Лорета Чейс
Лорд Безупречност (4)

Глава 4

Бяха изминали десет дни и четири урока. През това време Бенедикт нито веднъж не бе почукал на вратата на мистър Пофъм.

Явният избор за придружител на Перегрин за уроците по рисуване бе лакея Томас. Ратборн го беше довел от Дарбишър и бе единственият прислужник, на когото можеше да вярва, че ще запази мълчание. Дискретно облечен в ежедневни дрехи вместо с ливрея, Томас щеше да чака в близкото кафене, докато урокът приключеше. В края на определеното време, щеше да взема повереника си от вратата на печатницата. Задачата бе лесно изпълнима за Томас, защото Бенедикт бе наложил на Перегрин едно просто правило:

— Тихо и кротко ще ходиш и ще се връщаш от уроците си по рисуване. Ако се случи някакво произшествие — преди, по време или след това — заниманията ще бъдат преустановени. Никакви извинения няма да бъдат приети. Ясно ли е?

— Да, сър — отговори Перегрин.

Бенедикт го пусна, сигурен, че правилото е достатъчно, тъй като Перегрин отдаваше цялото си внимание и плам не само на гръцкия и латинския, а на всичко, което го влечеше. Мисис Уингейт не се нуждаеше от това, Бенедикт да е наблизо, за да укротява племенника си. Обаче именно той беше този, който се нуждаеше от укротяване. На единадесетия ден, петък, го обхвана опасно отегчение и безпокойство. Не че нямаше какво да прави. Следеше заплетено криминално дело в Олд Бейли^[1]. Предстоеше му да подготвя реч за Парламента в подкрепа на предложението за столичната полиция. И макар голяма част от Модното общество да бе отпътувала към провинцията, Лондон не бе напълно опустял. Бенедикт не страдаше от липса на покани за вечери, танци, лекции, концерти, театър, опера, балет и изложби. Въпреки това, той бе отчайващо отегчен. Беше му толкова скучно, че този следобед на два пъти се хвана да се разхожда нервно из стаята, практика, която смяташе подходяща само за истерични жени и неуравновесени хора.

Животните затворени в клетка не престават да обикалят напред-назад. Децата не се спират на едно място. Но един джентълмен трябва да стои спокойно.

Бенедикт седеше спокойно на стола зад бюрото в кабинета си, а секретарят му Грегсън се бе настанил срещу него. Започнаха да преглеждат насъбралата се през последните десет дена кореспонденция. Негова светлост беше прекалено отегчен, за да й обърне внимание досега. Дори в момента не му се занимаваше с това. Но ако продължаваше да ги игнорира, в крайна сметка, малките купчинки от писма и картички щяха да се превърнат в голям разхвърлян куп. Това беше нещо, което безотговорни личности, като братята му Рупърт и Дариъс, позволяваха да се случи.

Отговорният джентълмен поддържа делата си в ред.

— Това е от лорд Атертън, сър — каза Грегсън, като повдигна едно дебело писмо. — Може би ще предпочетете вие да го отворите.

— Определено не — отговори Бенедикт. — Макар че трябва да видя какво пише, а ти знаеш, че той използва тройно повече думи, отколкото са необходими, за която и да е тема, придружени от излишно много тирета и удивителни знаци. Моля те бъди така добър да го съкратиш до най-същественото.

— Разбира се, сър — Грегсън започна да преглежда внимателно дългото послание. — „Имах най-тревожната неочаквана среща“ — зачете той.

— Без тревожни неочаквани срещи — прекъсна го Бенедикт.

Грегсън се върна към писмото:

— „С възмущение научих…“

— Без възмущения — пак го прекъсна Негова светлост.

— „Майката на Присила…“

— За Бога, Грегсън, не искам да чувам нищо за майката на лейди Атертън, умолявам те! Може би трябва да обобщиш по-добре.

Секретарят му набързо прегледа следващите няколко страници.

— Той е намерил място за лорд Лайл.

Бенедикт настръхна.

— Какво място?

