Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макензи (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 238 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Чанс обичаше моторите. Големият звяр под него мощно ревеше и вибрираше по тесния криволичещ път. Вятърът рошеше косата му, а тялото му, прилегнало върху машината, се сливаше с нея, все едно бяха едно цяло. Никой друг мотор не звучеше така, както „Харли“ — един особен, дълбоко вибриращ звук — от който се разтърсваше цялото му тяло. Карането на неговия любимец винаги му даваше сили. Инстинктивната реакция на организма му от мощността и скоростта на мотора винаги успяваше да го отпусне.

Опасността беше като секса. Всеки войник го знаеше, макар за това да не пишеха в неделните вестници. Брат му Джош спокойно признаваше, че винаги го възбужда кацането на изтребителя върху палубата на самолетоносача. Това почти ме довежда до оргазъм — казваше той. Джо, който можеше да вдигне в небето всеки реактивен самолет, се въздържаше от коментар, но се усмихваше с разбираща усмивка.

От собствен опит, и от опита на Зейн, Чанс знаеше, че след напрегнати ситуации, обикновено свързани с престрелки, на мъжа му трябваше само едно — жена под него. В такива моменти го обхващаше диво желание, тялото му преливаше от адреналин и тестостерон. Чувстваше се жив и отчаяно се нуждаеше от меко женско тяло, в което да се потопи и да освободи обхваналото го напрежение. За съжаление, обикновено трябваше да сдържа сексуалното си желание, докато не се озовеше на сигурно място — най-добре в друга страна. Докато не намереше свободна и достъпна жена и най-вече, докато не се успокоеше достатъчно, за да може да се държи цивилизовано в леглото.

Но сега бяха само той и мотора. Сладкият планински въздух биеше в лицето му, а в него се бореха радост и страх от завръщането у дома. Ако майка му го видеше да кара без каска, щеше жив да го одере. Ето защо, каската беше здраво закрепена на задната седалка. Щеше да я сложи, преди да навлезе в планината, за да се види с тях. Въпреки че баща му Уолф Макензи трудно можеше да се излъже, Чанс знаеше, че няма да го издаде, защото Уолф разбираше какво значи да летиш високо и свободно.

Чанс премина билото и пред погледа му се разкри къщата на Зейн, а зад нея — широката долина. Домът на брат му беше голям — с пет спални и четири бани — но отвън това не се забелязваше. Зейн инстинктивно построи къщата си така, че да не привлича ненужно внимание. Сградата не изглеждаше толкова голяма, колкото всъщност беше, защото по-голяма част от помещенията се намираха под земята. Бе похарчил цяло състояние да направи жилището си толкова безопасно, колкото изобщо беше възможно. Разположи го така, че да има неограничен изглед към местността във всички посоки, а естествените неравности на терена да затруднят достъпа до него. Вратите бяха стоманени с най-съвременните брави, стъклата на прозорците бяха непробиваеми. Външните стени бяха с броня, в мазето имаше авариен генератор, а в сутерена допълнителен изход — за всеки случай. Имаше инсталирани датчици за движение и когато насочи мотора по пътя към къщата, Чанс знаеше, че вече бе подаден сигнал за приближаване му.

Зейн не държеше семейството си като в затвор, но мерките за сигурност, където бяха необходими, се съблюдаваха. Предпазливостта бе наложителна, предвид тяхната работа, а Зейн винаги беше подготвен за аварийни ситуации, и задължително разполагаше с резервен план.

Чанс изключи двигателя и за минута остана неподвижен. Докато оправяше разбърканата си от вятъра коса, даде време на сетивата си да се върнат към нормалното им състояние. След това ритна стъпенката, отпусна „Харли“-то на една страна върху нея и скочи от мотора, все едно скачаше от кон. Взе от багажника тънка папка и се качи на широката сенчеста веранда.

Беше топъл летен ден в средата на август и на ясното синьо небе нямаше нито едно облаче. На пасището доволно пасяха коне, а няколко по-любопитни бяха дошли до оградата, за да видят с огромните си влажни очи машината, която беше пристигнала шумно по пътя към къщата. Пчелите бръмчаха около цветята на Бари, а по дърветата непрекъснато пееха птици. Уайоминг. У дома. Недалеч от тук, в планината Макензи, на билото се бе разпростряла къщата, където Чанс започна своя нов живот… и всичко останало на този свят, което му беше най-скъпо.

— Влизай, вратата е отворена — ниският, спокоен глас на Зейн се разнесе от домофона до вратата. — Аз съм в кабинета.

