Оригинално заглавие
New Arabian Nights, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2003)
Източник
bezmonitor.com

Хартиената книга е на Мито Павлов.

 

Издание:

Робърт Луис Стивънсън НОВИ ХИЛЯДА И ЕДНА НОЩ

Английска, второ издание.

Издателство „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2А

Държавна печатница „Балкан“ — София

(c) Борис Миндов, преводач, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

Robert Louis Stevenson NEW ARABIAN NIGHTS

Thomas Nelson and Sons New York

 

Информация в Уикипедия:

The New Arabian Nights

More New Arabian Nights: The Dynamiter


ЧАСТ ПЪРВА

КЛУБЪТ НА САМОУБИЙЦИТЕ

РАЗКАЗ ЗА МЛАДЕЖА С КРЕМ-ПИТИТЕ

Докато живееше в Лондон, изисканият принц Флоризел Бохемски спечели симпатиите на всички със своите изтънчени обноски и всестранно великодушие. Той беше изключителен човек, дори ако се съди от малкото, което се знаеше за него; а то бе само незначителна частица от това, което действително вършеше. Макар и обикновено благ по характер и свикнал да гледа на света с философското хладнокръвие на орач, принцът на Бохемия имаше известна слабост към живот, по-рискован и ексцентричен, отколкото се полага на човек с произход като неговия. От време на време, когато изпаднеше в лошо настроение и в никой от лондонските театри не представяха пиеса, на която да може да се посмее, а годишното време беше неподходящо за лов, риболов и стрелба, където превъзхождаше всичките си съперници, той повикваше своя довереник и началник на конюшните полковник Джералдин и му заповядваше да бъде готов за вечерна разходка. Началникът беше млад офицер, сърцат и дори смел до безумие. Той посрещаше с радост това съобщение и побързваше да се приготви. От дълга практика и многостранно познаване на живота бе придобил необикновената способност да се дегизира: умееше да нагоди не само лицето и държането си, но и гласа, и едва ли не мислите си към тия на човек с каквото и да е положение, характер или националност; по този начин отклоняваше вниманието от принца и понякога издействуваше достъп на двамата до странни обществени съсловия. Тези приключения оставаха тайна за гражданските власти; благодарение на несмутимата смелост на единия и будния, находчив ум и рицарската преданост на другия, те бяха преминали много опасни изпитания, и с течение на времето взаимното им доверие растеше.

Една мартенска вечер силна суграшица ги принуди да се приютят в пивницата „Стрида“ в непосредствено съседство с Лестър скуер. Полковник Джералдин беше облечен и гримиран като обеднял представител на печата, а принцът, както винаги, бе променил външността си с помощта на фалшиви бакенбарди и чифт големи залепени вежди. Те му придаваха космат и загрубял вид, който беше най-непроницаемата маскировка за човек, изтънчен като него. Така пременени, принцът и неговият спътник спокойно си посръбваха бренди със сода.

Пивницата беше пълна с клиенти — мъже и жени, но при все че не един от тях се опита да завърже разговор с нашите търсачи на приключения, никой не представляваше интерес за по-близко запознанство. Тук се бе събрала най-долната и пошла утайка на лондонското общество, а принцът вече започваше да се прозява и цялото това приключение взе да му дотяга, когато двукрилата врата рязко се отвори и в пивницата влезе млад човек, последван от двама слуги. Всеки от слугите носеше голям поднос с крем-пити, чиято покривка веднага махнаха, и младежът обиколи всички присъствуващи, канейки всекиго с пресилена любезност да си вземе от сладкишите. Едни със смях приемаха предложението му, други отказваха твърдо и дори грубо. Във втория случай новодошлият неизменно изяждаше сам питата, съпровождайки това с повече или по-малко духовита забележка.

НаЙ-после той се приближи до принц Флоризел.

— Сър — каза младежът с дълбок поклон, подавайки същевременно питата между палеца и показалеца си, — ще направите ли удоволствие на един съвсем непознат? За качеството на този сладкиш мога да ви гарантирам, тъй като от пет часа насам съм изял двайсет и седем парчета.

— За мен — отговори принцът — е важно не толкова естеството на подаръка, колкото чувството, с което той се поднася.

— Чувството, сър — отвърна младежът, като се поклони отново, — е шега.

— Шега ли? — учуди се Флоризел. — А с кого възнамерявате да се шегувате?

— Не съм дошъл тук да излагам мислите си — отвърна събеседникът му, — а да раздам тези крем-пити. Ако добавя, че аз от все сърце се включвам като обект на тази шега, надявам се, че ще задоволя любопитството ви и ще ви омилостивя. В противен случай ще ме принудите да изям двайсет и осмата, а, откровено казано, до гуша ми е дошло от тази игра.

— Вие ме трогвате — рече принцът, — и на драго сърце бих ви избавил от това затруднение, само че при едно условие. Ако заедно с моя приятел изядем сладкишите ви — каквото желание естествено никой от нас няма, — искаме за отплата да вечеряте с нас.

Младежът като че ли се замисли.

— Остават ми още няколко дузини — произнесе той най-после, — тъй че ще се наложи да споходя още няколко пивници, докато свърша моята важна работа. Това ще ми отнеме доста време, и ако сте гладни…

Принцът го прекъсна с вежлив жест.

— Аз и приятелят ми ще ви придружим — каза той, — защото вашият много приятен начин за прекарване на вечерта вече силно ни заинтригува. А сега, след като предварителните условия са уговорени, позволете ми да подпиша мирния договор от името на двама ни.

И принцът излапа питата с възможното най-голямо изящество.

— Много е вкусна — рече той.

— Виждам, че разбирате от такива неща — отвърна младежът. Полковник Джералдин също удостои с вниманието си сладкиша, и тъй като всички в пивницата бяха вече приели или отказали да вкусят от това лакомство, младежът с крем-питите ги поведе към друго подобно заведение. Двамата слуги, изглежда свикнали със странното си задължение, незабавно го последваха, а принцът и полковникът, уловени под ръка и разменяйки си усмивки, тръгнаха най-отзад. В този строй компанията обиколи и други пивници, където се разигра същата сцена, както описаната вече — едни отказваха, други се възползуваха от любезната подвижна черпня, а всяка неприета крем-пита младежът изяждаше сам.

На излизане от третото заведение младият човек преброи припасите си. Оставаха само девет сладкиша — три на едната табла и шест на другата.

— Господа — обърна се той към двамата си нови спътници, — не искам да бавя повече вечерята ви. Сигурен съм, че сте гладни. Чувствувам се особено задължен към вас. И в този велик за мене ден, когато завършвам безумния си живот с най-очебийната си глупост, искам да бъда коректен към тия, които ми оказват морална подкрепа. Господа, няма да ви карам да чакате повече. Макар и разбит физически от предишните си разточителства, с риск на живота си слагам край на всякакви задръжки.

С тези думи той напъха в устата си една по една останалите девет пити и ги изгълта на един дъх. После се обърна към слугите и им даде две златни лири.

— Дължа ви благодарност — каза им той — за вашето изключително търпение.

И ги освободи, като се поклони всекиму. Няколко секунди стоя загледан в кесията, от която току-що бе платил на своите помощници, после със смях я захвърли насред улицата и заяви, че е готов за вечеря.

