Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (14)

ИЗЛИШНАТА КЪЩА (Продължение)

Когато старата дама свърши повествованието си, Съмърсет побърза да й изкаже своите комплименти.

— Мадам — рече той, — вашата история е не само забавна, но и поучителна, а вие я разказахте извънредно живо. Особено накрая тя ме развълнува много, защото едно време бях със свободомислещи възгледи и положително бих се присъединил към някоя тайна организация, ако можех да намеря. Но целият разказ ми хареса много и благодарение на него можах да почувствувам по-добре различните ви затруднения, тъй като и аз съм донякъде несдържан по характер.

— Не ви разбирам — каза мисис Лъксмор малко раздразнено. — Сигурно неправилно сте изтълкували разказаното. Вие ме учудвате.

Обезпокоен от променения тон и държане на старата дама, Съмърсет побърза да се оправдае.

— Уважаема мисис Лъксмор — рече той, — вие изглежда погрешно разбирате забележката ми. Тъй като съм човек с малко пламенен темперамент, съвестта ми непрекъснато се бунтуваше, като слушах как сте страдали от подобен род хора.

— О, много мило наистина — отвърна старата дама, — вие имате много благородна душа. Жалко, че толкова рядко срещам такова качество.

— Но във всичко това — продължи младежът — не виждам нищо, което да засяга мен.

— Тъкмо исках да се спра и на този въпрос — отговори тя. — В обещанието, което дадох на принц Флоризел, имате вече пред себе си един от елементите на тази работа. Аз съм жена със скитнишки дух и когато не съм заета с дела в съдилищата, имам навика да посещавам европейските курорти, не че съм боледувала някога, а защото не съм вече млада и ми прави удоволствие да се движа между много хора. Та да стигнем без заобикалки до въпроса: сега се каня да ходя в Евиан; тази кошмарна къща, която трябва да оставя, а не смея да дам под наем, ми тежи като непосилно бреме, затова възнамерявам да се избавя от тая грижа и същевременно да ви направя една добра услуга, като ви предоставя къщата в това състояние и с цялата й мобилировка. Това ми хрумна изведнъж, идеята ми се стори забавна и вярвам, че ще огорчи дълбоко моите роднини, ако се научат. И тъй, ето ви ключа, а когато дойдете отново утре в два часа след обед, няма да намерите нито мен, нито котките ми, тъй че никой вече няма да ви безпокои в новото ви жилище.

Като рече това, старата дама стана, изглежда с намерение да изпрати госта си, ала Съмърсет, вторачен малко смутено в ключа, запротестира.

— Уважаема мисис Лъксмор — каза той, — предложението ви е много необичайно. Вие не знаете нищо за мен, освен че проявих едновременно и дързост, и свенливост. Та аз може да съм най-изпечен мошеник, може да продам мебелите ви…

— Ако щете вдигнете къщата във въздуха с барут, все едно ми е! — извика мисис Лъксмор. — Излишно е да спорим. Аз съм толкова непреклонна по характер, че втълпя ли си нещо, никакви странични съображения не могат да ме разубедят. Това просто ме забавлява и толкова. Вие от ваша страна може да правите каквото искате — да давате под наем стаите, да отворите свой хотел; аз от своя страна ви обещавам да предизвестя цял месец предварително за завръщането си, а трябва да знаете, че много добросъвестно изпълнявам обещанията си.

Младежът се готвеше пак да протестира, когато забеляза някаква внезапна и многозначителна промяна в изражението на старата дама.

— Мислех ви за възпитан човек! — извика тя.

— Мадам — произнесе Съмърсет с пламенна тържественост, — мадам, приемам. Моля ви, разберете, приемам с радост и признателност.

— А, добре — отвърна мисис Лъксмор, — ако сбърках, моля да ме извините, А сега, след като всичко е напълно уредено, пожелавам ви лека нощ.

После, сякаш да не му даде възможност да се разколебае, изблъска бързо Съмърсет през главния вход и той остана сам на тротоара с ключ в ръка.

На другия ден около определения час младежът стигна площада, който ще наричам тук Златния площад, макар че това не е истинското му име. Не знаеше какво го чака, защото човек може да живее с мечти, но да не бъде подготвен за тяхното осъществяване. Този път съзерцаваше с някакъв захлас къщата, която посред бял ден изглеждаше най-величествена сред околните великолепни постройки. Опита ключа — парадният вход се отвори лесно, влезе в голямата къща като привилегирован крадец и съпроводен от ехото на запустението бързо огледа празните стаи. Котки, прислуга, стара дама, всички белези, че е била обитавана, за тези няколко часа бяха изчезнали както написаното на плоча. Обикаляйки от етаж на етаж, той се убеди, че къщата е много просторна, кухненските помещения — широки и добре обзаведени, стаите — многобройни и големи, а особено гостната представляваше помещение, подредено с вкус и с размери на палат. Макар че времето навън беше топло, приятно и слънчево и откъм Торкий полъхваше ветрец, из къщата цареше хлад, сякаш животът тук бе замрял. Навред се виждаха сенки и прах и напразно напрягаше младият човек слуха си да долови друг звук освен непрекъснатото зловещо ехо и шумоленето на вятъра сред дървесата в градината.

Уютната библиотека зад столовата, спомената от старата дама в разказа й, гледаше към плоските покриви и замрежените куполи на кухненските помещения, а при второто му идване тази стая като че ли го посрещна с усмихнато лице. Би могъл, помисли си той, да си спести разходите за жилище-ако сложи в библиотеката железния креват, който бе забелязал в една от стаите на горния етаж, ще може да спи там, а в просторната, добре проветрена и светла столова, която гледаше към площада и градината, да прекарва много приятно деня, да си готви и да се учи да постигне известно умение в живописта, на която бе решил напоследък да се отдаде. Преустройството не му отне много време, скоро младежът се върна в къщата със скромния си багаж и с любезни обноски и малко допълнително възнаграждение лесно убеди докаралия го файтонджия да му помогне в настаняването на железния креват. Към шест вечерта, когато тръгна на вечеря, Съмърсет можеше вече да гледа къщата с чувство на гордост, като че е негова собственост. Тя се възправяше величествено, с внушителна фасада и семейни гербове от двете страни. От мястото, където стоеше и си подсвиркваше, гърбом към градинския парапет, погледът му обгръщаше всяка подробност на действителността и все пак владението му се струваше мимолетно като мечта.

