Лорета Чейс
Лорд Безупречност (19)

Глава 19

Оливия и Лайл се прибраха след здрач мръсни, уморени и отчаяни. Дори и ароматизирана вана и двете прислужници на разположение не я разведриха. Ровеше из яденето, което прислужник в ливрея й донесе върху сребърен поднос, допълнен с цветове от златни хризантеми също в сребърна вазичка.

Не само че си легна, без да я приканват сто пъти, но го направи цели два часа по-рано от обичайното под предлог, че е уморена.

— Много мило от твоя страна, мамо, че не ми повтаряш: „Аз казах ли ти“ — отрони тя, когато майка й я завиваше. — Но имаш право, ти ми каза така. Лорд Лайл също ми каза.

— Понякога и на възрастните им казват, че нещо не съществува, или че друго е невъзможно, но въпреки това те продължават да вярват упорито и да го желаят — каза Батшеба.

— И все пак, ми се иска да го бях премислила по-внимателно — съжали Оливия. — И да не ти бях създавала толкова проблеми. Но не това имах предвид. Мислех си, че ще открия съкровището и ще те направя изискана дама — тя се усмихна печално — и себе си също, разбира се. Е, ще трябва да намеря друг начин.

— Има друг начин — успокои я Батшеба. После й разказа за намерението на лорд Мандевил да я представи на дядо й по бащина линия, лорд Фосбъри. — Лорд Мандевил може да изглади отношенията и ти да отраснеш като изискана дама — заключи майка й.

— Но това не е добра идея, ако не искат да приемат и теб, мамо.

— Напротив — и Батшеба изброи безмилостно предимствата. До най-малката подробност.

— Не, това не е правилното решение — каза Оливия. — Никога не съм си го представяла така. Обещах на татко, че ще се грижа за теб. Моята идея не проработи, твоята също не става — тя я потупа по ръката. — Утре ще си тръгнем, мамо. Ще си потърсим късмета другаде.

 

 

Той вече изглеждаше като идиот. Защо да не се поразходи из градината, след като всички останали си бяха легнали? Защо да не се помотае под прозореца й? И защо да не хвърли камъчета по него?

Сцените са за театъра.

А правилата вършеха работа до определен момент. Бенедикт гледаше нагоре към прозореца.

Да, разбира се, че беше нелепо. Щеше да я види утре, преди да си замине завинаги. Но другите щяха да са наоколо. Искаше да я види само още веднъж, без никой да ги гледа или слуша.

Нямаше да й изпълнява арии или да рецитира стихове. Но изглежда, нямаше и да я види, тъй като минутите отминаваха, а тя не се показваше. Беше по-добре да не опитва отново. Можеше да събуди Оливия, а тя вероятно щеше да хвърли камъчетата обратно по него. А може би и някой стол. Това беше разбираемо. Имаше много моменти, в които бе искал да хвърли нещо по баща си. Децата се нуждаеха от дисциплина. Това бе задача на родителите, заради което те биваха и намразвани.

Със сигурност днес искаше да замери с нещо баща си. Това, което лорд Харгейт каза за поведението на Бенедикт, в присъствието на мисис Уингейт, нямаше нищо общо с нещата, които му наговори по-късно в градината, където никой нямаше да се намеси или да ги подслуша.

„От най-високото положение на един от най-уважаваните членове на аристокрацията, да станеш за посмешище.“ Това беше само началото и най-безобидната част от речта.

Прозорецът се отвори. Показа се тъмнокоса глава с бяла нощна шапчица.

— Батшеба — прошепна той.

Тя сложи показалец пред устните си, после го отмести и посочи към стаята. Не искаше да събуди Оливия, той още по-малко.

— Исках само да кажа… — започна меко Бенедикт.

Тя поклати глава и вдигна пръст в знак да почака. Той зачака. Минутите се проточиха. Гледаше към прозореца и едва не излезе от кожата си, когато забеляза нещо бяло от лявата си страна. Тя се спусна към него, грабна го за ръка и го отведе встрани от къщата, в една от градините.

Бенедикт я дръпна в прегръдката си и я целуна, дълбоко и отчаяно. Тя отговори със същото диво отчаяние. Но после се отдръпна.

— Не дойдох за това — каза тя, — а само да ти кажа довиждане. И този път наистина е време да се сбогуваме. Иска ми се да не е така, Ратборн. Толкова ми се иска. Но ти го знаеш. Винаги си бил способен да разчетеш мислите ми.

