Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (58)

LVIII

Истината за битката около Азорските острови, станала на последния ден на август 1591 г. между „Ривендж“, един от корабите на нейно величество, и армадата на испанския крал, записана от достопочтения сър Уолтър Роли, рицар

Лорд Томас Хауърд, който командуваше шест кораба на нейно величество, шест снабдителни кораба от Лондон, барка „Рали“ и два-три пинаса, всички на котва близо до Флореш, един от западните Азорски острови, получи на 31 август следобед сведения от капитан Мидлтън, че испанската армада се приближава. Едва му предадоха новината, и флотата се зададе. Много от екипажите на кораби бяха слезли на острова — едни, за да вземат баласт за корабите, други, за да се снабдят с вода, а трети се гощаваха с каквото можеха да купят или да вземат насила от местните жители. По тази причина на нашите кораби цареше безредие и те бяха затрупани с разхвърляни вещи, освен това те бяха много леки, защото нямаха баласт, но най-голямата ни слабост беше, че половината от моряците на всеки кораб бяха болни и абсолютно негодни да изпълняват службата си — „Ривендж“ имаше деветдесет души болни, а на „Бонавенчър“ имаше толкова здрави, колкото да вдигнат грота. Испанската ескадра, която се беше приближила, като се криеше зад острова, сега се показа и нашите кораби едва имаха време да вдигнат котва, и някои от тях дори бяха принудени да срежат котвените си въжета, за да вдигнат по-бързо ветрила. Сър Ричард Гренвил вдигна котва последен, за да може да събере хората си от острова, които иначе щяха да бъдат изгубени. Лорд Томас и останалите едва можаха да хванат вятъра, обаче сър Ричард Гренвил не успя и затова помощникът му и други някои започнаха да го убеждават да скъси грота, да обърне кърмата към вятъра и да разчита на бързината на кораба, тъй като севилската ескадра се приближаваше откъм наветрената му страна. Сър Ричард обаче решително отказа да избяга от неприятеля, като заяви, че по-скоро ще умре, отколкото да опозори себе си, страната си и кораба на нейно величество. Той увери екипажа си, че ще успее да мине между двете ескадри и въпреки тях ще принуди севилските кораби да му отворят път. Той изпълни тази маневра пред няколко от най-предните испански кораби, които се обърнаха по вятъра и се озоваха откъм подветрената страна на „Ривендж“. Другият курс щеше да бъде по-добър, обаче въпреки своя проницателен ум сър Ричард не оцени доводите на помощника си. Междувременно, докато „Ривендж“ се справяше с онези кораби, които бяха най-близо до него, грамадният „Сан Фелипе“ се приближи откъм наветрената му страна, като обърна ветрилата си, за да не улавят вятъра, така че корабът нито напредваше, нито се покоряваше на кормилото — толкова огромен и тежко натоварен беше той (имаше водоизместимост хиляда и петстотин тона). След това той взе „Ривендж“ на абордаж. Докато „Сан Фелипе“ стоеше неподвижен с увиснали ветрила, корабите, които бяха от подветрената страна на „Ривендж“, потеглиха срещу вятъра и също го взеха на абордаж. От тези кораби най-близо беше „Адмирал де Бискаинес“, един много здрав и мощен кораб. Споменатият „Сан Фелипе“ имаше три реда артилерия и във всеки ред по единадесет оръдия. Той даде осем изстрела с оръдията на носа си извън тези, които даде с оръдията от кърмата.

