Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (3)

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО С ЕКИПАЖА

Лейтенант Брекънбъри Рич се бе отличил много в едно от въоръжените стълкновения из индийските планини, пленявайки лично племенния вожд. Всички се възхищаваха от храбростта му и когато се завърна в родината, омаломощен от сериозна саблена рана и продължителна тропическа треска, обществото беше готово да го посрещне като знаменитост от средна величина. Но по характер лейтенантът беше непритворен и скромен, приключенията му бяха присърце, ала не обичаше твърде почестите, затова изчака в чужди курорти и в Алжир, докато мимолетната мълва за подвизите му почне да заглъхва. Най-после, в началото на пролетта, пристигна в Лондон колкото може по-незабележимо и тъй като беше сирак и имаше само далечни роднини, които живееха в провинцията, настани се в столицата на страната, за която бе пролял кръвта си, почти като чужденец.

На другия ден след своето пристигане обядва сам в един военен клуб. Ръкува се с неколцина стари другари и прие горещите им поздравления, но тъй като всички до един имаха някакъв ангажимент тази вечер, накрая остана съвсем сам. Беше във фрак, понеже възнамеряваше да отиде на театър. Но големият град му беше непознат, защото от провинциалното училище се бе прехвърлил във военния колеж, а оттам — направо в Източната империя, затуй реши да опита всички удоволствия на този незнаен свят. Размахвайки бастуна си, тръгна в западна посока. Беше топла вечер, вече тъмно, всеки момент щеше да ливне дъжд. Върволицата от лица под светлината на уличните лампи възбуждаше въображението на лейтенанта, струваше му се, че може да се движи, безкрайно из тази вълнуваща градска атмосфера, обкръжен от тайнствеността на четири милиона човешки живота. Оглеждаше къщите и гадаеше какво ли става зад тези ярко осветени прозорци, взираше се в лицата и във всяко от тях виждаше някакъв спотаен порив, престъпен или благороден.

„Говорят за война — мислеше си той, — ала тук е най-голямото бойно поле на човечеството.“

И изведнъж му се видя странно, че крачи от толкова време по тази заплетена сцена, а не му се случва никакво приключение.

„Всичко с времето си — разсъждаваше той. — Тук аз съм още външен човек, може би имам вид на чужденец. Но скоро този поток неминуемо ще ме повлече.“

Беше вече доста късно, когато внезапно от мрака рукна студен дъжд. Брекънбъри застана под няколко дървета, отдето съзря кочияш, който му даваше знак, че е свободен. Това щастливо обстоятелство му дойде толкова навреме, че веднага вдигна бастун в отговор и след малко се разположи в тази лондонска гондола.

— Накъде, сър? — попита файтонджията.

— Накъдето обичате — каза Брекънбъри.

И моментално, с неочаквана бързина файтонът се понесе през дъжда и скоро се озова сред лабиринт от вили. Вилите, всяка с градинка отпред, така си приличаха, осветените от лампи пусти улици и улички, по които препускаше файтонът, толкова малко се различаваха една от друга, че скоро Брекънбъри загуби всякаква ориентация. Беше готов да помисли, че коларят се забавлява с него, като се върти в кръг и ту влиза, ту излиза от този малък квартал, но в бързината му се усещаше деловитост, която го убеди, че не е така. Човекът имаше нещо на ум, бързаше към някаква определена цел и Брекънбъри се смая от сръчността, с която този кочияш се провираше през такъв лабиринт, и същевременно с тревога се мъчеше да отгатне причината за бързането. Чувал бе да му разправят за чужденци, изпатили си в Лондон. Дали кочияшът не спадаше към някаква кръвожадна, опасна банда? Дали не го води към насилствена смърт?

Едва помисли това и екипажът зави рязко край един ъгъл и спря пред градинската врата на някаква вила, разположена на дълъг и широк път. Къщата беше ярко осветена. Друг файтон току-що бе пристигнал и Брекънбъри видя, че през главния вход влезе някакъв джентълмен, посрещнат от няколко слуги в ливреи. Стори му се чудно, че кочияшът спря точно пред къща, където имаше прием, но помисли, че това е случайност, и остана на мястото си, пушейки спокойно, докато изведнъж чу, че вратичката се отвори.

— Пристигнахме, сър — каза кочияшът.

— Пристигнахме ли? — повтори Брекънбъри. — Къде?

— Вие ми казахте да ви заведа където пожелая, сър — отговори човекът с усмивка, — и ето, пристигнахме.

На Брекънбъри му направи впечатление, че гласът на кочияша беше необикновено спокоен и любезен за човек от нисшите съсловия, но си спомни с каква бързина бе карал и изведнъж забеляза, че екипажът беше твърде разкошен за обикновен файтон.

— Моля да ми обясните — каза той. — Нима искате да ме оставите на дъжда? Любезни, мисля, че на мен се полага да решавам къде да сляза.

