Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
New Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 119 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Стефани Майър. Новолуние

ИК „Егмонт България“, София, 2009

Редактор: Николай Лефеджиев

Издателски редактор: Златина Сакалова

Коректор: Мариана Пиронкова

ISBN: 987-954-27-0320-4

История

  1. — Добавяне

Двадесет и първа глава
Присъда

Намирахме се в ярко осветен, съвсем обикновен коридор. Стените бяха мръснобели, а подът беше покрит със сив мокет. По тавана на равни интервали бяха поставени прости правоъгълни флуоресцентни лампи. Тук беше по-топло, за което бях благодарна. Коридорът ми се стори доста уютен след мрака на гнусния каменен канал.

Едуард обаче явно не беше на моето мнение. Тръгна мрачно по дългия коридор към слабия, облечен в черно силует в дъното, който ни чакаше до асансьора.

Теглеше ме след себе си, а Алис крачеше от другата ми страна. Тежката врата се затвори със скърцане след нас и се чу хлопването на резето.

Джейн придържаше вратата на асансьора отворена. Изражението й беше безстрастно.

Щом влязохме в асансьора, тримата подчинени на семейство Волтури се успокоиха още повече. Отметнаха наметалата, а качулките паднаха на раменете им. Феликс и Деметри бяха с леко мургави кожи, което изглеждаше странно в комбинация с тебеширената им бледност. Черната коса на Феликс беше късо подстригана, но къдриците на Деметри падаха до раменете. Ирисите им бяха обрамчени с тъмночервено, а зениците черни. Дрехите под наметалата бяха съвременни, в бледи цветове, напълно обикновени. Свих се в ъгъла и се притиснах до Едуард. Пръстите му продължаваха да разтриват ръцете ми. Не изпускаше Джейн от поглед.

Пътуването с асансьора беше кратко; излязохме в нещо като лъскава рецепция на офис сграда. Стените бяха облицовани в дърво, а подът беше покрит с дебел тъмнозелен мокет. Нямаше прозорци, но навсякъде висяха огромни, ярко осветени картини на природата на Тоскана. Канапета от светла кожа бяха подредени в групички, а лъснатите маси пред тях бяха отрупани с кристални вази с пъстри цветя. Мирисът на цветята ми напомни на погребално бюро.

В средата на стаята имаше висока, полирана махагонова рецепция. Зяпнах от изненада срещу жената зад рецепцията.

Беше висока, с тъмна кожа и зелени очи. Щеше да изглежда красива във всяко друго обкръжение, но не и тук. Защото беше човешко същество като мен. Не можех да проумея какво прави тук тази жена, напълно спокойна, заобиколена от вампири.

Тя любезно се усмихна.

— Добър ден, Джейн — каза тя. В лицето й не се долавяше изненада, че Джейн води компания. Не обърна внимание на Едуард, чиито голи гърди леко проблясваха на ярките светлини, нито на мен, рошава и грозновата на фона на останалите.

Джейн кимна.

— Джана.

Тя се отправи към една двойна врата в дъното на помещението и ние я последвахме.

Докато минаваше покрай рецепцията, Феликс смигна на Джана и тя се разкикоти.

Зад дървените врати се разкри друга приемна. Бледото момче в перленосив костюм можеше да мине за близнак на Джейн. Косата му беше по-тъмна и устните не толкова пълни, но беше също толкова красив. Приближи се да ни поздрави. Усмихна се и протегна ръце към нея.

— Джейн.

— Алек — отвърна тя и го прегърна.

Двамата се целунаха по бузите. После той се обърна към нас.

— Пратиха те да доведеш един, а ти се връщаш с двама и… половина — отбеляза той, като погледна към мен. — Добре си се справила.

Тя се засмя, а смехът й искреше от радост като гукане на бебе.

— Добре дошъл отново, Едуард — поздрави го Алек. — Изглеждаш в по-добро настроение.

— Относително казано — съгласи се Едуард с равен тон. Погледнах суровото му изражение и се зачудих как ли е изглеждал в по-лошо настроение.

Алек се подсмихна и ме огледа, както се бях притиснала в Едуард.

— А това ли е причината за всички неприятности? — попита той скептично.

Едуард само се усмихна, но изражението му беше презрително. После изведнъж замръзна.

— Пу за мен — небрежно подхвърли Феликс зад нас.

