Стефани Майър
Новолуние (13)

Десета глава
Поляната

Джейкъб не се обади.

Първия път, когато звъннах у тях, Били ми вдигна и каза, че Джейкъб е още на легло. Проявих настойчивост и попитах дали го е завел на лекар. Каза, че го е направил, но по някаква причина, която не можех да си обясня, не му повярвах. През следващите два дни продължих да звъня по няколко пъти на ден, но никой не ми вдигаше.

В събота реших да отида да го видя, нищо че нямах покана. Но малката червена къща беше празна. Изплаших се — нима Джейкъб бе толкова зле, че се бе наложило да го вкарат в болница? На път за къщи се отбих там, но сестрата на рецепцията ме осведоми, че нито Джейкъб, нито Били са минавали.

Веднага щом Чарли се прибра от работа, го накарах да се обади на Хари Клиъруотър. Зачаках напрегнато, но Чарли се разбъбри. Имах чувството, че разговорът се проточи цяла вечност, без въобще да споменават Джейкъб. Явно Хари бе влизал в болница за малко… да си прави някакви изследвания на сърцето. Цялото чело на Чарли се набръчка, но Хари явно започна да се шегува, да омаловажава нещата и скоро Чарли отново се смееше. Едва тогава го попита за Джейкъб, но от репликите му не схванах кой знае какво, само многобройни ъкания и дакания. Забарабаних с пръсти по плота до него, докато не протегна ръка да ме спре.

Най-накрая затвори телефона и се обърна към мен.

— Хари казва, че имало някакви проблеми с телефонните линии и затова не си успяла да се свържеш. Били водил Джейк на лекар в резервата и май има мононуклеоза. Много бил уморен и Били забранил посетителите — докладва той.

— Забранил посетителите? — попитах невярващо.

Чарли вдигна вежда.

— Хайде, недей да ставаш досадна, Бела. Били знае какво е най-добро за Джейк. Скоро ще стъпи на крака. Потърпи малко.

Реших да не настоявам. Чарли беше твърде разтревожен за Хари. Очевидно в момента това бе сериозният проблем и не беше редно да го тормозя със своите по-дребни тревоги. Вместо това отидох направо в стаята си и включих компютъра. Открих някакъв медицински сайт и написах „мононуклеоза“ в търсачката.

Единственото, което знаех за мононуклеозата, бе, че се хваща от целуване, а това определено не важеше в случая. Набързо изчетох симптомите — висока температура действително имаше, но останалите неща? Нямаше болки в гърлото, нито изтощение, нито главоболие, поне не и докато не се разделихме. Беше казал, че е в „цветущо здраве“. Действително ли се развиваше толкова бързо? Според статията излизаше, че първият симптом е болното гърло.

Загледах се в екрана на компютъра и се зачудих защо всъщност правя всичко това. Защо бях изпълнена с такива… подозрения, сякаш не вярвах на казаното от Били? Защо му беше на Били да лъже Хари?

Вероятно вършех глупости. Бях притеснена и ако трябваше да съм честна, уплашена от забраната да виждам Джейкъб — това ме изнервяше.

Прехвърлих останалата част от статията, търсейки допълнителна информация. Спрях, когато стигнах до пояснението, че заболяването може да се проточи до един месец.

Един месец? Устата ми увисна.

Но Били не би могъл да забрани посетители за такъв период. Естествено, че не. Джейк би пощурял, ако е приклещен за леглото толкова дълго, без да има с кого да си говори.

И от какво всъщност се страхуваше Били? Статията твърдеше, че хората с мононуклеоза трябва да избягват физическо натоварване, но не се споменаваше нищо за посетители. Заболяването не бе особено заразно.

Реших да му дам една седмица, без да нахалствам. Цяла седмица — бях направо щедра.

 

 

Седмицата се оказа безкрайна. В сряда вече бях сигурна, че няма да оживея до събота.

Когато взех решението да оставя Били и Джейкъб на мира, всъщност не вярвах, че Джейкъб ще се вслуша в забраната на Били. Всеки ден, веднага след училище, тичах до телефона да проверя за съобщение. Но такова нямаше.

На три пъти играх нечестно, опитвайки да му се обадя, но телефонът продължаваше да не работи.

Прекарвах твърде много време вкъщи и твърде много време сама. Без Джейкъб, адреналина и различните начини да отвличам вниманието си всичко, което потисках от известно време, започна отново да ме завладява. Кошмарите отново станаха труднопоносими. Вече не предусещах края им. Само ужасяващата празнота — половината време в гората, а другата половина в пустото море от папрат, където бялата къща вече не съществуваше. Понякога Сам Ули отново се оказваше в гората, отново ме наблюдаваше. Не му обръщах внимание — присъствието му не ми носеше утеха, не ме караше да се чувствам по-малко сама. Не ми помагаше да не се събуждам от собствените си писъци нощ след нощ.

Дупката в гърдите ми бе по-болезнена от всякога. Смятах, че съм започнала да я овладявам, но ден след ден се оказвах свита на две, сграбчила тялото си, останала без въздух.

Самотата никак не ми понасяше.