Чанс отвори вратата, влезе вътре и тръгна по коридора към кабинета на брат си, като стъпваше безшумно. Входната врата с леко изщракване се заключи зад гъба му. В къщата беше тихо, което означаваше, че Бари и децата не бяха у дома. Ако Ник беше някъде наблизо щеше да се втурне, крещейки името му и да се хвърли в ръцете му говорейки, без да спира, на нейния детски език. Щеше да хване лицето му с двете си ръчички, за да не отклонява вниманието си от нея, нито за секунда. Като че ли би посмял да го направи! Ник напомняше на Чанс пакет с нестабилен взрив, който непрекъснато трябваше да се държи под око.

Изненадващо, но вратата на кабинета се оказа затворена. Поколеба се за момент, после я отвори, без да почука.

Зейн седеше зад бюрото пред компютъра. През отворените прозорци влизаше топъл, чист въздух. Усмихна се на брат си с една от редките си топли усмивки.

— Внимавай къде стъпваш! — предупреди го той. — Джуджетата са на пода.

Чанс автоматично погледна надолу, огледа добре, но не видя никъде близнаците.

— Къде са?

Зейн се облегна леко назад в стола и потърси с поглед поколението си. Откри ги и каза:

— Под бюрото. Те чуха, че говоря с теб и се скриха.

Чанс повдигна вежди. Преди десетмесечните близнаци нямаха навика да се крият от никого и от нищо. Погледна по-внимателно и забеляза под бюрото на брат си четири малки пухкави ръчички с трапчинки.

— Не са много добри в това — отбеляза той. — Виждам ръцете им.

— Дай им време, те са нови в тези неща. Започнаха да го правят тази седмица. Момчетата играят на „Атака“.

— „Атака“ ли? — борейки се с желанието си да не се разсмее, Чанс попита: — Какво трябва да направя?

— Стой си на мястото. Те ще изпълзят от укритието си с максимална скорост и ще те хванат за краката.

— Ще хапят ли?

— Все още не.

— Добре. И какво ще правят с мен, след като ме хванат?

— Тази част още не са я разработили. Ще се изправят, ще се опрат на краката ти и ще започнат да се смеят — почеса се по бузата Зейн, като размишляваше. — Може би ще седнат на краката ти и ще те прегърнат, но те предпочитат да стоят, отколкото да седят.

Атаката започна. Дори и след предупреждението, Чанс бе малко изненадан. Бебета бяха удивително тихи. Точността на близнаците го възхити — изпълзяха изпод бюрото с голяма скорост като влачеха малките си, дебели крачета по пода и със съвършено еднакви възторжени викове се прилепиха към коленете на чичо си. Малките ръчички се хванаха за дънките му. Хлапето отляво падна на дупето си, поседя секунда, но промени решението си, обърна се и започна да се изправя на крачета. Детските ръчички прегърнаха краката на Чанс и двамата малки завоеватели захълцаха от възторг, предизвиквайки смях у мъжете.

— Невероятно! — възхити се той. — Страхотни бебета.

Остави папката на бюрото. Наведе се, взе във всяка мускулеста ръка по едно дете и се изправи. Камерън и Зак се усмихнаха широко — на съвършено еднаквите им личица с трапчинки на бузките, блеснаха по шест зъбчета. Те веднага започнаха да опипват чичо си по лицето, да го дърпат за ушите и да проверяват джобовете на ризата му. Това приличаше на нападение на две неуморими, изключително тежки зверчета.

— Мили Боже — изуми се той, — те тежат цял тон.

Не очакваше децата да пораснат толкова много за двата месеца от последната им среща.

— Те почти настигнаха Ник. Засега, тя тежи повече, но ми се струва, че те са по-тежките. Близнаците са силни и здрави малки момчета и приличат на мъжете Макензи, а Ник е нежна, като баба си Мери.

— Къде са Бари и Ник? — попита Чанс, затъжен за снаха си и буйната си, дяволита племенница.

— По-добре не питай. Имаме обувна криза.

— И как стигнахте до нея? — попита, без да може да устои на любопитството си.

Чанс седна в голямото удобно кресло срещу брат си и сложи близнаците на коленете си. Те бяха загубили интерес към дърпането на ушите му, затова оживено задърдориха на бебешки език, като преплитаха ръчички и краченца, търсейки близостта, на която бяха свикнали в майчината утроба. Чанс несъзнателно ги галеше, изпитвайки удоволствие от допира до нежната им кожа и от усещането да държи двете хлапета в ръцете си. Всички бебета Макензи израстваха, свикнали да бъдат постоянно докосвани с любов от цялото семейство.

Зейн сложи ръце зад главата си и отпусна голямото си силно тяло.

— Първо, имаме тригодишно дете, което обича блестящите си черни, лачени обувки. След това правим сериозна тактическа грешка като й позволяваме да гледа по телевизията „Вълшебникът от Оз“ — суровите му устни трепнаха, а светлите му очи блеснаха весело.

