Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братя Карсингтън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Perfect, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 94 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава 12

Бенедикт се събуди окъпан в аромата й. Тя лежеше сгушена с гръб към него, опряла дупе в слабините му. Тялото му явно бе забелязало това, още преди той да се събуди, тъй като мъжествеността му се бе надигнала в очакване. Обхвана с ръка едната от идеално заоблените й гърди и зарови лице във врата й.

Беше лош и егоист. Буреносните облаци надвисваха над главите им. Скоро скандалът на десетилетието щеше да ги погълне. Но не го беше грижа. И двамата щяха да си платят скъпо за греха, беше неизбежно. Щеше да е най-добре да съгрешат, както подобава.

Тя се размърда, след това се събуди.

— Ратборн? — каза със сънлив глас.

— Да, аз съм и държа гърдата ти. Моля те не мърдай. Много ми е удобно така.

— Сигурно вече е обяд — каза тя.

— Мислиш ли?

— Докога смяташ да се преструваш, че всичко е наред и не сме изправени пред катастрофа?

— Всичко се обърка — каза той. — Бедствието е близо. Точно затова трябва да се насладим на тези последни мигове. „Крилатата колесница на времето се приближава, зад гърба ми тропотът й не престава“.[1] Нека почетем поета Марвел и да оползотворим времето си както трябва.

— Мисля, че го направихме вече, Ратборн — отвърна тя. — Не съм сигурна дали остана още нещо за почитане.

— Имаш изненадващо ограничено въображение за художник — отбеляза той.

— Освен това съм и майка. Едва се събудих и вече започнах да се тревожа за Оливия и лорд Лайл.

Е, беше време да се завърнат към реалността. Бенедикт не се възпротиви, когато Батшеба се изплъзна от ръцете му и седна в леглото. Голото й тяло бе твърде чувствена гледка. А и тя не изпитваше никакво неудобство. След като се любиха за първи път, не понечи да се облече, напротив, разхождаше се из спалнята без никакъв свян, докато Томас не се появи до вратата. Бенедикт се усмихна.

— Мислиш, че се държа като глупава жена? — попита тя.

— Припомних си как се стрелна зад завесите, когато дойде Томас.

— Понякога ми се иска да съм аристократка — въздъхна тя, — и някой друг да се тревожи вместо мен.

Той също седна в леглото, ступа възглавниците и се облегна с ръце на тила.

— Не беше толкова притеснена по-рано. Бях впечатлен от философския ти подход към изчезването на дъщеря ти.

— Това беше преди, когато вярвах, че ще ги намерим на няколко мили от Лондон. Бях уверена, че ще ги настигнем, преди да ги сполети опасност или да попаднат на някой непочтен човек. В онзи момент смятах, че най-безскрупулния в ситуацията е Оливия.

— Наистина ли е чак толкова лоша? — недоверчиво попита той.

— Прекарала е твърде много време покрай хора без принципи — отговори тя. — Такава компания е далеч по-приятна от мама, която само се кара и нарежда. Поне Джак имаше някакво влияние над нея — засмя се леко Батшеба. — Знам, че е трудно да си представиш безотговорния Джак Уингейт да учи дете на морал и принципи. Но той беше джентълмен, живееше според тези правила и знаеше как да смъмри по начин, по който… — притисна юмрук към гърдите си. — Оливия го слушаше. Но минаха повече от три години и тя си спомня само за вълнуващите неща, които разказваше баща й, като историята за съкровището. А аз не умея да говоря с нея по този начин.

Аз мога, помисли си Бенедикт и сърцето му се сви, сякаш тя го стискаше в юмрука си.

— Тогава имаш една причина по-малко, за която да се безпокоиш — каза той. — Каквато и да е Оливия, поне не ми изглежда лековерно дете. Нечестните хора няма да могат да я подмамят лесно. А колкото до Перегрин и двамата знаем, че не вярва на нищо и на никого. Това не означава, че не са изложени на риск, но предимството е на тяхна страна.