— Разбира се, имате право да решавате — отговори кочияшът, — но когато ви разкажа всичко, уверен съм, че джентълмен като вас не може да вземе друго решение. В тази къща има прием. Не зная какъв е домакинът — може би не е от Лондон и си няма познати тук, а може и да е някакъв чудак. Но зная едно, че ми е наредено да доведа тук колкото може повече самотни джентълмени във вечерно облекло, за предпочитане офицери. Остава само да влезете и да кажете, че ви е поканил мистър Морис.

— Вие ли сте мистър Морис? — полюбопитствува лейтенантът.

— Ами, не — отвърна кочияшът. — Мистър Морис е стопанинът на къщата.

— Много странен начин за събиране на гости — каза Брекънбъри, — но на един чудак наистина може да му хрумне такова нещо, без намерение да обиди някого. А ако отхвърля поканата на мистър Морис — продължи той, — какво ще стане?

— Наредено ми е да ви върна там, откъдето ви взех — отговори човекът, — и до полунощ да потърся други. Комуто не се нрави такова приключение, каза мистър Морис, добър му път.

Тези думи накараха лейтенанта да вземе окончателно решение.

„Все пак — мислеше си той, слизайки от екипажа, — не стана нужда да чакам дълго за приключение.“

Едва стъпи на тротоара и още търсеше в джоба си пари да плати на кочияша, каляската зави и полетя с предишната главоломна скорост натам, отдето бе дошла. Брекънбъри извика подир кочияша, но той продължи, без да му обръща внимание, ала от къщата чуха гласа му, вратата се отвори наново, поток светлина обля градината и един слуга с чадър се завтече да посрещне Брекънбъри.

— На кочияша е платено — каза слугата с много учтив тон и го поведе по пътеката към стълбата. В преддверието няколко други прислужници поеха шапката, бастуна и палтото на лейтенанта, дадоха му в замяна жетон с номер и по стълба, украсена с тропически цветя, любезно го поведоха към вратата на едно помещение на първия етаж. Там важният иконом попита за името му и като обяви: „Лейтенант Брекънбъри Рич“, го заведе в гостната на къщата.

Един млад, строен и необикновено красив човек го посрещна и поздрави вежливо и радушно. Стотици свещи от най-хубав восък осветяваха помещението, което като стълбата ухаеше от множество редки и красиви цветни храсти. Една странична маса беше отрупана с апетитни блюда. Няколко слуги сновяха насам-натам с плодове и чаши шампанско. Тук имаше към шестнайсет души, все мъже, повечето млади и почти без изключение с елегантна и привлекателна външност. Те бяха разделени на две групи: едната — около маса с рулетка, другата — около втора маса, на която един от групата държеше банката на бакара.

„Значи — помисли Брекънбъри, — намирам се в частен игрален дом, а кочияшът беше примамка.“

Домакинът още го държеше за ръката, докато погледът на Брекънбъри обхване всички тези подробности, а умът му формулира заключението; едва след този бърз оглед очите му се спряха отново на него. Сега мистър Морис му направи още по-силно впечатление. Непринудено изисканите му обноски, изящността, добродушието и смелостта, изписани на лицето му, никак не съвпадаха с представите на лейтенанта за съдържател на игрален дом, а говорът му показваше, че е човек с положение и заслуги. Брекънбъри почувствува инстинктивна симпатия към домакина и макар да се ядосваше на слабостта си, не можа да устои на дружелюбната привлекателност на мистър Морис като човек и характер.

— Чувал съм за вас, лейтенант Рич — каза мистър Морис, като сниши глас, — и, уверявам ви, много ми е приятно, че се запознахме. Вашата външност съответствува на славата ви, която стигна до нас още преди да се върнете от Индия. И ако забравите поне временно своеобразния начин, по който бяхте докаран в моя дом, ще смятам присъствието ви не само за чест, но и за истинско удоволствие. Човек, който помита с един замах цял ескадрон варвари — додаде той през смях, — не бива да се смущава от нарушение на етикета, колкото и сериозно да е то.

И като го заведе до бюфета, настоя да опита от лакомствата.

„Откровено казано — мислеше си лейтенантът, — много симпатичен човек, а тук несъмнено се е събрала една от най-приятните компании в Лондон.“

Той сръбна малко шампанско, което намери превъзходно, а като забеляза, че мнозина вече пушеха, запали една от манилските си пури и пристъпи към масата с рулетката, където ту залагаше, ту следеше с усмивка късмета на другите. Докато се забавляваше така, изведнъж забеляза, че всички присъствуващи бяха под зорко наблюдение. Мистър Морис сновеше насам-нататък, привидно зает със задълженията си на домакин, но непрекъснато хвърляше пронизващ поглед наоколо; никой тук не убягваше от живото му, остро око — следеше държането на тия, които губеха най-много, изчисляваше сумите на залозите, спираше се зад двойки, увлечени в разговор — накратко казано, нито една черта или проява на присъствуващите не оставаше недоловена и незабелязана от него. „Игрален дом ли е наистина това? — питаше се Брекънбъри. — Прилича по-скоро на тайна инквизиция.“ Той почна сам да следи всяко движение на мистър Морис и макар че този човек беше винаги усмихнат, под тази маска като че ли се криеше измъчена от тревоги, неспокойна душа. Хората около него се смееха, увлечени в играта си, ала Брекънбъри бе загубил интерес към гостите.

