Джек Слейд
Златна звезда за шерифа Ласитър (4)

4.

В същото време бившият генерал Черния Джак Стоунхарт казваше на сина си Ричард:

— Ти си глупак, момчето ми. Как можа да започнеш разправия с този мъж? Колко пъти ти казвах, че Ласитър е най-опасният човек, който можеш да си представиш? Това не е някакъв скитник без работа. Този човек е извършил дела, които друг никога не би могъл.

Бившият генерал закри очите си с ръце. Явно бе, че не успява да се овладее.

— Опасявам се, че за всички нас идването на Ласитър е голямо нещастие — каза той. — Ласитър бе най-добрият в моята рота. Този човек бе неизчерпаем извор на хитрости. Човек, който никой не можеше да победи. Ти самият си го изпитал на собствен гръб, Ричард. Справил се е с теб без особени усилия. А сега е с жената, която ме мрази повече от всичко на света. С твоята майка, Ричард.

Бившият генерал с вече посивели коси бе напълно отчаян.

— Не зная как ще продължи всичко това — изстена той. — Никога не съм мислил, че собственият ми син ще ми докара такива бели.

Ричард Стоунхарт стоеше пред баща си и се усмихваше самоуверено.

— Цялата тази работа може много лесно да се уреди, татко — каза той. — Ласитър е престъпник. Та това е известно навсякъде. Той е тъкмо човекът, който ни трябва за нашата работа. Там в кутийката е златната звезда. Дай я на Ласитър, татко. Убеден съм, че ще я приеме. Тази златна значка е най-добрата примамка, която е имало някога. Дай я на Ласитър! И същевременно му предложи много пари. Предложи му сигурност. Кажи му, че в този град той може да стане Големия бос. Това предложение ще го подмами. Не се съмнявай в това.

Черния Джак Стоунхарт поклати глава и неочаквано се ухили демонично. Погледна през прозореца. Пред него, сякаш пред нозете му, лежеше целият град. Един мъж крачеше по пътя към дома на Черния Джак Стоунхарт. Той беше едър човек и бившият генерал веднага го позна.

— Ласитър идва — прошепна той сякаш на самия себе си. — Ето, че Ласитър идва, момчето ми.

Ричард Стоунхарт застана до баща си и изведнъж двамата избухнаха в смях.

Черния Джак Стоунхарт потупа сина си по рамото.

— Колко си прав, момчето ми — каза той. — Нямаме друг избор, освен да направим Ласитър наш съюзник. Трябва да му се извиниш, а после аз ще му предложа значката. Сигурен съм, че ще я приеме. И ако все пак стане опасен за нас, ще наредим да го обесят като двамата му предшественици. Всъщност правителството отдавна трябваше да изпрати цяла армия шерифи в нашия град. Учудвам се, че все още не му е хрумнало това. Но сега изглежда, че скоро ще имаме шериф на име Ласитър. Сигурен съм, че той е точно човекът, отговарящ на нашите цели.

— Може би трябва да го посветим — сподели Ричард Стоунхарт. — Вероятно той ще ни бъде подходящият съюзник.

Черния Джак Стоунхарт гледаше скептично към Ласитър, който все повече се приближаваше в пъстрото си пончо и мексиканската шапка.

— Все още не мога да повярвам на цялата тази история, момчето ми. Питам се защо е дошъл в Чарлтън Сити в тази особена премяна и защо се е нарекъл в началото Хуан Саламордо. Имам чувството, че нещо не е наред. Трябва да поизчакаме, момче. Нека бъдем предпазливи.

Ричард Стоунхарт се изсмя надменно и каза:

— И той е бандит както всички нас. Прекрасно знаем, че е от хората, които вечно бягат. Затова е принуден и постоянно да се маскира. Ако Керълайн не бе имала глупостта да го заговори с истинското му име, въобще нямаше да се разбере, че е тук.

— Точно този факт ме тревожи — промърмори Черния Джак. — Не ме напуска чувството, че зад цялата история се крие Керълайн. Нещо се носи във въздуха. Знаем, че имаме много врагове, Ричард. Трябва изключително много да внимаваме.

Ричард Стоунхарт спокойно повдигна рамене.

— Ще приключим с него, както и с всички останали, в случай че разкрие някак нашите номера.

— Няма да е лесно, Ричард. Разказвал съм ти толкова много истории за него от войната. Той се различава от всички други. Владее хиляди трикове. Него не можеш да го подведеш така лесно като Джак Уолтърс и Дейвид Милър.