Грегсън прочете:

— „Сигурен съм, че ще почувстваш същото облекчение, като нас, когато научиш, че предприетите мерки, относно моя блуден син, вече дадоха резултат. В училището на Хериът в Единбург са съгласни да го приемат.“

— Училището на Хериът — повтори Бенедикт. — В Единбург.

— След две седмици негова светлост ще изпрати слуги да вземат лорд Лайл и да го придружат до новото му училище — каза Грегсън.

Бенедикт стана от бюрото и отиде до прозореца. Стоеше спокойно и гледаше към градината. Красивите хризантеми, полюшвани от лекия септемврийски ветрец, му помогнаха да запази самообладание. Нищо във външността на мъжа не подсказваше за бурята в душата му. Естествено, той не изказа на глас мислите си. Рядко го правеше. Въпреки годините на самодисциплина, мислите относно близките му и техните постъпки го докарваха до лудост. Всъщност, понякога в съзнанието си дори звучеше като Атертън по време на някоя от неговите тиради. За разлика от него, обаче, Бенедикт се бе научил да крие яростта си. Малкото, което изразяваше, бе ограничил само до сухо наблюдение, сарказъм или повдигната вежда.

Животът не е опера. Сцените са уместни само в театъра.

Бенедикт не започна да упреква и ругае глупавия си зет. Той просто каза:

— Грегсън, изпрати съобщение на лорд Атертън. Кажи му, че може да спести пътуването на слугите си. Аз ще заведа момчето в Шотландия след две седмици.

Половин час по-късно, лорд Ратборн пътуваше към Холбърн.

 

 

Заради натовареното движение по улиците, докато Бенедикт успее да стигне до печатницата, урока на Перегрин бе приключил и момчето вече бе на път за вкъщи. А мистър Пофъм му каза, че мисис Уингейт също си е тръгнала.

Той опита да се убеди, че е най-добре да общува с нея чрез писма. Но отхвърли идеята, както вече бе направил повече от дузина пъти докато пристигне до тук. Писмото просто нямаше да бъде подходящо. Достатъчно я бе обидил с последното, в което отказваше услугите й. Бенедикт си спомни презрителният начин, по който тя се отнесе към него, гордо вдигнатата брадичка и пренебрежението в сините й очи. Бе поискал да се разсмее, да се приближи към нейното красиво, сърдито лице и… и да стори нещо нередно.

Обърна се към Пофъм с думите:

— Трябва да говоря с нея. Спешно е. Отнася се за един от нейните ученици. Ще бъдете ли така добър да ми дадете адреса й.

Мистър Пофъм целия почервеня:

— Умолявам ви, Ваша светлост, н-не се обиждайте, н-но не мога да си позволя волността да ви дам адреса на дамата.

— Не можете да си позволите волността — спокойно повтори Бенедикт.

— Д-да, В-ваша светлост. Моля за извинение, В-ваша светлост. Вярвам, Ваша светлост, ще разберете. Хм… съществуват трудности. За млада вдовица, каквато е тя… живееща сама… мъжете могат да станат доста д-досадни. Не и Ваша светлост, разбира се… не искам да кажа т-това. Проблемът е, че аз чистосърдечно обещах на дамата да не правя никакви изключения, сър.

На Бенедикт му се искаше да се протегне през тезгяха, да сграбчи малкото човече за врата и да заблъска главата му в тезгяха, докато стане по-сговорчив. Това, което каза обаче, беше:

— Колебанието ви показва, че може да ви се има доверие, сър. Разбирам ви напълно. Моля ви да изпратите бележка на мисис Уингейт, в която да поискате разрешението й да се свържа с нея. Ще почакам.

След това се разположи на стол до една маса и започна да разглежда една папка с литографии.

— С-с удоволствие, Ваша светлост — заекна Пофъм. — Но има един п-проблем. Моят помощник прави доставка, а аз не мога да оставя магазина без надзор.

— Тогава пратете някой разносвач — отвърна Бенедикт, без да вдига поглед от рисунките.

— Да, Ваша светлост.

Пофъм излезе от магазина. Погледна нагоре по улицата. После погледна надолу. Не се появи никакъв разносвач. Той се върна в магазина. На интервали, отново излизаше навън и поглеждаше нагоре и надолу по улицата.