„Тоя Морис — помисли си той — не е току-тъй в тази стая. Има си някаква скрита цел, а моята цел ще бъде да я разкрия.“

Сегиз-тогиз мистър Морис дръпваше настрана някой от гостите си и след кратък разговор във вестибюла се връщаше сам, а въпросният гост не се появяваше вече. След като тази сцена се повтори няколко пъти, любопитството на Брекънбъри се изостри до крайност. Той реши незабавно да проникне в тази малка тайна, а когато премина във вестибюла, зад разкошни зелени завеси откри дълбока прозоречна ниша. Пъхна се бързо в нея и не се наложи да чака дълго: от главното помещение чу приближаващи се стъпки и гласове. Надзъртайки през пролуката между завесите, видя мистър Морис, придружен от един пълен, червендалест човек с вид на търговски пътник, който вече бе направил впечатление на Брекънбъри с грубия си смях и невъзпитаното си държане на масата. Двамата се спряха точно до прозореца, тъй че Брекънбъри не пропусна нито дума от следния диалог:

— Моля за хиляди извинения! — подзе мистър Морис с много смирен тон. — Ако ви се сторя груб, надявам се, че ще бъдете тъй добър да ми простите. В такъв голям град като Лондон винаги стават недоразумения и трябва да се стараем да ги поправяме колкото може по-бързо. Боя се, че сте попаднали в скромния ми дом по погрешка, защото, откровено казано, не си спомням да съм ви виждал. Позволете ми да ви запитам без излишни заобикалки, защото между почтени джентълмени една дума е достатъчна, под чий покрив мислите, че се намирате?

— На мистър Морис — отговори другият, когото последните думи страшно смутиха.

— Мистър Джон или мистър Джеймз Морис? — попита домакинът.

— Да си призная, не мога да ви кажа — отвърна злочестият гост. — Не познавам лично нито другия джентълмен, нито вас.

— Така и предполагах — рече мистър Морис. — Малко по-нататък на същата улица живее пак лице със същото име и не се съмнявам, че полицаят ще може да ви каже номера му. Повярвайте ми, много се радвам на недоразумението, благодарение на което имах удоволствието да бъда удостоен толкова дълго с вашето присъствие, и позволете ми да изразя надежда, че ще се видим отново в по-нормална обстановка. А дотогава за нищо на света не искам да ви лишавам повече от приятелите ви. Джон — добави той, повишавайки глас, — моля те, намери палтото на този джентълмен.

И с най-любезен вид мистър Морис изпрати госта си до вратата на антрето, където го повери на грижите на иконома. Когато минаваше край прозореца обратно към гостната, Брекънбъри чу дълбока въздишка, сякаш на душата на домакина тежеше голяма тревога, и нервите му вече не издържаха на непосилната задача, с която се бе нагърбил.

Близо час пристигаха коли, и то толкова често една след друга, че докато изпратеше един гост, мистър Морис трябваше да посреща друг; така броят им оставаше все същият. Но към края на този час потокът от новопристигащи намаля и най-после съвсем секна, докато тоя на заминаващите продължаваше неспирно. Салонът като че ли взе да се поопразва, бакарата прекъсна поради липса на „банка“, мнозина си тръгнаха по своя инициатива и никой не ги спря, а в това време мистър Морис удвои любезното си внимание към останалите. Той ходеше от група на група и от човек на човек, удостояваше всекиго с ласкав поглед и приятни думи, приличаше повече на домакиня, отколкото на домакин, а в държането му имаше някакво женско кокетство и любезничене, което очароваше сърцата на всички.

Когато гостите понамаляха, лейтенант Рич излезе за малко от салона във вестибюла да поеме чист въздух. Но едва прекрачи прага на вестибюла и се закова на място, защото видя нещо, което го смая — декоративните храсти бяха изчезнали от стълбата, пред градинската врата стояха три големи коли за пренасяне на мебели, слугите тичаха насам-нататък да опразват къщата, някои дори вече бяха облекли палтата си и се готвеха да тръгват. Като че свършваше някаква селска веселба, всичко за която беше взето под наем. Брекънбъри наистина имаше над какво да се замисли: първо изпратиха гостите, които всъщност не бяха истински гости, а сега и слугите, които едва ли бяха истински слуги, бързаха да се разотидат.

