Джейк Макмастър
Белият апах (5)

Глава пета

Първата реакция на Клей Тагарт беше да се обърне и да побегне, преди да бъде застрелян на място. Но щом понечи да се обърне, две яки като камък ръце го сграбчиха за раменете и го тръшнаха на земята толкова бързо, че зъбите му изтракаха. До него неподвижен лежеше Делгадито. Клей също не смееше да помръдне.

Като си подсвиркваше тихо, часовоят се изравни с тях. Внезапно спря и се взря над пустата местност.

Клей видя това и се учуди, че той не ги откри. После си спомни, че преди малко часовоят бе гледал към огъня и не би могъл да различи нищо, докато очите му не свикнеха с тъмнината. Тогава сигурно щеше да забележи странните фигури долу. Клей съжаляваше, че няма револвер или пушка, каквото и да е, за да се защити.

Часовоят се изкашля, прокара ръка през брадата си и отмина, като продължаваше да си подсвирква.

Делгадито се приближи до Клей.

— Бъди нащрек — прошепна му той на ухото.

— Какво… — започна Клей и млъкна, когато видя как апахът се прехвърли оттатък. Напрегнато зачака да чуе викове и изстрели, ала нищо не последва. Клей беше сам в нощта.

Делгадито се спусна по склона в падината и се скри зад някакъв храст. Оттам видя овъглени останки от колиби, огромен лагерен огън и шумни хора около него. Мнозина пиеха и се смееха. Бяха извоювали голяма победа и празнуваха.

Делгадито огледа края на падината. Там се разхождаха двама часовои, но никой от тях не беше близо до него. Пълзейки като змия, той стигна до най-близкото укритие — камък, голям колкото главата му. Оттам — до една дупка в земята, а от нея — до друг гъсталак. Малко по малко се придвижваше през падината, черните му очи бяха вперени към мястото, където се намираше колибата му.

На тридесетина метра от целта той заобиколи един храсталак и спря, вдишвайки острия мирис на смърт: кръв и мръсотия, размесени в една съхнеща локва. До локвата лежеше жена с прясна дупка между очите, скалпът й беше напълно свален. За пръв път нервите на Делгадито му изневериха. Той затрепери и засъска като вбесена гърмяща змия, и ако благодарение на самодисциплината си не бе успял да се овладее, можеше да скочи и да се нахвърли безразсъдно върху най-близките ловци на скалпове.

По-нататъшното му придвижване се оказа кошмар. На всеки няколко крачки Делгадито намираше нов труп. Воини, жени и деца, безмилостно изклани, и всички до един, включително и най-малките, бяха загубили скалповете си от острите като бръснач ножове на кръвожадните убийци. Той беше познавал всички, добре ги бе познавал. Мнозина от тях му бяха роднини, а други — добри приятели.

Когато беше на три–четири метра от колибата си, Делгадито намери тези, които търсеше: жена си, неговата иш-тиа-най, и двете им деца. Трупът й лежеше проснат върху двете момчета, което показваше, че се бе опитвала да ги защити, когато върху тримата бяха стреляли, стреляли, стреляли. Имаше толкова много дупки от куршуми, че не можеха да се преброят. Някой бе изпитвал садистично злорадство от смъртта им.

Делгадито лежеше неподвижен, като се мъчеше да запамети гледката, всяка рана, всяко кърваво петно и следа от мръсотия. Искаше да ги запомни за цял живот, та никога вече да не проявява слабост, както когато взе решение да се върне в резервата и да заживее смирено, както заповядваха американците. Бледолики бяха извършили това, бледолики мексиканци и метиси, ала най-много мразеше белите, защото те бяха сломили духа на неговия народ и бяха завзели земята, по която неговите предци бяха бродили свободно толкова много поколения, че никой не можеше да ги изброи.

Слабото място на Делгадито имаше и друга страна, нещо, от което в устата му загорчаваше. Той бе постъпил така заради тях, бе избягал от ловците на скалпове, за да запази живота на хората си, особено живота на жените и децата. И какво бе спечелил с бягството си? Какво бяха спечелили те? Той беше водач, който нямаше кого да предвожда, съпруг без жена, баща без деца. В известен смисъл сега беше шисиндей без племе.