За момент настана тишина, после тя въздъхна нетърпеливо и каза:

— Ратборн, отвратително е от твоя страна, точно когато се подготвям да те нарека глупак и да започна да се карам с теб, ти да казваш нещо умно и насърчително.

— Това ми е работата. Правя го откакто се помня. Прекарвам по-голяма част от времето си в оправяне на бъркотии, успокоявам хората и ги вразумявам. Така съм обучен. По този начин баща ми се справя с нещата. Така постъпвам и аз — той замълча. — Не че имам нещо против една караница с теб. Намирам го за много ободряващо. Почти съжалих, че не се държах достатъчно глупаво. Но трябва да си подготвена за такова разочарование, когато си имаш работа с безупречен мъж.

— Може би трябва да те замерям с по нещо от време навреме, само за идеята — отвърна му тя. — Не заради нещо, което си казал или направил, а просто, защото имаш нужда.

Той се засмя и я придърпа в обятията си, а тя го целуна закачливо, но скоро му се изплъзна и стана от леглото.

Бенедикт преглътна недоволството си, както го бе приучил опита, и насочи мисълта си към проблем, за който не се изискваше мъдрост или увереност.

За неин късмет, Ратборн също стана. Изглеждаше й твърде привлекателен, докато лежеше така, с ръце зад главата. Бледата светлина от прозореца се плъзгаше по гладките мускули на гърдите му и проблясваше в разрошената му коса. Нямаше значение, че бе прилично покрит до кръста. Сред разхвърляните завивки изглеждаше примамлив… някак сладко небрежен.

Ако не беше станал от леглото, Батшеба щеше да се окаже в ужасно затруднение, тъй като се съмняваше, че й достигат морал и воля, за да устои на изкушението да легне обратно при него… или върху него…

Насили се да гледа встрани докато се миеше… отново. После погледна изцапаните си дрехи… отново.

— Не, не — каза Бенедикт, когато тя вдигна мръсните си дрехи.

Батшеба го погледна. Той облече ризата и панталоните си. За аристократ се обслужваше сам забележително добре.

Бенедикт прекоси стаята и позвъни.

— Слугите ще са намерили нещо, което да облечеш. Томас е доста прилежен. Вчера, докато се приготвях за пътуването, не съобразих, че може да имам нужда от дрехи за преобличане. Той само ме погледна снизходително, както някой би погледнал дете, тъй като за добрите слуги ние сме като деца. После ми опакова чисто бельо и какво ли още не.

— Искаше ми се да беше приготвил и моя багаж.

— Той ще се погрижи да получиш най-необходимото.

Няколко минути по-късно Батшеба откри, че Томас е предвидил нещата по-добре отколкото бе предполагала.

Той подаде голяма купчина дрехи през полуотворената врата. Би промушил и помощничка през процепа, но Ратборн го увери, че е напълно способен сам да облече мисис Бенет.

Лакеят и този, когото беше ангажирал, бяха донесли пълен комплект дрехи за Батшеба, включително рокля и боне.

— Не би могъл да намери всичко това на пазара — каза тя докато Ратборн й показваше две други рокли, за да си избере. — Пратил си го при шивач? Не смея и да си помисля колко ли е струвало, тъй като е трябвало да продаде дреха, обещана на друг клиент, както и да направи поправките набързо.

— Шивачките винаги имат по някой непродаден тоалет. Клиентите им са жени, а жените се славят с непостоянство в мнението си. Тя е останала доволна от внезапната бърза поръчка и най-вече от заплащането. Но това няма значение. Харесва ли ти?

Беше семпла, бяла, муселинена рокля, украсена в долната си част с къдрички и волани. Освен това, Томас, или прислужницата, която беше изпратил, бе купила и наситено синьо, сатенено жакетче, което подхождаше на бонето.