Пъргавият ум на Чанс веднага направи връзката, а познаването на поведението на тригодишните го доведе до логичния извод: Ник е решила да има червени обувки.

— И какво използва, за да оцвети обувките си?

Зейн въздъхна.

— Червило, разбира се!

Всеки малък Макензи беше имал инцидент с червило. Това бе станало семейна традиция, която започна с двегодишния Джон. Той беше боядисал лентите на ордените на парадната униформа на Джо с любимото червило на майка си. Каролайн се беше ядосала страшно, тъй като този цвят вече не се произвеждаше и намирането му изискваше повече усилия, отколкото смяната на цветните лентички, които отразяваха заслугите на Джо към Родината, с нови.

— Не можахте ли просто да ги почистите?

Близнаците намериха токата на колана и ципа на дънките му и Чанс трябваше да се отбранява от настоятелните малки ръчички, които пробваха да го съблекат. Мъниците започнаха да се извиват като се опитваха да се плъзнат надолу, затова чичо им ги остави на пода.

— Затвори вратата — инструктира го Зейн, — иначе ще избягат.

Накланяйки се назад, Чанс протегна дългата си ръка и затвори вратата точно навреме. Двете бебета почти я бяха достигнали. Лишени от възможността за свобода, те седнаха на малките си дупета да обмислят положението, след което продължиха патрулирането из периметъра на помещението.

— Бих могъл да ги почистя — продължи Зейн с ироничен тон, — ако знаех за това. За съжаление, Ник решила сама да се справи и ги сложила в съдомиялната машина.

Брат му отметна глава назад и избухна в смях.

— Вчера Бари й купи нови. Но ти знаеш колко категорична е била винаги Ник за това, което иска да носи. Хвърли един поглед на обувките и заяви, че са грозни, макар че са точно като тези, които унищожи. Не пожела дори да ги пробва.

— За да бъдем точни — поправи го Чанс, — тя е казала, че са глозни.

Зейн се съгласи с брат си.

— Тя става все по-добра при изговарянето на р-то. Упорито тренира като произнася наистина важни думи, като например говорейки за себе си, отново и отново да повтаря красива.

— Започна ли да казва Чанс, вместо Данс? — попита той, защото Ник упорито отказваше да произнесе трудното име на чичо си, като се оправдаваше с това, че другите го казват неправилно.

Зейн погледна брат си с напълно невъзмутимо изражение на лицето.

— Нямаш шанс.

Чанс простена от играта на думи, като съжали, че бе попитал.

— Значи, изводът е, че Бари е завела моята малка, скъпа красавица в магазина да си избере сама обувки.

— Точно така — Зейн се огледа в търсене на обикалящото си из стаята потомство. А те като че ли очакваха вниманието му, първо Кам, а след него и Зак, седнаха на дупетата си и се разплакаха, гледайки баща си в очакване. — Време е за хранене — каза Зейн, завъртя се на стола и извади от хладилника зад бюрото две бутилки. Подаде едната на Чанс. — Хващай едно от двете.

— Ти си готов както винаги — изкоментира брат му и се наведе към близнаците, за да вземе единия. Погледна намръщеното личице на детето, за да се убеди, че е вдигнал правилното. Добре, това е Зак. Не можеше да каже, как точно позна кой от близнаците е и как ги различаваха останалите от семейството. Децата бяха дотолкова еднакви, че педиатърът предложи да им се поставят на глезените отличителни лентички. Но всеки от тях имаше определени индивидуалности в проявите си, и никой от семейството не ги бъркаше.

— Трябва да бъда подготвен. Бари ги отби през последния месец, а те не обичат да чакат покорно за храненето си.

Кръглите очички на Зак бяха яростно фокусирани върху бутилката в ръката на чичо му.

— Защо ги е отбила толкова рано? — поинтересува се Чанс, докато сядаше на мястото си и поставяше бебето върху свивката на лявата си ръка. — Тя кърми Ник докато направи една година.

— Ще видиш — сухо отвърна брат му, докато нагласяше Кам в скута си.

След като бутилката се оказа в обсега на дебелите ръчички на Зак, той я хвана и я дръпна с нетърпение към лакомо отворената си устичка, след което с всичка сила започна да смуче зърното на биберона. Като разреши на чичо си да държи бутилката, бебето предприе някои действия, за да държи ситуацията под контрол — хвана китката на Чанс с две ръчички, а крачетата обви около ръката му. После започна с ръмжене да суче млякото, спирайки само за да преглъща.

Същите звуци се разнесоха и от скута на Зейн. Чанс се обърна и видя, че ръката на брат му беше пленена по същия начин. Явно така двамата малки диваци пазеха храната си.

