Джейк Макмастър
Белият апах (10)

Глава десета

Двама дълги като върлина каубои бързаха от бараката към къщата на ранчото. Ризата на единия висеше отвън, другият бе обул само чорапите си. И двамата обаче имаха патрондаши.

Белия апах хвърли само един поглед, промърмори: „По дяволите!“ и се приближи с големи крачки до Джейкъби.

— Ключът от оръжейния ти шкаф. Дай ми го!

Уверен, че Клей няма да му направи нищо лошо, Джейкъби отговори дръзко:

— Защо ти е? За да въоръжиш тези червенокожи дяволи? Дума да не става!

Камата сякаш подскочи и сама се опря в гърлото на Джейкъби.

— Тези апахи ми направиха услуга, като дойдоха тук с мен, и нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да гледам как ги убиват. Дай ни оръжията си и ще си отидем, без никой да пострада. Имаш честната ми дума.

Тогава Арт Джейкъби направи грешка, която щеше да струва скъпо не само на него, но и на всички в Аризона.

— Честната ти дума не струва пукната пара, стари приятелю. Твърдиш, че си невинен, че не си застрелял Бурман в гръб. Но не те чух да казваш, че не си бил с Лили Джилет. Дявол да го вземе, всички тук знаят, че я обичаш, но това няма да ти донесе добро. Какво от това, че двамата сте се обичали някога? Трябваше да я зарежеш, когато тя се омъжи за Джилет, и нямаше да си имаш неприятности. Ала ти не миряса. Взе да се срещаш скришом с нея. А сега имаш нахалството да нахълтваш в къщата ми с шайка убийци апахи и да ме заплашваш с нож! Как искаш да ти вярвам тогава, дявол да те вземе?

Нов гняв кипна у Тагарт, тътнейки отвътре като градоносен облак. Разбра, че Джейкъби използва състраданието му само за да не бъде убит. Той никога не бе вярвал в неговата невинност, което го накара сега да види ролята на Джейкъби в обесването в съвсем нова светлина. Или по-точно в същата светлина, в която Клей я бе видял първоначално.

— Не обичам да ме смятат за глупак — изръмжа той.

— Тогава престани да се държиш като такъв…

Тагарт замахна и с дръжката на камата го фрасна през устата. Главата на Джейкъби отскочи назад и от горната му устна рукна кръв.

— Дай ми ключа! — рязко каза Клей.

— Върви по дяволите!

Вбесен, Клей изтича до прозореца и видя, че двамата каубои са само на двайсетина метра от предната част на къщата.

— Гледай да не вдига шум — заповяда той на апаха, после затича по коридора и влезе във всекидневната. Притисна ухо до предната врата и чу стъпки и гласове.

— … Има нещо нередно. Усещам го.

— Вероятно заради оная смотана книга, която четеше. Зрял човек не бива да стои до късно и да чете такива евтини ужасии.

— Чух нещо, ти казвам.

— Какво? В ранчото е тихо като в гробища.

Очевидно никой от ратаите не бе обърнал особено внимание на ограденото място за добитък. Клей погледна резето, което не беше поставено. Протегна ръка да го пъхне, но застина, когато някакъв шум отвъд вратата му подсказа, че каубоите са вече там. Можеха да чуят изскърцването на резето.

— Надявам се, че съзнаваш какво правиш — казваше един от ратаите. — Шефът ще побеснее, ако го събудиш безпричинно.

— Така ли мислиш?

— Не ще и дума.

— Май не е зле първо да проверим.

— Най-после умът ти дойде в главата, момче. Все още не си загубен.

— Добре де, Ларедо. Първо къде да отидем? В обора?

— Няма значение. Просто искам да свършим с тази глупост и пак да се пъхна под завивките, където ми е мястото.

Каубоите се отдалечиха и гласовете им постепенно заглъхнаха. Клей пъхна резето и се обърна. С изненада видя, че Понсе и Фиеро го гледат напрегнато.

— Почакайте — каза им той и изхвръкна.

Делгадито и Кучильо Негро продължаваха да държат здраво Джейкъби. Клей се приближи до ранчерото и размаха камата пред лицето му.

— Стига си ни разигравал, Арт. Къде е ключът?

— В задника ти!

Клей го резна. Не дълбоко, само драсна бързо лявата му буза с острата като бръснач кама и Джейкъби изохка силно.

— Следващия път ще пострада носът ти.

