Костас Варналис
Диктаторите (4)

СУЛА ЩАСТЛИВИЯ
138–78 г. пр.н.е.

Покварата, алчността и жестокостта на римските властници може, разбира се, да се обясни с основните белези на тази власт — безотговорността и абсолютизма й; но все пак тази власт не е възникнала изведнъж. Последица е от гражданските войни; гражданските войни — от военщината; а военщината — от римското имперство. Това имперство укрепнало, сиреч покварило неимоверно много олигархията, а олигархията, за да има подкрепата на народа, покварила самия народ.

По този начин разни военачалници (победители, консули или претори), опрени на оръжието на легионите си, се стремели да свалят демократичния строй и да съсредоточат в ръцете си абсолютната „власт на един мъж“. Но за да стане притежание само на „един мъж“ тази власт, трябвало е да изчезнат другите „мъже“. Така пламнал дълъг низ от граждански войни, които разделяли хората и ги карали да се избиват помежду си. А от това разделяне и взаимно изтребление винаги народът на Италия и на провинциите понасял щетите — и когато част от него побеждавала, и когато бивала победена. Той плащал разноските за победата или поражението — както става навсякъде и всякога.

Сред тази драма, продължила около век и половина, се появил Единият, който унищожил всички останали, Октавий, и установил пожизнената си диктатура под името империя.

На тези именно граждански войни започваме историята — защото тъкмо тя ще ни даде възможност да разберем особеностите и смисъла на имперската институция. И освен това ще ни позволи да разберем, че покварата, алчността и жестокостта на владетелите на Рим не са били нещо ново и „незаконно“, а узаконяване на стара, с много дълбоки корени поквара на римската цивилизация.

 

Започваме от Луций Корнелий Сула (138–78 г. пр.н.е.). Той е най-свирепият и коварен звяр от периода на гражданските войни. Едновременно лъв и лисица, жесток към слабите и ласкател на силните. Най-властолюбивият, най-користолюбивият, най-сластолюбивият, най-вероломният и особено най-лицемерният от всички управлявали някога Рим. Аристократ, егоист, отмъстителен, кръвожаден, недоверчив към приятелите си и непризнателен към покровителите си, човек, който е гледал само личния си интерес и пет пари не е давал за всичко останало, за „гръмките“ думи за достойнство, чест и общо благо. „И затова — казва Плутарх — той причинил повече зло на Рим, отколкото му били причинили войните дотогава.“ Изклал десетки хиляди граждани, не само тези, които му пречели, но и които не му пречели. Колел и за удоволствие, най-вече богатите, за да им вземе имуществото.

Червенокос и синеок, с остър поглед (изпълнен със злоба!), който белотата на кожата му правела още по-страшен, Сула бил покрит целият с пъпки и затова атиняните го нарекли „брашнена мутра“. Винаги намръщен, но и винаги деен, когато пиел, ставал приветлив, но и неспособен за каквато и да е сериозна работа.

Много грабел, но още повече дарявал. Неуравновесена личност — малките простъпки наказвал с обезглавяване, но големите прощавал, като гледал само собствения си интерес.

След като унищожил съперниците си и преустроил режима — направил го още по-аристократичен, — Сула почнал да прекарва времето си в гуляи, пиянства и в компанията на шутове и артисти, като вършел най-непристойни неща, без да се срамува.

До такава степен вярвал в богинята на щастието и считал себе си за неин любимец, че се нарекъл Щастливия (Felix). И наистина, щом след толкова престъпления, сторени от него, не бил наказан с нищо, ще рече, че наистина имал късмет. А щом е имал късмет, нямал е нужда нито от съвест, нито от угризения.

Но той не е единственият, нито първият и последният щастливец от този род в римската история. Сула е обикновеният тип на щастливия римлянин, на безотговорния римлянин. Той тържествено открива периода на щастливите господари на света, онзи почти петвековен период, който завършва с разпадането на империята.

Сула е предшественик на по-сетнешните короновани зверове. По негов образец са издялани тибериевци, калигуловци, нероновци, доминициановци, хелиогабаловци. По негов образец са издялани и безбройните второстепенни властници: консули, претори, трибуни, чийто живот е низ от безчестия, и които, известни и неизвестни, съставляват един тъмен свят на зли хора, направили нещастни хиляди семейства на свободни граждани или роби, заради собственото си щастие. Един такъв „второстепенен“ злодей е бил трибунът Сулпиций, съвременник на Сула и негов съперник, водач на партията на Марий, властник, който нямал равен на себе си по подлост. Той поддържал три хиляди главорези и голям брой млади конници като телохранители, готови за всякакъв вид злодеяния — и сам ги наричал „антисенат“.