Магазинчето беше малко. Въпреки че Бенедикт не беше никак дребен, не заемаше много място. Но тъй като беше аристократ, а хора от неговата класа бяха нещо непознато за тази част на Холбърн, той създаваше впечатление, че заема много повече пространство в сравнение с един обикновен човек. Не само, че сякаш запълваше всеки свободен квадратен инч от помещението, но и привличаше погледите на клиентите и те забравяха за какво са дошли. Някои от тях излизаха твърде изплашени и смутени, за да купят нещо. И това не беше най-лошото. Той бе наел файтон, вместо да използва някой от своите, най-вероятно за да не привлича вниманието докато пътува. Освен това бе платил на кочияша да чака и той стоеше с файтона пред магазина и забавяше движението. Няколко безделници го бяха наобиколили, за да поклюкарстват. Преминаващите кочияши изразяваха своя гняв достатъчно шумно, за да бъдат чути в магазина. Пофъм ставаше все по-червен и притеснен.

Най-накрая, след като беше изминал половин час, а помощникът му все още не се беше върнал, той даде адреса на лорд Ратборн.

 

 

От Холбърн кочияшът на файтона зави наляво по Хатън Гардън и после надясно по Чарлс Стрийт. Там, пред хана с името „Кървящото сърце“, Бенедикт слезе. Каза на кочияша да го чака надолу по улицата, където нямаше да пречи толкова много на уличното движение. Пресече от другата страна и спря на тесния път, който водеше към двора.

Кварталът бе изключително беден. Обаче, противно на убежденията на мисис Уингейт, за лорд Ратборн най-западналите райони на Лондон не бяха нещо непознато. Той бе участвал в няколко парламентарни разследвания за състоянието на най-нисшите класи и не бе получил информацията си за тях само от четене.

Дори заразните болести не можеха да го разколебаят, въпреки че жена му бе починала от треска, с която се беше заразила по време на една от нейните евангелистки мисии в квартал като този.

Той се спря, защото разумът му се завърна. Какво, за Бога, трябваше да каже лично, което не можеше да бъде написано в писмо? Какво значение имаше за него дали мисис Уингейт щеше да се обиди? Не си ли търсеше извинение, за да я види? Нима бе позволил на превъзбудения си ум да управлява действията му?

Последният въпрос го накара да смени посоката и да тръгне отново надолу по Чарлс Стрийт. Вървеше загледан право напред и се опитваше да контролира твърдо мислите си. Това беше само работа. Щеше да напише съобщение до мисис Уингейт, с което да я информира, че Перегрин се връща на училище и не може да продължи уроците си с нея. Естествено, щеше да й бъде заплатено за всички уроци, за които се бяха уговорили. Бенедикт щеше да й изкаже благодарността си за напредъка, който бе постигнала с момчето и може би да си позволи да изрази съжаление за внезапното…

Проклет да е Атертън! Защо не можеше да се държи последователно, а не в един момент да вдига ръце и да обявява нещо за безнадеждно, а в следващия…

Внезапен сблъсък го изтръгна рязко от размислите му. Бенедикт едновременно чу кратък вик, видя падащи върху себе си пакети, усети как едно боне се удря в брадичката му и ръка, която сграбчва ръкава на палтото му. Той я хвана. Това определено беше жена и в същия миг вече знаеше коя е тя, дори преди да бе видял лицето й.

 

 

Ако внимаваше къде стъпва, вместо да го зяпа, Батшеба нямаше да се спъне. Той не гледаше към нея, а ума му определено беше някъде другаде. Ако беше по-съобразителна, той щеше да отмине и тя нямаше да се изложи. Отново.

Видя как очите му се разшириха, когато я позна и неподправеното изражение в тъмните им дълбини я потопи във вълна от топлина. В следващия момент погледът изчезна, но топлината остана, като трептеше във вените й и караше мускулите й да омекват.