От няколко дни благовъзпитаните обитатели на площада следяха поведението на своя съсед. Навикът на този млад джентълмен да смуче с наслада глинената си лула около четири часа след обед на балкона на гостната на такава прилична къща, а може би още повече обстоятелството, че редовно прескачаше до една ползуваща се с добро име пивница в квартала и невъзмутимо се завръщаше с половница под мишница, скоро възбудиха до крайност любопитството и възмущението на прислугата в ливреи, обслужваща къщите около площада. Отначало критичното отношение на някои от тези джентълмени стигаше дори до обиди, но Съмърсет умееше да печели благоразположението на всякакви категории хора и след като посрещна добродушно няколкото груби думи и сръбна приятелски някоя и друга чаша с тях, си завоюва правото да се отнасят с търпимост към него.

Младият човек бе прегърнал изкуството на Рафаело ((1483–1520) — италиански художник и архитект от Ренесанса. — Б. пр.) отчасти от любов към него, отчасти поради вродено отвращение към всякакви канцеларии. Той не искаше да се обременява с редовно учене, а се залови да превърне половината от столовата в ателие за рисуване на натюрморти. Натрупа там най-различни предмети, подбрани безразборно от кухнята, гостната и задната градина и прекарваше дните си в безгрижни занимания. Междувременно огромната маса на пустата сграда над главата му тежеше на съзнанието като бреме. Да имаш в ръцете си такъв голям имот и да не вършиш нищо, значи да ти липсва инициативност; най-после реши да постъпи така, както му бе намекнала самата мисис Лъксмор — да окачи на прозореца на гостната малко обявление за даване под наем на мебелирани стаи. В шест и половина една прекрасна юлска утрин залепи обявлението и излезе на площада да види ефекта. На око надписът му се видя обещаващ и непретенциозен, после се върна на балкона на гостната да обмисли внимателно с редовната лула в уста трудния проблем какъв наем да иска.

Тогава увлечението по живописта поотслабна. Всъщност от тоя момент нататък реши да прекарва по-голямата част от деня на балкона към улицата като въдичар, който следи внимателно своята плавка, и за да понася по-добре скуката, често да се утешава с глинената си лула. В няколко случая като че ли обявлението прикова вниманието на случайни минувачи, друг път дами и господа се приближаваха с кола до самия праг, но изглежда във външността на къщата имаше нещо отблъскващо, защото щом хвърлеха поглед нагоре, всички побързваха да продължат пеш или да заповядат на кочияша да кара нататък. Така Съмърсет има неудоволствието да срещне очите на много търсачи на жилища и макар че бързаше да извади лулата и да придаде подканящ израз на лицето си, никой не благоволи дори да попита. „Да не би — мислеше си той — да има нещо отблъскващо в самия мен?“ Ала като се огледа критично в едно от стенните огледала в гостната, отхвърли тези опасения.

Но все пак като че ли не всичко беше в ред. Подробните му и точни сметки върху форзаца на книги или на гърба на театрални програми се оказваха празно губене на време. С тяхна помощ той бе изчислявал различно седмичните приходи от къщата — от скромни суми като двайсет и пет шилинга до по-внушителната цифра сто лири стерлинги, но въпреки всички принципи на аритметиката той не печелеше буквално нищо.

Това несъответствие го огорчи дълбоко и занимаваше мисълта му през цялото време, прекарвано в безделие на балкона; най-после му се стори, че е разбрал грешката в подхода си. „Сега — мислеше си той — е времето на широката реклама, времето на човека-реклама, на «Грифитс», на прочутия сапун «Пиърс» и на плодовата сол «Ино», която само с рекламен шум и гласност и с помощта на най-отвратителните картини, които си спомням да съм виждал, е изместила залъгалката на моето детство — антипиоретичната сол «Лемплоу». «Лемплоу» беше изискана, «Ино» — вездесъща, «Лемплоу» — банална, «Ино» — оригинална и ужасно вулгарна; а аз тук, човек, който претендира да познава живота, се задоволявам с половин лист хартия за писма, няколко хладни думи, които не действуват пряко на въображението, и украшение (ако може да се нарече украшение) от пет червени лепенки! Следователно, ще се проваля ли с «Лемплоу», или ще преуспея с «Ино»? Ще възприема ли оная скромност, която несъмнено подобава на дук, или ще се поуча от суровата действителност, проявявайки се преди всичко като търговец и поет?“

В резултат от тези размишления се снабди с няколко листа рисувателна хартия най-голям формат и като извади боите си, започна да майстори фирма, която да привлича окото и същевременно, според собствените му думи, да действува пряко на въображението на минувача. Нещо, което да мами с цветовете си, с добър, съблазнителен подбор на думи и реалистична рисунка, изобразяваща живота, който наемателят може да очаква между стените на този палат на удоволствието — такива според него трябва да бъдат съставките на обявлението. Можеше, от една страна, да опише скромните наслади на домашния живот, вечерния огън, русокосите палавници и съскащия самовар, а от друга, можеше (и беше почти уверен, че това по допада на неговата муза) да представи прелестите на друг вид живот, малко по-широк по обхват или, смело казано, рая на мохамеданите. Толкова дълго се колеба художникът между тези два образа, че преди да стигне до решение, и двете рисунки бяха вече намислени и напълно завършени. С пословично нежното сърце на родител той се видя неспособен да пожертвува нито едната, нито другата рожба на своето изкуство и реши да ги излага през ден. „По този начин — мислеше Съмърсет — ще се обръщам безпристрастно към всички обществени съсловия.“

С ези-тура разреши единствения още висящ проблем, така че по-съблазнителното платно спечели гласа на съдбата и първо се появи на прозореца на къщата. Беше нарисувано с голямо въображение, текстът — красноречив, цветовото съчетание — привлекателно и смело и ако не беше несъвършеното изпълнение на художника, биха го обявили за образец в тази област. Ала и в този си вид, гледано от любимата му наблюдателна точка — градинската ограда, и от известно разстояние, то будеше приятни чувства в сърцето на художника.