В един малък френски ресторант в Сохо, известно време ползувал се с преувеличена слава, но вече започнал да запада, в отделно сепаре на третия етаж тримата приятели вечеряха богато, изпиха три-четири бутилки шампанско и разговаряха по най-банални въпроси. Младежът беше непринуден и весел, но се смееше по-гръмко, отколкото подобава на един възпитан човек, ръцете му трепереха силно, а гласът придобиваше внезапно неочаквани интонации, явно против волята му. Когато изядоха десерта и тримата запалиха пури, принцът се обърна към младежа със следните думи:

— Надявам се, че ще ме извините за любопитството. Видяното ми се понрави доста, ала много ме учуди. Не искам да бъда нескромен, но трябва да ви кажа, че двамата с приятеля ми сме хора, на които може спокойно да се довери тайна. Ние самите имаме много тайни, които непрекъснато разкриваме на недостойни за това хора. И ако, както предполагам, вашата история е чудата, не се стеснявайте пред нас, защото сме двама от най-големите чудаци в Англия. Аз се казвам Годол, Теофилъс Годол; приятелят ми е майор Алфред Хемърсмит — поне под такова име желае да бъде известен. Ние прекарваме живота си изцяло в търсене на необичайни приключения, и няма нищо необичайно, което да не ни допадне.

— Вие ми харесвате, мистър Годол — отвърна младежът, — инстинктивно ми вдъхвате доверие и нямам нищо против вашия приятел майора, който, както подразбирам, е дегизиран благородник. Във всеки случай уверен съм, че не е военен.

Полковникът се усмихна на този комплимент за съвършенството на изкуството му, а младежът продължи още по-оживено:

— Имам много причини да не разказвам историята си. Може би именно затова и ще ви я разкажа. Във всеки случай, струва ми се, горите от такова желание да чуете един разказ за глупостта, че сърце не ми дава да ви разочаровам. Макар и да ми казахте имената си, аз няма да ви разкрия моето. Възрастта ми е без значение за това повествование. Аз съм пряк потомък на род, от който съм наследил много прилично жилище, в което още живея, и триста лири стерлинги годишна рента. Предполагам, че предците са ми предали и известна лековатост, която е главната ми наслада. Получил съм добро образование. Мога да свиря сносно на цигулка и да припечелвам малко в оркестъра на някой евтин мюзик-хол, но нещо не ми достига. Същото мога да кажа за свирнята ми на флейта и валдхорна. Вист владея колкото да губя по стотина лири годишно от тази изтънчена игра. Зная френски достатъчно, за да мога да пилея пари в Париж с почти същата лекота, както в Лондон. С една дума, аз съм човек, надарен с мъжки качества. Преживял съм какви ли не приключения, включително и дуел — ей така, за нищо. Само преди два месеца се запознах с една дама, физически и душевно досущ по моя вкус; усещах, че сърцето ми се топи, виждах, че най-после съм срещнал съдбата си и бях на път да се влюбя. Но като пресметнах какво е останало от капитала Ми, излезе, че той възлиза на по-малко от четиристотин лири стерлинги! Моля ви да ми отговорите откровено: може ли човек с чувство за собствено достойнство да се влюби, ако притежава само четиристотин лири стерлинги? Заключих, естествено, че не; освободих моята чародейка от присъствието си и като увеличих малко обичайните си разходи, останах тази сутрин с последните осемдесет лири. Разделих ги на две равни части: четиридесет запазих за една специална цел, останалите четиридесет трябваше да похарча, преди да настъпи нощта.

Прекарах много забавен ден, направих си доста други шеги освен тази с крем-питите, благодарение на която имах честта да се запозная с вас, защото, както ви казах, съм решил да сложа на моя глупав живот още по-глупав край; и когато ме видяхте да захвърлям кесията си на улицата, четиридесетте лири бяха свършили. Тъй че сега ме познавате не по-зле, отколкото самият аз се познавам — глупак, ала последователен в своята глупост, но, моля да ми повярвате — нито хленчещ лигльо, нито страхливец.

От тона, с който говореше младежът, личеше, че има пренебрежително и не особено ласкаво мнение за себе си. Това наведе слушателите му на мисълта, че любовното приключение го е жегнало много по-дълбоко в сърцето, отколкото признава, и че е намислил да сложи край на живота си. Комедията с крем-питите започваше все повече да се очертава като трагедия.

— О, нима не е странно — възкликна Джералдин, поглеждайки принц Флоризел, — че подобна незначителна случка е причина да се срещнем в такава огромна пустиня, каквато е Лондон, и то кажи-речи и тримата на един и същи хал?

— Какво? — извика младежът. — И вие ли сте разорени? Нима и тази вечеря е безумна приумица като моите крем-пити? Мигар дяволът е събрал трима себеподобни на последно пиршество?

— Дяволът, повярвайте ми, понякога постъпва много джентълменски — отвърна принц Флоризел, — а съвпадението толкова ме развълнува, че макар положението ни да не е съвсем еднакво, ще премахна това несъответствие. Нека вашата геройска постъпка с последните крем-пити ми послужи за пример.

Като рече това, принцът измъкна кесията си и извади от нея малка пачка банкноти.

— Знаете ли, бях около една седмица зад вас, но съм решил да ви догоня и да пристигнем заедно на финиша — продължи той. — Това — сложи на масата една банкнота — ще стигне да уредим сметката. Колкото до останалото…

Той хвърли банкнотите в огнището и те с едно лумване излетяха през комина.

Младежът се опита да го улови за ръката, но тъй като помежду им беше масата, намесата му дойде твърде късно.

— Нещастнико — извика той, — не биваше да изгаряте всичките си пари; трябваше да запазите четиридесет лири стерлинги.

— Четиридесет лири! — повтори принцът. — Но защо, боже мой, четиридесет лири?

— Защо да не бъдат осемдесет? — провикна се полковникът. — Доколкото ми е известно, в пачката сигурно имаше сто.

— На него му трябваха само четиридесет лири — каза младежът навъсено. — Но без тях не може да влезе. Правилникът е строг. По четиридесет лири за всеки. Проклет живот, щом човек не може даже да умре без пари!

Принцът и полковникът се спогледаха..

— Обяснете ни по-добре — каза последният. — Портфейлът ми е все още доста натъпкан, а излишно е да казвам с каква готовност бих поделил състоянието си с Годол. Ала трябва да зная за каква цел; непременно трябва да ни кажете какво имате предвид.

Младежът като че се събуди, погледна неловко първо единия, после другия и лицето му се изчерви силно.

— Да не ме лъжете? — попита той. — Наистина ли и вие сте разорени като мен?

— Наистина, що се отнася до мен — отговори полковникът.

— А колкото до мене — каза принцът, — аз ви дадох доказателство за това. Кой друг освен разорен човек ще хвърли парите си в огъня? Постъпката говори сама за себе си.

— Разорен… хм — промърмори младежът с подозрение, — или пък милионер.

— Стига, сър — прекъсна го принцът. — Вече ви казах, а не съм свикнал да поставят под съмнение думите ми.

— Разорени, а? — рече младежът. — И вие ли сте разорени като мен? И вие ли след разточителен живот сте стигнали дотам, че можете да си позволите едно единствено нещо? И вие ли — говорейки, той все повече снишаваше глас, — и вие ли ще си позволите този последен разкош? И вие ли желаете да избегнете последиците от глупостта си, като тръгнете по единствения безпогрешен и лек път? И вие ли искате да се изплъзнете от гузната си съвест през единствената отворена врата?

Изведнъж младежът спря и се опита да се засмее.

— Наздраве! — провикна се той, пресушавайки чашата си. — И лека ви нощ, мои весели разорени приятели.

Когато понечи да стане, полковник Джералдин го хвана за ръката.

