Джек Слейд
Златна звезда за шерифа Ласитър

1.

След като Черния Джак Стоунхарт спря да говори, всички останаха неподвижно по местата си и замълчаха. Мъжете се спогледаха с недоумение, а жените забиха поглед в земята. В дъното на салона „Гризли“, където в края на седмицата обикновено хората танцуваха и се смееха, сега цереше тишина като в параклиса на някое гробище.

— Междувременно изгубихме вече двама шерифи — продължи Черния Джак Стоунхарт. — Този град се превърна в град на беззаконието. Това не може да продължава така. Трябва с всички средства да се преборим с анархията. Само по такъв начин ще успеем да станем истински свободни хора.

Мъжът с черната брада отново направи многозначителна пауза. Погледът му сякаш пронизваше всеки отделен човек в залата. Това бе типично негов маниер. Хората го знаеха, но въпреки това се ужасяваха винаги, когато попаднеха пред очите му.

Мислеха за мистериозно загиналите шерифи. И двамата бяха обесени — както Джак Уолтърс, така и Дейвид Милър.

Бяха добри шерифи и правеха всичко според силите си, за да представляват закона. Нямаше дори и смътно подозрение, че имат врагове, тъй като никой никога не ги бе обиждал или дори заплашвал на публично място.

— Днес сутринта намерихме Дейвид Милър да виси на таванската греда в плевнята на Мери-Ан Хенеси — каза Черния Джак Стоунхарт. Все още само неговият глас нарушаваше тягостната тишина. — Няма съмнение, че е бил вдигнат нагоре за врата, докато умре. Дори не е бил обесен по обичайния начин, а са го удушили! Можеш да застреляш, да намушкаш или да пребиеш човек, но е свинщина да изпратиш някого на оня свят по такъв долен начин, както това се случи с нашите шерифи! Има ли някой сред вас, който да не е на същото мнение?

Отново погледна наоколо и хората отново сведоха погледи както преди малко.

Очите на Черния Джак Стоунхарт триумфално блестяха. Така беше винаги, когато държеше своите речи пред жителите на този град. Тук той бе Големия шеф и стига да желаеше нещо, достатъчно бе да помръдне само малкия си пръст, за да го получи.

Негова собственост бяха не само сребърните мини около Чарлтън Сити и не само най-голямото ранчо в този щат. Негов беше и целият град. Той притежаваше Дженеръл Стор^[1], хотела и всичките три салона, които имаше в Чарлтън Сити. Бе основал „Чарлтън Сити Банк“ и направи така, че почти всички граждани да му станат длъжници. Черния Джак Стоунхарт беше истински великан в очите на хората.

Но не бе невредим. Той добре знаеше това и се страхуваше.

Страхът невидимо се спотайваше в тила му, но никой от всички тези хора, които го познаваха, не подозираше за това. Имаше сведения, които освен него, знаеше само един-единствен човек — синът му Ричард, тъй като бащата и синът работеха рамо до рамо.

Черния Джак Стоунхарт насочи поглед към съдията Джоел Мак Уорън. Високият слаб мъж с червеникав мустак спокойно издържа въпросителния му поглед.

Джоел бе необикновена личност. Това бе човек, цялата външност на когото издаваше голяма самоувереност и дълбоко спокойствие.

— Не сте ли на същото мнение, сър? — попита Стоунхарт с лицемерно благ глас. — Не намирате ли, че е крайно време да спрат тези подли убийства? Двама мъртви шерифи за два месеца! Ако това продължи, някой ден ще ни нарекат „Градът на обесения шериф“. Но дотам в никакъв случай не бива да стигаме. Трябва да предприемем нещо, господин съдия!

Джоел Мак Уорън направи крачка напред. Лицето му не издаваше нищо от мислите, които го вълнуваха. Това бе лице на опитен играч на покер.

— Разбира се, че съм на едно мнение с вас, мистър Стоунхарт — спокойно каза той. — Това в никакъв случай не бива да продължава. Всички ние трябва да предприемем нещо, за да не стават повече такива подли и коварни убийства в нашия град.

Черния Джак Стоунхарт се усмихна. Хвърли бърз поглед към сина си Ричард. Това трая само част от секундата и със сигурност никой в залата, освен съдията, не го забеляза.

— Какво предлагате, сър? — попита той и отново погледна съдията. — Какво бихме могли да предприемем в тази ситуация, за да може нашият град да си възвърне почтеното име?

Съдията сви рамене.

— Има само една възможност — отвърна той. — Нуждаем се от нов шериф.

— Но засега нямаме кого да назначим на тази длъжност — каза Стоунхарт. — Едва ли някой изгаря от желание през някоя от следващите нощи да бъде обесен от някакъв си мерзавец.

— В това е големият ни проблем — отвърна Мак Уорън. — Може би трябва да изискаме някой маршал на САЩ. Вероятно само така би могло да ни се помогне. Какво мислите по този въпрос, мистър Стоунхарт?

Изведнъж Черния Джак заприлича на човек, хванат натясно. И отново никой, освен съдията, не забеляза това.

— Предложението не е лошо, господин съдия — каза той и гласът му прозвуча малко прегракнало. — Би трябвало да подготвите едно писмо.

Съдията се усмихна горчиво.

— Тъкмо се опитвах, мистър Стоунхарт. Още след смъртта на шерифа Уолтърс написах писмо и помолих за подкрепа…

Измъкна от вътрешния джоб на фланеления си жакет сгънат лист и го подаде на Черния Джак Стоунхарт. Жестът му бе красноречиво доказателство, че в този град Стоунхарт е нещо като некоронован цар.

Великанът прочете писмото със сбърчено чело. Изминаха няколко минути, преди отново да повдигне очи.

— Няма добри перспективи за града ни — каза той. — В момента правителството едва ли ще може да ни изпрати способен човек. Така, както аз виждам нещата, за известно време ще трябва да живеем в беззаконие и анархия.

Съдията кимна. Усмихна се, но дълбоко в душата си бе много сериозен, защото се терзаеше от тревоги. Поради тази причина бе написал и писмо до едно много специално място. До Вашингтон. Но за това никой, освен съдията и младия мъж от Уелс Фарго Депо, не знаеше нищо. Мъжът се казваше Мартин Уолтърс и беше брат на убития шериф Джак Уолтърс.

Съдията и младежът от Уелс Фарго мислеха малко по-различно от другите относно събитията в града.

Мартин Уолтърс стоеше на няколко крачки зад съдията. Вътрешно леко се усмихваше. Изведнъж обаче усмивката изчезна от лицето му, когато Черния Джак Стоунхарт каза:

— Е, добре. Нямаме друг избор. Никой от нас не желае да поеме значката, а и не бива да се надяваме на подкрепа от правителството. Тогава нека просто изчакаме. Може би ще успеем да поддържаме чист града си и без помощта на закона… — такива бяха думите на господаря на Чарлтън Сити.

2.

Докато Джак Стоунхарт говореше това, четирима мъже седяха в хотел „Биг Маунтин“ при водопадите в щата Айдахо. Един от тях бе Ласитър.

— Преди две седмици получих това писмо от Чарлтън Сити в Айдахо — загрижено каза полковник Еверет В. Керингтън. — Човекът, написал писмото, се казва Джоел Мак Уорън. Той е съдия и аз се кълна, че това е един от най-честните и почтени мъже, които някога са ходили по тази земя. За него съм готов да скоча в огъня с двата крака.

Полковник Керингтън побутна писмото през масата към Ласитър и той прочете:

„Моля за най-добрия човек, който можете да предложите! Този човек ще трябва да се бие срещу голяма глутница от вълци на два крака! Градът ни е в голяма беда. Имаме нужда от помощ. Но срещу такъв враг цяла армия би била безсилна. Затова ви моля да изпратите само един-единствен човек. Този човек, ако изобщо можете да изпратите някой, не трябва в никакъв случай да се разкрива! Иначе веднага ще бъде убит…“

Докато четеше това доста дълго писмо, лицето на Ласитър помръкваше все повече и повече. Най-накрая вдигна глава и погледна полковник Керингтън право в очите.

— Сър, аз…

Поколеба се дали да довърши изречението. После се напрегна и стана от стола си. Застана гордо пред тримата полковници, шефовете на Бригада Седем, и каза:

— Джентълмени, аз не мога да приема тази задача. Мъжът, за когото става дума, някога бе мой приятел. В живота на всеки има мигове, които никога не се забравят. Познавам Черния Джак Стоунхарт от Гражданската война. Беше смел и отличен офицер. Преди всичко, благодарение на смелостта си, той успя да стане генерал, въпреки че нямаше навършени четирийсет години. Той бе мой приятел и затова не мога да се бия срещу него. Ако предприема каквото и да било срещу Черния Джак Стоунхарт, ще ме е срам дори да се погледна в огледалото. Възложете задачата на някой друг, господа! Не съм в състояние да се бия срещу човек, който някога е бил мой приятел.

Стоеше и наблюдаваше лицата на тримата полковници. Видя как се усмихнаха и си представи какви мисли се криеха зад тези усмивки.

След няколко мига мълчание полковник Еверет В. Керингтън замислено поклати глава.

— Знаем цялата история, мистър Ласитър — каза той. — Знаем, че някога сте били приятели с бившия генерал от Южните щати Джак Стоунхарт, но също така знаем и какво още се е случило тогава. Или вече сте забравили, мистър Ласитър? — Керингтън го прикани с ръка. — Седнете отново, мистър! Сега е моментът, когато трябва отново да отворим раните от миналото. Зная толкова добре, колкото и вие, какво се е случило. Не трябва да се срамувате от това. Вие нямате вина, Ласитър.

Ласитър отново седна върху дъбовия стол с висока облегалка. В този момент полковниците Керингтън, Уорик и Стивънсън му приличаха на трибунал, пред който трябваше да отговаря. И докато сядаше, у него оживяха много картини от миналото…

 

 

Беше някъде по река Сабин. Югът бе загубил всяка надежда да спечели войната. Армията им отстъпваше.

— Тук има петстотин хиляди долара в злато — каза генералът и подаде ръка на Ласитър. — Поверявам ви това злато, майоре. Вие сте единственият човек, който може да скрие съкровището на сигурно място. Някога това злато би могло да изиграе важна роля за нашата кауза, защото ние никога няма да се предадем в тази голяма борба. Разчитам на вас, майор Ласитър…

И Ласитър прие тежкия железен сандък. Тогава, край реката Сабин, когато всичко вече беше изгубено. Въпреки това той бе решен да закара златото на безопасно място. До този момент бе изпълнявал всяка задача така, че да не дава и най-малкия повод за недоволство от страна на командирите си.

Генералът се казваше Джак Стоунхарт. Числеше се към хората, които Ласитър смяташе за свои най-добри приятели.

Генерал Стоунхарт накара майора да се подпише, че е получил златото, и му каза, че това е необходимо заради реда.

На следващата сутрин парите вече не бяха у Ласитър. Той бе прекарал нощта при една много красива червенокоса жена. И когато усети лъчите на сутрешното слънце през прозореца на малката стая, хубавата жена бе изчезнала, а и златото вече го нямаше там. Генерал Джак Стоунхарт също беше изчезнал.

На Ласитър не му се удаде възможност да се заеме със случая. Войната завърши и много неща умряха в сърцето на Ласитър, след като проумя колко ужасно безсмислено е било всичко.

Когато после попадна в плен на Севера, намериха у него разписката, на която пишеше, че е получил от генерал Стоунхарт половин милион в злато.

Янките искаха това злато на всяка цена, но Ласитър не издаде и дума от онова, което знаеше.

Непосредствено след бурната нощ с червенокосата Керълайн бе научил, че тази жена всъщност е била любовница на генерала, но Ласитър и за нея нищо не спомена. Въпреки това любовницата на Стоунхарт бе хваната малко по-късно и когато бе направила опит за бягство, беше убита от случаен куршум. Така поне му бяха казали.

Ласитър отдавна бе забравил за тази история. Сега отново си я припомни. Стари картини…

 

 

Гласът на полковник Керингтън го откъсна от мислите му.

— Познаваме историята с всички подробности, мистър Ласитър — каза той. — Знаем също, че вашият бивш генерал Джак Стоунхарт е бил от най-добрите ви приятели.

— За такъв го смятам и днес — отвърна Ласитър съвсем убедено. — Генерал Стоунхарт бе човек, на когото можеше да се разчита винаги и за всичко.

Почувства, че в гърдите му се надига ярост. По дяволите! Защо не го оставеха на мира с цялата тази стара история. Все пак войната отдавна бе свършила и бе възможно генералът да си е подсигурил съществуването с армейското злато, но Ласитър пет пари не даваше за това. Смяташе, че всеки трябва да върви по своя път.

Полковник Еверет Керингтън отново се усмихна.

— Изглежда, вие далеч не знаете всичко, мистър — каза с успокояващ тон. — Керълайн Едамс, с която тогава сте прекарали нощта, действително е била любовница на генерал Джак Стоунхарт. Той добре е познавал вашата слабост към хубавите жени и затова е пратил Керълайн при вас. Тогава се говореше, че вие сте скрили златото, а и знаете колко често бяхте разпитван заради тази каша. Но още докато бяхте в пленническия лагер, нашите агенти се впуснаха по следите на червенокосата красавица. И тогава…

— Зная цялата тази проклета история! — избухна Ласитър. — Керълайн я хванаха, а малко по-късно тя успя да избяга. Но златото не й донесе щастие. Чух, че била убита.

Тримата полковници се спогледаха многозначително. На Ласитър това не му убягна и той се запита какво ли се крие зад този поглед.

— Керълайн Едамс е жива — каза Керингтън. — Тогава тя изчезна безследно със златото. И с генерала.

— Е, и? Пет пари не давам за цялото това злато! — изръмжа Ласитър. — Както и за Черния Джак Стоунхарт. Отдавна съм сложил кръст на всичко това. Вече ви казах, джентълмени, че въобще не ми пука за това проклето злато. И не желая да ми бъде припомняно нищо повече! Цялата тази война бе нещо отвратително и аз съм я заличил от паметта си.

Керингтън поклати глава.

— Нищо не може да се заличи, мистър Ласитър. Знаете го съвсем точно.

Джордж Д. Стивънсън каза:

— Нуждаем се от вас много повече, отколкото когато и да било. Става дума за живота на много хора.

Рандолф Уорик, третият полковник, мълчеше и вътрешно се усмихваше. Той никога не се бе числил към приятелите на Ласитър. Никога не бе имал особено добро мнение за него и в тази минута си мислеше, че най-после е настъпил мигът, когато всичките беди, причинени му от бившия майор, ще връхлетят върху самия него. Във всеки случай, в очите на Уорик това изглеждаше точно така. Дори самият Ласитър нямаше представа за подлите и коварни мисли на този човек, който иначе сигурно бе добър офицер.

Уорик бе изпълнен със силна антипатия към Ласитър. Във войната той му беше противник. Тогава, край Вирджиния Ривър, ротата на Ласитър бе разгромила ескадрона на Уорик. Нямаше нито един убит, но полковникът бе подмамен заедно с още сто и двайсет човека в засада, подготвена от Ласитър.

Капитанът от Конфедерацията, с помощта само на петнайсет човека, успя да се справи с цял ескадрон от войските на Севера и го направи, без да пролее капчица кръв.

Рандолф Уорик и до днес не бе забравил това. Ярост го обземаше всеки път, когато си спомнеше как южняшкото копеле го беше подмамило в блатата, как отново и отново ласата изсвистяваха във въздуха и смъкваха един след друг кавалеристите от седлата.

Така Ласитър бе водил войната. Винаги се грижеше да има нови изненади, а на полковника от обединените войски Рандолф Уорик бе причинил най-голямото поражение през целия му живот.

Той не можеше да забрави всичко това. И докато седеше и мълчаливо се усмихваше, мислеше за големия си погром. Полковникът нямаше намерение да подмами Ласитър в някакъв капан. Той бе човек на честта, но въпреки това дълбоко в душата си желаеше някогашният му противник този път да се провали при изпълнението на задачата си.

В очите на Уорик Ласитър имаше твърде много успехи.

Кога най-после щеше да се сгромоляса?

Дали този път не го бяха изправили пред задача, която всъщност бе неизпълнима?

Мислено Уорик вече потриваше ръце. Бе убеден, че едрият мъж ще се оттегли, защото бе човек, който никога не би се бил срещу стар приятел.

Ето, сега Ласитър ще поклати глава и ще каже няколко думи и с тях всъщност ще се сбогува с Бригада Седем.

Така Рандолф Уорик си представяше нещата, но в същата минута и противникът му размишляваше.

Това бяха мисли, за които Рандолф Уорик не само че нямаше и най-малка представа, но и никога не би отгатнал, защото далеч не познаваше Ласитър така добре, както си мислеше.

 

 

Мислите на Ласитър…

„Генералът бе мой приятел!

Вярвам, че никога не би ме излъгал!

Войната бе виновна за всичко!

Всеки водеше борбата по свой собствен начин.

Не мога да го упреквам!

Той се бе опитал да скрие на сигурно място толкова злато, колкото е било възможно. Със сигурност бе рискувал да направи този опит, защото се бе обрекъл на каузата на Юга. Генерал Стоунхарт бе добър човек. Срещу него никога не бих започнал борба!

Никога!“

 

 

Мислите на Ласитър бяха като клетва. Смътно си представи брадатото лице на генерала, когото за последен път бе видял през април 1865 година.

Да, всичко, което бяха изложили пред него полковниците от Бригада Седем, бе вярно. Историята със сандъка злато, изчезнал безследно след онази бурна нощ с Керълайн. Така безследно бе изчезнала няколко часа по-късно и красивата червенокоса Керълайн, а половин година по-късно беше застреляна. Бяха я арестували като агент на победения Юг. Знаеше се, че има връзка между нея и златото, но тя бе отказала да говори.

После се бе осмелила да избяга и при този опит за бягство бе изгубила живота си.

Ласитър все още гледаше втренчено писмото, което полковник Керингтън му бе подал през масата. С това писмо оживяваха много спомени — приятни, но и неприятни.

Още веднъж Ласитър поклати глава.

— Не! — сдържано каза той. — Изключено. Не ми е възможно да се бия срещу човек, който някога е бил мой приятел. Никога не подлагам на съмнение приятелството!

Надигна се от стола, без да докосне уискито, което стоеше пред него на масата.

— Джентълмени, моля да ме освободите от службата в Бригада Седем! И ви умолявам още веднъж да проявите разбиране към моето положение!

Тримата полковници също станаха. И отново Еверет В. Керингтън взе думата.

— Мистър Ласитър — каза мъжът с посивелите коси по своя твърде хладен и сдържан, но в същото време и много приятен маниер. — С голямо съжаление трябва да ви съобщя, че това е невъзможно. Или може би не познавате условията на нашата бригада, мистър Ласитър?

Ласитър се вкамени. Отново се видя като войник по време на войната, когато приемаше и изпълняваше всевъзможни заповеди.

— Познавам условията — отговори той, — но в никакъв случай не мога да се бия срещу човек, който някога ми е бил приятел.

Полковник Керингтън му подаде през масата второ писмо.

— Моля ви, мистър Ласитър, прочетете това!

Погледът на Ласитър попадна най-напред върху името на човека, написал писмото. С изящно изписани букви най-отгоре се четеше: Йонас Кристофър Лендън и това бе всичко.

Лендън не бе изписал всичките си ордени и титли, както обичаха да правят много други хора. Винаги си е бил особняк и същевременно един забележителен човек.

Еверет В. Керингтън каза сред настъпилата тишина:

— Моля ви, мистър Ласитър, прочетете това писмо! Едва тогава вземете окончателното си решение! Писмото стигна до нас едва вчера.

След тези думи Ласитър започна да чете.

„Приятелю Ласитър! Не зная дали някога това писмо ще стигне до теб, но зная, че ще ми помогнеш, ако все пак прочетеш тези редове. Отчаян съм, амиго! Виждам в теб последната си надежда. Дъщеря ми Жералдин от вчера изчезна безследно. Също както и приятелките й Сюзън Ендрюс и Анабела Хурадо. Много се тревожа, приятелю Ласитър, и ако имаш възможност да дойдеш в Чарлтън Сити, тръгвай веднага! Ще ти заплатя всички разноски. Ще ти предложа всичко, което пожелаеш, само да спасиш живота на дъщеря ми. Аз…“

Ласитър спря да чете. Продължаваше да гледа само подписа: Йонас Кристофър Лендън. Голямо име в живота му. Име на човек, който за него бе къс история. И не само това. То съчетаваше почтеност, великодушие и вярност. Йонас Кристофър Лендън с положителност бе един от най-великите и впечатляващи мъже, чийто пътища някога се бяха кръстосали с тези на Ласитър.

Гласът на полковник Керингтън изтръгна Ласитър от спомените му.

— А сега, мистър Ласитър?

Той седна отново. Дясната му ръка лежеше върху писмото на Йонас Лендън, човека, който бе служил като лекар в армията на Конфедерацията. Човекът, който бе спасил живота му след битката при Крос Лендинг, когато бе улучен от куршум в гърдите и санитарите вече го бяха причислили към умиращите.

Полковник Керингтън отново наруши мълчанието:

— Ние се поровихме в миналото ви, мистър Ласитър. Добре познаваме всички зависимости. Писмото на Йонас Кристофър Лендън е изпратено преди четири седмици, както сигурно вече сте разбрали от датата. Вашият някогашен приятел доктор Лендън е в огромна беда. И последната му надежда е във вас, мистър.

През съзнанието на Ласитър препускаха мисли.

Мислеше за генерала, който му беше приятел, за бившия армейски лекар Лендън, който също му бе приятел. Ласитър мислеше и за момичето, което уж бе изчезнало безследно.

Полковник Керингтън попита със спокоен глас:

— Как ще постъпите?

Ласитър посегна към голямата чаша с уиски, останала недокосната през цялото време. Изпразни я на един дъх, след което кимна и каза:

— Ще тръгна, господа.

Усмивката на полковник Уорик изчезна. Ласитър забеляза това, но не му обърна внимание. Отдавна знаеше, че Уорик не го обича особено.

— Вероятно ще трябва да се биете срещу вашия бивш генерал, мистър Ласитър — каза полковникът със самодоволна учтивост. — Това ще е против вашите принципи, мистър. Обмислихте ли всичко?

Ласитър дори не удостои с поглед полковник Уорик. Само погледна полковник Керингтън и кимна на стройния посивял мъж.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, полковник — обеща той, — но ми трябва време. Желая съвсем сам да разиграя картите си и искам тази игра да принадлежи единствено на мен!

Бе говорил твърдо и остро. Тримата полковници на Бригада Седем го гледаха смаяни. Никога не го бяха виждали такъв. И когато Ласитър напусна стаята, никой нищо не каза. Само се втренчиха във вратата, която се затвори след едрия мъж.

— Сега той е много раздразнен — тихо каза полковник Керингтън. — И не ни остава нищо друго, освен да го оставим да върви по своя път. Не вярвам, че сега някой би могъл да го спре.

3.

Ласитър носеше пъстро извезано мексиканско пончо, а огромно сомбреро от царевична шума хвърляше сянка върху изпитото му лице. Вече бе обяд, когато пристигна в Чарлтън Сити, яхнал кокалесто магаре, и никой не му обърна внимание. Зад мексиканското дървено седло бе завързал инструменти, използвани от златотърсачите, и всички, които го видяха, го взеха за такъв.

— Още един побъркан от Лест Ченс Ривър^[2] — каза с вечно сърдития си глас Сам Корнър, барманът в салона „Гризли“. — Обзалагам се, че сега ще спре навън и ще влезе, за да ни разкаже някоя от онези истории, които сме слушали вече хиляди пъти.