Ласитър спокойно се приближаваше.

— Все някога и него ще го обесим както двамата му предшественици — каза Ричард Стоунхарт. — Никой не може да избяга от съдбата си. Ще умре веднага щом изпълни задачите, които сме предвидили за него. А в случай че се окаже също толкова глупав, колкото Уолтърс и Милър, ще трябва скоро да си потърсим нов шериф, който да представлява нашите интереси така, както ние бихме желали.

Черния Джак Стоунхарт мълчеше.

Знаеше, че не може да убеди лекомисления си син. Поне не с думи. И в този момент вече разбра, че няма лесно да привлече Ласитър на своя страна.

 

 

Докато крачеше към голямата къща, наподобяваща истинска крепост, Ласитър си мислеше за разговора с Керълайн Едамс. Около къщата се издигаше висока ограда и ако човек искаше да влезе във вътрешния двор, трябваше да мине през една порта от ковано желязо, до която денонощно пазеха двама постови.

Всичко това Ласитър узна от Керълайн Едамс, която преди години бе негова любовница за една-единствена нощ. Керълайн Едамс, която го бе измамила и отмъкнала половин милион в злато. Тази, която бе действала заедно с генерала, поверил на Ласитър това злато.

Тогава си имаше големи неприятности заради изчезналото злато. Изпълнен бе с омраза към Керълайн и генерала, но после просто зачеркна от мислите си цялата тази афера.

Сега обаче миналото изведнъж оживя.

Генералът, когото Ласитър бе смятал за свой приятел… Керълайн Едамс, бившата любовница на Черния Джак Стоунхарт…

Въпреки всичко, което се бе случило, Ласитър им беше простил. Преди час тя му разказа цялата история и едва днес той можа да разбере някогашното й поведение.

Крачейки към големия дом, Ласитър си припомняше всяка нейна дума.

— Направи голяма грешка, Керълайн — каза й той. — Не трябваше да назоваваш името ми. Не исках да ме разпознаят.

— Черния Джак щеше да те разпознае, Ласитър. Сигурна съм, че той има отлична памет. В края на краищата, аз го познавам повече от всеки друг човек.

— Той те е отблъснал, така ли, Керълайн? — саркастично попита Ласитър. — И сега ти подхвърля милостиня?

— Така е — отговори тя. — Родих му син и това му стигаше. Когато стане дума за собствените му интереси, не се съобразява с нищо и с никого. Той винаги мисли само за самия себе си, но тогава не можах да проумея това. Обичах го. И от любов към него спях с теб. Ах, какви объркани времена бяха тогава! Уви, часовникът не може да се върне назад. Съжалявам, че по този начин ти докарах неприятности, Ласитър. Можеш ли да ми простиш?

— Отдавна съм ти простил, скъпо момиче. Да не говорим вече за минали неща! По-добре ми разкажи какво мислиш за смъртта на двамата шерифи и за изчезването на трите момичета. Само това е важно сега.

— Според мен зад всичко стои Черния Джак — отговори тя. — И моят…

Не можа да продължи. Изведнъж в очите й се появиха сълзи и тя се извърна. Ласитър изчака, докато се овладее, и тогава тя довърши изречението си със сподавен глас:

— Моят син Ричард, Ласитър. Собственият ми син! Можеш ли да разбереш какво означава това за една майка?

Ласитър можеше да я разбере, защото мислеше за собствения си син.

— Въпреки всичко това, трябва да се борим — продължи Керълайн. — Трябва да се противопоставим на злото. И понякога се налага да направим големи жертви. Но, ако е възможно, Ласитър, пощади сина ми. Мисли винаги за това, че той е не само син на Черния Джак, но и мой. Може би не е толкова лош, колкото предполагам. Възможно е…

Тя закри лицето си с ръце и заплака.

— Може би всички вие допускате грешка — каза Ласитър. — Няма никакви доказателства за това, че генерал Черния Джак и синът му Ричард са престъпниците, които се крият зад убийствата на шерифите и отвличането на трите момичета. Спомням си, че Ричард Стоунхарт ме попита дали не съм от бандитите от Плумас Форест. Какви са тия бандити?

— Казал го е само за да те предизвика — отговори тя. — Във всеки случай така предполагам.

— И каква е тази банда от Плумас Форест? — попита той.