Той бързо я изправи на крака. Но не бързаше да я пусне. Батшеба усещаше ясно горещите следи, които оставяха облечените му в ръкавици ръце там, където бе хванал раменете й. Чувстваше топлината, която излъчваше високото му силно тяло само на сантиметри от нейното. Забеляза вълнената тъкан и финия лен и контраста между цветовете — искрящо бяло на фона на тъмно зелено. Вдиша чистия аромат на сапун и колосана риза, примесен с по-екзотичното ухание на скъп мъжки парфюм… и нещо далеч по-опасно и примамливо — неговия аромат.

— Мисис Уингейт — каза той. — Надявах пътищата ни да се пресекат.

— Щеше да е по-добре да се оглеждате, вместо само да се надявате — отвърна тя. — Ако не бях събрала смелост да се хвърля на пътя ви щяхте да ме пропуснете.

Бенедикт я обхвана по-силно. И тогава тя осъзна, че все още се държеше за него, а ръката й стискаше здраво неговата. Сякаш бе хванала топъл мрамор. Разтвори пръсти, откъсна погледа си от неговия и огледа пакетите си, пръснати по тротоара. Кошницата й вече беше смачкана от колелата на преминаваща карета.

— Можете да ме пуснете — каза тя. — Бих искала да си събера покупките преди някое предприемчиво улично хлапе да ги задигне.

Той я освободи и започна да събира пакетите й. Батшеба го наблюдаваше как изпълнява скромната задача с присъщата си грация. Палтото му стоеше като излято и дори не се опъваше по шевовете, когато се навеждаше. Приличаше на работа на Уестън. Вероятно сумата, която Негова светлост беше заплатил за него, би стигнала на нея и Оливия да живеят охолно година, а може би дори две или три. Тълпата, която се събираше около тях, го гледаше с неприкрито любопитство. Батшеба най-сетне се опомни и показа съобразителността си.

— Безработен лакей — обясни тя. — Един от роднините на покойния ми съпруг го е уволнил, горкият.

— Той е дошъл в грешния квартал, мисис Уингейт — отбеляза един от зрителите. — Тук е трудно да се намери работа дори за местните.

— Жалко е, нали? — поде друг. — Висок, едър и силен приятел като тоя. Чувал съм, че богатите харесват такива. Вярно ли е, мадам?

— Да — отвърна тя. — А високите лакеи са de rigeur^[2].

Накрая Бенедикт събра всичките й пакети и двамата забързаха напред, оставяйки тълпата да спори за значението на израза de rigeur.

Когато завиха зад завоя и обитателите на квартала повече не можеха да ги чуват, той попита:

— Значи аз съм лакей?

— Не трябваше да идвате в този квартал, облечен толкова елегантно — каза тя. — Ясно е, че нямате никаква представа как да се движите инкогнито.

— Не бях помислил за това.

— Очевидно е — отговори тя. — За щастие, единият от нас произхожда от семейство на изкусни лъжци. Това, че ви представих за лакей обяснява както елегантните ви дрехи, така и превъзходството, което излъчвате.

— Моето превъзх… — гласът му секна. — Вървите в неправилна посока. „Кървящото сърце“ не е ли насам?

Тя спря.

— Разбрали сте къде живея.

Той кимна над пакетите, натрупани под челюстта му.

— Пофъм няма вина. Аз го изтормозих. Искаше ми се да не бях го правил. Презирам насилието. Но бях… изключително ядосан.

— На Пофъм?

— На зет ми. Лорд Атертън.

— Тогава защо не тормозите зет си?

— Той е в Шотландия. Не ви ли го казах?

— Милорд… — започна тя.

— Вижте, ето един тих църковен двор — каза той и посочи мястото с брадичката си. — Защо не влезем вътре? Ще бъдем насаме, без да нарушаваме благоприличието.

Батшеба не беше толкова сигурна, кое би изглеждало прилично и кое не. И все пак, след като ръцете му бяха заети с пакетите…

Тя влезе вътре и спря близо до портата. Бенедикт остави покупките й върху една надгробна плоча.

