Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Οι δικτάτορες, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

История

  1. — Добавяне

ГРЪЦКАТА КУЛТУРА

Римляните като всеки земеделски народ в онези първи години на историческия си живот били хора практични и много консервативни; а това ще рече — егоисти. Равнодушни били към най-големите проблеми на живота и духа и почти напълно им липсвало творческо въображение.

Всичките били такива, но най-вече управляващото съсловие на сенаторите, които представлявали цвета на старата родова аристокрация. Тази управляваща класа наложила своя отпечатък върху „духовната“ култура на Рим. Ала по-късно, преди и след покоряването на Гърция, досегът с гръцката цивилизация пробудил римляните и изтънчил нравите им.

Консервативният тип на Катон Стария, който пламенно провъзгласил своята непоклатима привързаност към древните строги нрави на прадедите, отстъпва пред новия, модерен тип на Емилий Павел.

Емилий Павел е първото официално лице в Рим, първият представител на съсловието на сенаторите, който имал гръцко образование. Макар че пил от изворите на гръцката мъдрост и изкуство, Емилий Павел никак не загубил римщината си. Просто съумял да спои тези две култури, гръцката и римската, и да стане един съвестен поддръжник на справедливостта и съзнателен римски гражданин както в личния си, така и в обществения си живот — освен когато самото му отечество му нареждало да върши престъпления!…

Друг подобен тип на римлянин поклонник на гръцката култура бил Сципион Африкански Стария. Ако Емилий Павел събирал гръцки книги, то Сципион събирал около себе си най-големите гръцки писатели и учени на своето време — историка Полибий и философа Панетий.

Тези гърци открили нови пътища за римската литература и мисъл, променили нравите на аристокрацията и най-важното усъвършенствували римската правна наука и показали на римляните колко стрували като народ.

 

Римляните, които се хвалели, че имат най-съвършената правна система, всъщност, преди да опознаят гръцката култура, имали много елементарно, чисто практично понятие за право. Една ограничена, нефилософска представа за право. Не зачитали нравствените принципи, които трябва да представляват основата на всеки закон и на всяко управление. Стоическата философия на Панетий и на последователя му Посейдоний — и двамата били от Родос — приемала, че един всеобщ закон управлява света, един божествен закон, който произтичал от всеобщото слово. Тази философия възродила и разширила римските правни теории.

И тъй, пак ще повторим, гърците направили някак по-възвишена представата за право, която римляните имали дотогава; те издигнали и националното им съзнание, рафинирали нравите им и създали литературата им. Първият римски поет е освободеният роб грък Андроник (240–207 г. пр.н.е.). Римската литература започва с преводи на гръцки текстове и продължава с подражание на гръцки образци. Ливий Андроник превел „Одисея“ на Омир. Така че римската литература и в началото си, и в разцвета си, и в упадъка си вървяла по стъпките на гръцката литература.

И възниква въпросът: каква ли би била римската духовна култура — поезия, проза, философия, история, наука и изкуство, — ако гърците не съществували? Естествено римляните биха постигнали пак много във всички области на красотата и мъдростта, но навярно то би било силно белязано с отпечатъка на един егоистичен материализъм и на една безкрила мисъл.

Обаче благотворното влияние на гръцката култура не успяло да премахне напълно тези характерни черти на римската цивилизация и литература — егоистичния материализъм и безкрилата мисъл. Почти всички постижения в областта на духа са запазили белезите на тези два недостатъка.

Мислителите и писателите с гръцка култура от типа на Цезар и Цицерон са действително гениални и техните произведения биха правили чест на всяка литература. Тези гении съумели да запазят умереността, сериозността и трезвеността на гръцката мисъл. Подобни на тях са и по-късните Хораций и Виргилий. Ала повечето от римските книжовници неправилно изтълкували и възприели гърците и вместо да ги приемат като свои учители в областта на истината и красотата, те ги приели като свои учители в областта на греха.

Голямо зло сторило на римската мисъл и изкуство криво изтълкуваното учение на Епикур. Но римляните не биха изтълкували това учение неправилно, ако не притежавали пороците, които философията на наслаждението, според тях, оправдавала.

Римляните по традиция обичали приятния живот и чувствените удоволствия. И за да могат да живеят приятно и да се наслаждават на всичко, стремели се с всички възможни средства, законни и незаконни, към парите. И парите им осигурявали този живот, и най-вече политиката и свързаната с нея военщина, и свързаното с военщината оплячкосване на провинциите и на чуждите страни.

Нравственият упадък, който владеел в обществения и в личния живот на римляните — а когато казваме римляни, разбираме винаги най-напред управляващата класа, която повлияла върху останалите класи! — намерил в лицето на Епикур своя адвокат!

Дилетанти в областта на духовните проблеми, римляните не се стремели да схванат определено философско учение, за да го превърнат в канон на живота си, а възприемали някакво философско течение само за развлечение и спорове… Ала робували на всички лоши наклонности на „националния“ си характер. Сиреч правели ясно разграничение на нещата — едно било това, в което вярвали, и друго — това, което правели.

С други думи, зле изтълкували Епикур, философа на насладата, и си представяли, че Епикур проповядва и препоръчва чувствените удоволствия. При това самият Епикур решително осъжда това заблуждение: „Когато казваме, че целта на блажения живот е насладата, не бива да разбираме телесните наслади на блудниците, а удоволствията на трезвата мисъл.“

 

Най-големите пороци на римляните били, както казахме вече, страстта им към чувствени удоволствия и отвращението от работа. Дори тези, които успявали да достигнат до най-високите държавни длъжности, не проявявали голямо усърдие при изпълнението на служебните си задължения. Сенатът през времето на Сула имал 600 членове. Да станат членове на Сената представлявало най-висока чест за родовите аристократи и за хората с безспорни качества. От тези 600 души едва 200, и то насила, идвали на заседанията. При това не идвали за „разискванията“, а за да си направят далаверите, да се пазарят за политическите си сделки и да се попрозяват… за родината!

Това равнодушие, тази апатия към обществените интереси — интересите на народа — се превръщали в огън и плам, когато се касаело за собствените им интереси. Големите думи, жертвите, славата, завоеванията, триумфите служели за заблуждаване на народа. Нужно било да се залъгва народът с такива неща, за да следва управниците си. Но щом управникът виждал, че интересите му ги грози опасност, щом виждал, че друг се готви да му отнеме властта с всичките й облаги, тогава не се поколебавал да предаде родината си и да потопи в кръв народа.

Навред, и в обществения, и в личния, и в деловия, и в духовния си живот римляните имали за двигател и цел само собствената си личност. Навсякъде и винаги властвувал егоизъм.

 

Римляните били големи формалисти и всячески гледали да се измъкнат от отговорност. Затова именно основа на цялата им образователна система била риториката. Тази риторика навлязла и в историографията им, и във философията им, и дори в поезията им. И развалила и трите!

Риторичността, велеречивостта, надутата фраза и преувеличенията са характерни белези на упадъка. Духовната култура, изградена на празните големи думи, не е нито дълбока, нито истинска. Тя е повърхностна, много далеч от смисъла на живота.