Почувствах огромно облекчение една сутрин, когато се събудих — естествено, отново с писъци — и се сетих, че е събота. Днес можех да се обадя на Джейкъб. И ако телефонът продължаваше да не работи, тогава щях да сляза до Ла Пуш. По един или друг начин днешният ден щеше да е по-добър от отминалата самотна седмица.

Набрах номера и зачаках без особени надежди.

Оказах се неподготвена, когато Били вдигна още на второто иззвъняване.

— Ало?

— О, хей, телефонът ви работи! Здрасти, Били. Аз съм, Бела. Обаждам се само да проверя как е Джейкъб. Може ли вече да приема посетители? Канех се да се отбия…

— Съжалявам, Бела — прекъсна ме Били и аз се почудих дали пък не гледа телевизия — звучеше разсеян. — Не е вкъщи.

— О! — отне ми цяла секунда. — Значих по-добре, така ли?

— Аха — Били се поколеба с една идея по-дълго от необходимото. — В крайна сметка се оказа, че не е мононуклеоза. Някакъв друг вирус.

— О! А… къде е сега?

— Ще кара някакви приятели до Порт Анджелис, май ще гледат два филма на цената на един или нещо такова. Ще отсъства целия ден.

— Е, много се радвам. Толкова се притеснявах. Радвам се, че се е почувствал достатъчно добре, че да излезе — гласът ми звучеше все по-фалшиво, колкото повече плямпах.

Джейкъб бе по-добре, но не достатъчно, за да ми се обади. Беше излязъл с приятели, а аз си седях у дома и с всеки изминал час все повече страдах за него. Бях самотна, разтревожена, отегчена… разкъсана отвътре, а сега и покрусена, тъй като седмицата, в която не се бяхме виждали, очевидно не му се беше отразила по същия начин.

— Нещо конкретно ли искаше? — учтиво се поинтересува Били.

— Ами, всъщност не.

— Е, ще му предам, че си се обаждала — обеща той. — Чао, Бела.

— Чао — отговорих, но той вече беше затворил. За миг застинах със слушалка в ръка.

Джейкъб явно бе размислил, както и се опасявах. Решил бе да се вслуша в съвета ми и да не си губи времето с човек, който не е в състояние да отвърне на чувствата му. Усетих как кръвта се дръпва от лицето ми.

— Нещо случило ли се е? — попита Чарли, докато слизаше по стълбите.

— Не — излъгах и върнах слушалката на мястото й. — Били казва, че Джейкъб е по-добре. Не било мононуклеоза. Така че всичко е наред.

— Той ли ще дойде, или ти ще ходиш? — попита ме той разсеяно, докато бърникаше в хладилника.

— Нито едното, нито другото — признах си. — Излязъл е с някакви приятели.

Тонът ми най-после привлече вниманието му. Той вдигна стреснато поглед към мен, пръстите му бяха замръзнали около пакетче нарязано сирене.

— Не е ли малко раничко за обяд? — попитах колкото може по-бодро в опит да го разсея.

— Не, просто си приготвям нещо за край реката…

— А, ще ходите на риба днес?

— Ами, Хари се обади… а и нали не вали — докато говореше, трупаше купчинка храна върху плота. После внезапно отново вдигна глава, сякаш току-що бе осъзнал нещо. — Ей, искаш ли да остана с теб, щом Джейкъб е излязъл?

— Всичко е наред, татко — казах, опитвайки се да звуча безразлична. — Рибата кълве по-добре, когато времето е хубаво.

Той ме загледа, а на лицето му ясно се изписа нерешителност. Знаех, че се притеснява и го е страх да ме остави сама, да не би да се върна към предишното „мотаене с провесен нос“ из къщата.

— Наистина, татко. Ще се обадя на Джесика — побързах да излъжа. Предпочитах да съм сама, отколкото цял ден да се взира в мен. — Имаме да се готвим за тест по висша математика. Малко помощ няма да ми е излишна — това поне беше вярно. Но щеше да се наложи да се справя и без помощ.

— Това не е лоша идея. Толкова време прекарваш с Джейкъб, че останалите ти приятели ще решат, че си ги забравила.

Усмихнах се и кимнах, сякаш ми пукаше какво мислят останалите ми приятели.

Чарли се обърна към храната, но после внезапно се извъртя с тревожно изражение.

— Ей, и ще учите тук или у Джес, нали?

— Е, да, къде другаде?

— Е, просто не искам да се завираш из гората, нали говорихме вече.

Толкова бях разсеяна, че цяла минута не можах да схвана за какво става дума.

— Нови неприятности с мечки ли?

Чарли кимна смръщен.

— Липсва един турист — рейнджърите открили лагера му рано тази сутрин, но от него — нито следа. Имало и доста едри отпечатъци от животно… естествено, може да е дошло по-късно, като е надушило храната… Както и да е, в момента поставят капани.

— А! — отвърнах. Не се вслушвах особено в предупрежденията му — много повече ме разстройваше ситуацията с Джейкъб, отколкото вероятността да ме изяде мечка.