— Налага се да заведа Перегрин в Шотландия след две седмици — каза той. — Баща му провали напълно нашата уговорка. Явно е получил пристъп на отговорност и е решил да натрапи наследника си на училището на Хериът в Единбург.

Тя потисна въздишката си и си помисли. „Сбогом, блестящи монети“.

— Това не е ли добро училище? — попита.

— Перегрин никога няма да се впише в някое от известните британски училища — произнесе Бенедикт, колкото можа спокойно. — Но никой не може да обясни това на Атертън, и то в писмо. Едва ли някой може да му обясни каквото и да е. Той е твърде нетърпелив, импулсивен и емоционален, за да премисля нещата.

За изненада на Батшеба, лорд Ратборн започна да се разхожда по пътеката. Крачеше грациозно, все така безупречен, разбира се, но от неговата сдържана енергия, въздухът в малкия двор видимо започна да се сгъстява.

— Само ако можеше да погледне разумно на нещата — продължи Ратборн, — той щеше да види, че методите на преподаване в британските частни училища са в пълна противоположност с характера на момчето. Щеше да знае, че там се толерира зубренето. От учениците се очаква да изпълняват всичко, което им се каже, без да задават въпроси; да заучават, без да осъзнават какво точно запаметяват. Когато Перегрин започне настойчиво да задава въпроси, той ще бъде считан в най-добрия случай за неуважителен, а в най-лошия — за сквернословен. И ще бъде наказван. На повечето момчета им трябват няколко удара, за да се научат да сдържат езиците си. Перегрин обаче, не е като повечето момчета. Боят не означава нищо за него. Защо родният му баща не може да види това, което е ясно на обикновения му чичо? — заключи той и размаха юмрук.

— Може би на бащата му липсва способността на чичото да се постави на мястото на момчето — предположи Батшеба.

Ратборн рязко спря. Погледна надолу към стиснатата си ръка, премигна веднъж и я отпусна.

— Наистина. Е, винаги съм считал, че Атертън има въображение колкото за половин дузина мъже. Със сигурност повече от мен.

— Родителите виждат нещата по-особено — каза тя. — Дори могат да бъдат слепи за някои от тях. А вашият баща разбира ли ви?

За миг той изглеждаше поразен, а тя бе изненадана да види толкова силна емоция у него. От самото начало бе забелязала, че лицето му винаги оставаше безизразно.

— Искрено се надявам, че не — отвърна той.

Батшеба се засмя. Просто не можа да се сдържи. Слабостта му, продължила само миг, веднага бе преодоляна и той се върна към обичайното си непроницаемо спокойствие. За този кратък миг, обаче, Батшеба видя едно огорчено момче и си помисли, че много би й харесало да го опознае по-добре. Опасна мисъл.

За момент, той стоеше и я гледаше с онази негова полуусмивка. След което се приближи.

— Наистина ли паднахте върху мен нарочно? — попита я той.

— Това беше шега — отговори тя. — Истината е, че се стреснах, когато ви видях на Чарлз Стрийт. Бих искала следващия път, когато решите да ме посетите, да ме предупредите. Бих предпочела да не се блъсна във витрината на магазина и да си насиня окото или да падна на бордюра и да си счупя глезена.

Ратборн бе застанал твърде близо, а погледът му привличаше нейния като магнит. Магията продължи само миг, колкото Батшеба да вдиша и да издиша, и все пак напълно достатъчно да я примами още по-надълбоко. Да гледа в тези очи, толкова тъмни, беше все едно да се взира в дълъг мрачен коридор. Твърде интригуващо. Искаше да открие какво имаше в края му, кой бе там и колко голямо бе разстоянието от външността на мъжа до душата му.

Тя извърна очи.

— Нямах предвид, че трябва да ме търсите — добави тя. — Не отправях покана.

— Знам, че не трябваше да идвам — отвърна той. — Можеше просто да ви пиша. Но все пак, ето ме тук.

Тя не биваше да си позволява да бъде въвлечена отново. Затова се съсредоточи върху надгробната плоча зад него, където лежаха покупките й.

— Е, трябва вече да тръгвам — каза тя. — Оливия скоро ще се прибере у дома от училище и ако не съм там, ще намери какво да свърши. Обикновено това е нещо, което е по-добре да не прави.

