Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
New Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 119 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Стефани Майър. Новолуние

ИК „Егмонт България“, София, 2009

Редактор: Николай Лефеджиев

Издателски редактор: Златина Сакалова

Коректор: Мариана Пиронкова

ISBN: 987-954-27-0320-4

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Шевове

Единствен Карлайл запази спокойствие. Стотиците години опит в спешните отделения си проличаха в тихия му властен глас.

— Емет, Роуз, изведете Джаспър навън.

Емет кимна с нетипично за него сериозно изражение.

— Хайде, Джаспър.

Джаспър се опита да се бори с неумолимата хватка на Емет, усукваше се, мяташе към брат си оголени зъби, а очите му бяха все така помътнели.

Лицето на Едуард бе по-бяло от кост, когато се извъртя, наведе се над мен и зае отбранителна поза. Измежду стиснатите му зъби се изплъзна ниско предупредително изръмжаване. Усещах, че не диша.

Розали с непонятно задоволство, изписано върху божественото й лице, пристъпи пред Джаспър, на безопасно разстояние от зъбите му, и помогна на Емет да го измъкне през стъклената врата, придържана от Есме, която бе притиснала длан плътно върху устата и носа си. Върху сърцевидното й лице бе изписан срам.

— Толкова съжалявам, Бела — извика тя, преди да последва останалите към двора.

— Пусни ме да мина, Едуард — прошепна Карлайл.

Измина една секунда, след това Едуард бавно кимна и се отпусна.

Карлайл приклекнало мен и се наведе да прегледа ръката ми. Усещах, че лицето ми се е смръзнало от ужас и се опитах да успокоя чертите си.

— Ето, Карлайл — каза Алис и му подаде една кърпа.

Той поклати глава.

— В раната има твърде много стъкло — той протегна ръка и откъсна дълга, тясна ивица от ръба на покривката. Усука я около ръката ми над лакътя като турникет. Главата ми се замая от миризмата на кръв. Ушите ми бучаха.

— Бела — каза Карлайл нежно. — Искаш ли да те закарам до болницата, или предпочиташ да се погрижа тук?

— Тук, моля те — прошепнах.

Ако ме закараше в болницата, случката нямаше как да подмине ушите на Чарли.

— Ще ти донеса чантата — предложи Алис.

— Да я преместим на кухненската маса — каза Карлайл на Едуард.

Едуард ме вдигна с лекота, докато Карлайл продължаваше да притиска ръката ми.

— Как се чувстваш Бела? — попита ме той.

— Добре съм — гласът ми прозвуча относително спокойно, което ме зарадва.

Лицето на Едуард бе като камък.

Алис ни чакаше в кухнята. Черната чанта на Карлайл вече лежеше на масата, а в контакта бе включена малка, но ярка настолна лампа. Едуард нежно ме сложи да седна на един от столовете, а Карлайл си придърпа друг. Веднага се залови за работа.

Едуард стоеше над мен в същата защитна поза, все така, без да диша.

— Махай се, Едуард — въздъхнах.

— Ще се справя — настоя той. Но челюстта му се бе стегнала, очите му горяха от мъчителната жажда, с която се бореше, по-силна у него, отколкото у другите.

— Няма смисъл да се правиш на герой — казах. — Карлайл ще се справи и без твоя помощ. Иди да глътнеш малко чист въздух.

Трепнах, когато Карлайл бодна ръката ми.

— Ще остана — отвърна той.

— Защо си такъв мазохист? — изломотих.

Карлайл реши да се намеси.

— Едуард, по-добре иди да намериш Джаспър, преди да се е отдалечил прекалено. Сигурен съм, че е много разстроен и се съмнявам, че ще послуша друг, освен теб в това състояние.

— Да — съгласих се веднага. — Върви да настигнеш Джаспър.

— По-добре да свършиш нещо полезно — намеси се и Алис.

Едуард присви очи, когато осъзна, че всички сме срещу него, но после кимна кратко и плавно изтича през задната врата. Бях сигурна, че не бе поел и глътка въздух, откакто си порязах пръста.