— Вие не ни се доверявате — каза той, — ала грешите. На всичките ви въпроси аз отговарям с „да“. Но не съм толкова свенлив и ще говоря откровено. И ние като вас сме се преситили от живота и сме решили да умрем. Рано или късно, поотделно или заедно, сме намислили да потърсим смъртта, която е готова и само чака да я хванем за косата. А тъй като срещнахме вас и вашият случай е по-спешен, нека това стане още тази вечер — и то незабавно, пък ако желаете — и тримата заедно. Такава безпарична тройка — извика той — трябва да влезе ръка за ръка в дворците на Плутон (У древните гърци, бог на земните недра, на „подземното царство“. — Б. пр.) и да се подкрепя взаимно между сенките на мъртъвците!

Джералдин бе налучкал точно маниерите и интонацията на ролята, която играеше. Дори принцът се смути и погледна верния си приятел с известно подозрение. Колкото до младежа, лицето му отново се обля с гъста руменина, а очите му замятаха искри.

— Вие сте тъкмо хора за мен! — провикна се той с почти мрачна веселост. — Да си стиснем ръцете, след като се разбрахме! — Ръката му беше студена и потна. — Даже не знаете с какви другари ще поемете вашия път! Не знаете колко щастлив беше за вас мигът, в който се почерпихте от моите крем-пити! Аз съм само обикновен боец, но боец от цяла армия. Тайният вход на Смъртта ми е известен. Аз съм от нейните доверени хора и мога да ви вкарам във вечността без много-много церемонии и шум.

Замолиха го настойчиво да обясни какво иска да каже.

— Можете ли да ми съберете осемдесет лири стерлинги? — попита той, Джералдин уж провери съдържанието на портфейла си и отговори утвърдително.

— Щастливци! — възкликна младежът. — Четиридесет лири стерлинги е встъпителният членски внос за Клуба на самоубийците.

— Клуб на самоубийците ли? — учуди се принцът. — Що е пък това?

— Слушайте — заговори младежът. — Сега сме в епохата на удобствата и искам да ви разкажа за последното изобретение от тоя род. Всеки си има работа на различни места, затова бе изнамерена железницата. Железницата ни раздели завинаги от нашите приятели; така бе създаден телеграфът — да можем да се свързваме бързо от големи разстояния. Дори в хотелите имаме асансьори, за да не си правим труда да изкачваме някакви си стотина стъпала. Сега знаем, че животът е чисто и просто сцена, на която трябва да играем глупци, докато тази роля ни забавлява. Само още едно удобство липсваше в съвременния комфорт: приличен, лек начин да слезем от тази сцена, задната стълба към свободата, или, както казах преди малко, тайният вход на Смъртта. Това, мои съмишленици-бунтари, се осигурява от Клуба на самоубийците. Не мислете, че с вас сме сами или дори изключение в това наше твърде разумно желание. Много наши ближни, на които им е дошло до гуша да играят една и съща роля всеки ден и цял живот, се въздържат от тази стъпка само поради едно или друго съображение. Едни имат семейства, които ще бъдат потресени и дори обвинявани, ако работата получи гласност; други са малодушни и се страхуват от смъртта. Така е до известна степен и с мен. Аз не съм в състояние да опра пистолет до главата си и да натисна спусъка, защото нещо по-силно от мен ме възпира и макар че съм се отвратил от живота, нямам достатъчно физически сили да прегърна смъртта и да сложа край на всичко. За такива като мен и за всички, които желаят да напуснат земната суета без много-много шум около тяхната смърт, е създаден Клубът на самоубийците. Как е основан, каква е историята му и какви клонове има в други страни лично аз не съм осведомен; дори това, което зная за устава му, нямам право да ви разкривам. Доколкото се простират правата ми обаче, аз съм на вашите услуги. Ако наистина ви е омръзнал животът, довечера ще ви заведа на събрание и ако не тази нощ, най-много до една седмица лесно ще се отървете от живота. Сега е — той погледна часовника си — единайсет; най-късно след половин час трябва да излезем оттук, така че имате на разположение половин час да обмислите предложението ми. То е по-сериозно от крем-пита — додаде младежът с усмивка — и предполагам, по-лекосмилаемо.

— По-сериозно, разбира се — отвърна полковник Джералдин, — затова ще ми позволите да поговоря пет минути насаме с приятеля си мистър Годол, нали?

— Естествено — отвърна младежът. — Ако ми разрешите, ще се отдръпна.

— Много любезно от ваша страна — каза полковникът. Щом двамата останаха сами, принц Флоризел рече:

— Защо ни е нужен този разговор насаме, Джералдин? Виждам, че сте нервен, докато аз съм вътрешно спокоен. Искам да видя края на тази история.

— Ваше височество — заговори полковникът, като пребледня, — моля ви да имате предвид колко ценен е вашият живот не само за приятелите ви, но и за народните интереси. „Ако не тази нощ“ — каза този безумец; ами ако тази нощ някакво непоправимо нещастие сполети ваше височество, позволете ми да попитам, представяте ли си какво ще бъде отчаянието ми и каква тревога и бедствие ще донесе това на нашия велик народ?

— Решил съм да видя края на тази история — повтори принцът бавно, — тъй че имайте добрината, полковник Джералдин, да помните и удържите честната си джентълменска дума. Запомнете, при никакви обстоятелства, без моето изрично разрешение, не бива да издавате инкогнитото, под което желая да се движа тук. Такива бяха разпорежданията ми и отново ги повтарям. А сега — додаде той, — моля ви да поискате сметката.

Полковник Джералдин се поклони смирено, но когато повика младежа с крем-питите и се обърна към келнера със съответната молба, лицето му беше много бледо. Принцът се държеше невъзмутимо, дори твърде остроумно и живо разказа на младия самоубиец един фарс, гледан в Пале Роял. Отбягваше умолителния поглед на полковника и необикновено внимателно си избра нова пура. Всъщност единствен той от компанията запазваше пълно самообладание.

Уредиха сметката, принцът даде целия остатък на смаяния келнер, и тримата потеглиха с файтон. Скоро колата спря пред входа на доста тъмен двор. Тук всички слязоха.

След като Джералдин се разплати с файтонджията, младежът се обърна към принц Флоризел със следните думи:

— Още имате време, мистър Годол, да се върнете в този робски живот. И вие, майор Хемърсмит. Размислете добре, преди да направите следващата стъпка, и ако сърцето ви каже „не“, пътят ви е свободен.

— Водете ни, сър — каза принцът. — Аз не съм човек, който отстъпва от думата си.

— Вашето хладнокръвие ми придава сили — отвърна водачът им. — Не съм виждал досега човек толкова спокоен при такова положение, а имайте предвид, че не сте първият, когото придружавам до тази врата. Не един от моите приятели ме изпревари там, където, зная, скоро ще ги последвам. Но това съвсем не ви засяга. Почакайте ме тук само няколко минути; ще се върна, щом уредя формалностите около вашето приемане в клуба.

И като махна с ръка на спътниците си, младежът влезе в двора, свърна в една врата и изчезна.

— От всичките ни безумства — произнесе полковник Джералдин тихо — това е най-безразсъдното и най-опасното.

— Напълно споделям вашето мнение — отвърна принцът.

— Все още разполагаме с малко време — продължи полковникът. — Позволете ми да помоля ваше височество да се възползува от възможността и да се върне. Последиците от тази стъпка могат да бъдат толкова неочаквани и да се окажат толкова сериозни, че се чувствувам в правото си да си позволя малко повече свобода, отколкото ваше височество обикновено благоволява да ми разреши, когато сме насаме.

— Значи ли това, че полковник Джералдин се страхува? — запита негово височество, като извади пурата от устата си и изгледа спътника си изпитателно.