Батшеба не беше носила толкова хубави дрехи от последния път, когато баща й бе имал пари, което не бе продължило дълго. Но не можеше да приеме такъв подарък. Ако го направеше, все едно признаваше, че е държанка на Ратборн.

— Прекрасна е — каза тя.

Той се усмихна по момчешки доволно. Усмивка, която грабна част от сърцето й, а свирепата болка, заела празното място, спря дъха й. Но чувството трая само миг. Не, не беше влюбена, ни най-малко. Беше се отдала за малко на вихъра на страстта, но само толкова: малка слабост, налудничава идея. Обезумяла, да, увлечена, да, каквато може би беше от първия миг, когато го зърна в Египетската зала. Но това не беше любов.

— Остава само да видим дали ще ти стане — каза той. Тъмният му поглед се плъзна по нея, топъл и палав, каквито бяха и ръцете му.

Сега бе момента да каже: Благодаря, но не, не мога да приема това. Благодаря, но ще си нося моите дрехи… онези, които разкъсах и оставих настрана… онези, които кърпех и преправях, докато не остана почти нищо от първоначалния им вид… онези, които съм прала и търкала, докато съвсем не избеляха. Кого се опитваше да заблуди? Преспа с мъж, за който не бе омъжена. Тя беше пропаднала. Е, в такъв случай по-добре да бъде щастлива блудница.

— Ще я пригодя.

Батшеба взе дрехите от него и отдели бельото. Щеше да откаже помощта му, но Томас бе донесъл от типа дрехи, които носеха жените от средната и висшата класа. Онези, които не би могъл да облечеш сам. Обичайните й рокли и корсети се закопчаваха отпред. Новите, тези в ръцете й, се пристягаха отзад.

— Ще трябва да ми помогнеш да се облека — отбеляза тя, след като облече гащите и долната риза.

— В такъв случай, по-добре да се съсредоточа върху по-сериозни мисли — каза Ратборн. Захвърли настрани елека, който щеше да облече и приближи към нея.

— Един скандал ще свърши ли работа? — попита го тя. — А изчезнали деца? Или и двете?

Той застана зад нея и се зае със задачата.

— Чудесни предложения. Нека да обмислим внимателно, какво ще правим по-нататък с хлапаците.

Да мисли съсредоточено, не й се удаваше точно сега. Твърде ясно усещаше ръцете му по гърба си, интимността на момента, цялата тази странна задушевност. За щастие Ратборн не се нуждаеше от помощ, за да измисли план, както и за сложните женски одежди.

— Ето какво ми хрумна — каза той. — Първо, продължаваме, както до сега. Второ, връщаме се до мястото, на което последно чухме нещо за тях. Трето, съобщаваме на властите и организираме официално търсене.

— Боже мили.

— Да не би да затегнах твърде силно корсета?

— Не, само че… — въздъхна тя. — Няма значение. Глупаво е да се тревожа за скандала, който ще предизвикаме.

— Изобщо не е глупаво — каза той. — Скандалът има различни степени. Едно официално търсене ще ни осигури възможно най-високата. Ще бъде факт — и то публикуван, а не само слух. И отричането няма да ни помогне. — Докато говореше, се мъчеше с долната риза. — Има още една възможност — продължи той и прехвърли роклята през главата й. — Може да се наложи да продължим до Бристол, с други думи до края на маршрута, и да ги причакаме при бариерата на Трогмортън Парк.

Бенедикт изглеждаше, така сякаш се опитва да избере най-малката измежду четирите злини.

Застанала на едно място, тя намести роклята.

— Точно по мярка ми е, като се има предвид, че не е шита специално за мен — каза Батшеба.

— Посъветвах Томас да намери прислужница, приблизително с твоите размери — обясни Ратборн.

— Не съм сигурна дали ми е удобно от факта, че Томас е трябвало да разучи толкова добре фигурата ми.