Едуард се обърна, а в гърдите му заклокочи ръмжене. Феликс се усмихна, ръката му беше вдигната с дланта нагоре. Той сви пръсти два пъти, подканвайки Едуард.

Алис докосна ръката на Едуард.

— Търпение — предупреди го тя.

Двамата си размениха дълъг поглед, а на мен ужасно ми се прииска да доловя какво му казва. Предположих, че го убеждава да не се занимава с Феликс, защото Едуард си пое дълбоко въздух и се обърна към Алек.

— Аро ще се радва да те види отново — каза Алек, сякаш нищо не се беше случило.

— Да не го караме да чака — предложи Джейн.

Едуард кимна.

Алек и Джейн, хванати за ръце, ни поведоха по поредния широк, този път богато украсен коридор — нямаха ли край?

Не обърнаха внимание на вратите в дъното, облицовани в чисто злато, и спряха в средата на коридора, където отместиха една плоскост от дървената облицовка. Зад нея се разкри обикновена дървена врата. Беше отключена. Алек я задържа отворена за Джейн.

За малко да изохкам, когато Едуард ме издърпа от другата страна. Отново бяхме сред древните камъни като от площада, в уличката и в канала. И отново беше тъмно и студено.

Каменното преддверие не беше голямо и скоро стигнахме до една по-светла, подобна на пещера зала, абсолютно кръгла, сякаш беше в огромна крепостна кула… вероятно точно така и беше.

Високо над главите ни дългите процепи на прозорците хвърляха тънки правоъгълници ярка слънчева светлина върху каменния под. Нямаше изкуствена светлина. Единствените мебели в стаята бяха няколко масивни дървени стола, приличащи на тронове, поставени на неравномерни интервали покрай извитите каменни стени. В средата на кръга, малка вдлъбнатина, започваше поредният канал. Зачудих се дали го използват за изход както дупката в улицата.

Стаята не беше празна. Шепа хора водеха непринуден разговор. Ромоленето на ниските им, кадифени гласове се носеше във въздуха като нежно жужене. Докато ги наблюдавах, две бледи жени в летни рокли се спряха насред едно от слънчевите петна и кожата им разпръсна светлината, сякаш бяха кристални призми, и заля жълтеникавите стени с цветни искри.

Когато пристъпихме, всички обърнаха красивите си лица към нас. Повечето от безсмъртните бяха облечени в обикновени панталони и ризи — облекло, което да не прави впечатление по улиците. Но мъжът, който заговори пръв, беше облечен с дълга роба, черна като нощта и дълга до земята. За момент си помислих, че дългата му, катраненочерна коса беше качулката на робата.

— Джейн, скъпа, ти се върна! — извика той радостно. Гласът му беше като нежна въздишка.

Понесе се напред, а движенията му бяха изпълнени с такава неземна грация, че аз зяпнах с отворена уста. Дори Алис, чиито движения напомняха изтънчен танц, не можеше да се сравнява с него.

Останах още по-изненадана, когато се приближи и успях да видя лицето му. Не приличаше на необикновено красивите лица около него (тъй като не пристъпи сам — цялата групичка се скупчи около него, някои го следваха, други крачеха пред него, застанали нащрек като пазачи). Не можех да реша дали лицето му е красиво, или не. Предполагам чертите му бяха идеални. Но той се различаваше от заобикалящите го вампири, както аз се различавах от тях. Кожата му беше прозрачно бяла, като лучена ципа и изглеждаше точно толкова тънка. Цветът й контрастираше остро с дългата, черна коса, която обрамчваше лицето му.

Изпитах странно, почти непреодолимо желание да докосна бузата му, да видя дали е по-нежна от тази на Едуард или на Алис, или пък ронлива като тебешир. Очите му бяха червени, както на останалите около него, но цветът беше замъглен, млечен; зачудих се дали зрението му бе засегнато от тази мъгла.

Той се плъзна към Джейн, обгърна лицето й в ръце, които сякаш бяха от хартия, и нежно я целуна по пълните устни. След това отстъпи крачка назад.

— Да, господарю — усмихна се Джейн. Усмивката й придаде вид на малък ангел. — Доведох го жив, точно както искахте.

— О, Джейн — той също се усмихна. — Ти си такава утеха за мен.