„Дали цялата тази работа не беше мистификация? — запита се той. — Сапунен мехур за една-единствена нощ, който до сутринта трябва да се пукне?“

Издебвайки сгоден случай, Брекънбъри се втурна по стълбата към горните етажи на къщата. Завари каквото бе очаквал. Тичайки от стая на стая, не виждаше никъде следа нито от мебел, нито от картина по стените. Макар че сградата беше пребоядисвана и ремонтирана, очевидно не само сега, но и никога по-рано не е била обитавана. Младият офицер си спомни с учудване колко приветлив, спокоен и гостоприемен вид имаше къщата при пристигането му. Такава измама в голям мащаб е възможна само с цената на огромни разходи.

Кой беше в такъв случай мистър Морис? Какво целеше, когато играеше ролята на домакин една-единствена нощ в този-далечен западен край на Лондон? И защо събираше гостите си наслуки по улиците?

Брекънбъри си спомни, че вече доста се бе бавил тук, и побърза да се присъедини към останалите. Мнозина си бяха отишли в негово отсъствие и в гостната, доскоро така претъпкана, бяха останали не повече от петима души заедно с лейтенанта. Когато влезе отново в салона, мистър Морис го посрещна с усмивка и тутакси се изправи.

— Време е, господа — заговори той, — да обясня с каква цел ви отклоних от вашите развлечения. Надявам се, че тази вечер не ви е била много скучна, но трябва да призная, целта ми не беше да запълня вашето свободно време, а да ми помогнете в едно затруднено положение. Всички вие сте джентълмени — продължи той, — външността ви свидетелствува за това, и не ви искам друго доказателство. Така че ще ви кажа, без да крия — моля да ми направите една деликатна и рискована услуга, рискована, защото крие опасност за живота ви, и деликатна, защото ще искам от вас да пазите в пълна тайна всичко, което видите и чуете. Отправена от съвсем непознат човек, тази молба е почти смешно чудновата, и тъй като много добре съзнавам това, веднага ще добавя, че ако някому тук не му се слушат такива неща, ако някой от присъствуващите се бои от такава опасна и тайнствена работа, изискваща донкихотовска преданост към непознат — ето ръката ми, готов съм да му пожелая най-чистосърдечно лека нощ и приятен път.

Един много висок, силно прегърбен брюнет незабавно се отзова на този призив.

— Поздравявам ви за откровеността, сър — каза той, — ала, що се отнася до мен, аз си отивам. Няма да възразя нищо, но трябва да ви призная, че ми вдъхвате подозрение. Както казах, отивам си, и може би ще речете, че е излишно да обяснявам защо постъпвам така.

— Напротив — отвърна мистър Морис, — ще ви бъда признателен за всичко, което кажете. Предложението ми е достатъчно сериозно, тъй че не е нужно да се преувеличава.

— И тъй, какво ще отговорите, господа — обърна се високият към останалите. — Добре се забавлявахме тази вечер. Да се разотидем ли всички мирно и тихо, а? Сутринта, когато видите отново слънцето, спокойни и извън всякаква опасност, ще си речете: право каза този човек.

Говорещият произнесе последните думи с интонация, която им придаваше още по-голяма сила, а лицето му имаше странно изражение — сериозно и важно. Още един от гостите стана бързо и с плах вид понечи да си върви. Само двама не помръднаха от местата си, Брекънбъри и един стар майор от кавалерията с червен нос; лицата и на двамата оставаха невъзмутими и макар че набързо си размениха поглед, разискванията, които току-що приключиха, като че ли им бяха напълно безразлични.

Мистър Морис изпроводи „дезертьорите“ чак до вратата, която затвори подире им, а когато след това се обърна към двамата офицери и им заговори, лицето му изразяваше облекчение и радост.

— Избрах хората си като Исус в библията — каза мистър Морис — и вярвам, че сега имам вече елита на Лондон. Външността ви се е поправила на кочияшите, след това тя очарова и мен, следях държането ви между непознати, и то при най-необикновени обстоятелства, наблюдавах как играете и как се отнасяте към загубите си и накрая ви изпитах с едно смайващо съобщение, което посрещнахте като покана за вечеря. Значи — провикна се той, — не напразно от години съм приятел и ученик на най-смелия и най-мъдър владетел в Европа.

— В битката при Бъндърчанг — обади се майорът — поисках дванайсет доброволци и всички кавалеристи от строя се отзоваха на призива ми. Но група комарджии не са като полк под обстрел. И сигурно ще бъдете доволен, че сте намерили поне двама, но и двамата ще ви останат верни докрай. Колкото до двамата, които избягаха, за мен те са най-жалки подлеци. Лейтенант Рич — додаде той, обръщайки се към Брекънбъри, — напоследък съм чувал много за вас, не се съмнявам, че и вие също сте чували за мен. Аз съм майор О’Рук.

И старият ветеран протегна на младия лейтенант своята червена трепереща ръка.

— Кой не е чувал за вас? — отвърна Брекънбъри.