В ръката ми започваше да се разпростира някаква мъртвешка липса на осезаемост. Тя изличи болката от убождането, но пък ми напомни за раната, така че се концентрирах върху лицето на Карлайл, за да не мисля какво правят ръцете му. Косата му светеше златиста на ярката светлина, докато се навеждаше над ръката ми. Усещах слаби конвулсии в стомаха, но бях твърдо решена да не се поддавам на обичайното гадене. Вече не усещах болка, само леко придърпване, върху което се мъчех да не се замислям. Нямаше смисъл да се разповръщам като бебе.

Ако Алис не беше точно пред очите ми, нямаше и да забележа как най-после се предаде и се изниза от стаята. С лека извинителна усмивка на уста тя изчезна през вратата.

— Е, вече всички си тръгнаха — въздъхнах. — Ако не друго, поне знам как да изпразня стаята.

— Не си виновна ти — каза успокоително Карлайл и се засмя. — На всеки може да се случи.

Може — повторих. — Но обикновено се случва на мен.

Той отново се разсмя.

Спокойствието му бе още по-удивително на фона на всеобщата реакция. Не долавях и следа от напрежение върху лицето му. Работеше с бързи, уверени движения. Единственият звук, освен тихото ни дишане, бе мекото звънтене на миниатюрните късчета стъкло, които падаха едно по едно на масата.

— Как успяваш? — попитах. — Даже Алис и Есме… — млъкнах и поклатих озадачено глава. Макар и останалите да се бяха отказали окончателно от традиционната диета на вампирите, той си оставаше единственият, който понасяше миризмата на кръвта ми, без да е подвластен на невероятната сила на изкушението. Сигурна бях, че му е много по-трудно, отколкото даваше вид.

— Дълги, дълги години опит — обясни той. — Вече почти не усещам миризмата.

— Мислиш ли, че ще ти стане по-трудно, ако си вземеш дълга отпуска и известно време не стъпваш в болницата? И нямаш контакт с кръв?

— Може би — той вдигна рамене, но ръцете му не трепнаха. — Никога не съм чувствал потребност от продължителна почивка — той ми се усмихна лъчезарно. — Прекалено много обичам работата си.

Дзън, дзън, дзън. Изненадах се колко много стъкло бе попаднало в ръката ми. Изкушавах се да погледна към нарастващата купчинка, просто за да видя колко е висока, но си знаех, че това никак няма да помогне на старанията ми да не повърна.

— А кое точно ти харесва? — почудих се на глас. Действително не разбирах — безкрайните години, които бе посветил на борба и самоконтрол, за да може да стигне дотам, че да понася така лесно работата си. Освен това исках да поддържам разговора, гласът му разсейваше мислите ми от гаденето.

Когато ми отговори, тъмните му очи бяха спокойни и замислени.

— Хмм. Най ми допада, когато… по-съвършените ми способности ми позволят да спася човек, който иначе би бил загубен. Приятно е да зная, че благодарение на това, което правя, животът на някои хора е по-добър само защото съществувам. Дори обонянието ми понякога се оказва полезно средство за диагностика — ъгълчето на устата му се повдигна в полуусмивка.

Замислих се върху думите му, докато той човъркаше в ръката ми, за да е сигурен, че е извадил всички стъкълца.

След това се разрови в чантата си за следващите инструменти, а аз положих всички усилия да не си представям иглата и конеца.

— Стараеш се много, за да компенсираш нещо, което не е твоя вина — предположих, когато усетих нов вид придърпване върху кожата. — Искам да кажа, че решението не е било твое. Не си избрал сам този начин на живот и въпреки това трябва да полагаш такива огромни усилия, за да си добър.

— Не знам дали се опитвам да компенсирам нещо — възрази той спокойно. — Както при всичко друго в живота, просто трябваше да реша какво да правя с това, което ми бе отредено.

— Така звучи толкова лесно.

Той отново огледа ръката ми.

— Готово — каза и сряза един конец. — Приключихме — той старателно прокара върху шевовете огромна клечка с памук, напоена с някаква течност с цвят на сироп. Миризмата беше особена, зави ми се свят. Сиропът оцвети кожата ми.

— Все пак в началото — продължих да настоявам, докато той прикрепяше дълго парче марля и го усукваше около ръката ми. — Защо въобще ти е хрумнало да опиташ да живееш по друг начин, освен по очевидния?

Устните му се свиха в загадъчна усмивка.

— Едуард не ти ли е разказвал историята?