Той обърна мъглявите си очи към нас и усмивката му стана още по-широка, направо щастлива.

— И Алис, и Бела! — зарадва се той и плесна с ръце. — Каква приятна изненада! Чудесно!

Изгледах го стреснато, когато изрече имената ни, сякаш бяхме стари приятели, наминали да го видят. Той се обърна към едрите ни пазачи.

— Феликс, бъди така мил и уведоми братята ми за гостите ни. Сигурен съм, че не биха искали да изпуснат това.

— Да, господарю — Феликс кимна и изчезна, откъдето бяхме дошли.

— Виждаш ли, Едуард? — странният вампир се обърна и се усмихна на Едуард като любящ, но строг дядо. — Какво ти казвах? Не се ли радваш, че не ти дадох онова, което искаше вчера?

— Да, Аро, радвам се — съгласи се Едуард и обгърна талията ми още по-силно.

— Така обичам щастливия край — въздъхна Аро. — Но толкова рядко се случва. Искам обаче да ми разкажете всичко. Какво стана? Алис? — той се обърна и погледна Алис с любопитство в замъглените си очи. — Брат ти те смята за безпогрешна, но очевидно е станала някаква грешка?

— О, далеч не съм безпогрешна — тя му се усмихна ослепително. Изглеждаше напълно спокойна, но забелязах, че ръцете й са стиснати в юмруци. — Както стана ясно днес, причинявам проблеми толкова често, колкото и ги предотвратявам.

— Много си скромна — сгълча я Аро. — Виждал съм някои от най-невероятните ти подвизи и трябва да призная, че не съм срещал, подобна дарба. Прекрасно!

Алис хвърли поглед към Едуард, който не остана незабелязан от Аро.

— Съжалявам, май не сме се запознавали официално? Просто имам чувството, че вече ви познавам, а и имам склонност да избързвам. Вчера брат ти те представи по един доста необикновен начин. Всъщност донякъде притежавам дарбата на брат ти, но съм ограничен в известни отношения — Аро поклати глава, а в тона му се долавяше завист.

— И безкрайно по-могъщ — добави сухо Едуард. Погледна към Алис и набързо обясни. — Аро има нужда от физически контакт, за да чува мислите, но пък чува много повече от мен. Знаеш, че чувам единствено настоящите мисли. Аро чува всяка мисъл, която някога е минавала през главата на обекта.

Алис повдигна изписаните си вежди, а Едуард наклони глава.

Което не убягна на Аро.

— Но ако можех да чувам от разстояние… — въздъхна Аро и направи жест към тях, давайки да се разбере, че е забелязал размяната на жестове. — Би било толкова удобно.

Аро погледна над раменете ни. Всички останали извърнаха глави в същата посока, включително и Джейн, Алек и Деметри, които мълчаливо стояха до нас.

Аз се обърнах последна. Феликс се беше върнал, а зад него се носеха още двама облечени в черни роби мъже. И двамата приличаха на Аро, единият дори имаше същата дълга черна коса. Косата на другия беше шокиращо бяла, досущ като лицето му, и стигаше до раменете му. Лицата им бяха еднакви — със същата тънка като хартия кожа.

Тримата мъже от картината на Карлайл вече бяха в пълен комплект, непроменени през последните триста години.

— Марк, Кай, погледнете! — напевно се обади Аро. — В крайна сметка Бела се оказва жива, а Алис е тук с нея! Не е ли чудесно?

Нито един от двамата обаче не даваше вид да го намира за чудесно. Тъмнокосият мъж изглеждаше отегчен, сякаш хилядолетия наред бе ставал свидетел на ентусиазма на Аро. Лицето на другия беше кисело под снежнобялата коса.

Липсата им на интерес не попари радостта на Аро.

— Нека да чуем историята ви — почти изпя Аро с нежния си глас.

Белокосият древен вампир се отдалечи, плъзгайки се към един от дървените тронове. Другият се спря до Аро и протегна ръка към него. Отначало помислих, че ще хване ръката на Аро, но той само леко докосна дланта му и после отпусна ръка до тялото си. Аро повдигна едната си черна вежда. Интересно как тънката му кожа не се сбръчка от усилието.

Едуард изсумтя съвсем тихо и Алис го погледна любопитно.

— Благодаря ти, Марк — каза Аро. — Доста интересно.

