Мирослав Кърлежа
Завръщането на Филип Латинович (13)

Емоциите се връщаха, пристигаха една след друга като птички, когато се връщат от Египет на шумни ята. Филип седи в здрача (в плетения стол пред терасата), в дрезгавината наблюдава лястовичките как кръжат около покривите със стръмни и смели криволичения и си мисли какво кръвожадно и сурово престъпление всъщност е животът.

„И тази най-идилична и на хората толкова мила птичка, чието гнездо носи легендарно щастие, а децата още в тетрадките в основното училище пишат за нея възторжени песни, тази малка чернокрила птичка, която чурулика около нашите тавани и кули, всъщност по нищо не се различава от акулите. Нейното чуруликане в дрезгавината, което на нас ни е толкова мило и драго, в света на мушичките означава всъщност тревожен сигнал и има твари, които изтръпват пред бързострелното размахване на нейните криле, както ние пред гласа на тигъра, когато се обажда от дебрите. И така: във всичко и около всичко има някакво странно реване и витаене, летене и поглъщане. Акулите ядат тонове, а тоновете се хранят с малки рибки, малките рибки пък ядат мушички, лястовиците ядат комари, а комарите пренасят зараза, и всичко така се пренася и яде по съвсем чудни закони, глупаво, като Езопова басня за деца. Под старите дъбови корони растат гъби, хората ги ядат, а после по три дни се превиват от отравяне, като Анка на обущаря, която се отрови в четвъртък и не се знае дали ще остане жива. Кравите боледуват от шап, всичко е лигаво, метиляво и кално, всичко се разпада в мочурището, всичко има рогове и кожух, космато е и е обрасло в кожа, само човекът стои пред този животински свят гол и мраморен като елински камък, с някакви свои в природата невидими и несъществуващи представи за красотата на собственото си тяло и за красотата на телесното около себе си. Около този гол човек потрепва някакъв чуден ореол на нещо метафизично у нас и нещата могат да се приемат еднопосочно, причинно, в кръгове от картини, които възникват една от друга като вълните на водата, когато някой хвърли камък в нея, но могат да се приемат и свръхреално като онази стара камбанария, която сега в Костаневец Възвестява своята стара ренесансова песен за кардинали и римски църкви. А после съществува и панонското блато и над него въздушната линия Лондон — Бомбай, сред всичко това съществува и той, академичният художник Сигизмунд Латинович, който сам се прекръсти Филип, а се подписва Philippe, и пристигна тук при майка си, лавкаджийката, а ето там говедарят Мишко със свирката си води Султан, бика на пътния надзирател Хитрец, дето той бе измъкнал от пламналия обор; всичко е толкова мъгливо и заплетено и ако изобщо има нещо ясно в този живот, това са емоциите. Истинско овладяване на материята чрез емоционално пресъздаване, нищо друго!“

Седи Филип в здрача, слуша щъркела на съседния комин как трака с човката като с кастанети, как ясно отекват пастирските гласове от потока, където са закарали добитъка на водопой, как лястовиците алчно кръжат около комина като хищни птици и усеща как тези отражения на живота преминават у него живо и пленяващо. Кръжат картини около него като птички около тъжното му настроение и вътрешната му потиснатост, около лозята, нивите и горските парцели, които гаснат в тежката кадифена зеленина на старинния Дамаск и изчезват в тъмните дипли на далечината.

По пътя зад живия плет и оградата минаха лозари с пръскачки на гърба, а лулата на единия светна така огнено в здрача, че лицето му почервеня, сякаш бе скалпирано. Тихо и безшумно изчезнаха лозарите в пепелявата вечерна светлина, с тежките си груби цървули, целите позеленели от синия камък, като че ли бяха от мед. Зелени, медни цървули на минувачите, тихо отдръпване на сенките в сивите воали с червения блясък на лулата — ето пред Филип мина още една картина: един акварел, малко прекалено нежен, почти прекалено женствен в светлините, но неимоверно богат с бои, по-право, изпълнен с болезнена, но горяща светлина. И всичко около него все повече се изпълва с картини: три зрели праскови в зеленикава чиния, украсена по края със сини цветчета, върху червено-синя раирана покривка, осветена от последната вечерна руменина: богата палитра, която гасне във вечерния пурпур на успокоението. Разлюлени площи зрели жита на вятъра, като треперещо платно при хоризонтално люлеене, спокойни, тихи, безкрайни ведрини. Кървави риби с необичайно червени хриле пред зеленикава стена в блюдо от стар посивял цинк, покрити със сив, мокър лист от мръсен, влажен вестник, по който още личат разтопените надписи на зацапаните черни, остри, нечетливи йероглифи. Листи и клони, перспективи с богати завеси от слънчеви дни, тих живот край чисти покривки, движение на бледи и болнави лица, светлини и вечерни тишини, всичко това бе буйна картинност, но през нея като през златно сребрист воал се усещаха две сини неспокойни женски очи. Зад цялото това неспокойно потрепване Филип подушваше жената с всичките си сетива и усещаше, че това богатство от емоции у него събужда една жена, с нервни пръсти, със стройно тяло и чуден загадъчен жив поглед.