— Да, но се опитвам да разбера как точно си разсъждавал…

Лицето му внезапно отново стана сериозно и се зачудих дали мислеше за същото, за което и аз. Интересно ми бе да зная какви мисли ще ми минават, когато (отказвах да приема варианта ако) съм в неговото положение.

— Знаеш, че баща ми е бил свещеник — унесе се той в мисли, докато старателно почистваше масата, изтърквайки всичко няколко пъти с навлажнена марля. Миризмата на спирт засмъдя в носа ми. — Имаше доста суров поглед върху света, който бях започнал да подлагам на съмнение още преди промяната си — Карлайл сложи всички изцапани марли и късчетата стъкло в една празна кристална купа. Не разбрах какво възнамерява да прави даже когато драсна клечка кибрит. След това я хвърли върху напоената със спирт тъкан и внезапният пламък ме накара да подскоча.

— Извинявай — извини се той. — Това ще свърши работа… Така че не бях съгласен със специфичната вяра на баща ми. Но никога през тези почти четиристотин години, откакто съм се родил, не съм видял нещо, което да ме накара да се съмнявам дали Бог съществува в една или друга форма. Нито дори отражението в огледалото.

Престорих се, че разглеждам превръзката на ръката си, за да прикрия изненадата си от обрата, който бе приел разговорът. С оглед на ситуацията последното нещо, което очаквах, бе разговор за религия. Собственият ми живот бе доволно лишен от вяра. Чарли се считаше за лутеран, защото такава бе религията на родителите му, но в неделя предпочиташе да почита реката с въдица в ръка. Рене от време на време пробваше някоя и друга църква, но подобно на всичките й краткотрайни увлечения като тениса, грънчарството, йогата и уроците по френски, обикновено се прехвърляше на нещо друго, преди още да съм разбрала каква е най-новата й прищявка.

— Сигурен съм, че всичко това ти звучи доста чудато, като се има предвид, че излиза от устата на вампир — той се усмихна, наясно, че небрежната употреба на тази дума неизменно ме стряскаше. — Но се надявам, че животът, даже и нашият, все има някакъв смисъл. Признавам, че надеждите ми не са особено оправдани — продължи той рязко. — Признавам, че все пак сме прокълнати. Но се надявам, може би твърде наивно, че все си струва да се стараем.

— Не смятам, че е наивно — смотолевих. Не можех да си представя, че някой, пък бил той и Господ, не би се впечатлил от личността на Карлайл. Освен това единственият рай, който аз лично бих одобрила, е този, в който задължително присъства Едуард. — А и не смятам, че друг би го приел за наивно.

— Всъщност ти си първата, която се съгласява с мен.

— Останалите не са ли на твоето мнение? — попитах учудено, имайки предвид една конкретна особа.

Карлайл отново се досети какво имам предвид.

— Едуард е съгласен донякъде. Бог и раят съществуват… както и адът. Но не вярва, че за нас има някакъв задгробен живот — гласът му бе съвсем тих. Погледът му се бе зареял през големия прозорец над мивката навън в тъмнината. — Той смята, че сме загубили душите си.

Сетих се за думите на Едуард този следобеда: не и ако не искаш да умреш, или каквото там ни се случва. В главата ми светна крушка.

— Всъщност това е проблемът, нали? — налучках. — Затова така се е запънал за мен.

Карлайл заговори бавно.

— Когато гледам… сина си. Силата му, добротата му, светлината, която струи от него — това повече от всичко подхранва надеждата и вярата ми. Нима е възможно за някой като Едуард да не съществува нищо повече?

Разпалено кимнах в съгласие.

— Но ако вярвах в това, в което вярва той… — той ме погледна с непроницаемите си очи. — Ако ти вярваше в същото? Нима би могла да отнемеш неговата душа?

Така формулиран, въпросът спря отговора ми в гърлото. Ако ме беше попитал дали бих рискувала да загубя душата си заради Едуард, отговорът щеше да е очевиден. Но дали бих рискувала неговата душа? Стиснах недоволно устни. Не беше честно.

— Сама виждаш какъв е проблемът.

Поклатих глава, съзнавайки как упорито съм вирнала брадичка.

Карлайл въздъхна.

— Решението си е мое — настоях.

— Но и негово — той вдигна ръка, усещайки, че се каня да споря. — Тъй като ще е отговорен, че ти го е причинил.

— Той не е единственият, който може да го направи — изгледах замислено Карлайл.