— Не бъди глупава. Томас е слуга, така е, но освен това е и мъж. Единствените мъже, които не биха се трогнали от фигурата ти са мъртвите или слепите. Стига да държат ръцете си далеч от теб, никой няма да ги убива, така че не е нужно да се тревожиш.

Изненадана, тя опита да се завърти, за да може да види изражението му. Той дръпна роклята рязко.

— Стой мирно. Не съм свършил.

Да, шансът да разчете санскрит, бе равен на този, да разгадае нещо по лицето му. Послушно застана мирно.

Бенедикт завърза и последната връзка и отстъпи встрани. Огледа я от глава до пети и се намръщи. Обезпокоена, тя отиде до огледалото и погледна изражението си.

— Не ми стои идеално — установи тя и приглади полата. — Но всъщност, не е чак толкова зле, предвид обстоятелствата.

— А, да, обстоятелствата — отбеляза той. — Проклетите обстоятелства. Доста дълго ги пренебрегвахме — наметна жилетката си и я закопча. — Какви са предпочитанията ти, мадам, относно плана ни за действие?

 

 

Лорд Ратборн не беше единственият, който се бе изправил лице в лице срещу фактите и възнамеряваше да оползотвори времето си по най-добрия начин.

В десет часа тази сутрин Перегрин вече бе наясно, че няма да стигне навреме в Единбург, за да предотврати катастрофата. Допускаше, че чичо му се е изгубил някак си. Въпреки че идеята лорд Ратборн да допусне грешка, беше немислима, племенникът му бе склонен да я приеме. Ако негова светлост се бе отбил в Мейдънхед и бе разпитвал из странноприемниците, каквато бе възможно най-логичната постъпка, щеше да ги е намерил досега.

Явно катастрофата бе неизбежна. Перегрин обмисляше положението, докато седеше в странноприемницата и чакаше закуската си. Не искаше да заминава за Единбург. Мразеше училището и учителите. След като родителите му щяха да му забранят да се среща с чичо си Бенедикт, животът му през следващите няколко години се очертаваше да бъде безкрайно неприятен. Следователно, трябваше да се възползва по най-добрия начин от настоящето. Закуската пристигна веднага, след като стигна до това заключение.

Отхвърли тази мисъл и се нахвърли на храната с удоволствие. Стаята и ястията нанесоха сериозни поражения на и без това оскъдните му средства, но сега нямаше да се тревожи за тях. Един изследовател трябваше да бъде находчив. Може би щеше да му отнеме повече време, за да постигне такова умствено равновесие, ако Оливия не бе толкова мълчалива. Перегрин бе твърде зает с мислите си, после с храната, за да забележи. Но веднага след като изпразни чинията си, това му направи впечатление.

— Почти не си проронила дума от снощи — каза той. — Добре ли си?

— Мисля — отвърна тя.

Той предпочиташе Оливия да не мисли, но нямаше представа как да я спре. Кимна й и се постара да не изглежда напрегнат.

— Как ще се доберем до Бристол, ако не предизвикаме съжаление у някого? — попита тя, снижавайки гласа си. — Щом не е редно да споменаваме умиращата си майка, какво тогава? Едва ли очакваш да казваме истината. Знаеш много добре, че веднага ще ни върнат в Лондон.

Перегрин се зае да обмисли ситуацията. Снощи целта му беше Лондон, не Бристол. Тази сутрин промени плана. Но Оливия дори не подозираше за това.

— Няма да бъде нередно, ако казваме нещо близо до истината. Бихме могли да обясним, че сме се запътили към Бристол, за да си търсим късмета.

— Мислиш ли, че това е подходящо? — повдигна вежди тя.

— Е, донякъде е вярно за теб — каза Перегрин. — А и няма да разплаква хората — както онази жена, която ни даде парите за Туайфърд. Това беше истински позор. Парите сигурно й бяха по-необходими, отколкото на нас. Как да сме сигурни, че жената не е бедна, и преживява само от вдовишката си пенсия. Може да се наложи да изкара седмицата без полагащото й се парче месо, заради нас.