Хубаво беше, че Чарли бързаше да излезе. Не ме изчака да се обадя на Джесика, затова не се наложи да разигравам театър. Направих се, че трупам учебници върху кухненската маса, за да мога уж да ги прибера в чантата — вероятно се престаравах и ако нямаше търпение да метне въдица във вировете, можеше и да заподозре нещо.

Така се стараех да изглеждам заета, че мисълта за жестокия празен ден, който ми предстоеше, ме връхлетя чак след като Чарли потегли. Нужни ми бяха само две минути взиране в безмълвния телефон, за да реша, че днес няма да си стоя вкъщи. Замислих се с какви варианти разполагам.

Нямах намерение да се обаждам на Джесика. Доколкото можех да преценя, тя беше преминала към тъмната страна.

Можех да сляза до Ла Пуш и да си взема мотора — съблазнителна мисъл, с изключение на една дребна подробност: кой щеше да ме откара до болницата, ако ми се наложеше?

Или пък… картата и компасът бяха в пикапа ми. Чувствах се достатъчно уверена, че вече съм схванала добре метода и нямаше да се изгубя. Можех да елиминирам две от линиите и така да сме напред с материала, когато Джейкъб реши отново да ме удостои с присъствието си. Отказвах да мисля колко време можеше да мине, преди това да се случи. И дали изобщо щеше да се случи.

При мисълта какво би казал Чарли по въпроса ме бодна леко чувство на вина, но реших да не му обръщам внимание. Просто не можех да си стоя вкъщи и днес.

След няколко минути отново бях на познатия черен път, който не водеше към конкретно място. Бях свалила прозорците и карах с максималната здравословна за пикапа скорост, опитвайки се да се радвам на вятъра в лицето ми. Беше облачно, но почти сухо — чудесен ден като за Форкс.

Подготовката ми отне по-дълго, отколкото ако бях с Джейкъб. Паркирах на обичайното място и прекарах цели петнадесет минути в изучаване на стрелката на компаса и на знаците, отбелязани върху вече измачканата карта. Когато се почувствах сравнително сигурна, че ще следвам правилната линия от мрежата, поех през дърветата.

Днес гората бе пълна с живот, всички малки създания се радваха на краткия момент без дъжд. Някак обаче, въпреки чуруликането на птичките, шумното жужене на насекомите около главата ми и случайното претичване на полски мишки през шубраците, гората бе по-злокобна от обичайно, напомняше ми за последния ми кошмар. Знаех, че това се дължи на факта, че бях сама, липсваха ми безгрижното свирукане на Джейкъб и звукът на втори чифт крака, които шляпат по влажната пръст.

Чувството за безпокойство ме обземаше все по-силно, колкото по-дълбоко навлизах между дърветата. Започнах да дишам по-трудно — не заради физическото усилие, а защото онази проклета дупка в гърдите отново ме тормозеше. Ходех с плътно увити около тялото ръце и се мъчех да прогоня болката от мислите си. Готова бях да се върна, но не ми се искаше да хвърля на вятъра вече положените усилия.

Продължих да вървя и ритъмът на крачките ми започна да притъпява мислите и болката. Дишането ми в крайна сметка се нормализира и бях доволна, че не съм се отказала. Ставах все по-добра в броденето из пущинаците — усещах, че вървя по-бързо.

Но не бях осъзнала досега колко по-ефективно се придвижвам. Мислех, че съм изминала около четири мили и дори не бях започнала да се оглеждам за поляната. И тогава пристъпих рязко, чак свят ми се зави, през ниска арка от два клена, прекрачих няколко високи до гърдите ми туфи папрат и се озовах насред поляната.

Мястото беше същото, бях сигурна. Никога не бях виждала толкова симетрична поляна. Беше толкова съвършено кръгла, че сякаш някой целенасочено бе очертал безупречната окръжност и бе изкоренил околните дървета, без обаче да оставя следи от насилието си в полюшващата се трева. От изток чувах тихия ромон на поточето.

В отсъствието на слънчева светлина поляната не беше толкова зашеметяваща, но бе все така прекрасна и спокойна. Сезонът не беше подходящ за полски цветя — земята бе обрасла с висока трева, която от лекия ветрец оформяше вълни като по повърхността на езеро.

Мястото беше същото… но не съдържаше това, което търсех.

Разочарованието ме обзе в почти същия миг, в който я разпознах. Паднах на колене, както си стоях на края на поляната, и започнах да се боря за въздух.

Какъв беше смисълът да продължавам напред? Тук нищо не се долавяше. Нищо повече от спомените, които можех да извикам във всеки един момент, ако ми хрумнеше да търпя съпътстващата болка — болката, която вече ме бе обзела, беше ме сграбчила в ноктите си. Без него поляната не криеше никаква магия. Не бях съвсем сигурна какво съм се надявала да почувствам, но поляната бе лишена от присъствие, лишена от каквото и да било, пуста както всичко останало. Както кошмарите ми. Главата ми се завъртя замаяно.