Мъжете на бара не отговориха нищо. Всички бяха твърде уморени, за да размишляват. Те самите постоянно търсеха късмета си и понеже никога досега не им се беше усмихвало щастието, предпочитаха да мълчат, защото отдавна бяха разбрали, че винаги е по-добре да не вадиш очите на другия.

Погледнаха през прашните прозорци на салона и видяха как човекът с пончото спря магарето си отвън. Животното бе кокалесто, със сплъстена козина, а чужденецът слезе доста тромаво и уморено от старото, износено седло.

— Този е добър човек — каза един посетител на бара. — Вижда се от пръв поглед.

Няколко мъже подигравателно се изсмяха.

— По какво познаваш, Гордън? — попита старият Сам Джилепси. — Отново ти го подсказа твоето седмо чувство, така ли?

Избухна силен смях. Погледите се насочиха към Гордън Лонгтрейт, стария брадат златотърсач. Те го засипаха със закачки, а когато се поуспокоиха, той каза:

— Зная, че всички вие ме вземате за голям глупак. Зная, че зад гърба ми разправяте, че не съм с всичкия си. Можете да говорите каквото си искате, но, уверявам ви, един ден ще разберете, че съм бил прав!

Взе чашата си с уиски и отпи едва-едва. Чужденецът влезе през двете високи до кръста крила на вратата. Беше доста едър и приличаше на мексиканец. Лицето му бе загоряло и сбръчкано, а мустаците му така висяха от двете страни на устните, че му придаваха твърде опечален вид.

— Буенос диас — каза сдържано той и скромно седна на една от малките кръгли маси до прозореца към улицата.

Дебелият барман лично отиде при него.

— Какво ще желаете, сеньор?

Мъжът в пончото бръкна в джоба си и извади монета от един долар.

— Една бира, моля — скромно каза той. Нямаше никакво съмнение, че бе мексиканец. — И може би нещичко за хапване, сър.

— Изцяло на вашите услуги, сеньор — каза барманът, направи нещо като поклон и се върна на бара с подигравателна усмивка.

Останалите гости също се подхилваха иронично. Мъжът в пончото седеше съвсем тихо и смирено и изглежда не забелязваше нито ехидните погледи, нито саркастичните думи, отправени към него от всички страни.

Дебелият барман донесе чаша бира и дълбока чиния със зеленчуци, която постави пред чужденеца.

Грингото започна да се храни. Един млад мъж се приближи до масата му. Ясно се виждаше, че е настроен да се заяжда.

— Сеньор — започна той с коварна любезност, — може ли да ви задам един въпрос?

Човекът с пончото вдигна поглед към него и по загорялото му лице пробяга лека усмивка. Отблизо това лице съвсем не изглеждаше така сбръчкано, както се бе сторило на всички в началото.

— Питайте, приятелю мой! — каза мексиканецът.

Междувременно бе станало много тихо. Младият мъж имаше запомнящо се лице с черна брада. Той примъкна един стол срещу чужденеца и седна, без да попита дали би му било приятно или не.

— Две уискита, Сам! — извика младежът на бармана. — Но, ако може, от най-големите чаши!

Сам Корнър донесе две водни чаши с уиски. Сигурно бяха най-големите от инвентара му. Младежът с черната брада вдигна чашата си и се втренчи право в очите на мъжа срещу него. Това бе поглед на змия.

Наоколо сякаш бе станало още по-тихо.

— Вие сте златотърсач, така ли? — попита брадатият.

Мъжът с пончото се усмихна и кимна с глава.

— Да, аз съм и златотърсач, сеньор.

Брадатият се наведе напред. Личеше си, че търси разправии.

— Как се казваш, мекс^[3]? — изведнъж от гласа му изчезна и последната следа от учтивост. В очите му се появи убийствен блясък.

— Името ми е Хуан Саламордо — изключително любезно отвърна човекът с пончото. — А вие кой сте, сеньор?

Чернобрадият се изправи. Застана така, сякаш някой бе заменил гръбнака му с железен прът.

— Аз съм Ричард Стоунхарт — каза той, — синът на бившия генерал Джак Стоунхарт. Знаеш ли какво означава това, мекс?

Мъжът с пончото посегна към чашата с бира, като леко повдигна рамене.

— Съжалявам, мистър Стоунхарт! За пръв път чувам това име едва днес.

Изведнъж в дясната ръка на Стоунхарт младши се появи револвер. Дулото бе насочено към мъжа, който се бе нарекъл Хуан Саламордо, но последният поднесе чашата към устните си съвсем невъзмутимо. Искаше да пие, но в същия миг от револвера на Стоунхарт трепна огнено пламъче и чашата на Хуан Саламордо се превърна в стъклени парчета, които засипаха масата, пода и дрехите му.

Всички бяха приковали погледи към двамата. Ричард Стоунхарт все още държеше в дясната си ръка димящия револвер.

— Следващият куршум може да се забие в главата ти, мекс — цинично каза той. — Това сигурно няма да ти хареса особено, мекс.

Мнимият мексиканец не прояви ни най-малка следа от страх. Посочи бързо голямата чаша с уиски и попита подчертано любезно:

— Мога ли да пийна малко, сеньор Стоунхарт?

Ричард Стоунхарт се усмихна доволно и триумфиращо.

— Този тон ми харесва, мекс — примирително каза той. — Но ние двамата все още не сме приключили.

— И защо не, сър?

— Защото има още няколко неща в теб, които не ми харесват — каза Ричард Стоунхарт. — Искам да зная цялата истина. Значи ти си златотърсач, нали така?

Мъжът, който се нарече Саламордо, кимна покорно.

— Да, така е, сеньор.

— И вече си намерил злато, мекс?

— Нямах много късмет, сеньор.

— Не ти вярвам, мекс! — изсъска младият мъж. — Сигурен съм, че си дошъл в този град по точно определен повод. Не ми хареса още от първия миг. Щом те зърнах преди малко на магарето ти, разбрах, че си проклет шпионин. Няма ли да си признаеш, че си от нехранимайковците на Плумас Форест?

Мексиканецът разтърси глава.

— Съжалявам, сеньор — каза той. — Нямам и най-малката представа какво имате предвид. Не познавам никакъв Плумас Форест. За пръв път съм в тази област. Аз само минавам оттук, сеньор Стоунхарт.

Ричард Стоунхарт все още държеше револвера в ръката си.

— Изпий уискито, мекс! — заповяда той. — Изпий го на екс! Това е заповед.

Човекът с пончото посегна към чашата.

— За ваше здраве, сеньор Стоунхарт — каза изключително дружелюбно той и в следващия миг се случи нещо, което никой в салона не беше очаквал.

Всичко стана толкова бързо, че ходът на събитията въобще не можа да се проследи както трябва. От револвера на младия мъж проехтяха два изстрела. Мексиканецът сякаш се изпари във въздуха, защото вече не бе на мястото си. Все едно че невидима ръка хвана и преобърна тежката маса.

Ричард Стоунхарт изруга, но гласът му се изгуби в екота на двата изстрела.

Това бе най-невероятното нещо, случило се някога в този салон. Междувременно, четирима от гостите бяха извадили револверите си от кобурите, но ги смъкнаха, когато разбраха, че в момента вече нищо не може да се направи.

Проклетият мексиканец здраво бе притиснал шефа им.

В големия салон отново стана тихо. Горе на площадката, зад която се намираха доста стаи за вътрешни хора, се появи пищно женско създание. Когато я наблюдаваше, човек добиваше чувство, че високо вдигнатият й бюст всеки момент ще скъса плата на блестящата й рокля с дълбоко изрязано деколте. Всички моментално погледнаха към нея, сякаш тя бе всевластната господарка на този дом. Пушеше черна хаванска пура и неодобрително поклащаше глава, гледайки мъжете долу.

— Това да не е отново някоя от твоите познати шеги, Ласитър? — попита тя със закачлив упрек и веднага смукна от дебелата си пура. Стоеше достолепна като господарка и всички бяха приковали очи към засмяното й лице, сякаш я боготворяха. Изглежда много я уважаваха, макар че бе доста дебела и не твърде красива. Тя обаче излъчваше нещо много особено, защото успя да омагьоса дори Ласитър.

— Пусни го, Ласитър! — каза тя. — Не си заслужава да убиваш толкова млад човек.

Всички се втренчиха в мнимия мексиканец, който се бе нарекъл Хуан Саламордо, а в действителност бе Ласитър.

Той леко побутна Ричард Стоунхарт. Младият човек се олюля и успя да се задържи едва тогава, когато се хвана за една маса. Ласитър му подхвърли револвера, но Стоунхарт младши нямаше сили да поеме оръжието и то падна на пода пред него. Брадатият беше съвсем объркан. Бе вперил поглед в Ласитър, сякаш виждаше призрак.

Няколко пъти бе чувал името му. Баща му, генералът, бе разказвал много за бившия офицер. Все спиращи дъха истории. Отново и отново Черния Джак Стоунхарт бе казвал:

— Ако някога срещнеш този човек, бъди предпазлив. Никога не го превръщай в свой враг, защото е по-опасен от глутница гладни вълци и от гнездо гърмящи змии. Твърд е като гранитен блок и досега никой не е успял да го накара да падне на колене.

Ричард Стоунхарт си спомни тези думи, когато гледаше как Ласитър се отправи към стълбите и се заизкачва нагоре към площадката, на която го чакаше Керълайн Едамс. Когато застана пред нея, тя разтвори ръце и притисна към гърдите си едрия мъж като син, когото е мислила за изчезнал, а сега отново е намерила.

В очите й блестяха сълзи. С мъка успяваше да се сдържи.

— Ела с мен, Ласитър! — прошепна тя, а гласът й бе така тих, че никой, освен него, не можа да чуе тези думи. — Имаме много да си разказваме, амиго. Сякаш бог те праща в този град.

Целуна едрия мъж по двете бузи, после и по устата. Всички гледаха нагоре към площадката. В салона сякаш бе станало още по-тихо.

Ласитър прегърна дебелата жена през рамо и така, един до друг като влюбена двойка, те изчезнаха в полутъмния коридор, където имаше стаи от двете страни.

Керълайн Едамс отвори една от вратите. Долу в салона отново стана оживено. Един през друг се чуваха множество гласове.

— Сега всички се чудят — каза жената. — Какво щастие, че най-после дойде. Получи ли писмото на доктор Лендън? Или просто е случайност, че минаваш оттук?

Тя затвори вратата. Стаята бе просторна и уютно обзаведена.

— Това тук е моето малко царство — кратко обясни тя. — Обитавам всичко три стаи на горния етаж. Имам и баня. После можеш да се поотпуснеш във ваната. Една баня наистина ще ти дойде добре. Целият си в прах като каубой, който от седмици не е събличал дрехите си.

Тя отново обви ръце около тила му и го целуна. Това бе целувка, изпълнена със сърдечност.

— Ти винаги си ми бил като син, Ласитър — с дрезгав глас каза тя. — През последните години много често си мислех за теб. Особено много обаче през последните месеци. Четох една статия за теб във вестника. В нея пишеше, че си унищожил опасна банда, която отвличала хора и действала по мексиканската граница. Бяха написани много хвалби за теб. Тогава не беше ли преследван от закона? Не бе ли във война с Уелс Фарго?

Той махна вяло с ръка.

— Това нещо отдавна е забравено. Теглих черта на миналото и бих искал въобще да не ми се припомня.

Жената кимна сериозно.

— Да, разбирам те — каза тя. — Това, което се е случило с теб, се случи и на мнозина други след войната. Много от тях напразно се опитваха да започнат нов живот. Бяха тежки години за победените, които изгубиха всичко, в което вярваха. Вие, мъжете, заложихте живота си, защото бяхте убедени, че се биете за добра и справедлива кауза. Разбирам напълно колко трудно ви е било в тези времена.

Тя се освободи от него и извади бутилка уиски от барчето на големия дъбов шкаф. Постави две чаши на масата и ги напълни.

— Да пием за нашата среща — каза тя. — И преди всичко за едно по-добро бъдеще.

Той взе чашата и отпи малко.

— Да преминем към същината на въпроса. Значи в този град има няколко човека, които са в беда. Това ми съобщи в писмото си доктор Лендън. Как всъщност успяхте да се свържете с мен? Бях в Айдахо Фелс при един стар приятел, когато ме откриха трима мъже, оказали се тайни пълномощници на правителството. Най-напред ми показаха писмото, написано от съдията на Чарлтън Сити. Джоел Мак Уорън ми съобщаваше, че в този град за кратко време са загинали по мистериозен начин двама шерифи.

— Бяха обесени — каза жената. — Линчувани от непознати убийци. Зная също кой е инициаторът на всички тези престъпления.

— Хората, които ми поставиха поръчението, ми разказаха всичко — промърмори замислено Ласитър. — Няма обаче никакви доказателства срещу генерал Стоунхарт. Освен това аз смятам генерала за човек на честта. Дойдох, защото доктор Лендън ме помоли за това като стар приятел.

Тя се усмихна снизходително и го попита:

— Неофициално ли, Ласитър?

Той повдигна рамене.

— А защо трябва официално?

Тя продължи да се усмихва.

— Не се опитвай да ме занасяш, амиго! Направих своите проучвания за теб и подредих многото малки съобщения като камъчета на мозайка. Така получих портрета на човек, който официално е представян за престъпник, но всъщност се бори срещу престъпленията. Затова не ме занасяй, амиго! Не разказвай измислици на старата си приятелка!

Гледаше го право в очите и той се почувства малко притиснат.

Какво трябваше да каже на тази жена? Клетвата му го обвързваше с Бригада Седем, този таен отдел, към който се числяха съвсем малко и отбрани бойци. Обществеността не биваше да научава нищо за съществуването му. Ласитър бе длъжен да запази мълчание дори пред най-добрите си приятели. И за Керълайн не биваше да прави изключение.

Тя, изглежда, отгатна мислите му. Сложи леко десния си показалец върху устните му и се усмихна:

— Нищо не ми казвай, Ласитър. Стига ми това, което съм измислила. Винаги когато те видя, ще си спомням старата история за бракониера.

Той сбърчи чело.

— Историята за бракониера ли, Керълайн? Трябва да ми я разкажеш! Аз не я зная.

— Всъщност това не е точно история, а по-скоро стара мъдрост. Научих я някога от баща ми, който бе прекарал първите двайсет години от живота си в стара Германия. Той беше син на бивш бракониер.

Ласитър предусети какво искаше да му каже Керълайн, но продължи да се прави, че не разбира:

— И каква връзка имам аз с това? — попита той. — Какво ме засяга фактът, че дядо ти е бил бракониер?

— Той не остана такъв до края на живота си — поясни жената. — Бил е бракониер само около пет години, но за него се разказваха истории, които наподобяваха приказки. Един ден бил хванат от полицаите на княза и хвърлен в затвора. Тогава бракониерите били осъждани на големи наказания, понякога дори на смърт. Но князът бил много умен човек. Той си припомнил старата мъдрост, че най-добрите бракониери са най-добри ловци и затова князът взел на служба при себе си моя дядо. Сега разбираш ли какво имам предвид, Ласитър? Или трябва да ти обяснявам всички подробности?

— Разбрах те — отговори Ласитър, — но все още не зная какво общо има всичко това с мен.

Тя отново положи ръце на раменете му.

— Бракониер — каза тя. — Бракониерът Ласитър. Мисля… не, сигурна съм, че някои хора в правителството също са си припомнили старата приказка.

Притисна го към себе си. Той не можеше да види лицето й, защото бузата й бе опряна в неговата, но знаеше, че в тази минута в очите й има сълзи.

Мълчеше и си мислеше за това, колко умна бе тази жена. Бе вникнала в мислите му, но той не биваше да го признава. Ласитър трябваше да остане верен на клетвата си, дадена някога пред шефовете на Бригада Седем.

— Още ли помниш, Ласитър? — прошепна тя. — Помниш ли колко хубаво ни беше тогава?

Ласитър погали рижата й коса.

— Да, спомням си, Керълайн. Наистина бе чудесно. Никога няма да забравя тези часове.

— Аз все още те обичам, Ласитър. Но не по начина, по който те обичах някога. Разбираш ли? Тогава аз бях много по-възрастна от теб. Сега съм една стара жена. Едва сега чувствам наистина колко по-стара съм от теб.

Ласитър отново плъзна ръка по меката като коприна коса.

— Много по-хубава си отпреди, Керълайн — прошепна той и наистина мислеше така. — Ти си…

— Не говори глупости, Ласитър! — прекъсна го бурно тя. — Не ми прави комплименти! За мъж като теб това не е необходимо, а жена като мен може да мине и без тях. Бих могла да съм ти майка, Ласитър.

Направи крачка назад и сега той видя влагата в очите й.

Значи не бе сбъркал.

— Ти си изпратен тук, Ласитър. Не бива да ме заблуждаваш. Тук си със съвсем ясно определена задача. Някои хора са те пратили, защото знаят, че бившият генерал Джак Стоунхарт някога е бил един от най-добрите ти приятели. Но да оставим тази тема. Доколкото те познавам, никога не би ми казал истината. За тези неща си изключително твърд.

Отново си наля уиски и напълни догоре и неговата чаша.

— Нека истински си сътрудничим, Ласитър — каза тя. — Не е необходимо да ми разкриваш тайната си, защото разбирам колко много неща са поставени на карта. Става въпрос за смъртта на двама шерифи, за сигурността на цял един град.

Лицето й придоби сурово изражение, когато изрече последните думи. Изпразни на един дъх чашата с уиски и я постави рязко на масата.

— За съвсем кратко време двама шерифи бяха обесени — продължи тя — и за съвсем кратко време три момичета изчезнаха безследно. Три шестнайсетгодишни момичета, Ласитър. Сюзън Ендрюс, Анабела Хурадо и Жералдин Лендън, дъщерята на доктора. Три невинни момичета, Ласитър. И двама отлични шерифи! В този град броди невидим дявол. Един коварен кучи син, за който няма нищо свято. И ти трябва да го откриеш, Ласитър. Това е твоята задача.

Гледаше го умоляващо и отчаяно. Харесваше я много, но предпочиташе да не й го казва в този момент.

— И всички вие подозирате генерала — каза той. — Научих го междувременно.

Тя се усмихна горчиво.

— Възможно е генералът да се крие зад всички тези престъпления — каза тя, — но няма никакво доказателство за това. Твоята задача, Ласитър, е да разкриеш всичко. Затова си тук…

4.

В същото време бившият генерал Черния Джак Стоунхарт казваше на сина си Ричард:

— Ти си глупак, момчето ми. Как можа да започнеш разправия с този мъж? Колко пъти ти казвах, че Ласитър е най-опасният човек, който можеш да си представиш? Това не е някакъв скитник без работа. Този човек е извършил дела, които друг никога не би могъл.

Бившият генерал закри очите си с ръце. Явно бе, че не успява да се овладее.

— Опасявам се, че за всички нас идването на Ласитър е голямо нещастие — каза той. — Ласитър бе най-добрият в моята рота. Този човек бе неизчерпаем извор на хитрости. Човек, който никой не можеше да победи. Ти самият си го изпитал на собствен гръб, Ричард. Справил се е с теб без особени усилия. А сега е с жената, която ме мрази повече от всичко на света. С твоята майка, Ричард.

Бившият генерал с вече посивели коси бе напълно отчаян.

— Не зная как ще продължи всичко това — изстена той. — Никога не съм мислил, че собственият ми син ще ми докара такива бели.

Ричард Стоунхарт стоеше пред баща си и се усмихваше самоуверено.

— Цялата тази работа може много лесно да се уреди, татко — каза той. — Ласитър е престъпник. Та това е известно навсякъде. Той е тъкмо човекът, който ни трябва за нашата работа. Там в кутийката е златната звезда. Дай я на Ласитър, татко. Убеден съм, че ще я приеме. Тази златна значка е най-добрата примамка, която е имало някога. Дай я на Ласитър! И същевременно му предложи много пари. Предложи му сигурност. Кажи му, че в този град той може да стане Големия бос. Това предложение ще го подмами. Не се съмнявай в това.

Черния Джак Стоунхарт поклати глава и неочаквано се ухили демонично. Погледна през прозореца. Пред него, сякаш пред нозете му, лежеше целият град. Един мъж крачеше по пътя към дома на Черния Джак Стоунхарт. Той беше едър човек и бившият генерал веднага го позна.

— Ласитър идва — прошепна той сякаш на самия себе си. — Ето, че Ласитър идва, момчето ми.

Ричард Стоунхарт застана до баща си и изведнъж двамата избухнаха в смях.

Черния Джак Стоунхарт потупа сина си по рамото.

— Колко си прав, момчето ми — каза той. — Нямаме друг избор, освен да направим Ласитър наш съюзник. Трябва да му се извиниш, а после аз ще му предложа значката. Сигурен съм, че ще я приеме. И ако все пак стане опасен за нас, ще наредим да го обесят като двамата му предшественици. Всъщност правителството отдавна трябваше да изпрати цяла армия шерифи в нашия град. Учудвам се, че все още не му е хрумнало това. Но сега изглежда, че скоро ще имаме шериф на име Ласитър. Сигурен съм, че той е точно човекът, отговарящ на нашите цели.

— Може би трябва да го посветим — сподели Ричард Стоунхарт. — Вероятно той ще ни бъде подходящият съюзник.

Черния Джак Стоунхарт гледаше скептично към Ласитър, който все повече се приближаваше в пъстрото си пончо и мексиканската шапка.

— Все още не мога да повярвам на цялата тази история, момчето ми. Питам се защо е дошъл в Чарлтън Сити в тази особена премяна и защо се е нарекъл в началото Хуан Саламордо. Имам чувството, че нещо не е наред. Трябва да поизчакаме, момче. Нека бъдем предпазливи.

Ричард Стоунхарт се изсмя надменно и каза:

— И той е бандит както всички нас. Прекрасно знаем, че е от хората, които вечно бягат. Затова е принуден и постоянно да се маскира. Ако Керълайн не бе имала глупостта да го заговори с истинското му име, въобще нямаше да се разбере, че е тук.

— Точно този факт ме тревожи — промърмори Черния Джак. — Не ме напуска чувството, че зад цялата история се крие Керълайн. Нещо се носи във въздуха. Знаем, че имаме много врагове, Ричард. Трябва изключително много да внимаваме.

Ричард Стоунхарт спокойно повдигна рамене.

— Ще приключим с него, както и с всички останали, в случай че разкрие някак нашите номера.

— Няма да е лесно, Ричард. Разказвал съм ти толкова много истории за него от войната. Той се различава от всички други. Владее хиляди трикове. Него не можеш да го подведеш така лесно като Джак Уолтърс и Дейвид Милър.

Ласитър спокойно се приближаваше.

— Все някога и него ще го обесим както двамата му предшественици — каза Ричард Стоунхарт. — Никой не може да избяга от съдбата си. Ще умре веднага щом изпълни задачите, които сме предвидили за него. А в случай че се окаже също толкова глупав, колкото Уолтърс и Милър, ще трябва скоро да си потърсим нов шериф, който да представлява нашите интереси така, както ние бихме желали.

Черния Джак Стоунхарт мълчеше.

Знаеше, че не може да убеди лекомисления си син. Поне не с думи. И в този момент вече разбра, че няма лесно да привлече Ласитър на своя страна.

 

 

Докато крачеше към голямата къща, наподобяваща истинска крепост, Ласитър си мислеше за разговора с Керълайн Едамс. Около къщата се издигаше висока ограда и ако човек искаше да влезе във вътрешния двор, трябваше да мине през една порта от ковано желязо, до която денонощно пазеха двама постови.

Всичко това Ласитър узна от Керълайн Едамс, която преди години бе негова любовница за една-единствена нощ. Керълайн Едамс, която го бе измамила и отмъкнала половин милион в злато. Тази, която бе действала заедно с генерала, поверил на Ласитър това злато.