— Аз не се страхувам лично за себе си — отговори другият гордо, — ваше височество може да бъде сигурен в това.

— Така и предполагах — рече принцът, който никак не бе загубил доброто си настроение, — но не исках да ви напомням разликата в положението ни. Достатъчно, достатъчно — додаде той, като видя, че Джералдин се кани да се извинява, — простено ви е.

И запуши спокойно, облегнат на оградата.

— Е — запита той, когато младежът се върна, — уредихте ли приемането ни?

— Вървете след мен — бе отговорът. — Председателят ще ви приеме в кабинета си. И позволете ми да ви предупредя: отговаряйте откровено. Аз съм ви гарант, но преди да ви приемат в клуба, трябва добре да ви проучат, защото непредпазливостта на един-единствен член може да стане причина за разтурянето на цялото дружество завинаги.

Принцът и Джералдин сближиха за малко глави.

— Ще ме подкрепяте в това — каза единият.

— Ще ме подкрепяте в онова — каза другият.

И като се наеха смело да се представят за хора, познати и на двамата, за миг се разбраха и бяха готови да последват водача си до кабинета на председателя.

По пътя им нямаше непреодолими пречки. Външната врата стоеше отворена, вратата на кабинета — открехната и там, в малка, но с много висок потон стая, младежът отново ги напусна.

— Ей сега ще дойде — каза той, като кимна, преди да изчезне. През двукрилата врата от дъното на кабинета долитаха гласове, от време на време в говора се примесваше гръм на запушалка от шампанско, последван от изблик на смях. Единственият висок прозорец гледаше към реката и кея, а по разположението на светлините разбраха, че се намират недалеч от гара Черинг крос. Мобилировката беше оскъдна, калъфите — протрити до скъсване, и нямаше нищо друго освен един ръчен звънец в средата на кръгла маса и многобройни шапки и палта, накачени на куки по стената.

— Що за бърлога е туй? — каза Джералдин.

— Тъкмо това съм дошъл да проверя — отвърна принцът. — Ако в тия помещения държат живи дяволи, може да стане забавно.

Точно в тоя миг двукрилата врата се разтвори толкова, колкото да се пропъхне човешко тяло, и едновременно с още по-голямата врява влезе високоуважаемият председател на Клуба на самоубийците. Председателят беше човек над петдесетте, едър, с люлееща се походка, космати бакенбарди, плешиво теме и мътни сиви очи, които от време на време просветваха. Устата му, налапала огромна пура, постоянно се въртеше и кривеше ту на една, ту на друга страна, докато очите му следяха пронизително и студено непознатите. Беше облечен в светъл туид и раирана риза с широко отворена яка, а под мишница носеше протоколна книга.

— Добър вечер — каза той, като затвори вратата след себе си. — Доложиха ми, че желаете да разговаряте с мен.

— Желаем, сър, да влезем в Клуба на самоубийците — отговори полковникът.

Председателят повъртя пурата из устата си.

— Какво точно искате? — попита той рязко.

— Прощавайте — отвърна полковникът, — но предполагам, че вие най-добре можете да ни дадете сведения по този въпрос.

— Аз ли? — кресна председателят. — Клуб на самоубийците ли? Я гледай, я гледай, прилича на първоаприлска шега. Бих извинил джентълмени, развеселени от посръбване, но всяко нещо си има мярка.

— Наричайте клуба си както искате — каза полковникът, — ала зад тази врата имате компания, към която настояваме да се присъединим.

— Сър — тросна се председателят, — имате грешка. Тук е частна къща и трябва незабавно да я напуснете.

През целия този кратък разговор принцът бе седял спокойно на мястото си, но сега, когато полковникът го погледна, сякаш да каже: „След като ни отговориха, за бога, да се махаме оттук!“, той извади пурата от устата си и възрази:

— Дошъл съм тук — рече той — по покана на ваш приятел. Той несъмнено ви е уведомил за намерението ми да се натрапя по този начин на вашата компания. Позволете ми да ви напомня, че човек в моето положение няма особени задръжки, и не би търпял такава грубост. Обикновено аз съм много спокоен човек, но, уважаеми сър, или благоволете да ме осведомите по дребния въпрос, който ви е добре известен, или много горчиво ще се разкайвате, че сте ме допуснали изобщо в чакалнята си.

Председателят се изсмя високо.

— Така трябва да се говори — рече той. — Вие сте човек на място. Знаете пътя към сърцето ми и сега можете да правите с мен каквото искате. Моля — продължи той, обръщайки се към Джералдин, — бъдете така добър да се оттеглите за няколко минути. Някои от формалностите на клуба трябва да се изпълнят насаме, та първо искам да свърша с другаря ви.

С тези думи той отвори вратата на една малка стаичка, в която затвори полковника.

— Вярвам ви — заяви той на Флоризел, когато останаха на четири очи, — но можете ли да гарантирате за приятеля си?

— Не колкото за себе си, макар че той има по-основателни причини да дойде тук — отвърна Флоризел, — ала му вярвам достатъчно, за да го доведа спокойно при вас. Толкова се е напатил, че и най-големият жизнелюбец на негово място отдавна да се е излекувал от привързаността си към живота. А тия дни го уволнили от военна служба загдето шмекерувал на карти.

— Наистина основателна причина — съгласи се председателят, — тук имаме поне още един такъв случай, а на него му имам доверие. Може ли да запитам дали вие сте били на военна служба?

— Да — бе отговорът, — но бях толкова мързелив, че скоро напуснах.

— По каква причина ви е омръзнал животът? — продължи председателят.

— Доколкото мога да преценя, по същата — отвърна принцът, — непоправим мързел.

Председателят се сепна.

— Дявол да го вземе — изруга той, — сигурно имате някаква по-сериозна причина.

— Нямам вече пари — добави Флоризел. — Несъмнено това е също причина за огорчение. Изостря до крайност чувството ми, че съм безполезен.

Председателят повъртя няколко секунди пурата в устата си, вторачил поглед право в очите на този странен кандидат за член на клуба, ала принцът изтърпя критичния му оглед с невъзмутимо спокойствие.

— Ако нямах голям опит — проговори най-после председателят, — щях да ви изгоня. Но аз познавам света, затуй мога да кажа, че най-дребните поводи за самоубийство често са най-основателни. А когато човек много ми хареса, като вас, сър, по-скоро бих престъпил правилника, отколкото да му откажа.

После принцът и полковникът един по един бяха подложени на дълъг и най-строг разпит, принцът — на четири очи, ала Джералдин в присъствието на принца, тъй че председателят да може да следи изражението на единия, докато подлагаше другия на ожесточен кръстосан разпит. Председателят остана доволен и след като вписа някои подробности за всеки от двамата, извади текста на клетвата, която трябваше да се положи.

Едва ли имаше нещо по-раболепно от подчинението, което се изискваше, или по-строго от условията, които заклеващият се трябваше да спазва. На човек, който наруши такава страшна клетва, едва ли би му останала капка чест или някои от утешенията на религията. Флоризел потръпна, когато подписваше документа; полковникът последва примера му с много унил вид. След това председателят прие встъпителния членски внос и без повече церемонии въведе двамата приятели в пушалнята на Клуба на самоубийците.

Пушалнята на Клуба на самоубийците беше с висок потон като кабинета, откъдето се влизаше, но много по-просторна и облепена от горе до долу с тапети — имитация на дъбова ламперия. Буен огън и няколко газови горелки осветяваха насъбралите се тук хора. С принца и придружителя му броят им достигна осемнайсет. Повечето пушеха и пиеха шампанско, цареше трескава веселост, прекъсвана от зловещи паузи.