Поне бях дошла сама. Почувствах прилив на благодарност при тази мисъл. Ако бях открила поляната с Джейкъб… е, нямаше да успея да прикрия от него бездната, в която вече потъвах. Как можех да му обясня, че се разпадам на парчета, че се налага да се свивам на кълбо, за да не може празната дупка да ме разкъса отвътре? Много по-добре беше да нямам публика.

А и нямаше как да обясня защо толкова бързам да си тръгна. Джейкъб щеше да реши, че след толкова усилия да открием проклетото място ще поискам да прекарам малко повече от няколко секунди тук. Но аз вече се опитвах да се вдигна отново на крака, насилвах се да отпусна кълбото, на което се бях свила, за да избягам. Това празно място ми носеше твърде много болка — ако се наложеше, щях да пълзя, само и само да се махна.

Какъв късмет, че бях сама!

Сама. Повторих думата с мрачно задоволство, докато се гърчех, за да се изправя, въпреки болката. Точно в този момент една фигура се отдели от дърветата в северната част на поляната на около тридесет крачки от мен.

Само за секунда ме разтърсиха зашеметяващ брой емоции. Първата бе изненада — бях далече от пътеките и не очаквах компания. После, когато очите ми се фокусираха върху неподвижната фигура, когато забелязах абсолютната й вкамененост, бледата кожа, ме разлюля остър пристъп на надежда. Яростно го потиснах, а след това се наложи да се преборя със залялата ме остра агония, когато очите ми стигнаха до лицето под черната коса. Видях, че то не е онова, за което копнеех. След това ме завладя страх — не беше лицето, по което тъгувах, но приличаше твърде много на него, за да съм наясно, че мъжът пред мен не е случаен турист.

И накрая осъзнах, че го познавам.

— Лоран! — извиках радостно.

Реакцията ми не беше логична. Вероятно трябваше да замръзна от страх.

При първата ни среща Лоран бе член на глутницата на Джеймс. Не беше участвал в преследването, чиято набелязана жертва бях аз, но само защото се страхуваше, защитаваше ме глутница, която превишаваше неговата по численост. Ако не беше така, нещата нямаше да стоят по същия начин, нямаше да има скрупули — поне по онова време, да ме е хапнал на закуска. Естествено, вероятно се беше променил, тъй като бе отишъл да живее в Аляска при тамошната цивилизована глутница, другото семейство, което отказваше да пие кръв по етични съображения. Другото семейство, което разсъждаваше като… не можех да си позволя да допусна името му в мислите си.

Да, страхът би бил по-логичен, но изпитвах единствено непреодолимо задоволство. Поляната отново бе омагьосаното място. Признавам, че магията й бе с един нюанс по-тъмна, отколкото очаквах, но все пак бе магия. Ето връзката, която търсех. Доказателството, колкото и далечно, че някъде в същия този свят, в който живеех — той все пак съществува.

Невероятно как Лоран никак не се бе променил. Предполагам беше глупаво и твърде човешко да очаквам някаква промяна за изминалата година. Но все пак имаше нещо… което не можех точно да определя.

— Бела? — попита той, още по-смаян и от мен.

— Помниш ме — усмихнах се. Абсурдно бе да изпитвам такъв възторг, че един вампир помни името ми.

Той се ухили.

— Не очаквах да те срещна тук — тръгна към мен със слисано изражение.

— Не трябва ли да е обратното? Все пак аз живея тук. Мислех, че си в Аляска.

Той спря на около десет крачки от мен и наклони глава. От цяла вечност не бях зървала толкова красиво лице. Заразглеждах чертите му със странно, лакомо чувство на облекчение. Ето някой, заради когото нямаше нужда да се преструвам, някой, който вече знаеше всичко, което никога нямаше да изрека.

— Права си — съгласи се той. — Ходих до Аляска. Но все пак не очаквах… Когато заварих къщата на Кълън празна, реших, че са заминали.

— О! — прехапах устни, когато разръфаните ръбове на раната ми запулсираха при звука на името. Отне ми минута, преди да се успокоя. Лоран чакаше с любопитни очи. — Наистина заминаха — успях да кажа накрая.

— Хмм — измърмори той — изненадан съм, че са те оставили тук. Ти не им ли беше нещо като домашен любимец? — невинните му очи не възнамеряваха да ме засегнат.

Усмихнах се кисело.

— Нещо такова.

— Хмм — каза той и отново се замисли.

Точно тогава осъзнах защо изглежда по същия начин — по абсолютно същия начин. Когато Карлайл ни бе казал, че Лоран е отишъл при семейството на Таня, бях започнала да си го представям — в редките случаи, в които изобщо се сещах за него — със същите златисти очи като… семейство Кълън — насилих се да изрека наум името. Каквито имаха всички добри вампири.

Направих неволна крачка назад и любопитните му черно-червени очи проследиха движението ми.

— Често ли идват насам? — попита той все така небрежно, но тялото му някак се отмести в моя посока.

— Излъжи — тревожно прошепна прекрасният кадифен глас от спомените ми.

Стреснах се от звука на гласа му, но всъщност не би трябвало да се изненадвам. Нима не бях изложена на най-голямата възможна опасност? Моторът бе безобиден като удобно легло в сравнение с това. Направих, каквото ми бе наредил.