Със секунда закъснение осъзнах, че Марк беше позволил на Аро да прочете мислите му.

Но на Марк очевидно не му беше интересно. Той се отдалечи плавно от Аро и се присъедини към другия, който явно беше Кай, седнал до стената. Двама от вампирите мълчаливо го последваха — бяха пазачи, както си и мислех. Забелязах, че двете жени в летни рокли също бяха застанали край Кай. Идеята някой вампир да има нужда от охрана ми се струваше малко смешна, но може би древните вампири бяха точно толкова крехки, колкото изглеждаха.

Аро клатеше глава.

— Невероятно — каза той. — Абсолютно невероятно.

Изражението на Алис подсказваше, че е ядосана.

Едуард се обърна към нея и побърза да обясни с нисък глас.

— Марк вижда отношенията между хората. Изненадан е от силата на нашата връзка.

Аро се усмихна.

— Толкова удобно — повтори той сякаш на себе си, а след това се обърна към нас. — Марк не се изненадва лесно, уверявам ви.

Погледнах мъртвешкото лице на Марк и веднага му повярвах.

— Толкова ми е трудно да проумея, дори и сега — чудеше се на глас Аро, втренчен в ръката на Едуард, която ме обгръщаше. Беше ми трудно да следвам хаотичните мисли на Аро. Опитвах се да го разбера. — Как можеш да стоиш толкова близо до нея?

— Не ми е особено лесно — спокойно отвърна Едуард.

— И все пак — la tua cantante! Колко жалко!

Едуард се подсмихна без никаква веселост.

— Възприемам го по-скоро като цена, която трябва да се заплати.

— Доста сериозна цена — скептично каза Аро.

— Нарича се алтернативен разход.

Аро се засмя.

— Ако не я бях помирисал чрез спомените ти, нямаше да повярвам, че зовът на нечия кръв може да е толкова силен. Самият аз никога не съм изпитвал подобно нещо. Повечето от нас биха дали много за подобен дар, а ти…

— Го похабявам — довърши Едуард, а гласът му беше изпълнен със сарказъм.

Аро отново се засмя.

— О, как ми липсва старият ми приятел Карлайл! Много ми напомняш на него, само дето той не се гневи така.

— Карлайл е по-добър от мен в много отношения.

— Със сигурност не съм очаквал някой да надмине Карлайл по самоконтрол, но ти можеш да го накараш да се засрами.

— Едва ли — Едуард звучеше припряно. Явно празните приказки започваха да му писват. Това ме уплаши още повече; против волята ми в мислите ми нахлуха представи какво щеше да последва.

— Успехът му ме радва — замисли се Аро. — Спомените ти за него са като дар за мен, макар безкрайно да ме учудват. Изненадвам се колко… съм доволен от успеха му по необичайния път, който си е избрал. Очаквах волята му да се изхаби, да отслабне с времето. Надсмивах се на идеята му, че ще открие и други, които да споделят странните му виждания. И въпреки това някак се радвам, че съм грешал.

Едуард не отговори.

— Но твоето самообладание! — въздъхна Аро. — Не знаех, че е възможно такова самообладание. Да се калиш срещу този изкусителен зов, и то неведнъж, а отново и отново — ако не го бях усетил сам, никога нямаше да повярвам.

Едуард остана безизразен пред възхищението на Аро. Познавах лицето му достатъчно добре, времето не беше променило него, за да разбера, че нещо тлееше под повърхността. Опитах се да дишам равномерно.

— Само като си спомня как я желаеш… — Аро се засмя. — Направо ожаднявам.

Едуард се напрегна.

— Не се притеснявай — увери го Аро. — Няма да я нараня. Но съм толкова любопитен за едно определено нещо — той ме огледа заинтригувано. — Може ли? — попита той нетърпеливо, вдигайки ръка.

— Попитай нея — предложи Едуард с равен тон.

— Разбира се, колко невъзпитано от моя страна! — възкликна Аро. — Бела — обърна се той към мен. — Очарован съм, че си единственото изключение за впечатляващия талант на Едуард. Колко е странно, че се е случило така! И се чудех, след като дарбите ни са сходни в толкова много отношения, дали ще бъдеш така любезна да ми позволиш да опитам — да видя дали си изключение и за мен.