— Всички ли са тук? — запита принцът.

— Горе-долу — отговори председателят. — Впрочем — додаде той, — ако имате пари, традиция е да се черпи с шампанско. То поддържа доброто настроение и е едно от малките ми доходни пера.

— Хемърсмит — каза Флоризел, — предоставям шампанското на вас. И с тези думи се извърна и почна да обикаля пируващите. Свикнал да бъде домакин на най-висшите кръгове, той очароваше и завладяваше всеки, до когото се доближеше, в държането му имаше нещо привлекателно и едновременно властно, а необичайното му хладнокръвие го отличаваше още повече в това общество на полулуди. Минавайки от човек на човек, той се вглеждаше и вслушваше внимателно, и скоро започна да добива обща представа за хората, сред които се намираше. Както на всички други увеселителни места, и тук преобладаваха един тип хора — в разцвета на младостта, наглед много умни и здравомислещи, но в действителност без ония сили и качества, които гарантират успех. Малцина надхвърляха чувствително тридесетте, а имаше и доста непълнолетни. Те стояха облегнати на масите или тъпчеха на място, понякога пушеха прекалено бързо, друг път оставяха пурите сами да угаснат; някои говореха нормално, ала за други разговорът явно беше резултат от нервно напрежение, липсваше му духовитост и смисъл. Отварянето на всяка нова бутилка шампанско се посрещаше с явно одобрително оживление. Само двама бяха седнали — единият на стол в нишата на прозореца, клюмнал глава и пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталоните си, блед, видимо запотен, безмълвен, същинска развалина тялом и духом; другият седеше на кушетката до огнището и толкова рязко се различаваше от останалите, че просто биеше на очи. Навярно минаваше четиридесетте, но изглеждаше с цели десет години по-стар; Флоризел си помисли, че никога не е виждал човек, толкова противен по природа и така съсипан от болести и пагубни излишества. Беше само кожа и кости, частично парализиран и носеше толкова силни очила, че очите му изглеждаха през стъклата неимоверно увеличени и изкривени. Като се изключат принцът и председателят, единствен той в помещението се държеше хладнокръвно, като нормален човек.

Членовете на клуба не се отличаваха твърде със скромност. Едни се хвалеха с долните си постъпки, които ги принудили да търсят избавление в смъртта, а другите ги слушаха без укор. Всички като че мълчаливо се бяха наговорили да не се придържат към нравствени принципи и щом някой прекрачеше прага на клуба, вече се чувствуваше приютен в гроба. Вдигаха чаши в памет един на друг и на бележити самоубийци от миналото. Разменяха мисли за смъртта — едни заявяваха, че тя е чисто и просто мрак и край на всякакъв живот; други изказваха надежда, че още тая нощ ще литнат към звездите и ще се приобщят към великите мъртъвци.

— Вечна памет на барон Тренк, образец за самоубийците! — викаше един. — От малка килийка той влезе в още по-малка, за да излезе отново на свобода.

— Ако питате мен — обади се втори, — достатъчна ми е превръзката на очите и памук в ушите. Само че на тоя свят няма достатъчно дебел памук.

Трети смяташе, че в бъдещото си състояние ще разгадае тайните на живота, а четвърти уверяваше, че нямало изобщо да стъпи в клуба, ако не бил повярвал на мистър Дарвин.

— Не можех да се примиря с мисълта — заяви този оригинален самоубиец, — че произхождам от маймуна.

Изобщо принцът остана разочарован от държането и разговорите на членовете.

„Според мен — помисли си той — не заслужава да се вдига толкова шум. Щом човек е решил да се самоубие, дявол да го вземе, нека го направи като джентълмен. Такова парадиране и бръщолевене е неуместно“.

В това време полковник Джералдин беше обзет от най-мрачни предчувствия: клубът и неговият правилник все още бяха тайна за него и той оглеждаше помещението да намери човек, който да го успокои. Така очите му се спряха на паралитика със силните очила, а като видя, че е толкова спокоен, помоли председателя, който ту влизаше, ту излизаше от стаята по разни спешни работи, да го представи на джентълмена на кушетката.

Председателят му обясни, че такива формалности в клуба са излишни, но въпреки това представи мистър Хемърсмит на мистър Малтус.

Мистър Малтус огледа полковника с любопитство, после го покани да седне от дясната му страна.

— Вие сте новодошъл — подхвана той — и желаете да ви обяснят това-онова, така ли? Дошли сте точно при когото трябва. Преди две години аз за пръв път стъпих в този очарователен клуб.

Полковникът въздъхна от облекчение. Щом мистър Малтус идва тук вече от две години, едва ли има нещо опасно за принца само за една вечер. Все пак Джералдин беше озадачен и се усъмни, че тук се таи някаква измама.

— Какво! — извика той. — Две години! Аз пък мислех… но виждам, че всъщност се шегувате с мен.

— Съвсем не — отвърна кротко мистър Малтус. — Моят случай е особен. Собствено аз съвсем не съм самоубиец, а тъй да се каже, почетен член. Рядко идвам в клуба повече от веднъж на месец. На моята немощ и на любезността на председателя дължа тези малки привилегии, за които впрочем плащам по-висок членски внос. Дори имам изключителен късмет.

— Извинявам се — каза полковникът, — но ви моля да бъдете по-обстоен. Не забравяйте, че аз съм още слабо запознат с правилника на клуба.

— Обикновен член като вас, дошъл тук да търси смъртта си — отвърна паралитикът, — идва всяка вечер, докато му излезе късметът. Ако няма пари, председателят може дори да му осигури храна и квартира, без излишен разкош, разбира се, но според мен сносна и чиста; не може да бъде другояче, като се има предвид оскъдният — ако мога да се изразя така — членски внос. А и присъствието на председателя е само по себе си най-висша наслада.

— Така ли? — възкликна Джералдин. — Той не ме очарова особено.

— Ах, вие не познавате този човек! — каза мистър Малтус. — Най-забавният чудак! А какъв разказвач! Каква хапливост! Той познава отлично живота и, между нас казано, е комай най-изпеченият мошеник в християнския свят.

— И освен това, извинявайте за израза — недосегаем като вас ли? — запита полковникът.

— Да, недосегаем, само че в съвсем друг смисъл-отвърна мистър Малтус. — Мен от състрадание ме щадят, но накрая и аз ще трябва да си отида. А той е винаги извън играта. Размесва и раздава картите, после прави каквото е нужно. Този човек, скъпи ми мистър Хемърсмит, е същински гений. От три години се е отдал в Лондон на своето полезно и — струва ми се, мога да добавя — артистично призвание, и нито веднъж не е казвана лоша дума за него. И според мен е много находчив човек. Сигурно помните известния случай от преди шест месеца, когато един джентълмен се отровил случайно в аптека? Наистина това не беше от най-находчивите, от най-интересните му хрумвания, но колко просто и колко безопасно!

— Вие ме смайвате — каза полковникът. — Нима този злочест джентълмен е бил една от… — той искаше да каже „жертвите“, но съобрази навреме и се поправи: — … един от членовете на клуба?

Същевременно в главата му проблесна мисълта, че и самият мистър Малтус не говори с тон на човек, влюбен в смъртта, и побърза да добави:

— Ала ми се струва, че все още не съм наясно. Вие говорите за размесване и раздаване на карти, но с каква цел, ако мога да зная? И тъй като виждам, че не само не ви се умира, но и напротив, откровено казано, не мога да проумея какво ви кара изобщо да идвате тук.

