Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (27)

Двадесет и седма глава

— Значи искате да ми кажете, че тази земя не става за продаване?

Това не беше въпрос, а по-скоро равнодушно установяване на факта.

Рип Минъфи, землемерът, поклати оплешивяващата си глава и се опита да се усмихне. Не можеше изведнъж да изтръгне всичко от корен.

— Това горе-долу заключава всичко, госпожо Уитмор, поне по мое мнение.

Натали се опита да не обръща внимание на огромната тежест, която се беше стоварила с трясък на плещите й. Нямаше ли най-сетне нещо да потръгне както трябва? После, вбесена от себе си, задето хленчи, се поизправи.

— Иска ми се да имах по-добри новини — казваше в този момент Минъфи, като я гледаше внимателно.

— И на мен ми се иска същото. Разчитах на тази сделка като на твърде доходна.

Той се усмихна иронично.

— Ами за… ъ-ъ… искам да кажа, за този приятел, който е отговорен за съсипването на земята, е била доходна.

Натали погледна огромния парцел, който тъкмо сега се почистваше за построяването на детска градина и множество жилища. Много от вероятните купувачи бяха готови да платят в брой.

Само че току-що й бяха казали да го забрави, което направо я побеляваше, и то не само по една причина. Имаше нужда от тази сделка, беше работила по нея, откакто в „Чудните посредници“ бе решено да се прави списък на големи парцели земя, които да се предвидят както за търговски цели, така и за разширяване на предградията. Още повече разчиташе на комисионната, за да осигури жилището си.

А парите, които със сигурност щяха да останат, възнамеряваше да запази за бъдещето си — бъдеще, което включваше притежаването на собствена агенция за недвижими имоти.

А сега тази надежда за лесни пари вече беше отишла по дяволите, като поставяше както настоящите, така и бъдещите й планове в опасност.

— Какво смятате, че трябва да направя, господин Минъфи?

Той отново почеса плешивата си глава.

— Мисля, че трябва да отидете в полицията. Замърсяването с токсични отпадъци е углавно престъпление.

— Зная.

— Собственикът някога поне да е намеквал, че тази земя е отровена?

— Нито веднъж.

— Аха, така си и помислих. Доста глупав въпрос, нали?

— Всъщност не, защото някои хора не умеят да лъжат, но Мак Гейтс очевидно е майстор в тази област. Успя да ме убеди, че тази сделка е сделката на живота и за двама ни.

— Така и щеше да бъде, ако не ме бяхте наели.

Натали протегна ръка.

— Винаги ще ви бъда задължена.

— Радвам се, че можах да ви помогна. Съжалявам само, че не можах да ви кажа нещо по-хубаво.

— И аз. Но ще ви държа в течение.

Този разговор се бе провел предишния ден и Натали все още се мъчеше да намери най-добрия начин да се оправи в тази деликатна и опасна ситуация. Още не беше казала на Люси, че сделката се е оказала въздух под налягане.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя се облегна назад на стола и се загледа през прозореца на кабинета си. Беше едва осем сутринта, но слънцето вече печеше с дръзка сила през стъклото. Натали очакваше температурите да се покачат над сто градуса^[1], което щеше да опъне до крайност нервите на всички, особено нейните.

Но не можеше да обяснява нервността си с жегата. Проблемът й беше много по-дълбок. Стоун не й се беше обаждал от три дни. През това време се опитваше да не мисли за кратката случка между тях, но не можеше.

Факсът, който бе получила от Скот Тимпсън предишния ден, като че ли й помагаше малко. Съдържанието му, макар и кратко, беше доста смущаващо. Нямаше нищо за личния живот на Стоун. Само стандартните неща за образование, което изобщо не я интересуваше. Обаче я интересуваше информацията, изровена с журналистическия нюх на Скот.

Стоун беше замесен в още една съмнителна престрелка, включваща заподозрян, който не бил въоръжен, но когото Стоун прострелял и убил. Както и да е, по-късно някакъв мъж бил арестуван по друг случай и за да си спаси кожата, признал, че знае кой е взел пистолета от мястото на убийството, след това Стоун бил реабилитиран.

И все пак Натали намираше този случай объркващ и разстройващ. Според него той изглеждаше човек, който стреля за щяло и нещяло. И макар този инцидент още повече да засилваше недоверието й към него, знаеше, че Стоун, с неговия възбуждащ, груб глас, с любовта му към живота на ръба на бръснача си остава примамка, на която тя не можеше да устои.

Натали потрепери.

— Студено ли ти е, миличка?

Стресната от внезапното прекъсване на мислите й, Натали вдигна рязко глава и сърцето й се сви. Мак Гейтс беше последният човек, когото й се искаше да види сега.

— Как влязохте тук, господин Гейтс.