Погледнах уплашено Едуард. Въпреки натруфената любезност на Аро едва ли имах някакъв избор. Бях ужасена от самата мисъл да му позволя да ме докосне и въпреки това ме глождеше налудничавото любопитство да допра странната му кожа.

Едуард ми кимна окуражително дали защото беше сигурен, че Аро няма да ме нарани, или защото нямахме избор — така и не разбрах.

Обърнах се към Аро и бавно вдигнах ръка пред себе си. Ръката ми трепереше.

Той се приближи плавно, а изражението му вероятно целеше да ме успокои. Но изтънелите му като хартия черти бяха прекалено странни, прекалено нечовешки и плашещи, за да подействат успокоително. Изражението на лицето му беше по-уверено от думите му.

Той протегна ръка, сякаш за да се здрависа с мен, и притисна странната си кожа в моята. Беше твърда, но грапава, глинеста, а не гладка като гранит, и дори по-студена, отколкото очаквах.

Усмихна ми се със замъглените си очи и аз не можех да отместя поглед. Очите му ме хипнотизираха по някакъв странен, неприятен начин.

Но докато го гледах, лицето му се промени. Увереността му се изпари и премина първо в съмнение, а след това в недоумение, преди отново да надене любезната маска.

— Колко интересно — каза той, като пусна ръката ми и се отдалечи.

Стрелнах Едуард с поглед и макар лицето му да беше спокойно, стори ми се, че изглежда леко самодоволен.

Аро продължи да се носи със замислено изражение. Замълча за момент, местейки поглед между нас тримата. След това рязко разтърси глава.

— Първата — каза той на себе си. — Чудя се дали е неприкосновена и за други наши дарби… Джейн, скъпа?

— Не! — изрева Едуард.

Алис сграбчи ръката му, за да го възпре. Той се отскубна рязко. Малката Джейн радостно се усмихна на Аро.

— Да, господарю?

Едуард вече истински ръмжеше, звукът отекваше от гърдите му, а погледът му, насочен към Аро, бе освирепял. Всички в стаята застинаха неподвижно и го гледаха невярващо, сякаш го обвиняваха в някаква смущаваща простъпка срещу добрия тон. Видях как Феликс се захили с надежда и направи крачка напред. Аро го стрелна с поглед и той замръзна намясто, а усмивката му се замени с кисело изражение.

Аро заговори на Джейн:

— Чудех се, мила моя, дали Бела е неприкосновена и за теб.

Едва чувах гласа на Аро над яростния рев на Едуард. Той ме пусна и застана пред мен. Кай се приближи, безшумен — като призрак, за да наблюдава. Антуражът му го последва.

Джейн се обърна към нас с ангелска усмивка.

— Недей! — извика Алис в мига, в който Едуард се хвърли към момичето.

Преди да успея да реагирам, преди някой да успее да скочи между тях, преди дори пазачите на Аро да реагират, Едуард беше на земята.

Никой дори не го докосна, но той се гърчеше в агония на земята, а аз гледах ужасено.

Сега Джейн се усмихваше само на него и внезапно схванах всичко. Казаното от Алис за страховитите дарби, защо всички се отнасяха към Джейн с такава почит и защо Едуард се бе хвърлил пред нея, преди да успее да ми причини същото.

— Спри! — изпищях и гласът ми отекна в тишината. Скочих да застана между тях, но Алис ме обгърна в желязна хватка. От устните на Едуард не излизаше и стон, докато се гърчеше върху камъните. Имах чувството, че главата ми ще избухне от болка при тази гледка.

— Джейн — повика я Аро със спокоен глас. Тя бързо вдигна поглед, все така доволно усмихната, а в погледа й се четеше въпрос. В момента, в който отвърна очи от Едуард, той спря да се гърчи.

Аро ме посочи с глава. Джейн насочи усмивката си към мен. Дори не я погледнах. Гледах Едуард през желязната хватка на Алис, борейки се напразно да се освободя.

— Нищо му няма — прошепна Алис напрегнато. Още докато го казваше, Едуард се изправи до седнало положение, сетне леко скочи на крака. Очите му срещнаха моите, изпълнени с ужас. Отначало помислих, че е ужасен заради болката, която беше изпитал. Но после погледна бързо към Джейн, след това отново към мен и изражението му се успокои.

Аз също погледнах към нея. Вече не се усмихваше. Гледаше свирепо, стиснала устни от усилието да се съсредоточи. Свих се в очакване на болката. Не се случи нищо.

