Джейк Макмастър
Белият апах (4)

Глава четвърта

Клей Тагарт стоеше точно там, където го бе оставил Делгадито, съвсем на открито. Така бе изложен на показ и всеки можеше да го види. Болезнено усети това още с първия залп и когато куршуми започнаха да се забиват в земята около него, един от тях одраска лявото му бедро. Парещата болка надделя над първоначалния му шок и той успя да се мушне зад една близка колиба, когато втора безредна стрелба покоси зашеметените апахи.

От всички страни на падината се появиха мъже, мрачни, сеещи смърт мъже, бели, мексиканци и метиси, всички до един въоръжени с най-новите уинчестъри и пистолети. Те не отправяха закани и предупреждения, а просто косяха със студена, методична точност.

Прилепен о земята, Клей чуваше тропота на копита. Виждаше ездачи, които нахълтваха в падината, стреляха и отново зареждаха. Някои размахваха с диво ликуване саби или ками. Апахите се съвземаха, воините се съпротивляваха, докато жените събираха децата си и се опитваха да избягат.

Клей нямаше представа какво става. Главорезите, нападнали лагера, не бяха редовна войска, нито имаха вид на обикновени граждани. Не, те всички до един бяха закоравели убийци.

Един от нападателите беше пронизан със стрела, но в отговор воинът бе надупчен с куршуми. Някаква жена, която се опитваше да изведе момиченцето си на безопасно място, бе простреляна в главата. След няколко минути детето беше стъпкано от конски копита. Три други деца бяха разкъсани от куршумите.

Клането беше ужасно, неописуемо. На всеки един ранен или убит от нападателите падаха покосени по четирима-петима апахи. Клей никога не бе виждал такова нещо. Той беше поразен от тази касапница. Но внезапно пред колибата се появи ездач, забеляза го и със самодоволна усмивка понечи да вдигне пушката си.

— Аз съм бледолик! — извика Клей, мислейки, че това ще го спаси. Но за негово изумление ездачът не се стъписа. Той разбра, че ако направи нещо, ще бъде застрелян, затова единственото, което му дойде наум, беше да скочи на крака и да хвърли пръст в муцуната на коня.

Жребецът с цвилене отскочи назад и се изправи на задните си крака. Ездачът бе принуден да свали пушката си и да дръпне здраво юздите, за да запази равновесие.

Така Клей спечели ценни секунди, които му трябваха, за да се обърне и да избяга зад колибата. Край него изсвистя куршум. Някаква жена наблизо изпищя. Деца плачеха, мъже ругаеха гръмогласно на няколко езика. Непрекъснато бойни възгласи раздираха горещия въздух. Същинска лудница!

Клей притича покрай някакъв храст, погледна нагоре и съзря един мексиканец със сомбреро, който се целеше в него. Стрелна се наляво и точно когато пушката изтрещя, той залегна зад кактуса наблизо. Стрелецът отмести пушката и се прицели в един апах. Клей се изправи и побягна на юг. На склона видя един воин, близо до него друг — мъртъв. Във воина, който скочи върху някакъв ездач като разярена пантера, Клей позна Делгадито.

Ездачът с прошарена коса така и не разбра какво се стовари върху него. Той беше обърнат с гръб към склона и стреляше в група бягащи жени, когато апахът падна върху коня му зад седлото, улови го за косата и преряза гърлото му с точен, бърз замах. Делгадито веднага изблъска ездача, плъзна се към предната част на седлото и препусна към друг противник.

Клей гледаше смаяно как Делгадито насочва коня право към друг враг. От сблъсъка двете животни се строполиха и ездачът беше затиснат под своя кон. В последния момент смелият апах се хвърли върху врага, който се опитваше да се измъкне изпод коня, и го уби.

Навред в падината се бяха завързали ръкопашни схватки. Воините бяха по-малобройни, положението им беше безнадеждно и все пак се биеха с настървение, с което нападателите едва ли можеха да се справят. В съпротивата на апахите имаше фанатична ярост, разпалвана от опасността, която грозеше жените и децата им. Приличаха на истински дяволи и като че ли засега удържаха напора на нападателите.

Клей обаче разбираше, че изходът на боя е предрешен. Трябваше да се измъкне оттук, преди воините да бъдат избити. Щом главорезите свършеха с мъжете, щяха да се насочат към жените и децата — да не говорим за него, ако още беше жив.