— Казах ти да ми викаш Мак — намигна й той: — Особено след като толкоз много ще работим заедно.

Натали се изправи зад бюрото си.

— Отново ви питам как влязохте тук?

— Хей, входната врата беше отворена.

— Не вярвам… — думите на Натали замряха в гърлото й. Спомни си, че беше влязла в офиса с шише минерална вода в едната ръка и куфарче в другата. Беше затръшнала вратата с крак, като смяташе да я заключи по-късно. Само че не го бе направила.

Гейтс се изкикоти.

— Няма нищо де, всички правим грешки…

Натали не отговори на добродушния кикот. Това беше всичко, което можеше да направи, за да не го изгони от офиса. Никога не бе харесвала този човек. До тази сутрин не бе успявала да открие защо. Сега вече знаеше. Той беше толкова нечестен, колкото и неприятен.

Имаше гарвановочерна коса и воднисти сини очи и можеше да бъде дори хубав, ако не беше възглавничката от тлъстини около кръста му. Изглеждаше така, сякаш някой е надул с маркуч талията му.

— Е, готово ли е проучването? — попита той, като седна без покана.

— Да.

Гейтс вдигна едната си вежда при острия й тон.

— Нещо не е наред ли, госпожо Уитмор?

— Знаете дяволски добре, че нещо не е наред.

Нехармоничните му черти останаха безизразни като празна черна дъска.

— Не, страхувам се, че не знам такова нещо. Мислех си, че тази сделка върви право към целта си. Защо не вземеш да ми кажеш какво става?

— Ами става това, че сделката се отменя.

Той я погледна така, сякаш го бе цапардосала в изпъкналия корем — побледня, после лицето му стана пурпурночервено.

— Какъв, по дяволите, е тоя разговор?

— Истината, господин Гейтс.

— Е, миличка, може да си мислиш, че сделката е отменена, но трябва да ти кажа нещо. Вече не можеш да се откажеш.

— О, да, мога, особено след като сте извършили престъпление.

Той отметна глава назад и се засмя, което трябваше да разтърси корема му, но не стана така. Явно беше направен от чугун, както и съвестта му. Но той едва ли имаше такава.

— Не знам кой ти е напълнил хубавата главица с тия глупости, но греши. Ти грешиш.

— Много ми се иска да беше така, но не е — отвърна спокойно Натали. — Землемерът откри гадната ви малка тайна.

Гейтс се наведе към бюрото й със свити устни. Едва тогава Натали видя капчиците пот на челото му. Не беше толкова хладнокръвен и невъзмутим, колкото изглеждаше, макар и Натали да трябваше да му признае, че дори не беше трепнал при хвърлянето на тази бомба.

— И каква точно е малката тайна?

— Земята е отровена с токсични отпадъци, което я прави опасна за здравето.

Гейтс отново не трепна.

— Това е купчина боклук.

— Да, точно това е, а вие смятахте да пробутате тази купчина боклук като първокласна земя, където щяха да живеят възрастни хора и семейства с деца — тя се наведе напред. — И смятахте да използвате мен и нашата компания, за да го направите — Натали се отдръпна назад, но гласът й не се промени ни най-малко. — Не обичам да ме заблуждават, господин Гейтс.

— А аз не обичам да ме нападат неочаквано, госпожо Уитмор. Нито пък обичам да ме обвиняват в неща, които не са истина, независимо от това какво са ти казали — лицето му поомекна и той й се усмихна заговорнически: — Затова защо просто не забравим тоя разговор и не се заемем с работа, както обикновено?

— Съжалявам, но не мога да направя това.

— Значи какво искаш да кажеш?

— Смятам да отида при властите.

Този път Гейтс трепна и зениците му се свиха стреснато.

— На твое място не бих го направил.

— Ако нямате какво да криете, тогава не бихте имали нищо против.

— И все пак не бих го направил.

— Не можете да направите нищо, за да ме спрете.

— Може би, но повярвай ми, мога да те накарам да съжаляваш. Никой, и със сигурност не лицемерна кучка като тебе, няма да обърка сделката на живота ми. Ясно?

В гърдите й се надигна мигновена силна ярост.

— Махайте се, господин Гейтс. Веднага!

Десет минути по-късно Натали още трепереше от разочарование и ярост, но повече от ярост. Изпитваше и известна гордост. Беше се изправила срещу него и го бе предизвикала. Колкото до заплахата му… е, засега не я приемаше сериозно.

Все пак той имаше регистрирана фирма и дори беше дякон в църквата си. Какво можеше да й направи?

Телефонът до нея иззвъня и тя подскочи. На второто иззвъняване вдигна слушалката.

— „Чудните посредници“, говори Натали.

— Заета ли си?