— Това е бандата на Черния Джак Стоунхарт. Той събра тези бандити около себе си, за да държат цялата страна в страх и ужас. Черния Джак е обсебен от желание за власт. Би желал да владее целия свят. Но ти сам ще го видиш. Говори с него. Може би чувствата ми ме карат да бъда несправедлива към него. И ако…

Отново трябваше да направи пауза.

Ласитър мълчаливо я изчака.

— И ако съм сбъркала, това ще бъде най-голямата радост в живота ми. Разбираш ли, Ласитър?

— Да, разбирам — каза той. — Надявам се да си сгрешила, Керълайн. Сега ще отида при Стоунхарт. Искам първо да поговоря с моя бивш генерал. Някога той ме натопи със сандъка злато, но аз не съм злопаметен. Може би ще успеем да си поговорим като разумни хора.

— Мисли за миналото, Ласитър. Мисли за това, че вълкът винаги си остава вълк.

— Зная, Керълайн.

Искаше да си тръгне, но тя го задържа, застана пред него и го погледна в очите.

— Има и още нещо, което трябва да знаеш, Ласитър. Много е важно за теб.

Изглежда, бе много развълнувана. Ласитър я разбираше, защото на първо място ставаше въпрос за сина й.

— И какво е то? — попита той.

— Челия! — това име се изтръгна от жената, останала без дъх. — Момичето се казва Челия. Внимавай с нея, Ласитър. Тя е вещица. Ще бъдеш загубен, ако останеш насаме с нея дори половин час. Мисли за думите ми, Ласитър! Не ги забравяй!

— И коя е тази Челия? — попита той.

— Мнимата му дъщеря! — промълви Керълайн, изпълнена с горчивина. — Но аз не вярвам в това. Никой не вярва. В действителност Челия е любовницата на Черния Джак.

— Сигурна ли си?

Тя поклати глава.

— Точно толкова, колкото и във всичко друго. И за това нямам никакви доказателства. Но може би ти ще ги откриеш. Върви, Ласитър. И внимавай да не те обесят някой ден както двамата предишни шерифи. Онзи, който носи шерифската значка в този град, е кандидат за отвъдния свят. Между другото, звездата е златна. Но защо е така, ще научиш по-късно.

Ласитър не бе чувал досега за шерифска значка от злато. Искаше да я попита за това, но Керълайн махна с ръка.

— Не питай, Ласитър! Трябва всичко сам да откриеш. Не бива да си предубеден. Върви и говори с твоя бивш приятел, наричан някога генерал Черния Джак…

 

 

И сега Ласитър крачеше към големия дом на генерал Джак Стоунхарт. Отдавна бе забелязал, че го наблюдават от един прозорец на горния етаж. Беше около четири часа следобед и все още бе много горещо. Иззад решетките на портата от ковано желязо се появиха двама мъже с пушки в ръце. Насочиха дулата към Ласитър и той спря спокойно. Назова името си и каза, че иска да поговори с бившия генерал Черния Джак Стоунхарт. Постовите го пуснаха да влезе.

— Оръжието, Ласитър! — обади се единият от тях. — Никой няма право да влиза въоръжен в къщата на генерала.

Ласитър подаде на мъжа своя „Уинчестър“ и револвера.

— Аз съм приятел на генерала — каза той. — И не съм дошъл да го убивам.

Постовият се ухили.

— Въпреки това трябва да се придържаме към разпорежданията — каза той. — Какво сте скрили още под пончото?

— Нищо — отговори Ласитър и начаса смъкна пончото през глава. — Сега доволни ли сте, приятели?

Под пончото носеше яке „Левис“. Това бе неговото специално яке, което бе поръчал да му направи един шивач в Сан Франциско. В многобройните джобове и подплатата бяха скрити някои изненади, между които един „Деринджър“, два мексикански сгъваеми ножа и белезници със специална закопчалка.

— Сега доволни ли сте? — попита Ласитър.

— Отворете якето! — настоя постовият.

Ласитър го разкопча и разтвори.

Нямаше и следа от оръжие.

Обкованата с желязо двойна врата на къщата се отвори и на широката тераса се появи мъж, когото Ласитър веднага позна, макар че бяха минали години, откакто се бяха видели за последен път.

Това беше бившият генерал Черния Джак.

— Върнете оръжието на човека! — извика той на своите хора. — Това е мой стар приятел.

После закрачи към Ласитър и разтвори ръце, сякаш искаше да прегърне госта си.