Докато „Ривендж“ бе заловен за „Сан Фелипе“, четири други испански кораба го взеха на абордаж — два от десния борд и два от левия. Битката, която започна в три часа следобед, продължи със страшно ожесточение през цялата вечер. Големият „Сан Фелипе“ получи от долния ред оръдия на „Ривендж“ един залп, който никак не му хареса, и побърза да се оттегли. Някои казват, че този испански кораб е потънал, но не можем да потвърдим това сведение, защото не сме сигурни. Испанските кораби бяха пълни с цели отреди войници, докато в нашите нямаше никаква войска извън моряците; само прислугата на командирите и няколко джентълмени доброволци бяха от сухопътната войска. След като се размениха много залпове с тежки гюллета и картеч, испанците решиха да се качат на борда на „Ривендж“ и направиха няколко опита, като се надяваха, че голямото множество войници и мускетари ще сломят съпротивата ни, но винаги биваха отблъсквани и изтласкани на собствените им кораби или в морето. В началото на сражението „Джордж Ноубъл“ от Лондон, който беше пробит от гюлле, остана откъм подветрената страна на „Ривендж“ и попита сър Ричард какво да прави, тъй като той беше от снабдителните кораби и не много силен. Сър Ричард му каза да се спасява и да остави „Ривендж“ на съдбата му. През време на битката, която трая така без прекъсване през деня и няколко часа от нощта, много от нашите хора бяха убити и ранени, един от големите галеони на армадата и „Адмирал ъф Хълкс“ потънаха и палубите на много испански кораби заприличаха на кланица. Някои пишат, че сър Ричард бил опасно ранен още в началото на битката и лежал безмълвен известно време, преди да дойде на себе си. Обаче двама души от екипажа на „Ривендж“, които се върнаха с кораб от островите, заявиха, когато ги разпитаха лордовете, че той не е бил така ранен, че да напусне горната палуба, и е останал там до единадесет часа през нощта, и тогава, както му превързвали раната, защото бил ранен с куршум от мускет, той повторно бил ударен в главата, а корабният лекар ранен смъртоносно.

Но да се върна на сражението. Както испанските кораби се опитваха да вземат „Ривендж“ на абордаж и биваха отблъсвани, други непрекъснато ги заместваха, така че английският кораб постоянно имаше два мощни галеона от двете си страни, чиито екипажи се опитваха да се прехвърлят на борда му. Но както преваляше нощта и ставаше все по-светло, броят на нашите моряци намаляваше все повече и положението ни ставаше все по-тежко. Наоколо се виждаха само неприятели с изключение на един малък кораб на име „Пилгрим“, командуван от капитан Джейкъб Хуидън, който цяла нощ обикаля наоколо, за да види изхода на битката; на сутринта испанските кораби го подгониха, както гладни хрътки подгонват заек, но той успя да избяга.

Всичкият барут на „Ривендж“ бе изразходван до последното буре, всички копия счупени, четиридесет от най-добрите моряци убити и по-голямата част от останалите ранени. В началото на сражението само сто души моряци бяха здрави, а деветдесет души лежаха болни върху баласта в трюма — малък екипаж, за да обслужва такъв кораб, и слаб отряд, за да противостои на такава мощна войска. И тези сто души издържаха всичко: залповете, абордажите, нападенията на петнадесет бойни кораба извън тези, които ги обстрелваха отдалеч. А испанските кораби бяха постоянно снабдявани с войници от всички ескадри и имаха оръжия и барут, колкото искат. За нашите бойци нямаше нито утеха, нито надежда, не идваха подкрепления нито в кораби, нито в хора, нито в оръжия. Всичките мачти на кораба бяха ударени и паднаха през борда, целият такелаж беше разкъсан, всички надстройки напълно съборени, само корпусът се държеше още, но палубата лежеше наравно с водата и по нея не бе останало нищо, зад което да се прикрият защитниците. Като се видя в това отчаяно положение и понеже не беше вече в състояние да оказва съпротива на неприятеля, след като бе изкарал петнадесетчасово сражение, през което срещу кораба му бяха изстреляни според пресмятанията около осемстотин гюллета от тежки оръдия и бяха извършени многобройни опити за абордаж; и понеже виждаше, че корабът и сам той неизбежно ще бъдат пленени от неприятеля, който сега го бе заградил с обръч от кораби, а самият „Ривендж“ не можеше вече да се движи нито в една посока, нито в друга, освен както го блъскаха вълните, сър Ричард заповяда на началника на канонирите, когото той познаваше като много решителен човек, да вдигне кораба във въздуха, та испанците да не спечелят победа и слава. През тази дълга битка те не можаха да пленят „Ривендж“, макар че имаха петнадесет часа време, над десет хиляди души и петдесет и три бойни кораба. Сър Ричард убеди моряците или поне онези, които можа да склони да го чуят, да не се доверяват на ничия милост освен на божията и понеже досега като храбри и решителни мъже са отблъснали толкова много неприятели, да не опетняват честта на своята нация, като продължат собствения си живот с няколко часа или няколко дена. Началникът на канонирите и неколцина други с готовност се съгласиха с тези думи, обаче капитанът и помощник-капитанът бяха на друго мнение и настояха пред сър Ричард да се погрижи за спасението на екипажа, като твърдяха, че испанците ще бъдат тъй склонни да сключат примирие, както англичаните са склонни да го предложат. Те изтъкнаха, че на борда има още доста хора, опитни и храбри моряци, чиито рани не са смъртоносни, и че те биха могли и в бъдеще да служат добре на страната и кралицата; а тъй като сър Ричард твърдеше, че не бива да се оставят испанците да тържествуват, като пленят един кораб на нейно величество, който те тъй дълго и славно са защищавали, те отговориха, че в трюма на кораба вече има шест фута вода, че корпусът му е пробит от гюллета на три места под водолинията и че тези пробойни са запушени слабо, така че при първото вълнение корабът непременно ще потъне, а освен това той е толкова разбит и изпочупен, че никога не може да бъде изтеглен от мястото, където се намира.