Този Сулпиций, трибунът с „антисената“ си от три хиляди главорези и няколкостотин кавалеристи, с които тероризирал хората, също така е един малък Сула, но от другия лагер, който повече по име, отколкото по дела е бил „демократичен“. Защото в основата си борбата между Марий и Сула е била борба между двама „диктатори“ с различни опори. Сула се опирал на аристокрацията, а Марий — на народа.

И така Сулпиций откривал сергия сред пазара и там продавал открито обществените длъжности и разни звания. И при всяка продажба броял, също така открито, получените пари. Този Сулпиций успял да прокара гласуването на закон, който забранявал на сенаторите да имат дълг, по-голям от 3000 драхми. Но когато той самият умрял, оставил дълг от три милиона драхми! Така че и дълговете, които правел, били един вид кражба „чрез взлом“.

Всички тези неща ни ги съобщава Плутарх. И тъй, читателят започва да си представя политическата поквара, която открито царяла в онази епоха и подготвяла възникването на империята. А сулпициевци не са били един и двама. Така че Сула не би могъл да не бъде… Щастливия, щом е представлявал цвета на всички римски добродетели.

Пъпчивият синеок образ на Сула озарява със зловещия си блясък бъдещето на римската държава.

Противникът му Гай Марий бил селянин, необразован и недодялан. В една епоха, когато римската аристокрация се елинизирала, той имал пренебрежително отношение към гръцкия език, като към език на роби. Ала той е един от най-добрите военачалници в древността. „Груб и суров по нрав“, както го характеризира Плутарх, Марий бил кален човек и споделял с войниците си техния живот, трудностите и лишенията им. Копаел заедно с тях валове, ядял корав хляб и спял върху слама. Затова войниците му го обичали и предано го следвали. Заради тази му каленост и упоритостта му го нарекли „мулето Марий“.

Бил водач на демократичната партия. Но бил повече демагог, отколкото демократ. „Искал да се представя за народен човек, но бил много малко такъв.“ Преструвал се на демократ, за да крепи властолюбието си на поддръжката на народа. Преструвал се, че води суров живот, но „имал разкошно жилище с всички удобства за разгулен живот, а не за живот на суров войн, и достатъчно богатства, заграбени от много царства“.

Но бил толкова алчен, че дори когато издъхвал, „оплаквал собствената си съдба, че умирал беден и обременен с данъци“.

С други думи, и той е бил толкова двуличен, лъжлив, алчен, свиреп и жесток, колкото и Сула и всички останали от този занаят.

Сула не бил селяндур като Марий. Той бил много образован. Познавал както никой друг от онова време римската и гръцката литература. „Просветен дух, красноречив, но коварен и неизмеримо лицемерен“, казва за него Светоний. Бил е не само тип на щастливия римлянин, но и на образования римлянин. Културата му обаче не оказала голямо влияние нито върху характера му, нито върху духа му. При толкова култура Сула е бил суеверен; и макар че бил такъв елинист, никак не се посвенил да разруши и разграби огнището на гръцката култура — Атина.

Казахме вече, че Сула е бил патриций. Един от прадедите му, Руфиний, бил консул. Но той не е известен толкова с тази си „чест“, колкото с безчестието си! Защото открили, че притежава, макар че бил „беден“, повече пари, отколкото законът разрешавал. И го изгонили от Сената.

Така или иначе, родителите на Сула не били богати. Младият Сула прекарал младежките си години в големи лишения. Ала когато навлязъл в политиката, сиреч в авантюристичния стадий на всички „достойни“ млади хора от онази епоха, и станал ковчежник на Марий, който воювал с Югурта в Африка, Сула се завърнал много богат в Рим. И тогава някой го оскърбил:

— Как може да си честен, след като имаш толкова много пари — та нали баща ти не ти остави пукната пара!