Делгадито се пресегна и докосна жена си. Мислено й каза: „Аз ще отмъстя за смъртта ти. Макар и да се бия сам, никога няма да позволя да сломят духа ми. Ще ги накарам да заплатят с кръв за кръвта, която са пролели. И когато свърша, ще дойда при теб отвъд.“ После се обърна и пое обратно по стъпките си.

Оттатък падината Клей Тагарт чакаше нервно да се покаже апахът. Тагарт беше спокоен по характер, ала мъчителните събития от последните няколко дни го бяха лишили от обичайната му самоувереност, да не говорим за оръжията и дрехите му. Той искаше на всяка цена да се махне оттук, докато не са ги открили. Искаше да доживее да удуши Майлс Джилет.

Внезапно Клей видя, че часовоят се връща. Всеки часовой има да охранява определен район, като непрекъснато се разхожда напред–назад. Фактът, че ловците на скалпове бяха решили да поставят часовои, му подсказваше, че някой от апахите сигурно бяха избягали. Той се сви, залепи се за земята и мислено прокле Делгадито, загдето бе изложил живота му на опасност. Ако знаеше какво прави той в този момент, щеше да го изругае, независимо дали има или няма часовои.

Защото обектът на гнева на ранчерото замръзна, когато чу шум на стъпки и видя един пиян метис, който се клатушкаше към някакъв храст, и свърна да го пресрещне. На десния хълбок на метиса имаше револвер, на левия — кама. А Делгадито се нуждаеше от оръжие.

Ловецът на скалпове зави зад храста, като се смееше доволно при мисълта за касапницата през деня и за торбичката монети, която щеше да получи за участието си в клането. Той придръпна брича си, после усети, че ножницата на камата му помръдна леко. Когато вдигна лявата си ръка, с изненада откри, че ножът е изчезнал, и предположи, че е изпаднал някъде. После някой докосна срамните му части и остра болка го прониза в слабините. Тъпо погледна надолу. Тъпо разбра какво се бе случило и отвори уста да извика. Нова болка, този път в гърдите, прекъсна вика му и последното нещо, което видя, когато се свличаше на земята, беше каменното лице на апах.

Делгадито реши да не губи време да сваля патрондаша на метиса, за който беше вързана ножницата. Тъй като и преди се бе справял с метиси, знаеше, че трябва да се наведе и да пребърка всеки от ботушите му. Бе възнаграден с още един нож, лъскав кинжал. При проверката на джобовете му откри един часовник, който захвърли; монети, които пусна в полуотворената уста на метиса; и малък пистолет, който задържа за себе си.

Делгадито се носеше из падината като призрак. Движеше се бързо, да не би скоро да открият липсата на метиса. Изведнъж един вик потвърди страховете му. А викът насочи вниманието на часовоите към хората при огъня и докато бяха заслепени от светлината, Делгадито изчезна в мрака. Придвижваше се безшумно към мястото, където бе оставил ранчерото. Приближи се до Калей отзад.

Сега Делгадито спря. Ето един бледолик, а той се бе заклел да ги избие до един. Ръката му се плъзна към камата и той понечи да я извади. Само един светкавичен удар и щеше да остане сам. Щеше да го стори, ако не се беше сетил как Калей го бе носил дълги мили с изранени крака, и това го разколеба. „Пак проявяваш слабост — каза си той и издърпа още малко ножа. Тогава си спомни по какъв нов начин искаше да използва този човек, и пусна дръжката. — Не сега — помисли си той. — Ще чакам подходящия момент.“

Когато Клей усети докосване до крака си, подскочи и щеше да извика, ако някаква ръка не бе запушила устата му. Ако някой някога му бе казал, че един ден ще се зарадва неимоверно, като чуе гласа на апах беглец, щеше да му се изсмее презрително. А се зарадва, макар че промърмори:

— Крайно време беше, дявол да го вземе.

— Ела — рече Делгадито и пое на север, после на северозапад, заобиколи падината и стигна до възвишенията, които щяха да го доведат до Драконовите планини.

Кратката почивка бе възвърнала донякъде силите на Клей. Една миля той тича сравнително добре. После постепенно болката в краката му се засили. След две мили отново куцаше и не беше сигурен колко ще издържи.