Докато още спореха и сър Ричард отказваше да слуша тези доводи, помощник-капитанът на „Ривендж“ (капитанът бе спечелил подкрепата на повечето от моряците) бе откаран с лодка на кораба на генерал дон Алфонсо Басан. Последният, който не бързаше особено да стъпи отново на борда на „Ривендж“, защото разбра от думите на помощник-капитана, че сър Ричард е в опасно разположение на духа и може да вдигне във въздуха и себе си, и всички, които са на кораба, се съгласи да обещае, че ще пощади живота на пленниците, ще изпрати моряците в Англия, а офицерите ще освободи, когато внесат откуп според имотното си състояние, като дотогава няма да бъдат нито затваряни, нито използвани като гребци на галерите.

Когато този отговор бе отнесен на борда на „Ривендж“ и всички разбраха, че им се обещава пощада, простите моряци почувствуваха, че вече не ги заплашват опасности, и повечето от тях се отдръпнаха от сър Ричард и началника на канонирите, тъй като бе много по-лесно да се придумат хората да останат живи, отколкото да се убедят, че трябва да умрат. Началникът на канонирите, като видя, че мнозинството от моряците са надделели и ще осуетят плана на сър Ричард да потопи кораба, щеше да се самоубие с една сабя, ако не бяха го възпрели със сила и затворили в каютата му. Тогава испанският генерал изпрати до „Ривендж“ много лодки и някои от нашите хора, страхувайки се от намерението на сър Ричард, се измъкнаха с тях на кораба на генерала и на други испански кораби. Така сър Ричард не успя да наложи волята си и генерал Алфонсо Басан изпрати при него свои хора да го поканят да напусне „Ривендж“, тъй като корабът бе станал отвратителен — целият оплискан с кръв и застлан с трупове и ранени хора, та приличаше на кланица. Сър Ричард отговори, че може да остави тялото си където иска, тъй като не държи много на живота. Както го сваляха от кораба, той изгуби съзнание и когато дойде на себе си, пожела екипажът да се помоли за него. Генералът се отнесе към него крайно човечно и опита всичко, което би могло да го излекува; постоянно хвалеше храбростта и достойнствата му и много го жалеше, като виждаше, че се намира в такова опасно състояние. Сър Ричард представляваше за испанците рядка гледка, защото той бе проявил необикновена храброст, като насочи кораба си срещу толкова многоброен неприятел и издържа на толкова нападения и абордажи.

В тази битка бяха убити или се удавиха близо хиляда испанци.

„Адмирал ъф Хълкс“ и „Асенсион“ от Севиля бяха и двата потопени близо до „Ривендж“; един друг кораб достигна до рейда на Сейнт Майкъл и потъна там; един четвърти нарочно заседна на брега, за да спаси хората си. Сър Ричард умря, както казах, на втория или третия ден на борда на генералския кораб и беше оплакан от испанците. Какво стана с тялото му, дали бе хвърлено в морето, или бе погребано на сушата, не зная. Утехата, която остава на неговите приятели, е, че той завърши живота си честно, като запази доброто име, спечелено от неговата нация и страна, и го предаде на потомството си, и че той умря, но не надживя честта си.