавници пред кървищата.

Ще дадеш житото. Аз ти заповядвам. Знаеш, че цялата земя и всичко, което е връз нея и под нея, хора и къщи, всичко принадлежи на царя. Каквото ще дадеш, все мое ще дадеш. Можех да ти го взема наведнъж, насила. Но утре сутрин ще изпратя стражата си да те пази, за да не би да ти вземат всичко… Терситовците!…

А ти, народе мой, не си тръгвай. Мнозина от вас са били толкова път, за да дойдат, и ще бият още толкова, за да се върнат. Трябва да ви поразведря. В двора на двореца слуги и роби пекат десет телета и двайсет прасета на шиш. Влезте вътре. Слугините и робините ми ще ви черпят, докато кажете сами „стига!“. А когато царят ви се завърне, това ще се случва много често…

А на твоя милост, сине на Полиб, и на другите най-големи първенци, дето намерихте „сгода“ да си поделите царството и всеки от вас да си стане сам цар в чифлика си, заявявам открито и ясно: вътре в двореца си имам три пъти повече войници, отколкото имаше обичай да държи Дисей. Затова няма да дам житото си. Трябва ми, за да ги храня. За да закрилям и народа, и вас. Видяхте ли какво ви каза преди малко онзи лудият Терсит! Ако същите тези неща ви ги кажат другиден хиляди разумни терситовци, загубени сме — и вие, и аз. И това, което ви казвам, не го казва устата на една жена — па макар и да е от божествен произход и царица. Ей това тук ви го казва: кърпата за глава на горгоната Левкотея! (Смъкнах я от главата си и я развях високо във въздуха.)

 

 

В този миг в двора се разнесоха викове и трополене на бягащи хора. Слуги и роби изскочиха навън, като крещяха:

— Идва! Отдръпнете се!

— Кой идва? — запитах аз.

— Дисей!

Сякаш пожар избухна на площада. Всички тичаха. Народът — за да види, а първенците — за да избягат.

„Дисей“, нерезът, беше разбил вратата си и се беше втурнал разярен навън — и ето ти го насреща, изскочи, силен и безсмъртен, като бог, през Големите Двери…

Голям смях падна!