— Създадох — възкликна той — един безценен мотив и той ще бъде тема на първата ми академична картина.

И двете творби имаха незаслужена злочеста съдба. Наистина, от време на време пред парапета на сутерена се събираше навалица, но тези хора идваха да се надсмиват, а не да обмислят сериозно предложението му, дори ония, които искаха по-подробни сведения, явно имаха за цел да го подиграят. По-пикантната от двете рисунки всъщност не прояви никаква привлекателна сила и макар да се радваше на известен скандален успех, резултатът беше равен на нула. При повторното излагане на другата творба обаче пред Съмърсет се яви действително сериозен кандидат.

Той беше възпитан на вид човек, но личеше, че скоро се е смял и още не може да овладее както трябва гласа си.

— Моля да прощавате — каза той, — но какъв е смисълът на тази необикновена обява?

— Моля вие да прощавате — отвърна Съмърсет троснато. — Смисълът й е достатъчно ясен — И тъй като от горчив опит се боеше от насмешки, понечи да затвори вратата, но джентълменът пропъхна бастуна си в пролуката.

— Моля ви, не бързайте толкова — рече той. — Ако действително давате стаи под наем, пред вратата ви стои кандидат-наемател, и ще ми бъде безкрайно приятно да разгледам помещенията и да узная наема.

С разтуптяно от радост сърце Съмърсет пусна посетителя, разведе го из различните стаи и почувствувал отново прилив на убедително красноречие, описа техните предимства. На джентълмена особено допадна изящната хармоничност на гостната.

— Тази стая — каза той — е тъкмо за мен. Какъв седмичен наем ще ми искате, ако може да попитам, за този етаж и за по-горния над него?

— Ами, да речем — отвърна Съмърсет — сто лири стерлинги.

— И дума да не става! — възкликна джентълменът.

— Е, тогава — отговори Съмърсет — петдесет. Джентълменът го изгледа някак учудено.

— Вие изглеждате странно променчив в исканията си — рече той. — Какво ще кажете, ако въз основа на вашето правило за делене предложа двайсет и пет?

— Дадено! — извика Съмърсет, но после изведнъж се засрами и добави гузно: — Знаете ли, тези пари са ми крайно нужни.

— Наистина ли? — каза непознатият, гледайки го с растящо изумление, — Значи, без допълнителните разноски?

— Аз… така да бъде — запелтечи съдържателят на къщата с мобилирани стаи.

— Включително и прислугата? — продължаваше джентълменът.

— Прислугата ли? — провикна се Съмърсет. — Да не мислите, че ще взема да ви изливам и кофите с помия?

Джентълменът го изгледа с много дружелюбно любопитство.

— Драги приятелю — каза той, — ако послушате съвета ми, ще се откажете от тази работа след което си сложи шапката и си отиде.

Това горчиво разочарование съкруши автора на рисунките и той почна със срам да се отърсва от розовите си блянове. Първо едната, а после и другата от великите му творби бе бракувана, свалена от изложението и сведена до положението на обикновена стенна картина към украсата на гостната. Замени ги точно копие на първоначалното съобщение с лепенките, към което с необикновено големи букви добави категоричния надпис:

„Без прислуга“. Междувременно беше изпаднал в състояние, близко до униние, доколкото това чувство бе съвместимо с неговия темперамент, подтиснат едновременно и от провала на начинанието му, и от комичния развой на последния разговор, и от жестокото заслепление, с което публиката се отнасяше към качествата на двете рисунки.

Мина може би една седмица, преди отново да го стресне ударът на чукалото. Някакъв джентълмен, на вид чужденец и военен, но гладко избръснат и с мека шапка, най-учтиво изрази желание да види стаите. Той обясни, че имал приятел, джентълмен с крехко здраве, който мечтаел за спокоен и усамотен живот, далеч от неприятностите и шумовете на обикновените пансиони.

— Необичайното условие във вашата обява ми направи особено впечатление — продължи той. — „Ето — рекох си, — тъкмо място за мистър Джонс“. Вие самият, сър, сигурно сте човек със свободна професия? — заключи посетителят, взирайки се с любопитство в лицето на Съмърсет.

— Художник съм — отговори младежът, без много да му мисли.

— А това — забеляза другият, поглеждайки изкосо през отворената врата на гостната, край която тъкмо минаваха, — това са част от творбите ви. Много интересни — И пак се взря още по-проницателно в лицето на младежа.

Съмърсет неволно се изчерви и забърза да заведе посетителя си на горния етаж и да му покаже стаите.

— Отлично — забеляза непознатият, надзъртайки през един от задните прозорци. — Това отзад уличка ли е, сър? Много хубаво. Хм, вижте какво, сър. Моят приятел ще наеме етажа с гостната ви, а ще спи в салона отзад, неговата болногледачка, прекрасна ирландка вдовица, която ще се грижи за всичките му нужди, ще се настани в някоя таванска стая, ще ви плаща цели десет долара седмично, а вие от своя страна обещавате ли да не приемате друг наемател? Мисля, че така е редно.

Съмърсет не можеше да намери думи да изрази благодарността и радостта си.

— Значи се разбрахме — каза другият — и за да ви спести главоболия, приятелят ми ще докара хора да извършат преустройството. Ще видите, че е много саможив човек, сър, рядко има посетители и излиза от къщи главно нощем.

— Откакто съм в тази къща — отвърна Съмърсет, — и аз рядко излизам навън, освен вечер, колкото да си купя бира. Но човек — добави той — трябва да има някакво развлечение.

След като уговориха час, джентълменът си отиде, а Съмърсет седна да пресмята в английски пари посочената сума. Резултатът от изчислението го смая и възмути, но беше вече много късно, не му оставаше нищо друго, освен да търпи, тъй че зачака пристигането на наемателя си, като се мъчеше с различни аритметични фокуси да получи по-изгоден курс на долара. На свечеряване загуби търпение и изскочи на предния балкон. Настъпи нощ, топла и тиха, лампите осветяваха краищата на градината, а средата тънеше в мрак и през високите дървета, които се изпречваха помежду, безбройните ярко осветени прозорци от другата страна на площада говореха за бели покривки и кърпи, първокачествено вино и сърдечно гостоприемство. Звездите над главата на младия човек вече се множаха, когато погледът му се спря на процесия от три файтона, които вече заобикаляха градинската ограда и се насочваха към Излишната къща. Те бяха натоварени с огромни сандъци, движеха се във военен строй един след друг и изключителната бавност на движението им навя на Съмърсет най-мрачни опасения за болестта на наемателя му.