— Знаех — каза той. — Знаех, че за теб струвам повече от двадесет лири.

— О, скъпи, струваш много повече — погали го по лицето тя. — Бях будна, опитвах се да ти напиша писмо, защото не можех да понеса да замина, без да ти кажа истината. Нямаше да е от полза, знам, но бях убедена, че и аз не съм ти безразлична. Не искам да останем отчуждени, нито да те нараня, не искам да ти причиня дори и най-малка болка.

— Малка болка — повтори той. — Все едно да кажеш, че острието на гилотината драсва лекичко. Ще съм нещастен, знаеш го много добре, и още по-лошо е, че се обричаме на страдание, което е ужасно. Омръзна ми да съм благороден и да правя саможертви. Проявих достатъчно от тези качества днес. Изслушах баща си, без да изпитам желание да го удуша нито веднъж.

— О, толкова лошо ли беше? — попита тя. Махна ръката си от лицето му, но положи глава на гърдите му, което беше по-добре. Така можеше да я прегърне и започна да гали косите й. — Предполагам, че се е въздържал в мое присъствие.

— Братята ми са развързвали клюкарските езици от време на време, но никога не били давали повод да им се подиграват или да ги съжаляват — ми каза.

— О, не!

— Поведението ми паднало толкова ниско, че е стигнало до нивото на краля и братята му — продължи Бенедикт. — А както знаеш, е невъзможно да се потъне по-дълбоко от това. Те са покварени до безкрай, живеят в разточителен разкош и са далеч от всякаква интелигентна проницателност. В най-добрия случай са поносими. В най-лошия са мразени и презирани.

Метресата на кралски херцог продавала военни постове и повишения. Един от братята на краля имал десет деца от любовницата си, актриса, която не можел да издържа. Оставил я да продължи с кариерата си на сцената и да гладува, заедно с потомството им. Друг кралски херцог, бил най-омразния офицер в армията, а трети — бунтовнически настроен. Тези, както и други техни деяния бяха дреболии в сравнение с великата мелодрама в живота на Крал Джордж VI.

— Според баща ми, единствената ми надежда е кралят — продължи Бенедикт. — Ако той извърши някакво безчинство, може да отвлече вниманието от мен, въпреки че не можем да бъдем сигурни, че ще бъде достатъчно да възстанови вредите. С една постъпка, разбираш ли, само с едно дело, за няколко дни, съсипах всичко, което съм градил през последните десет и повече години.

— Това не е вярно — възропта тя и вдигна глава да го погледне. — Никой, който те познава не би изгубил уважението си към теб заради такава дреболия, само защото си се увлякъл по една жена, макар и най-прочутата в Англия. Баща ти греши. Искаше ми се да бях там, за да му го кажа. Подценява те, за съжаление. Само много тесногръди и глупави хора ще позволят на една случка от живота ти да помрачи представата им за теб и делата ти. Ако трябва да бъда откровена, по света има много от този тип хора. Но ти нямаш нищо общо с тях.

Разговорът с баща му бе оставил у Бенедикт някакво усещане за хладина. Осъзна го чак сега, когато думите й го затоплиха и прогониха вината и срама. Не си беше дал сметка колко празно бе сърцето му, докато тя не го запълни с нежните си думи. Свирепата й вярност го накара да се усмихне. Припомни си Оливия, как безстрашно бе защитила честта на баща си тази сутрин. Момичето не приличаше изцяло на ужасните ДеЛус. Имаше по малко от майка си и баща си в нея. Трябваше само някой да й помогне да го съхрани.

Бенедикт би могъл да го стори… но сега не трябваше да мисли за това. Не сега. Имаше остатък от живота си, за да се терзае какво би могъл да направи.

Господи! Цял един живот. Години. Десетилетия. Семейството му доживяваше до дълбоки старини. Вдовстващата графиня беше на осемдесет и пет. Съпругът й, покойният граф, бе доживял до малко над седемдесет, а повечето от братята и сестрите му бяха още живи. Роднините от страната на майка му също бяха дълголетници. Родителите й бяха на по осемдесет.

Бенедикт можеше да живее още половин век!

Без Батшеба.

— Права си — заключи той. — Не искам да си имам работа с тях. Няма да се занимавам с никой, който ми се подиграва или ме съжалява за това, че те обичам.