Той се разсмя и натежалата атмосфера внезапно се разведри.

— А, не! По този въпрос ще трябва да се разбереш с него — но после въздъхна. — Точно в това никога няма да съм сигурен. Смятам, че в останалите отношения съм постъпвал възможно най-правилно, като се имат предвид обстоятелствата. Но дали бях прав да обричам останалите на този живот? Все още не мога да преценя.

Не отговорих. Представих си какъв би бил животът ми, ако Карлайл бе устоял на изкушението да промени самотното си съществувание… и потреперих.

— Майката на Едуард бе тази, която ми помогна да реша — Карлайл почти шепнеше. Продължаваше да се взира невиждащо през черните стъкла.

— Майка му? — всеки път, когато се бях опитвала да разпитам Едуард за родителите му, ми отговаряше единствено, че са починали много отдавна и спомените му са доста неясни. Сега осъзнах, че споменът на Карлайл, независимо от краткия му контакт с тях, вероятно бе съвсем ясен.

— Да. Казваше се Елизабет. Елизабет Мейсън. Баща му Едуард-старши така и не дойде в съзнание в болницата. Умря още при първата вълна на грипа. Но Елизабет беше в съзнание почти до последния миг. Едуард много прилича на нея: и тя имаше този необичаен бронзов оттенък на косата, а очите й бяха със съвсем същия зелен цвят.

— Очите му са били зелени? — прошепнах, опитвайки се да си ги представя.

— Да… — жълтеникавите очи на Карлайл вече се бяха върнали стотина години назад. — Елизабет се тревожеше безмерно за сина си. Влошаваше собствените си шансове за оцеляване, като се опитваше да се грижи за него от болничното си легло. Очаквах, че той ще си отиде преди нея — беше в много по-лошо състояние. Когато краят дойде за Елизабет, всичко стана много бързо. Беше точно след залез-слънце и аз бях пристигнал в болницата да отменя лекарите, които бяха на работа цял ден. Точно тогава ми беше трудно да се преструвам — работата беше толкова много, а аз всъщност не се нуждаех от почивка. Как мразех да се прибирам у дома, да се крия в тъмното и да се преструвам, че спя, когато толкова много хора умираха!

Още с влизането си отидох да прегледам Елизабет и сина й. Бях се привързал към тях, което винаги е опасно, имайки предвид крехката природа на хората. Веднага забелязах, че състоянието й се е влошило. Треската й се бе усилила, а тялото й бе твърде изнемощяло, за да продължава да се бори. Но когато ме погледна от леглото си, никак не изглеждаше слаба.

„Спасете го!“ — заповяда ми тя с дрезгавия глас на изтощеното си гърло. „Ще направя всичко по силите си“ — обещах й, като я хванах за ръката. Треската бе толкова силна, че вероятно въобще не е усетила колко неестествено студена бе моята. Вероятно всичко й се е струвало студено. „Трябва“ — настоя тя, стискайки ръката ми с такава сила, че се запитах дали все пак няма да успее да пребори треската. Очите й бяха сурови като камъни, като смарагди. „Трябва да направите всичко по вашите сили. Каквото другите не могат, вие трябва да го направите за моя Едуард!“

Стреснах се. Гледаше ме с пронизителните си очи и за миг ми се стори, че е наясно с тайната ми. След това треската съвсем я повали, така и не дойде повече в съзнание. Отиде си по-малко от час след като ме накара да обещая. Десетилетия наред бях обмислял идеята да си създам другар. Само още едно създание, което да познава истинската ми същност, а не това, за което се преструвах. Но така и не успявах да оправдая подобна крачка пред себе си — да причиня другиму каквото бяха причинили на мен. А ето, Едуард лежеше пред мен и умираше. Ясно бе, че му остават само няколко часа. До него лежеше майка му и лицето й, дори и в смъртта, продължаваше да е напрегнато.

Карлайл сякаш виждаше всичко наново, спомените му бяха непокътнати от стотината години, които го деляха от събитията. Аз също виждах всичко съвсем ясно, докато говореше: отчаяната обстановка в болницата, съкрушителното присъствие на смъртта. Едуард, пламнал от треската, а животът му се изплъзва с всяка изминала минута… Отново потръпнах и се постарах да изтикам картината от съзнанието си.