Тогава си имаше големи неприятности заради изчезналото злато. Изпълнен бе с омраза към Керълайн и генерала, но после просто зачеркна от мислите си цялата тази афера.

Сега обаче миналото изведнъж оживя.

Генералът, когото Ласитър бе смятал за свой приятел… Керълайн Едамс, бившата любовница на Черния Джак Стоунхарт…

Въпреки всичко, което се бе случило, Ласитър им беше простил. Преди час тя му разказа цялата история и едва днес той можа да разбере някогашното й поведение.

Крачейки към големия дом, Ласитър си припомняше всяка нейна дума.

— Направи голяма грешка, Керълайн — каза й той. — Не трябваше да назоваваш името ми. Не исках да ме разпознаят.

— Черния Джак щеше да те разпознае, Ласитър. Сигурна съм, че той има отлична памет. В края на краищата, аз го познавам повече от всеки друг човек.

— Той те е отблъснал, така ли, Керълайн? — саркастично попита Ласитър. — И сега ти подхвърля милостиня?

— Така е — отговори тя. — Родих му син и това му стигаше. Когато стане дума за собствените му интереси, не се съобразява с нищо и с никого. Той винаги мисли само за самия себе си, но тогава не можах да проумея това. Обичах го. И от любов към него спях с теб. Ах, какви объркани времена бяха тогава! Уви, часовникът не може да се върне назад. Съжалявам, че по този начин ти докарах неприятности, Ласитър. Можеш ли да ми простиш?

— Отдавна съм ти простил, скъпо момиче. Да не говорим вече за минали неща! По-добре ми разкажи какво мислиш за смъртта на двамата шерифи и за изчезването на трите момичета. Само това е важно сега.

— Според мен зад всичко стои Черния Джак — отговори тя. — И моят…

Не можа да продължи. Изведнъж в очите й се появиха сълзи и тя се извърна. Ласитър изчака, докато се овладее, и тогава тя довърши изречението си със сподавен глас:

— Моят син Ричард, Ласитър. Собственият ми син! Можеш ли да разбереш какво означава това за една майка?

Ласитър можеше да я разбере, защото мислеше за собствения си син.

— Въпреки всичко това, трябва да се борим — продължи Керълайн. — Трябва да се противопоставим на злото. И понякога се налага да направим големи жертви. Но, ако е възможно, Ласитър, пощади сина ми. Мисли винаги за това, че той е не само син на Черния Джак, но и мой. Може би не е толкова лош, колкото предполагам. Възможно е…

Тя закри лицето си с ръце и заплака.

— Може би всички вие допускате грешка — каза Ласитър. — Няма никакви доказателства за това, че генерал Черния Джак и синът му Ричард са престъпниците, които се крият зад убийствата на шерифите и отвличането на трите момичета. Спомням си, че Ричард Стоунхарт ме попита дали не съм от бандитите от Плумас Форест. Какви са тия бандити?

— Казал го е само за да те предизвика — отговори тя. — Във всеки случай така предполагам.

— И каква е тази банда от Плумас Форест? — попита той.

— Това е бандата на Черния Джак Стоунхарт. Той събра тези бандити около себе си, за да държат цялата страна в страх и ужас. Черния Джак е обсебен от желание за власт. Би желал да владее целия свят. Но ти сам ще го видиш. Говори с него. Може би чувствата ми ме карат да бъда несправедлива към него. И ако…

Отново трябваше да направи пауза.

Ласитър мълчаливо я изчака.

— И ако съм сбъркала, това ще бъде най-голямата радост в живота ми. Разбираш ли, Ласитър?

— Да, разбирам — каза той. — Надявам се да си сгрешила, Керълайн. Сега ще отида при Стоунхарт. Искам първо да поговоря с моя бивш генерал. Някога той ме натопи със сандъка злато, но аз не съм злопаметен. Може би ще успеем да си поговорим като разумни хора.

— Мисли за миналото, Ласитър. Мисли за това, че вълкът винаги си остава вълк.

— Зная, Керълайн.

Искаше да си тръгне, но тя го задържа, застана пред него и го погледна в очите.

— Има и още нещо, което трябва да знаеш, Ласитър. Много е важно за теб.

Изглежда, бе много развълнувана. Ласитър я разбираше, защото на първо място ставаше въпрос за сина й.

— И какво е то? — попита той.

— Челия! — това име се изтръгна от жената, останала без дъх. — Момичето се казва Челия. Внимавай с нея, Ласитър. Тя е вещица. Ще бъдеш загубен, ако останеш насаме с нея дори половин час. Мисли за думите ми, Ласитър! Не ги забравяй!

— И коя е тази Челия? — попита той.

— Мнимата му дъщеря! — промълви Керълайн, изпълнена с горчивина. — Но аз не вярвам в това. Никой не вярва. В действителност Челия е любовницата на Черния Джак.

— Сигурна ли си?

Тя поклати глава.

— Точно толкова, колкото и във всичко друго. И за това нямам никакви доказателства. Но може би ти ще ги откриеш. Върви, Ласитър. И внимавай да не те обесят някой ден както двамата предишни шерифи. Онзи, който носи шерифската значка в този град, е кандидат за отвъдния свят. Между другото, звездата е златна. Но защо е така, ще научиш по-късно.

Ласитър не бе чувал досега за шерифска значка от злато. Искаше да я попита за това, но Керълайн махна с ръка.

— Не питай, Ласитър! Трябва всичко сам да откриеш. Не бива да си предубеден. Върви и говори с твоя бивш приятел, наричан някога генерал Черния Джак…

 

 

И сега Ласитър крачеше към големия дом на генерал Джак Стоунхарт. Отдавна бе забелязал, че го наблюдават от един прозорец на горния етаж. Беше около четири часа следобед и все още бе много горещо. Иззад решетките на портата от ковано желязо се появиха двама мъже с пушки в ръце. Насочиха дулата към Ласитър и той спря спокойно. Назова името си и каза, че иска да поговори с бившия генерал Черния Джак Стоунхарт. Постовите го пуснаха да влезе.

— Оръжието, Ласитър! — обади се единият от тях. — Никой няма право да влиза въоръжен в къщата на генерала.

Ласитър подаде на мъжа своя „Уинчестър“ и револвера.

— Аз съм приятел на генерала — каза той. — И не съм дошъл да го убивам.

Постовият се ухили.

— Въпреки това трябва да се придържаме към разпорежданията — каза той. — Какво сте скрили още под пончото?

— Нищо — отговори Ласитър и начаса смъкна пончото през глава. — Сега доволни ли сте, приятели?

Под пончото носеше яке „Левис“. Това бе неговото специално яке, което бе поръчал да му направи един шивач в Сан Франциско. В многобройните джобове и подплатата бяха скрити някои изненади, между които един „Деринджър“, два мексикански сгъваеми ножа и белезници със специална закопчалка.

— Сега доволни ли сте? — попита Ласитър.

— Отворете якето! — настоя постовият.

Ласитър го разкопча и разтвори.

Нямаше и следа от оръжие.

Обкованата с желязо двойна врата на къщата се отвори и на широката тераса се появи мъж, когото Ласитър веднага позна, макар че бяха минали години, откакто се бяха видели за последен път.

Това беше бившият генерал Черния Джак.

— Върнете оръжието на човека! — извика той на своите хора. — Това е мой стар приятел.

После закрачи към Ласитър и разтвори ръце, сякаш искаше да прегърне госта си.

Единият постови върна на Ласитър уинчестъра и револвера му. Миг по-късно Ласитър и генерал Черния Джак стояха един срещу друг.

Подадоха си ръце.

— Майор Ласитър — каза генералът, сякаш видимо развълнуван. — Бъди добре дошъл, приятелю мой. Твоето посещение за мен е най-голямата изненада през последните години.

Ласитър се усмихна.

— Едва ли изненадата е чак толкова голяма за теб, Джак — каза той. — Освен ако все още не си чул, че се спречках със сина ти? Не се ли е прибрал вкъщи, за да ти разкаже, генерале?

Бяха се сприятелили от вечерите, прекарани заедно в офицерските квартири, и с течение на времето бяха станали близки. Това, според Ласитър, беше и причината генерал Черния Джак да му повери към края на войната сандъка със златото.

— Ричард вече всичко ми разказа — отговори Стоунхарт. — Сега той съжалява за цялата тази история и ще ти се извини. Държал се е зле, защото е бил пийнал твърде много. Бедното момче е съвсем съкрушено. Сега е полегнал малко, за да му мине пиянството. Надявам се, че ще проявиш разбиране, майор Ласитър.

Усмихнат, Ласитър отговори на силното ръкостискане.

Една жена се появи на терасата. Бе много млада и извънредно красива.

Генерал Черния Джак посочи към нея. Това бе съвършен жест на кавалер от старата школа.

— Дъщеря ми Челия — каза той.

Приближиха се до жената. Тя бе съвсем леко облечена. Изпод бялата копринена рокля ясно се открояваха формите й.

— Челия, това е моят стар приятел Ласитър — представи го генералът. — Най-смелият човек, когото някога съм познавал.

Тя се усмихна, а в очите й се появи блясък, който очарова Ласитър.

— Много съм слушала за вас, господине. Баща ми много ми е разказвал за вас.

Ласитър пое ръката, която тя му протегна. Гледаше я в очите, но същевременно погледът му обхвана красотата на тялото й изпод почти прозрачните дрехи.

Слънцето жарко печеше.

Челия стоеше сякаш огряна от многобройни прожектори. Приличаше на истинска богиня.

Ласитър си спомни това, което му бе разказала Керълайн Едамс. Челия вероятно съвсем не бе дъщеря на генерал Черния Джак.

Какво всъщност бе истина в цялата тази история?

— Баща ви беше велик генерал, Челия — каза Ласитър. — Досега и през ум не ми е минавало, че има толкова хубава дъщеря.

Обърна се към Черния Джак и продължи:

— Питам се защо никога не си ми разказвал за това, генерал Джак? Къде всъщност е синът ти Ричард? Още ли спи?

Ласитър нарочно зададе този въпрос. Бе забелязал движение зад прозореца вдясно от голямата врата и понеже ярката слънчева светлина проникваше през пердетата, разпозна зад тях брадатото лице на сина му.

Вероятно Ричард Стоунхарт също забеляза, че Ласитър го е видял. Той излезе от къщата и му се ухили твърде смутено.

— Съжалявам за цялата тази история, Ласитър — каза той. — Многоуважаемият ми баща вече искаше да ме изгони от къщата, защото съм се спречкал с един от най-добрите му приятели. Готов ли сте да приемете моето извинение?

Ричард Стоунхарт тръгна, олюлявайки се, към Ласитър.

— Приемате ли го, Ласитър?

Приличаше на човек, пил твърде много, но можеше и да е заблуда. На Ласитър му бе съвсем безразлично.

— Не съм злопаметен, Ричард — каза той. — Нали, в края на краищата, нищо не се е случило.

Ричард Стоунхарт протегна ръка към Ласитър.

— Наистина съжалявам.

Ласитър пое ръката. Едновременно с това забеляза, че Ричард Стоунхарт въобще не е пиян. Разбра го в момента, в който погледна очите му.

— Значи да го забравим, Ричард — каза той. — Самият аз се радвам, че нямаше мъртъвци.

— Аз също — отговори Ричард Стоунхарт и в същия миг забрави да говори завалено.

Ласитър престана да му обръща внимание.

Съсредоточи се изцяло върху Челия, мнимата дъщеря на генерал Черния Джак Стоунхарт. Челия му се усмихваше прелъстително.

Бившият генерал направи жест с ръка и каза:

— Нека влезем вкъщи и пийнем по нещо. Предполагам, че и вие сте така жаден като мен…

5.

Пийнаха малко бира в хладния салон. Още след първата глътка някогашният генерал подхвана темата, която го вълнуваше.

— Чу ли вече какво става в този град, Ласитър? — попита той. — Керълайн разказа ли ти какво се случи в последно време?

Ласитър кимна. Нямаше никакъв смисъл да крие.

— Да, тя ми разказа всичко — отговори той. — Двама шерифи били обесени. Три момичета — безследно изчезнали. И никой няма представа кой би могъл да се крие зад тези престъпления.

— Така е — мрачно отговори Черния Джак Стоунхарт. — Всички ние стоим пред една загадка. Затова и Ричард е станал така нервен, когато видял в салона чужд човек. Веднага си е помислил за бандитите от Плумас Форест.

— Разбирам, генерале.

— Не ме наричай повече генерал, в противен случай и аз ще трябва през цялото време да те наричам майор Ласитър — каза Стоунхарт. — Защо всъщност дойде в Чарлтън Сити? Все още ли бягаш?

Ласитър се усмихна неопределено.

— Не обичам да говоря за това, Джак.

Бившият генерал махна с ръка.

— Окей. Да забравим за това. Във всеки случай при мен си на сигурно място. Тук няма да те закачат и хората от Уелс Фарго. Ние живеем, така да се каже, на ничия земя. Тук все още няма истински закон. Току-що си чул, че са убити двама шерифи, и сега в този град вече няма човек, готов да носи значката на шериф.

Ричард Стоунхарт се отдалечи, клатушкайки се. Една от многото врати се затвори след него.

Черния Джак Стоунхарт каза:

— Ще трябва да го наглеждам. Всеки път, когато синът ми е така пиян, върши големи глупости. Отново трябва да му говоря, за да въздействам на съвестта му.

Извърна се и се накани да тръгне, но после внезапно спря и отново се обърна.

— Челия, покажи на Ласитър, че нашият дом е гостоприемен — каза той на мнимата си дъщеря. — Най-добре би било да го заведеш в гостната. Нали ще спиш вкъщи, Ласитър?

— С удоволствие ще остана за няколко дни, ако нямаш нищо против — каза той. — Разбира се, ако поне донякъде се чувствам сигурен в тази област.

— Докато си при нас, изобщо нищо не може да ти се случи — отвърна генерал Черния Джак. — Може би трябва завинаги да останеш в този град. Какво мислиш за това, Ласитър?

— Може и да си помисля, Джак.

— Окей. Давам ти време. Сега обаче наистина трябва да се погрижа за Ричард. Непредвидим е, когато е пил толкова много. После ще се видим отново, Ласитър. Дъщеря ми междувременно може да ти покаже гостната. Сигурен съм, че при нас ще се чувстваш добре.

Вдигна ръка за поздрав и изчезна през същата врата, която бе избрал преди това и синът му.

Челия погледна Ласитър с изкусителна усмивка. Бе оставила чашата си и той също остави своята наполовина изпита чаша върху кръглата мраморна масичка.

— Виждам, че обичате хубавите неща, Ласитър — каза тя. — Идвате ли? Ще ви предложа нещо по-добро от бирата…

 

 

Бившият генерал Черния Джак каза на сина си:

— Добре се справи, момчето ми. През войната бих те наградил с орден за това. Надявам се, че сега и Челия добре ще изиграе ролята си. Дано не сбърка! Сега изведи Баркас от кафеза! Кажи му, че отново е свободен човек, и му върни револвера, само че незареден. Нямаме повече нужда от него. Нуждаем се по-скоро от Ласитър.

Ричард Стоунхарт лукаво се ухили.

— Ще постъпя, както се уговорихме — каза той. — Убеден съм, че всичко ще бъде наред — кимна на баща си и напусна голямата всекидневна, където се намираха.

Черния Джак си напълни една чаша с уиски и отпи с удоволствие. После отвори сейфа в стената и извади значката.

Звездата беше от чисто злато и бе доста тежка.

— Любопитен съм дали ще я приемеш, Ласитър — промърмори той на себе си. — Доколкото те познавам, за теб това ще е изкушение, на което едва ли ще устоиш.

Пъхна звездата в един вътрешен джоб на раираното си яке и се приближи до големите прозорци. Оттам можеше да наблюдава целия град и погледът му се плъзна по широката долина на Чарлтън, голяма част от която вече му принадлежеше.

Един ден всичко това трябваше да стане негова собственост. Генерал Черния Джак искаше да бъде единствен господар на цялата околност, докъдето му стигаше погледът. Отдавна беше изкупил на смешно ниски цени земите на дребните фермери и сега бяха останали само още двама от тях, които можеха да се опълчат срещу него.

Единият се казваше Карлос Хурадо. Беше от мексиканско потекло и притежаваше голяма сребърна мина. Дъщеря му се казваше Анабела. Беше в ръцете на бандитите на Черния Джак и Карлос Хурадо беше толкова отчаян, че скоро щеше да е съгласен да откупи дъщеря си и за един милион долара. А това щеше да означава разорението му.

Докато кроеше плановете си, Черния Джак се усмихваше. Същото, което се случи на Карлос Хурадо, се случи и на Бърт Ендрюс, притежател на голямо ранчо. После Черния Джак мислеше да спечели на търг собствеността на двамата мъже.

Преди това обаче трябваше да премахне от пътя си още няколко опасни човека. В града, под повърхността, духовете се бунтуваха. Правеха се тайни събрания. Имаше хора, които подозираха, че Черния Джак Стоунхарт дърпа конците на всички престъпления, извършени в последно време.

Ласитър трябваше да им запуши устата. Трябваше да направи така, че целият град и околността да паднат на колене. Ако някой изобщо можеше да го направи, това беше Ласитър.

Първите двама шерифи не можаха да се справят. Твърде бързо откриха какво в действителност кроеше Черния Джак и се оказаха честни, почтени мъже, а това никак не уреждаше плановете му.

Джак Уолтърс и Дейвид Милър се опитаха да арестуват генерала и да го изправят пред съдията. Затова бяха убити.

Ричард Стоунхарт предвождаше бандитите от Плумас Форест по време на линчуванията. В нощта, когато обесиха Дейвид Милър, Жералдин Лендън, дъщерята на доктор Лендън, случайно бе погледнала през прозореца и бе видяла всичко. Бе успяла да разпознае Ричард и в паниката си изтичала на улицата. Заклевала Ричард Стоунхарт да остави шерифа жив, а после понечила да закрещи, за да изтръгне от сън целия град. Бандитите я вързали, запушили й устата и се видели принудени да я отвлекат в скривалището си.

Сега три момичета бяха пленнички на генерал Черния Джак Стоунхарт.

И трима отчаяни бащи бяха помолили правителството за подкрепа. Трябваше да бъдат изпратени няколко маршала, но отговорните мъже не бяха в състояние да го сторят, защото разполагаха с твърде малко шерифи. По думите на съдията щяха да минат поне още три месеца, преди правителството да се погрижеше за случая, но дотогава всичко щеше да е свършило.

„Ласитър е точно човекът, който ми трябва — мислеше си генерал Черния Джак. — И един ден той ще увисне на въжето както двамата си предшественици.“

Така си мислеше генерал Черния Джак, понеже смяташе Ласитър за престъпник от най-долна класа…

 

 

Челия заведе Ласитър в голяма, разкошно обзаведена стая. Всъщност той хвърли само бегъл поглед на мебелировката. Много по-интересно му бе да наблюдава девойката.

Поклащайки хълбоци, тя отиде до една стъклена витрина, на която бяха подредени различни бутилки.

— Какво желаете, Ласитър? — попита тя. — Може би шампанско? Или предпочитате чаша уиски? Първокласен бърбън „Кентъки“. Мога да ви предложа също и калифорнийско вино. Или текила от Мексико. На какво ще се спрете, Ласитър?

През прозореца проникваше слънчева светлина. Формите на чудесното й тяло се виждаха отново така ясно, както и преди, когато Челия се бе появила на терасата.

Ласитър тръгна към нея, обхванат от възбуда.

— В момента все още не съм жаден — каза той. — Може би малко по-късно, Челия… — докато произнасяше името й, вече бе посегнал към нея и я привлече плътно до себе си. Вече не можеше да се въздържа. Беше ужасно възбуден от появата й.

— Искаше го от самото начало, нали? — каза той, а ръцете му се плъзнаха по тялото й. — Не можеш да ме заблудиш.

Тя се изви, притисна се здраво в него и го целуна страстно по устата.

— Имаш право, Ласитър — въздъхна тя. — Още щом те зърнах през прозореца, разбрах, че си един от малкото мъже, за които мечтаят повечето жени.

Освободи се от него и направи крачка назад. С гъвкаво движение се измъкна от тънката си премяна и остана съвсем гола.

Дългите светли коси падаха по раменете й чак до съблазнително набъбналите зърна на гърдите й. Стоеше с леко разтворени бедра и погледът на Ласитър се плъзна по окосмения триъгълник, също така светъл, както и косите й.

Наистина бе омайващо красива. Ласитър почувства горещо пулсиране в слабините си. Сега дори и зареден револвер не можеше да го спре.

За няколко секунди се освободи от дрехите си и за миг си помисли колко добре щеше да бъде, ако се бе изкъпал при Керълайн.

Подът беше застлан с мек персийски килим. Ласитър привлече голата жена към себе си. Ръцете й изучаващо се плъзнаха по тялото му. Върховете на пръстите й докоснаха многобройните му белези, но и той усети белези по гърба й и веднага разбра, че това са белези от удари с камшик.

— Били ли са те? — попита той.

Тя го привлече надолу върху мекия килим.

— Нека не говорим за това! — прошепна тя. — Не е време за неприятни спомени.

Прегърна я. Тялото й бе меко, нежно и гъвкаво. Макар че бе много мила, все пак му приличаше на дива котка. Имаше чувството, че съвсем ненадейно би могла да му покаже опасните си нокти, но потисна това чувство. Искаше да се наслаждава на усещането, че държи в ръцете си прекрасна гола жена, и въобще не желаеше да мисли за друго.

Времето летеше.

Малко по-късно те лежаха един до друг върху мекия килим и Ласитър извърна тялото й така, че да види гърба й.

Не се бе излъгал. Това, което видя, бяха явни белези от удари с камшик, които човек не можеше да сбърка с нищо друго. Не само по гърба, а и по задните й части.

— Кой е направил това, Челия? — попита я той.

Тя се обърна и легна така, че да го гледа в очите.

— Наистина ли си приятел на Черния Джак? — попита тихо.

Той кимна.

— Да, по-рано бяхме приятели — отговори уклончиво.

Тя очевидно стана недоверчива.

— Само по-рано ли? — промълви сдържано, но с явно дебнеща нотка. — А днес?

Той се усмихна успокояващо.

— Естествено и сега сме приятели — излъга той. — Баща ти не ти ли е разказвал?

Тя го стрелна с поглед.

— Той не ми е баща! Преди две години аз дойдох при него като безцелно скитаща котка и той се отнесе с мен като с такава. Първо ме възпита в подчинение. Синът му Ричард също му помогна. Аз съм робиня на двамата, Ласитър. Трябва да правя всичко, което поискат от мен. Затова и преди малко трябваше да ти се покажа такава, каквато ме видя. Можеш да ми вярваш, че за мен бе ужасно унизително.

Внезапно в очите й се появиха сълзи и тя преглътна няколко пъти, за да уталожи вълнението си.

Ласитър не бе сигурен дали всичко това не е театър. Знаеше, че се е впуснал в смъртоносна игра, и затова не трябваше да се доверява на никого.

Мислеше за задачата си да хване убийците на двамата шерифи. Мислеше за това, че три момичета са изчезнали. Трябваше да бъде недоверчив към всеки. Та той дори не знаеше каква роля играят тук отделните хора.

Може би всичко, което му разказа, беше вярно, но то можеше и да е клопка, за да го изпитат.

Челия го погледна отново със замъглен от сълзи поглед.

— Ще можеш ли да ми помогнеш, Ласитър? — изхлипа тя.

Той разтърси глава.

— Казах ти, че Черния Джак е мой приятел.

Тя, изглежда, се изплаши.

— И сега ще му разкажеш всичко, което ти поверих?

— Какво би се случило тогава? — попита той.