Формата на падината улесняваше нападателите — тясна при отвора и по-широка до потока. Очевидно апахите бяха избрали това място, тъй като то представляваше отлично скривалище за такава група. В случай на опасност вероятно разчитаха на постоянната си бдителност. Но този път бяха заварени неподготвени.

Склоновете не бяха много стръмни и мнозина можеха да ги изчакат. Но беше трудно да се тича по нанагорнището, тъй като пръстта беше рохкава и хлъзгава. Растителността беше рядка, макар че от западната страна сухи храсти предлагаха слабо укритие.

Клей беше залегнал и изучаваше ръба на падината. Следеше нападателите. Не бяха толкова много, колкото му се беше сторило отначало, но предостатъчно, за да избият апахите в падината, приклещени в нея като в капан. Повечето бяха по-близо до колибите, отколкото до изхода от падината. Изведнъж Клей забеляза около десетметрово пространство, където нямаше стрелци. Точно там имаше един сух храст.

Той се насочи натам. Измина три-четири метра и погледна зад себе си. Страхуваше се да не го открият. Наблизо беше Делгадито, вкопчен в смъртна схватка с як метис. Двамата се разделиха. Метисът се прицели с револвер и стреля в упор, но кой знае защо, пистолетът направи засечка и в следващия миг индианецът заби ножа си в гърдите му. Делгадито измъкна окървавеното оръжие, обърна се и затърси с очи друг враг, с когото да се бие. Откъм източния край на падината изтрещя мушка, апахът се олюля, политна назад и се препъна в един камък.

Дълго след това Клей Тагарт не можеше да намери задоволително обяснение за себе си или за някой друг какво точно го накара да му се притече на помощ. Би трябвало да продължи нататък, да спаси собствената си кожа. Но тогава Аризона никога нямаше да узнае за този ужасен период от ранната си история, известен като Царуването на Белия апах.

Може би защото Делгадито бе пощадил живота на Клей. Може би защото жената на Делгадито се бе грижила за него. Или може би защото Клей наистина изпитваше някакво приятелско чувство към „бича“ на Югозапада. Каквато и да беше причината, вместо да побегне, Клей се обърна и затича към мястото, където лежеше Делгадито. Струя кръв бликаше от дълбока резка на слепоочието му, ала апахът още дишаше. Той коленичи, пъхна яките си ръце под тялото му, напрегна се и се изправи. От тежестта коленете му едва не се огънаха.

После бързо пое на югозапад. С товара си беше лесна мишена, но по някаква прищявка на съдбата апахите избраха точно в този момент да предприемат контранападение срещу стрелците, наредени по западния край на падината. Като видяха, че техните хора са в опасност, ездачите и убийците по източната страна насочиха огъня си към атакуващите воини.

Клей беше преполовил пътя до храста, когато, стъпвайки на острата издатина на един назъбен камък, осъзна, че не е обут нито в ботуши, нито в обувки. В суматохата напълно бе забравил за това. Наложи си да не мисли за болката и продължи нататък. Горещата земя пареше ходилата му. Като по чудо успя да стигне до храста. Но оттам не можеше да наблюдава битката в падината, затова, като стисна още по-здраво Делгадито, бързо мина от другата страна. Тънки клони се впиваха в тялото му. Имаше чувството, че бръсначи режат краката му.

После Клей се озова пред голия склон; трябваше да се покатери до ръба с Делгадито на гръб. Тръгна нагоре, като на всяка крачка забиваше петите си в рохкавата пръст, мускулите на краката му се напрягаха докрай. Няколко пъти се подхлъзна, а веднъж падна по коляно, като прехапа устни, за да не извика от болка.

Изведнъж чу пронизителен вик и погледна назад. Един от нападателите, исполин с кафява брада, който носеше юнионистка фуражка^[1], беше хванал едно малко дете и го насече със сабята си, а майката безпомощно го удряше и викаше като обезумяла. Мъжът захвърли презрително детето, завъртя се рязко и едва не обезглави жената.

Точно на това място склонът се бе изронил и образуваше улей, по който се спусна Клей. Затъркаля се презглава, като вдигаше вихрушка от прах. Беше изпуснал Делгадито и тялото на апаха се беше устремило надолу по склона.