Делгадито спря и погледна безразлично белия човек. Може би за стотен път се чудеше как са могли американците да победят неговия народ, щом като са толкова слаби. По-точно, поотделно. Голямата им сила се криеше в тяхната численост — бяха многобройни като подвижните пясъчни зрънца в пустинята на юг. Силата им се криеше и в техните пистолети, в превъзходните им пистолети, които можеха да стрелят шест и повече пъти без презареждане, и в големите оръдия, които армията използваше, оръдия, които можеха да сеят смърт от голямо разстояние и да разбиват цели планини. Ето защо сънародниците му бяха сега истински роби. Ако борбата беше равна, човек срещу човек, шисиндеите още щяха да бродят диви и свободни.

Делгадито обичаше да си представя борбата между двата народа като борба между мечка и мравки. Неговият народ винаги бе тачил мечката, бе избягвал да яде месото й, така че естествено беше да се сравняват с нея. Ала когато има безброй мравки, чиито жила могат да наранят дори могъщата мечка, какъв шанс имаше тя? Накрая мечката, подобно на шисиндеите, ще рухне. А Делгадито тук пощадяваше живота на една от тези мравки!

— Седни! — заповяда Делгадито. Приклекна и огледа на лунната светлина краката му. Те бяха ужасно изранени. Ако не направеше нещо, ранчерото щеше да рухне преди зори. — Това помогне — заяви той, като свали бързо ризата му.

Клей не знаеше какво да мисли. Апахите не се славеха с милосърдни дела, ала не можеше да отрече това, което виждаше със собствените си очи. Воинът режеше ръкавите на ризата му. Той не каза нищо, когато Делгадито нахлузи първо единия, после другия ръкав на краката му и ги завърза в двата края, за да се държат. Това не го предпазваше много, но все пак щеше да помогне.

— Малко по-добре, Калей?

— Клей. Една дума е. — Тагарт произнесе повторно името си, наблягайки така, че воинът да разбере. При това неволно, без да съзнава, раздели думата на две срички.

Делгадито не виждаше никаква разлика. За неговия слух той я изговаряше правилно. Ядоса се, че му напомняха за затрудняването му да усвои езика на белите, затова каза:

— Аз дам теб ново име. Ликой шисиндей. — Изрече го със сарказъм, за да подчертае слабостта на бледоликия.

— Благодаря — рече Клей, искрено поласкан, защото сметна това за проява на истинско приятелство. — Какво значи то?

— Бледолик индей.

— А какво значи шисиндей?

Апахът се потупа по гърдите с дебелия си палец.

— Шисиндей.

— Но аз мислех, че прозвището ти е Делгадито?

— Прозвище?

— Името ти. Или поне така обичаш да те наричат. Чувал съм, че вие, апахите, си служите с испански имена, та никой да не узнае истинските ви имена. Това е талисман или нещо подобно.

— Мое име Делгадито. Аз съм шисиндей.

Клей все още не разбираше.

— Ти си апах.

— Други наричат мой народ апах. Ний нарича шисиндей.

— Но аз съм чувал апахи да се наричат апахи — напомни му той.

— Между други, да. Кога сами, невинаги така.

— Мисля, че разбирам — рече Клей. — Шисиндей е името, с което вашите хора винаги са се наричали. Всички други ви наричат апахи, затова понякога и вие го използвате. Откъде произхожда думата апах?

— Не знам.

— Какво значи шисиндей на английски? — запита Клей не толкова от любопитство да узнае, колкото да спечели още малко време за почивка.

За отговора беше нужно умствено усилие от страна на Делгадито. Искаше да обясни точно.

— Хора на горите — преведе той най-после.

— Е, аз цял живот съм си служил с апах и ще продължавам да си служа. — Тагарт веднага обяви новото си име. — Белия апах? Така ли е?

— Да — отговори Делгадито и ъгълчетата на устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.

Клей го видя и погрешно изтълкува усмивката като още един приятелски жест.

— Благодаря. Но едва ли ще оправдая това име. По-подходящо би било Бяло магаре.

Тази прямота обърка Делгадито. Кой човек би признал такова нещо? — запита се той и стана.

— Ний вървим. Много път изминем.

— Ще се старая, доколкото мога — обеща Тагарт. С ръкавите беше съвсем друго. След като бе вървял толкова дълго без нищо на краката си, сега имаше чувството, че тича по пухени възглавници. Както винаги, трябваше да избягва острите камъни и кактусите, ала по равна земя не усещаше почти никаква болка.