Тя посочи гърба си с палеца на дясната ръка.

— Ще ме накаже, Ласитър.

Все още не можеше да се освободи от чувството, че стои пред готов да задейства капан. Но може би не бе справедлив спрямо Челия?

— Ще мълча — обеща той. — Можеш да разчиташ на мен. От мен Джак не ще научи нито дума.

Тя го обви с ръце и притисна устни към неговите.

— Благодаря ти, Ласитър!

Той отвърна на целувката й, но продължаваше да е обзет от голямо съмнение. Питаше се дали може да й се довери…

 

 

Ричард Стоунхарт слезе в мазето. Това бе мрачно, вонящо на мухъл сводесто подземие. Няколко окадени фенера висяха в тесния коридор и хвърляха призрачна светлина. Имаше купчини от всякакъв вид съдове и бъчви. В единия ъгъл се издигаше купчина сандъци от ковано желязо. По надписите можеше да се разбере, че става дума за сандъци от муниции.

Стоунхарт младши спря пред една врата с решетки. Погледна през тях в тясното помещение, наподобяващо средновековна тъмница. На тясна дървена пейка лежеше човек с кръстосани под тила си ръце.

— Имам добри новини за теб, Баркас — каза сурово синът на генерала. — Баща ми реши да те освободи. Всъщност ти не си го заслужил, но той смята, че въпреки всичко случило се, от теб може да стане порядъчен човек. Иска да ти даде шанс. Можеш да се върнеш отново при Челия. Разбира се, ако тя все още те желае.

Ричард Стоунхарт се изсмя по своя подъл маниер.

Мъжът на пейката се изправи. Беше мършав, брадат, в износена памучна риза и скъсани дънки „Левис“. По лицето му личаха следи от удари. Очите му святкаха като на луд.

— Истина ли е това, мистър Стоунхарт? — попита той, а после внезапно започна да се киска. — Вече си мислех, че ще ме оставите тук бавно да умра от глад.

Ричард отвори желязната врата. Тя се задвижи на пантите си и се чу отвратително скърцане.

— Баща ми е справедлив човек — каза той. — Разбра, че ти е причинил голямо зло. Сега дори е готов да те пусне отново при Челия.

Затворникът стоеше като човек, който не вярва на ушите си. Просто не можеше да проумее всичко това.

Ричард Стоунхарт извади един револвер изпод колана си и го подаде на Баркас. Мършавият мъж го пъхна в празния си кобур, изглежда, без да разбере, че не е зареден.

— Не разбирам — каза той. — Първо ме пребивате, защото съм бил с Челия, а сега изведнъж ми казвате, че мога да се върна при нея. Какво става с вас?

Ричард Стоунхарт се ухили.

— Можеш да се върнеш при нея, ако тя все още те иска — отвърна той, — но това зависи изцяло от Челия. В момента при нея има един тип, който тя очевидно харесва, но на баща ми той никак не му се харесва. Можеш да видиш този човек, Баркас. В момента е в стаята на Челия. Името му е Ласитър.

Внезапно очите на Баркас пламнаха.

— Няма да пусна никое проклето копеле да се докосне до Челия! — изръмжа той и в следващия миг хукна.

Ръката му бе върху дръжката на револвера.

Ричард Стоунхарт гледаше доволно подире му. Изчака, докато стъпките на бившия затворник заглъхнаха в полутъмния коридор. Синът на генерала бе сигурен, че съвсем скоро в голямата къща ще прозвучи изстрел.

Спокойно се заизкачва нагоре. Баща му го посрещна във всекидневната.

— Току-що изтича покрай мен — каза генерал Черния Джак. — Скоро окончателно ще хванем нашия приятел Ласитър с ласото. Надявам се само Челия да не му е разказала прекалено много.

Ричард пренебрежително махна с ръка.

— Твърде много се страхува, за да го направи, татко — каза той. — В края на краищата, тя се радваше на добро възпитание при нас.

Двамата мъже се изсмяха ехидно.

 

 

Ласитър все още лежеше с Челия на мекия килим. В стаята бе топло и слънчевата светлина, която падаше през прозореца, обливаше голото й тяло. Лявата ръка на едрия мъж галеше плоския корем на момичето. Ласитър се чувстваше така приятно отпуснат, както не се бе чувствал от много време насам. Бе прекрасно преживяване да си с тази русокоса красавица. Лежеше по гръб със затворени очи.

Челия тихо пророни:

— Аз не съм негова дъщеря. Това е истината, Ласитър. И, ако си истински мъж, трябва да ми помогнеш! Умолявам те, Ласитър! Отведи ме оттук!

Той леко разтърси глава.

— Генералът е мой приятел, Челия. Никога не бих тръгнал срещу приятел. И при най-голямо желание не мога да го направя.

Тя се наведе, целуна го, вкопчи се в него като удавник за сламка.

— Помогни ми, Ласитър! Моля те!

От една страна, красотата на Челия го възбуждаше. От друга, не знаеше дали това не е някакъв номер.

— Ще си помисля — отговори уклончиво той.

— Ласитър, аз…

В този момент вратата се отвори с гръм и трясък и в стаята връхлетя Баркас. В ръката си стискаше револвер.

— Върви по дяволите, Ласитър! — изкрещя той и сякаш всеки момент щеше да стреля.

Всичко стана невероятно бързо.

Ласитър се хвърли встрани и след част от секундата в ръката си вече стискаше своя револвер.

Стреля в същия момент, в който и Баркас сви пръст и от револвера му трепна пламъче.

Ласитър вече си мислеше, че усеща куршума.

Не се случи нищо подобно, макар и да бе твърдо убеден, че Баркас се е прицелил точно в гърдите му.

Нападателят политна назад. Върху протритата му памучна риза се появи червено петно, което се уголемяваше все повече.

Мъжът бавно падна на колене, свлече се напред и се претърколи по гръб с изкривено от болка лице.

Ласитър коленичи до него.

Веднага забеляза, че на този човек никой не би могъл да помогне.

— Кой си ти, компадре? — попита Ласитър. — Защо стреля по мен?

Челия се сгуши разплакана на килима.

— Казва се Баркас — извика тя със сподавен от сълзи глас. — Това е моят любим Том Баркас.

Том Баркас!

В главата на Ласитър нахлуха спомени. Преди години често бе чувал това име.

Том Баркас бе един от последните тексаски бунтовници, които не искаха да се предадат след войната. Том Баркас имаше славата на един от най-смелите мъже, били се някога за Тексас и за Юга.

Сега той лежеше, умирайки, пред Ласитър.

— Аз обичах Челия — прошепна той със сетни сили. — Кажи й го, Ласитър. Не забравяй…

Това бяха последните му думи. Изведнъж утихна и се отпусна.

Ласитър затвори очите му. Изпълнен с горчивина, гледаше надолу към мъртвеца.

— Нищо не разбирам — промълви Ласитър. — Той се целеше точно в мен и би трябвало да ме улучи. Разбрах го по пламъка от дулото.

Погледът му се спря на револвера, лежащ до мъртвеца. Ласитър взе оръжието в ръка и погледна барабана. В следващия миг проумя всичко.

Оръжието бе заредено с халосни патрони. Благодарение на това бе успял да спаси кожата си.

В цялата къща цареше дълбока тишина. Ласитър се изправи и посегна към дрехите си. Челия също се облече.

Когато проговори, гласът й бе тих като полъх.

— Сега най-после знаеш, Ласитър. Ясно ти е вече какъв проклет подлец е твоят приятел Черния Джак, а синът му Ричард Стоунхарт е може би още по-лош.

Посочи вратата и Ласитър разбра. Възможно бе да ги подслушват.

— Какво да зная? — попита също толкова тихо. — Не те разбирам.

В очите й имаше сълзи. Бе застанала така, че да не гледа мъртвеца.

— Той бе от бандата от Плумас Форест — прошепна тя. — Бе най-добрият боец, за който Черния Джак можеше само да мечтае. Когато обаче бе убит първият шериф, Том Баркас застана срещу Черния Джак и Ричард. Баркас не искаше да продължава. Ненавиждаше такива престъпления. Той беше десперадос, но не желаеше да върши такива отвратителни неща. Искаше да се махне от бандата, но в нея има железен закон, според който всеки изменник трябва да умре. Хванаха Том, когато бе отново тук, в моята стая. Нахвърлиха се отгоре му като диви зверове. Нямаше никакъв шанс срещу тях. Брутално го пребиха от бой пред очите ми и го хвърлиха в подземието. Искаха да го убият така, както бяха убили много други. Трябваше да умре от глад. Но днес внезапно са го пуснали. Сигурно се е побъркал от глад и жажда. Насъскали са го срещу теб, Ласитър. Разбираш ли сега?

Ласитър поклати глава.

— Да, сега разбирам всичко — каза той. — И зная също, че наистина си искрена и имаш нужда от помощ. Иначе не би ми разказала всички тези неща.

Тя му се усмихна с благодарност.

Навън в коридора се чуха стъпки. Веднага след това вратата се отвори с ритник.

Генералът и синът му нахлуха вътре…

6.

С престорено недоумение, двамата се втренчиха в мъртвеца.

— Велики боже! — възкликна Черния Джак Стоунхарт, привидно потресен. — Това е Том Баркас! Мъртъв ли е?

Ласитър вдигна две ръце в израз на съжаление.

— Това е съвсем откачена история, Джак — отговори той. — Втурна се в стаята с револвер в ръка, стреля по мен и аз отвърнах на изстрела. Беше самоотбрана, Джак.

Генерал Черния Джак погледна „дъщеря си“.

— Вярно ли е това, Челия? Можеш ли да го потвърдиш?

Ласитър разчиташе на това, че тя ще кимне, но за негова изненада девойката разтърси глава.

— Няма нищо вярно в казаното — отвърна тя. — Том Баркас влезе, за да говори с Ласитър. Познаваха се отпреди и очевидно са били големи врагове. Ласитър въобще не позволи на Том да вземе думата, а веднага извади револвера си. Том също успя да стреля, но беше улучен от Ласитър твърде лошо, за да се прицели добре.

Черния Джак Стоунхарт се усмихна доволно. Челия действаше точно така, както бе уговорено помежду им.

Ласитър пък имаше чувството, че е получил удар под пояса. Значи все пак бе измамен от тази вещица. Тя играеше заедно с „баща си“. Едрият мъж бе в капан.

— Нямаш особено добри изгледи, Ласитър — каза генералът, — но можем и да потулим цялата тази история. Зависи само от теб.

Докато генералът говореше, Ласитър хвърли бърз поглед към Челия и тя му намигна съвсем кратко и незабелязано.

Сега вече разбра. Позициите бяха изяснени. Челия бе принудена да играе тази пъклена игра и разчиташе, че и Ласитър ще се впусне в нея.

В първия момент Ласитър едва не избухна. Имаше намерение да посочи револвера с халосните патрони, но сега проумя, че е рано да се поддава на емоции.

Така или иначе нямаше шанс, защото междувременно се бяха появили още мъже. Всички бяха въоръжени с револвери и пушки и Ласитър от пръв поглед разбра, че са десперадоси.

Генерал Черния Джак посочи мъртвеца.

— Изнесете го!

Каза го толкова коравосърдечно, че Ласитър едва успя да се въздържи. Искаше му се да отвърне на удара в същия миг, но същевременно му беше ясно, че Черния Джак Стоунхарт, демоничният господар на бандитите, може да бъде победен само с хитрост.

Изнесоха Том Баркас.

Момичето стоеше с вкаменено лице.

Ричард Стоунхарт се хилеше тихо сякаш на себе си.

Черния Джак Стоунхарт каза:

— Най-добре да забравим цялата случка. Том Баркас ще легне в земята и ние няма да кажем на никого какво се случи тук. Не ми се иска да те изправят пред съда, Ласитър. Не го желая, защото ти си бил винаги един от най-добрите ми приятели.

„Този проклет, лицемерен кучи син!“

Ласитър отново бе готов да се нахвърли отгоре му, но разумът бе по-силен от гнева му. Спомни си как тогава, след войната, Джак Стоунхарт го бе измамил. Знаеше, че и сега генералът отново му е подготвил много изненади. Явно тук не помагаше сила. Тук помагаше само хитрост.

— Хвана ме натясно, Джак — каза той и се усмихна. — Защо не желаеш да отговарям пред съда? Какво искаш в замяна?

— Живеем в неспокойно време — каза Черния Джак. — Тази страна е на път да се превърне в ад и затова имаме нужда от шериф, който умее да действа правилно. Ти си точно човекът, който ни е нужен, Ласитър. Сигурен съм, че ще ти се удаде да разчистиш всички пречки от пътя.

Ласитър си спомни думите на Керълайн за бракониера.

— И защо ме смяташ за най-подходящия човек, Джак? — попита той. — Изобщо за кого трябва да се бия? За теб или за закона?

Лицето на генерала за миг се помрачи. В тъмните му очи промъждука недоверие. Ласитър разбра, че е бил малко невнимателен с въпроса си.

— Естествено, че за закона — отговори Черния Джак. — Или си си мислил нещо друго?

Ласитър премина в настъпление. Бе направил грешка и сега трябваше да продължи напред. Нямаше друга възможност.

— Всеки човек си има проблеми, Джак — каза той. — Ти си Големия бос в тази околност. Ти си човекът, който стои над всички, но и който има най-много врагове. Това е съвсем естествено. Най-великите хора на този свят винаги имат най-много врагове.

Черния Джак се усмихна доволно.

— Добре казано, Ласитър. Винаги съм знаел, че си умен мъж. Да, имаш право. Заплашван съм от много врагове и трябва да се боря, за да оцелея. Трябва да отвръщам на ударите много по-сурово. Нуждая се от много повече власт. Едва тогава в Чарлтън ще се възцари мир и спокойствие.

Ласитър кимна вяло.

— И какво ще спечеля аз?

— Доста неща — каза Черния Джак. — Познаваш ме и знаеш, че винаги съм бил добър генерал. Имам намерение да те направя моя дясна ръка. Като начало ти предлагам тази значка…

Извади златната значка от джоба на якето и я задържа в дланта си пред погледа на Ласитър.

— Виж я, Ласитър — продължи той. — Звезда от чисто злато. Струва поне две хиляди долара. Ще стане твоя собственост, ако разчистиш от пътя ми всички неприятности. Изпълниш ли задачите, които ти поставя, ще получиш много повече. Какво ще кажеш например да се ожениш за дъщеря ми Челия? Ще ми станеш зет и рамо до рамо ще владеем цялата страна.

— Ами ако откажа? — попита Ласитър. — Какво ще стане тогава, генерал Джак?

Черния Джак го погледна учудено.

— Тогава ще бъда принуден да те изправя пред съда заради убийството на Том Баркас.

Това си бе чисто изнудване, но Ласитър остана спокоен и не даде да се разбере какво мисли.

Генерал Черния Джак все още държеше значката пред него.

— Е, какво, Ласитър? Трябва да вземеш някакво решение. Приемаш ли звездата?

Ласитър гледаше ту златната значка, ту светлокосата дъщеря на главатаря на бандитите.

И посегна към звездата, макар да знаеше, че с това подписва смъртната си присъда. Закачи я на якето си.

— Отива ли ми? — иронично попита той. — Дали пък това не е за мен началото на края?

Черния Джак Стоунхарт свъси чело.

— Как да те разбирам, Ласитър?

— Керълайн ми разказа нещичко — отговори Ласитър. — Двама шерифи, които последни са носили тази значка, били обесени. Може би аз ще съм третият.

Генералът остана напълно безразличен.

— Трябва да поемеш риска — каза той, — защото имаш право. Не е лесно да носиш шерифската значка.

Все повече и повече сваляше маската си. Цинизмът му вече не знаеше граници. Искаше да си играе с Ласитър като с шахматна фигура. Бившият му подчинен прозря всичко, но бе принуден да мълчи. Мислеше си за задачата, която в началото не бе поискал да приеме. Сега видя нещата в съвсем друга светлина. Генерал Черния Джак бе зъл до дъното на душата си. Изглежда, обичаше по най-подлия начин да изнудва хората и да им причинява зло.

Ласитър с горчивина си мислеше за това. Той бе простил на генерала някогашната история, но сега същият човек искаше отново да го повали. В гърдите му бушуваше буря, но никой не го забеляза. Лицето му не издаде дори и най-малкото вълнение.

— Да, Джак — каза той. — Ще се примиря с това.

Черния Джак Стоунхарт се усмихна.

— С какво искаш да се примириш, Ласитър? С факта, че може би ще бъдеш обесен както двамата си предшественици, с това ли?

— За луд ли ме вземаш? — усмихна се Ласитър. — Къде си видял човек, който иска да бъде обесен? Не, Джак, току-що се примирих с това, че ще започне една много, много сурова битка. И ще трябва да се примиря, дори самият аз да я изгубя. Това имах предвид. Това, а не нещо друго, Джак.

— Тогава фронтовете са изяснени — каза доволно Черния Джак Стоунхарт. — Вече е тъмно, така че бъди ми гост за тази нощ. Утре сутринта ще слезем в града и ще представя на хората новия им шериф. Единственият шериф във всички щати, който носи значка от чисто злато. Е, какво, харесва ли ти това?

— Не изглежда зле — отвърна Ласитър. — Преди всичко ми допада фактът, че един ден значката ще е моя собственост. Мисля си освен това и за другото, което ми обеща — след тези думи хвърли многозначителен поглед към Челия и генералът разбра за какво става въпрос.

— Ще удържа на думата си — обеща той. — Ще се прочуеш много, ако се справиш с бандитите, на чиято съвест лежат убийствата на предишните двама шерифи.

— Ще му бъде трудно — отбеляза Ричард Стоунхарт. — Ласитър, наистина ли не се страхуваш, че някой ден може да ти се случи онова, което се случи на твоите предшественици?

— Зная как да се защитавам — отговори спокойно бъдещият шериф. — Все някога плъховете ще излязат от дупките си. Всъщност имате ли вече някакво определено подозрение кой би могъл да се крие зад тези убийства?

Черния Джак Стоунхарт запали дебела пура.

— Има двама влиятелни мъже, които ме мразят като чума — обясни той. — Единият се казва Карлос Хурадо и е собственик на голяма сребърна мина в северната част на околията Чарлтън.

Ласитър се престори на изненадан.

— Хурадо ли? Керълайн ми разказа за момиче на име Анабела Хурадо, което по всяка вероятност е било отвлечено. Да не би този Карлос Хурадо да е бащата на Анабела?

Черния Джак Стоунхарт кимна с глава.

— Предполагам, че бандитите от Плумас Форест са отвлекли момичето. Сигурно искат да изнудят Карлос Хурадо да плати голям откуп. Той е човек, когото много хора мразят. Безогледен деспот е и нищо не го плаши. Кара хората си да работят в мините като роби, а им плаща мизерни заплати. Доколкото съм чувал, надзирателите в галериите принуждават с камшици работниците да се трудят. Говори се дори, че част от хората се трепят за него направо без пари. Става дума за индианци, хванати от неговите бандити. Не съм сигурен дали е вярно, но съм напълно уверен, че има много хора, които мразят този човек до мозъка на костите си.

— А бандитите от Плумас Форест, за които толкова често слушам? — попита Ласитър. — Що за хора са те?

— Вероятно са хора, работили някога за Хурадо в мината — отвърна генералът. — Има и бивши работници на Бърт Ендрюс, който притежава огромно ранчо и е не по-малък деспот от Карлос Хурадо. Между другото, двамата са приятели. И двамата работят по една и съща система. Назначават мъже, които са с единия крак в гроба и са щастливи да получат работа. И когато нещастниците попаднат под ботуша на големите босове, едва тогава започва истинската мизерия и радостта изчезва от живота им.

— Бърт Ендрюс също има дъщеря — каза Ласитър. — Керълайн ми спомена и това. Момичето се казва Сюзън, ако не ме лъже паметта. И тя изчезнала като Анабела Хурадо, и то дори в един и същи ден.

Черния Джак Стоунхарт кимна твърде равнодушно.

— Със сигурност зад това отвличане се крият същите бандити — каза той. — Бърт Ендрюс ще трябва да се изръси с голяма сума. Интересно, колко ли ще даде?

Ричард Стоунхарт отново се намеси в разговора.

— Явно Керълайн те е информирала дяволски добре, Ласитър — каза той и се ухили, — така че сигурно знаеш и за третото момиче.

— Да, зная — отговори Ласитър. — Става дума за Жералдин Лендън, дъщерята на доктор Кристофър Лендън. Нима от един доктор също може да се вземе тлъст откуп?

— Не зная финансовото състояние на Лендън. Може би бандитите са имали други причини, за да отвлекат момичето. Допускам, че някой от тези хаймани е имал личен интерес към нея. Разбираш какво имам предвид, нали?

Ласитър с удоволствие би му разбил носа, но се овладя. Знаеше, че още известно време ще трябва да се сдържа. Бе започнал игра на покер с дявола и най-малката грешка можеше да му струва живота. Сега обаче той познаваше противниците си.

— Да, разбирам какво имаш предвид — отвърна Ласитър — и ако успея да хвана тези кучи синове, ще им се случи такова нещо, че вероятно някои от тях ще трябва да поемат пътя към бесилката.

Заплахата бе отправена към Ричард и Черния Джак Стоунхарт, но изглежда никой от двамата не разбра.

— Аз бих се заел първо с Карлос Хурадо и Бърт Ендрюс — каза генералът. — Говори с тях и им предай, че съжалявам за изчезването на дъщерите им. Кажи им също, че могат да разчитат на пълната ми подкрепа, ако, разбира се, изобщо са готови да приемат помощта ми.

„Проклет лицемер!“ — помисли си Ласитър, но на лицето му се появи усмивка на разбиране.

— Намирам за твърде благороден жеста от твоя страна, че искаш да им помогнеш, Джак — каза той. — Винаги си бил много отзивчив човек.

Нима и този път генералът не долови подигравката в думите му? Нима опиянението от властта го бе направило толкова глупав?

Странно бе, че до този момент никой не бе споменал нито дума за случилото се в края на войната. По отношение на това генерал Черния Джак спазваше аристократическа сдържаност. Може би смяташе, че Ласитър всичко е забравил.

— Значи ще потулим историята с Том Баркас — генералът отново се върна на първоначалната тема. — А от утре ти ще се грижиш за реда в околността Чарлтън.

Ласитър наведе глава и погледна златната звезда.

— Всъщност шерифът трябва да бъде избран — каза той. — Дали хората изобщо ще ме уважават?

Черния Джак махна вяло с ръка.

— Имам на моя страна двама много влиятелни мъже — отговори той. — Съдията Джоел Мак Уорън и доктор Лендън. Когато тяхната дума натежи на везните, нищо няма да попречи на твоето избиране. Всъщност не е необходимо въобще да те избират. По силата на своите правомощия съдията може да те назначи без никакъв проблем като шериф-комисар, тъй като градът в момента се намира в бедствено положение. Имаме нужда от силен човек, който да се грижи за спокойствието ни, а ти си тъкмо подходящ за това, Ласитър. Сякаш са те извикали специално за тази задача.

— Понякога случайността върви по неведоми пътища — промърмори Ласитър. — Само допреди час въобще не допусках, че някога в живота си ще стана шериф. И то със значка от чисто злато. Да се скъсаш от смях — при тези думи се разсмя силно и невъздържано. Бе радостен, че поне за малко няма защо да се преструва.

Двамата Стоунхартови се присъединиха към неговия смях. Смееха се, защото мислеха, че в Ласитър са намерили подходящия глупак, който ще вади вместо тях кестените от огъня.

Ласитър се смееше, защото разбираше всичко.