Едуард застана до мен. Докосна ръката на Алис и тя ме пусна.

Аро започна да се смее.

— Ха, ха, ха. Това е прекрасно!

Джейн изсъска яростно, навеждайки се напред, сякаш се готвеше да скочи.

— Не се сърди, мила — каза Аро успокоително, поставяйки леката си като перце ръка на рамото й. — Тя обърква всички ни.

Горната устна на Джейн се отдръпна и оголи зъбите й и тя продължи да ме гледа свирепо.

— Ха, ха, ха — изкиска се отново Аро. — Много си смел, Едуард, щом го изтърпя така мълчаливо. Веднъж помолих Джейн да ми го причини от чисто любопитство — той поклати глава възхитено.

Едуард отвратено го изгледа.

— И какво ще правим с вас сега? — въздъхна Аро.

Едуард и Алис се стегнаха. Точно това чакаха през цялото време. Цялата се разтреперих.

— Предполагам, не си променил решението си? — с надежда попита Аро. — Талантът ти би бил превъзходно допълнение към малката ни компания.

Едуард се поколеба. С крайчеца на окото си видях как Феликс и Джейн се смръщват.

Едуард сякаш претегляше всяка дума, преди да отговори.

— Предпочитам… да… откажа.

— Алис? — обърна се към нея Аро, все така обнадежден. — А ти не би ли искала да се присъединиш към нас?

— Не, благодаря ви — отвърна Алис.

— Ами ти, Бела? — Аро повдигна вежди.

Едуард изсъска тихо в ухото ми. Погледнах Аро с празен поглед. Шегуваше ли се? Или наистина ме питаше дали не искам да остана за вечеря?

Белокосият Кай наруши мълчанието.

— Какво? — попита той, а гласът му, тих като шепот, не издаваше никаква емоция.

— Кай, сигурен съм, че забелязваш потенциала — нежно го сгълча Аро. — Не съм виждал толкова обещаващ талант, откакто намерихме Джейн и Алек. Представяш ли си какви възможности ще се разгърнат, ако стане една от нас?

Кай извърна ледения си поглед. Очите на Джейн засвяткаха от възмущение при сравнението.

Едуард кипеше до мен. Дочувах тътена в гърдите му, който се превръщаше в ръмжене. Не можех да позволя гневът му да му довлече неприятности.

— Не, благодаря ви — отвърнах шепнешком, а гласът ми пресекна от страх.

Аро въздъхна.

— Колко жалко. Каква загуба.

Едуард изсъска.

— Или приемаме, или умираме, така ли? Подозирах нещо такова, когато ни доведоха в тази стая. Явно дотук бяха законите ви.

Тонът му ме изненада. Звучеше сърдит, но в думите му имаше нещо преднамерено, сякаш внимателно ги беше подбрал.

— Разбира се, че не — изненадано премигна Аро. — Събрали сме се тук по друга причина, Едуард, чакаме завръщането на Хайди. Не сме тук заради теб.

— Аро — просъска Кай, — по закон ни принадлежат.

Едуард изгледа яростно Кай.

— От къде на къде? — настоя той. Със сигурност знаеше какво мисли Кай, но беше решил да го накара да говори открито.

Кай ме посочи с костеливия си пръст.

— Тя знае прекалено много. Ти разкри тайните ни — гласът му беше тънък като хартия, точно като кожата му.

— При вас също има хора — напомни му Едуард и аз се сетих за красивата рецепционистка долу.

Лицето на Кай се изкриви в нова гримаса. Дали не беше усмивка?

— Така е — съгласи се той. — Но когато престанат да са ни полезни, ще ни послужат да подкрепим силите си. А ти нямаш подобни намерения за това момиче. Ако издаде тайните ни, готов ли си да я унищожиш? Не съм сигурен — присмя се той.

— Не бих… — започнах аз шепнешком.

Леденият поглед на Кай ме накара да замлъкна.

— Нито пък възнамеряваш да я превърнеш в една от нас — продължи Кай. — Следователно тя ни прави уязвими. Макар да е вярно, че това застрашава само нейния живот. Ти можеш да си тръгнеш, ако желаеш.

Едуард оголи зъби.

— Така си и мислех — каза Кай с нещо като задоволство.

Феликс нетърпеливо се наведе напред.