Тя се стъписа.

— Ти…

— Обичам те — повтори той. — Да вървят по дяволите. Ако никой не се трогне да прозре каква си всъщност и те принудят да напуснеш Англия, тогава ще дойда с теб.

Тя настояваше, че не може да тръгне с нея. Той държеше на своето.

Тримата мъже, които стояха само на няколко крачки зад градинската стена слушаха как спора се разгорещява. Дискусията рязко спря и малко по-различни звуци ги уведомиха, че Ратборн е сменил тактиката си.

Дали свърши работа или не, бе невъзможно да се каже. Гласовете им се снишиха до шепот. След това се сбогуваха.

Когато най-сетне любовниците си тръгнаха, лорд Мандевил каза:

— Познахте, Харгейт. Историята с Джак Уингейт се повтаря отново, само че в по-лош вариант, много по-лош.

— Вие сте много по-наблюдателен от мен, милорд — каза лорд Нортуик. — Нямах и представа, че нещата са стигнали толкова далеч.

— Той е мой син — отвърна лорд Харгейт. — Би трябвало да го познавам, дори и когато не е на себе си. Със сигурност знам, че е време да се сложи край на тази лудост.

 

 

Ратборн бе обещал, да помисли цели две седмици, а Батшеба му даде думата си, че междувременно ще го уведомява за местонахождението си.

Тя бе убедена, че щом се махне от очите му и той има възможност да премисли трезво, ще промени решението си да изостави живота, семейството, всичко, което е постигнал, заради една жена.

Каквото и да бе направил, титлата и голяма част от имотите щяха да са негови, рано или късно. Освен ако съдбата не се намеси и баща му го надживее. Все пак щеше да разбие сърцата на родителите си, а братята му никога нямаше да му простят. Нямаше да може и да се надява на щастливо завръщане у дома. Ако изоставеше живота си тук, за да бъде с нея, никога не би могъл да се надява да възвърне честта и доверието, които си бе изградил.

За разлика от Джак, Ратборн щеше да съжалява за загубата си, тъй като имаше да губи много повече. Щеше да я намрази, задето му е струвала толкова. Щеше да се измъчва, да е нещастен, а тя щеше да се чувства като убийца.

Две седмици ще свършат работа, помисли си тя. Щяха да му дадат време да се успокои, а на семейството му — да успеят да го вразумят.

Междувременно предстоеше закуска, която трябваше да преживеят. Лорд Мандевил бе наредил да присъстват. В противен случай Батшеба щеше да предпочете да закуси на спокойствие в стаята си. Или по пътя.

Този път всички се събраха около кръгла маса в утринния салон. Ситуация, която не предразполагаше към разговори насаме. И когато Оливия каза на лорд Мандевил, че с майка й заминават за Египет, новината достигна до всички едновременно.

— Египет? — повториха няколко гласа, включително и този на Батшеба.

— Идеята ме осени, когато се събудих тази сутрин — поясни Оливия. — Дойде ми на ум, че ако някой търси съкровище, то той трябва да замине някъде, където има вероятност да го открие. Много хора копаят за находки в Египет. Ти сам ми каза така, лорд Лайл. Каза също, че ще посетиш Египет един ден и ще търсиш съкровище.

— Един ден — повтори той. — Това означава някога в бъдещето. Не мога да тръгна сега — спря и се замисли. — Освен ако няма училище, в което могат да ме изпратят. Във всеки случай, ти не може да заминеш за Египет. Това е още по-нелепо от копаенето за пиратско съкровище в Трогмортън.

Очите на Оливия проблеснаха.

— Нищо не знаеш за това място — продължи той. — Там не е като в Англия или на Континента. Държат жените затворени. Законите, които познаваме, там просто не съществуват. Ако се опитвате да пътувате из Египет сами, моментално ще ви отвлекат и продадат в робство.

— Дори и с много придружители, пътуването в Египет може да бъде опасно — допълни лорд Харгейт. — И трудно, разбира се. Обаче за тези, които се осмелят да се изправят пред лишенията, може и да има възнаграждение. Не е задължително да е парично. Сеньор Белцони, например, не е имал голяма изгода, макар всички да предполагат така, както ми напомни съпругата на Рупърт.

Батшеба забеляза, че графа има сенки под очите. Лицето му бе изпито. Сигурно бе изтощен. Бе прекарал онзи ден в път. А снощи сигурно не е могъл да заспи от тревоги за най-големия си син. По-късно трябваше да намери време да го окуражи, въпреки че състраданието й можеше да го разяри още повече.