— Когато приключи тази малка работа — каза мистър Морис, — вярвам, че ще се чувствувате достатъчно възнаградени, защото не мога да ви предложа по-ценна награда от това, че ви запознах помежду ви.

— Кажете ни сега — рече майор О’Рук, — за дуел ли става дума?

— Нещо като дуел — отговори мистър Морис, — дуел с непознати и опасни противници, и много се боя — дуел до смърт. Ще ви моля — продължи той — занапред да не ми казвате вече Морис, наричайте ме, ако обичате, Хемърсмит, ще ви бъда много признателен също, ако не ме питате и не се мъчите да откриете сами истинското ми име, както и името на едно друго лице, което се надявам да ви представя скоро. Преди три дни въпросното лице изчезна внезапно от дома си и до тази сутрин няма никакви сведения къде е. Ще разберете тревогата ми, когато ви кажа, че този човек се е заловил лично да раздава правосъдие. Обвързан със злополучна клетва, която лекомислено положи, той смята, че без помощта на закона трябва да избави света от един много хитър и кръвожаден злодей. Двама от другарите ни, единият от които ми е роден брат, загинаха при това. Ако се не лъжа, приятелят ми също се е заплел в смъртоносната му мрежа. Но поне е още жив и храни надежда, както личи от тази бележка.

И говорещият, който беше чисто и просто полковник Джералдин, подаде едно писмо, което гласеше така:

„Майор Хемърсмит, в три часа сутринта в сряда напълно доверен мой човек ще ви пусне през вратичката в градината на Рочестър хаус, Риджънтс парк. Моля ви да не закъснявате нито секунда. Бъдете тъй добър да донесете кутията ми с шпаги, а също, ако успеете да намерите, един-двама възпитани джентълмени, които умеят да пазят тайна й не ме познават. В случая да не се споменава името ми.

Т. Годол.“

— Дори само заради мъдростта си — продължи полковник Джералдин, когато всеки от двамата задоволи любопитството си, — моят приятел има право да иска безпрекословно изпълнение на нарежданията му. Излишно е да ви казвам, че дори не съм припарвал до Рочестър хаус и като вас все още не зная какво иска от нас моят приятел. Щом получих това нареждане, притичах до един мебелен магазин и за няколко часа къщата, в която се намираме сега, придоби своя доскорошен празничен вид. Планът ми беше твърде оригинален и никак не съжалявам за постъпката си, защото благодарение на нея имам на разположение майор О’Рук и лейтенант Брекънбъри Рич. Но слугите от тази улица ще се изненадат много, когато утре сутринта видят, че къщата, която тази вечер беше пълна със светлини и гости, е пуста и обявена за продажба. Така че и най-сериозните работи — вметна полковникът — си имат своята весела страна.

— И нека добавим, весел край — додаде Брекънбъри. Полковникът погледна часовника си.

— Вече е почти два — каза той. — Разполагаме с един час и с бърза кола, която ни чака пред вратата. Кажете, мога ли да разчитам на помощта ви?

— Никога през дългия си живот — отговори майор О’Рук — не съм престъпвал думата си, не съм се отказвал дори от облог.

След като Брекънбъри също изяви, както се полага, своята готовност и изпиха по една-две чаши вино, полковникът даде всекиму зареден револвер, тримата се качиха на каретата и потеглиха към посочения адрес. Рочестър хаус беше великолепна сграда на брега на канала. Голяма градина я изолираше напълно от любопитни съседи. Тя приличаше на parc aux certs (Парк с елени (фр.). — Б. пр.) на голям благородник или милионер. Доколкото можеше да се види от улицата, в никой от многобройните прозорци на къщата не се забелязваше искрица светлинка и цялото място изглеждаше запустяло, сякаш собственикът отсъствуваше отдавна.

След като освободиха колата, тримата джентълмени скоро намериха вратичката — нещо като вход на тесен проход между две градински стени. Оставаха още десет-петнайсет минути до уреченото време, валеше силен дъжд и смелчаците се подслониха под надвисналия бръшлян, говорейки си тихо за наближаващото изпитание.

Изведнъж Джералдин даде знак с вдигнат пръст да мълчат и тримата наостриха до крайност уши. През непрестанния плясък на дъжда отвъд стената се чуха стъпки и гласове на двама мъже, а когато те се приближиха повече, Брекънбъри, който имаше извънредно остър слух, можа да долови откъслечни думи.

— Изкопан ли е гробът? — запита единият.

— Изкопан е — отговори другият, — зад лавровия плет. Когато си свършим работата, можем да го покрием с куп съчки.

Първият от говорещите се засмя и смехът му накара слушателите от другата страна да потреперят.

— Има още един час — каза той.

По звука на стъпките се разбра, че двамата се разделиха и тръгнаха в различни посоки.