— Ти си станал индианец! — заяви онзи, в гласа му се промъкваше ужас. — Съвсем си откачил!

— Ключът! — заповяда Клей, като впи пръстите си около шията на бившия си приятел и доближи камата само на два–три сантиметра от ноздрите на Джейкъби. — Няма да те моля повече.

Джейкъби се разтрепери от страх, но направи опит да се покаже храбрец, като изправи и разкърши рамене.

— Грешиш, ако мислиш, че можеш да ме накараш да говоря. Никога няма да го намериш. — За миг отмести поглед и облиза устните си.

Клей погледна в същата посока. До леглото имаше нощно шкафче с едно–единствено чекмедже. Бързо се приближи до него и дръпна рязко дръжката на чекмеджето. Вътре имаше пистолет, кесия и няколко ключа. Само един беше малък, точно такъв, с какъвто се отваряше оръжейният шкаф. Взе го, после пъхна пистолета под препаската си.

Делгадито видя пистолета, но не каза нищо.

— Доведи го — заповяда Клей, бързайки към предната стая. Фиеро и Понсе стояха на различни прозорци.

— Навън има хора — докладва Понсе.

— Много хора — потвърди и Фиеро.

„Сигурно двамата каубои са открили изчезването на конете и уведомяват другите ратаи — реши Клей — и скоро някой ще дойде да събуди Джейкъби.“ Бързо пъхна ключа, или по-точно се опита да го пъхне, ала го държеше обратно. Завъртя го както трябва, отключи дясната врата и я отвори. На една полица бяха подредени акуратно десет пушки. Под тях бяха натрупани кутии с патрони, а от едната страна на куки бяха накачени четири пистолета, два от тях с дръжки от слонова кост. Клей грабна двата скъпи колта и ги завъртя в ръцете си.

— Не знаех, че си си въобразявал, че си Уайлд Бил Хикок^[1] — забеляза той.

— Подарък са от брат ми — каза Джейкъби мрачно.

— Ще трябва да му пратя благодарствено писмо — рече Клей и като се обърна към Кучильо Негро, единствения воин, освен Делгадито, когото смяташе горе–долу за надежден, грабна трети пистолет от нощното шкафче и каза: Дръж. За теб е… — И му го подхвърли.

Кучильо Негро трябваше да пусне Арт Джейкъби и да направи една крачка, за да хване оръжието. Миг преди да го хване, Джейкъби се изви и с дясната си ръка фрасна здраво Делгадито в челюстта. Апахът залитна, Джейкъби успя да измъкне другата си ръка и да се хвърли към пистолета. Отчаянието го правеше по-бърз. С вик блъсна Кучильо настрана, улови пистолета във въздуха и се извърна към оръжейния шкаф.

И двата пистолета с дръжки от слонова кост бяха в лявата ръка на Клей. Той видя, че Джейкъби се обърна към него, видя, че пъхна пръста си в спусъка. Мигновено прехвърли единия от пистолетите в дясната си ръка — труден номер, който изискваше голяма практика. Помогна му повече късметът, а не сръчността. Той хвана пистолета, ударниците и на двата едновременно, точно когато Джейкъби направи същото. И трите пистолета изгърмяха едновременно.

Изстрелът на Джейкъби беше много неточен. Куршумите на Клей се забиха в ранчерото, който политна назад. Той опита да се прицели по-точно, ала Тагарт нямаше намерение да му дава такава възможност. Колтовете с дръжки от слонова кост изтрещяха отново и този път Арт Джейкъби се преметна върху един люлеещ се стол и се строполи на пода с разперени ръце.

Навън екнаха викове. Токове на каубойски ботуши зачаткаха по земята.

— Дайте оръжия! — викна Клей на апахски и изтича до най-близкия прозорец. Тъмни фигури се стичаха от няколко посоки, някои бяха почти до вратата. Нямаше смисъл да се мъчи с приказки да се измъкне от затрудненото положение; ратаите на Джейкъби нямаше да слушат нито дума от онова, което щеше да им каже. Те щяха да искат същото, което искаше и той — отмъщение, отмъщение заради убития си работодател.

И четиримата апахи бяха при оръжейния шкаф. Всеки държеше пушка и я зареждаше.

Клей трябваше да им спечели време. Затова стреля два пъти от хълбок, целейки се нависоко. Куршумите счупиха стъклата на прозорците, които мисис Джейкъби бе поддържала някога в изрядна чистота. На двора бягащите фигури слегнаха. В същия миг Клей се метна надясно.