— Освен ако… — прекъсна го Аро. Той явно беше нещастен от посоката, която беше поел разговорът. — Освен ако не възнамеряваш да я дариш с безсмъртие?

Едуард присви устни и се поколеба за момент, преди да отговори.

— А ако възнамерявам?

Аро отново се усмихна щастливо.

— В такъв случай сте свободни да си вървите у дома и да предадете поздрави на приятеля ми Карлайл — изражението му се поколеба. — Но се опасявам, че трябва действително да вземеш решение.

Аро вдигна ръка пред него.

Кай, чиито черти бяха започнали да се смръщват, се успокои.

Едуард стисна устни в гневна линия. Погледна в очите ми и аз отвърнах на погледа му.

— Вземи решение — прошепнах. — Моля те.

Наистина ли идеята беше толкова ужасна? Наистина ли предпочиташе да умре, вместо да ме промени? Почувствах се, сякаш ме бяха изритали в корема. Едуард ме погледна измъчено.

Тогава Алис се отдалечи от нас и пристъпи към Аро. Обърнахме се да я погледнем. Ръката й беше вдигната като неговата.

Тя не каза нищо и Аро махна на притеснените пазачи да се отдръпнат. Пресрещнал и пое ръката й със страстен, алчен поглед в очите.

Приведе глава над сключените им ръце и съсредоточено затвори очи. Алис стоеше неподвижно с безизразно лице. Чух как Едуард щраква със зъби.

Никой не помръдна. Аро сякаш беше замръзнал над ръката на Алис. Секундите минаваха и аз започвах да се притеснявам все повече, чудейки се в кой момент ще стане твърде късно. В кой момент щеше да стане ясно, че нещата съвсем са се объркали.

Измина още един миг на агония, после внезапно гласът на Аро наруши тишината.

— Ха, ха, ха — засмя се той с все още наведена глава.

Бавно вдигна очи, блеснали от възбуда.

— Това беше невероятно!

Алис сухо се засмя.

— Радвам се, че ти хареса.

— Да видя нещата, които си видяла ти, особено тези, които още не са се случили! — той поклати глава с почуда.

— Но ще се случат — увери го тя спокойно.

— Да, да, съвсем категорично. Определено няма проблем.

Кай изглеждаше горчиво разочарован — чувство, което явно споделяше с Феликс и Джейн.

— Аро — оплака се той.

— Скъпи Кай — усмихна се Аро. — Не се тревожи. Помисли си за възможностите! Няма да се присъединят към нас днес, но винаги можем да се надяваме за бъдещето. Представи си каква радост би могла да внесе в дома ни дори само малката Алис… Освен това съм много любопитен да видя какво ще стане с Бела!

Аро изглеждаше убеден. Нима не съзнаваше колко субективни са виденията на Алис? Не съзнаваше ли, че днес може да реши да ме превърне във вампир, но утре да промени решението си? Хиляди дребни решения, нейни и чужди — например тези на Едуард, можеха да променят пътя й, а заедно с това и бъдещето.

А и нима имаше значение, че Алис бе склонна аз действително да стана вампир, след като самата идея бе така отблъскваща за Едуард? При положение че за него смъртта беше по-добър вариант от това да съм вечно до него, една вечна досада? Колкото и да бях уплашена, усетих как ме поглъща мъка, как се давя в нея…

— Значи сме свободни да си вървим? — попита Едуард с равен глас.

— Да, да — любезно отвърна Аро. — Но моля ви, елате ни отново на гости. Посещението ви беше направо очарователно!

— Ние също ще ви дойдем на гости — обеща Кай, чиито очи внезапно се бяха притворили като на гущер с натежали клепачи. — За да сме сигурни, че ще спазите обещанието си. Ако бях на ваше място, не бих отлагал дълго. Нямаме навика да даваме втори шанс.

Едуард стисна зъби, но кимна.

Кай се подсмихна и се понесе обратно към Марк, който седеше, без да помръдва, напълно незаинтригуван.

Феликс изпуфтя.

— А, Феликс — развеселено се усмихна Аро. — Хайди ще бъде тук всеки момент. Потърпи малко.

— Хмм — в гласа на Едуард се долавяше напрежение. — Тогава по-добре да тръгваме веднага.