Почти веднага след това вратичката предпазливо се отвори, в тясната пролука се показа бледо лице и една ръка им махна да влязат. В гробовно мълчание тримата минаха през вратата, която моментално се затвори подире им, и поеха след водача си през няколко градински алеи към входа на кухнята. В просторната кухня, застлана с плочи, но без обичайната мебелировка, гореше една-единствена свещ, а когато оттам се заизкачваха по виещата се стълба, адски шум на плъхове показа още по-красноречиво колко запустяла е къщата.

Водачът им тръгна напред със свещта в ръка. Той беше слаб човек, силно прегърбен, но все още пъргав; от време на време се спираше и с жестове ги приканваше към мълчание и предпазливост. Полковник Джералдин вървеше по петите му, държейки кутията с шпагите под мишница и зареден пистолет в другата ръка. Сърцето на Брекънбъри биеше силно. „Още имаме време“ — помисли си той, но от бързината на стареца разбра, че часът за действие вече наближава. Приключението им беше обгърнато с такава тайнственост и опасност, мястото изглеждаше толкова подходящо за тъмни дела, че Брекънбъри, който вървеше последен по виещата се стълба, неволно изпитваше вълнение, което би било простимо дори за човек, врял и кипял в живота.

Когато стигнаха горния край на стълбата, водачът отвори една врата и пусна тримата офицери да минат в малка стаичка, осветена от опушена лампа и тлееща камина. В ъгъла до огнището седеше възпълен човек, но с изискана и властна външност и още в разцвета на младостта. В държането и изражението му прозираше невъзмутимо хладнокръвие, той пушеше пура бавно и с голяма наслада, а до лакътя му на масата стоеше висока чаша с някаква шипяща напитка, която пръскаше приятен аромат из стаята.

— Добре дошли — каза той, като протегна ръка на полковник Джералдин. — Знаех, че мога да разчитам на точността ви. — На моята преданост — отвърна полковникът с поклон.

— Запознайте ме с приятелите си — продължи първият, а когато свърши тази церемония, додаде с оправдателна любезност: — Бих желал, господа, да ви предложа по-забавна програма, неучтиво е да се започва познанство със сериозни работи, но напорът на събитията е по-силен от задълженията на гостоприемството. Надявам се и вярвам, че ще ми простите за тази неприятна вечер; за хора като вас е достатъчно да знаят, че ми правят голяма услуга.

— Ваше височество — каза майорът, — моля да ме извините за откровеността. Не мога да скрия това, което научих. Отдавна подозирам кой е майор Хемърсмит, но по отношение на мистър Годол вече не се съмнявам. Да търсиш в Лондон двама, които да не познават принц Флоризел Бохемски, значи да искаш невъзможното от съдбата.

— Принц Флоризел! — извика Брекънбъри смаян и се вгледа с разпалено любопитство в лицето на знатната личност пред него.

— Няма да съжалявам за загубеното си инкогнито — забеляза принцът, — защото така ще мога да ви се отплатя по-достойно. Уверен съм, че бихте направили за мистър Годол същото, каквото и за принца на Бохемия. Но тъй като последният би могъл да стори нещо повече за вас, печеля аз — добави той с галантен жест.

След това подхвана с двамата офицери разговор за армията в Индия и за туземните войски — тема, по която, както и по всички други, беше изумително осведомен и разсъждаваше разумно.

В такъв миг на смъртна опасност в държането на този човек имаше нещо толкова поразително, че изпълни Брекънбъри с почтително възхищение, не по-малко го възхити обаянието в разговор и изключително вежливото му държане. Всеки жест, всяка интонация бяха не само благородни, но и като че ли облагородяваха щастливия простосмъртен, към когото се насочваха, и Брекънбъри с възторг бе принуден да си признае, че всеки смелчак с удоволствие би пожертвувал живота си за такъв владетел.

Много минути минаха така, най-после човекът, който ги бе въвел в къщата и сега седеше мълчаливо в един ъгъл с часовника си в ръка, стана и прошепна нещо на ухото на принца.

— Добре, д-р Ноуъл — отвърна Флоризел високо, после се обърна към другите и додаде: — Ще ме извините, господа, но ще трябва да ви оставя на тъмно. Наближава часът.

Д-р Ноуъл угаси лампата. Слабата сивкава светлина, предвестница на зората, която се процеждаше през прозореца, не беше достатъчна, за да освети стаята, тъй че когато принцът се изправи, не можеха нито да се различат чертите му, нито пък да се разбере какво чувство го вълнуваше, докато говореше. Той пристъпи към вратата и застана от едната й страна в поза на най-напрегнато внимание.

— Имайте добрината — каза той — да пазите абсолютна тишина и да се криете в най-тъмната сянка.