Пистолетни изстрели затрещяха в нестроен хор. Куршуми се забиваха в перваза на прозореца, рамката и стената. Някои изсвистяваха през стаята, като счупиха лампа и ваза. Чуха се нови викове.

При първия залп апахите се бяха снишили и сега се придвижваха към коридора. Клей хукна след тях. Делгадито се спря да му подаде един уинчестър.

— Вземи. Зареден е.

Клей вече бе пъхнал малкия пистолет и камата под препаската си. Сега добави и двата колта. Вратата издумка силно, сякаш някой я бе блъснал с рамо, след което с оглушителен трясък се отвори. Клей се завъртя, видя две фигури, които се открояваха в рамката на вратата, и залегна. Пистолети загърмяха, бълвайки смърт, куршуми се забиваха в стената над него, като пръскаха тресчици. Клей нямаше друг избор, освен да стреля. Опрял уинчестъра в рамото си, единият от нападателите падна. Другият изчезна от очите му.

Клей се изправи и хукна по коридора към кухнята. Понсе тъкмо отваряше задната врата, когато град от куршуми разби горната й част на парчета. Тагарт и четиримата апахи залегнаха, докато градушката от смъртоносно олово се сипеше в къщата отпред и отзад.

Мозъкът на Клей работеше усилено. Каубоите ги бяха заклещили отпред и отзад, здраво ги бяха хванали в капан. А дали беше така? Никакви изстрели не се чуваха от двете страни на къщата, което означаваше, че има пътища за бягство, ако се осмеляха да опитат.

— Елате! — подвикна той, като се завъртя на пета.

Вратата на гостната, където мисис Джейкъби някога бе свирила на пиано и бе плела, беше отворена широко. Той отиде бързо до прозореца, приклекна и погледна навън. Между къщата и обора имаше само едно дърво, не се забелязваше никакъв признак на движение. Клей отвори прозореца. Полъх на вятър раздвижи пердетата. Той махна на апахите, после бързо прекрачи перваза и огледа в двете посоки, преди да се втурне към дървото.

И пред къщата, и зад нея стрелбата бе престанала. Тагарт стигна до дървото и се сви до стеблото му. Петима–шестима каубои се промъкваха към предната врата, други двама се виждаха отзад. Клей тъкмо се канеше да се изправи и да хукне към оградата за добитък, когато една ръка ги хвана за глезена. Беше Делгадито, залегнал, както и другите апахи.

Тагарт последва примера им. Като гущери индианците изпълзяха на открито, телата им бяха толкова прилепени до земята, че изглеждаха като част от нея. С мисълта, че всеки миг може да се забие куршум в гърба му, Клей лазеше тромаво напред, стиснал уинчестъра в лявата си ръка. Бяха почти до оградата, когато яростни викове им подсказаха, че са открили трупа на Джейкъби.

Отсега нататък Клей остави апахите да го водят. Те знаеха точно какво да правят и го вършеха толкова умело, че ако не беше с тях, никога не би повярвал, че са тук. Пропълзяха безшумно под долния парапет, прекосиха заграденото място и се измъкнаха от другата страна. Там Делгадито се мушна във високата до колене трева.

В къщата на ранчото цареше суматоха. Каубои тичаха насам–натам и си подвикваха, като ги търсеха. Досега все още никой не се бе приближил до оградата или до обора.

Клей, който влезе последен в пасището, се усмихна доволно на резултата от нападението. Той си бе уредил сметките с Джейкъби, първия от ония, които щяха да платят за безчинството с него, и беше решил твърдо да го върне тъпкано на всички до един. Беше се оставил Джейкъби да го подлъгва, да го разколебава. Но това никога вече нямаше да се случи.

Суматохата в ранчото се засили, когато ратаите се пръснаха да видят какво е станало. Тъй като всички коне бяха изчезнали, трябваше да претърсват пеш. Мнозина ругаеха или се хвалеха какво ще направят, когато пипнат индианците.

Преди за Клей Тагарт това държание щеше да бъде напълно нормално. Ако нападнеха неговото ранчо, тримата му ратаи несъмнено щяха да постъпят по същия начин. Ала сега, съдейки каубоите според апахските критерии, за него ратаите бяха кресливи магарета, които не могат да намерят бик дори насред двор. Нищо чудно, че нападенията на апахите обикновено успяваха, след като враговете им издаваха всяко свое движение и ставаха идеални мишени.