— А да, колко съм недосетлив — той се насочи към надгробната плоча и започна да събира нещата й. — Първо, въобще не трябваше да ви безпокоя и второ влоших положението като отнех твърде много от времето ви.

Той не беше злоупотребил достатъчно дълго. Тя не беше открила дори част от това, което искаше да узнае.

„Мисли за дъщеря си, каза си на ум. — Интересът към този мъж е лукс, който не можеш да си позволиш“.

— Предпочитам вече сама да нося нещата си, милорд — каза тя. — Присъствието на лакей в близост до „Кървящото сърце“ не би било подходящо. Най-добре ще е, ако всеки от нас поеме по пътя си.

 

 

Бенедикт нямаше желание да поеме по своя път. Искаше да остане точно там, където беше сега, да говори с нея, да я гледа, да я слуша. Тя се беше засмяла на пробягалият по лицето му, мимолетен ужас, когато го попита дали баща му го разбира. Звукът на този смях не беше такъв, какъвто очакваше. Той беше нисък, дълбок и гърлен. Порочен смях. Смях, който очакваш да чуеш в спалнята. Сякаш изпълваше въздуха около него, докато вървеше към файтона. Не го остави и по време на краткото пътуване към дома му. Последва го вътре в къщата и горе в стаята на Перегрин.

Ратборн намери момчето коленичило на стола до прозореца, съсредоточено над една цветна илюстрация от книгата на Белцони. Тя изобразяваше покрив от гробницата на фараона, украсен със странни фигури и символи от злато на черен фон. Може би изобразяваше нощното небе и съзвездията така, както са ги виждали древните египтяни.

Бенедикт се отказа да се чуди над това. Древните египтяни го изнервяха неописуемо. Той съобщи на момчето какво беше решил Атертън.

Перегрин се намръщи.

— Не разбирам — каза той. — Татко каза, че е приключил с изпращането ми на училище. Той каза, че спокойно мога да раста неграмотен и невеж. Каза също, че не заслужавам джентълменско образование, след като не мога да се държа подобаващо за джентълмен. И добави…

— Явно е променил мнението си — прекъсна го Бенедикт.

— Това е изключително неприятно — продължи Перегрин. — Не съм приключил с изучаването на колекцията на Белцони. Във всеки случай, няма никакъв смисъл да тръгвам сега. Докато пристигна в Единбург, срокът вече ще е започнал. Ако на някой му се налага да бъде новото момче, то най-добре е поне да започне заедно с другите нови момчета. Така аз ще се окажа най-новия ученик и ще загубя голяма част от ценното си време да се бия, вместо да бъда тук и да подобрявам гръцкия и латинския си и да допълвам своите таблици с йероглифи.

Перегрин не позволяваше да го тормозят. Не би станал лакей на никого. Вследствие на това и вечното му положение на най-новото момче, той прекарваше голяма част от времето си изяснявайки своята позиция с помощта на юмруците си.

— Наясно съм — каза Бенедикт. — Обаче баща ти решава и е факт, че ти трябва да му се подчиниш.

Той не спомена, че възнамерява да си поговори с лорд Атертън. Нито намекна за намерението си да върне Перегрин обратно тук, ако това беше в човешките възможности, и да наеме подходящ учител за него — нещо, което трябваше да бъде направено преди години. Не желаеше да кара племенника си да се надява. Във всеки случай, синът трябваше да се подчинява на своя баща. Родителите трябва да бъдат уважавани, макар понякога да ни се иска да ги удушим със собствените си ръце. Независимо от това, което Бенедикт смяташе да предприеме в защита на Перегрин, в никакъв случай не би окуражил неподчинението.