Тези думи биха могли да обидят всеки друг, но не и Сула! И Плутарх ни обяснява: „Макар че животът беше загубил предишните си чисти нрави и беше потънал в сластолюбие и разкош, все пак продължаваше да се счита за позорно човек да загуби състоянието си или да не поддържа бедността на дедите си!“

 

Когато бил още млад и неизвестен, Сула дружел с артисти и смешници и гуляел заедно с тях. Когато станал господар на всичко, диктатор, развратничел пак с такива и „позорял званието си“. Един от тази негова разхайтена компания, Митровий, бил, съобразно с тогавашните нрави, негов любовник. Този Митровий бил „лисиод“, сиреч актьор, който играел женски роли. И Плутарх добавя: „Макар че бил вече навлязъл в години, Сула продължавал да го обича и никак не криел това.“

Когато се завърнал от Нумидия, Сула изцяло се отдал на политиката. И най-напред успял да бъде избран за претор с познатите методи на онова време: чрез купуването на народните гласове. Нали сега разполагал с много пари. Това не било тайна за никого. Когато веднъж заплашил един свой политически противник с думите:

— Внимавай, защото ще използувам срещу теб силата си! (искал да каже „народа“).

Другият му отвърнал:

— Ами, разбира се, че е „твоята“ сила — нали си я купил!

 

Но такива „дребни неща“ като извратените нрави, грабежа, подмамването, подкупите и политическите убийства, не правели вече впечатление. Защото не били изключения; били законът! И никой политически деец и пет пари не давал какво ще мисли за него… съседът му. Защото и съседът му, ако не бил като него, тогава бил глупак! И ако случайно се намирал някой, който да морализаторствува като Цицерон или Сенека по-късно, то и той бил омесен от същото тесто, и чисто и просто правел литература!

Трябва обаче да подчертаем и следното: не само общественият живот на римляните е бил покварен, ала и личният им; и не само аристокрацията е била покварена, ала и народът. И войската.

Политическата олигархия отдавна успяла да поквари народа, но първи Сула покварил войската.

На петдесетгодишна възраст той успял да бъде избран за консул (88 г. пр.н.е.). И понеже по това време Митридат, царят на Понт, открито обявил война на Рим, Сенатът възложил на Сула да ръководи похода срещу Митридат. Прекрасен случай, в смисъл за грабеж и плячка, но и прекрасна предпоставка за бъдещата кариера на Сула. Затова престарелият и увенчан с лаври пълководец Марий счел за лична обида тази постъпка на Сената. „Отците“ трябвало да възложат ръководството на него, опитния и прославен победител на Югурта, на кимврите и тевтонците. Той бе спасил римското отечество от позорното положение, в което го бе поставил черният цар, и от заплахата от северните нашественици.

И тогава прословутият трибун Сулпиций, този до немай-къде покварен приятел на Марий и предател на народа, подтикнал тълпата към бунт срещу Сената и Сула; и принудил „със сила и меч“ Сената да отнеме водачеството от Сула и да го предаде на Марий.

 

Ала Сула не бил от хората, които се колебаят или се примиряват със свършения факт. Измъкнал се бързо от Рим, за да не го заловят, и отишъл в Нола, в Кампания. Там се намирала войската му. И без да губи време, вдигнал легионите си и ги повел срещу Рим — срещу отечеството, дето се казва!

Народът не го искал. И когато влязъл в Рим, демократите го замеряли с камъни от прозорците и покривите. И тогава Сула извикал на войниците си:

— Какво чакате? Подпалете къщите им!

Грабнал една запалена борина и пръв пристъпил напред. Стрелците му почнали да хвърлят върху дървените къщи запалени стрели, сиреч на чийто връх били поставени насмолени кълчища, за да предизвикат пожар. По същия начин четири века преди това Ксеркс опожарил дървените стени на Акропола.

И какъвто бил болезнено чувствителен и отмъстителен, Сула не правел разлика между приятели и врагове и подпалвал всичко наред.

Тогава, за да успее да се справи с тези злодеи, Марий обявил робите за свободни. Но не сварил да ги въоръжи. И победеният Марий бил принуден да напусне Рим. Тогава Сула свикал Сената и го заставил да гласува осъждането на смърт на Марий, Сулпиций и техните привърженици. Казахме, че Марий успял да избяга. Ала Сулпиций бил предаден от някакъв роб и му отсекли главата. А пък същия този роб Сула първо освободил, а след това убил — хвърлил го от една скала! „Гневът и настървението — казва Плутарх — диктували всички негови постъпки. Обръщал внимание само на враговете си, никак не се интересувал от приятелите си и не проявявал милост към никого.“

Ето един пример на непризнателност от негова страна: когато Сулпиций се надигнал срещу Сула, Сула отишъл да търси убежище в дома на Марий. Марий го приел с почит и му помогнал да избяга в Нола. А сега, когато се завърнал победител, Сула забравил всичко и обявил парична награда за главата на Марий! А Марий по това време се намирал в Африка и не разполагал с никаква военна сила. Тогава Сула вдигнал легионите си и ги повел срещу Митридат Понтийски.

