Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (10)

Десета глава

Дюкянът на панталоните му беше отворен.

И ако това не бе достатъчно отблъскващо, обицата на дясното му ухо определено го окачествяваше като неподходящ кандидат, преди още да беше казал и дума.

Отвратена, тя извърна поглед от последния частен детектив, който сега седеше в кабинета й, като се питаше как се е набъркала в това положение. Още в минутата, в която той се бе стоварил на стола пред нея, беше видяла отворения му цип, макар че се стараеше да държи очите си надалеч от него.

— Е, договаряме ли се?

Въпросът на Майк Сътън я принуди отново да се обърне към него. Ако не друго, стори й се още по-отблъскващ отпреди. Може би някои жени намираха, че изглежда добре. Той имаше дълга черна коса и добро телосложение. Но нито едното от двете не впечатляваше Натали. Макар и дрехите му да бяха чисти, изглеждаше така, сякаш има нужда от една хубава баня. Тя потрепери вътрешно.

— Трябва да ви уведомя, господин Сътън, че вие сте един от няколкото частни детектива, с които се срещнах.

— Ммм — каза той, като се почеса по брадичката. — Твърде лошо. Знам, че мога да ви свърша работа. Ами ако смъкна от цената, която ви казах? Това ще ви накара ли да ме наемете веднага?

„За нищо на света“ — помисли си Натали.

— Не, съжалявам — каза тя и се усмихна хладно. — Това е нещо, с което не съм склонна да избързвам.

Натали стана, но не протегна ръка. Не можеше да понесе мисълта дори да докосне този мъж. Той направи същото, но с намръщена физиономия.

— Надявам се да не съм си загубил времето.

— И аз се надявам, господин Сътън.

Той й хвърли дълъг поглед, после излезе с тежки стъпки от стаята.

Когато вратата се затвори зад него, Натали се строполи на стола си и като скърцаше със зъби, впери сърдит поглед в списъка от имена пред себе си.

„Лайл Хамилтън, частен детектив“

„Кемърън Хемпхил, частен детектив“

„Мич Инлънд, частен детектив“

„Майк Сътън, частен детектив“

Кретени. Всичките бяха кретени или поне така й се струваше. Между показванията на къщи вчера сутринта се бе срещнала с двама от тях, а днес бе прибавила още двама.

След като си наложи да прочете и се запознае с подробностите по престрелката в банката, което беше първата й задача, тя се придвижи към следващата — да намери компетентен частен детектив. Само че скоро след това разбра, че добри частни детективи не се срещат под път и над път.

Дори беше попитала Люси дали не познава някого. И отново не можа да не се усмихне на странния поглед и прямия коментар, които получи:

— Нямам си представа, скъпа. Не бих разпознала частен детектив, даже и ако изскочи зад мене и ме захапе за задника.

— Хей, говоря сериозно.

Усмивката на Люси изчезна.

— Наистина ли? Значи искаш да ми кажеш какво се е разбръмчало в тази твоя глава? Да де, освен търговията с недвижими имоти.

Натали се изчерви.

— Извинявай, бях разсеяна.

— Ау! Не ме разбирай погрешно. Не исках да ми се извиняваш. Страхотно си вършиш работата, но въпреки това усещам, че умът ти е зает и с нещо друго.

Натали й разказа накратко какво се е случило на последната вечеря, давана от семейството.

Очите на Люси се разшириха.

— Ти се майтапиш!

— Не, абсолютно сериозна съм.

Люси се стовари на стола срещу бюрото на Натали със загрижени очи.

— Мисля, че си се побъркала.

— Зная, че звучи откачено и сигурно е. Но веднъж завинаги трябва да узная обстоятелствата около смъртта на Филип.

— И после какво? — попита с подозрение Люси.

— Ще го оставя да почива в мир и ще продължа живота си.

— Ако си мислех, че наистина смяташ да го направиш, щях да стана и да изпея „алилуя“.

Натали вдигна химикалката и се престори, че ще замери с нея приятелката си. Люси й избяга със смях:

— Говоря напълно сериозно.

— Зная. Последните шестнадесет месеца бяха истински кошмар, който си създадох сама. Струваше ми се, че ходя в студена мъгла и не мога да изляза от нея:

— И какво те изкара оттам?

— Две неща: поредната статия във вестника и нещо, което Флетчър каза и което аз дочух — нещо, свързано с Кланси и мен.

— Е, не мога да кажа, че това ме изненадва, Флетчър Уитмор е известен със способността си да изкривява и оформя хората, както му е удобно.

— Преди нямаше да се съглася с теб. Само че…

— Само че какво?