— Сеньор Белцони е донесъл толкова големи неща — каза Оливия. — Огромни статуи, мумии и разни други. Хората не могат да пресметнат колко струват. Но аз ще търся малки неща: бижута и монети. Знам колко струват. Ще събирам и папируси. Лорд Лайл каза, че такива документи се търсят много, а в Египет има стотици хиляди.

— Трябва да ги вземеш от хора, които са мъртви от хиляда години и повече — каза Лайл. — Мумиите държат папирусите в ръцете си или между краката си. Чичо Рупърт каза, че праха от тях запушва носа ти и миришат ужасно. Трябва да влизаш в малки дупки и да пълзиш в тесни тунели. Много е горещо. И няма да имаш на разположение много слуги, които да ти носят лимонада и сандвичи, или да изваждат пръстта вместо теб. Това не е като да копаеш поляната на лорд Мандевил.

— Няма да заминаваме за Египет, Оливия — намеси се Батшеба. — Препоръчвам ти да си избиеш тази идея от главата.

Изражението на Оливия придоби познатия упорит вид, когато понечи да отвори уста. Ратборн я погледна предупредително.

Въпреки че беше стиснала челюст, опакото й изражение внезапно изчезна и единственото, което каза, за удивление на Батшеба бе:

— Да, мамо.

— Във всеки случай, недоумявам защо бърборите за прекосяване на половината свят — каза лорд Мандевил. — Не сте завършили разкопките си тук.

Сърцето на Батшеба се разтуптя. Той нямаше друга причина да угажда на Оливия, освен ако не искаше да забави отпътуването й. Сигурно е писал на Фосбъри, който може би е получил писмото днес. За колко ли дни можеше да пристигне? Един? Два? Или беше просто въпрос на часове?

Преди паникьосаният й ум да може да сформира учтив отказ, Лайл се обади.

— Изкопахме ров около цялата гробница. Не виждам как бихме могли да пропуснем съкровището, ако е там.

— Лорд Лайл има много организирана система — се намеси Оливия. — Сигурна съм, че проверихме всеки инч от земята.

— Може би не сте — възрази негово благородие. — Говорихме с лорд Нортуик и ни дойде на ум, че може би не сте копали достатъчно дълбоко.

— Припомнете си, че пиратските дни на Едмънд ДеЛус са били преди сто години — каза лорд Нортуик. — През времето са се строили и разрушавали сгради, градините са били презасаждани. Земята около гробницата е била оформяна и насипвана няколко пъти. Трябва да се има предвид също, че градинарите са полагали слоеве вар и тор през определен период от време.

— Бих копал по-надълбоко, ако бях на ваше място — подметна лорд Мандевил. — Освен ако не сте загубили желание.

Смаяна Батшеба гледаше как изражението на дъщеря й се разведрява. Това на Лайл беше по-сдържаната версия на лицето на Оливия.

Децата се спогледаха. Беше ясно, че нямат търпение да се захванат с кирките и лопатите.

Но Оливия изненада майка си за пореден път.

— Благодаря ви, милорд — каза момичето, — но трябва да оставя съкровището на лорд Лайл. Ние с мама заминаваме днес.

— Това не е моето преследване на съкровището — каза Лайл. — Твоето е. Едмънд ДеЛус е твой прапрадядо, не мой. Ще се чувствам като най-големия идиот, да копая сам, докато другите ме гледат. Освен това, какво удоволствие ще изпитам да го намеря, ако ти не си там? Това е твоята мисия.

— Повече от търсене на съкровище е — каза лорд Харгейт. — Мисия да се усмирят старите духове. Докато проблемът не се изясни докрай и то на всяка цена, потомците на Едмънд ДеЛус ще продължават да вярват в съкровището. Все някой от тях ще се появява да рови. За пореден път ще притесняват семействата и разрушават имението. Колко от мъжете бяха откъснати от ежедневните си задължения, за да ви търсят? — попита той, като им отправи смразяващ поглед. — Имате ли представа как натоварихте прислугата, да не споменаваме за причиненото неудобство на семейството? Най-малкото, което можете да сторите, е да довършите започнатото както трябва.

— Да, милорд — се съгласи Лайл.

— Да, милорд — отвърна Оливия.