Клей скочи на крака и отново го вдигна. Тъй като на север и изток бяха нападателите, а на юг — пустинята, за него оставаше да се движи само на запад. Тичаше с всички сили, като се мъчеше да избягва камъните и кактусите, които раздираха нозете му. В падината стрелбата, воят и крясъците бяха достигнали връхната си точка.

Клей се насочи към едно пресъхнало речно корито, като от време на време хвърляше поглед назад. Всеки момент очакваше в гърба му да се забие куршум, но стрелците по края на падината бяха толкова заети да стрелят по апахите, че не си правеха труд да погледнат назад. По едно време, когато отново погледна назад, се препъна в малък кактус и силно стисна зъби, за да не извика от болка! Добра се до коритото и бързо свърна зад един храст.

Щом се скри от нападателите, остави Делгадито на земята и се тръшна до него. Внимателно заизважда бодличките, които стърчаха от палеца на крака му, и се замисли за човека с фуражката на юнионистката армия. Кой знае защо му се беше сторил познат. Беше сигурен, че никога не се бяха запознавали, но предполагаше, че трябва да е чувал за него. По-късно, когато изскубна и последното трънче, Клей си спомни.

Беше Бен Джонсън, един от най-прочутите ловци на скалпове на юг от границата. Дезертьор от юнионистката армия, след войната се бе добрал до Тусън, беше си спечелил омразата на почти всички и преди няколко години бе избягал в Мексико, след като бе убил невъоръжен златотърсач в една кръчма. Последното, което Клей беше чул за него, бе, че Джонсън е главатар на шайка, която работи за правителството на Сонора, като преследва апахи и представя скалповете им срещу големи награди.

Но Клей не знаеше, че сега Джонсън действаше и на север от границата. „Може би — помисли си той — това е за пръв път.“ За беда Клей се намираше на неподходящо място в неподходящ момент и имаше голям късмет, че още е жив. Но докога? Щом ловците на скалпове свършат с избиването на апахите, може да се пръснат да претърсват околността. Трябваше да продължи да върви.

Делгадито съвсем се беше отпуснал. Клей с мъка го вдигна от земята, но щом тръгна, краката му се подгънаха от товара. Хвана го по-здраво, после се устреми напред, броейки всяка крачка, която го приближаваше до спасяването на кожата му, до избавлението му. Слънцето обгаряше жестоко гърба му, така го печеше, че пот течеше от него като из ведро. Краката и гърбът го боляха, но въпреки това не можеше да спре.

Беше загубил всякаква представа за времето. Трябваше на всяка цена да продължава да върви и продължаваше дори когато започна да отпада тялом, когато всяка крачка беше мъка за него. Стараеше се да върви равномерно, като местеше първо единия крак, после другия, съсредоточаваше вниманието си само върху краката, продължавайки тромаво да се мъкне много време след като повечето други хора биха се отказали.

Непоносимата горещина сломи Клей. След няколкочасов вървеж крайниците му тежаха като олово, погледът му се замъгли, а краката го боляха толкова силно, че имаше чувството, че са изтръпнали. Гърлото му беше ужасно сухо, устните му започваха да се напукват. В гърдите му бушуваше адски огън, който затрудняваше дишането му. Отваряше уста, но в гърдите му влизаше само повече огън. Съвсем изнемощял, едва държейки Делгадито, той се препъна, опита да се изправи, препъна се пак и се строполи на земята.

Клей виждаше как земята се приближава бързо към лицето му. Понечи да смекчи падането с длани, но след всичко преживяно беше твърде слаб, за да вдигне ръце. Последното, което си спомняше, беше страшната болка в слепоочието и усещането, че дробовете му всеки момент ще пламнат.

 

 

Прохладният ветрец, който облъхна лицето на Делгадито, го върна отново към живот. Той седна, огледа се объркано и направи опит да стане. Ала в същия миг сякаш свредел се вряза в главата му и той се преви от болка. Пръстите му откриха причината — дълбока рана от куршум в слепоочието. Ако бе влязъл малко по-надълбоко, щеше да бъде мъртъв.

Делгадито събра сили да изтърпи страданието. От ранно детство момчетата от племето му биваха приучвани да търпят стоически голяма болка. Животът им и животът на съплеменниците им често зависеше от тяхната издръжливост, тъй като един-единствен вик би бил достатъчен, за да привлече врага.