— Нищо — отговори Натали и извърна поглед.

Люси вдигна длани.

— Ей, бих искала да го защитя, защото той е направил много добро на този град. Но е властен, напорист старец, който не позволява на хората да живеят, както си искат. Знаеш това, независимо дали ще го признаеш или не.

— О, признавам го — отвърна тихо Натали. Отново си помисли за думите на Флетчър и колко наранена и уязвима се чувстваше след това. Обичаше семейството си, въпреки техните недостатъци, но нямаше намерение да се откаже от решението си. Натъжаваше я мисълта, че устоите на тази дълготрайна любов и сигурност са в опасност.

— И така, да се върнем на скучната част — наруши Люси краткото мълчание. — Мислиш, че частен детектив е най-правилното решение?

— Имаш ли някакво по-добро предложение да се открие едно бивше ченге, което сякаш се е изпарило от лицето на земята?

Люси си поигра със златната верижка на шията си и сви устни:

— Тц, май че не. Но на твое място бих внимавала.

— Защо?

— Божичко, Нат, не чу ли поне една дума от това, което ти казах?

Натали се намръщи:

— Не следих мисълта ти.

— Това е проблемът. Помисли. Толкова много хора в този град са в джоба на Флетчър, че просто няма как да не узнае.

— Е, и?

— И може да се опита да те спре.

— Да не би да искаш да кажеш, че всъщност Флетчър има властта да промени плановете ми до такава степен?

Люси се изправи.

— Скъпа, точно това се опитвам да ти кажа! Все пак това е твоя борба. Но по-добре бъди готова за всичко и зареди пистолетите.

„Вероятно именно това правя сега“ — каза си Натали, когато последните думи на Люси отново прозвъняха в главата й. Опитваше се да „зареди пистолетите си“, но до този момент без успех.

Спря да мисли и потърка слепоочията си. След това взе телефонния указател, прелисти жълтите страници и го затвори с трясък.

Направо й се повдигаше от мисълта да се срещне с още някой частен детектив. О, всички бяха достатъчно учтиви, но у всеки имаше по нещо, което я караше да се чувства неловко.

Може би беше начинът, по който я гледаха. Или може би начинът, по който я разпитваха и очакваха да им се разкрие всичко, а тя още не бе готова да го направи.

И все пак, ако не го стореше, как очакваше да се свърши работата? Отначало смяташе да помоли Даниел за помощ. Но на следващата сутрин след неуспеха й на вечерята, когато го завари в кухнята и го помоли за подкрепа, усети, че тази подкрепа е най-малкото хладна.

За да се пребори с обезкуражаването, Натали започна с частните детективи, които беше намерила сама. Ала удари на камък. Но нямаше да се откаже.

Сега никой не можеше да я разубеди.

След като срещата приключи, Люси последва Натали в кабинета й.

— Още веднъж поздравления, миличка — каза тя, като кацна на ръба на бюрото и изрита обувките си.

— Благодаря ти, Люс. Още не мога да се съвзема.

— Недей. Честно си го спечели. Напоследък си скъса задника от работа.

— Вярно е — каза Натали. — Но никога не съм си и помисляла, че се справям толкова добре.

— Да си запазиш добрата работа, чу ли?

— Възнамерявам да го направя, и то не само по една причина.

Помълчаха малко, после Люси каза:

— Господи, как ме болят краката!

— А мен ме боли главата — промърмори Натали и потърка слепоочията си.

— Зная, че се радваш, дето стана Агент по продажбите на месеца, но все още имаш нещо наум, което ти отнема част от радостта. Права ли съм?

Натали се усмихна унило.

— Всъщност доста неща.

— И едно от тях няма нищо общо с мъжа, който се показа тук преди два дни?

— Какво те накара да се заинтересуваш от него? — попита Натали, както се надяваше, с ироничен тон.

— О, не, не можеш да ме излъжеш. Видях израза на лицето ти, когато двамата излязохте оттук.

Натали извърна поглед.

— Сторило ти се е. Срещата имаше изцяло делови характер. Показах му няколко къщи, едната, от които нае. И това беше.

— Както кажеш — Люси слезе от бюрото, наведе се и взе обувките си. Когато стигна до вратата, се обърна усмихната. — Жалко. Стори ми се доста хубавичък. Нали знаеш, истинско „мъжко момче“.

Натали се изчерви.

— Аха, пипнах ли те! И ти мислиш така!

— Не е вярно — парира невинно Натали, като й отправи най-блестящата си и фалшива усмивка.

Но когато Люси продължи да я гледа все така иронично, тя взе преспапието от бюрото си и отметна ръка назад.