— От време на време — опитах се да прозвуча лекомислена, спокойна. — Предполагам на мен периодите ми се струват по-дълги. Знаеш как се отплесва… — започвах да дрънкам глупости. Трябваше да се насиля да млъкна.

— Трябва да лъжеш по-убедително, Бела — настоя гласът.

Опитах.

— Ще спомена на Карлайл, че си се отбивал. Ще съжалява, че те е изпуснал — престорих се, че се замислям за секунда. — Но може би не трябва да споменавам на… Едуард — едва успях да изрека името му, а лицето ми се сгърчи, докато то излизаше от устата ми. — Той толкова лесно се гневи… е, сигурна съм, че помниш. Все още е леко докачлив заради онзи случай с Джеймс — завъртях очи и махнах пренебрежително с ръка, сякаш всичко бе останало в миналото, но в гласа ми се долавяше истерична нотка. Чудех се дали и той ще я разпознае.

— Така ли? — попита Лоран любезно… и скептично. Постарах се отговорът ми да е максимално кратък, за да не издам паниката с гласа си.

— Аха.

Лоран направи небрежна крачка встрани и огледа малката поляна. Не пропуснах да отбележа, че тази стъпка го приближи до мен. В главата ми гласът реагира с ниско изръмжаване.

— Как вървят нещата в Денали? Карлайл каза, че си бил отседнал при Таня? — гласът ми бе изтънял.

Въпросът го накара да поспре.

— Таня много ми харесва — започна замислено. — А сестра й Ирина още повече… Никога не съм се задържал толкова дълго на едно място, предимствата ми допадат, харесвам новостите. Но ограниченията ми идват в повече… Учудвам се, че успяват да издържат толкова дълго — той ми се усмихна съучастнически. — Понякога послъгвам.

Не успях да преглътна. Кракът ми започна да се отмества назад, но замръзнах на място, когато червените му очи се стрелнаха да доловят движението.

— О! — казах с немощен глас. — На Джаспър също му е трудно.

— Не мърдай — прошепна гласът.

Опитах се да го послушам. Трудно беше — инстинктът да побягна бе почти непреодолим.

— Така ли? — Лоран прозвуча заинтригуван. — Затова ли са заминали?

— Не — отвърнах съвсем искрено. — Когато си е у дома, е по-внимателен.

Този път крачката напред бе съвсем умишлена.

— Виктория намери ли те? — попитах задъхана, с отчаяното желание да го разсея. Това бе първият въпрос, който ми хрумна, и съжалих в мига, в който думите излязоха от устата ми. Виктория, която бе участвала в преследването ми наред с Джеймс, а после бе изчезнала, не бе от личностите, за които исках да мисля точно сега.

Но въпросът ми все пак го спря.

— Да — отвърна и се поколеба в следващата крачка. — Всъщност дойдох тук, за да й направя услуга — той направи гримаса. — Няма да остане никак доволна.

— Защо? — попитах нетърпеливо, подканвайки го да продължи.

Той гледаше в дърветата, не към мен. Възползвах се от раздвоеното му внимание и скришом отстъпих крачка назад. Той отново обърна поглед към мен и се усмихна — приличаше на чернокос ангел.

— Защото смятам да те убия — отвърна той със съблазнително мъркане.

Залитнах още една крачка назад. Бясното ръмжене в главата ми пречеше да чувам.

— Искаше да те запази за себе си — продължи той нехайно. — Тя малко… ти е сърдита, Бела.

— На мен ли? — изписуках.

Той поклати глава и се засмя.

— Знам, и на мен ми се струва малко странно. Но все пак Джеймс й бе партньор, а твоят Едуард го уби.

Дори тук, на ръба на смъртта, името му застърга незаздравелите рани като трион. Лоран не забеляза реакцията ми.

— Реши, че е по-подходящо да убие теб вместо Едуард — справедливо отмъщение, другар за другар. Помоли ме да проуча терена, така да се каже. Не съм се и надявал, че толкова лесно ще се добера до теб. Така че може би грешно си е представяла нещата — отмъщението й не би било истинско, тъй като едва ли значиш нещо за него, щом те е оставил тук беззащитна.

Нов удар, нова дупка в гърдите ми. Тежестта на тялото му леко се премести и аз се препънах още една крачка назад. Той се намръщи.

— Предполагам, въпреки това ще се разсърди.

— Тогава защо не я изчакаш? — казах задавено. Чертите му се извиха в палава усмивка.

— Ами, хващаш ме в лош момент, Бела. Не дойдох на това място по поръка на Виктория — тръгнал съм на лов. Доста съм жаден, а ти действително миришеш… много апетитно.

Той ме изгледа одобрително, сякаш ми правеше комплимент.

— Заплаши го — нареди прекрасната ми халюцинация, а гласът бе променен от ужас.

— Ще разбере, че си бил ти — прошепнах послушно. — Няма да се измъкнеш.