Сега Делгадито се привдигна на колене, ала беше толкова слаб, че трябваше да се подпре с ръце. Над главата му блещукаха звезди. От северозапад повяваше вятърът, който го бе свестил. На изток висеше пълна луна. Когато погледна наляво, с изумление, потресен, видя, че бледоликият лежи наблизо. Огледа се и разбра, че са на много мили далеч от лагера, в дива местност, където често бе ходил на лов за антилопи. Как бяха попаднали тук, чудеше се Делгадито. Не помнеше нищо след изстрела.

Единственото логично обяснение беше, че други са ги изнесли от падината, ала когато най-после успя да стане, не видя никой наоколо. Бяха само бледоликият и той. Наведе се и сложи ръка до устните му. Едва-едва дишаше, значи беше жив.

Делгадито се изправи и направи малък кръг, все още убеден, че някои от хората му са го спасили. Огледа земята, орловите му очи лесно разчитаха следите по пръстта. За негова изненада откри само един вид следи — на бледоликия, необикновено дълбоки, толкова дълбоки, явно той бе носил нещо тежко. Или някого.

Делгадито коленичи до Клей Тагарт. Сега знаеше кой го е спасил и че той бе причината бледоликият сега да е изтощен. Озадачен, апахът се втренчи в бледото лице на единствения бял, към когото бе проявявал досега известно съжаление, и то само защото искаше да използва този човек за своите цели. Защо, запита се той, бледоликият бе постъпил така? Та те бяха смъртни врагове. Би трябвало да остави Делгадито да бъде скалпиран и заклан, а не да го спасява.

Дълго стоя воинът закован на това място, гледайки втренчено. После стана, потърси наоколо плосък камък с подходящи размери и гладки краища и се завзира в мрака да открие определен вид кактус. Наложи се да отиде далеч, докато най-сетне намери кактуса с бъчвовидната форма. Коленичи до растението и грижливо застърга с камъка, внимавайки да не се убоде с бодлите. Нож би свършил много по-добре тази работа, ала неговият бе изчезнал.

Най-сетне Делгадито отряза голямо парче заедно със значителна месеста част. Изправи се и тръгна обратно към мястото, където бе оставил бледоликия. Някой по-неопитен би се загубил, неспособен да разбере къде е север и къде е юг, ала Делгадито се ориентираше от положението на звездите и от изключителната си памет за терена, за да стигне до точното място.

Клей Тагарт лежеше на една страна и все така дишаше едва-едва. Делгадито се наведе и го претърколи, после го разтърси грубо. Тъй като оня не реагира, разтърси го пак.

Клей имаше чувството, че устата му е стисната в менгеме. Смътно усети полъх по тялото си и силна болка в краката. Отвори очи, видя в мрака мургавото лице на апах, мержелеещо се над него, и понечи да скочи разтревожен. Спря го познат глас.

— Смучи, Калей.

— Какво? — промълви Клей, но съжали, че бе заговорил, тъй като устните му пламнаха от болка.

— Смучи — повтори Делгадито и вдигна парчето от кактуса към устата на белия човек.

Клей понечи да се отдръпне, но реши да не се противи. Воинът се опитваше да му помогне. Затова разтвори устни и вкуси от редкия, воднист сок на кактуса. Искаше да впие зъби във влажния пулп и да го изгълта, но апахът му бе казал да смучи, затова само смучеше. Количеството, което погълна, бе малко, но в замяна на това беше най-освежителната течност, с която Клей бе утолявал жаждата си. Когато свърши, попита:

— А ти?

— Аз пия по-късно — каза Делгадито и хвърли кактуса настрана. — Ела. Сега вървим.

— Къде ще отидем? — запита Клей, когато воинът го улови за лакътя и го вдигна на крака. Ходилата го боляха толкова много, че едва не падна. Струваше му се, че върви по счупени стъкла.

— Мои хора. — Обръщайки се, Делгадито направи една крачка, ала бе принуден да спре, защото Клей сграбчи ръката му.

— Стой, приятелю! Не можем да тичаме така посред нощ. Трябва да почакаме да се разсъмне, когато ще можем да виждаме какво правим.

— Аз вижда добре — рече Делгадито. Пак понечи да тръгне, ала бледоликият отново го спря.