— Добре, добре, тръгвам си. Няма защо да използваш насилие само защото съм предположила, че може да се интересуваш от някой мъж — Люси се втренчи в тавана и усмивката й стана още по-широка. — Боже опази това някога да се случи!

— Люси!

— Тръгвам, тръгвам.

Щом вратата се затръшва зад приятелката й, Натали се отпусна на стола и сложи ръце на пламналите си бузи. Не беше излъгала Люси, но и не й бе казала цялата истина. Наистина беше показала на Майкъл Макол няколко квартири и той се бе спрял на една от тях.

Но не беше казала на Люси, че се е съгласила да отиде на вечеря с него.

— Гррр! — изръмжа гласно Натали, бясна от себе си. След като веднъж го беше отрязала в парка, този път му бе позволила да я убеди. Но не, това не беше точното определение, защото тя можеше да си остане непоклатима. Той не беше държал пистолет, опрян до главата й. Просто я беше сварил неподготвена. И този път бе успял, защото Натали не бе усетила приближаващата покана.

Току-що бяха разгледали последната квартира на територията на Бартън Спрингс и бяха спрели колата на паркинга зад офиса, когато Макол застана неподвижен и мълчалив. Неочаквано Натали се почувства неудобно в тясната кола, особено след като одеколонът му още веднъж беше събудил сетивата й. Тя се обърна малко встрани и погледна профила му. „Трябва да направя нещо“ — каза си тя, като се мъчеше да прогони задушаващото чувство, което често беше изпитвала като дете.

Помисли си, че някои жени биха могли да го поставят в изтърканата категория „висок, мургав и хубав“. Висок и мургав определено му прилягаше, но хубав не беше. И все пак в неправилните му черти имаше нещо, което привличаше вниманието. Или може би твърдостта, излъчваща се от него, и упоритият му характер възбуждаха любопитството й. Или може би обезоръжаващата усмивка, която променяше всичко у него, когато решеше да я използва, както сега, когато се обърна към нея и каза:

— Е?

— Какво „е“? — успя да попита Натали.

— Годен ли съм?

— Не зная за какво говорите.

Той се засмя.

— О, много добре знаете. Но нямам нищо против, ако не желаете да кажете.

— Благодаря.

Натали знаеше, че сарказмът й не е пропуснал целта, макар и да изглеждаше, че се е плъзнал по него като вода по гърба на патица. Устните му потрепнаха насмешливо.

— Пак заповядайте.

— Вижте, благодарна съм ви за сделката, но имам и други клиенти, на които да…

— Ще вечеряте ли с мен?

Погледите им се срещнаха.

— Аз…

— Моля ви.

Обзе я паника. Тя отвори уста да отговори, но откри, че езикът й е станал като тебеширен.

— Знам един китайски ресторант, наблизо, където ястията са страхотни. Със сигурност обичате китайската кухня.

Натали прокара пръсти през косата си.

— Май нямате намерение да се откажете, нали?

— Тц. Така че просто кажете „да“ и да се свършва.

— И ако кажа „да“, тогава какво?

Той я погледна любопитно.

— Можете да бъдете сигурна, че няма да съжалявате.

Само че вече съжаляваше, а до срещата оставаха още два дни. „Имам достатъчно време да я отменя“ — каза си тя. Нито имаше нужда, нито искаше мъж, който да усложни допълнително живота й. От смъртта на Филип не бе била с мъж. Не смяташе да има връзка — не и в този момент от живота си, когато се опитваше да открие истината за смъртта му.

А и все още не беше открила мъж, който да може да се сравнява с Филип. Със сигурност Майкъл Макол не беше като него. Филип бе лъскав, а Майкъл — грапав.

Тогава какво имаше в този мъж с джинси и ботуши, който с еднаква лекота я караше да стиска зъби от яд и в същото време я привличаше?

Това беше въпросът, който най-много я плашеше. Поради това нямаше да отиде на срещата. Отново никой не държеше пистолет, опрян в главата й. За момент стомахът й се отпусна и пулсът й се успокои. После реалността се върна с двойна сила. Нещо й подсказваше, че даже и да откаже срещата, няма да се отърве от Майкъл Макол.

Защо? Защо се бе блъснал в количката и после я беше последвал в парка? И защо беше избрал именно тази агенция за недвижими имоти, в която работеше тя? Нима всичко бе съвпадение? Или каприз на съдбата? Едва ли. Нещо не беше наред.

— Грр! — изръмжа отново тя.

Мили боже, каква каша! Каква гадна, вбесяваща каша.