Докато отвори вратата, файтоните бяха вече застанали до тротоара и от първите два слязоха тазсутрешният джентълмен с военната осанка и двама много едри носачи. Последните пристъпиха моментално към работа, отхвърляйки категорично помощта на Съмърсет, собственоръчно внесоха различните кошове и сандъци, собственоръчно разглобиха и пренесоха в задната гостна леглото, на което щеше да спи квартирантът, и чак когато оживлението около пристигането замря и настаняването завърши, от третата кола слезе някакъв висок и широкоплещест джентълмен, наметнат с дълга пелерина и забраден с цветно шалче, който се облягаше на рамото на една жена във вдовишко облекло.

Съмърсет го видя само бегло, когато минаваше; скоро той се затвори в гостната отзад, другите си заминаха, в стаите отново се възцари тишина и ако малко преди десет и половина не се бе явила болногледачката и не бе запитала със силен провинциален акцент има ли сносна кръчма в квартала, Съмърсет би казал, че е все още сам в Излишната къща.

Минаваше ден след ден, а младият човек още не бе видял тайнствения си наемател, нито бе чул дума от него. Вратите на етажа с гостната никога не се отваряха и макар че Съмърсет го чуваше да се движи насам-натам, високият оставаше уединен в своя апартамент. Посетители наистина идваха, ту привечер, ту в неподходящи часове на нощта или утрото, предимно мъже, едни облечени бедняшки, други — спретнато, едни вдигаха шум, други се спотайваха, ала в очите на Съмърсет всички до един бяха неприятни. У всички се долавяше някаква боязън и потайност, всички са словоохотливи, мислеше си той, и неспокойни; при по-внимателно вглеждане джентълменът с военната осанка се оказа дори съвсем не джентълмен; що се отнася до доктора, който се грижеше за болния, държането му съвсем не показваше да е завършил университет. Болногледачката също едва ли можеше да се нарече приятна съквартирантка. Откакто бе дошла, уискито в скритата бутилка на младежа започна бързо да намалява и макар да не беше никак общителна, понякога проявяваше досадна фамилиарност. Когато я запитваше за здравето на болния, тя поклащаше печално глава и заявяваше, че клетият джентълмен е в жалко състояние.

И все пак още отначало Съмърсет остана някак с впечатление, че болестта му не е телесна. Невзрачните типове, които се събираха в къщата, странните шумове, които се чуваха от гостната в късни нощни часове, небрежните грижи и нетрезвите привички на болногледачката, абсолютната липса на кореспонденция, пълното уединение на самия мистър Джонс, за чиято самоличност до тоя момент не би могъл да гарантира в съда — всичко действуваше тягостно и неприятно на душата на младежа. Преследваше го и го подтискаше предчувствие за нещо лошо, нередно и съмнително и това тревожно чувство се вкорени още по-дълбоко в душата му, когато в удобен момент има възможност да наблюдава лицето на своя наемател. Стана така. Около четири часа сутринта младият наемодател се събуди от шум в коридора. Когато скочи на крака и отвори вратата на библиотеката, видя високия със свещ в ръка, увлечен в разговор с джентълмена, който бе наел стаите. Лицата и на двамата бяха силно осветени и по физиономията на своя квартирант Съмърсет откри не белези на болест, а всички признаци на здраве, енергия и решителност. Докато още ги наблюдаваше, посетителят си тръгна, а болният, след като грижливо заключи външната врата, се завтече нагоре по стълбите без следа от умора.

Тая нощ на възглавницата у Съмърсет отново се разпали силен пристъп на детективска треска, а на другата сутрин с небрежна ръка и разсеян ум пак се залови със своето изкуство. Писано било денят да бъде богат на изненади — едва бе седнал до триножника и го връхлетя първата. Пред вратата спря кола, натоварена с багаж, мисис Лъксмор лично изкачи стремително стъпалата и заудря с чукалото. Съмърсет побърза да й отвори.

— Драги приятелю — заговори тя колкото може по-весело, — ето ме тук, сякаш паднала от луната. Много се радвам, че оставате верен на думата си, и не се съмнявам, че и вие ще бъдете доволен, когато ви освободя от задължението.

Съмърсет не намираше думи да възрази или да изкаже радостта си, а сърцатата стара дама префуча край него и се спря на прага на столовата. Гледката, която се откри пред очите й, наистина можеше да предизвика само изумление. Поставката над камината беше украсена с тенджери и празни шишета, на огнището се пържеха котлети, по пода от единия до другия край бяха разхвърляни книги, дрехи, бастуни и художнически пособия, но всички други чудесии далеч бледнееха пред ъгъла, отреден за рисуване на натюрморти. Той представляваше нещо като алпинеум, на който най-видно място, според правилата на композицията, заемаше една зелка, открояваща се на фона на меден котел, контрастиращ с черупката на варен рак.

— О, боже милостиви! — възкликна господарката на къщата, а после, обръщайки се гневно към младия човек, запита: — От какво съсловие произхождате? Имате външността на джентълмен, ала от изумителните неща, които виждам пред себе си, мога да заключа само, че сте чирак на зарзаватчия. Моля ви, съберете си зеленчуците и да не ви виждам повече.

— Мадам — смотолеви Съмърсет. — вие ми обещахте, че ще ме предупредите един месец предварително.

— Тогава още не ви познавах добре — отвърна старата дама. — Сега ви предупреждавам да напуснете веднага.

— Мадам — каза младежът, — готов съм да изпълня желанието ви и колкото се отнася до мен, мога да го сторя. Но какво да правя с квартиранта си?

— Квартирант ли? — повтори мисис Лъксмор.

— Мой квартирант, защо да отричам? — отвърна Съмърсет. — Пазарил се е да плаща на седмица.

Старата дама се тръшна на един стол.