Бързо обаче отново станаха сериозни и Черния Джак каза:

— Надявам се само усмивката да не изчезне скоро от лицата ни. Не бива да забравяме, че Хурадо и Ендрюс са невероятно опасни противници. Между другото, има още нещо за изясняване, Ласитър. От един наш човек, който работи при Хурадо, получих интересна информация. Хурадо и неговият приятел Ендрюс смятат, че зад отвличането на дъщерите им се крием ние със сина ми. Естествено, това е подла клевета, но не можем да предприемем нищо против нея. Ако поне бяха поговорили с мен, щях много бързо да ги убедя в противното.

— И въпреки това им предлагаш помощта си, Джак? Наистина го намирам за учудващо.

— В края на краищата, тук става дума само за момичетата — каза Черния Джак. — Личните вражди не бива да влияят.

— Защо всъщност те така те мразят, Джак? — попита Ласитър мимоходом, сякаш отговорът въобще не го интересуваше. — Каква е причината за вашите вражди?

— Съвсем просто е за обяснение — отговори Черния Джак. — Спечелих в тази околност много земя. Откупих я от някои дребни фермери, които не виждаха тук повече перспективи. Естествено, и Ендрюс, и Хурадо искаха да притежават тези земи. Ендрюс можеше да увеличи животновъдството си, а Хурадо предполага наличието на сребърни находища в някои части от моята земя, които би желал да експлоатира, за да стане още по-богат и по-властен. Но аз се оказах по-бърз от двамата, Ласитър. Сега разбираш ли защо толкова много ги е яд на мен?

— Да, разбирам много добре.

Генерал Черния Джак явно бе доволен. Личеше си по усмивката му.

— Сега имам да свърша още някои важни неща — каза той. — Преди всичко искам да обясня на хората си, че трябва да мълчат за това, което се случи. Утре сутринта се захващаме за работа. И тогава ще й дадем да се разбере на тая паплач. Уверен съм в това.

— Надявам се, Джак.

Генералът и синът му напуснаха стаята. На прага Джак хвърли недвусмислен поглед към мнимата си дъщеря и двамата изчезнаха.

Ласитър остана сам с Челия.

— Сега имам нужда от едно уиски — простена тя. — Вярвам, че и ти също.

Отиде до витрината, извади бутилка бърбън и напълни двете чаши, които стояха на масата.

Отпиха и се погледнаха в очите.

— Нямаше как да не го направя — каза Челия, след като отпи. — Трябва да ме разбереш, Ласитър. Наистина нямах друг избор. Ако не бях излъгала, щеше да се случи нещастие. Когато се разгневи, Черния Джак става истински дявол.

— А аз сега затънах в блатото, лейди — каза Ласитър и се престори на отчаян. — По всяко време можете да ме предадете като убиец. Ще трябва безусловно да се подчинявам на Джак.

— Е, и какво от това? — щракна с пръсти тя. — Какво от това? Та ти и без това нямаш какво да губиш. Може само да спечелиш, Ласитър — почука с пръсти по златната значка на якето му. — Това тук е големият ти шанс, скъпи мой. Ако всичко е наред, скоро ще станеш уважаван човек. Той ти обеща, че можеш да ме имаш, а това означава, че ще станеш, така да се каже, коронованият принц. А един ден ще се справим с Джак и Ричард и после нищо няма да попречи на щастието ни.

Ласитър бе смаян.

Това малко зверче вече градеше собствени планове. Но дали действително желаеше това, което току-що каза? Не беше ли съвсем друга истината, а именно, че бе получила задачата да изпита Ласитър и да провери верността му.

Той разтърси глава.

— Не! В такава игра няма да се включа.

Стори му се разочарована.

— Но нали преди малко каза, че ще ми помогнеш?

— Не по този начин, лейди. Не с убийства.

Тя отстъпи крачка назад. Тялото й прозираше изпод роклята.

— Не ти ли стига вече, Ласитър? — изсъска тя. — Ти нямаш много скрупули. Казвали са ми, че ядосат ли те, сурово отвръщаш на удара с удар. Джак ми е разказвал, че си убил доста хора, и то заради разни дреболии. Действително ли ще се съобразиш с това, че Джак някога е бил твой приятел във войната? Не виждаш ли, че и той не се церемони с теб, Ласитър. Примката, която някой ден ще затегнат около врата ти, вече е завързана. Тогава ще стоиш и ще си спомниш думите ми. Не бъди глупак, Ласитър.

— А според теб какво трябва да направя, лейди?

Не знаеше какво да мисли за нея. Виждаше се обграден със стена от предателство и лъжа. Не биваше по никакъв начин да се разкрива.

Каква всъщност беше Челия? С нетърпение очакваше отговора й, който тя забавяше, напълвайки отново двете чаши с уиски.

— Какво трябва да направиш ли? — повтори тя въпроса му. — Има само един добър съвет, който мога да ти дам. Първо говори с Ендрюс и Хурадо. После си потърси няколко добри мъже и препусни с тях до Плумас Форест. Намери скривалището на бандата, за която Джак ти разказа толкова много. Знаеш ли, че всъщност той е шефът на тези бандити? Той ги доведе тук. Погрижи се тези разбойници да изгонят фермерите от земите им. Смята се за велик пълководец, а Ричард е дясната му ръка. Язди винаги начело на бандата. Двамата ти предшественици го разкриха и затова умряха. Опитаха се да арестуват Ричард и да го изправят пред съда. И теб един ден ще те обесят, Ласитър. Дори и да изпълниш всичко онова, което поискат от теб.

Дишаше учестено. Очите й горяха с фанатичен огън.

— Разбий бандата от Плумас Форест! — процеди през зъби тя. — Можеш да откриеш скривалището й, като тайно проследиш Ричард. Той много често ходи там. Във всеки случай трябва да си много предпазлив.

Думите й не бяха лишени от здрав разум и всичко звучеше така, сякаш тя искрено го желаеше, но въпреки всичко съмнението му не се разсея.

— Ще видя какво мога да направя — тихо каза той. — Най-напред ще говоря с Хурадо и Ендрюс. После ще събера сведения от хората в града. Все някак нещата ще се изяснят.

Тя пристъпи към него и обви ръце около шията му. Целувката й бе изпълнена със страст.

— Ще успеем, Ласитър — прошепна му тя заклинателно. — След няколко седмици по тези земи няма да има повече престъпници. Зная, че ще се справиш.

— Всичко ще стане както трябва — уклончиво отвърна той. — Само трябва да бъдеш търпелива.

— Имаш право — съгласи се тя. — Все някога ще намерим отговора на всички въпроси. Нека сега говорим за нещо друго, скъпи. Ела да отидем в моята спалня.

Ласитър тръгна след нея, защото знаеше, че сега едно приятно развлечение би било най-доброто лекарство за него.

След няколко секунди тя се съблече и се отпусна върху широкото легло. Приличаше на змия, извиваше се прелъстително, а ръцете й нежно галеха тялото му.

Докато се освобождаваше от дрехите си, още веднъж в главата му пробяга мисълта, че с това момиче се впуска в смъртоносно приключение. Но после тази мисъл сякаш се стопи. От този миг нататък за него съществуваше само Челия. Може би това бе последното бурно любовно приключение в живота му.

Тя бе като вулкан. Ту се извиваше под него с треперещи хълбоци, ту се мяташе отгоре му и покриваше лицето му с целувки.

Ласитър от седмици не бе имал жена, а още по-отдавна — такава темпераментна и пламенна. През следващите часове забрави всички неприятни неща, които със сигурност го очакваха. За него имаше значение само светлокосата, зашеметяваща Челия, за която все още не знаеше дали е ангел или дявол.

От време на време лежаха спокойно един до друг. Сякаш по негласно споразумение и двамата не споменаваха дори и дума за неприятностите. Искаха тези часове да принадлежат единствено на тях. Нищо не биваше да смущава рая, в който се намираха. Но наистина ли това бе рай? Поне така си мислеха до следващото утро. Тогава, след чудесната нощ, дойде ужасното пробуждане. Но дотогава нито Ласитър, нито Челия предусещаха нещо. Отдадоха се изцяло на чувствата си. Челия го накара да й разказва за Сан Франциско и за големия океан. С въздишка сподели, че не е виждала почти нищо от красотите на този свят и че за нея няма по-съкровено желание от това по-бързо да избяга от този ад.

Ласитър все повече започваше да й вярва. Влечението му към Челия нарастваше толкова много, че вече бе почти влюбен в нея.

— Много те харесвам, светлокоса магьоснице — прошепна й той и отново я взе в ръцете си.

7.

Генералът и синът му се ухилиха доволно и вдигнаха кристалните чаши с искрящо шампанско. Светлината от многобройните свещи осветяваше помпозно обзаведената стая, наричана от бившия генерал негов генерален щаб.

По стените висяха големи карти още от военно време. На една от тях, изобразяваща местността между река Лест Ченс и северния Плумас Форест, със забодени цветни знаменца бяха отбелязани много точки. Навсякъде бяха окачени оръжия: тежки кавалерийски саби, стари пистолети, различни кремъклийки, модерни пушки и револвери. Виждаха се също и индиански бойни принадлежности — копия, лъкове и томахавки. Между оръжията висяха доста скалпове, които генералът бе свалил от победените индианци. Беше ги вземал със собствените си ръце и днес все още се гордееше, че не се е ужасявал от това.

Дали изобщо някога бе изпитвал страх от нещо? Дали в живота му някога бе имало нещо свято?

— Сега вече със сигурност знаем, синко — каза той, след като отпиха първата глътка, — че от този миг нататък държим здраво в ръцете си и двамата.

Ричард Стоунхарт кимна одобрително.

— Това бе чудесен ход от твоя страна, тате. Личи си, че си бил велик генерал. Ако не беше се бил на страната на губещите, може би сега щеше да си президент във Вашингтон.

— Един ден и това може да стане — каза самоуверено генералът с черната брада. — Като свършим с Хурадо и Ендрюс, ще сме направили голяма крачка напред.

— Забрави Ласитър — подхвърли Ричард.

— След няколко седмици и той ще увисне на въжето, както и предшествениците му. Не може да избяга от съдбата си. Освен това на нас ще се падне честта да се справим с най-търсения десперадос на Запада. Ще получим награда от десет хиляди долара и тези пари ще раздадем веднага за благотворителни цели. Може би ще построим училище и църква. Да, това би било най-доброто. Ще се погрижим в Чарлтън Сити да дойде свещеник, който същевременно ще може да обучава децата в училище. И на кого ще дължи всичко това градът, сине мой?

Все повече се вживяваше в ролята си и накрая се изсмя с пъклено задоволство.

— Ще ни почитат като герои и благодетели — продължи той — и няма да мине много време, когато в столицата също ще ни забележат.

— Не бива обаче да бесим Ласитър — поколеба се Ричард.

— И защо не? След като двама шерифи вече са били обесени, какво пречи и третият да ги последва. Ще прехвърлим вината на бандитите от Плумас Форест. Когато спечелим, няма повече да имаме нужда от тези типове. Ще съберем около нас нов екип, и то все хора с чиста съвест.

Ричард се усмихна подигравателно.

— Забрави възнаграждението, тате. Ако Ласитър бъде обесен от неизвестни бандити, можеш да отпишеш десетте хиляди долара и тогава ще трябва да платиш тъй наречените си благодеяния от собствения си джоб.

Генерал Черния Джак се намръщи. Несъмнено синът му имаше право, а славният генерал никак не обичаше собственият му син да му показва грешките.

— Да, имаш право — каза той. — Тогава ще се справим с него по друг начин. Имаш ли вече някакъв план?

— Разбира се — отговори Ричард. — Ще го накараме да побеснее. Началото ще поставим още утре, както вече се уговорихме.

Изсмяха се тихо и доволно. Изплетената от тях мрежа невидимо и безпощадно все повече се разпростираше над Ласитър.

 

 

Първите слънчеви лъчи падаха през прозореца върху широкото легло. Челия тъкмо се навеждаше над Ласитър, който, премигвайки, отвори очи. Целуна го и той усети приятната, мека топлина на съвършеното й тяло.

Макар че нощта бе бурна, възбудата в него отново се надигна.

— Обичаш ли ме поне мъничко, Ласитър? — попита тихо тя.

Той се усмихна.

— Дори малко повече, Челия.

После я привлече към себе си и телата им се приготвиха отново да се слеят.

В този миг и за двамата настъпи ужасното пробуждане.

Вратата се отвори с гръм и трясък.

В стаята се появиха Черния Джак Стоунхарт и синът му Ричард.

Челия нададе сподавен вик и импулсивно се вкопчи в Ласитър, който остана да лежи съвсем спокойно.

Видя, че Черния Джак държи камшик. В ръката на Ричард имаше тежък револвер. Предположи също така, че голяма група зад тях, доведена от Черния Джак като прикритие, също бе в пълна бойна готовност.

— Какво значи това, Джак? — попита Ласитър хладнокръвно, макар и добре да знаеше какво ще последва. — Струва ми се, че вчера сключихме споразумение, но днес ти искаш да се нахвърлиш отгоре ми като див бик. Какво ти става, Джак?

— Не се отнася до теб, Ласитър — цинично отговори Черния Джак. — Отнася се до Челия. Заради нея сме тук. Тя бе прекалено непредпазлива и разговаряше на доста висок глас с теб. Не биваше да ти разказва толкова много неща. Това беше грешка от нейна страна, Ласитър. Стените в този дом далеч не са толкова дебели, колкото изглеждат. Преди всичко стените на двете стаи, които дадох на Челия, когато я приех при себе си като дъщеря. Но няма смисъл да ти разказвам тази история, Ласитър. Между другото, ти вече знаеш всичко.

Явно генералът бе свалил маската си и отново се показа като безскрупулен сатана, какъвто всъщност си беше. Нищо не се бе променило.

И точно за него Ласитър се бе застъпвал пред шефовете на Бригада Седем. Ако не бе писмото на доктор Лендън, вероятно въобще нямаше да поеме тази задача.

— Вълкът винаги си остава вълк — каза провлачено Ласитър. — Всичко днес така ми напомня за случая край реката Сабине. Тогава ме подведе с Керълайн и аз, глупакът, действително смятах, че тя е офейкала с половин милион долара в злато. Отдавна бях забравил цялата история. Едва вчера старите спомени отново се пробудиха в мен. Това стана в мига, в който Керълайн ме разпозна. Тя ми разказа всичко.

— Тогава, надявам се, ти е разказала също така, че съм се отнесъл много добре с нея — подхвърли Черния Джак. — Подарих й хотела и игралния салон и тя там се чувства твърде добре. Или ти наговори само лоши неща за мен?

— Не, напротив, нищо лошо не каза за теб — излъга Ласитър. — Очевидно няма и най-малка представа кой се крие зад убийствата на шерифите. И, изглежда, никой в града няма представа, иначе Керълайн щеше сигурно да ми каже.

Черния Джак се усмихна замислено.

— Не съм сигурен дали мога да ти вярвам, Ласитър. Може и да си измислил тази история, за да ме омилостивиш, но за това ще говорим по-късно. Сега е ред на Челия.

Вдигна камшика и посочи с късата му дръжка към Челия.

— Слизай от леглото, измамна гадино! Хайде, по-бързо! Не обичам да повтарям.

Ласитър се изправи. Видя, че Челия трепери от страх.

— Да не би да искаш отново да я биеш, Джак? — попита той. — Това никак няма да ми хареса.

Черния Джак се ухили презрително.

— И как ще ми попречиш, Ласитър? Виж какво има в ръката на Ричард. Ще си мъртъв на място. Ричард е отличен стрелец. Дори и да държеше револвера си, пак нямаше да имаш шанс срещу него.

— Веднъж вече той застана с револвер пред мен, докато моите ръце бяха празни — смело каза Ласитър.

— Сега ще внимавам — изръмжа Ричард. — В салона допуснах грешка, че те взех за нещастен, мръсен мексиканец. Това няма да се повтори, Ласитър.

— В момента действително не бих могъл да направя нищо — призна едрият мъж. — Не бих могъл да извърша каквото и да е срещу вас двамата. В това и двамата сте прави, но бих могъл да направя нещо, което едва ли би ви харесало.

— И какво е то, Ласитър?

— Да върна значката, Джак.

— Е, и какво от това? Нима си мислиш, че ще напуснеш жив тази къща? До гроба на Том Баркас има още много място. Не вярвам да липсваш на някого.

— На Керълайн — каза Ласитър. — Тя знае къде съм.

— Е, и? — Черния Джак се изсмя. — Към кого ще се обърне, за да се оплаче?

— В града има съдия.

— Него го занимават по-важни неща от това да разследва местопребиваването на един човек, стоящ извън закона. Все някога ще те зачеркнат от списъка на търсените престъпници, Ласитър, и никой няма повече да пита за теб.

— Татко, забравяш възнаграждението за главата му. Оттам ще изскочат най-малко десет хиляди долара. Не смятам за правилно да го заравяме тук горе, при нас. Настоявам, след като го убия, да го откараме в града.

— Не, Ричард, ти няма да го убиеш, а и Ласитър не желае това да се случи. Той наистина е сурово момче, но обича живота като всеки нормален човек. Прав ли съм, Ласитър?

Това очакваше и Ласитър от самото начало.

— Значи искаш ново споразумение с мен, така ли? — попита той. — Защо е целият този театър, Джак? Та нали едва вчера се споразумяхме? Какво означава всичко това?

— Ласитър, ти си добър боец. Не, не — поправи се Джак, — в моите очи ти си най-добрият боец, за който всеки шеф само може да си мечтае. Ти не знаеш какво е страх. Хладнокръвен си, когато гледаш в дулото на револвера. Ти си човек, когото нищо не е в състояние да извади от равновесие. И затова имам нужда от теб.

— Защо тогава бе това внезапно нападение. Кажи ми най-после какво трябва да означава целият този цирк. Ти си изпълнен с недоверие, нали? Може би си мислиш дори, че съм преоблечен маршал на САЩ?

— Не, това поне е невъзможно, Ласитър. Но би могъл например да установиш контакт с враговете ми и да се съюзиш с тях.

Ласитър махна пренебрежително с ръка.

— Вярваш ли, че ще стана предател, Джак? Ако наистина смяташ, че съм способен на такава свинщина, по-добре въобще да не ме бе правил шериф.

Черния Джак Стоунхарт се усмихна.

— Преди малко казах, че си твърд като желязо — отговори той, — но аз зная и твоите слаби места, твоята ахилесова пета, така да се каже. Това е твоята добрина и способността ти да изпитваш съчувствие. Забелязах го още тогава, по време на войната, когато бе много, много млад. Мисля, че нямаше и осемнайсет години, като те направиха лейтенант. Мълвата за смелите ти акции бързо се разнесе сред щаба на армията. Многократно те награждаваха и поощряваха за твоето безстрашие, но имаше и доста офицери, които пледираха да бъдеш понижен. Искаха го винаги когато видеха доказателство за доброто ти сърце. Но тези искания противоречаха на армейския дух. Веднъж дори си помогнал на двама шпиони от Севера да избягат. Единият от тях бил жена, една много красива жена, както чух. Двамата трябвало да бъдат застреляни, но вероятно ти си направил така, че те да избягат. Трябвало да те изправят пред съд, но не се е стигнало дотам.

— Защото всички знаехме, че войната ще свърши след няколко дни — каза Ласитър. — И ти бе един от малцината, които най-добре го знаеха, затова ми повери онова злато, с което после изчезна. Какво възнамеряваш да правиш сега с мен, генерал Джак?

Стоунхарт вдигна ръце в знак на отбрана.

— За бога! — извика той заклинателно. — Наистина не искам да те измамя. Между другото, това и тогава не бе моето намерение. Ти трябваше да получиш своя дял, но те изгубихме от погледа си. Щастлива случайност е, че се срещаме отново, и когато свършим работата, ще те обезщетя за всичко. Имаш думата ми.

„Твоята дума не струва пукната пара!“ — помисли си Ласитър, но каза:

— Звучи добре, Джак. И така, позициите са изяснени. Аз трябва да премахна Бърт Ендрюс и Карлос Хурадо и съм готов също с всички сили да се застъпя за твоите интереси. Като отплата искам Челия и прилично заплащане. Съгласен ли си с това?

— Разбира се, амиго. Ще получиш всичко, което очакваш. Обичаш ли Челия?

— Това си е моя работа — отвърна Ласитър.

Джак Стоунхарт доволно поклати глава.

— Значи я обичаш — каза той. — Това ми харесва, Ласитър. Когато всичко свърши, ще я получиш, но дотогава тя ще остане моя пленница. Зная, че и в огъня би скочил, за да я спасиш, защото, в случай че не успееш, аз ще я убия. И ти се кълна, че няма да я сполети обикновена смърт. Погледни хубаво този камшик и не забравяй моите думи!

— Няма да ги забравя — отвърна Ласитър, а сърцето му изгаряше от гняв. — Нито една-едничка, Джак. Можеш напълно да разчиташ на мен.

— Чудесно! В началото се страхувах, че няма да приемеш предложенията ми, но трябва да ме разбереш. Искам да съм сигурен, че ще действаш в мой интерес. Сега вече нямам никакви съмнения в това, тъй като съм уверен, че постоянно ще мислиш за Челия.

— Още само едно условие! — извика Ласитър, когато Черния Джак се обърна, за да излезе.

Генералът се намръщи.

— И какво е то?

— Всички да имате предвид, че отсега нататък Челия е моя годеница. Отнася се и за теб, Джак.

За миг всичко изглеждаше така, сякаш Черния Джак ще избухне, но в последния момент той се овладя.

— Добре, ще се съобразявам с това. Челия ще има право да се разхожда свободно из цялото ми имение, но само до оградата.

Обърна се към светлокосото момиче и продължи:

— Челия, предупредена си. Ще бъдеш под постоянно наблюдение. Безсмислено е да се опитваш да бягаш. Не забравяй за моите кучета! Няма да представляваш красива гледка, ако ги насъскам срещу теб.

Ричард добави:

— Това важи между другото и за теб, Ласитър. От този миг и ти ще бъдеш под постоянно наблюдение. Дано не ти хрумнат разни лоши мисли. Дори когато говориш с нашите врагове Хурадо и Ендрюс, нито една дума не ще остане скрита за нас.

После бащата и синът излязоха от стаята.

— Какво ще правиш сега, Ласитър? — прошепна Челия със сълзи на очи.

— Ще се боря — отвърна той. — Заради теб, Челия…

Тя го прегърна и го целуна, но този път не бе изпълнена със страст, а с благодарност…

8.

Същият ден по обяд Ласитър стана шериф на Чарлтън Сити. За някогашния генерал Черния Джак Стоунхарт всичко протече така, както го беше запланувал.

Ласитър се нанесе в осиротелия шерифски офис, а после отиде отсреща, в салона „Гризли“.

Когато влезе, повечето гласове замлъкнаха. Няколко мъже на бара започнаха да се смеят.

— Още един, който скоро ще виси обесен — каза един от тях сред настъпилата тишина.

Отново прозвуча смехът на четиримата доста пийнали мъже.

Ласитър се запъти към тях. Когато го погледнаха в очите, смехът им внезапно замря.

— Кой ще виси обесен? — попита Ласитър.

Макар че не го каза много силно, се чу до най-далечния ъгъл на салона. На дънковото му яке „Левис“ блестеше златната значка.

Един от четиримата пияни излезе напред. Със сигурност това бе най-трезвият от тях. Изглеждаше човек от тежка категория и вероятно по тази причина можеше да понася повече алкохол от приятелите си.

— Не го мислехме сериозно, шерифе — каза той. — Искахме само малко да се пошегуваме. Сърдите ли се?

— Ако имате желание да пийнете по едно, то аз черпя — отвърна Ласитър. — По всяко време съм на разположение за добронамерени шеги.

Четиримата мъже явно бяха объркани. Отговорът на Ласитър ги бе извадил от опиянението им. Бяха луди момчета и, както Ласитър знаеше от опит, вътрешно се бяха настроили за бой. С едно-единствено изречение той бе успял да им свие платната.