Треперенето й се засили, но този път по друга причина. Стоун…

— Е, кога можем да се срещнем? — попита той, когато Натали не каза нищо.

Мълчанието се задълбочи.

— Натали, там ли си?

— Да.

— Не си променила решението си, нали!

— Не.

— Добре. Научи ли нещо, откакто говорихме последния път?

„Говорихме“? Нима така наричаше горещата целувка, която си бяха разменили? Тя потисна въздишката си.

— Да, но… — Нарочно се държеше уклончиво. — Сега не ми се говори за това.

— Кога? — настоя Стоун.

— Виж, сега не е подходящ момент.

— Тогава да ти се обадя по-късно?

Натали усети яда в гласа му, но не можеше да му помогне.

— Така би било по-добре — каза тя.

— Чао.

Стоун затръшна вратата на колата и се упъти към квартирата си. Умът му беше в Натали. Той се наведе да вземе вестника, разгъна го и започна да чете, докато вървеше нагоре по стъпалата към вратата. Когато зарови из джобовете си за ключа, усети лека миризма, която беше подушвал много пъти като полицай, макар и обикновено през зимата.

Газ. Е, ако миришеше толкова силно на газ отвън, какво ли щеше да е вътре? И още по-лошо — на къщата му й трябваше само нагревателят за топла вода да се включи, за да се превърне в бомба. Не, не беше толкова глупав, че да отваря вратата.

Беше неудобно, но трябваше да отиде до офиса на управителката и да докладва за това, а след това да се спре изтичането на газта, преди целият комплекс да е хвръкнал във въздуха.

Когато влезе в офиса, видя управителката да седи на бюрото си и да набира нещо на компютъра.

— Вал, имаме проблем.

— Какъв, Стоун?

— У дома има изтичане на газ, при това доста силно. Трябва незабавно да повикаш хората от газовата компания.

— Добре, ще го направя оттук — тя намери номера във въртящата се картотека на бюрото си и вдигна слушалката.

Половин час по-късно служителят на газовата компания пристигна. Стоун седеше на бордюра и си четеше вестника. Той подаде ключа на мъжа и отново насочи вниманието си към вестника, като търсеше нещо, което да си струва да се прочете.

Не след дълго кльощавият червенокос мъж отново се върна при него. Очите му бяха разширени и заекваше, докато говореше:

— Вие сте господин Макол, нали?

— Да — „Блестяща наблюдателност — помисли си Стоун. — Та нали аз му дадох ключа.“

— Да не сте работили нещо по отоплителната система вкъщи?

— През лятото ли? Не, защо?

— Тогава по-добре да повикаме полицията, защото някой е работил. Съединенията не са просто разхлабени, ами са развъртени всичките. Още малко и жилището ви щеше да експлодира, ако не бях дошъл.

— Сигурен ли сте, че знаете какво говорите? В тази къща не би могъл да влезе никой друг, освен мен.

— Ами не знам за това, но знам за съединенията, които са били развъртени.

— Значи искате да кажете, че не могат да се развъртят от само себе си?

— Не, не. Ъъъ, по никакъв начин. Някой е бърникал в тях и точно затова искам да повикате ченгетата. Тая работа като нищо можеше да ви вдигне във въздуха!

Стоун още не беше готов за това.

— Успокой топката, малкия. Бил съм ченге доста години. Ако искам, ще ги повикам.

Но мозъкът му работеше с деветдесет мили в час. Очевидно в къщата му бе влизано с взлом. Че как иначе някой можеше да влезе вътре и да направи тази беля?

— Първо, наред ли е вече всичко? Мога ли да вляза?

— О, да, господине, всичко е поправено. Затегнах ония съединения и даже им сложих малко изолация за по-сигурно.

— Добре. И още веднъж, сигурен ли сте, че това не би могло да се случи, освен ако някой не си е играл с тях?

— Да, господине. Това е единственият начин. Трябва човек да ги отвърти с ключ! Тия работи не могат просто така да се разхлабят.

След като човекът си отиде, Стоун отвори всички прозорци и включи вентилаторите на таваните, после напръска стаите с освежител за въздух, който едва не го задави. Сигурно Сали го беше купувала. Смесен с миризмата на газ, караше стаите да миришат на гнили рози.

Отпусна се на едно от канапетата, за да помисли. По дяволите, нямаше начин да е нещо друго. Някой нарочно бе планирал да го вдигне във въздуха.

Но защо? Знаеше защо. Нечии топки бяха поставени на горещата плоча. Докато преди се бяха заяждали с Натали, сега насочваха вниманието си към него. Е, много умно. Щеше да се види дали могат да играят така, както очевидно се опитваха.

Огънят под горещата плоча се разгаряше и щеше да се чуе кой ще изквичи пръв.