— Вие имате квартирант… вие? — извика тя. — И как го намерихте, ако мога да зная?

— С обява — отговори младежът. — О, мадам, не стоях тук със скръстени ръце. Опитах — и очите му неволно се отместиха към рисунките, — какво ли не опитах.

Очите й проследиха неговите и за пръв път, откакто я познаваше Съмърсет, тя извади лорнет и щом прецени подробно достойнствата на творбите, звънкият й, тънък смях екна на непрекъснати изблици.

— Ох, вие сте просто възхитителен! — извика тя. — Сигурно сте ги изложили на прозореца. Макфърсън — подвикна тя на слугинята си, която през цялото това време чакаше начумерена в коридора, — аз ще обядвам с мистър Съмърсет. Вземете ключа за избата и донесете вино.

През целия обед тя беше все в такова весело настроение, даде на Съмърсет две дузини бутилки с вино, които по нейно нареждане Макфърсън донесе от избата — „като подарък, драги мой — каза тя и отново прихна да се смее до сълзи, — за вашите очарователни картини, които непременно трябва да ми оставите, преди да си отидете“ — накрая, след като го увери, че не иска да пречи на най-смахнатите чудаци в цял Лондон, събрали се в къщата й, замина (както се изрази неопределено) за континентална Европа.

Едва си отиде и Съмърсет срещна в коридора болногледачката ирландка, наглед трезва, но изпаднала в извънредно силно вълнение. От думите й стана ясно, че мистър Джонс е получил остра криза вследствие на посещението на мисис Лъксмор и че само изчерпателно обяснение може да успокои болния. Съмърсет почти рязко разказа каквото беше нужно по тоя въпрос.

— Това ли е всичко? — извика жената. — За бога, това ли е всичко?

— Добра ми женице — отвърна младежът, — не мога да разбера какво искате от мен. Дори дамата да беше жена на приятеля ми, дори да ми беше кръстница, дори да беше кралица на Португалия, какво засяга това вас или мистър Джонс?

— Света богородице! — възкликна болногледачката. — Непременно ще трябва да чуе това!

И незабавно хукна нагоре по стълбата.

Съмърсет пък се върна в столовата и с навъсено чело, под което премисляше какви ли не хипотези, опустоши остатъка в бутилката. Беше порто, а портото е вино, което единствено между равните му и превъзхождащите го може донякъде да издържи на конкуренцията на тютюна. Като посръбваше, пушеше и разсъждаваше, Съмърсет се мяташе от подозрение на подозрение, от решение на решение, и колкото повече се изпразваше бутилката, толкова по-смел и румен ставаше. Той беше скептик, без да се гордее с това, престъпления и пороци не го плашеха, гледаше и приемаше света с цинично одобрение, честа последица от младостта и доброто здраве. Същевременно чувствуваше, че живее под един и същ покрив с тайни злосторници, и вечно будният ловен инстинкт го караше да бъде нащрек. Бутилката се бе поизпразнила, лятното слънце най-после залезе и в същия миг нощта и мъките на глада го откъснаха от мислите.

Излезе и вечеря в „Крайтириън“ — вечеря в хармония не толкова с кесията си, колкото с великолепното вино, което пи с наслада. Дали поради едното или другото, но отдавна бе минало полунощ, когато се прибра. Пред входа стоеше файтон, а щом влезе в преддверието, Съмърсет се озова лице срещу лице с един от най-редовните редки посетители на мистър Джонс — мъж с мощна фигура, сурови черти и къса брадичка по американска мода. Този човек бе преметнал на рамо чер куфар, явно много тежък. Заварвайки посетител да изнася багаж в такъв късен час, младежът си спомни някои интересни истории, чувал бе за наематели, които по този начин измъквали лека-полека не само собствените си вещи, но и мебелите и приборите на къщата, в която са били подслонени, тъй че сега, едновременно във весело настроение и изпълнен с подозрения, преструвайки се на пиян, той се блъсна грубо в човека с брадичката и събори куфара от рамото му на пода. С лице, внезапно пребледняло като лист, човекът с брадичката призова жално името на своя създател и се строполи като чувал на килимчето в подножието на стълбата. Същевременно, макар и само за един-единствен миг, над перилата на първия етаж подадоха глави като зайци болният квартирант и болногледачката ирландка — лицата и на двамата бяха бледи и уплашени.

Съмърсет се вцепени, като видя това необикновено вълнение, но продължи безмълвно, докато човекът се оправяше и като се държеше за перилата и гласно благодареше на бога, отново се вдигна на крака. Какво ви е, за бога? — попита младежът задъхано, щом можа да намери думи и глас да заговори.

— Имате ли глътка бренди? — отговори другият. — Зле ми е.

Съмърсет даде на човека с брадичката да сръбне една след друга две глътки, а когато онзи се посъвзе, смутено се заоправдава, както се изрази, за ужасната си нервност — последица, каза той, от продължителна малария с периодични втрисания и като махна за сбогом с още потна и трепереща ръка, внимателно вдигна товара си и тръгна.

Съмърсет си легна, но не да спи. „Какво имаше в черния куфар? — питаше се той. — Откраднати вещи? Труп на убит? Или — при тази мисъл се изправи на леглото — адска машина?“ Закле се тържествено да разсее тези съмнения, затова на другата сутрин се разположи до прозореца на столовата, наострил очи и уши, да чака и се възползува от първата възможност.

Часовете минаваха тягостно. Вътре в къщата не се случи нищо особено, ако не се смята това, че болногледачката по-често прескачаше до ъгъла на площада и към обед речта и походката й станаха малко тромави. Скоро след шест обаче иззад ъгъла на градината се зададе много красива и елегантно облечена млада жена, която се спря на разстояние и известно време с чести въздишки съзерцава фасадата на Излишната къща. Не за пръв път бе стояла така и гледала къщата отдалеч, като нашите общи прародители пред вратите на рая, защото младият човек вече бе забелязвал живата й, стройна осанка, а очите й случайно го бяха стрелнали вече. Затова нейното идване го изпълни с приятни чувства и се приближи малко повече до прозореца да се наслаждава на тази гледка. Какво бе учудването му обаче, когато сякаш нарочно тя пристъпи напред, изкачи стъпалата и почука предпазливо на вратата! Той побърза да изпревари болногледачката-ирландка, която вероятно спеше, и има удоволствието да посрещне лично тази симпатична посетителка.