Първата му работа била да умиротвори Гърция. Защото началникът на флотата на Митридат, Архелай, завладял Цикладските острови и Евбея, а тиранът на Атина Аристион или Атинион вдигнал въстание срещу римското владичество.

Но кой е бил този Аристион или Атинион? Един авантюрист, който служел в двора на Митридат и когото Архелай изпратил в Атина с 2000 войници и с тяхна помощ Аристион се обявил за тиран, или диктатор, както бихме казали днес. „Заради този тиран — казва Плутарх — атиняните били принудени да приемат чуждото господство.“

Интересно е да видим какво е било отношението на Сула към гърците. Би било странно да мислим, че Сула би се държал по-човешки с гърците, отколкото със собствените си сънародници.

Обсадил Атина и понеже не успял да я превземе, защото войската на Аристион изгорила всичките му обсадни машини, Сула изсякъл всички „свещени гори“ на атиняните, а така също градината на Академията на Платон, за да си направи нови машини и укрепления. И понеже му трябвали пари, изпратил свои хора да ограбят най-богатите храмове в Гърция: в Епидавър, в Олимпия и в Делфи. Задигнал всички скъпоценни дарове и всички съкровища от тези общогръцки светилища.

Сула прибрал всички тези неща с оправданието, че при него щели да бъдат най-сигурно запазени и че щял да ги върне още по-многобройни. В Делфи Сула изпратил Кафис от Фокеа да прибере съкровищата и даровете, след като ги преброи и претегли добре, за да не би… да го изиграят!

Но Кафис не дръзнал да се докосне до тези свещени скъпоценности. Амфиктионите обаче го молели да ги вземе. А той се просълзявал.

Някои уверявали, че били чули китарата на Аполон да свири вътре в храма. Изплашеният Кафис седнал и написал на Сула за това чудо, за да изплаши и него. Но Сула, който бил реалист до немай-къде, му отвърнал подигравателно: „Чудя ти се как не си разбрал, че щом богът пее, това ще рече, че е доволен и следователно ни дава всичките си богатства от все сърце…“

Междувременно обсадата на Атина предизвикала голям глад сред жителите й. Тези, които имали храни, ги укрили и по този начин цената им достигнала невиждани размери. Един медимн^[1] жито в мирно време струвал 5–6 драхми. А сега цената му се покачила на 1000! Хората почнали да ядат само диви треви, а сетне обувките си и кожените мехове за дървено масло, които сварявали. А в това време диктаторът Аристион всеки ден гуляел и танцувал; но оставил свещения светилник на Атина да угасне поради липса на масло, и когато булевтите и жреците отишли да го помолят да се смили над града и да се споразумее с обсадителите, той почнал да ги замерва със стрели и ги прогонил до един.

Когато най-сетне съпротивата на Аристион била прекратена и Сула влязъл в града откъм Керамикос, той подложил жителите на клане. Те платили за греховете на поставения отвън тиранин. „Не знаем — казва Плутарх — точно колко хора е изклал, но можем да предположим техния брой по пролятата кръв. Само кръвта на тези, които са били избити на Агората, заляла цялото пространство при Керамикос, чак до Дипилос. Много атиняни се хвърляли в краката на Сула и го молели за милост.“ Също така всички сенатори, които придружавали консула, го молели да прекрати това злодеяние. Най-сетне, след като се наситил на мъст, дал заповед да не се колят останалите. И произнесъл със сатанински сарказъм:

— Подарявам живота на останалите заради… прадедите им!

След Атина превзел и Пирея и изгорил много къщи.

Но тези исторически събития ни интересуват дотолкова, доколкото ни разкриват жестокостта и грабителския характер на предшествениците на римските императори и техните безмилостни методи на управление.

От Гърция Сула преминал в Азия през Дарданелите. И за да предотврати бедата, която щяла да го сполети, Митридат приел условията за мир, предложени от Сула. Едно от условията било Митридат да заплати 2000 таланта обезщетение. Но извън тази сума Сула наложил глоба на цяла Азия в размер на 20 000 таланта! Освен това задължил жителите на Азия да дават подслон на войниците му, да ги хранят и да им плащат по 12 драхми на ден. Много голяма сума. Така Сула научил войската си да живее на чужд гръб. И тъкмо така я покварил.