Тримата офицери и лекарят побързаха да се подчинят и близо десет минути единственият звук в Рочестър хаус беше шумоленето на плъховете зад дървенията на къщата. След като изтече това време, тишината бе внезапно нарушена от силно и остро изскърцване на панти, а скоро доловиха и бавни, предпазливи стъпки, които се приближаваха към тях по кухненската стълба. На всяко второ стъпало пришълецът като че ли се спираше да се ослуша и в тези паузи, които изглеждаха безконечни, дълбоко безпокойство обзе дебнещите. Д-р Ноуъл, макар и свикнал на силни емоции, беше почти за окайване, толкова вълнения му причиняваше това: гърдите му свиреха, при дишане зъбите му тракаха, а когато се въртеше нервно, ставите му пукаха силно.

Най-после нечия ръка натисна вратата и резето отскочи с лек трясък. Последва още една пауза, през която Брекънбъри забеляза, че принцът се изправи безшумно, сякаш готов за някакво необикновено усилие. После вратата се отвори, пропущайки още малко от светлината на утрото, и на прага застана неподвижно човешка фигура. Човекът беше висок и държеше в ръката си нож. Устата му беше зейнала като на ловджийско куче, готово за скок, и дори в полумрака се виждаха оголените му и лъснали горни зъби. Личеше, че до преди една-две минути е бил целият потопен във вода, защото докато стоеше така, от мокрите му дрехи се стичаха капки и тупаха по пода.

След миг той прекрачи прага. Скок, сподавен вик, кратка схватка, и преди полковник Джералдин да успее да се притече на помощ, принцът държеше за раменете обезоръжения и безпомощен човек.

— Д-р Ноуъл — каза той, — бъдете добър да запалите пак лампата. И като предаде пленника си на Джералдин и Брекънбъри, прекоси стаята и се облегна с гръб о полицата на камината. Когато лампата светна, видяха, че лицето на принца изразява необичайна суровост. Той не беше вече Флоризел, безгрижният джентълмен, а принц на Бохемия, който, изпълнен със справедлив гняв и твърда решителност, вдигна глава и се обърна към пленения председател на Клуба на самоубийците.

— Председателю — заговори той, — вие устроихте последната си клопка, ала сам попаднахте в нея. Денят започва, но това е последното ви утро. Преди малко сте преплували Регентския канал — това е последното ви плуване на тоя свят. Вашият стар съучастник д-р Ноуъл, вместо да предаде мен, предаде вас в ръцете ми, за да си получите заслуженото. А гробът, който изкопахте снощи за мен, ще послужи по волята божия да скрие справедливата ви участ от хорско любопитство. На колене и се молете, сър, ако това ви е угодно, защото ви остава още малко, а бог не може да търпи повече вашите престъпления.

Председателят не отговори нито с дума, нито с жест, а стоеше с наведена глава, забил мрачно очи в пода, сякаш усещаше вторачения и безмилостен поглед на принца.

— Господа — продължи Флоризел вече с обичайния си разговорен тон, — дълго време този човек ми се изплъзваше, но сега, благодарение на д-р Ноуъл, го държа здраво в ръцете си. Не разполагаме с достатъчно време, за да ви описвам злодеянията му, но ако каналът беше пълен само с кръвта на жертвите му, мисля, че този мерзавец нямаше да бъде по-сух, отколкото го виждате сега. Ала дори в такава работа искам да спазя етикета. Преценете сами, господа, в случая става дума по-скоро за екзекуция, отколкото за дуел, а да предоставим на този злодей да си избира оръжието, значи да се придържаме твърде строго към правилника. Нямам право да рискувам живота си в такава работа — продължи той, като отвори кутията с шпагите, — а тъй като пистолетният куршум често лети на крилата на случайността и дори най-лошият стрелец може да победи сръчен и смел противник, реших — и вярвам, че ще одобрите решението ми — да уредим въпроса с острието на шпагите.

Когато и Брекънбъри, и майор О’Рук, към които специално бяха отправени тези думи, изразиха съгласието си, принц Флоризел се обърна към председателя и добави:

— Побързайте, сър, изберете си шпага и не ме карайте да чакам, аз горя от нетърпение да уредя завинаги сметките си с вас.

За пръв път, откакто го заловиха и обезоръжиха, председателят вдигна глава; личеше, че моментално започна да се окопитва.

— Значи, дуел ще бъде? — попита той оживено. — Между вас и мен ли?

— Готов съм да ви удостоя с тази чест — отговори принцът.

— О, чудесно! — възкликна председателят. — При равни условия кой знае как може да се развият нещата! Искам да добавя, че според мен това е много благородно от страна на ваше височество и ако се случи най-лошото, поне ще умра от ръката на един от най-доблестните джентълмени в Европа.

И след като тия, които държаха председателя, го пуснаха, той пристъпи към масата и се залови много внимателно да си избира шпага. Тъй като беше с много висок дух, той изглежда никак не се съмняваше, че ще излезе победител в двубоя. Тази прекалена самоувереност обезпокои присъствуващите и те замолиха принц Флоризел да премисли решението си.

— Но това е само фарс — отговори той, — и ще се постарая, господа, да свърши бързо.