Тя запита за мистър Джонс, а после без заобикалка се заинтересува дали младият човек е стопанин на къщата (при тези думи му се стори, че долови усмивка), „защото — добави тя, — ако сте такъв, искам да видя някои от останалите стаи“.

Съмърсет й отговори, че е поел ангажимент да не приема други наематели, но тя го увери, че това не е проблем, защото става дума за приятели на мистър Джонс. „Тъй че — продължи дамата, приближавайки се внезапно до вратата на столовата, — нека започнем оттук.“ Съмърсет нямаше време да й попречи да влезе, а и може би му липсваше кураж да се опита. „Ах — възкликна тя, — колко се е променило!“

— Мадам — извика младежът, — откакто влязохте, аз имам право да кажа това.

При този наивен комплимент тя сведе клепки с престорена свенливост и като се провираше грациозно с роклята си между разните разхвърляни неща, ту с усмивка, ту с въздишка разглеждаше чудесиите на двете стаи. Взря се със светнали очи в рисунките и като поруменя силно, с малко задъхан глас даде висока оценка на качествата им. Похвали сполучливата подредба на алпинеума, а в спалнята, където Съмърсет напразно се опита да й попречи да влезе, просто не можа да сдържи възхищението си.

— Колко семпло и мъжествено! — възкликна тя. — Нито помен от женствена превзетост, толкова противна у мъж!

И веднага след това, уверявайки го, преди да успее да отговори, че много добре познава пътя и не иска да го затруднява повече, се сбогува с пленителна усмивка и заизкачва сама стълбата.

Повече от един час младата дама разговаря насаме с мистър Джонс, а когато изтече това време и вече се бе съвсем смрачило, излязоха заедно от къщата. За пръв път от пристигането на наемателя Съмърсет остана сам с вдовицата ирландка и като почака, доколкото се изискваше от приличието, пристъпи до подножието на стълбата и я извика по име. Тя дойде веднага, като сияеше от плахи усмивки и кимаше с глава, а когато младият човек учтиво й предложи да я запознае със съкровищата на своето изкуство, тя го увери, че това ще й достави огромно удоволствие, защото макар никога да не е прекрачвала прага му, често е забелязвала хубавите картини през вратата. Когато влезе в столовата и видя бутилка с две чаши, беше склонна към снизходително порицание, ала като разгледа и похвали картините, художникът лесно я убеди да сръбне поне една чашка с него.

— Наздраве — каза тя. — Удоволствие е да види човек в тази ужасна къща джентълмен като вас, толкова любезен и непринуден, при това, уверена съм, отличен художник.

Една чаша, изпита с такова приятно предисловие, неизбежно щеше да доведе до приемането на втора, на третата Съмърсет почувствува, че е излишно повече да й прави компания, а колкото до четвъртата, тя сама си я поиска.

— Защото наистина — рече вдовицата, — при всички тия часовници и химикали, без капка уиски животът би бил съвсем невъзможен. Сам видяхте, че дори Макгайр с удоволствие си поиска. И даже той, когато е отчаян от всички тези жестоки огорчения, макар и да е трезвеник като дете, е готов понякога да заплаче за една чашка. Та ще ви бъда благодарна, ако ми капнете накрая още мъничко.

Скоро след това тя започна през сълзи да описва последните минути на мъжа си и да се оплаква от оскъдното му състояние. После заяви, че чула „господаря“ да я вика, изправи се на крака, само с едно политване се заби в алпинеума с натюрмортите и като положи глава на ръка, тутакси заспа и захърка.

Съмърсет се качи веднага на първия етаж и отвори вратата на гостната, която бе ярко осветена от няколко лампи. Помещението, съединено със съседната стая посредством широка двукрила врата, беше голямо, с три високи прозореца към площада, с изящни пропорции, морскозелени тапети, нежносиня кадифена мебел и величествена камина от разноцветен мрамор. Такава помнеше Съмърсет стаята, ала тази, която виждаше сега, беше почти изцяло променена — мебелите бяха покрити с щампован кретон, стените облепени с жълтокафяви тапети и украсени със завеси, които закриваха нишите на не по-малко от седем прозореца. Струваше му се като че е влязъл, без да забележи, в съседната къща. След това погледът му се пренесе от тези по-очебийни промени върху многото интересни предмети, разхвърляни по пода. Тук имаше спусъчни механизми на разглобени пистолети, часовници и часовникови механизми в различни фази на разглобяване, някои все още усърдно тракаха, от други бяха останали само най-фините части, голяма колекция от дамаджани за киселина, буркани и шишета, дърводелски тезгях и лабораторна маса.

Задната гостна, в която Съмърсет премина, също бе претърпяла промяна. Тя бе така преустроена, че приличаше досущ на спалня в хотел — легло със зелени завеси заемаше единия ъгъл, а прозорецът беше запречен с обичайната маса и огледало. Тук вратата на един малък килер привлече вниманието на младежа и като запали восъчен кибрит, отвори я и влезе. На една маса бяха захвърлени няколко перуки и бради, по стените висеше чудновата колекция от най-различни костюми и палта, между последните особено впечатление на младия човек направи едно широко палто от най-скъпа тюленова кожа. Мигновено си спомни обявлението във вестник „Стандарт“. Високият ръст на наемателя, несъразмерната ширина на плещите му и странните подробности около неговото настаняване — всичко навеждаше на една мисъл.

Восъчният кибрит вече бе изгорял до пръстите му, затова като взе палтото в ръце, Съмърсет побърза да се върне в осветената гостна. Там със смесица от страх и възхищение се любува на изящната кройка и на първокачествената мека тъкан на дрехата. Щом видя между два прозореца тясно продълговато огледало, му хрумна друго. Облече коженото палто и като застана пред огледалото в поза на принц, пъхна ръце в широките джобове. Там пръстите му напипаха сгънат вестник. Извади го и позна шрифта и хартията на „Стандарт“; в същия миг очите му се спряха на предложението от сто лири стерлинги. Значи квартирантът, загубил вече своята тайнственост, явно е свалил палтото си още същия ден, когато е излязло обявлението.