Когато се завърнал в Гърция от Ефес, пак през Дарданелите, той отишъл отново в Атина и ограбил прочутата библиотека Апеликон, в която се съхранявали всички произведения на Аристотел и Теофраст. Ограбил също така и много шедьоври на изкуството, статуи, картини, колони, и натоварил се добре с книги, произведения на изкуството и пари, Сула потеглил за Италия, като преди това се отбил в Едипос, за да направи бани, понеже страдал от подагра. Веднъж, когато се разхождал край брега, няколко рибари му поднесли в дар прекрасни риби.

— Откъде сте? — запитал ги той.

— От Алея!

— Ами че има ли още живи алейци?

Защото Сула бил разрушил този град заедно с други два, Ларимна и Антидона.

Като видели учудването на Сула, рибарите се разтреперили. Помислили, че тиранинът съжалявал, задето има останали живи хора от тези градове. Но Сула им казал усмихнато:

— Вървете си с добро! Няма нищо. Подаръкът ви е хубав!

Ала положението в Италия се било променило през време на отсъствието му. Марий се върнал в Рим и турил под нож привържениците на Сула. Придружавала го постоянната му лична охрана, роби копиеносци, все избрани злодеи (каквито имали и Сулпиций, и Сула!). Те обезглавявали без всякаква друга процедура всеки гражданин, който поздравявал Марий, но комуто Марий не отговарял с поздрав. Това бил знакът.

Такъв ужас обхванал римляните, че всички бягали да се скрият, дето сварят, или да напуснат града, за да се спасят. Улиците били изпълнени с обезглавени трупове и хората, които бягали, се препъвали в тях.

Такъв страх и такива злодеяния Рим не бил виждал дотогава. Но отде да знаел какво го очаквало, когато се завърнел Сула!

И тогава станало това, което често виждаме да става и в нашата нова история. Нито приятелски, нито роднински връзки имали значение вече. Малцина били тези, които не предали на касапите на Марий приятелите и роднините си, потърсили убежище при тях. Всеки гледал да предаде другия, за да спаси себе си.

Касапите на Марий не само колели, но и обезчестявали децата и жените на жертвите си и грабели всичко, каквото им попаднело. Злото взело такива размери, че Цина и Серторий, приятели на Марий, се уговорили и нападнали нощем лагера на негодниците и ги избили до един. Междувременно обаче старият Марий умрял и водачеството на партията му поел неговият син, Марий младши.

Завръщайки се в Италия, Сула мислел само за едно — за отмъщение. И така започнала новата гражданска война (82 г. пр.н.е.). И само след няколко сражения Сула излязъл победител. Останал единствен господар на Рим, той обявявал проскрипции в продължение на цели шест месеца, сиреч в продължение на цели шест месеца публикувал списъци на „врагове“, които всеки можел да убие срещу определено възнаграждение. Тези проскрипции били един вид обявления за награда за главата на еди-кого си. А като последица от убийството му, конфискацията на имуществото му. Тази била основната цел на проскрипциите.

И тъй като на това зло краят му не се виждал, веднъж един млад човек, Гай Метел запитал Сула в Сената:

— Кога ще престане това зло? Не щем да спасим от смърт тези, които си решил да убиеш, но поне да избавим от тази мъчителна агония онези, които нямаш намерение да убиеш!

А Сула отвърнал:

— И аз не знам още!

А дотогава бил избил 5000 души! Сула обявявал проскрипции не само в Рим, но и в цяла Италия. Искал да изтреби демократите — колцина са сторили като него същата глупост и в миналото, и сега! „Не останал нито храм, нито дом, неосквернен от кръв — мъжете бивали избивани до жените си, а децата — до майките си!“ В какво били виновни жените и децата? Колкото бяха виновни жените и децата на победените народи, и победените от победените — евреите, на Хитлер!

Онзи, който укривал гражданин, чието име било включено в проскрипциите, бивал наказван със смърт — независимо от това, дали искал да спаси баща си, брат си или сина си. А онзи, който убивал такъв гражданин, получавал като награда два таланта — независимо от това, дали роб убивал господаря си, или син — баща си!

Главната цел на проскрипциите била, както казахме, конфискацията на имуществото на убитите. Убийците казвали: „Този го уби къщата му; онзи — градината му; а другия — топлите му извори.“ Целий Аврелий, човек, който не се месел в политиката и затова мислел, че Сула няма да го закачи, когато веднъж отишъл на площада и прочел и своето име на таблото за проскрипции, се провикнал:

— О, нещастие мое! Изяде ме имотът ми на хълма Албан!