— Ти не слушаш — каза Клей. — Не видя това, което видях аз, след като те удариха. Чудо би било, ако някои от твоите хора са още живи.

— Чудо?

— Пръст божи — обясни Клей. Когато воинът с нищо не показа, че го е разбрал, допълни: — Волята на Великия дух, или както го наричате там.

— Ний тръгваме — рече Делгадито и измъкна ръката си. Намекът за духове нямаше никакъв смисъл за него. Бледоликите бяха невежи в това отношение и не знаеха нищо за Гансовете. Веднъж обсъждаше тези въпроси с агента в резервата и с изумление узна, че белият бог учел, че всички хора трябвало да се обичат и когато ги удряли, винаги трябвало да обръщат и другата си буза. Тази идея беше невероятно смешна, просто още един пример за странните обичаи на американците.

Всеки от племето на Делгадито знаеше, че има само две добродетели с истинско значение: да откраднеш, без да те хванат, и да убиеш, без да те убият. В свят, пълен с врагове, това бяха единствените способности, които осигуряваха оцеляване. Всичко друго беше от второстепенно значение.

Затова сега, като чуваше Калей да говори така глупаво, апахът продължаваше да върви. Не се чувстваше задължен към белия човек. Ако ранчерото го последваше, добре. Ако ли не, за Делгадито и това беше добре. Той знаеше, че бледоликият го бе спасил, ала тази му постъпка не го свързваше с него като брат. За Делгадито те все още бяха врагове, намиращи се във временно примирие. Той не бе донесъл кактуса от доброта. По-скоро бе искал този човек да закрепне достатъчно, за да поеме обратния път, и знаеше колко ободрителен може да бъде пулпът.

Клей бе втренчил поглед в широкия гръб на апаха, размишлявайки дали да тръгне с него. Почти бе решил да му каже да върви по дяволите, но после огледа осветената от луната местност и разбра, че има само смътна представа къде се намира и как да стигне до най-близкото селище. Когато слънцето изгрее, може би ще успее да се ориентира, но колко ли ще издържи сам?

Колебанието на Клей свърши, когато той погледна захвърления кактус. Делгадито му бе направил добро, като му го бе донесъл. Бе направил още едно усилие да го съживи, като му даде нещо подхранващо. Най-малкото, което Клей можеше да направи, беше да се довери на воина и да му подаде ръка за дружба.

— Чакай — подвикна той, бързайки напред.

Делгадито ускори крачка. Главата му бучеше, реброто, което бе счупил при сблъскването на двата коня, го болеше ужасно, но той нямаше намерение да се отклонява от целта си. След малко забеляза, че спътникът му куца, и с раздразнение разбра, че той едва се държи на краката си. Би го зарязал на място, ала Калей му трябваше за нещо друго и не искаше да го загуби. Затова Делгадито забави крачка и двамата продължиха нататък мълчаливо.

Клей мислеше как да се добере до цивилизования свят. Имаше нужда от нов кон, нови дрехи и ново оръжие. Преди всичко трябваше да се сдобие с пари, без които не можеше да купи нищо от необходимите му неща. Имаше една торбичка с монети, скрита в имението му — бели пари за черни дни, — ала как можеше да стигне до нея?

Колкото повече Клей вървеше, толкова повече го боляха краката. Чувстваше, че ходилата му са изранени, ала не си правеше труд да ги огледа внимателно. По-добре да не знае; понякога болката е по-търпима, ако човек не знае колко зле е в действителност.

За щастие, прохладният нощен въздух му помагаше да пази силите си, ободряваше го след изтощителната дневна горещина. Той все още жадуваше за вода, ала не така отчаяно, както преди. След първата миля отпадна, но бе горд, че може да поддържа еднаква скорост с апаха, и се радваше, че се възстановява по-бързо, отколкото бе мечтал.

Сякаш бе изминала цяла вечност. Все пак Клей се уморяваше все повече и повече и забеляза, че Делгадито никак не изглеждаше доволен от това. Помисли, че апахът може изведнъж да го зареже, и удвои усилия. Когато след малко той внезапно спря, обърна се и сложи ръка на гърдите му — Клей беше сигурен, че ще се разделят. После чу дрезгав смях и като се взря напред, на не повече от десетина метра от тях видя мъждукаща светлина по ръба на падината. Видя и часовой, който се движеше по ръба в тяхна посока.