Единият постови върна на Ласитър уинчестъра и револвера му. Миг по-късно Ласитър и генерал Черния Джак стояха един срещу друг.

Подадоха си ръце.

— Майор Ласитър — каза генералът, сякаш видимо развълнуван. — Бъди добре дошъл, приятелю мой. Твоето посещение за мен е най-голямата изненада през последните години.

Ласитър се усмихна.

— Едва ли изненадата е чак толкова голяма за теб, Джак — каза той. — Освен ако все още не си чул, че се спречках със сина ти? Не се ли е прибрал вкъщи, за да ти разкаже, генерале?

Бяха се сприятелили от вечерите, прекарани заедно в офицерските квартири, и с течение на времето бяха станали близки. Това, според Ласитър, беше и причината генерал Черния Джак да му повери към края на войната сандъка със златото.

— Ричард вече всичко ми разказа — отговори Стоунхарт. — Сега той съжалява за цялата тази история и ще ти се извини. Държал се е зле, защото е бил пийнал твърде много. Бедното момче е съвсем съкрушено. Сега е полегнал малко, за да му мине пиянството. Надявам се, че ще проявиш разбиране, майор Ласитър.

Усмихнат, Ласитър отговори на силното ръкостискане.

Една жена се появи на терасата. Бе много млада и извънредно красива.

Генерал Черния Джак посочи към нея. Това бе съвършен жест на кавалер от старата школа.

— Дъщеря ми Челия — каза той.

Приближиха се до жената. Тя бе съвсем леко облечена. Изпод бялата копринена рокля ясно се открояваха формите й.

— Челия, това е моят стар приятел Ласитър — представи го генералът. — Най-смелият човек, когото някога съм познавал.

Тя се усмихна, а в очите й се появи блясък, който очарова Ласитър.

— Много съм слушала за вас, господине. Баща ми много ми е разказвал за вас.

Ласитър пое ръката, която тя му протегна. Гледаше я в очите, но същевременно погледът му обхвана красотата на тялото й изпод почти прозрачните дрехи.

Слънцето жарко печеше.

Челия стоеше сякаш огряна от многобройни прожектори. Приличаше на истинска богиня.

Ласитър си спомни това, което му бе разказала Керълайн Едамс. Челия вероятно съвсем не бе дъщеря на генерал Черния Джак.

Какво всъщност бе истина в цялата тази история?

— Баща ви беше велик генерал, Челия — каза Ласитър. — Досега и през ум не ми е минавало, че има толкова хубава дъщеря.

Обърна се към Черния Джак и продължи:

— Питам се защо никога не си ми разказвал за това, генерал Джак? Къде всъщност е синът ти Ричард? Още ли спи?

Ласитър нарочно зададе този въпрос. Бе забелязал движение зад прозореца вдясно от голямата врата и понеже ярката слънчева светлина проникваше през пердетата, разпозна зад тях брадатото лице на сина му.

Вероятно Ричард Стоунхарт също забеляза, че Ласитър го е видял. Той излезе от къщата и му се ухили твърде смутено.

— Съжалявам за цялата тази история, Ласитър — каза той. — Многоуважаемият ми баща вече искаше да ме изгони от къщата, защото съм се спречкал с един от най-добрите му приятели. Готов ли сте да приемете моето извинение?

Ричард Стоунхарт тръгна, олюлявайки се, към Ласитър.

— Приемате ли го, Ласитър?

Приличаше на човек, пил твърде много, но можеше и да е заблуда. На Ласитър му бе съвсем безразлично.

— Не съм злопаметен, Ричард — каза той. — Нали, в края на краищата, нищо не се е случило.

Ричард Стоунхарт протегна ръка към Ласитър.

— Наистина съжалявам.

Ласитър пое ръката. Едновременно с това забеляза, че Ричард Стоунхарт въобще не е пиян. Разбра го в момента, в който погледна очите му.

— Значи да го забравим, Ричард — каза той. — Самият аз се радвам, че нямаше мъртъвци.

— Аз също — отговори Ричард Стоунхарт и в същия миг забрави да говори завалено.

Ласитър престана да му обръща внимание.

Съсредоточи се изцяло върху Челия, мнимата дъщеря на генерал Черния Джак Стоунхарт. Челия му се усмихваше прелъстително.

Бившият генерал направи жест с ръка и каза:

— Нека влезем вкъщи и пийнем по нещо. Предполагам, че и вие сте така жаден като мен…