— Думите на Елизабет продължаваха да отекват в главата ми. Нима знаеше какво можех да сторя? И нима някой би поискал нещо такова за сина си? Погледнах Едуард. Макар и болен, той бе прекрасен. В лицето му имаше нещо чисто и добро. Точно такова лице бих искал да притежава синът ми. И след всичките тези години колебания действах импулсивно. Първо откарах майка му в моргата, а после се върнах при него. Никой не бе забелязал, че все още диша. Нямаше достатъчно ръце, достатъчно очи, за да се следят дори и наполовина нуждите на пациентите. Моргата бе празна — поне по отношение на живите. Измъкнах го през задния вход и го пренесох през покривите у дома. Не бях сигурен какво трябва да сторя. Накрая реших да пресъздам нараняванията, които аз самият бях получил толкова векове по-рано в Лондон. По-късно имах угризения. Оказа се много по-болезнено и продължително от необходимото. Но не съжалявах. Никога не съм съжалявал, че спасих Едуард — той поклати глава и явно се върна в настоящето. — Май е най-добре да те закарам вкъщи вече.

— Аз ще го направя — чух гласа на Едуард. Той изникна от потъналата в полумрак трапезария с нетипично бавна крачка. Лицето му беше гладко, неразгадаемо, но в очите му имаше нещо странно, нещо, което се стараеше с всички сили да прикрие. Усетих спазъм в стомаха.

— Карлайл може да ме откара — казах. Погледнах ризата си — светлосинята памучна материя бе подгизнала и напръскана с кръв. Дясното ми рамо бе омазано с розова глазура за торта.

— Нищо ми няма — гласът на Едуард бе напълно лишен от емоция. — И без това ще трябва да се преоблечеш. Чарли ще получи инфаркт, ако те види така. Ще кажа на Алис да ти даде нещо — той излезе от кухнята.

Погледнах тревожно Карлайл.

— Много е разстроен.

— Да — съгласи се Карлайл. — Днес се случи точно това, от което най-много се страхува. Да се окажеш в опасност заради нашата същност.

— Но той не е виновен.

— Нито пък ти.

Отклоних поглед от мъдрите му, прекрасни очи. Не можех да се съглася с него.

Карлайл ми подаде ръка и ми помогна да стана. Последвах го до основното помещение. Есме се бе върнала и миеше пода там, където бях паднала — ако съдех по миризмата — с чиста белина.

— Есме, дай на мен — усещах, че лицето ми отново е аленочервено.

— Приключих — тя ми се усмихна. — Как се чувстваш?

— Добре съм — уверих я. — Карлайл шие по-бързо от всеки друг лекар, когото познавам.

И двамата се засмяха.

Алис и Едуард влязоха през вратата в дъното. Алис забърза към мен, но Едуард остана назад, лицето му бе непроницаемо.

— Хайде — каза Алис. — Да ти намерим да облечеш нещо не толкова ужасяващо.

Намери ми една риза на Есме, която по цвят наподобяваше моята.

Сигурна бях, че Чарли няма да забележи. Бялата превръзка на ръката ми съвсем не изглеждаше толкова сериозна, след като вече не бях потънала в кървища. Чарли никога не би се изненадал да ме види с бинт.

— Алис — прошепнах, когато тя се отправи към вратата.

— Да? — тя също шепнеше и ме погледна с любопитство, навела глава на една страна.

— Много ли е зле положението? — не бях сигурна дали не шепна излишно. Макар да бяхме на горния етаж, при това със затворена врата, може би все пак ме чуваше.

Лицето й се изопна.

— Все още не знам.

— Как е Джаспър?

Тя въздъхна.

— Много е нещастен от постъпката си. Предизвикателството все още е твърде сериозно за него, а той мрази да се чувства слаб.

— Той не е виновен. Ще му кажеш, че изобщо не му се сърдя, нали?

— Разбира се.

Едуард ме чакаше пред входната врата. Когато слязох по стълбите, той я задържа отворена, без да продума.

— Вземи си подаръците! — извика Алис, докато крачех предпазливо към Едуард. Събра двата пакета, единият наполовина отворен, и фотоапарата под пианото и ги напъха в здравата ми ръка. — Ще ми благодариш по-късно, когато ги отвориш.