Онзи от тежката категория започна да се смее непринудено. Това бе много дълбок гърлен смях, който звучеше като гръмотевичен тътен. Едновременно с това той подаде ръка на Ласитър.

— Харесваш ми, шерифе — каза той. — Изглежда, си човек с истинско чувство за хумор. Струва ми се, че си точно подходящият шериф за всички нас.

Хвана го като с голямо менгеме, когато Ласитър понечи да приеме ръкостискането, но такива шеги той знаеше отдавна.

Затова не пъхна навътре дланта си в ръката на мъжагата, а успя да го хване там, където започваха кокалчетата на пръстите му. Беше много болезнена хватка, най-вече поради това, че другият имаше два пръстена. По този начин кожата му се притисна прекалено много, а Ласитър продължи да стиска, докато великанът нададе вик на болка.

— По дяволите! Престани! Не издържам повече!

Ласитър го пусна.

Другите ги гледаха с недоумение.

— Спечелих — каза Ласитър, — но въпреки това ви черпя — махна небрежно с ръка. Това бе движение, което обхващаше целия салон. — По едно за всички, бармане.

Мъжете започнаха да си шушукат. Това, което се случи тук, бе нещо, което никой от тях не можеше да проумее.

Чашите бяха напълнени, разнесени по масите и на онези, които седяха на бара. Когато всички получиха питието си, Ласитър вдигна ръка. Бе знак, че искаше да каже нещо и отново стана тихо.

— Дами и господа от Чарлтън Сити! — гласът му проеча в тишината. — Дами и господа от цялата околност Чарлтън! Както вие всички знаете, аз съм назначен от съдията Джоел Мак Уорън за нов шериф. Естествено, зная, че един шериф трябва да получи одобрението на всички жители, но ние тук се намираме в извънредна ситуация. Затова приех значката. Заклех се да се боря за правото и закона, но ако не ме желаете, аз начаса ще напусна този град.

Великанът, стоящ до Ласитър, вдигна чашата. Това бе много голяма чаша, напълнена до ръба с уиски. Ласитър се учуди, че този човек, при цялото му пиянство, все още успяваше да държи чашата си така спокойно, че от нея не се изля дори капка.

— Пия за здравето на нашия нов почитаем шериф! — извика той с гръмкия си глас. — Уважавам този джентълмен, защото е първият, който успя да ме победи при ръкостискането. Заклевам се пред всички ви: да не се казвам Ърл Бентли, ако не счупя кокалите на онзи, който не признае новия ни шериф.

От всички страни се разнесоха възгласи на одобрение. Мъжете и жените вдигнаха чашите си за здравето на Ласитър.

Когато шерифът поднесе питието към устните си, в салона проехтя изстрел.

Чашата в ръката на Ласитър се разби на парчета, които паднаха в краката му.

Мъжът с димящия револвер, стоящ до вратата, се стори познат на Ласитър. Вече бе виждал някъде това лице!

Много бързо си спомни къде.

Сцената от миналия следобед отново се разигра пред очите му. Ужасният миг, когато бе принуден да стреля по Том Баркас.

Човекът, който бе прострелял чашата в ръката на Ласитър, изглеждаше също като Том Баркас. Ласитър се чувстваше така, сякаш виждаше духа на мъртвец.

Ситуацията бе доста зловеща.

От ръката на Ласитър капеше кръв. Бе дясната ръка, с която допреди секунди държеше чашата. Той не обърна внимание на това.

— Пийте, приятели! — извика новият шериф. — Предполагам, че джентълменът там, до вратата, си е направил малка шега. Заповядайте, мистър! Ще се радвам да се запозная с вас.

Барманът побутна през тезгяха ново уиски на Ласитър, а лицето му бе така равнодушно, сякаш изобщо нищо не се бе случило.

— Пийнете едно с нас, амиго! — извика Ласитър. — С удоволствие бих станал ваш приятел. Човек не преживява всеки ден такава шега, каквато си направихте днес с мен. Такова нещо непременно трябва да се отпразнува.

С периферното си зрение Ласитър видя, че горе на площадката се появи Керълайн Едамс.

— Не желая никакви стрелби в моя салон! — извика тя. — Шерифе Ласитър, какво става с теб? Нима си се превърнал в баба? Иска ми се най-после да се заемеш с реда в този проклет град.

Погледна Ласитър по странен начин и той на секундата я разбра. Тук се разиграваше особен театър. Без някой дори да предполага, Керълайн отново имаше пръст в цялата игра.

Направи с две ръце жест на безпомощност.

— Какво да правя, когато някакъв си бандит държи револвер под носа ми? — попита той. — Въобще не зная кой е този човек! Нима и аз трябва да извадя моя револвер? Знаеш ли какво ще стане тогава, Керълайн? Тогава ще има двама мъртъвци, но никой не иска такова нещо. Какво да направя, Керълайн?

Ласитър почувства, че има връзка между човека с револвера, стоящ до вратата, и Керълайн. Естествено, интуицията му можеше да го лъже, но в повечето случаи досега Ласитър не бе грешал, когато се бе вслушвал във вътрешния си глас.

— Сдобрете се! — извика Керълайн. — По-добре да изпиете заедно по едно уиски, отколкото да си разменяте олово. Не разбирате ли това, глупаци такива?

— Току-що предложих на господина едно питие — отвърна Ласитър. — Дори все още не зная името му.

Зад мъжа с револвера внезапно се появи човек в черно расо. Във всеки случай това бе твърде енергичен свещеник, защото в ръцете си държеше рязана пушка за сачми, която допря между плещите на стрелеца.

— Който вади нож, от нож умира — каза той с твърдост, която накара Ласитър да наостри слух, — така че прибери револвера в кобура си, сине мой, и се дръж прилично.

Изглежда, свещеникът доста впечатли стрелеца, защото той се подчини веднага и прибра револвера си. Свещеникът бе висок, слаб човек с много дълга брада, чиито краища достигаха почти до пъпа му.

Горе на площадката Керълайн се усмихваше доволно.

— Благодаря, отче Елиас! — извика тя. — Най-добре вие и Ласитър да заведете този чужденец в канцеларията и да го затворите.

Отново ги очакваше изненада. Влязоха Черния Джак Стоунхарт и синът му Ричард. Това бе и причината, поради която Керълайн спря да говори.

— Какво става тук? — попита генерал Черния Джак с привичния си заповеднически тон, като гледаше към Ласитър. — Чух, че някой се е нахвърлил с револвер върху новия шериф. Вярно ли е?

Ласитър се питаше накъде бие Черния Джак. Най-добре бе първо да си осигури малко време и затова каза:

— Да, този човек — отговори той и посочи непознатия. — Той се нахвърли с револвер върху мен. За щастие, свещеникът ми помогна, иначе може би вече щях да съм се преселил във вечността. Никога не съм виждал този човек и досега нямам и най-малката представа какво въобще искаше от мен.

— Кой сте вие? — попита Черния Джак и погледна високия мъж. — Кажете си името!

— Донован — отговори мъжът. — Слим Донован. Аз…

Генералът махна с ръка.

— Достатъчно — каза той. — Затворете този човек! Аз ще се застъпя да има процес. Ако не ме лъжат правните ми познания, още сега го пишете за мъртъв.

Ласитър се приближи до Слим Донован и каза:

— В името на закона, Слим Донован, вие сте арестуван.

— Добре, добре — избоботи брадатият. — Предавам се, шерифе. Във всеки случай, няма да ви доставя удоволствието, което очаквате. Искате ли да се обзаложим, че скоро ще бъда отново на свобода?

— Не обичам да се обзалагам, Донован.

Намеси се свещеникът Елиас:

— Бих желал да съм там, когато го затваряте, шерифе. Искам да ви помогна, за да не ви създава излишни главоболия.

Черния Джак Стоунхарт се закашля.

— Това е добро предложение, отче Елиас — каза той. — Няма и една седмица, откакто сте в нашия чудесен град, а вече дейно помагате да има спокойствие и справедливост.

Свещеникът се усмихна малко смутено.

— Духовникът трябва да може понякога да си служи и с меча. Има ситуации, когато трябва да се спаси невинният. Сега искам да поговоря с този нещастен грешник, който, заслепен от гняв, се нахвърля с револвер върху невинни хора. Сигурен съм, че ще получи справедливо наказание. Ако не на този свят, то на другия.

— Той ще получи наказанието си на този свят — каза Черния Джак Стоунхарт така, че думите му прозвучаха като присъда. — Ласитър, предполагам, че намерихте в канцеларията белезници. Веднага ги сложете на този човек!

В джоба на Ласитър бяха само собствените му специални белезници, но тях той в никакъв случай не биваше да ги показва.

— Нямам нужда от белезници — каза той. — Можете да разчитате на това, че и без тях ще успея да затворя арестувания. Един добър шериф трябва да умее това.

После леко побутна мъжа, който се бе представил за Слим Донован.

— Да вървим, мистър Донован!

Навън ги посрещна яркото обедно слънце. Преподобният Елиас и Ласитър поведоха пред себе си затворника. Свещеникът все още държеше пушката си.

Бе твърде странен, защото пушката с отрязани цеви въобще не подхождаше на черното му облекло. Ласитър си помисли, че и неговото дънково яке не бе безупречно, но си каза, че е достатъчно подходящо за случая. В края на краищата, бе се посветил на закона. Мъжът с пушката обаче бе човек на църквата.

Тримата влязоха в канцеларията на шерифа.

Щом се озоваха вътре, човекът, нарекъл себе си Слим Донован, каза:

— Сега нека си поговорим. Крайно време беше да се случи нещо.

И тогава той разказа на Ласитър една завладяваща история…

 

 

В същото време Черния Джак Стоунхарт говореше на сина си:

— Надявам се, виждаш, че всичко се подрежда. Става точно така, както го бях предвидил. Нищо не може да се провали.

Ричард Стоунхарт бе скептично настроен.

— Погледна ли в очите му, татко? — попита той. — Това са очите на самия сатана!

— Това си е твое мнение, Ричард. Вече виждаш призраци.

— Тези очи…

Баща му грубо го прекъсна.

— Не започвай отново тази тема, Ричард! Не само очите са важни.

Ричард Стоунхарт бе безпомощен пред твърдостта на баща си, но все пак му възрази:

— Не са само очите — прошепна той. — Целият човек. Той излъчва нещо зловещо. Трябва да го убием. Ако остане жив, никога не ще намерим покой.

— Виждаш призраци — тихо му отвърна генералът. — Нима забрави, че изцяло държим в ръцете си този човек? Спомни си Челия, сине мой! Той я обича.

— Може би го каза просто така, татко. Та ти самият си ми казвал, че Ласитър владее хиляди номера. Ами ако отдавна е прозрял намеренията ни? Знай, че ако внезапно ни нанесе удар, ще се окажем безпомощни като малки деца.

— После ще питам свещеника — каза Черния Джак. — Той живее само от около седмица в нашия град, но съм сигурен, че е от онези хора, които в действителност са глупави, но все пак човек може да им се довери. Има една стара поговорка, сине, която гласи: „Който се доверява на глупака, строи върху скала“.

— Нима наистина смяташ свещеника за глупак, татко?

— Със сигурност той е един много ограничен човек, Ричард. Живее само със своята благочестива вяра и в същото време е привърженик на справедливостта. Само поради тази причина той помогна на Ласитър.

— А защо един преподобен отец се движи с пушка из околността, татко? Имаш ли обяснение и за това?

Черния Джак Стоунхарт се усмихна снизходително.

— Ние живеем в много дива страна, момчето ми — обясни той. — Човек винаги трябва да има предвид факта, че може да бъде нападнат от бандити или индианци. Затова не приемам за необичайно един свещеник да крие под расото си пушка. Той е минавал покрай салона, видял е случайно през прозореца как някакъв непознат тип заплашва новия ни шериф и тогава набързо е взел решението да се намеси. Това е цялото обяснение, момче.

— Да се надяваме, че не се заблуждаваш, татко.

— Никога в живота си не съм грешил, Ричард — отвърна Черния Джак. — Защо точно сега да го сторя?

— На всекиго се случва да греши понякога.

— На мен не, Ричард. Натрупал съм богат опит. Държим Ласитър в ръцете си. Той се влюби в Челия и затова безусловно ще се бие за нас. Най-напред ще принуди Бърт Ендрюс и Карлос Хурадо да паднат на колене. За Челия той ще направи всичко, което е по силите му. Ще уговори двамата ми противници да платят откупа и тогава ще дойде в Плумас Форест да освободи пленените момичета.

— И какво ще стане с тях, татко? Мисля си преди всичко за дъщерята на доктора. В края на краищата, тя бе свидетелка как обесихме Дейвид Милър на гредата. Нейните показания ще значат смъртна присъда за всички нас.

Генералът не се поколеба дори за миг.

— Нека това бъде моя грижа, Ричард! — промърмори той. — От мига, в който пристигна Ласитър, цялата долина и градът са изцяло в наша власт. Изобщо нищо не може да ни се случи.

Седяха около малка маса в едно от многото сепарета на салона „Гризли“.

Ричард поиска да каже нещо, но в този момент притежателката на салона се приближи към тях.

Керълайн Едамс погали Ричард с нежен поглед. И това бе напълно разбираемо. Та той й бе син! Седна до двамата.

Прегърна с дясната си ръка Ричард. Той бе единственото й дете и тя го обичаше така, както всяка майка обича детето си.

— Имате трудности с Ласитър ли? — попита тя. — Защо сте му дали значката? Нима искате да обесят и него както двамата му предшественици?

— Откъде знаеш това? — гласът му прозвуча гневно.

— Какво да зная? — отвърна му тихо тя и го притисна към себе си с майчина ласка. — Не зная нищо, Ричард. През цялото време си мисля само за моя приятел Ласитър. Да, той бе истински приятел, но сега не зная как да се държа с него. Та аз съм твоя майка, Ричард! Аз…

Погледът й се насочи към бившия генерал.

— И бях твоя любима, Джак. Никога не си бил лош към мен. Не желая всичко това да свърши. Не искам!

Лицето му остана като каменна маска.

— Защо дойде Ласитър? — попита той. Гласът му прозвуча безстрастно, но Керълайн успя да долови дебнещата нотка.

Положи усилие да изглежда равнодушна.

— Той се появи внезапно — каза тя. — Бях страшно изненадана. Изведнъж видях Ласитър, който, поради не знам каква причина, се бе скарал с Ричард. Намесих се, за да не се стигне до най-лошото. Казах му, че може би временно ще получи при теб някаква работа, Джак. Сърдиш ли ми се? Може би съм сбъркала?

Той посегна към чашата си и отпи от уискито. Направи го, за да преглътне лъжата си. Тя си припомни старата поговорка, че лъжците в повечето случаи първо трябва да преглътнат нещо невидимо, преди да кажат това, което не отговаря на истината.

— Не, не си направила нищо лошо — каза той. — Добре е, че си го пратила при мен, Керълайн. Този човек ми дойде тъкмо навреме. Затова и се погрижих съдията да го назначи за шериф.

Лицето й се разведри. Тя си направи своя извод, а генералът — своя.

— Той, изглежда, все още не знае точно какво се случи тогава — каза тя. — Дори не ме упрекна за това. Въобще не подхвана тази тема. Разбираш ли, Джак? Ласитър изглежда доверчив като малко момче.

Въпросът й бе провокиращ. По този начин Керълайн се опитваше да проникне в истинските мисли на Джак Стоунхарт.

Но това не бе така лесно. Разбра го още докато задаваше въпроса си и си помисли, изпълнена с ужас, че може би е направила голяма грешка. Изплаши се още повече, когато той безстрастно каза:

— Поставих всички в моя власт. Дори и Ласитър успях да направя зависим от мен. Сега той носи златната значка, Керълайн. След най-много половин година ще е отписан както предшествениците си.

Керълайн Едамс сведе поглед. Изглеждаше потресена. Закри с ръце лицето си. Зад ръцете й обаче се криеше усмивка, която никой не биваше да види.

— Да, имаш право, Джак — тихо каза тя и вече не изпитваше угризение, че си служи с лъжа. — Време е най-после нашият стар приятел Ласитър да бъде погребан.

Не бе успяла достатъчно добре да лицемерничи. Разбра го по сянката, която пробяга по лицето му.

Усети го с инстинкта на умна жена.

— Защо желаеш това? — попита той. — Защо искаш този мъж да умре?

— Мисля си за златото, което някога му откраднахме — отговори в паниката си тя. — Сигурна съм, че не го е забравил.

Той разтърси глава.

— Ласитър е същият както преди. Този човек общо взето е най-добрият, когото съм познавал някога. Въпреки това вече съм изрекъл смъртната му присъда. Всички пътища водят натам. И теб ще те пратя в ада, Керълайн, ако се опиташ да ми поставиш крак. Наистина ще те убия, Керълайн, ако ми създадеш някакви проблеми.

— Никога не бих направила това, Джак.

Каза го, сякаш произнасяше клетва, но по хиленето на бащата и сина разбра, че не й вярват нито дума.

Станаха и тръгнаха да си вървят. Когато направиха три-четири крачки, Керълайн отчаяно извика:

— Ричард, още една дума!

Той се обърна и погледна майка си. Знаеше, че тя бе негова майка, но сърцето му бе при генерала.

Черния Джак Стоунхарт стоеше до вратата. Ричард чакаше до него.

— По-добре е да си тръгнете — каза тя. — Наистина е по-добре за всички ни…

Двамата се захилиха и излязоха навън. Керълайн знаеше, че се хилят, макар да виждаше само гърбовете им.

Единият от тях бе нейният син.

Почувства дълбока болка в душата си, но прояви смелост и не упрекна никого, дори себе си. Сега вече съдбата трябваше да решава.

Чувстваше се много самотна. Тя бе една много самотна, но и много смела жена.

Един мъж седна до нея.

Това бе застаряващият доктор Йонас Кристофър Лендън.

— Какво каза Ласитър, Керълайн? — попита той.

Тя скри лице в ръцете си. Раменете й потрепнаха.

— Не ме питай, докторе! Моля те, не ме питай! Все още не мога да проумея всичко това.

Докторът я прегърна.

— Понякога в живота ни се случва да губим, Керълайн — каза тихо и замислено той. — Никой от нас не остава ненаказан независимо дали е господар или роб. Все някога плащаме за греховете си, Керълайн. Ти загуби мъжа си и сина си. Аз загубих дъщеря си. За кого от нас съдбата е по-жестока? Знаеш ли отговора на този въпрос?

Тя сведе глава.

Плачеше.

И в очите на доктора имаше сълзи, но той се опита да остане все така твърд, за какъвто винаги се бе представял.

— Остана ни само една-единствена надежда — прошепна й той, доближил устни до ухото й. — Нашата надежда се казва Ласитър.

— Имам му доверие — също така тихо отвърна тя. — Трябва да се молим за него, докторе.

— И двамата сме се отучили от това — каза докторът. — Преподобният Елиас ще се погрижи за молитвите.

— Кой е този свещеник с пушката? Да не би да е само преоблечен като такъв?

— Той е истински свещеник — каза докторът, — но съм убеден, че е и боец. Въпреки всичко, единственият, на когото можем да се доверим, е Ласитър. От този човек аз очаквам да стори всичко. Измежду стотици хиляди хора има само един като него.

— Дай боже да имаш право, докторе — прошепна тя. — Между другото, сега трябва да внимаваме. Подслушват ни. В съседната ниша седна един от хората на Черния Джак. Мисли си, че не го познавам, но в моята работа не пропускам нищо.

— Разбирам — отвърна докторът също така тихо — и мисля, че от днес нататък сме съзаклятници.

Целуна го леко по бузата.

— Ще бъдем ли приятели, докторе?

Той я прегърна.

— Бих искал да бъда повече от твой приятел, Керълайн.

Тя беше много изненадана. Личеше й по повдигнатите вежди.

— Знаеш ли моето минало, докторе?

Той я целуна по бузата така, както тя го целуна преди малко. Устните му се плъзнаха по кожата й, точно под меката част на ухото.

— Аз съм също толкова самотен, колкото и ти — прошепна тихо той. — Все още ли не си го разбрала, Керълайн? Та ти си една очарователна жена. Ти…

Тя притисна устни до неговите.

— Все още не съм го виждал — малко по-късно й прошепна той. — Вече нямам търпение. Обичам този човек като мой собствен син.

— Сега той е в канцеларията — отвърна му тя също шепнешком. — Той ще се свърже с теб, а така също и с останалите.

— Цяло щастие е, че Ласитър дойде, Керълайн! Този път, изглежда, съдбата е на наша страна.

После я целуна отново. Всичко изглеждаше така, сякаш двамата ще се превърнат в неразделна двойка.

9.

Мъжът, който се бе нарекъл Слим Донован, каза на Ласитър:

— Първо ще научиш истинското ми име. Това е важно за твоите бъдещи решения.

— Сигурен съм, че съм те виждал някъде — промълви шерифът. — Не може да е било отдавна.

— Видял си брат ми — отговори Донован. — Между другото, истинското ми име е…

— Сега се сетих! — извика Ласитър и се удари по челото. — Твоето име е Баркас, прав ли съм?

Другият кимна.

— Да, прав си, шерифе. Казвам се Сам Баркас и съм близнак на Том.

— Аз го застрелях — мрачно каза Ласитър. — Съжалявам, че всичко това се случи, но заклевам ви се, нямах друг избор. Той стреля по мен, а аз отвърнах.

Сам Баркас погледна свещеника.

— Смяташ ли, че казва истината, Елиас?

— Няма вид на лъжец — каза отчето. — Имам опит с хората, братко. Не вярвам, че Ласитър някога би излъгал.

Ласитър неволно наостри уши.

— Братко ли каза, отче? — попита той. — Да не би и ти да си от фамилията Баркас?

Свещеникът кимна сериозно.

— Да, аз съм брат на Сам и Том. Името ми е Елиас Баркас. Дойдохме по различни пътища в този град, за да търсим Том. Знаехме, че е тръгнал по пътя на десперадосите. Той бе невинен. Присъедини се към бандата на Плумас Форест, защото в това видя последен шанс да спаси живота си. Попаднал бе в списъка на търсените престъпници от Тексас заради убийство. Застрелял при дуел един собственик на ранчо, много уважаван в околността на Сан Антонио. И понеже този човек бил така богат и известен, неговите синове изнамериха лъжесвидетели, Ласитър, които представиха всичко съвсем различно от случилото се. В резултат на това бяха издадени окръжни за залавянето на Том. Жив или мъртъв — така пишеше там. И Том трябваше да бяга. Няколко месеца по-късно се установи неговата невинност и ние тръгнахме да го търсим. Разкажи ни какво се случи, Ласитър!

Ласитър пресъздаде ситуацията. Двамата братя не го прекъснаха нито веднъж.

След като свърши, те останаха още известно време мълчаливо и с мрачни лица.

— Ще намерим гроба му — каза най-накрая преподобният Елиас. — Ще го подредим така, както го заслужава, а аз ще се моля за душата му. Той бе добър човек, Ласитър. Каква трагедия само, че всичко трябваше да се случи точно така!

— Имаш право — отговори шерифът. — Не съм го искал, кълна се! Черния Джак Стоунхарт и синът му Ричард бяха скроили всичко. Те са истинските злодеи в тази страна, а сатанинската им идея бе да ми натресат златната значка. Убедени са, че аз ще убивам за тях. Съвсем твърдо вярват, че ще се подчинявам на заповедите им. Но аз и не мисля да го правя. Ще ми помогнете ли, братя Баркас?

Двамата братя се спогледаха въпросително.

— Много често сме чували името ти, Ласитър — отговори свещеникът. — Зад гърба ти лежи бурно минало. Кой ще ни каже дали можем да ти се доверим?