— Правилно казвате, че не сте наясно — отговори мистър Малтус, като се пооживи. — Ах, уважаеми сър, този клуб е храм на опиянението. Ако при крехкото си здраве можех да понасям по-често възбуда, мога да ви уверя, че щях и по-често да идвам тук. Само чувството за дълг, породено от стар навик вследствие на боледуването и строгия режим, ме възпира от излишества тук, където, трябва да ви призная, намирам развлечение. Опитвал съм всичко, сър — продължи той, слагайки длан върху ръката на Джералдин, — всичко без изключение и мога да ви дам честна дума, че е силно и незаслужено преувеличено. Хората си играят с любовта. А аз отричам, че любовта е силно чувство. Страхът е силно чувство; играй си със страха, ако искаш да изпиташ най-дълбоко удоволствие от живота. Завиждайте ми… завиждайте ми, сър — додаде той с тържествуваща усмивка, — аз съм страхливец!

Джералдин понечи да се отдръпне с отвращение от този жалък нещастник, ала с усилие се овладя и продължи разпита си.

— Но по какъв начин, сър — запита той, — това удоволствие се удължава така изкусно? И къде е тук елементът случайност?

— Трябва да ви кажа как се избира жертвата за всяка вечер — отвърна мистър Малтус, — и не само жертвата, но и човекът, определен да бъде оръдие на клуба и върховен жрец на смъртта в случая.

— О, господи! — възкликна полковникът. — Значи се избиват взаимно? Малтус кимна и добави:

— Така се освобождават от грижата да се самоубиват.

— Милостиви боже! — възкликна полковникът. — Значи и вие, и аз… и приятелят ми… всеки от нас може да стане тази вечер убиец на ближния си и на безсмъртната му душа? Възможни ли са такива неща между хора, родени от жена? О, срам и позор!

Той понечи да скочи ужасен, но в тоя момент улови погледа на принца. Флоризел го гледаше от другия край на стаята навъсено и гневно. И за миг Джералдин възвърна самообладанието си.

— Е, пък, в края на краищата — вметна той, — защо не? А щом казвате, че тази игра е интересна, Ogue la galere (Каквото ще да става (фр.) — Б. пр.) — смятайте ме за член на клуба!

Смайването и ужасът на полковника правеха голямо удоволствие на мистър Малтус. Той имаше една порочна слабост: наслаждаваше се, когато виждаше у другите благородни пориви, докато самият той в своята поквара чувствуваше, че стои над такива чувства.

— Е, сега, след като превъзмогнахте първоначалното си учудване — каза той, — можете сам да оцените предимствата, които доставя нашето дружество. Както виждате, в него е съчетано вълнението на хазарта, дуела и римския амфитеатър. Добре са правели езичниците, искрено се възхищавам на изтънченото им въображение, но писано било християнска страна да стигне до такава крайност, такава квинтесенция, такава пълна острота на преживяванията. Ще разберете колко блудкави са всякакви развлечения за човек, вкусил от нашите наслади. Играта, с която се развличаме — продължи той, — е изключително проста. Взема се колода карти… но предполагам, че след малко ще видите как става тази работа. Моля позволете ми да се опра на ръката ви. За нещастие аз съм парализиран. И наистина, точно когато мистър Малтус започна да описва играта, се отвори друга двукрила врата и всички членове на клуба взеха да минават малко забързано в съседната стая. Тя беше във всяко отношение подобна на тази, от която влизаха, но малко по-другояче мебелирана. В средата се намираше продълговата зелена маса, на която председателят седеше и разбъркваше много усърдно колода карти. Дори с помощта на бастуна и подкрепата на полковника мистър Малтус вървеше толкова трудно, че когато двамата и принцът, който ги дочака, влязоха в помещението, всички вече бяха насядали, затова тримата заеха места един до друг в противоположния край на масата.

— В колодата има петдесет и две карти — прошушна мистър Малтус. — Следете асото пика, което е знакът на смъртта, и асото спатия, с което се определя изпълнителят за тази вечер. Ех, щастливи, щастливи сте вие, младите! — додаде той. — Имате добро зрение и можете да следите играта. Уви! Аз не мога да различа оттук асо от двойка.

И се погрижи да си сложи втори чифт очила.

— Да следя поне лицата — обясни той.

Полковникът осведоми набързо приятеля си за всичко, което бе научил от почетния член на клуба, и за предстоящия страшен избор. Принцът усети как сърцето му се сви, обляно от смъртен хлад, преглътна с мъка и се заоглежда като човек, попаднал в капан.

— С един смел скок — прошепна полковникът — можем да се измъкнем. Но това предложение накара принца да се ободри.

— Мълчете! — каза той. — Колкото и сериозен да е залогът, играйте като джентълмен.

Отново се озърна и по всичко личеше, че вече е възвърнал самообладанието си, макар че сърцето му тупаше силно и усещаше някакво неприятно парене в гърдите. Членовете бяха вече притихнали и съсредоточени; всички бяха бледи, ала нямаше по-блед от мистър Малтус. Очите му бяха изпъкнали, главата му се люлееше на врата, ръцете се вдигаха една след друга към устата, вкопчвайки се в треперещите, пребледнели устни. Личеше, че почетният член по много своеобразен начин се наслаждаваше на членството си в клуба.

— Внимание, господа! — извика председателят.

И бавно започна да раздава картите отдясно наляво, изчаквайки-всеки да покаже картата си. Почти всеки се поколебаваше, а понякога дори личеше, че пръстите на играча се разтреперват, преди да успее да обърне съдбоносното картонче. Колкото по наближаваше редът на принца, толкова повече растеше вълнението му, той едва не се задушаваше, но тъй като имаше малко комарджийска жилка, почти с учудване усети, че в чувствата му има известна доза наслада. Падна му се девятка спатия, тройката пика отиде у Джералдин, а дамата купа — у мистър Малтус, който неволно изхълца от облекчение. Почти веднага след тях младежът с крем-питите обърна картата си и показа асо спатия. Той се смрази от ужас, продължавайки да държи картата в ръка, защото бе дошъл тук не да убива, а да бъде убит; а принцът от благородно съчувствие към положението му кажи-речи забрави опасността, която още витаеше над него и приятеля му.

Раздаването започна наново, а картата на смъртта още не бе излязла. Играчите затаиха дъх. Принцът получи повторно спатия, Джералдин — каро, ала когато мистър Малтус обърна картата си, от устата му излезе страшен звук, като че нещо се счупи, той стана от мястото си и пак седна, сякаш нямаше и помен от парализа. Беше асо пика. Най-после почетният член, любител на остри усещания, си бе получил това, което търсеше.

И почти веднага всички заговориха отново. Играчите се поотпуснаха, започнаха да стават от масата и да преминават по двама, по трима в пушалнята. Председателят се протегна и прозина като човек, който си е свършил работата за тоя ден. Ала мистър Малтус продължаваше да седи на мястото си, обгърнал глава с ръце и подпрял лакти на масата, замаян и неподвижен — сякаш поразен от гръм.

Принцът и Джералдин побързаха да се измъкнат. От студения нощен въздух ужасът им от видяното се удвои.

— Уви! — провикна се принцът. — Да се обвържеш с клетва за такова нещо! Да позволиш да продължава безнаказано тази доходна търговия със смъртта! Ех, трябваше да се престраша и да наруша клетвата си!

— За ваше височество това е невъзможно — отвърна полковникът, — защото от вашата чест зависи честта на Бохемия. Ала аз съм се престрашил и мога спокойно да престъпя своята честна дума.