— Защо пък не? — усмивката на Лоран стана още по-широка. Той огледа малката поляна сред дърветата. — Още следващият дъжд ще измие миризмата. Никой няма да открие тялото ти — просто ще те пишат изчезнала, както толкова много, много други човешки същества. Няма причина Едуард да се сети за мен, ако въобще си направи труда да разследва случая. Нищо лично, Бела, уверявам те. Чисто и просто жажда.

— Помоли го — примоли се халюцинацията.

— Моля те — задъхвах се.

Лоран поклати глава, а лицето му бе дружелюбно.

— Погледни го по този начин, Бела. Имаш голям късмет, че именно аз те намерих.

— Така ли? — прошепнах и направих още една несигурна крачка назад.

Лоран ме последва гъвкав и грациозен.

— Да — увери ме той. — Ще бъда много бърз. Няма да усетиш нищо, обещавам ти. О, после, естествено, ще излъжа Виктория, само и само да я успокоя. Но ако знаеш какво ти беше намислила, Бела… — той поклати бавно глава, сякаш бе отвратен. — Кълна се, щеше да си ми благодарна за това.

Зяпнах го ужасено. Той подуши ветреца, който подмяташе кичури от косата ми към него.

— Много апетитно — повтори той и вдиша дълбоко.

Стегнах се в очакване на скока му, очите ми се присвиха, а свирепият рев на Едуард отекна ясно някъде отзад в главата ми. Името му пропука всички стени, които бях изградила, за да го заровя. Едуард, Едуард, Едуард. Всеки момент ще умра. Едва ли имаше значение, ако сега мисля за него. Едуард, обичам те.

През присвитите си очи видях как Лоран се сепна, душейки въздуха, и рязко извърна глава наляво. Страхувах се да отклоня очи от него, за да проследя погледа му — едва ли се опитваше да ме разсее, нито пък да приложи някакъв трик, за да ме надвие. Бях твърде смаяна, за да почувствам облекчение, когато започна бавно да отстъпва назад.

— Не мога да повярвам — каза той, а гласът му беше толкова тих, че едва го чух.

Сега вече не можех да не погледна. Очите ми зашариха из поляната, търсейки причината, която бе удължила живота ми с няколко секунди. Първоначално не видях нищо и погледът ми се върна на Лоран. Отстъпваше все по-бързо, а очите му бяха впити в гората.

И тогава видях — огромна черна фигура се отдели от дърветата, тиха като сянка, и бавно тръгна към вампира. Беше грамадна — висока като кон, но много по-набита, много по-мускулеста. Дългата муцуна се сгърчи, разкривайки редица подобни на кинжали зъби. Измежду зъбите се откъсна страховито изръмжаване, което избоботи над поляната като продължителен грохот на гръмотевица.

Мечката. Само дето изобщо не беше мечка. И все пак явно именно това гигантско черно чудовище бе предизвикало такава паника. От разстояние всеки би предположил, че е мечка. Какво друго би могло да бъде толкова огромно, толкова мощно?

Жалко, че и аз не бях имала късмета да го зърна от разстояние. Вместо това животното тихомълком пристъпи през тревата и спря на около три метра от мен.

— Не мърдай и на сантиметър — прошепна гласът на Едуард.

Загледах това чудовищно същество, а съзнанието ми бе така объркано, че не можех да определя какво е. Във формата, в походката му определено имаше нещо кучешко. Както бях вцепенена от ужас, ми хрумна едно-единствено нещо. Но никога не си бях представяла, че един вълк може да добие такива размери.

От гърлото му се откъсна нов рев и аз цялата се разтреперих.

Лоран отстъпваше заднишком към първите дървета и въпреки сковаващия ужас това безкрайно ме изненада. Защо се оттегляше? Вярно, вълкът бе чудовищно голям, но той беше просто животно. Каква причина би имал един вампир да се страхува от животно? А Лоран се страхуваше. Очите му бяха опулени от ужас досущ като моите.

Сякаш в отговор на въпроса ми гигантският вълк внезапно вече не беше сам. От двете му страни тихомълком се плъзнаха още две огромни животни. Едното бе тъмносиво, другото кафяво, и двете по-дребни от първото. Сивият вълк излезе от дърветата само на няколко метра от мен, а очите му бяха впити в Лоран.

Преди да успея да реагирам, се появиха още два вълка и всички се подредиха под формата на буква V като литнало на юг ято гъски. Това означаваше, че ръждивокафявото чудовище, измъкнало се последно от шубраците, бе достатъчно близо да го докосна.

Неволно изохках и скочих назад — направих възможно най-глупавия ход. Отново замръзнах, чакайки вълците да се обърнат срещу мен — далеч по-слабата от двете възможни жертви. За миг ми се прииска Лоран да престане да се мотае и да разпердушини глутницата — това би трябвало да е детска игра за него. Предположих, че от двата варианта, които се разкриваха пред мен, да бъда изядена от вълци почти със сигурност бе по-неприятният.

Най-близкият вълк, ръждивокафявият, леко обърна глава при звука на изохкването ми.

Очите му бяха тъмни, почти черни. Той се вгледа в мен за части от секундата, а дълбоките му очи изглеждаха твърде интелигентни за диво животно.