Есме и Карлайл тихо ми пожелаха лека нощ. Забелязах, че досущ като мен стрелкат тайни погледи към безстрастния си син.

Почувствах облекчение, когато излязох навън. Забързах покрай фенерите и розите, сега вече с неприятни спомени за случилото се. Едуард мълчаливо крачеше до мен. Отвори ми дясната врата на колата и аз се покатерих вътре без коментари.

На таблото върху новото радио бе закрепена огромна червена панделка. Свалих я и я хвърлих на пода. Докато Едуард се вмъкваше до мен, я сритах под седалката.

Той не погледна нито мен, нито радиото. Никой не посегна да го включи и тишината някак се задълбочи от внезапното избумтяване на мотора. Той подкара твърде бързо по тъмната лъкатушеща алея.

Тишината ме побъркваше.

— Кажи нещо — примолих се накрая, когато зави по главното шосе.

— Какво искаш да кажа? — попита той вяло.

Трепнах от резервирания му тон.

— Кажи ми, че ми прощаваш.

Думите ми предизвикаха някаква искра върху лицето му, гневна искра.

— На теб да простя? За какво?

— Ако бях внимавала повече, нищо нямаше да се случи.

— Бела, поряза се на хартията, това едва ли заслужава смъртно наказание.

— Въпреки това вината е моя.

— Твоя? Ако се беше порязала в къщата на Майк Нютън в присъствието на Джесика и на Анджела и на останалите ти нормални приятели, какво е най-лошото, което можеше да се случи? Да не намерите марля? Ако сама се беше препънала и връхлетяла върху купчина стъклени чинии, вместо друг да те събори — дори и тогава какво толкова би се случило? Да изцапаш седалките с кръв, докато те карат към спешния кабинет? Майк Нютън щеше да ти държи ръката, докато те шият, и нямаше да му се налага през цялото време да се бори с желанието да те убие. Недей да поемаш вината върху себе си, Бела. Така само още повече се отвращавам от себе си.

— Как, по дяволите, се озова Майк Нютън в този разговор? — троснах се.

— Озова се, защото ще е дяволски по-безопасно, ако си с него — изръмжа той.

— Предпочитам да умра, отколкото да съм с Майк Нютън — възразих. — Предпочитам да умра, отколкото да съм с когото и да било друг, освен с теб.

— Не бъди мелодраматична, моля те.

— Тогава ти не бъди абсурден.

Той не отговори. Загледа се гневно през предното стъкло с празно изражение.

Напрегнах се да измисля как да спася вечерта. Когато спря пред къщата ми, все още не ми беше хрумнало нищо.

Той изгаси двигателя, но ръцете му си останаха свити около волана.

— Ще останеш ли тази нощ? — попитах.

— Трябва да се прибирам.

Никак не ми се искаше да се отдава на съжаления и разкаяния.

— По случай рождения ми ден — настоях.

— Няма как да стане и по двата начина — или искаш да се правим, че нямаш рожден ден, или не. Едното или другото — гласът му беше строг, но не така сериозен, както преди малко.

Тихичко въздъхнах от облекчение.

— Добре. Реших, че не искам да се преструваш, че нямам рожден ден.

— Ще се видим горе.

Изскочих от колата и се пресегнах да си взема подаръците. Той се намръщи.

— Не е нужно да ги взимаш.

— Искам си ги — отвърнах автоматично и после се почудих дали нарочно не ме подвежда.

— Едва ли. Карлайл и Есме са харчили пари заради теб.

— Ще го преживея — пъхнах непохватно подаръците под здравата си ръка и треснах вратата зад себе си.

За по-малко от секунда той вече бе излязъл от пикапа и стоеше до мен.

— Дай поне да ги нося — каза той и ги взе от ръката ми. — Ще те чакам в стаята.

Усмихнах му се.

— Благодаря.

— Честит рожден ден — въздъхна той и се наведе да докосне устните ми със своите.

Когато се изправи, аз се повдигнах на пръсти, за да удължа целувката. Той се усмихна с любимата ми крива усмивка и после изчезна в тъмнината.

Мачът още не беше свършил. Още като прекрачих прага, чух как коментаторът дърдори на фона на виковете на тълпата.

— Бел? — провикна се Чарли.

— Здрасти, татко — казах, когато се появих иззад ъгъла. Притиснах ръка плътно до тялото си. Заболя ме от натиска и сбръчках нос. Явно упойката започваше да ме пуска.