Още от началото, от най-ранните дни на неговата младост, жената бе тази, която го хвърляше от мрачна потиснатост в екстаз и от безумен унес в отчаяние, и той пълзеше по ръба на самоубийството, смачкан и съвсем сломен, като стъпкан охлюв без костената си къщичка, лигав, кален и в рани. Утринните литургии, причастията и изповедите в ония далечни и изчезнали каптолски дни — всичко бе пропито от мечти за жената, както моминските албуми за спомени са пропити от мирис на венчета теменужки. А далечните причастия и изповеди бяха първите кощунства и лъжи, защото в тях се премълчаваше най-големият смъртен грях: задъханото мечтаене за момиченца, грешното, безумно мечтаене за телесни допири и наслади, които тези тайнствени създания крият в пазвите си. И богослуженията, и вечерните благословения, когато тези малки божи министранти^[1] размахваха сребърни кадилници и носеха златисти копринени балдахини и хоругви, всичко това още тогава беше изтъкано от блудни мечти за най-големите телесни тайни и тези тайни като отровни, змии пълзяха по първите книги, по свещените картини и първите интимни разговори по скритите кьошета зад стени и плевни. Епископската черква и нейните сенки, каптолските камбанарии и празничните камбани между Коризма и Кватерния пост, сред богата овчарска кална равнина, с муцуни на божи добичета и шум на овчарски панаири и между всичко това се движат малки гимназисти с тайни изрезки от календари и тайнствени молитвеници: тук дяволски призрак в блудство с вещици, там — златокоса Венера във фаустовска реторта или чуден акт в трицветна литография; открадната бог знае откъде и от кой ли заключен шкаф, заспала гола богиня с лебед, а ръката си държи прелъстително извита под пъпа.

Сред изобилието на селската варварска равнина, между камарите зеле, тикви, фасул, риба, месо и сланина, сред купища тлъсто кърваво свинско месо, дебели, тлъсти, големи риби, зеленчук, агнешко, сало, яйца и птици живееше един малък гимназист, който по цели дни човъркаше и ровеше из пясъка на брега с надежда, че може би и на него щастието ще се усмихне и той ще намери в наносите и калта някаква малка бронзова римска статуетка на Афродита, заспала, с вдигната ръка над буйните си коси. (Един другар на Филип беше намерил гола римска Афродита в пясъка, когато се къпел в реката, и това беше най-голямото събитие в аналите на епископската гимназия през последните петдесет години.) Цялата атмосфера около лавката беше нездрава, особено по отношение на плътското в живота, и у нервното дете, което по природа беше склонно към плътски чудатости, този допир с големия и тъмен въпрос за плътското не можеше да не се разгърне в най-силни вълнения. Това се подсилваше и от самия основен въпрос, който то си поставяше: кой е всъщност баща му, въпрос толкова деликатен, но и толкова значителен, който го измъчваше през целия живот, който той никога нямаше сили да постави решително и до ден-днешен си остана неразрешен. Всички чудни и мъгливи случки между майка му и различните посетители — минувачи, на канапето зад завесата и паравана бяха обвити от неприятната миризма на тютюн в лавката на Фратарска улица и останаха за него непонятни и непознати, но плътските загадки от ден на ден ги обвиваха с все по-мистериозни воали. Очите на целия град, тези неспокойни и дребнави очи на целия малък град, бяха вперени в мрачната и сива лавка, в майка му и особено в него — като дете на блудството и греха; всичко това беше развило у Филип чудна, болезнена склонност именно към блудното и грешното у човека и откритото му препускане към публичния дом в края на улица Краищка беше изблик на един силен характер, който от гордост искаше да се опетни пред всички. Около черквата и епископския град пълзят сенки на клерикали, калугери, калугерки, черни фигури се появяват и изчезват от епископския площад, а майка му Регина седи край тезгяха в лавката и търгува с пури и кифли, влизат каноници, офицери, чиновници, кочияши и разговарят с майка му по начин, от който Филип се чувствува страшно обиден и това го кара да се съмнява дали всички тези приказки за майка му са дяволски измислици, или са верни.