Докато се взираше в мен, внезапно се сетих за Джейкъб отново с благодарност. Поне бях дошла сама на тази вълшебна поляна, пълна с мрачни чудовища. Поне нямаше да умре с мен. Поне смъртта му нямаше да тежи на съвестта ми.

Ново ниско изръмжаване от страна на водача на глутницата накара ръждивия вълк да обърне глава обратно към Лоран.

Лоран се бе втренчил в чудовищните вълци с неподправена изненада и страх. Първото го разбирах. Но се смаях, когато без никакво предупреждение той се извъртя и изчезна сред дърветата.

Избяга.

В миг вълците го погнаха, прехвърлиха поляната с няколко мощни скока, ръмжейки и тракайки с челюсти толкова силно, че ръцете ми инстинктивно се стрелнаха нагоре да запушат ушите ми. Звукът заглъхна изненадващо бързо, когато изчезнаха сред дърветата. А после отново бях сама.

Коленете ми поддадоха и аз паднах на ръце, а в гърлото ми се надигна ридание. Знаех, че трябва да бягам, при това незабавно. Колко ли време щяха да го преследват вълците, преди да се върнат за мен? А може би Лоран щеше да ги нападне? Дали нямаше той да е този, който ще се върне? Но в началото изобщо не можех да помръдна — ръцете и краката ми трепереха и не знаех как да се изправя. Съзнанието ми не можеше да преодолее страха, ужаса и объркването. Не можех да проумея на какво всъщност бях станала свидетел.

Един вампир не би трябвало да бяга от попораснали кучета като тези. Нима зъбите им можеха да пробият гранитната му кожа? А вълците би трябвало да го избягват. Дори ако невероятният им размер ги беше научил да не се страхуват от нищо, пак не беше логично да го преследват. Съмнявах се, че ледената му кожа ухаеше на храна. Защо им бе да подминават нещо немощно и топлокръвно като мен, за да погнат Лоран?

Нещо не се връзваше. Студен порив на вятъра изплющя през поляната и разлюля тревата, сякаш нещо се движеше през нея. Изправих се с усилие на крака и отстъпих, макар вятърът съвсем безобидно да премина покрай мен. Препъвайки се от страх, аз се обърнах и хукнах неудържимо към дърветата.

Следващите няколко часа бяха агония. Отне ми три пъти повече време да се измъкна от гората, отколкото ми бяха нужни, за да стигна до поляната.

В началото не се замислих накъде съм хукнала, мислех единствено за това, от което бягах. Когато успях да събера мислите си достатъчно, че да се сетя за компаса, вече бях навлязла дълбоко в непозната, страховита гора. Ръцете ми трепереха толкова силно, че се наложи да поставя компаса върху калната земя, за да успея да позная стрелките. На всеки няколко минути спирах, за да го сложа на земята и да проверя дали все още вървя на северозапад. Чувах, когато звуците не бяха заглушени от френетичното шляпане на собствените ми крака, тихото шумолене на невидими неща, които се движеха сред листата.

Викът на една сойка ме накара да скоча назад и да падна в гъсталак от млади смърчове, където си ожулих ръцете, а косата ми залепна в смолата. Внезапно втурналата се по една ела катеричка ме накара да се разпищя толкова силно, че ушите ми забучаха.

Най-после между дърветата пред мен се показа пролука. Излязох на пустото шосе около километър южно от мястото, където бях оставила пикапа. Колкото и да бях изтощена, затичах по платното, докато не стигнах до него. Когато успях да се покатеря в кабината, отново хлипах. Още преди да извадя ключовете от джоба, натиснах с все сила и двете заяждащи копчета за заключване. Ревът на двигателя ми подейства едновременно успокояващо и отрезвяващо. Успях да преглътна сълзите, докато се носех с максималната скорост на пикапа към главното шосе.

Когато се прибрах у дома, бях малко по-спокойна, но все още треперех. Патрулката на Чарли бе паркирана в алеята — не бях осъзнала колко късно е станало. Вече се здрачаваше.

— Бела? — подвикна Чарли, когато тръшнах входната врата зад гърба си и побързах да завъртя ключа.

— Да, аз съм — гласът ми бе несигурен.

— Къде беше? — развика се той и се появи на прага на кухнята със заплашително изражение.

Поколебах се. Току-виж се обадил на Джесика. Най-добре бе да се придържам към истината.

— Бях на поход — признах си.

Очите му се присвиха.

— А какво стана с ходенето у Джесика?

— Не бях в настроение за математика.

Чарли скръсти ръце на гърдите си.

— Май ти казах да стоиш далече от гората.

— Да, знам. Не се притеснявай. Повече няма да го правя — потръпнах.

Чарли като че ли чак сега забеляза как изглеждам. Сетих се, че бях прекарала известно време на земята — вероятно си личеше.

— Какво се случи? — попита ме.

Отново реших, че истината или поне част от нея бе най-добрият вариант. Бях твърде разтреперана, за да се преструвам, че съм прекарала спокоен ден сред флората и фауната.