— Да — съгласи се Аро, — добра идея. Понякога стават злополуки. Но ще ви помоля, ако нямате нищо против, да изчакате долу, докато се стъмни.

— Разбира се — отвърна Едуард, а аз изтръпнах при мисълта да чакам цял ден, преди да можем да се измъкнем.

— А, и още нещо — добави Аро и направи жест на Феликс с един пръст. Феликс незабавно се приближи и Аро развърза сивата роба на огромния вампир и я изхлузи през раменете му. Подхвърли я на Едуард. — Вземи това. Доста биеш на очи.

Едуард облече дългата роба, без да си слага качулката.

Аро въздъхна.

— Отива ти.

Едуард се подсмихна, но усмивката му рязко изчезна и той погледна през рамо.

— Благодаря ти, Аро. Ще изчакаме долу.

— Довиждане, млади приятели — каза Аро със светнал поглед, загледан в същата посока.

— Да тръгваме — настоятелно каза Едуард.

Деметри ни направи жест да го последваме и тръгна натам, откъдето бяхме дошли, което явно беше единственият изход.

Едуард бързо ме притисна до себе си, а Алис застана плътно от другата ми страна с каменно изражение.

— Не сме достатъчно бързи — промърмори тя. Погледнах я изплашено, но изглеждаше само подразнена. Тогава чух бълбукането на гласове, високи, груби, идващи от преддверието.

— Е, това е нещо необичайно — проехтя груб мъжки глас.

— Толкова средновековно — отвърна друг, неприятно писклив женски глас.

През ниската врата премина голяма тълпа и изпълни малката каменна стая. Деметри ни направи знак да се посместим. Притиснахме се към студената стена, за да им направим място.

Двамата отпред, които звучаха като американци, се оглеждаха одобрително.

— Добре дошли, драги гости! Добре дошли във Волтера! — чух напевния глас на Аро от голямата зала в кулата.

Останалите хора, вероятно около четиридесет на брой, се нижеха след двойката. Някои се оглеждаха досущ като туристи и даже правеха снимки. Други изглеждаха объркани, сякаш онова, което ги беше довело в тази стая, вече не им се струваше логично. Забелязах една дребна, тъмнокоса жена. На врата й висеше броеница и тя здраво стискаше кръста в едната си ръка. Крачеше по-бавно от другите, докосвайки ту един, ту друг от групата, разпитваше ги нещо на някакъв непознат език. Явно никой не я разбираше и гласът й ставаше все по-тревожен.

Едуард притисна лицето ми към гърдите си, но вече беше прекалено късно. Бях разбрала.

Веднага щом се появи пролука, Едуард побърза да ме избута към вратата. Усещах ужасеното изражение върху лицето си, а сълзите започнаха да набъбват в очите ми.

Украсеният в злато коридор беше тих и в него нямаше никой, освен една невероятно красива жена с фигура на статуя. Тя ни огледа с любопитство, задържайки погледа си върху мен.

— Добре дошла у дома, Хайди — поздрави я Деметри, който вървеше зад нас.

Хайди разсеяно се усмихна. Напомняше ми на Розали, макар двете изобщо да не си приличаха. Просто нейната красота също беше изключителна, незабравима. Не можех да откъсна поглед от нея.

Дрехите й подчертаваха нейната хубост. Невероятно дългите й крака, обути в черни чорапи, бяха изложени на показ от най-късата пола, която бях виждала. Блузата й бе яркочервена, с дълги ръкави и прибрано деколте, но плътно прилепнала към тялото й. Дългата й коса с цвят на махагон беше гъста и лъскава, а очите й бяха виолетови — оттенък, който вероятно се получаваше със сини лещи върху червени ириси.

— Деметри — отговори му тя с копринен глас, шарейки с поглед между мен и сивата роба на Едуард.

— Добър улов — поздрави я Деметри и аз внезапно осъзнах защо беше облечена така предизвикателно… Тя беше не само рибарят, а и стръвта.

— Благодаря — тя му стрелна ослепителна усмивка. — Няма ли да дойдеш?

— След минутка. Запази ми няколко.

Хайди кимна и се провря през вратата, хвърляйки ми последен любопитен поглед.

Едуард закрачи толкова бързо, че трябваше да подтичвам, за да го следвам. Но въпреки това не успяхме да се измъкнем през украсената врата в дъното на коридора, преди да започнат писъците.