Другояче стоеше въпросът с умората и глада. Той от дни не бе ял както трябва, а и още не се беше съвзел напълно от опита да бъде обесен и от ужасния преход, който измина, носейки Делгадито. Когато преследвачите го гонеха, в най-добрия случай бе успял да изяде няколко парчета сушено месо и от време на време да подремне. От дълго време насам бе хапнал само от буламача, който жената на Делгадито му даде, а почивката, която си бе позволил, го ободри съвсем малко. Чувстваше се капнал. Но не смееше да спре. Ако рухнеше, апахът щеше да го изостави, а се нуждаеше от помощта му, за да стигне цивилизования свят.

Когато червата му за първи път изкуркаха, Делгадито го погледна през рамо, ала не каза нищо. Той също беше гладен, но се стараеше да не мисли за празния си стомах, така както не мислеше за болката, горещината и жаждата. Това беше още един пример колко силни бяха апахите и колко слаби американците.

Цял час двамата вървяха на изток, осветявани от бавно изгряващата луна. Койоти лаеха в далечината. Животни шумоляха в храстите. По едно време някаква птица изписука наблизо, след това изпляскаха криле, после се чу по-силно, по-остро писукане, което спря внезапно.

Клей се боеше не толкова от тъмнината, колкото от възможността да остане сам сред обширната пустош. Един самотен бял човек на индианска територия трябва винаги да бъде нащрек, въпреки уверенията на правителството, че апахите вече не представлявали сериозна заплаха за живота им и че вече можели да пътуват свободно. Но ако си с апах, и то под негова закрила, както мислеше Клей, значеше да си съвсем спокоен.

Делгадито спря, когато чу, че бледоликият се задъхва и пъшка. Самият той би могъл да върви без почивка до края на нощта и през по-голямата част от следващия ден — апахите можеха да изминат до седемдесет мили без прекъсване, — ала не искаше да изтощава американеца, затова поседна за малко и почака Ликой шисиндей да се посъвземе.

— Къде ме водиш? — запита Клей, лъхтейки.

— Дракони.

— В резервата? Армията няма ли да те намери?

— Ние отива тайно място. Време бъдем спокойни.

— Спокойни за известно време — поправи го той, без да мисли.

— Пак ли говори грешно?

— През всичкото време, но с малко упражнения ще се оправиш — каза Клей. — Аз самият не се придържам много към граматиката, но поне мога да се оправя в ресторант.

Делгадито доста се мъчи с тази дума, преди да успее да я произнесе.

— Ресторант?

— Тази дума означава място за ядене. — Тагарт дишаше по-леко, но все още не му се тръгваше. Забеляза, че апахът е озадачен, и обясни: — Луксозна колиба, където белите тъпчат коремите си на копанята. — Което за начина му на мислене и с оглед на шестокласното му образование беше много точно.

Ала Делгадито се обърка още повече. Той знаеше какво е корем и знаеше, че копаните са големи дървени съдове, които бледоликите използват, за да поят конете си. Обаче не виждаше никаква връзка между двете, особено що се отнася до яденето на бледоликите. Езикът им за кой ли път го дразнеше с обърканите значения на думите, а още повече се ядосваше, че не може да говори езика на тия, които смяташе за по-нисши.

— Виж какво ще ти кажа — рече Клей, за да поддържа разговора. — Тъй като за известно време ще бъдем заедно, защо ти не ме научиш на апахски, а аз ще ти помогна за твоя английски. Така ще убиваме времето.

Това предложение беше толкова неочаквано, че Делгадито се изненада. Когато се опитваше да научи езика в резервата, нямаше с кого да го упражнява. Малцина апахи владееха английски, а агентът беше толкова зает, че Делгадито почти нямаше възможност да употребява думите, които бе научил, за да види дали ги произнася правилно.

— Какво ще кажеш? — подкани го Клей.

Идеята привличаше Делгадито. Много отдавна, седнал на коляното на баща си, той бе научил, че най-добрият начин да надвиеш един враг е да го опознаеш толкова добре, колкото той познава себе си. Независимо дали тези врагове бяха команчи, марикопи, мексиканци или американци, познаването на навиците им беше ключът към поражението им.

— Ний направим това — съгласи се той, макар че по този начин щеше да се отложи планът му да даде урок на ранчерото.