— Как беше? — Чарли се бе излегнал на дивана, подпрял боси крака върху облегалката. Остатъците от къдравата му кафява коса бяха сплескани от едната страна на главата му.

— Алис се беше престарала. Цветя, торта, свещи, подаръци — пълната програма.

— Какво ти подариха?

— Радио за пикапа — и множество неизвестни.

— Еха.

— Аха — съгласих се. — Е, аз смятам да си лягам.

— Ще се видим утре сутринта.

Помахах му.

— До утре.

— Какво ти е на ръката?

Изчервих се и се проклех наум.

— Спънах се. Нищо работа.

— Бела — въздъхна той и поклати глава.

— Лека нощ, татко.

Забързах към банята, където си държах пижамата точно за такива случаи. Напъхах се в потничето и памучното долнище, комплекта, който си бях купила вместо протрития анцуг (него обличах по-рано за през нощта) и примижах, когато движенията изопнаха шевовете. Измих си лицето с една ръка, после зъбите и забързах към стаята.

Той седеше в средата на леглото и небрежно въртеше една от сребристите кутии.

— Здрасти — каза. Гласът му беше тъжен. Явно се бе отдал на съжаления.

— Здрасти — сгуших се в каменните му гърди. — Може ли вече да си отворя подаръците?

— Откъде този ентусиазъм? — почуди се той.

— Ти разпали любопитството ми.

Вдигнах дългия плосък пакет, който явно бе от Карлайл и Есме.

— Позволи на мен — предложи той. Пое подаръка от ръката ми и смъкна сребристата хартия с едно-единствено плавно движение. После ми върна продълговатата бяла кутия.

— Мислиш ли, че ще се справя с вдигането на капака? — измърморих, но той се направи, че не ме чува.

В кутията лежеше дълъг, плътен лист хартия с огромно количество ситен текст. Трябваше ми около минута, за да схвана основната информация.

— Ще ходим до Джаксънвил? — въпреки всичко се развълнувах. Беше ваучер за самолетни билети за мен и Едуард.

— Такава е идеята.

— Не мога да повярвам. Рене ще полудее! А ти нищо против ли нямаш? Там е слънчево, ще трябва по цял ден да стоиш на затворено.

— Мисля, че ще го преживея — каза той, след това се намръщи. — Ако имах представа, че ще реагираш нормално на този подарък, щях да те накарам да го отвориш пред Карлайл и Есме. Мислех, че ще се размрънкаш.

— Е, определено е твърде скъп. Но поне ще те взема със себе си!

Той се засмя.

— Сега вече ми се иска и аз да бях похарчил малко пари за твоя подарък. Не знаех, че си в състояние да проявяваш здрав разум.

Сложих билетите настрани и посегнах към неговия подарък, любопитството ми наново бе изострено. Той го дръпна от мен и го разопакова както първия.

Подаде ми прозрачна кутийка с ненадписан сребрист диск вътре.

— Какво е? — попитах объркана.

Той не отговори. Взе диска и се протегна зад мен, за да го сложи в плейъра на нощната масичка. Натисна бутона и двамата мълчаливо зачакахме. След това музиката започна.

Заслушах онемяла с широко отворени очи. Знаех, че чака реакцията ми, но просто не можех да проговоря. Очите ми се наляха със сълзи и аз посегнах да ги избърша, преди да са потекли.

— Ръката ли те заболя? — попита той тревожно.

— Не, не е ръката ми. Прекрасно е, Едуард. Не би могъл да ми подариш нещо по-красиво. Просто не мога да повярвам — млъкнах, за да мога да слушам.

Това беше неговата музика, неговите творби. Първото парче на диска беше моята приспивна песен.

— Реших, че няма да ми позволиш да ти купя пиано, за да мога да ти свиря тук — поясни той.

— Напълно си прав.

— Как ти е ръката?

— Съвсем добре — всъщност започваше да пламти под превръзката. Исках да си сложа малко лед. Бих предпочела да си послужа с ръката му, но така щях да се издам.

— Ще ида да ти донеса един тиленол.

— Нищо не искам — възразих, но той ме смъкна от скута си и се отправи към вратата.

— Чарли — изсъсках.