Оливия се взира в него известно време. После погледна към масата и огледа оживената гостна.

— О, много добре — сви рамене тя. — Ще преследваме съдбата си. Но ще е по-добре аз да обяснявам, важни ми господине. Акцентът ти те издава.

Не можеше да прикрие класата си. За разлика от нея, не умееше да променя акцента си по желание и да имитира начина на говорене, на всеки, с който се срещнеше.

— Тогава по-добре ела да уредим сметките със съдържателя — каза му тя.

Собственикът, който ги наблюдаваше с огромно любопитство и ги попита дали имат нужда от кон, предизвика неудобство у Перегрин. Оливия погледна младия лорд, който поклати глава в отрицание. Когато си тръгнаха й каза:

— Останаха ми само три шилинга. Бих искал да ги запазя за спешни случаи.

Тя стоеше на паважа и гледаше надолу по главната улица.

— Чух хората да споменават, че днес е пазарен ден в Рийдинг. Може да извадим късмет. Но дотам са дванадесет мили. Някога извървявал ли сте такова разстояние, милорд?

— Не ме наричай така — каза той и се заоглежда наоколо. Но никой не бе достатъчно близо, за да ги чуе. — Мога да измина дванадесет мили и то с лекота.

Никога през живота му, не му се бе налагало да го прави. Но по-скоро би умрял, отколкото да си признае пред нея. Във всеки случай не му се наложи да доказва дързостта си през този ден. След като извървяха четири мили, млада двойка с малка двуколка им предложи да ги закара. Жената, точно като съдържателя преди малко, изглеждаше безкрайно любопитна. Постоянно се обръщаше да оглежда Перегрин. Въпреки че седеше с гръб към нея и почти не говореше, безпокойството му нарастваше. Щом стигнаха Рийдинг, младия лорд нямаше търпение да се отдалечи от тях.

За щастие и Оливия бе забелязала или усетила някаква опасност и когато двойката любезно им предложи да ги почерпи с чай и бисквити, тя веднага си припомни за някакви задачи, които не търпяха отлагане. Беше следобед и Рийдинг бе много оживен. Не беше никак трудно да изгубиш новите си приятели в тълпата. Оливия заведе Перегрин до голяма група хора, скупчени пред масичка, на която прошарен търговец продаваше ширитчета, връзки, копчета и други подобни стоки, крайно необходими на всяка жена.

— Трябва да се погрижим за теб — му каза тя тихо. — Изглеждаш твърде аристократично — присви очи и го огледа критично. — Заради профила ти е. Ще трябва да ти намерим по-голяма шапка или най-добре шал. Ще превържем лицето ти и ще се преструваш, че те боли зъб.

Бързо се промуши през тълпата и застана най-отпред, дърпайки Перегрин зад себе си. Едра жена се пазареше с търговеца за парче дантела.

— О, Боже — възкликна Оливия, — не мога да повярвам на очите си. Това дантела от Сантиамондо ли е? Тази, която се прави само в едно малко селце в Испания и моделите, се предават от поколение на поколение? Но как се сдобихте с нея? — попита тя търговеца. — За нищо на света не можете да откриете такава дантела в Лондон, а е много популярна сред дамите. Херцогинята на Трентън носила такава на бала в Карлтън Хаус. Четох за това във вестника, била с дантела Сантиамондо и прочутите си диаманти.

Жената грабна стоката, бутна монетите в ръката на търговеца и изчезна. Мъжът и Оливия се спогледаха. Друг от тълпата попита за панделка. Тя избърбори някаква измислица и за нея. Всяко копче и дреболия имаха история. Късно следобед стоката съвсем намаля. Когато търговецът започна да събира сергията в каруцата си, Перегрин и Оливия му помогнаха. Той ги покани да вечерят с него.

Ядоха в странноприемница, посещавана от различни търговци и пътници. Мястото беше тъмно и задимено, храната обикновена и прегоряла, но лорд Лайл бе твърде пленен от компанията, за да забележи. Никога не бе попадал сред такива хора. Едва разбираше говора на някои от тях. Беше като посещение в чужда страна. Търговецът се казваше Гафи Типтън.

— Сега, знам, че не си момче — каза той и посочи Оливия с лулата си. — Но се чудя, защо беше толкова услужлива.

Тя скръсти ръце на масата, наведе се напред, снижи глас и каза:

— С брат ми сме се запътили към Бристол, да си търсим късмета. Доста е далеч обаче, а имаме само три шилинга. Нямаме никакъв занаят, ако изключим, че съм помагала в една заложна къща от време навреме и разбирам от кърпене на дрехи. Знам имената на всички изискани особи, чета за събиранията, оперите и постановките, които посещават. Днес ти помогнах, за да ти покажа на какво съм способна. Чух да казват, че всяка събота идваш от Бристол. Ако ни закараш до там, ще се постараем да сме ти от полза.

Графи погледна Перегрин.

— Много е срамежлив — каза тя.

— Нима? — отрони търговецът скептично.

— Добра лъжкиня съм, но не крадем — каза Оливия. — Ако ни позволиш да пътуваме с теб, пак ще си бъда момиче. Ако сме заедно с теб, хората няма да ни притесняват.

Перегрин премигна. Никога не бе допускал, че тя се притеснява за безопасността им. Не беше и предполагал, че може да е толкова убедителна, дори когато казваше почти цялата истина.

След като се взира отегчаващо дълго в младия лорд, Графи най-накрая каза:

— Добре, ще ви взема.

 

 

Бенедикт се качи в каретата и седна до Батшеба.

— Към Бристол, тогава.

— Както каза и преди, няма как да знаем дали са пред нас, зад нас или точно под носа ни — отбеляза тя. — Не можем да сме сигурни дори, че пътуваме в една посока по един и същ път. Единственото нещо, което знаем, е, че са поели към Трогмортън.

— Въпрос на шанс е — отговори Ратборн.

— Знам, но каквото и да предприемем, не можем да бъдем сигурни, а те са изложени на опасност при всички положения.

— Към Бристол тогава — потвърди той.

 

 

В същото време Рупърт Карсингтън се намираше в преддверието, на градската къща на брат си.

— Не си е вкъщи? — попита той иконома Мароус. — Да не би вече да е заминал за Единбург?

— Не, сър — каза Мароус, с абсолютно безстрастния тон, който икономите явно овладяваха преди всичко останало.

— Възникнали са спешни правителствени дела, най-вероятно — заключи Рупърт. — Няма значение. Ще го видя друг път. Исках да се сбогувам с момчето.

— Лорд Лайл също не си е вкъщи, сър — съобщи Мароус.

— Така ли?

— Да, сър.

— А къде са?

— Не мога да кажа, сър.

— Разбира се, че можеш, Мароус. Убеден съм, че много добре знаеш. Но явно предпочиташ да се лутам из къщата, за да открия отговора.

— Сър, не мога кажа къде са.

Рупърт мина покрай него и тръгна по коридора.

— Сър, не знам къде са — повтори Мароус, с лека нотка на паника в гласа си.

— Така ли? Интересно — Рупърт продължи към кабинета на Бенедикт. — Може би Грегсън ще разгадае мистерията.

Мъжете, които ставаха секретари на титулувани личности, обикновено бяха джентълмени от добри семейства с ограничени средства. За разлика от иконома, Грегсън спокойно би могъл да се нарече един от доверениците на негова светлост. Освен това не смяташе, че длъжността му изисква безстрастно изражение. Нито бе така упорито решен да не дава информация от каквото и да е естество на посетителите, дори и да са членове на семейството.

Грегсън седеше зад бюрото на негова светлост, което не бе в обичайния си спретнат вид. В момента по-скоро наподобяваше това на Рупърт. Писма, картички и покани лежаха небрежно разпръснати наоколо. Друга купчина, които дори не бяха разпечатвани, стояха до лакътя на секретаря.

— Чудя се, какво ли се е случило с Негова Безупречност? — попита Рупърт, докато влизаше.

— Сър — изправи се Грегсън.

— Седни.

Рупърт махна с ръка към стола, но мъжът остана прав. Гостът сви рамене, прекоси стаята и застана до прозореца.

— Какво, по дяволите, се е случило там? Да не би брат ми най-накрая да е изкоренил градината и да е засадил трева, както го посъветвах?

— Има известни щети около задната порта — каза Грегсън.

— Престъпници?

— Лорд Ратборн.

Брат ми е сторил това?!

— Така казват слугите. Аз не съм бил свидетел на… хм…

— Унищожението?

— Благодаря ви сър. Аз не присъствах на унищожаването.

— Брат ми е изкоренил градината — промълви Рупърт, замислено. — Тук става все по-интересно с всяка изминала минута. Някаква идея какво се е случило с него?

— Не съм напълно сигурен — каза Грегсън. — Негова светлост се държи малко странно напоследък. Както знаете, стриктно ме уведомява за служебните си срещи. Но вчера, късно следобед, замина, без да каже и дума на никого. Изглежда е взел лакея със себе си. Много озадачаващо. Бях сигурен, че Томас излезе няколко часа преди това с лорд Лайл — на уроци по рисуване, най-вероятно. Но никой не е виждал младия лорд от тогава.

— Значи Ратборн е намерил учител по рисуване, все пак — каза Рупърт.

— О, да, точно така сър. Лорд Лайл се обучава при… — Грегсън дръпна една от счетоводните книги и прелисти страницата. — Ето тук. Учителят е Б. Уингейт, от печатницата на Пофъм — той предостави адрес, който се намираше в една от най-мрачните части на Холбърн.

— Б. Уингейт — повтори Рупърт, като се стараеше да не променя изражението си. Изобщо не се затрудни да си припомни вечерта, в къщата на Харгейт, в която Перегрин спомена по невнимание прочутото име.

Бенедикт считаше, че е успял да запази самообладание, но Рупърт и майка им бяха усетили, че нещо не е наред. Бедният Грегсън нямаше представа кой е Б. Уингейт, иначе сигурно щеше да се опита да предпази работодателя си. Рупърт не искаше да го притесни, затова отново се загледа навън през прозореца и с усилие сдържа смеха си. Лорд Безупречност се бе отзовал на песента на сирената.

Почакай само да разкажа на Алистър, помисли си Рупърт. Само почакай… Но тогава осъзна, че е по-добре да не казва на никого. Лорд Харгейт имаше уши навсякъде и едва ли щеше да сметне това за забавно. Сериозното изражение на Рупърт се върна и той се отдръпна от прозореца.

— Грегсън, благодаря ти за помощта. Но трябва да те помоля, заради брат си, да не проявяваш никаква отзивчивост към останалите.

Секретарят се смути.

— Сър, аз не съм възнамерявал…

— Ратборн е подложен на голямо напрежение напоследък — обясни Рупърт. — Това обяснява, защо е забравил да те информира. Този Уингейт е свързан с правителството. Всичко е много секретно. Само това знам. Но ако някой друг те попита, бъди така добър да казваш, че не знаеш нищо за Б. Уингейт или за странното поведение на брат ми. Може да е изложена на риск голяма сделка. Може да паднат правителства. Нито дума. Най-сигурно е, да се преструваш, че не знаеш нищо.

— Но сър, ако лорд Харгейт попита за лорд Ратборн…

— В такъв случай, Грегсън — каза му Рупърт, — бих развил неизлечима и силно заразна болест, ако бях на твое място.

Бележки

[1] Откъс от поемата „На неговата свенлива любима“ от Андрю Марвел. — Б.пр.