— Джералдин — каза принцът, — ако вашата чест пострада при някое от приключенията, в които сте ми неразделен спътник, не само никога няма да ви простя, но и — това, вярвам, че ще ви засегне по-дълбоко — никога няма да простя на себе си.

— Аз съм подчинен на ваше височество — отговори полковникът. — И тъй, да се махаме ли от това проклето място?

— Разбира се — съгласи се принцът. — За бога, повикайте файтон, и ще се опитам да забравя в сън спомена за тази позорна нощ.

Ала трябва да отбележим, че преди да излезе от уличката, той внимателно прочете названието й.

На другата сутрин, щом принцът се събуди, полковник Джералдин му донесе вестник, в който бе подчертал следното съобщение:

„ПЕЧАЛНА ЗЛОПОЛУКА. Към два часа тази сутрин мистър Бартоломю Малтус, живущ на площад «Чепстоу» N 16, Уестборн Гроув, прибирайки се с приятел от гости, както търсел файтон, се препънал в горния парапет на площад «Трафалгар», разбил си черепа и си счупил крака и ръката. Смъртта настъпила моментално. Тъй като мистър Малтус беше паралитик, смята се, че падането му може да се дължи на пристъп на това заболяване. Злочестият джентълмен е известен в най-почтените кръгове и всички ще жалят дълбоко за неговата кончина.“

— Ако някоя душа е отишла направо в ада — каза Джералдин мрачно, — това е душата на паралитика.

Принцът закри лицето си с длани и замълча.

— Почти се зарадвах — продължи полковникът, — като разбрах, че е умрял. Но трябва да си призная, сърцето ме боли за нашия млад приятел с крем-питите.

— Джералдин — проговори принцът, като вдигна глава, — снощи това нещастно момче беше невинно като вас и мен, а тази сутрин на душата му тежи кървав грях. Като си помисля за председателя, просто ми се повдига. Не зная как би могло да стане това, но ако има бог на небето, този мерзавец ще ми падне в ръцете… Ала какво преживяване, какъв урок беше тази игра на карти!

— Безподобен — каза полковникът — и не бива никога да се повтаря. Принцът толкова забави отговора си, че Джералдин се обезпокои.

— Нима искате пак да ходите там? — рече той. — Не сте ли изстрадали достатъчно, не сте ли видели достатъчно ужаси? Задълженията на високия ви пост не позволяват да се излагате повторно на риск.

— Донякъде сте прав — отвърна принц Флоризел, — а и на мен самия не ми се нрави твърде моята дързост. Но уви, под облеклото дори на най-великия владетел се крие най-обикновен човек. Ех, Джералдин, никога не съм чувствувал слабостта си така остро, както сега, а тя е по-силна от мен. Мога ли да престана да се интересувам за съдбата на нещастния младеж, който вечеря с нас само преди няколко часа? Мога ли да оставя председателя да продължава спокойно престъпната си дейност? Мога ли да се впусна в такова увлекателно приключение, без да отида до край? Не, Джералдин, вие искате от принца повече, отколкото му е възможно като човек. Довечера ние още веднъж ще заемем местата си около масата на Клуба на самоубийците.

Полковник Джералдин падна на колене.

— Нима ваше височество иска да отнеме живота ми? — провикна се той. — Моят живот принадлежи на вас… вземете го, но недейте, о, не искайте от мен да допусна да се изложите на такъв страшен риск.

— Полковник Джералдин — отговори принцът малко високомерно, — животът ви принадлежи изключително на вас. Аз исках от вас единствено подчинение, но щом то ми се предлага неохотно, няма повече да настоявам. Ще добавя още една думица: вашата настойчивост в това отношение ми дойде до гуша.

Началникът на конюшните отново се изправи на крака.

— Ваше височество — каза той, — бихте ли ме освободили днес след обед? Като порядъчен човек аз не мога да си позволя да стъпя повторно в тази зловеща къща, докато не уредя личните си работи. Обещавам на ваше височество, че няма да срещне повече никакво възражение от страна на най-предания си и най-признателен служител.

— Скъпи ми Джералдин — отвърна принц Флоризел, — винаги съжалявам, когато ме принуждавате да ви напомня за званието си. Разполагайте с времето си, както сметнете за добре, ала преди единайсет ви искам тук под същата маскировка.

Втората вечер клубът не беше толкова посетен, така че когато Джералдин и принцът пристигнаха, в пушалнята имаше не повече от пет-шест души. Негово височество дръпна председателя настрана и го поздрави горещо за кончината на мистър Малтус.

— Аз ценя кадърността — рече той, — а безспорно вие сте много кадърен човек. Работата ви е от твърде деликатно естество, ала виждам, че имате всички качества да я вършите успешно и дискретно.

Председателят беше явно поласкан от комплиментите на един изискан човек, какъвто виждаше в лицето на негово височество, и смирено му поблагодари.

— Горкият Малти! — добави той. — Много ще ни липсва в клуба. Повечето ми клиенти са младежи, сър, и то сантиментални младежи, които не ми подхождат за компания. Не че на Малти му липсваше сантименталност, ала тя беше такава, че ми допадаше.

— Много добре разбирам симпатиите ви към мистър Малтус — отвърна принцът. — Той ми се стори голям особняк.

Младежът с крем-питите беше в стаята, но много подтиснат и мълчалив. Напразно се мъчеха отскорошните му познати да поведат разговор с него.

— Колко дълбоко се разкайвам — провикна се той, — че ви доведох в това гнусно свърталище! Вървете си, докато ръцете ви са още чисти. Да бяхте чули как изрева старецът, когато падна, и как изпращяха костите му на тротоара! Пожелайте ми, ако имате милост към такова долно същество… пожелайте ми тази вечер да ми се падне асо пика!

По-късно дойдоха още няколко членове на клуба, но когато заеха местата си около масата, оказа се, че общият им брой е не повече от дяволската дузина. Принцът отново усети някаква радост, въпреки безпокойството, но се учуди, като забеляза, че Джералдин е много по-спокоен от предишната вечер.

„Интересно — помисли си принцът, — до каква степен едно завещание — написано или анулирано — може да повлияе на настроението на млад човек като него.“

— Внимание, господа! — обяви председателят и пак започна да раздава. Три пъти картите обиколиха масата, а нито една от белязаните още не бе се паднала никому. Когато започна четвъртото раздаване, напрежението стигна връхната си точка. Бяха останали толкова карти, колкото още веднъж да се обиколи кръгът. Принцът, който беше вторият от лявата страна на раздаващия, при раздаването отдясно наляво, какъвто беше обичаят в клуба, трябваше да получи предпоследната карта. Третият играч показа черно асо — асо спатия. Следващият получи каро, по-следващият — купа и тъй нататък, ала асо пика още не се падаше никому. Най-после Джералдин, който седеше от лявата страна на принца, обърна картата си — беше асо, но асо купа.

Когато принц Флоризел видя на масата пред себе си своята съдба, сърцето му се смрази. Макар че беше смел по природа, той усети как лицето му се облива с пот. Имаше точно петдесет на сто вероятност да бъде обречен на смърт. Той обърна картата — беше асо пика. Главата му забуча, масата се завъртя пред очите му. Чу как играчът от дясната му страна избухна в смях, в който звучеше и радост, и разочарование, видя как компанията бързо се разпръсва, но главата му беше заета с други мисли. Разбираше колко глупаво, колко престъпно беше поведението му. Престолонаследник с отлично здраве и в разцвета на силите да проиграе своето бъдеще и бъдещето на една прекрасна, доблестна страна. „Боже — извика той, — боже, прости ми!“ При тези думи душевният смут премина и след миг самообладанието му отново се възвърна.