Чарли не беше съвсем наясно, че Едуард често остава да пренощува в къщата. Всъщност би получил удар, ако някога научеше за този факт. Но не се чувствах особено гузна, че го заблуждавам. Не правехме нищо, което баща ми не би искал да правя. Едуард и неговите правила…

— Няма да ме види — обеща Едуард и изчезна тихомълком през вратата… и се върна, улавяйки вратата, преди дори да успее да докосне рамката. В едната си ръка носеше чашата от банята и шишенце с хапчета.

Взех хапчетата, които ми подаде, без да споря — и без това знаех, че ще загубя спора. А и ръката ми започваше наистина да ме наболява.

Приспивната ми песен продължаваше да се лее като фон, нежна и приказна.

— Става късно — отбеляза Едуард. Вдигна ме от леглото с една ръка, а с другата дръпна покривката. Положи ме обратно с глава върху възглавницата и подпъхна одеялото около тялото ми. След това легна до мен върху одеялото, за да не измръзна, и ме прегърна с една ръка.

Облегнах глава на рамото му и доволно въздъхнах.

— Благодаря още веднъж — прошепнах.

— Няма за какво.

Дълго време мълчахме, докато слушах как приспивната ми песен тече към своя край. Започна друга песен. Разпознах любимата на Есме.

— За какво мислиш? — попитах шепнешком.

Той се поколеба за миг, преди да ми отговори.

— Всъщност разсъждавах върху доброто и лошото.

Усетих хладна тръпка да пролазва по гръбнака ми.

— Помниш ли, че реших да не се преструваш, че нямам рожден ден? — попитах бързо, надявайки се опитът ми да го разсея да не е твърде очевиден.

— Да — отвърна той предпазливо.

— Ами, мислех си, понеже имам рожден ден, че ми се иска пак да ме целунеш.

— Днес си доста лакома.

— Така е, но моля те, не прави нищо против волята си — добавих, подразнена.

Той се засмя, после въздъхна.

— Пази боже, да направя нещо против волята си — каза той със странно отчаян тон, после хвана брадичката ми с длан и придърпа лицето ми към своето.

Целувката започна както всеки път — Едуард внимателен както винаги, а моето сърце лудешки разтуптяно, както обикновено. Но след това нещо сякаш се промени. Устните му внезапно станаха много по-настойчиви, свободната му ръка зарови пръсти в косите ми и прилепи лицето ми към своето. И макар и моите пръсти да се свиха в косата му, и очевидно да прекрачвах предпазливо очертаните от него граници, за първи път той не ме спря. Усещах студеното му тяло през одеялото, но въпреки това пламенно се притиснах в него.

После той внезапно спря и нежно, но решително ме отблъсна от себе си. Свлякох се назад върху възглавницата задъхана и замаяна. Някакъв спомен се бореше в съзнанието ми, но ми се изплъзваше.

— Извинявай — каза той също задъхано. — Това беше доста неуместно.

Аз нямам нищо против — изпъшках.

Той ми се намръщи в тъмнината.

— Опитай се да поспиш, Бела.

— Не, искам пак да ме целунеш.

— Надценяваш самоконтрола ми.

— Какво те привлича повече — кръвта ми или тялото ми? — предизвикателно попитах.

— Резултатът е равен — той се ухили кратко пряко волята си, но след това отново стана сериозен. — А сега защо не спреш да си насилваш късмета и не заспиваш?

— Добре — съгласих се и се притиснах по-плътно до него.

Действително се чувствах изтощена. Денят се бе оказал твърде дълъг в толкова много отношения, но въпреки това не чувствах облекчение, че наближава краят му. Сякаш утре ме дебнеше нещо по-лошо. Глупаво предчувствие: нима утрешният ден можеше да бъде по-ужасен от днешния? Явно напрежението най-после ме завладяваше с пълна сила.

Крадешком притиснах ранената си ръка в рамото му, така че хладната му кожа да успокои парещата болка. Незабавно почувствах облекчение.

Бях почти заспала, когато осъзнах какво ми бе напомнила целувката му: за миналата пролет, когато се бе наложило да се разделим, за да отклони Джеймс от следата ми. Беше ме целунал за довиждане, без да знае кога и дали ще се видим отново. По някаква непонятна за мен причина днешната целувка съдържаше същата болезнена страст. Потреперих и заспах дълбоко, сякаш всичко бе някакъв кошмар.