— Добре — каза Клей. — Откъде искаш да започнем? Да ти посочвам неща и да ти казвам названията им на английски, а после ти да правиш същото на апахски?

— Почнем по-късно — рече Делгадито, обърна се и закрачи бързо напред. — Засега много тичане.

— Боях се, че ще ми отговориш така.

Тагарт не беше свикнал да се осланя толкова много на краката си. Като ранчеро по-голямата част от времето си през деня бе прекарвал на седлото, а вечерите си — зад писалището, мъчейки се да разбере драсканиците в книгите си. Обикновено много пъти през деня изминаваше разстоянието от къщата до обора, но беше само трийсетина метра. А тичане? Клей никога не бе тичал, ако не се смяташе времето, когато беше на пасището. Затова краката му се разбунтуваха срещу такова жестоко отношение и след по-малко от час вече бе капнал. Но продължаваше да крачи бързо на изток.

Никой не би се учудил повече от него на собствената му настойчивост. Той просто не знаеше, че притежава такава издръжливост, тъй като никога досега не бе поставян на такова изпитание. Не можеше да се отрече, че беше здрав в онзи смисъл, в който бяха здрави повечето ранчероси от Югозапада, яки хора, които се бореха с твърдата земя и със стихиите за няколкото долара печалба, която изкарваха всяка година. И все пак знаеше, че е силен, физически силен, защото можеше да вдигне две пълни буренца, без да напряга мускулите си. Ала никой не знаеше дали наистина е издръжлив, докато не дойдеше истинското изпитание, изпитание, пред което сега беше изправен.

Но Клей имаше и друга причина да не спира, да не отстъпва пред изискванията на тялото: не искаше да показва слабост пред апаха. Цял живот бе слушал за апахи. Как можели дни наред да изкарват без храна и вода, да изминават пеш и по-бързо разстоянието, което би изминал на кон. Че са железни мъже, които не усещат болка, които понасят безропотно всякакви трудности. И ето сега той следваше един от тези железни мъже и да пукнеше, ако му дадеше да разбере, че апахите превъзхождат бледоликите. Трябваше да докаже нещо не само на себе си, но и за своята раса.

След време болката се притъпи. Клей крачеше машинално, местеше ръцете и краката си несъзнателно. Движеше се като в мъгла. Единствените звуци, които чуваше, бяха туптенето в слепоочието си и тропота на ходилата му по земята.

Делгадито обаче виждаше ясно всичко наоколо. Очите му шареха постоянно и често извръщаше глава да долови по-добре и най-слабите звуци. Освен това редовно душеше въздуха, изследваше като копой миризмите. Така пръв откри позната му миризма, която го накара да завие на югоизток, посоката, от която сега духаше вятърът. Бе извървял десетина крачки, когато погледна назад и видя, че бледоликият все още крета слепешком на изток. „Ликой шисиндей“ — каза си Делгадито саркастично и забърза да настигне Тагарт.

Клей спря, когато усети възпираща го ръка. Толкова дълго бе дишал тежко, че все още продължаваше да пъхти. Умората замъгляваше съзнанието му и не разбираше защо апахът настоява да вървят по друг път, ала се подчини и се затътри буквално със сетни сили.

Тъй като смениха посоката, Делгадито бе загубил миризмата. Той затича зигзаговидно, за да я улови отново, ала вятърът бе затихнал. Едва когато заобиколи още едно възвишение, подуши онова, което търсеше, и съзря недалеч, където хълмовете и равнината се сливаха, слаби отблясъци от огън. Такъв малък огън можеха да накладат само индианци, може би неговите сънародници. Забърза, или по-точно се мъчеше да бърза, но ранчерото го възпираше.

Делгадито се ядосваше, че го бави. Искаше да бъде отново между свои хора и да разкаже за извършените жестокости. Разнесеше ли се тази вест, и други воини можеха да се присъединят към него. Той не можеше да се примири да е единственият апах, който не желае да приеме ярема на резервата.

В нетърпението си да види други от своето племе той направи почти фатална грешка. Беше се приближил на десетина метра от огъня, когато пламъците лумнаха и осветиха някаква движеща се наблизо фигура. На светлината Делгадито можа да види ясно, че човекът носеше омразната униформа на американската армия.