— Видях мечката — опитах се да говоря спокойно, но гласът ми бе изтънял, несигурен. — Само че не е мечка, а някакъв вид вълк. И са цели пет. Един едър черен, един сив, един червеникавокафяв…

Очите на Чарли се разшириха от ужас. Той бързо се приближи към мен и ме стисна за раменете.

— Добре ли си?

Главата ми немощно кимна.

— Разкажи ми какво се случи.

— Не ми обърнаха никакво внимание. Но след като си тръгнаха, започнах да тичам и на няколко пъти се спънах и паднах.

Той пусна раменете ми и уви ръце около мен. Дълго време не каза нищо.

— Вълци — измърмори накрая.

— Какво?

— Онези от горското казаха, че следите не приличат на мечешки, но вълците просто не стигат такива размери…

— Тези бяха огромни.

— Колко каза, че си видяла?

— Пет.

Чарли поклати глава, смръщен от тревога. Най-накрая проговори с тон, който не предполагаше възражения.

— Никакви походи повече.

— Със сигурност — обещах с готовност.

Чарли се обади в управлението да докладва какво съм видяла. Послужих си с малка лъжа, когато стана въпрос къде точно съм ги видяла — казах, че съм била на пътеката, която води на север. Не исках баща ми да разбере колко дълбоко в гората съм навлязла, въпреки предупрежденията му, и, което бе по-важно, не исках някой да се озове близо до мястото, където Лоран би могъл да ме потърси. От тази мисъл започна да ми се гади.

— Гладна ли си? — попита ме, когато затвори телефона.

Поклатих глава, макар да умирах от глад. Не бях яла цял ден.

— Просто съм изморена — казах. Тръгнах към стълбите.

— Хей — подвикна Чарли, а гласът му отново бе подозрителен. — Не спомена ли, че Джейкъб няма да е в града днес?

— Така ми каза Били — отвърнах, объркана от въпроса. Той се взря в изражението ми в продължение на минута и като че ли остана доволен от видяното.

— Хм.

— Защо? — попитах. Като че ли намекваше, че съм го лъгала тази сутрин. При това не само за ученето с Джесика.

— Ами, когато отидох да взема Хари, видях Джейкъб пред магазина с някакви негови приятели. Помахах му, но той… е, предполагам, че може да не ме е видял. Май нещо се караше с приятелите си. Изглеждаше странно, сякаш беше разстроен от нещо. И… различен. Имам чувството, че това дете ми расте пред очите. Всеки път като го видя, е още по-голям.

— Били каза, че Джейк щял да ходи с приятели до Порт Анжделис на кино. Вероятно просто са чакали още някого.

— О! — кимна Чарли и тръгна към кухнята.

Аз останах в коридора, замислена защо ли Джейкъб е спорил с приятелите си. Зачудих се дали не е решил да говори с Ембри за ситуацията със Сам. Може би затова ме беше зарязал — ако това означаваше, че ще оправи нещата с Ембри, то вече не ми беше неприятно.

Преди да се кача в стаята, проверих отново резетата. Което беше глупаво. Какво значение би имала ключалката за чудовищата, които бях срещнала днес? Предполагах, че дръжката сама по себе си би затруднила вълците, които нямаха палци. А ако дойдеше Лоран… Или пък… Виктория.

Легнах в леглото, но треперех твърде силно, за да се надявам, че ще заспя. Свих се на топка под одеялото и реших да погледна ужасните факти в лицето.

Не можех нищо да направя. Нямаше как да взема предпазни мерки. Нямаше къде да се скрия. Нямаше кой да ми помогне.

Със спазъм в стомаха осъзнах, че ситуацията беше още по-ужасна. Защото всичко това важеше и за Чарли. Баща ми, който спеше в съседната стая само на милиметри от мерника, насочен към мен. Миризмата ми щеше да ги доведе дотук, независимо дали аз самата съм в къщата.

Така се разтреперих, че зъбите ми затракаха. За да се успокоя, започнах да фантазирам за невъзможното: представих си как огромните вълци настигат Лоран в гората и унищожават неуязвимия безсмъртен, както биха сторили с всеки нормален човек. Въпреки абсурдността представата ми подейства утешително. А ако вълците го убиеха, тогава нямаше как да каже на Виктория, че съм тук съвсем сама. Ако той не се завърнеше, може би тя щеше да си помисли, че семейство Кълън все още ме защитават. Да можеше само вълците да спечелят подобна битка…

Добрите вампири нямаше никога да се върнат. Колко утешително бе да си представям, че и другият вид също можеше да изчезне.

Стиснах здраво очи и зачаках съня — почти нямах търпение кошмарът ми да започне. По-добре кошмар, отколкото бледото, красиво лице, което сега ми се усмихваше иззад клепачите. Във въображението ми очите на Виктория бяха черни от жажда, светнали от очакване, а устните й със задоволство оголваха блестящите й зъби. Червената й коса светеше като огън и се разпиляваше около дивото й лице.

Думите на Лоран изникнаха в съзнанието ми. Ако знаеш какво ти е намислила…

Притиснах юмрук към устата си, за да спра вика.