Той стоеше така, с издайническото палто на гърба си и с разобличителния вестник в ръка, когато вратата се отвори и високият наемател със строго, но малко бледо лице влезе в стаята и отново затвори вратата подире си. Известно време двамата се гледаха в пълно мълчание, после мистър Джонс пристъпи към масата, седна и все тъй без нито за миг да го изпуска от очи, заговори на младежа.

— Имате право — каза той. — Наградата е предложена за мен. А какво ще правите сега?

Съмърсет съвсем не беше подготвен да отговори на такъв въпрос. Заварен изневиделица на местопрестъплението, предрешен в палтото на човека и заобиколен от цял арсенал сатанински експлозиви, стопанинът на пансиона беше онемял.

— Да — продължи другият, — аз и той сме едно и също лице. Аз съм човекът, когото с безсилна омраза и страх са готови да гонят от бърлога на бърлога, от скривалище на скривалище. Да, мой хазаине, ако сте беден, имате възможност да сложите основите на вашето състояние, ако сте неизвестен — с един замах да се прославите. Напихте една невинна вдовица и ви заварвам тук, в апартамента си, за чието ползуване ви плащам в брой, в момента, когато претършувате гардероба ми, а вашата ръка — как не ви е срам, сър — вашата ръка е в моя джоб! Сега можете да завършите целия низ от подлости с това, което ще бъде най-простото, най-безопасното и най-доходното! — Говорещият се спря, сякаш да подчертае своите думи, а после, променяйки рязко тона и държането си, продължи: — И все пак, сър, като гледам лицето ви, струва ми се, че не се лъжа, струва ми се, че въпреки всичко имам честта и удоволствието да говоря с джентълмен. Свалете палтото ми, сър — то само ви пречи. Отърсете се от това смущение; това, което, слава богу, само мислим, не бива да тежи на съвестта ни, всички сме били гузни за едно или друго и ако ви е хрумнало да продадете моята плът и кръв, да спечелите от страданията ми на подсъдимата скамейка и от потта на предсмъртната ми агония — това е хрумване, уважаеми сър, което не сте способен да изпълните, както и аз не мога да се съмнявам в почтеността ви — При тези думи говорещият с много добродушно, усмихнато лице, като всеопрощаващ баща, подаде на Съмърсет ръката си.

Не беше в характера на младежа да отхвърля прошка или да не приема великодушие. Моментално, почти без да мисли, той пое протегнатата десница.

— А сега — продължи квартирантът, — сега, когато държа вашата честна ръка, аз се отърсвам от опасенията си, отхвърлям подозренията, нещо повече — с усилие на волята прогонвам спомена за станалото. За мен няма значение как сте дошли тук, достатъчно ми е, че сте тук — като мой гост. Седнете и нека с вашето благосклонно позволение с помощта на отлично уиски да станем още по-добри познати.

Като рече това, той извади чаши и бутилка и двамата вдигнаха мълчаливо наздравица.

— Признайте — забеляза усмихнатият домакин, — че видът на стаята ви изненада.

— Вярно — каза Съмърсет, — и не мога да разбера какво целите с тези промени.

— Благодарение на тях — отвърна съзаклятникът — продължавам да живея. Представете си например, че съм изправен като подсъдим пред някое от вашите несправедливи съдилища, представете си различните свидетели, които се явяват, и странното несъответствие между техните показания! Един ще твърди, че ме е споходил в тази гостна в първоначалния й вид, втори я е видял такава, каквато е тази вечер, а утре или вдругиден всичко може да се е променило. Ако обичате романтиката (а такива са художниците), ще разберете, че малцина могат да се похвалят с такъв романтичен живот, както невзрачният индивид, който ви говори в момента. Невзрачен, но прочут. Моята слава е безлична, адска. С долни средства работя за светлата си цел. Виждам как свободата и спокойствието в една бедна страна безочливо се погазват, бъдещето се усмихва на тази страна, а в същото време аз живея като преследван звяр, работя за чудовищни цели и прилагам изкуството на ада.

С чаша в ръка Съмърсет наблюдаваше странния фанатик пред себе си и с неописуемо изумление слушаше пламенната му реч. Взираше се в лицето му с любопитство и проницателност и като виждаше, че е културен човек, още повече се учудваше.

— Сър — подзе той, — защото не зная дали все още да ви наричам мистър Джонс…

— Джонс, Брайтман, Хигинботъм, Пъмпърникъл, Дейвиот, Хендърланд — с всички или с всяко от тези имена можете да се обръщате към мен — отвърна заговорникът, — защото в едно или друго време съм носил някои от тях. Ала това, което най-много ценя, това, от което най-много се боят, което най-много ненавиждат и пред което най-много се прекланят, е име, каквото не може да се намери във вашите справочници, такова име не се признава в пощите или банките, всъщност, подобно на прочутия клан Макгрегър, (Става дума за клана (рода) на шотландския разбойник Роб Рой (1671–1734), герой на едноименния роман на Уолтър Скот. Той действувал с помощта на своя клан и истинското му име било Робърт Макгрегър. — Б. пр.) мога с право да ви кажа, че денем съм безименен. Обаче — продължи той, като се изправи — нощем и за фанатичните ми последователи аз съм страшният Зиро. (Англ. — нула. — Б. пр.)

Съмърсет не бе чувал това име, но учтиво изрази своето учудване и възхищение.

— Значи — вметна той, — под този псевдоним упражнявате професията атентатор?

Заговорникът отново седна на мястото си и пак напълни чашите.

— Да — отговори той. — В тази мрачна епоха една звезда — звездата на динамита — изгря за подтиснатите и между тези, които си служат с него при толкова много опасности, такива невероятни трудности и огорчения, малцина могат да се похвалят с такова усърдие и малцина — той се спря и по лицето му премина сянка на смущение, — малцина са имали такива успехи, като мен.

— Доколкото разбирам — забеляза Съмърсет, — от гледна точка на далечните цели, които преследвате, професията ви не е безинтересна. Освен това си имате известно развлечение с играта на криеница. Но все пак, струва ми се — говоря като профан, — няма нищо по-просто или по-безопасно от това, да сложиш адска машина, да се оттеглиш в някоя съседна страна и да чакаш трагичните последици.