— Ваше височество трябва да се пази да не попадне в клопка — предупреди полковник Джералдин.

— Джералдин — отвърна принцът, — кога сте чували да отстъпя от честната си дума? Аз ви дължа живота на този човек и ще го имате.

Най-после председателят избра една от шпагите и с жест, на който не липсваше грубовато благородство, даде знак, че е готов. Близката опасност и чувството за чест придаваха дори на този отвратителен злодей мъжествен и донякъде доблестен вид.

Принцът си взе шпага наслуки.

— Полковник Джералдин и доктор Ноуъл — произнесе той, — имайте добрината да ме чакате в тази стая. Не искам никой мой личен приятел да се замесва в тази работа. Майор О’Рук, вие сте по-възрастен и с утвърдено име — бъдете на услугите на председателя. А лейтенант Рич моля да се постави на мое разположение — млад човек няма голям опит в такива работи.

— Ваше Височество — отговори Брекънбъри, — това е чест, която ще ценя до края на живота си.

— Добре — каза принц Флоризел, — надявам се да ви докажа приятелството си при по-сериозни обстоятелства.

И като рече това, той излезе от стаята и поведе другите надолу по кухненската стълба.

Двамата, които останаха, отвориха прозореца и се надвесиха, напрягайки всичките си сетива да доловят нещо от предстоящите трагични събития. Дъждът беше спрял, денят — почти настъпил, из храстите и дърветата в градината чуруликаха птички. За миг принцът и спътникът му се мярнаха по една алея между два реда цъфнали храсти, но на първия завой се изпречиха шумати дървета, които ги скриха от очите им. Това беше всичко, което полковникът и лекарят можаха да видят, защото градината бе толкова просторна, а полесражението явно толкова далеч от къщата, че дори звънът на шпагите не стигаше до ушите им.

— Закара го към гроба — каза д-р Ноуъл, като потръпна.

— О, боже — провикна се полковникът, — запази, боже, праведния!

И мълчаливо зачакаха какво ще стане — докторът трепереше от страх, а полковникът се обливаше в трескава пот. Трябва да бяха изтекли много минути, беше вече доста светло, а птиците пееха още по-живо в градината, когато шум на приближаващи се стъпки ги накара да насочат погледите си към вратата. Влязоха принцът и двамата офицери от индийската армия. Бог бе запазил праведния.

— Срамувам се от вълнението си — заговори принц Флоризел, — зная, че е слабост, недостойна за човек с моето положение, но докато това изчадие адово съществуваше на тоя свят, се чувствувах като болен, а смъртта му ме освежи повече от цяла нощ, прекарана в сън. Гледайте, Джералдин-продължи той, захвърляйки шпагата си на пода, — това е кръвта на човека, който уби вашият брат. Тази гледка би трябвало да ви радва. И все пак — додаде принцът, — колко странно сме устроени ние, хората! Няма още и пет минути от отмъщението ми, а вече започвам да се питам дали през този мимолетен живот можем да утолим дори жаждата си за мъст. Кой е в състояние да поправи злото, сторено от този човек? Дейността, благодарение на която натрупа огромно състояние (защото дори къщата, където се намираме, му принадлежеше) — тази дейност сега е завинаги част от съдбата на човечеството; аз мога да размахвам шпагата си до второто пришествие, ала братът на Джералдин ще си остане мъртъв и хиляди други невинни хора ще бъдат пак омърсени и покварени! Толкова лесно се отнема човешкият живот, а за какви ли не цели може да послужи! Уви — възкликна той, — има ли в живота нещо по-разочароващо от постигнатата цел?

— Но божията правда възтържествува — отвърна докторът. — Това поне е безспорно. Поуката, ваше височество, беше много жестока за мен и чакам реда си със смъртен страх.

— Но какво говоря аз? — извика принцът. — Наказах, а ето пред нас човек, който може да ни помогне да поправим злото. Ах, д-р Ноуъл! Много дни на усилна и почтена работа предстоят на двама ни, и кой знае — преди да сме я свършили, вие може с лихва да сте изкупили предишните си грехове.

— А дотогава — рече докторът, — позволете ми да отида да погреба стария си приятел.

Такъв е, казва ученият арабин, щастливият край на тази история. Излишно е да споменаваме, че принцът не забрави тия, които го бяха подкрепяли в този голям подвиг, и до ден-днешен с властта и влиянието си им помага да се издигат в обществото, а благосклонната му дружба подслажда частния им живот. Да съберем ведно, продължава моят разказвач, всички странни събития, в които този принц е играл ролята на провидението, значи да залеем цялата обитаема земя с книги. Ала разказите, които проследяват съдбата на „Диаманта на раджата“, са толкова увлекателни, твърди той, че не бива да се пропускат. Тъй че вървейки предпазливо по стъпките на този ориенталец, ще започнем споменатата от него поредица с Разказа за кутията за шапки.