Ласитър вдигна рамене.

— Решението ще бъде изцяло ваше. Не мога да ви докарам свидетели за това, че говоря истината, но не мога да ви намеря свидетели и на това, че историята, която ви разказах преди малко, е лъжа. Би могло хладнокръвно да съм убил вашия брат Том. Ето защо за вас има две възможности — или да повярвате на думите ми, или да ме обявите за ваш враг. Зависи единствено от вас.

Свещеникът погледна дълбоко в очите на Ласитър. След малко кимна.

— Аз ти вярвам, Ласитър — каза той. — Ясно виждам, че каза истината. Може и да си десперадос, но със сигурност си честен човек. Ние тримата трябва да държим един на друг.

— Благодаря — каза Ласитър и се усмихна. — Понякога е дяволски добре да чуеш такива думи.

— И какво ще предприемем сега? — попита Сам Баркас. — Имаш ли вече някаква идея?

— Първо ще поговоря с Бърт Ендрюс и Карлос Хурадо — отговори Ласитър.

— Приказките не са достатъчни — гневно възрази Сам Баркас. — Трябва да действаме.

Ласитър разтърси глава.

— Още е твърде рано да действаме. Нашите противници само дебнат да направим грешка.

— Той е прав — каза свещеникът. — Отсега нататък трябва да сме нащрек.

Ласитър се усмихна развеселен.

— Всъщност ти истински духовник ли си — попита той, — или само си се преоблякъл като такъв?

— Действително съм свещеник. Достатъчно ли ти е това, или искаш още доказателства?

— Твоята дума ми стига — каза Ласитър. — Съжалявам, че бях така недоверчив, отче. Можеш ли да ми простиш?

— Тази работа мога да ти я простя, шерифе — замислено каза преподобният Елиас. — Това, което не мога да ти простя, е, че не играеш с открити карти.

Ласитър бе изумен.

— Как да те разбирам, отче?

— Междувременно събрах разни сведения за теб, Ласитър. Научих, че ти въобще не си в списъците на търсените престъпници, както всички други смятат, и открих, че не си случайно в този град. Сигурно имаш определена задача, Ласитър.

Едрият мъж вдигна рамене.

— Човек предполага, бог разполага, отче.

Свещеникът се усмихна и разтърси посивялата си глава.

— Пред мен няма нужда да се преструваш, Ласитър. Намирам за по-добре да се играе с открити карти.

Ласитър посочи златната си значка.

— Това е единствената карта, която мога да поставя на масата, отче.

— Блъфираш, шерифе.

Ласитър се намираше в трудна ситуация. Виждаше се разкрит и знаеше, че не може да запази в тайна нищо от този свещеник, но бе обвързан с клетва. Нямаше право да я издаде на никого, дори и на най-добрия си приятел.

В това бе мощта на Бригада Седем. Там бе ударната сила на това малко отделение, за съществуването на което знаеха само ограничен кръг посветени хора и за което не биваше да научава никой външен човек.

— Блъфираш, Ласитър! — повтори свещеникът. — Зная какво си мислиш. Страхуваш се да ми дадеш искрен отговор, защото ме смяташ за предател. Разбирам те, но да оставим тази тема. За мен е ясно, че ти по-скоро ще позволиш да ти отрежат езика, отколкото да издадеш с една-единствена дума истинските причини за присъствието ти тук. Това те издига в очите ми, Ласитър.

Междувременно братът на свещеника бе скочил.

— По дяволите целият този брътвеж! — извика той. — Ще ми обясните ли за какво всъщност става дума? — дългата му черна брада бе настръхнала. В тъмните му очи блестеше гневен пламък.

Преподобният Елиас също стана и сложи ръце върху раменете на брат си.

— Седни, Сам! — нежно каза той. — И се успокой! Няма никакъв смисъл да се вдига врява. Съвсем сигурен съм, че Ласитър е на наша страна и че можем да разчитаме на него.

Постепенно Сам Баркас се успокои.

— И защо си толкова сигурен, Елиас? — попита с дрезгав глас той. — Откъде знаеш, че този човек не е предател?

Свещеникът вдигна рамене.

— Такова нещо не може да се знае, братко. Такова нещо може само да се предполага. И да се чувства. Достатъчен ли ти е този отговор, Сам?

Сам Баркас отново се отпусна на стола. Наистина имаше много силна прилика с Том, когото Ласитър бе застрелял в една схватка, предизвикана от дявола.

— Доверявам се на твоето мнение, Елиас — промърмори Сам. — Ти си най-възрастният в нашето семейство и аз се научих да се доверявам винаги на думите ти. Но какво ще правим сега?

— Най-напред да се разберем с теб, Сам Баркас — каза Ласитър. — Арестувах те в правото си на шериф и затова през следващите дни ще трябва да останеш мой пленник.

Сам Баркас отново щеше да кипне.

— Глупости! — извика той. — Аз…

Брат му го натисна да си седне на мястото.

— Сега трябва да слушаш внимателно, Сам — каза той. — И преди всичко не трябва всеки път да избухваш като малко дете. Това не е характерно за фамилията Баркас.

Когато седна отново на стола си, Сам разтърси глава, нищо неразбиращ.

— Вече нищо не разбирам — горчиво прошепна той. — Имам чувството, че в главата ми се въртят няколко въртележки и че съм загубил разума си. Вече не съм в състояние да различавам кое е добро и зло — закри очи с ръцете си. Със сигурност бе много уморен и това ясно му личеше.

— Слушай, Сам! — каза свещеникът настойчиво. — Слушай ме сега съвсем внимателно! И тримата седим в една лодка. Единствената ни надежда, че ще преодолеем цялото това изпитание, е да се държим един за друг.

Сам Баркас все още криеше лицето си с две ръце.

— Но аз не мога да повярвам на нито една негова дума, Елиас! — извика той. — Мисля, че цялата история, която ни разказа, е измислена. Иска му се пред нас да се представи за джентълмен, а всъщност е един безогледен престъпник. В края на краищата, събрахме достатъчно сведения за него.

Ласитър се чувстваше потиснат. Нямаше нищо против Сам, дори напротив. Този мустакат мъж му харесваше, но щеше да му е много трудно да го убеди в това.

— Окей, Сам — каза Ласитър след кратък размисъл. — Ти си го изпроси.

В следващия миг юмрукът му се стовари върху брадичката на Сам. Мъжът облещи очи и се просна на земята. Ласитър го повлече, прекоси с него канцеларията и го настани в една от четирите празни килии.

Когато се върна, свещеникът стоеше с доволно лице и се усмихваше сякаш на себе си.

— Е, отче? — попита шерифът. — Изглежда, това ти хареса?

— В живота често раят и адът са много близо един до друг — каза свещеникът. — С течение на времето съм натрупал опит, Ласитър. Няма да е съвсем зле Сам да подиша за известно време чист въздух. Това може би ще го вразуми.

— По всяка вероятност вашият брат Том е направил същата грешка — каза едрият мъж. — Той е обичал Челия и е искал да я освободи със сила, но в своята невъздържаност не се е съобразил с желязната логика на бившия генерал.

Свещеникът кимна замислено и мрачно промълви:

— Имаш право, Ласитър. Ако Том не беше така буен, днес щеше да е жив.

Вратата се отвори отвън. Влязоха Черния Джак и синът му.

— Е? — попита Черния Джак Стоунхарт. — Посочи ли на този тип подходящата килия, Ласитър?

— Накарах го да се успокои — отвърна шерифът. — Сега спи. Искате ли да го видите?

Бившият генерал махна с ръка.

— Не е нужно, Ласитър — каза той. — Междувременно ти доказа, че човек може да разчита на теб — след тези думи се обърна към свещеника.

— В салона чух колко храбро сте действали, отче. Целият град ще ви бъде вечно признателен. Между другото, би трябвало да останете в Чарлтън Сити. Заедно с новия ни шериф ще бъдете изключително добра двойка.

Ричард Стоунхарт бе влязъл през вратата, която водеше към четирите килии. Върна се след малко.

— Изглежда, добра работа си свършил, Ласитър — каза той. — Момчето има такава синина на брадичката, сякаш някой го е ударил с чук.

— Това бе само моят юмрук — отговори Ласитър. — Момчето си позволяваше малко повече и трябваше да го сложа на мястото му. Това е всичко, Ричард.

— Знаеш ли вече кой е този тип? — полюбопитства Черния Джак Стоунхарт. — Каза ли името си?

— Казва се Слим Донован и вероятно е от Аризона, но все пак ще проверя. Нали не бързаме? Все един ден истината ще излезе на бял свят.

— Ще се справиш, Ласитър — каза Черния Джак. — От самото начало знаех, че никой друг, освен теб не е в състояние да осигури най-после справедливост и ред в този град. Кога ще намериш Ендрюс и Хурадо, за да говориш с тях?

— Още днес — отговори шерифът. — Винаги съм смятал, че нещата не бива да се протакат, затова още сега ще се погрижа всеки да получи справедливо наказание. Нали затова нося значката, Джак?

Черния Джак Стоунхарт бе много доволен и това ясно личеше по широката му усмивка.

— Сам бог те е изпратил, Ласитър — каза той и потупа шерифа по рамото. — Доволен съм, че стана така.

Лицето на Ласитър не издаде нищо.

— Свещеникът ще остане в канцеларията, Джак — каза той. — Преди малко се уговорихме така.

— Свещеник за заместник-шериф! — смаян извика Ричард Стоунхарт. — Сериозно ли говориш, Ласитър?

— Да, съвсем сериозно — спокойно отвърна едрият мъж и по лицето му не помръдна нито един мускул, сякаш то бе издялано от камък. — Живеем в странно време, Ричард — продължи той със същото спокойствие. — Трябва да разбереш, че това е време, в което шерифи биват нападани и бесени нощем, време, в което шерифи получават значки от чисто злато. Наистина ли смяташ за необичайно заместник-шерифът на този град да е духовно лице? Съгласно правата, които ми дава моята длъжност, аз назначих преподобния Елиас за мой заместник. Нещо притеснява ли те, Ричард?

Синът на генерала не намираше отговор. Погледна въпросително баща си, но и той явно не намираше думи.

— Ласитър има право — каза накрая той. — Хайде, ние трябва да тръгваме, а и не бива да задържаме нашия приятел. Предстоят му две важни посещения.

На прага се спря още веднъж и с особена твърдост погледна Ласитър в очите.

— Между другото, трябва да ти предам поздрави от дъщеря ми — каза той. — Помоли ме да ти предам, че е влюбена в теб.

Ласитър поклати глава и отвърна:

— Благодаря, Джак. Кажи на Челия, че никога няма да я забравя. Каквото и да се случи.

Генералът и синът му напуснаха канцеларията.

Отец Елиас се усмихна горчиво.

— Тези двамата са убийци — промълви той. — Лоши са до дъното на душите си. Прочетох го в очите им.

— И имат власт зад гърба си — допълни Ласитър. — Тези двамата са най-силните в тази страна. Ще ми бъде много трудно да се справя с тях.

— Забрави нещо, Ласитър — каза с упрек свещеникът. — Забрави, че няма да си сам, приятелю. Сам и аз ще сме на твоя страна. А аз съм убеден и в това, че ще можеш да причислиш към твоите съюзници Бърт Ендрюс и Карлос Хурадо. Естествено и доктора, чиято дъщеря също е отвлечена. Ако не се лъжа, ще имаш на своя страна почти всички жители на този град.

— Зная го още отсега — отвърна Ласитър, — но зная също така, че и най-малката грешка може да струва живота на много хора. Трябва да сме много предпазливи, отче.

Свещеникът сключи ръце и наведе глава.

— Мога да направя само още нещо за всички ни, Ласитър — каза той. — Мога да се моля. Борбата принадлежи на теб. Ти си човек на меча, а аз съм слуга на бога. Все пак твърдо вярвам, че двамата сме добра двойка.

10.

Говориха още доста време. Най-накрая Ласитър и свещеникът напуснаха канцеларията и останаха още няколко минути един до друг под стряхата на пристройката. Стояха отпред пред сянката. Слънчевата светлина падаше върху двамата мъже. Върху синьото яке „Левис“ на Ласитър блестеше звездата от злато, а на черното расо на свещеника — обикновена звезда от месинг. Това бе значката на заместник-шерифа.

Двамата мъже чувстваха, че ги наблюдават от много страни. Целият град бе настръхнал от напрежение.

— Сега вече го знаят — прошепна преподобният Елиас Баркас. — Новината обикаля от къща на къща. Много хора ще са изненадани и ще сметнат всичко това само за слух. Бих избухнал в смях, ако цялата тази история не беше така ужасно сериозна, Ласитър. Не сме ли се побъркали, шерифе?

— Може би — промълви Ласитър. — Във всеки случай, ясно е, че тук рискуваш живота си.

— Съдбата на момичетата не ми излиза от ума — тихо каза свещеникът. — Какво ли са им причинили междувременно? Желая ти късмет, Ласитър. Отидеш ли в Плумас Форест, с единия крак вече си в гроба. Ще се моля за теб.

Ласитър се усмихна.

— Направи го, отче. Ще ми е от полза.

После закрачи по улицата. Свещеникът със значката на заместник-шериф гледаше загрижено след него.

 

 

На горния етаж на салона „Гризли“ Керълайн Едамс стоеше зад един прозорец и наблюдаваше как шерифът се отправя към къщата на доктора. Долу на бара стояха генерал Черния Джак и синът му Ричард.

— Знаех си, че ще отиде при доктора — промърмори Черния Джак Стоунхарт. — Някога двамата бяха добри приятели. Докторът му спаси живота. Дори имам подозрението, че той е накарал Ласитър да дойде тук.

Очите на Ричард Стоунхарт се разшириха.

— Да не би да си полудял, татко?

Някогашният генерал се усмихна спокойно.

— Как ти хрумна такава мисъл, Ричард?

— Ако докторът и Ласитър действат заедно, за нас ще стане повече от опасно. Крайно време е да направим нещо срещу това.

— Забрави ли Челия? Докато тя е в наши ръце, Ласитър ще се опасява да не направи грешка.

— Нали той беше човекът с хилядите номера, татко. Това са твои собствени думи и те не ми излизат от ума. Имам чувството, че лежа на ешафод. Струва ми се, че секирата ще изсвисти над главата ми всеки момент. В същото време се виждам напълно беззащитен, защото не мога да направя нищо — гласът на Ричард внезапно прозвуча като глас на човек, обзет от паника.

Бившият генерал вдигна чашата си.

— Пий, момчето ми! Пий и ще забравиш страха си… Ще ги ударим всичките — продължи той тихо и съзаклятнически. — Целият град е в ръцете ни. Можеш да вярваш на думите ми.

Махна с ръка на бармана и поръча да напълнят отново двете чаши. Генералът и синът му пиеха трескаво.

Видяха как Ласитър изчезна в дома на доктора. Чувстваха се не особено добре в кожите си, но никой не искаше да го признае пред другия…

 

 

В дома на доктор Лендън Ласитър бе посрещнат най-напред от самия доктор. Той прегърна приятеля си. В очите на застаряващия мъж имаше сълзи.

— Не те очаквах вече, Ласитър — каза той. — За да бъда откровен, вече не вярвах и че си все още жив. Благодаря на бога, че те изпрати.

Прегръдката им беше сърдечна. Йонас Кристофър Лендън имаше такова излъчване, каквото Ласитър през целия си живот бе срещал само при много малко хора. Почти бе невъзможно да се изрази такова нещо с думи. То можеше да се почувства само със сърцето.

— Получих писмото ти, докторе — каза Ласитър и собствените му думи му се сториха банални. — Имаш ли вече някакъв знак от дъщеря си?

Стояха в антрето. Докторът бе с една глава по-нисък от Ласитър и сякаш виждаше в него свой син.

— Не — отвърна той. — Всички ние сме напълно отчаяни. Най-напред изчезна Анабела Хурадо. После Сюзън Ендрюс, а накрая и Жералдин, дъщеря ми. Знаеш ли какво става тук, Ласитър?

Ласитър посочи златната си значка.

— Всичко зная, докторе — каза той. — Нали виждаш, че генералът ме направи шериф. Със значка от чисто злато. Трябва ли да ти разказвам повече?

— Вече имаме наши сведения — отговори старият доктор. — В този град нищо не остава скрито-покрито. Междувременно научихме, че в къщата на Стоунхартови е имало стрелба. Бил е убит мъж на име Том Баркас, Ласитър… — погледна го изчаквателно.

Ласитър спокойно кимна с глава.

— Да, това е вярно — каза той. — В къщата на генерала аз застрелях човек. Той се казваше Том Баркас. Отбранявах се и не исках да го убивам. Видях само пламъчето от дулото и отвърнах на изстрела. Това всъщност е всичко. После установих, че револверът на Том Баркас е бил зареден с халосни патрони. Наистина съжалявам, че се стигна дотам…

Би могъл да разказва още много, но по лицето на доктора разбра, че този човек сигурно е доста добре информиран.

— Зная вече, приятелю. Естествено, и ние, като противници на Черния Джак Стоунхарт, си имаме нашите информатори. С някаква тайна мисия ли си на път, Ласитър?

Погледна го с престорено учудване.

— Как ти хрумна такава мисъл, докторе!

— Е, да… Просто си мислех. Би могло, амиго, да си дошъл с някаква определена задача.

— Някога ти ми спаси живота, докторе — започна Ласитър. — До днес не съм го забравил и ще направя всичко, което е по силите ми, за да спася дъщеря ти. Все пак има неща, за които трябва да мълча като изповедник. Или като лекар. Не бива…

Докторът махна с ръка.

— Не говори повече, амиго. Сигурно е по-добре да не разказваш всичко, което знаеш. Дошъл си да помогнеш на всички ни. Между другото, моите приятели Карлос Хурадо и Бърт Ендрюс вече те очакват. Поканих тези мъже при мен. Аз настоявам да обсъдим заедно какво ще правим.

Докторът въведе Ласитър в една голяма всекидневна. Посрещнаха го двама мъже с угрижени лица.

Карлос Хурадо и Бърт Ендрюс.

Ласитър вече знаеше историята им.

— Струва ми се, че сме съюзници, господа — каза той, след като взаимно се представиха. — Ако действаме заедно, бихме могли да успеем.

— Имате ли вече определен план, Ласитър? — попита Карлос Хурадо. — Виждате ли някаква надежда?

— Направил съм си мои изводи — каза той — и имам някои информации, за които все пак още не бих искал да говоря.

— Стоунхарт му плаща — каза докторът сдържано. — Това е причината, поради която не може да издаде всичко, което знае.

Карлос Хурадо бе симпатичен мъж и Ласитър го причисли към малкото хора, които харесваше от пръв поглед.

Същото бе и с притежателя на ранчо Бърт Ендрюс.

Докторът каза:

— Гарантирам за Ласитър. Познавам го отпреди. Запознахме се по време на войната. Кълна се, господа, че само ако се доверим на Ласитър, имаме шанс да видим отново дъщерите си живи.

Карлос Хурадо и Бърт Ендрюс се държаха резервирано. Ласитър се питаше какво ли си мислеха за него през тези минути. Може би го вземаха за предател.

— Аз му се доверявам — повтори докторът. — Разказах ви много за този човек. Решението зависи само от вас. Аз предлагам да гласуваме.

— За Ласитър! — спонтанно каза Карлос Хурадо.

— Аз съм на същото мнение — присъедини се и Бърт Ендрюс. После погледна шерифа и попита: — Вярвате ли, че ще успеете, Ласитър?

Той отговори честно:

— Не зная, господа. Изобщо нищо не мога да ви обещая.

— Вие сте дяволски откровен, Ласитър! — възкликна Карлос Хурадо. — Струва ми се, че във ваше лице намерихме точно човека, който ни е необходим.

— И аз мисля така — съгласи се с него Бърт Ендрюс. — Възлагаме всичките си надежди на вас.

Помъчи се да се усмихне.

— Не зная дали ще ми се удаде — сдържано отвърна той. — Във всеки случай, пътят ще е труден.

— Колко да ви предложим, Ласитър? — извика Бърт Ендрюс. — Ако желаете, можете да станете богат човек.

Ласитър каза:

— Сега трябва да тръгвам, господа. Чака ме дълга езда. Моля да ме извините.

— Накъде ще яздите? — попита Карлос Хурадо.

Ласитър се поусмихна.

— Нанякъде — отговори той. — Нанякъде, господа…

После излезе. Тримата мъже бяха втренчили поглед във вратата, която се затвори след него.

— Какво смята да прави, докторе? — попита Бърт Ендрюс. — Накъде тръгна?

— Той със сигурност знае какво трябва да прави — каза докторът. — Познавам го още от войната. Наричаха го „човека с хилядите номера“. Сигурен съм, че и сега знае как да постъпи.

Карлос Хурадо каза:

— Ако върне дъщеря ми жива, ще му подаря цяло състояние.

— Аз също — подкрепи го спонтанно Бърт Ендрюс. — Щом видя отново пред себе си Сюзън жива, Ласитър ще стане заможен човек.

Докторът разтърси глава.

— Няма нужда да му плащате. Той е много странен. Ако се бие, прави го не за пари. Вярвам дори, че би се обидил, ако му предложите пари.

— Значи е идеалист, така ли? — попита Карлос Хурадо.

Докторът кимна с глава.

— Да, сигурен съм, че е идеалист. По всяко време съм готов да се закълна в това.

— Но е започнал да действа заедно със Стоунхарт — възрази Бърт Ендрюс. — Това не ми харесва.

— Бил е принуден да го направи — отвърна докторът.

— Откъде знаеш това, докторе?

— От Керълайн — каза Йонас Кристофър Лендън. — Тя ми разказа всичко. Трябва да ви издам още нещо, приятели. Вероятно ще се оженя за Керълайн Едамс.

Двамата приятели замълчаха. Не беше в характера им да се бъркат в личните работи на другите.

 

 

Ричард Стоунхарт се обърна към баща си:

— Сега тъкмо излиза от къщата на доктора. Хурадо и Ендрюс също са там. Убеден съм, че са измъдрили някаква мизерия.

Бащата и синът все още бяха на бара в салона „Гризли“. Седяха сами и, изглежда, не забелязваха, че другите гости старателно ги избягват.

Черния Джак Стоунхарт и синът му Ричард всъщност трябваше да почувстват, че са откъснати от околния свят, но във високомерието си не го забелязваха.

Черния Джак Стоунхарт се изсмя.

— Мизерия ли казваш? Какво ли биха могли да направят срещу нас? Та помисли си, момче! Тук е Челия, а Ласитър е влюбен в нея и ще направи всичко, за да я спаси. Ще се обзаложа с теб на каквото поискаш, че той никога няма да изостави Челия в беда. Това е слабото му място. В края на краищата, познавам го достатъчно дълго.

Ричард Стоунхарт остана скептично настроен.

— Сега Ласитър ще отиде в конюшнята. Сигурен съм, че ще си наеме кон и вероятно ще препусне към Плумас Форест.

— Но това е безумие, момче! — изсмя се Черния Джак. — Никога не ще научи къде е скривалището на бандата.

— Страхувам се, че вече го знае — отговори тихо Ричард. — Всъщност загледа ли се добре в мъжа, който стреля по Ласитър? Не ти ли се струва някак си познат?

Генерал Черния Джак се удари по челото.

— О, небеса! — изпъшка той. — Как не помислихме по-рано за това! Той изглеждаше точно като Том Баркас. Сигурно му е брат близнак.

— И той се е присъединил към бандитите в Плумас Форест — каза Ричард. — Това вече зная със сигурност, тъй като ми го съобщиха моите свръзки. Преди половин час срещнах двама от тях. Попитаха ме дали не трябва да освободят Сам от затвора.

Генералът беше объркан.

— Сам ли? Как е цялото име на този човек?