Не сварил да стори и две крачки и един убиец го сграбчил и го заклал.

 

Междувременно успели да заловят Марий младши. Но той предпочел да се самоубие, вместо да се остави да го убият.

А всемогъщият Сула отишъл в Пренест да раздава правосъдие, сиреч да коли. И тъй като не желаел да си губи ценното време, като коли „обвиняемите“ един по един, събрал ги всичките на площада, около дванайсет хиляди души, и ги изклал наред, като овце!

От конфискациите на имуществата на „враговете на отечеството“ Сула събрал около триста и петдесет милиона сестерции! И когато не останал вече нито един „враг“ за колене, обявил себе си за диктатор, след като от 120 години насам това изключително звание не било давано на нито един римлянин — давало се само във време на извънредно голяма опасност, когато „спасението на отечеството било върховният закон“ — salus patriae summa lex esto!

След това устроил един изумителен триумф и говорил на народа, събран на Форума. И докато аристократите, които благодарение на него се завърнали в Рим и си възвърнали имотите и привилегиите, го наричали „спасител“, той поискал от народа за в бъдеще да го нарича „Щастливия“ и „Прекрасния“.

Сула задържал диктаторската си власт цели три години — години на терор, оргии и наслади. Женил се пет-шест пъти, имал деца, но дружел и гуляел с актьори, музиканти и шутове. И от всички тях комикът Росций, главният мимик Сорикс и лисиодът Митровий (когото, макар и вече остарял, диктаторът продължавал да обича) имали голямо влияние над Сула.

От оргиите плътта му се скапала, напълнил се с въшки и гной. Никакво лекарство, никакъв лечебен извор не му помогнал. Ден и нощ цял куп роби му пощели въшките, но те се размножавали още повече. Този малък враг го победил с числеността си. И така човекът, който причинил нещастия и скръб на милиони хора и смъртта на хиляди, бил наказан от собственото си тяло и бил изяден от най-отвратителните гадини.

Щастливия и Прекрасния предал черната си душа на въшките в 78 г. пр.н.е. И макар че знаел, че ще умре, починал, без да се разкае — пишел спомените си и ги прекъснал едва два дни преди смъртта си.

И ето какво последно злодеяние направил на смъртния си одър — съобщили му, че архонтът Граний не изплащал задълженията си към държавата, като чакал Сула да умре, за да не ги изплати въобще.

Тогава Сула го поканил в дома си, в спалнята си, за да поговорят. Около леглото му стояли няколко роби. И когато Граний влязъл, Сула им дал знак и те го удушили. Но от яростта, която изпитал при отмъщението и от резките движения гнойникът вътре в него се спукал и Сула повърнал много кръв. И на сутринта починал, след като прекарал много мъчителна нощ — единственото възмездие, което изпитал!

Щом узнали за смъртта му, демократите се разтичали, за да попречат на погребението му. Но Помпей ги възпрял. А на гроба му издълбали следния надпис, за който казват, че бил съчинен от самия Сула: „Никой не е навреждал толкова много на враговете си и не е облагодетелствувал толкова много приятелите си, колкото Сула.“

Нека отбележим още два случая, които показват по какъв начин са се заемали по онова време най-високите политически длъжности. Знаем как Помпей е отговорил на Мамертините, че мечът му е законът. Нещо подобно казал на Сената и един висш офицер, изпратен от Цезар да поиска продължение на срока на командуването му. Сенатът не давал продължение. И тогава пратеникът потупал с ръка меча си и казал:

— Това тук ще го даде!

По същия начин и Лепид, когато след смъртта на Сула поискал да заеме мястото му, вдигнал войската си и я отвел пред стените на Рим. И изпратил известие на Сената:

— Или ме направете консул, или… ще вляза вътре!…

Такава била „демокрацията“, „Res Publica“-та, „свободната държава“ в края на дните си! Плячка за всеки авантюрист побойник!

Великият Помпей имал недостоен за действителното си величие край. Преследван от Цезар, той избягал в Александрия и потърсил закрилата на Птоломей. Но царят чуждопоклонник, за да задоволи победителя Цезар и да получи възнаграждение, изпратил наемни убийци, които ударили Помпей в гръб още щом слязъл на кея. В гръб — такова било мъжеството на слугите на чужденците.