— Аз си мислех, че той е вдигнал ръце от мен и ме е оставил на вашата отговорност — продължи Перегрин. — Явно и лорд Харгейт си е мислил така, защото каза на вас, а не на татко, да ми намери учител по рисуване. И какво ще стане сега с моите уроци, направо не мога да си представя. При това положение никога няма да се науча. А тъкмо започнах да показвам някакъв напредък. Не, истина е — каза той, щом видя как веждите на Бенедикт се повдигнаха. — Така каза мисис Уингейт, а тя въобще не ласкае напразно, както знаете. „Лорд Лайл, отново рисувате с краката си.“ Така ми говори, когато оплескам нещо — той се усмихна. — И ме кара да се смея.

— Разбирам — отвърна Бенедикт. И него караше да иска да се засмее. Още тогава, в Египетската зала, когато бе задавала въпросите на дъщеря си относно нападението й над Перегрин. И пред магазина на Пофъм — на изумлението й, когато момчето я уведоми за амбицията си, както и на нейния отговор. Поиска да се засмее и днес, когато тя се пошегува с хвърлянето си в краката му. Да, беше забавна. Казваше и правеше неща, които той не очакваше. И все още чуваше смеха й.

— Е, предполагам, че не мога да направя нищо. Така че нямам избор — каза Перегрин и затвори книгата. — Все пак, имам две седмици. Ще трябва да се възползвам максимално от това време.

Бенедикт се беше подготвил за доста по-големи неприятности. Перегрин не бе задал дори част от обичайните си въпроси „защо“ и „за какво“, които чичо му беше очаквал. Може би най-накрая бе разбрал, че поведението на баща му рядко имаше някакво рационално обяснение и беше престанал да търси такова. Може би момчето узряваше и се учеше, в крайна сметка.

— Ако разрешите, сър, може ли утре да отида до Британския музей? — попита Перегрин. Искам да опитам още веднъж да нарисувам главата на Рамзес II. Попитах мисис Уингейт дали няма да можем да проведем един извънреден урок в събота там или в Египетската зала, но тя няма време. Каза, че ще бъде на Сохо Скуеър утре сутрин и през ранния следобед.

— Вероятно заради поръчка за портрет — предположи Бенедикт. Някой от търговците, чиито дъщери обучава, сигурно бе разбрал колко е талантлива.

— Струва ми се, че ще оглежда жилищата там — каза Перегрин.

Бенедикт предполагаше, че за някои Сохо Скуеър изглеждаше далеч по приличен от околностите на „Кървящото сърце“. Но все пак и двете места можеха да бъдат причислени по-скоро към неприятните квартали.

— Ще трябва да я посъветвам да не го прави — каза той. — Неразумно е да се местят толкова близо до Севън Дейлс. Там е толкова лошо, ако не и по-лошо, отколкото в Сафрън Хил.

Перегрин се намръщи.

— Разбира се, нас изобщо не ни засяга къде ще предпочете да живее — продължи Бенедикт. — Ако искаш да посетиш Британския музей. По-добре да отидеш с Томас. Няма смисъл да идвам и да се мотая там, докато рисуваш.

— Наистина няма — отвърна Перегрин. — Ще ви бъде ужасно скучно. Естествено аз ще се държа така, все едно е ден за урок. Дори ако се случи някой от директорите на музея да мине, няма да му кажа нито дума за червения гранитен саркофаг в двора, за който леля Дафне е толкова разтревожена. Макар че наистина е срамота, сър, да се отнасят със сеньор Белцони по този начин…

— Така е и рано или късно Рупърт ще започне да изхвърля директорите през прозорците — потвърди Бенедикт. — Ти, въпреки това, ще си сдържаш езика.

Последното нещо на света, от което се нуждаеше сега, беше да се замеси в спор относно придобивките на Белцони — кое на кого принадлежи и кой трябва да го плати. Той отклоняваше внимателно безбройните опити на Дафне да го привлече в тази дразнеща битка. И така си имаше достатъчно битки, в които да участва. Най-важната в момента беше тази за бъдещето на младия граф Лайл.

— Нищичко няма да кажа за това сър, сър, честна дума! — обеща Перегрин.

— Много добре. В такъв случай, може да отидеш с Томас.

След това, облекчен от лесното разрешаване на този толкова неприятен въпрос, лорд Ратборн напусна стаята, без да види виновния поглед, с който го изпрати племенникът му.