За негово учудване Джералдин бе изчезнал. В картоиграческото помещение нямаше никой друг, освен човекът, определен за негов палач, който се съветваше с председателя, и младежът с крем-питите, промъкнал се тихомълком до принца, за да му прошепне на ухото:

— Бих дал милион, ако го имах, за вашия късмет.

Когато младежът излезе, негово височество неволно си помисли, че би продал късмета си и за много по-скромна сума.

Съвещанието, което ставаше шепнешком, междувременно завърши. Притежателят на асото спатия излезе от стаята с вид на човек, получил необходимите напътствия, а председателят се приближи до злочестия принц и му протегна ръка.

— Много ми беше приятно, че се запознах с вас, сър — каза той, — и че успях да ви направя тази дребна услуга. Поне не можете да се оплачете от протакане. Още на втората вечер — какъв късмет!

Принцът се опита да произнесе нещо в отговор, но напразно: устата му беше пресъхнала, езикът му — като скован.

— Чувствувате се малко неразположен, нали? — попита председателят с привидна загриженост. — Така става с почти всички. Ще сръбнете ли бренди?

Принцът кимна утвърдително и другият незабавно напълни една стъклена чаша.

— Горкият старец Малти! — възкликна председателят, когато принцът пресуши чашата. — Изпи почти цял пинт (Мярка за обем, равна на 0,57 л — Б. пр.) но без особена полза.

— На мен този лек повече ми помага — каза принцът, малко поободрен. — Както виждате, пак съм на себе си. И тъй, позволете ми да попитам: какво да правя по-нататък?

— Ще тръгнете по левия тротоар на Стренд по посока на Сити, докато срещнете господина, който излезе преди малко оттук. Той ще ви даде допълнителни напътствия, а вие ще трябва да бъдете тъй любезен да му се подчинявате — тази нощ той е облечен с пълномощията на клуба. А сега — додаде председателят — ви желая приятна разходка.

Флоризел поблагодари малко неловко за пожеланието и тръгна. Минавайки през пушалнята, където повечето играчи продължаваха да се черпят с шампанско, част от което лично бе поръчал и платил, се учуди сам на себе си, като усети, че скришом ги ругае. В кабинета сложи шапката си, облече палтото и взе от ъгъла чадъра си. Привичността на тези действия и мисълта, че ги върши за последен път, го накара да избухне в смях, който прозвуча неприятно в ушите му. Не му се напущаше кабинета, и той се обърна към прозореца. Като видя лампите и мрака, тутакси се опомни.

„Хайде, хайде, трябва да се държа като мъж — помисли си той, — да тръгвам!“

На ъгъла на Бокс-корт трима непознати се нахвърлиха върху принц Флоризел и безцеремонно го натикаха в една каляска, която веднага препусна. Вътре имаше още един пътник.

— Моля ваше височество да ме извини за престараването — произнесе познат глас.

Принцът се хвърли на шията на полковника, толкова се зарадва на избавлението.

— С какво мога да ви се отплатя? — провикна се той. — И как стана това?

Макар че с готовност бе тръгнал да посрещне съдбата си, той с безгранична радост се примири с приятелското насилие, което му бе върнало живота и надеждата.

— Най-добре можете да ми се отплатите — отговори полковникът, — ако в бъдеще избягвате подобни опасности. Що се отнася до втория ви въпрос, всичко стана много просто. Днес след обед уредих тази работа с един прочут детектив. Той обеща да пази тайна, за което и бе съответно възнаграден. За целта използувахме главно вашите слуги. Когато се свечери, къщата на Бокс-корт бе обградена, а тази каляска, впрегната с коне от вашите конюшни, ви чака от близо един час.

— Ами мерзавецът, който трябваше да ме убие… какво стана с него? — полюбопитствува принцът.

— Вързахме го, когато излизаше от клуба — отговори полковникът — и сега чака присъдата си в двореца, където скоро ще докараме и съучастниците му.

— Джералдин — каза принцът, — вие ме спасихте въпреки изричното ми нареждане и добре сте постъпили. Аз ви дължа не само живота си, но и един урок и ще бъда недостоен за званието си, ако не се отплатя на своя учител. Сам решете как да стане това.

Настъпи пауза, през която каляската продължаваше да се носи бързо по улиците, а двамата пътници потънаха всеки в мислите си. Полковник Джералдин прекъсна мълчанието.

— Ваше височество сигурно вече има в ръцете си значителен брой арестанти — рече той. — От тях поне един престъпник трябва да си получи заслуженото. Нашата клетва ни забранява да се обърнем към съдебните власти, но дори и да се освободим от нея, не бива да даваме гласност на тази работа. Може ли да запитам какво възнамерява да прави ваше височество?

— Това е вече решено — отговори Флоризел, — председателят трябва да падне в дуел. Остава само да му изберем противник.

— Ваше височество ми позволи да си избера награда — напомни полковникът. — Ще ми позволите ли сега да ви помоля да изберете моя брат? Това е почетно поръчение, но смея да уверя ваше височество, че този младеж ще го изпълни с чест.

— Вие ми искате неблагодарна услуга — каза принцът, — но не мога да ви откажа.

Полковникът му целуна почтително ръка и точно в тоя момент каляската мина под сводестия вход на разкошната резиденция на принца.

След един час Флоризел, облечен с параден костюм и обкичен с всички ордени на Бохемия, прие членовете на Клуба на самоубийците.

— Глупци и злодеи — заговори той, — ония от вас, които нуждата е подтикнала да тръгнат по тоя път, ще получат работа и възнаграждение от моите придворни. А ония, които се измъчват от угризение на съвестта, трябва да се отнесат до по-вишестоящ и по-великодушен от мен властелин. Изпитвам към всички ви неизразимо съжаление. Утре всеки от вас ще ми разкаже за себе си и колкото по-искрено ми отговаряте, с толкова по-голяма охота ще се постарая да ви избавя от злочестините. А що се отнася до вас — добави той, обръщайки се към председателя, — ще бъде обидно да предложа помощта си на такъв всестранно надарен човек, но мога да ви препоръчам друго развлечение. Ето — принцът сложи ръка върху рамото на младия брат на полковник Джералдин — един мой офицер, който желае да се поразходи из Европа, моля ви да бъдете тъй любезен да го придружите в тази екскурзия. Впрочем — продължи принцът вече с друг тон, — стреляте ли добре с пистолет? Защото може да се наложи да си послужите с него. Когато двама мъже тръгнат заедно на път, не е зле да бъдат готови за всичко. Позволете ми да добавя, че ако случайно по пътя загубите младия мистър Джералдин, с удоволствие ще ви предоставя на разположение друг член на моя двор, а аз, господин председателю, се славя като човек с остро зрение и дълга ръка.

С тези думи, произнесени много строго, принцът завърши словото си, На другата сутрин със свойствената си щедрост той предостави на членовете на клуба каквото им бе нужно, а председателят тръгна на път, придружен от мистър Джералдин и двама верни и опитни лакеи, съответно подготвени в двора на принца. И не само това — тайни агенти на принца заеха сградата на Бокс-корт, за да може Флоризел лично да следи кореспонденцията и посетителите в Клуба на самоубийците.

Така според моя арабски разказвач завършва историята на младежа с крем-питите, който сега е заможен домопритежател на Уигмор стрийт, около Кевиндиш скуер. Поради основателни причини не посочвам номера на къщата. Тези, които искат да проследят по-нататъшните приключения на принц Флоризел и на председателя на Клуба на самоубийците, нека прочетат Историята на лекаря и пътническия сандък.