Бяха изминали около петдесет от общо двестате метра до мястото, където Амарильо чакаше с откраднатите коне, когато Клей съзря каубой на пасището. Забави ход, надзърна през рамо и различи източените силуети на четирима, които се придвижваха в редица.

Апахите ускориха крачка, същото направи и Клей. Въпреки че Понсе беше само на метър–два пред тях, Клей не чуваше дори шумолене на трева. Опита и той да бъде така безшумен, ала тромавите му усилия бяха като на едва прохождащо дете в сравнение с гъвкавата грациозност на опитните воини.

— Хей! Какво е онова там? — подвикна един ратай.

— Къде? — отвърна друг.

Клей се напрегна, помъчи се да върви още по-бързо.

— Ей там! Не ги ли виждате?

Пистолетни изстрели пронизаха нощта, четири, толкова бързи, че се сляха в един — дело на каубой, който стреляше в кръг с колта си.

Сякаш стършели прехвърчаха покрай Клей Тагарт. Първата му мисъл беше да залегне, но в този момент видя, че апахите се изправят и скачат като антилопи, затова отново се довери на техния опит и последва примера им. Стрелбата се засили, когато към нея се присъединиха другарите на първия каубой. Един куршум одраска леко рамото на Клей. Чу, че Понсе изръмжа.

— Ето, тук са! — викаше един ратай на каубоите при обора и къщата. — Насам! Тия копелета офейкват!

Клей искрено се надяваше да успеят. Тичаше с всички сили, краката му само се мяркаха. Едно нещо бе научил определено: много по-лесно е да се бяга с мокасини, отколкото с ботуши с високи токове. Нищо чудно, че апахите се славеха като бързоноги.

Групата бързо остави каубоите зад себе си. В мрака се открои някаква купчина. След миг се озоваха при конете. Всеки апах се метна на най-близкото животно. Клей не постъпи така. Той затърси с поглед, съгледа пъстрия сиво-кафяв жребец, застанал настрана от другите, и скочи до него. Конят се дръпна, направи няколко крачки, ала Клей му заговори кротко и успя да го яхне.

Апахите се пръснаха около откраднатия добитък. Амарильо и Фиеро отзад препускаха с пронизителни крясъци, които раздвижиха стадото в югозападна посока. Бягството им беше съпроводено с пушечен и пистолетен огън, ала сега каубоите стреляха в сенки и нито един от изстрелите не можа да достигне целта си.

Клей бе загубил от очи Делгадито и установи, че язди непосредствено до Фиеро, който го погледна, после се озъби. Той беше в стихията си, неимоверно щастлив. Тагарт отговори на усмивката му и за миг двамата се почувстваха душевно свързани. Този миг обаче отлетя, когато Фиеро препусна напред, крещейки като луд.

Сиво-кафявият жребец тичаше плавно, гъвкавите му мускули трептяха. На по-млади години Клей често бе яздил без седло, но не беше свикнал да язди без юзда. Вкопчи пръсти в гривата му и го притисна с колене малко по-силно от обикновено. Усещаше освежителния полъх на вятъра по сгорещеното си лице. Досега не бе знаел колко много се поти.

Пред тях се разбягаха добичета. Някои от животните, стреснати от сън, летяха като изстреляни от оръдие. Нямаше да се спрат, докато не се изтощяха така, че да не могат да направят нито крачка повече.

Когато апахите стигнаха билото на ниското възвишение, намалиха съвсем хода на конете. Клей се обърна да погледне назад. В къщата, бараката и обора светеше. Не забеляза някой да ги преследва и се усмихна. Идеята му да вземат всички коне, преди да направят каквото и да било друго, се бе оказала правилна.

Групата бягаше през сухата аризонска нощ. Златистите отблясъци, предвестници на зората, им послужиха за сигнал да навлязат дълбоко под прикритието на гъсти храсти, Фиеро и Амарильо привързаха конете. Кучильо Негро се върна да провери дали някой не е по следите им. Клей, който се чувстваше уморен, ала странно доволен, се приближи до Делгадито и Понсе. Двамата си показаха един друг пушките, с които се бяха сдобили. Уплаши се, като видя голямо червено петно на ризата на Понсе.

— Пернал те е куршум! — избъбри той на английски, после разбра грешката си и каза на апахски: — Улучен си.

Понсе го погледна някак насмешливо.

— Да — отговори той просто.

— Боли ли? — запита Клей.