— Нарече се Слим Донован — отговори Ричард, — но в нашата банда има човек, който го познава отпреди от Тексас. Слим Донован в действителност се казва Сам Баркас и е брат близнак на Том, когото Ласитър застреля.

— Сам Баркас е търсил брат си, Ричард!

— Точно така. Предполагам, че нарочно се е нахвърлил върху Ласитър. Допускам също така, че и този свещеник Елиас има пръст в играта. Този човек никак не ми харесва.

— Струва ми се, че се заблуждаваш, Ричард. Той е свещеник и слуга на бога. Не бива да го поставяш на едно бунище с другите червеи. Трябва да имаш повече страхопочитание пред такъв човек.

Ричард Стоунхарт погледна през прозореца.

— Ето че тръгва — каза той. — Язди на изток, в посока към Плумас Форест. Сигурен съм, че знае доста неща.

Генералът грабна чашата си.

— Смятай този човек още отсега за мъртъв — каза той. — И все пак може и да бъркаш, Ричард.

Гледаха след ездача, който напускаше града.

— Трябва да предприема нещо — изръмжа Ричард Стоунхарт. — Крайно време е да покажа на този кучи син кого трябва да признае за свой истински господар. Аз ще…

Последните си думи изрече с шепот и тръгна към изхода.

Някъде отстрани се появи майка му и му препречи пътя.

— Не тръгвай след него, Ричард! — заклеваше го тя. — Това ще бъде краят ти.

Ричард Стоунхарт грубо отблъсна майка си.

— Остави ме на мира, стара курво! — изръмжа той. — Ще унищожа това копеле. Нищо и никой не може да ме спре.

После се втурна навън към коня си, който стоеше завързан за яслата.

Керълайн видя сина си да препуска и заплака.

11.

Сега вече Ласитър беше по-сигурен в себе си, тъй като Сам Баркас, който бе станал член на бандата, криеща се в Плумас Форест, точно му бе обяснил всичко от игла до конец.

В джоба му имаше скица, така че не можеше да обърка пътя към скривалището на бандата.

През пролуките между дърветата падаха лъчите на кръглата луна. От време на време Ласитър се спираше и изучаваше скицата, която бе получил от Сам Баркас.

Беше на прав път.

След половин час стоеше на края на каньона, за който Сам му разказа.

Погледна надолу към струпаните примитивни колиби и палатки, разположени по края на малко езеро. Всичко бе така, както го бе описал Сам Баркас. В малкото езеро плуваха голи мъже и жени. В нощта се чуваше смях. Ласитър започна да се спуска надолу.

Напредваше много внимателно. Отново и отново се спираше и се ослушваше в мрака.

Не се забелязваше нищо подозрително. Промъкваше се, дебнейки, все по-близо до колибите и палатките.

Сам Баркас му бе казал къде са затворени трите момичета. Палатката бе точно на брега на малкото езеро.

Приведен, Ласитър се промъкна до първите колиби. Вече бе изготвил план. От Сам Баркас знаеше, че момичетата се охраняват от двама мъже, и той не виждаше нищо трудно в това да се справи набързо с тях.

Най-напред щеше да освободи момичетата, а впоследствие всичко останало щеше да се уреди от само себе си. Вече си мислеше, че скоро задачата му ще бъде изпълнена и че тогава съдията ще изрече присъдата си над бившия генерал и неговия син. Вината на Стоунхартови бе неоспорима, а свидетелските показания на момичетата щяха да са достатъчни, за да се наложи справедливо наказание.

Такива мисли пробягваха в главата на Ласитър, докато се прокрадваше към първите колиби.

Един ездач навлизаше в каньона откъм юг.

Ласитър веднага го разпозна на бледата лунна светлина.

Беше Ричард Стоунхарт. Седеше високомерно върху седлото, а към него от различни страни се насочиха мъже.

На лунната светлина блеснаха оръжия.

Синът на генерала спря пред колибата, в която трябваше да са пленените момичета.

Ричард Стоунхарт ловко скочи от коня си.

— Изведете момичетата! — заповяда той. — Искам да ги видя. Искам да зная дали все още не им се е случило някакво нещастие.

Тези думи бяха извикани необичайно високо. Четирима мъже се втурнаха в колибата и излязоха отново навън с момичетата.

Застанаха пред Ричард Стоунхарт. Ръцете им бяха завързани отзад на гърба. И трите бяха само със съвсем тънки рокли и през плата ясно личаха формите на телата им.

Ричард Стоунхарт взе от седлото камшик с къса дръжка, разпусна го и въжето се изви над светлата земя като коварна змия.

Девойките се свиха. Ясно личеше, че се страхуват.

— На колене! — заповяда главатарят.

Трите коленичиха.

— Сега ще си получите наказанието! — извика Ричард Стоунхарт. — Ще ви накажа за това, че бащите ви открито се обявиха за мои врагове. Вашите бащи се съюзиха с един десперадос на име Ласитър и затова вие ще платите сега!

Продължаваше да вика силно в нощта така, че Ласитър отчетливо чуваше всяка негова дума.

„Защо крещи така силно? — питаше се той. — Дали има някаква определена причина?“

Докато си мислеше все още за това, Ричард Стоунхарт замахна с камшика. Изглеждаше така, сякаш щеше да го стовари върху телата на трите момичета. В този момент Ласитър вече не го свърташе в скривалището му.

Изтича напред с уинчестъра в ръка. Нищо повече не можеше да го спре.

— Престани с това, Ричард Стоунхарт! — диво изрева той и в следващия миг стоеше с готово за стрелба оръжие пред сина на генерала.

— Точно на това се надявах и очаквах! — каза Ричард Стоунхарт и го погледна с леденостудения си змийски поглед. — Сега ти си на ред след твоите предшественици, Ласитър.

От всички страни към него се насочиха мъже.

Беше обграден. Вече не виждаше изход. Враговете му го бяха хванали натясно. Срещу него бяха насочени многобройни дула.

— А защо не ме целунете по задника? — извика той и се хвърли в атака. Биеше се с всички сили и със съзнанието, че може би все пак ще успее.

Ласитър вилнееше като дявол…

Първия удари право в брадичката. На втория нанесе удар в корема. С третия и четвъртия, и петия, и шестия се справи по подобен начин.

Тогава обаче късметът го напусна.

Удариха го с железен прът по главата и след този удар за Ласитър настъпи нощ.

Ричард Стоунхарт каза:

— Добре се справихте. За това всъщност би трябвало да получите медал, приятели. Това е ваша победа, скъпи мои приятели…

В очите му имаше сълзи.

Ласитър лежеше завързан на земята.

— Предлагам ви да го обесим — каза един от мъжете, чието име Ласитър не знаеше. — Защо да му е по-добре, отколкото на предишните двама?

Всички се разсмяха. Ласитър лежеше по гръб и се чувстваше като животно, което трябва да бъде заклано.

Ричард Стоунхарт се наведе и го погледна в очите. Това беше поглед на човек, който не знаеше що е милост.

— Ласитър, ти ще умреш — каза Ричард Стоунхарт. — Бих могъл още сега да заповядам да те убият, но това ми се струва прекалено лесно. Искам да те видя обесен. Като двамата преди теб — изсмя се подигравателно и потупа с пръст значката на Ласитър. — Златна звезда! — усмихна се той. — Златна звезда за Ласитър. Нали чудесно сме го измислили, какво ще кажеш?

— Вие сте истински майстори — отвърна той, — но трите момичета въпреки това няма да останат във ваши ръце. Вече съм се погрижил за това.

Ричард Стоунхарт се втренчи в момичетата и започна да се смее.

— Ти си пълен глупак, Ласитър — каза той. — Как може един човек да е толкова глупав!

Ласитър отдавна бе започнал да се бори с въжетата си. Ръцете му все още бяха на гърба, но вече отново можеше да се движи свободно.

Нито Ричард Стоунхарт, нито бандитите му забелязаха това.

— Ти не си нищо повече от един червей, Ласитър — присмя му се Ричард. — Бих могъл да те смачкам, ако поискам.

Тръгна отново към трите пленнички, които продължаваха да стоят на колене върху твърдата земя.

— Сега вие ще си получите камшика — каза той с ужасяваща студенина, — но ще го получите не така, както сте сега. Искам да ви видя голи. И трите!

Той даде знак и няколко мъже се нахвърлиха върху тях. За броени минути девойките останаха съвсем голи. Бандитите ги съблякоха с помощта на дългите си остри ножове.

Ричард Стоунхарт погледна отвисоко момичетата. Върху тесните му устни се изписа триумфална усмивка.

— Легнете по корем! — заповяда той. — Сега ще получите наказанието си. И вашият приятел Ласитър ще наблюдава това.

Настъпи мълчание. Дори на бандитите явно не им допадаше постъпката на Ричард, макар че бяха закоравели престъпници.

Трите пленнички лежаха по корем и очакваха първите удари на камшика. Не се бранеха. Дори не направиха опит да се защитят. Лежаха там, както вероятно често бяха лежали пред мъчителя си.

Ричард Стоунхарт замахна за първия удар. Ясно бе, че ще улучи едновременно и трите. Достатъчно често го бе упражнявал.

Ричард Стоунхарт не бе нормален, той беше садист и Ласитър отдавна го бе разбрал.

С пронизителен вик той скочи на крака и се хвърли като тигър върху сина на генерала. Юмрукът му се стовари върху брадичката на бандита. Трите голи момичета скочиха.

Изсвистяха изстрели и под лунната светлина настъпи такава бъркотия, че никой вече не знаеше кой на кого е враг.

Ласитър бе нападнат от всички страни.

Биеше се, изпълнен с горчивина и безпощадност. Забеляза как Ричард Стоунхарт се изправи на крака и изрече някаква вулгарна псувня. Видя няколко размахани юмрука, после една индианска томахавка процепи въздуха и се стовари върху челото му, след което настъпи мрак.

Беше се борил като тигър, но надмощието бе твърде голямо.

Сега лежеше в безсъзнание.

Ричард Стоунхарт го погледна.

— Жив ли е още? — попита той, като в същото време разтъркваше брадичката си, която имаше честта да се запознае с юмрука на Ласитър.

— Жив е — каза един от бандитите. — И ми се струва, че ще живее още много дълго.

Стоунхарт младши държеше в ръката си револвер. Опря дулото в главата на шерифа. Изглежда, имаше намерение да го застреля, но след няколко секунди прибра обратно тежкото оръжие в кобура с триумфален жест.

— Завържете го! — заповяда той. — Искам да видя този човек обесен! С цената на всичко!

Ричард Стоунхарт бе изпълнен с такава омраза към Ласитър, че не можеше повече реално да възприема действителността. Не бе чул и изстрелите по време на отчаяното нападение на Ласитър.

Само шерифът си спомняше всички подробности. Първо бе нападнал сина на генерала. После някъде отзад бяха изстреляни няколко куршума и трите голи момичета бяха побягнали в луда паника.

Всичко това бе отбелязал, преди да го ударят с тежката томахавка по главата и да загуби съзнание. То бе последното нещо, което си спомняше.

— Къде са момичетата? — извика Ричард, сякаш току-що се събуждаше от сън. — Къде са проклетите женски?

— Избягаха — каза един от мъжете около него. — Когато Ласитър скочи, съвсем неочаквано започна стрелба, шефе. Не забелязахте ли, че изведнъж бяхме взети на прицел от две страни? Момичетата избягаха, шефе. Бяхме изцяло заети с това да спасяваме себе си. Беше ад, шефе. Наистина ли нищо не сте забелязали?

Ричард Стоунхарт стоеше безмълвен.

— Не! — продума той след известно време. — Не…

После се обърна и малко се отдалечи. Когато най-после спря, обърна гръб на хората си.

— Не! — продължаваше да мълви на себе си. — Не, не, не! Просто не мога да повярвам…

Стоеше с наведена глава. Мисълта му работеше бързо. Брадатото му лице потрепваше отново и отново.

— Сега остава само пътят напред — мърмореше на себе си той и клатеше глава, сякаш за да потвърди собствените си думи. — Остава ти само този път, Ричард Стоунхарт. Мисли за това, че си син на велик генерал!

Това бяха думите, които баща му непрекъснато му набиваше в главата още откакто беше дете. Думи, които се бяха запечатали дълбоко в съзнанието на Ричард Стоунхарт. Те бяха семето на злото, което никога не изчезва, така както никога не изчезва и семето на доброто.

Такива мисли препускаха и в главата на Ласитър, докато лежеше вързан върху горещата земя и наблюдаваше своите победители.

Ричард Стоунхарт стоеше над него широко разкрачен.

— Ти успя, Ласитър — каза той, — или по-точно казано, успяха твоите приятели, докато ти отвличаше нашето внимание. Ето защо ще заплатиш за това с главата си, Ласитър. Ще те обесим в Чарлтън Сити.

Ласитър погледна златната си значка. Върху нея се отразяваше лунната светлина.

— Градът на обесения шериф — каза тихо той. — Все някога ще ви сполети голямото наказание.

 

 

Свещеникът говореше на брат си:

— Скоро всичко ще бъде отново наред, Сам. Скоро ще излезем от тази битка като победители. Няма съмнение, че ще успеем. Кълна ти се, Сам!

— Не се заклевай! — каза Сам Баркас. — Не ми харесва, когато някой се кълне.

— На мен също — отговори Елиас Баркас и се усмихна. — Според мен в повечето случаи клетвите са лъжи.

— И аз мисля така — съгласи се Сам. — Добре е, че сме братя. Може би затова мислим еднакво.

— Възможно е — промълви свещеникът, — но сега трябва да се погрижим за Ласитър. Животът му е в опасност, Сам.

Преподобният Елиас разтърси глава.

Погледна трите момичета, които двамата бяха освободили.

— Обаче най-напред ще отидем до дома на генерала — каза той. — Длъжни сме да се погрижим и за Челия. Знаеш цялата история така добре, както и аз. Трябва да помогнем на това момиче. Едва тогава ще сме в състояние да направим нещо и за Ласитър.

Обърна се към освободените пленнички:

— Има още едно момиче, което е в голяма опасност. Казва се Челия. Генералът я представя за своя дъщеря, но това е нагла лъжа.

— Знаем — каза Анабела Хурадо. — По време на пленничеството ни нищо не остана скрито за нас.

— Да, това бе жестоко време — потвърди Жералдин Лендън, дъщерята на лекаря, — но сега можем отново да гледаме с надежда в бъдещето.

Всички мислеха за Ласитър. Той бе голямата им надежда, макар всички да знаеха, че е пленник на хайката бандити на Ричард Стоунхарт.

12.

Ласитър не виждаше повече никакъв шанс за себе си. Бандитите го бяха държали затворен до обяд, а после препуснаха, като го взеха със себе си.

На дънковото му яке все още блестеше златната значка, получена от генерала.

Звезда от чисто злато!

Ласитър си помисли, че това бе най-откачената идея на един страшно откачен човек. Побъркан баща и побъркан син! Кой ли бе по-лошият от двамата?

Нямаше време да размишлява много над този въпрос, защото сега бе пленник на Ричард Стоунхарт.

Утешаваше се с мисълта за трите момичета, които бяха успели да избягат. Това би могло да е заслуга само и единствено на преподобния Елиас и брат му Сам Баркас.

— Не бива да храниш празни надежди — каза по едно време Ричард Стоунхарт. — На твоите приятели им се удаде да освободят трите момичета, но това ще е последната им победа на този свят. Няма дълго да се радват на щастието си. Много скоро ще ги открием.

— Да ви помогна ли при търсенето? — попита Ласитър с хладно спокойствие. — На вашите услуги съм.

— Нямаме нужда повече от твоите услуги — отговори Стоунхарт младши. — Искаме само главата ти, Ласитър.

От този момент нататък Ласитър реши, че трябва да си затваря устата. Бе твърде опасно да говори. Струваше му се, че вече е с единия крак в ада.

— Влюбен си в Керълайн — продължи босът. — Но и в Челия. Всъщност коя предпочиташ, Ласитър?

— Какво те засяга това? — попита той. — Това в основата си е нещо, което има определен интерес за мен и баща ти. Разбираш ли, Ричард, или това не влиза в глупавата ти кратуна?

Стоунхарт младши беше дълбоко обиден.

Не много по-различно се чувстваше и Ласитър. Отново погледна златната звезда на якето си. Картина на голото лицемерие!

Значка от злато!

Точно за него.

Запита се защо въобще бе приел тази значка. Ядосваше се, че се е впуснал в цялата тази история, но сега вече нищо не можеше да се върне обратно. Той носеше златната значка! И бе третият шериф, който щеше да увисне на въжето в този град.

Можеше ли да направи нещо срещу това? Някой би ли му помогнал изобщо?

Ласитър много се съмняваше. Чувстваше се така самотен, както никога досега. Седеше завързан върху някакъв си кон и знаеше, че все някога ще надянат примката на врата му така, както бяха направили с двамата му предшественици.

И двамата преди него бяха носили проклетата златна звезда. И двамата бяха загинали заради нея.

Сега я носеше Ласитър и бе овързан като опасен престъпник.

Имаше ли изобщо някакъв шанс?

Бе полунощ, когато стигнаха града. Цялото това препускане се стори на Ласитър като вечност, но сега проумя, че до вечността има само една малка крачка.

Бледа лунна светлина обливаше ездачите.

— Сега лека-полека можеш да се приготвяш за края си, шерифе „Златна звезда“ — каза Ричард Стоунхарт. — Това при нас е нещо като обичай.

Едно ласо се изви във въздуха и примката му се стегна. Ласитър дори не трепна. Беше свикнал с подобни ситуации и макар че едва дишаше, лицето му остана спокойно. Гледаше презрително Големия бос, но Ричард Стоунхарт с нищо не показа, че съжалява за нещо.

— Това е съдбата ти, Ласитър — каза той.

Въжето бе около врата му. Усещаше възела на тила си и му бе пределно ясно, че вече няма измъкване. Бе водил много битки и много пъти бе поставял живота си на карта. Освободи трите момичета, но не успя да направи нищо за Челия. Тя все още беше в ръцете на Черния Джак.

Участниците в линча спряха под стария дъб. Черния Джак Стоунхарт и синът му Ричард гледаха с омраза към Ласитър.

— Ще трябва да си потърсим нов шериф — каза бившият генерал. — Какъв глупак си бил ти, Ласитър! Не биваше да се месиш в нашите работи. Това бе най-голямата грешка в живота ти. Сега си изпя песента.

Бандитите преметнаха ласото през един дебел клон. Примката се затегна около гърлото на жертвата. Ласитър почувства липса на въздух.

Двама мъже дойдоха с една стара маса.

— Качи се! — заповяда генералът. — Съветвам те да го направиш доброволно. В противен случай ще те издърпаме нагоре. Сигурно знаеш кой начин на бесене е по-приятен…

Един от мъжете вече завързваше въжето за дъбовия клон.

Ласитър нямаше друг избор, освен да се покатери доброволно върху масата. Застана горе с примката около врата си и си помисли за хората, за които се беше борил.

Къде се загубиха всички те?

Стоеше върху масата и гледаше широката улица, покрита с прах, която блестеше на силната лунна светлина.

Появиха се няколко образа.

Сиянието на нощното светило окъпа група въоръжени хора.

Зад Черния Джак Стоунхарт се появиха две жени. Ласитър веднага ги разпозна. Бяха Керълайн Едамс и Челия. От другата страна се мярнаха братята Баркас. Свещеникът Елиас държеше в ръце пушката си с отрязани цеви.

После дойдоха още съдията Джоел Мак Уорън, притежателят на ранчо Бърт Ендрюс, собственикът на мини Карлос Хурадо и естествено докторът.

Керълайн Едамс обаче бе тази, която взе думата.

— Джак Стоунхарт! — извика тя. — Стига убийства! Погледни насам, Джак!

Той бавно се обърна. И видя, че са обградени от всички страни.

— Защо искате да обесите Ласитър? — попита Керълайн. — В края на краищата, ти самият го направи шериф.

— Той е бандит — отговори бившият генерал. — Той ще получи наказанието, което му се полага.

Тя се разсмя.

— И защо му даде значката, Джак? Защо, Джак? Това сигурно е била пак някоя от твоите лоши шеги?

Той тръгна към Керълайн. Ръката му бе поставена върху дръжката на револвера. Спря точно пред нея.

Дулото на пушката й, заредена с едри сачми, бе насочено към гърдите му.

— Пусни го! — каза твърдо тя. — Кажи на хората си да го освободят от въжетата!

— Не! — извика той. — По-скоро аз ще отида заедно с него в пъкъла.

Ласитър усещаше все по-силно натиска на примката.

— Винаги си бил добър боец, Джак — изпъшка той. — Нека решим спора помежду си, както се полага между мъже.

Ричард Стоунхарт се примъкна съвсем близо до баща си.

— Приеми предложението му, татко! — прошепна той. — Ще се справим с него и тогава целият град ще е в ръцете ни.

Черния Джак Стоунхарт кимна леко. В крайчеца на устните му играеше предателска усмивка.

— Окей, Ласитър — каза той. — Приемаме предизвикателството ти, но никой не бива да се меси в тази битка. Съгласни ли са всички?

Погледна въпросително наоколо. Водачите на мъжете, които бяха обградили бандитите, кимнаха. Всички бяха съгласни с това Ласитър съвсем сам да участва в тази последна битка.

— Тогава го освободете! — заповяда генералът. — Развържете го! Сега той трябва да докаже що за мъж е в действителност.

Ласитър бе освободен от въжетата.

Минути по-късно застана срещу бащата и сина.

Наоколо цареше гробна тишина.

Всички очакваха, изпълнени с напрежение.

Ласитър сложи дясната си ръка върху дръжката на револвера. Двамата му противници се усмихваха подигравателно.

Изведнъж във въздуха изсвистяха две ласа. Бяха хвърлени от свещеника и брат му.

Примките се нахлузиха върху гърдите на двамата престъпници, които веднага бяха повалени на земята. Останаха там и не помръднаха повече.

Ласитър се насочи към генерала и сина му.

Когато погледна надолу към тях, внезапно в ръцете на бащата и сина блеснаха револверите им.

Ласитър бръкна под якето си и измъкна един „Деринджър“. Четирите му цеви изгърмяха едновременно.

Двамата противници трепнаха под градушката от сачми.

Керълайн се появи отзад и коленичи до сина си.

— Ричард! — изплака тя, изпълнена с отчаяние. — Синът ми Ричард! Какво стана с теб!

Беше коленичила до умиращия си син и плачеше.

Генералът току-що бе издъхнал.

Докторът хвърли бърз поглед към двамата, след което разтърси глава и каза:

— Съжалявам, Керълайн, но вече с нищо не мога да помогна…

Керълайн Едамс бе хванала главата на сина си с двете ръце и ридаеше още по-силно отпреди. Беше изгубила единствения си син и Лендън напълно я разбираше и й съчувстваше.

Челия се приближи до Ласитър и го прегърна. В очите й имаше сълзи.

— Защо? — прошепна тя. — Защо животът ни трябва да е така ужасен? Защо ние хората трябва така да се избиваме?

Ласитър я прегърна и я целуна.

Преподобният Елиас Баркас се приближи към двамата.

— Желая ви щастие — каза той. — Вие сте прекрасна двойка.

Ласитър сложи ръка върху раменете на Челия и двамата тръгнаха по лунната пътека.

Белезите на смъртта и разрушението останаха зад тях.

Ласитър хвърли последен поглед, изпълнен със съжаление, и отново се загледа в светлите коси на Челия.

Знаеше, че ще остане при нея само няколко дни, но знаеше също така, че тези дни ще се причислят към най-хубавите от живота му.

Под ръката си усещаше топлината на кожата й и се опитваше да забрави всичките ужасни неща, които вече бяха останали зад него…