После, през онези мършави и гладни дни около пети клас, в епископското сиропиталище, върху пълното с дървеници легло, с жадно и пресъхнало гърло, нощите минаваха в безсъние, изпълнени с треперене и бълнуване. Сиво-зеленикави стени, тежки железни решетки на прозорците, черни, лакирани разпятия с бледорозовия лик на Спасителя и цели редици дървени светии по коридорите (безформени светии в светлосини тоги и червени наметала с книжни цветя в ръка), а Филип лежи буден, гледа досадното и разнообразно трепкане на кандилото на тавана и си мечтае за Резика. Единственият светъл лъч в цялата тази вмирисана къща, пълна с мъчения и дървеници, бе Резика. Със силните си набъбнали, като подути, червени, месести боси крака, с шумоленето на фустата и зачервените, напукани, голи до лактите здрави ръце Резика беше мечтата на цялото сиропиталище, а миналогодишните абитуриенти разправяха, че не била неподатлива към любовта, така че човек не знае къде го чака щастието. Може би трябва да се рискува, да се промъкне човек в трапезарията, през трапезарията да се спусне с асансьора и по тази пътека, пълна с приключения, може да се стигне до стаята на Резика. И той веднъж стана, бос, безшумно се промъкна до трапезарията в сутерена, където край входната врата, на златна конзола благославяше питомците на епископското сиропиталище един дървен свети Йосиф. Студена и празна, с маси от меко дърво, с мръсни покривки, залети с фасул и прегоряла чорба, с разчупени солници и безкрайни редове чинии, наредени вече за утрешната чорба, трапезарията беше празна и тъмна. Той събори един стол, който отекна с глух продължителен трясък като съборена молитвена пейка в черквата. После — тишина. Отвън се чуваше как някъде далече на открит път свири локомотив. В трапезарията редиците дълги маси бяха покрити с бели покривки като ковчези, а асансьорът бе заключен. През пролуките на дървената кутия проникваше светлина: калугерките вече бяха станали в кухнята и подготвяха прегоряла чорба за учениците.

Съмваше се. Какви глупави, безплодни меланхолии на едно пламнало детско сърце, заключено в сивата вмирисана сграда. Там се хранеха с говеждо варено, в яденето намираха и плъхове, и стари чорапи, огромните зидове на дворната ограда бяха мокри от дъжд, развалените улеи шумяха по цели нощи, петна на влага и плесен пълзяха по сводовете на ниските класни стаи, из които пушеха жълти, замърсени газени лампи, и както тогава копнееше за момински гласове, стъпки, шапки, плитки от някакви недостижими разстояния, така и до днес си остана глупав. Всички негови плътски увлечения останаха нереални и главно неосъществени! Той можеше да си мечтае за жени, когато беше сам в топлите завивки, но при всяко действително телесно докосване Филип имаше неприятното чувство, което изпитваше при събуждането: става в студена вмирисана стая, недоспал и гол, сънен и уморен, скача по голия камък, а цялата нощ вятърът е свирил край сградата зад стените, край жиците и гръмоотводите. В парата на юфката или над шкафа с мокро бельо, неспокойна като сянка, недостижима, но жива, през воала на полусъня, с него беше още топлата Резика, но после идваше действителността: дългите коридори, потънали в миризма на прегоряла чорба, тази отвратителна прегоряла чорба със сух черен хляб, неприятните сутрини, когато полята бяха покрити с мраз, а Филип трябваше да отива на ранно богослужение в студената черква, в която дъхът се увиваше на гъсти кълба, космите в носа замръзваха, а замръзнала беше и светената вода в свещените съдове. Там той трябваше да коленичи върху студената молитвена пейка и полусънен, изтерзан от една кошмарна нощ, да преписва математическите си задачи с премръзнали пръсти при светлината на свещта от олтара. Тайна на плътта, нездрава тайна на плътта в болнавото детско тяло, навън вали мокър сняг, а по математика го очаква сигурен поправителен.