— Да, милорд — повтори и Батшеба, тъй като той беше напълно прав. Все някой от Ужасните ДеЛус, щеше да прояви смелостта на Оливия и да опита отново. Това трябваше да се приключи веднъж и завинаги.

Както обикновено, тя трябваше да направи всичко, което бе по силите й, за да се справи и в тази ситуация.

 

 

Докато другите мъже излязоха навън с децата, Бенедикт остана под предлог, че трябва да пише писма. Смяташе да пише само на майка си, за да я увери, че всичко е наред, но умът му блуждаеше. Мислеше за братята си, всеки от тях щеше бъде засегнат — макар и в различна степен, от решението му да тръгне с Батшеба. После се замисли за доклада за парламентарната комисия, който бе обещал да напише. И за писмото до адвоката за един от клиентите му. Писмата с иск за кралско помилване по две сложни криминални дела.

Трябваше също да намери заместници, които да оглавят множеството му благотворителни начинания.

Седеше зад бюрото в библиотеката, с писалка в ръка и празен лист пред себе си.

— Ратборн, трябва да поговорим.

Обърна се по посока на познатия глас. Батшеба стоеше пред отворения френски прозорец. От градината подухваше лек ветрец. Той остави писалката и стана.

— Мислех, че възнамеряваш да отидеш с търсачите на съкровището — каза той.

Тя затвори френския прозорец след себе си и влезе в стаята, която сякаш се озари от присъствието й.

— Трябваше да съм там. Трябва да има свидетел от страната на ДеЛус. Но днес няма да открият нищо. Всички го знаят, с изключение на децата.

— Знам какво си мислиш — каза Бенедикт. — Видях паниката в очите ти, когато Мандевил им спомена, че не са копали достатъчно надълбоко.

— Наясно си, че ще продължава да намира извинения, за да отлага заминаването ни — каза тя и започна да крачи из стаята, сключила здраво длани — Днес трябва да копаят по-дълбоко. Утре ще ги насочи да копаят край Ню Лодж. Не го интересува усмиряването на духове, както твърди баща ти. Мандевил иска да даде дъщеря ми на семейството на Джак. Той си мисли, както и всички останали, че не струвам като майка. Той иска — и кой би го упрекнал? — Оливия да е материално осигурена. Може би желае да помири двете семейства, преди да умре.

— Казах ти, няма да позволя на никой да ти отнеме Оливия — успокои я Бенедикт. Отиде до нея и пое ръцете й в своите.

— По закон детето принадлежи на баща си, следователно и на семейството му — посочи тя.

— Фосбъри трябва да се обърнат към закона, така че ще се трябва да се приготвят да прекарат следващото десетилетие и повече в разточителни юридически спорове.

— Забравяш, че ако тръгнеш с мен, няма да можеш да си позволиш скъпите съдебни процеси. Няма да имаш влияние над лорд Фосбъри, нито над който и да било от обкръжението му. Ще изгубиш благосклонността на краля.

Бенедикт бе наясно с всичко това. Даваше си сметка какво ще изгуби. Но беше интелигентен, способен и скоро щеше да си изгради нов живот. Щастлив живот с жената, която обичаше, и детето, към което вече се привързваше.

— Тогава трябва да бъдем по-умни и находчиви — каза той. — Просто ще отведем Оливия далеч посред нощ — прегърна Батшеба. — Престани да се тревожиш. Имай ми малко доверие. Напомняй си, че съм безупречен.

Тя се засмя и той усети как напрежението я напуска.

— Проблемът е, че аз не съм… — каза тя — не съм напълно сигурна, че е правилно да я лиша от… Какъв е този шум?

Птици, помисли си той. Крясък на разгневени врани. Батшеба се приближи до френските прозорци и ги отвори. Звукът се чу отново. Не бяха птици.

Писък. Батшеба прихвана полите си и се затича. Той я последва.

 

 

— Мамо!

— Идвам! — извика Батшеба.

Ратборн беше пред нея, тичаше по-бързо с дългите си, силни крака.

— Мамо!

Оливия изскочи иззад завоя и се затича с разтворени ръце към майка си. Беше изцапана, черна от глава до пети, но не беше наранена. Малко след това се появи и лорд Лайл, също толкова мръсен.

— Сър! — извика той. — Чичо!

Батшеба и Ратборн спряха.

— Мамо — задъха се Оливия. — Открихме го!