— Не повече, отколкото ако ме беше разкъсала пума.

— Дай да видя.

— Защо?

— Може да имаш нужда… — Клей млъкна, не можа да намери подходящата дума.

Делгадито му дойде на помощ:

— Белия апах иска да види имаш ли нужда от превръзка.

— Сам ще се превържа — заяви Понсе с лека нотка на възмущение. — Да не съм дете, та да имам нужда някой да се грижи за мен?

— Искам да помогна — обясни Клей. И наистина искаше, но по твърде егоистична причина, която не се решаваше да признае открито: вече мислено виждаше следващото нападение, може би срещу имението на Хаскет. За да успее, щяха да са му потребни всички апахи в цветущо здраве, защото с Хаскет щеше да се справи много по-трудно. Да не говорим каква работа щеше да му се отвори с Майлс Джилет. Ето защо, за да си отмъсти, искаше да запази апахите живи.

На Понсе не му беше много приятно, ала неохотно вдигна ризата си така, че да се вижда раната.

Клей ахна. Куршумът бе пронизал тялото му ниско от дясната страна и от входната и изходната рана течеше кръв. Раната на гърба беше около три сантиметра в диаметър, нащърбена дупка, направена от куршума, като бе откъснал значително парче месо. Учуди се, че той не се превива от болка.

— Ако се инфектира, може да умре — каза Клей на английски на Делгадито. — Какво можем да направим за него?

— Ти гледай! Научи се!

Запалиха малък огън. Докато Делгадито раздухваше пламъците, Понсе взе един патрон и с нож отдели капсулата от гилзата. После изсипа барута на лявата си длан.

Клей го наблюдаваше с интерес, не можеше да проумее за какво ще бъде използван барутът, докато не видя, че Понсе сипа по малко в двете рани.

— Да не би… — рече той недоверчиво.

Делгадито държеше в огъня края на къса пръчица. Вдигна я, почака няколко секунди, за да се увери, че пламъците, които лижеха върха й, няма да угаснат, после подаде горящата пръчка на Понсе.

Той нито за миг не се поколеба. Седна, наведе се малко напред, изви се назад и допря горящата пръчка до раната на гърба. Щом пламъците докоснаха барута, блесна ослепителна искра и зацвърча силно, сякаш месо се печеше на шиш. Отпред и отзад и от двете рани лумна пламък и въздухът се изпълни с острата миризма на изгоряло месо.

Клей Тагарт усети, че стомахът му се сви, и отстъпи крачка назад, като сложи ръка на устата и носа си. През цялото време бе наблюдавал лицето на Понсе и нито за миг не забеляза по него да е изписана болка. Когато барутът се възпламени, апахът стисна зъби и изви гърба си, ала не извика.

— Запомни! — каза Делгадито на Клей на английски. — Ти може някой ден направиш.

— Никога — увери го той. — По-добре да изгоря в ада, отколкото да извърша такава щуротия.

— Направиш кога трябва.

— Никога — повтори Клей и само при тази мисъл потръпна.

Точно тогава Фиеро и Амарильо се приближиха. Първият вдигна пушката, която бе откраднал, и заяви:

— Сега много бледолики ще умрат! Наша магия по-силна от тяхна!

— Благодарение на Белия апах — вметна Делгадито.

Фиеро прояви презрението си.

— Кой вдигна толкова голям шум, че по чудо американците не усетиха по-рано присъствието ни, и кой загуби толкова много време да говори на другия бледолик, че едва не ни хванаха в дървената къща. Белия апах не го бива за водач.

— Ще стане по-добър — заяви Делгадито.

— Няма да доживея да го видя — каза Фиеро. — Съгласих се да следвам този твой бледолик любимец само този път. Не и винаги. Отсега нататък аз сам ще воювам. Ще правя каквото си искам.

— Ще пропуснеш следващото ни нападение, а тогава ще има повече коне и пушки за всеки, който дойде.

— Кога ще стане това?

Делгадито се обърна към Клей.

— Кога?

— Не знам — призна той на английски. Още не бе мислил кога да нападне Хаскет. — Трябва да се погрижим за конете, които имаме сега, преди да задигнем още. Впрочем, какво ще правим с всички тях?

— Ще храним моите хора — отговори Делгадито.

— Няма ли да запазим няколко за себе си? — запита Клей, но преди да получи отговор, Кучильо Негро изскочи от храсталака.

— Голяма беда — съобщи той. — Американо армия е по петите ни.