— От думите ви личи — отвърна заговорникът малко разпалено, — от думите ви личи, че не познавате нещата. Нима не съзнавате на каква опасност сме изложени с вас в момента? Мислите ли, че е без значение, че живеем в такава къща, минирана, застрашена, с една дума — буквално готова да рухне?

— Господи помилуй! — възкликна Съмърсет.

— И ме учудвате, когато говорите за спокойствие в тази епоха на научни изследвания — продължи Зиро. — Не знаете ли, че химикалите са пословично своенравни като жените, а часовниковият механизъм — капризен като самия дявол? Виждате ли на челото ми тези тревожни бръчки? Забелязвате ли сребристите нишки, с които е прошарена косата ми? Часовниковият механизъм, часовниковият механизъм е отпечатал бръчките по челото ми — химикалите са прошарили косата ми! Не, мистър Съмърсет — подзе той отново след минута пауза с все още треперещ от вълнение глас, — не мислете, че животът на атентатора е изтъкан целият от злато. Напротив, не можете да си представите с какви бдения до зачервяване на очите, с какви съкрушителни разочарования е изпълнен животът на човек като мен. Аз работя (нека си го кажем) с месеци, от ранна утрин до късна вечер, чантата ми е готова, часовникът — нагласен, смел помощник бърза с преболяло лице да сложи уреда на разрушението, чакаме Англия да падне, хиляди да загинат, да чуем вой на страх и проклятие, ала уви! — изщракване като от детско пищовче, гадна миризма и толкова загубено време и средства! Ако можехме да си възвърнем поне унищожените чанти — заключи той замислено, — вярвам, че като пипна тук-там, ще успея да поправя дефектната машина. Но при толкова много пропилени материали и почти непреодолими технически трудности, свързани с тази работа, приятелите ни във Франция са почти готови да се откажат от средствата, които сме избрали. В замяна на това предлагам да разрушим канализацията на градовете и да пометем цялото им население със смъртоносна тифусна епидемия — изкусителна научно обоснована идея, процес, безогледен наистина, но идилично прост. Признавам неговата изтънченост, но, сър, у мен има нещо като дух на поет, може би нещо като дух на трибун. И в моята малка роля ще остана верен на този по-силен, по-поразителен и (ако може да се изразя така) по-популярен метод — фугасната бомба. Да — провикна се той с непоклатима убеденост, — въпреки всичко ще продължавам и в сърцето си чувствувам, че ще успея.

— Две неща ми правят впечатление — каза Съмърсет. — Първото малко ме озадачава. Нима през целия този ваш живот, който описахте така ярко, нито веднъж не сте успели?

— Ще прощавате — рече Зиро. — Успях веднъж. В мое лице виждате автора на атентата в Ред Лайън корт.

— Но ако не ме лъже паметта — възрази Съмърсет, — тази работа се провали. Една метаческа количка и няколко броя на „Уийкли бъджет“ бяха единствените жертви.

— Пак ще прощавате — възрази Зиро с подчертана рязкост, — едно дете бе ранено.

— А това ме навежда на втория ми въпрос — каза Съмърсет. — Забелязах, че си послужихте с думата „безогледен“. А метаческата количка и детето (ако действително е било дете) са безспорно връхната, кулминационната точка на безогледните и, ще прощавате, безрезултатни репресии.

— Нима си послужих с тази дума? — учуди се Зиро. — Е, няма да я отрека. Що се отнася до полезността, тук засягате по-сериозни въпроси, но преди да се впуснем в толкова обширна тема, позволете ми да напълня още веднъж нашите чаши. При спор гърлото пресъхва — добави той с очарователна усмивка.

Тъй че двамата още веднъж вдигнаха наздравица със силен грог, след което Зиро се излегна на креслото си някак самодоволен и се залови да излага по-обстойно своите възгледи.

— Безогледно ли? — започна той. — Войната, уважаеми сър, е безогледна. Войната не щади децата, не щади количката на безобидния метач. И аз — заключи той сияещ, — и аз също. Всичко, което може да всее страх, всичко, което може да обърка или парализира дейността на една престъпна нация, метаческа количка или дете, имперски парламент или туристически параход, е добре дошло за моите планове. Нали не сте — запита атентаторът с нотка на съчувствие и интерес, — не сте, предполагам, верующ?

— Сър, аз не вярвам в нищо — отговори младежът.

— Тогава — отвърна Зиро, — можете да ме разберете. Съгласни сме, че хуманността е целта, славното завоевание на човечеството и тъй като сме се зарекли да работим за тази цел, лице срещу лице с обединената съпротива на крале, парламенти, църкви и полиция, кой съм аз, кои сме ние, уважаеми сър, та да проявяваме деликатност в средствата, с които си служим? Сигурно очаквате да нападнем кралицата, зловещия Гладстон, суровия Дарби или ловкия Гренвил, (Английски държавници. Б. пр.) но тук грешите. Нашите усилия са насочени към народните маси, на тях искаме да въздействуваме и да ги заинтересуваме. Впрочем, сър, наблюдавали ли сте слугиня англичанка?

— Мисля, че да — извика Съмърсет.

— Така и очаквах от човек с вкус, поклонник на изкуството — отвърна конспираторът учтиво. — Изключителна жена, много привлекателна фигура и напълно подходяща за нашите цели. Кокетната шапчица, спретнатата рокля, миловидната външност, приятните обноски, положението й между класите — между родители и работодатели, вероятността да има поне един любовник, чиито чувства ще използуваме — да, аз имам склонност, наречете я, ако щете, слабост, към слугинята. Това не значи, че пренебрегвам бавачката. Защото детето е много интересен обект — отдавна съм забелязал, че детето е чувствителното място на обществото — Той поклати глава с дълбокомъдрена, замислена усмивка. — А щом става дума, сър, за деца и за рисковете на нашата професия, позволете ми сега да ви разкажа за една малка злополука с фугасна бомба, която стана преди няколко седмици пред очите ми. Случи се така.

И като се излегна на креслото си, Зиро подхвана следния простичък разказ: