Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (9)

Два месеца изминаха от завръщането на Филип в костаневецкото лозе, а липите и акациите по долините вече бяха цъфнали. Животът покарваше по калните дерета около Костаневец, разлистваше се като мочурище и изгниваше като кална вода, в която се разпадат потъналите неща.

В Блато Мица Требарчева си преряза пъпа със замърсен сърп, цялата пламна и умря в най-големи мъки, но в Блато мислят, че за тази невинна смърт е виновна старата Миклеушка. Оная нощ, когато се връщал със свинете от гората, свирачът Мишко видял как куцият прескочил плета на старата, Миклеушка и запрашил по пътя. Свинарят Мишко не знае дали е бил подкован, но че старата цяла нощ е варила тази крампампула^[1], това било съвсем сигурно: цяла нощ през комина на Миклеушка се извивал светлозеленикав облак дим. А Мица Требарчева същата нощ затворила очи. След един ден издъхнало и детето, слава богу. Ясно е: старата Миклеушка урочасала покойната Мица, задето отказала да се омъжи за слепия й Франьо! Някой после подпалил плевнята на Миклеушка и плевнята наистина пламна, а на съседа й Болтек умря кравата. Ясно: уроки. Ветеринарят прегледа кравата на Болтек и каза: шап. До съд, значи, не може да се отиде, но много разбира ветеринарят; бабата на Болтек гасила въгленчета и в легена ясно видяла лицето на Миклеушка! Трябва да се изясни тази работа: да се види къде е истината!

В Яма три вълка нападнаха кравата на Лойзе Рибар и я разкъсаха, в света неделя, тъкмо по пладне. Пристигнали през общинската мера, такова нещо отдавна не се е случвало! За последен път в Яма са идвали вълци по бял ден, когато ерцхерцогът Франц тръгнал срещу Прайс през шестдесет и шеста. Това е някаква поличба. Из селата се носят слухове, в дрезгавина се промъкват край плетовете, прескачат калния път, шепнат под стрехите, когато вали, и така набъбват слуховете за лошите и мършави години, които идвали. Като библейски конници от тъмни облаци щели да дойдат гладните години: върху скелетни черни кранти, с остри коси и мъртвешки фенери, с грохот, с трусове и чума; значи, идат гладни години. Може би пък и война да се готви, и какви ли още не ужаси. В попския дом в Крив път лисият жребец на попа си пребил ногата, после го застреляха, а хората в Турчиново и Хасан разправят, че видели същия този лис жребец на попа как претичал през селото! Други пък го видели как пасе жив и здрав на светоянската общинска мера! В Колац един побеснял пес или вълк (да пукне дано!) изпохапал почти всички деца в училищната градина и изчезнал безследно. Явява се покойният клисар Юре, оная нощ го видели как стои на пост при батинската черквичка. Имало луна и ясно се чувало как скърцала вратата на костницата при нощния вятър. Добре ще е да прелеят гроба му! Гробове се отварят, неспокойно е, слуховете растат: онази сутрин се върнал от Русия Юре Перековия, десет години вече всички мислеха, че е мъртъв, а сега го смятат за Лазар: по седенките разказват, че бил възкръснал от мъртвите. Хората се плашат от него. Оная вечер отишъл в кръчмата при Зибенщайн и с бутилка счупил главата на Шефо Брезовечки, за да му докаже, че не е мъртъв. А куцият Матия от Блато преди няколко нощи видял на бистришкия мост някаква черна каляска. Цялата била лъскава, с четири запалени фенера: отпред два и отзад два. Кочияш нямало, но отзад на златно седалище седял някакъв генерал със златни галони, червени панталони и шапка. И кой бил това? Рудолф!

„Самият кронпринц Рудолф.“

Само че куцият Матия така се изплашил от трясъка (каляската била префучала по бистришкия мост като стрела), че не си спомня добре дали били четири коня, но все му се струва, че първият кон отляво бил без глава.

„Ей, наистина покойният кронпринц Рудолф се разхожда между Блато и Крив Път, тръгнал е за Теплице, изглежда, в епископския дворец! Вярно, по всичко личи, че лоши години идат!“

Пшеницата това лято съвсем не е добра, а и овесът целият е хванал ръжда от мъглата. Върлуват болести: червен вятър, шарки, сърце, смъртоносни дяволии, каптолската гора се запали и горя три дни и три нощи. Колко ли само сажена са изгорели, но ако човек рече да си отреже само една пръчка, горските пазачи веднага ще го прогонят като пес, а сега всичко изгоря до корен; поне имаше радост за децата!

Снощи през Костаневец мина блед човек. Кучетата откриха следи от сяра. Опасни са тези бледи минувачи в здрач! Или са крадци, или лъжци, или факири! А има и вампири: движат се като живи, само краката са им в цървули, като на кози! Прелели гроба на покойния Шимон Вугорек и в главата му забили три глогови кола, но въпреки това той цяла нощ тропа по тавана на вдовицата си! В Костаневската гора намерили някакъв обесен словенец, но портфейлът му бил на място и в него три стотачки! Какво е това сега? Хайка, гонения, все някой се търси: само крадци пъплят из света като червеи в червиво месо; на всички страни само подозрение, но добре, че е така, защото човек е роден крадец!

Да поживее с кобили и котки, със селските слухове, да усети грапавия телешки език на дланта, си, да гледа растенията как растат и от ден на ден стават по-зелени и по-сочни, математически мъдро пригодени за максимум светлина и слънце — това бяха успокояващи гледки за неврастенията на Филип. Когато човек живее единадесет години непрекъснато със заместители на грах, плодове, вода и месо, когато единадесет години усеща колко тъжно е отдалечен от истинското месо и се чувствува изолиран от целия непосредствен живот с тънката и студена ламарина на консервната кутия (а и самият той е в една неприятна консерва без хлорофил и кислород), у него естествено ще се развие чувството за необходимост да бъде до първоизточника: колко ли е приятно да береш истински зелен грах в градината, да белиш дъхавите кадифени шушулки, да забиваш нокът в млечното грахово зърно, да ядеш череши от клоните и яйце, което мирише на кокошка, а не на вар, да спиш безкрайно дълго и да чуваш кукуригането на петела на покрива на кокошарника, а не дрезгавия глас на грамофонната плоча, която стене някъде зад опушената стена.

Нещата около Филип бяха толкова непосредствени, толкова истински живи, че го овладяваха с голата си непосредственост: той заживя сред морави открити простори, изпълнени с истинска светлина и неподправени ухания. Летенето на чаплата, тракането на щъркеловата човка в съседния комин, хората, които се показваха пред него сиви като тиня, всичко това беше за него чудно, фантастично представление. Пристигат хора, вонят на тор, на тиня и кал, целите са в слама и сено, в трева и бодли, а понятие си нямат за вътрешността на тялото и душата, за тях всичко е само външно: месесто и осезаемо, меко и твърдо. Загрубели, грамадни, с конете и каруците си, с виното, което сякаш изтича от бездънни и неизчерпаеми бъчви, полупияни лица във вечен полумрак между пиянството и страха, на непреодолими разстояния от всичко градско, и все пак в някаква глупава връзка с най-новите градски успехи и машини — всичко това на Филип му се виждаше като движение в стъпкан мравуняк.

„Мравуняк със сивите си невидими сили и живот, със свой висш ред и непонятен стремеж, но нечие огромно копито е настъпило този живот, та сега всичко е обхванато от ужас и е в страшен безпорядък. Какво да се прави с този настъпен селски мравуняк и как човек да се доближи до него? По какъв начин? От коя страна?“

Размишлявайки върху селския живот, Латинович съвсем естествено се увличаше във всекидневен утилитаризъм: не може ли да се тори с изкуствен тор, с гипс или чилийска селитра? Да се оре с трактори, тази разкъсана, разделена земя да се слее и съедини в огромни, рационални (канадски) площи, да се издигне това наше изостанало столетие с хиляда и двеста години нагоре! Да светне всичко с електричество? Заеми? Банки? Кооперации?

Филип наблюдаваше някои по-умни хора как се косят и изяждат в безплодна борба за тези кооперации из влажните, сиви стаи, в които обикновено нямаше нищо: само един чувал гипс, кантар с два месингови таса, на които се мери кооперативният син камък или кооперативната сол; счетоводната книга с дебели печати, в която може да надникне всеки съветник, и целия следобед в неделя всъщност не вършеха нищо друго, а се разправяха и се одумваха за два-три динара, да не би касиерът да ги е откраднал. Съвети, борба против неграмотността?

Осемнадесет милиона години вече се движим на задните си крака, а, общо взето, всички все още вървим на четири крака! И какво значи да знаеш да четеш и пишеш; ние пишем вече сигурно над петдесет хиляди години и всеки сто години се ражда човек, който наистина умее да пише, но него никой не познава и никой не чете!

Ще се организира конгрес на пожарникарите? Жителите на Костаневец се готвят за тържествения конгрес на пожарникарите, а костаневецкият войвода, обущарят и лозарят Хрустек, има златна каска с червена конска опашка. Не може ли той (Филип) да помогне на Костаневец със своите цветни платна, нарисувани в духа на най-модерния фовизъм? Но в тези условия всеки, дори и най-бегъл помисъл за живописта му се виждаше смешен.

Маса художници живеят из големите градове и опъват платната си сред градската врява както паяците мрежите си: ловят долари в хаоса на парата и стоката. Тук, в Костаневец, има смисъл човек да продава конски чулове, тенджери, газени лампи (макар че и това днес слабо върви), но да се рисува, е безпредметно. Кому? Защо? Тук фовизмът е чиста безсмислица!

Отдавна вече Филип не бе изпитвал художническо вдъхновение. Композицията за голия женски корем (когато минаваше покрай прозорците на каптолските „госпожици“) беше последното му творческо вълнение, откакто се бе завърнал. Картините изчезнаха, той изграждаше всички впечатления рационално: потръпне някъде особено зелен лист или светлина, съвсем прозрачна като гоблен, се разлее върху някаква мръсна синкава скала, а той гледа тези осветени съотношения между плоскостите спокойно, геометрично, без вълнение. Вестниците се получаваха, но той не ги четеше. Нищо не му се виждаше по-излишно от градските вестници: моди, шапки, мачове, представления, изложби? Всичко шумно и натрапчиво, което прави града град: какви глупави несъразмерности! Това, което днес става в градовете — това глупаво трупане на стоки, безредието около тези стоки, безумната шумна натрапчивост на тези временни собственици на машини, сапуни, лампи, тези крясъци, тази кръв, тези кавги за тези машини, — нима може всичко това да се нарече живот, достоен за човека? Разврат около устните на уморени, стари жени, опушени клони, преплетени от пламнали букви, мръсна вестникарска хартия и сред целия този панаир неговата продължителна собствена умора. Като врабчета по боклука и конските изпражнения — така жените на големия град човъркат в сметта на настоящето; заразени, кръвоносни съдове, саксофони, алкохол, а всичко е опушено и празно.

А тука е вечно, синьо, ясно спокойствие. Ветрецът раздвижи един лист на крушата, после отново — дълга, безкрайно дълга тишина. Покривката на масата е на бяло-сини райета, а старите бидермайерови чашки са наситено червени, лакирани. Слънцето се отразява върху самовара като звук на първа цигулка (за един тон малко прекалено сладникаво), пчела бръмчи над черешите в чинията: истинско импресионистично спокойствие. Приятен е тръпчивият вкус на чая на устните, когато се смесва с първите горчиви глътки дим, приятно е да лежиш в лежащия стол отпочинал, изкъпан, в естествена коприна, на галещия полъх на утринния ветрец; зелена трева, снежинки от глухарчета, които ветрецът разпилява, покрив, обрасъл в мъх, асма, дива лоза, рози и всичко е толкова приятно хладно, като росна чашка. Всичко е наситено с прашец и влажен дъх на земя, хубаво, тихо, спокойно, гладко, синьо.

Оказа се, че майка му има в Костаневец две къщи: долу на площада пред общината една сеционистична едноетажна къща в партера на която се намира аптеката, а на първия етаж живее земемерът, и тази тук в лозето, където живее сама в цялата сграда, над самия Костаневец, на един хълм, от който до селската черква по леко наклонения криволичещ и обрасъл в жив плет път има най-много седем минути съвсем бавен вървеж.

Тази стара дървена къща от почернял дъб, обрасла в мъх, със старинен, стръмен, опушен покрив, била останала празна след смъртта на крижевацкия нотариус и градинар Летованечки и майка му я купила много евтино: на нея в сделките, изобщо й вървеше. За Филип бяха подредили две стаи под покрива или както казваше майка му: на първия етаж. Под тези опушени столетни греди, където потомците на рода Летованечки доста дълги години са палели едни на други свещи, в това уютно малко помещение с четири прозореца, с изглед към лозето и далечните сини хълмове на юг Филип се чувствуваше добре и спокойно. Пред прозорците бе цъфнала липа, чуруликаха лястовици, а в стаята, където спеше, беше старата им червена плюшена гарнитура, с овалната маса и стария обкован с метал кадифен албум. В тази обшита със злато и заключена със старинна халка книга имаше много продълговати, руси, непознати и чужди лица: все поляци по линията на майка му, от рода Валенти; от този албум той си спомняше особено живо за един господин с висок цилиндър и бастун от абаносово дърво, опрял дясната си ръка на кадифено, меко облегало с тежки ресни. Тук висеше и една непозната за Филип маслена картина от четиридесетте години: млада жена в бяло държи в ръка светлосинята панделка на сламената си шапка. В стаята, за която майка му каза, че „тук може да работи“, имаше синя салонна гарнитура със седефени инкрустации от наследството на стария Летованечки, купена заедно с къщата, а главната декорация на стаята бе „Съборът^[2] през четиридесет и осма“ с бан Йелачич като централна фигура в това представление, в тежка златна рамка. От този бан Йелачич и неговия „Събор“, от тази нескопосана художническа глупост Филип се дразнеше още от първия ден, но нямаше сили да помоли майка си да махне тази картина; това желание му се струваше някак си прекалено капризно, а той още с пристигането си много внимателно се пазеше от излишни разговори. Всичко изглеждаше гротескно, но не съвсем неприятно; една витрина със сини чашки, небесносин порцелан със златни ивици, но това не бяха неприятни цветни петна: беше много приятно очите да си почиват по тези пастелни избелели петна, полуотворени, още сънни, и да слуша човек как навън бръмчат пчели, а вятърът си играе със завесата на корниза: сутрин е, не се знае колко е часът! Една муха описа кръг през стаята и изчезна в права посока през отворения прозорец, а някъде тихо квачи кокошка. Всичко е сгъстено, всичко стои на нещо, всичко има своя основа, има корени, всичко има три измерения. Живеейки така, човек също би могъл да стане с три измерения: да се върне обратно до Евклид, да се развие в обратна посока до истинското докосване на тварите и самият той отново да се превърне в твар!

Оная нощ сънува бледа, странна и непозната жена; вървеше с тази бледа жена по една стръмна улица като че ли някъде на юг. Но всичко бе сиво, лепкаво, мъгливо, тежко осветено от червеникави лампи, които издаваха съвсем тъмнооранжева светлина, сякаш изгасват в стъклените крушки. Имаше много черни стълбове, всички бяха намазани с прясна смола и миришеше горчиво на катран. Минувачите, шумни и потни, мъкнеха по тази стръмна южна уличка някаква огромна бронирана машина, някакъв вид танк, неподвижен и тежък като слон. Силни, подпухнали човешки ръце хващаха спиците на железните колела, някакви полуголи пристанищни бараби теглеха бронираните железни плочи на колела и всичко приличаше на демонтиран корабен котел, от който излизат пламенни езици бензин; тези езици обгаряха месото, косата и лицето на хората, месото цвърчеше на огъня, всички започнаха да викат, вдигаха ръце, а огромният котел се търкулна по стръмното надолу; Филип имаше чувството, че оре из онзи град на тераси и събаря всички неща под себе си като играчки. Опушеният котел просто се търкулна по стръмното надолу и тъкмо в този миг на изплашени крясъци Филип усети тази непозната жена съвсем до себе си, стори му се, че трябва само да протегне ръка и ще я откъсне като портокал от клон. Когато огромният казан се търкулна, от големия шум Филип се измъкна от топлото кълбо и усетил силна, мъчителна болка, веднага се събуди. От мрака през квадрата на прозореца в стаята проникваха огнени снопове светлина: пламъците играеха по лицето на бан Йелачич от картината „Съборът от четиридесет и осма“, така че се виждаше как банът стои и говори нещо на хърватските велможи и сановници, осветен от силната червенина на огъня. Нещо гореше.

— Огън, огън! — викаха гласове в мрака.

„Огън!“ Тази стара, забравена дума събуди у Филип силно чувство за панонския му корен. Сам не знаеше защо, но в същия миг почувствува необикновено силно някаква субективно — стихийна връзка с този корен: почувствува се у дома.

И сякаш всичко това беше естествено; понесен от силата на връзката си с Костаневец, от чувството за солидарност, той бързо нахлузи дрехите си и изтича в нощта. Гореше при главния надзирател на пътищата Хитрец, под самото лозе, на пътя. Плевнята, оборът, огромни пластове сено и къщата — всичко беше в пламъци. Бяха спасили добитъка, но сименталският бик беше останал в обора. Хитрец отчаяно викаше за този си бик. Не бил застрахован, него да измъкнат, той бил единственото му богатство на света!

Гредите на оборския покрив вече димяха като нажежени стълбове, оставаше само миг и всичко щеше да се строполи в барикада: и стълбовете, и гредите, целият дървен материал щеше да пламне като слама. Мигът беше ужасен. Да стоиш срещу адски пламнали купища греди и дъски и да чувствуваш как твоята лична сила нараства до решение: да се хвърлиш в огъня тук, пред целия изплашен Костаневец, и да изведеш незастрахования бик на Хитрец.

После Филип обмисли случилото се до най-малки подробности: и онова необикновено мило, тайнствено, родно въздействие на скъпата родна и забравена дума „огън“, и мрачния прекъснат тревожен сън за опушения котел, който се строполи като лавина по стръмното (то всъщност беше само подсъзнателно изживяване на суматохата, на виковете и пожарникарските звънци), и неговото лично търсене на смътна положителна основа в комплексите на собствените си вълнения — може би са компоненти на самия безумен акт, но какво всъщност го хвърли в онзи ад за бика на Хитрец, той не можеше да си обясни. Беше метнал гунята на главата и бе се втурнал в горящия обор: сред онзи блясък, сред вулканичния блеснал шум, под пламенните стрели му мина през ума мисълта, че бикът може да го намуши, какво ще стане тогава с двата му модиглианови портрета? Не мислеше за собствените си картини, а за двете си модиглианови платна и за това, какво ще стане с тези платна, ако бикът на Хитрец, който не е застрахован, го намуши. Бикът обаче инстинктивно беше усетил паниката на момента и тръгна след Филип мирно като дете. После от Турчиново, през Колац и Батина, от Мрачния до Кривия път и Яма тутакси се разнесе славата на Филип. В приказките на народа той беше господинът, който спаси бика на Хитрец.