Около подобната на розова пъпка устица на племенника му потече мляко. Той изненадано премигна, когато видя с какво ожесточение шест малки бели зъбчета гризяха пластмасовото зърно.

— По дяволите, не се учудвам, че ги е отбила.

Зак нито за секунда не спря да гризе, суче и ръмжи, само хвърли на чичо си смешно арогантен поглед, преди да се върне към напълването на малкото си коремче.

Зейн се смееше тихо като повдигна леко Кам, така че да обхване по-добре дебелите крачета, обвили ръката му. Бебето се намръщи, че са го прекъснали, но после промени решението си и се усмихна на татко си с изцапана с мляко устичка. В следващата секунда усмивката му изчезна и той отново нападна бутилката.

Косичката на Зак, мека като коприна, докосваше ръката на Чанс. Той си помисли, че да държи бебе в ръцете си е едно безкрайно удоволствие, въпреки че първия път, когато в ръцете му попадна дете, беше на съвсем различно мнение. В случая ставаше въпрос за Джон, който крещеше от болка заради никненето на зъбки.

По това време Чанс живееше у Макензи съвсем отскоро, само от няколко месеца, и все още беше изключително предпазлив към тези хора. Едва успяваше да контролира инстинкта си да се нахвърля на този, който посмееше да го докосне, и все още подскачаше стреснат като диво животно. Джо и Каролайн бяха пристигнали на гости. Когато влязоха в къщи по изражението на лицата им личеше, че пътят е бил много дълъг. Дори Джо, обикновено невъзмутим и спокоен, изглеждаше разочарован от безплодните усилия да успокои сина си, а Каролайн беше изтощена от ситуацията, в която не можеше да се справи с обичайната си безупречна логика. Русата й коса бе разбъркана, а зелените й очи изразяваха невероятна смес от безпокойство и възмущение.

Когато мина покрай Чанс, тя неочаквано се обърна и положи в ръцете му ревящото бебе. Стреснат и разтревожен, той се опита да се дръпне встрани, но преди да успее да го стори, се оказа прегърнал въртящото се и пищящо дете.

— Ето — каза Каролайн с облекчение и неочаквано доверие, — ти можеш да го успокоиш.

Чанс изпадна в паника. Беше истинско чудо, че не изпусна бебето. Дотогава не му се бе налагало да държи толкова малко дете в ръцете си и не знаеше какво да прави. От друга страна беше поразен, че Каролайн бе поверила обожаваното си синче на него, бездомния мелез, който неотдавна Мери бе довела със себе си вкъщи. Защо тези хора не виждаха това, което всъщност представляваше? Защо не можеха да разберат, че му се бе налагало да оцелява в дивия свят по правилото: „Убий или ще бъдеш убит“ и че щяха да бъдат в безопасност, ако се държаха на разстояние от него?

Вместо това, за никой не изглеждаше необичайно или тревожно, че бебето беше у него. От страх, той държеше Джон почти на една ръка разстояние, като го стискаше между младите си, силни ръце.

В къщата се установи благословена тишина. Джон се стресна дотолкова, че замълча и започна заинтересовано да разглежда новото лице като риташе с крачета. Чанс автоматично смени положението му, като го постави в люлката на ръката си така, както правеха останалите. Хлапето се лигавеше. Той използва малкия лигавник завързан около шията му, за да му избърше устата. Джон не пропусна тази възможност — хвана големия пръст на чичо си, напъха го в устата си и го задъвка щастливо. Чанс подскочи от силата, с която малките венчета, с прорязали две зъбчета на тях, стиснаха пръста му. Направи гримаса от болка, но позволи на Джон да го използва като гумена играчка, докато мама не го спаси, донасяйки на бебето студена влажна кърпа, която можеше да дъвче.

Чанс очакваше след това да бъде освободен от гледането на детето, защото Мери обикновено не можеше да дочака момента, в който вземаше внука си на ръце. Но този ден всички забравиха за бебето и го оставиха в ръцете на чичо му. Изглежда и детето се радваше на това. След известно време, Чанс се успокои дотолкова, че започна да се разхожда и да показва на малкия си приятел интересни неща, които той разглеждаше, продължавайки да дъвче мократа кърпа.

Това беше неговото кръщене и от този ден нататък изпълняваше ролята на бавачка за върволицата племенници, които непрекъснато се раждаха на мъжествените му братя и плодовитите му снахи. Естествено, стана още по-лошо, когато се появиха трите деца на Зейн.

— Между другото, Марис е бременна.

Чанс рязко вдигна глава и широка усмивка озари лицето му. Сестра му се бе омъжила преди девет месеца и беше много ядосана, че не забременя веднага.

— Кога ще бъде събитието?

Чанс винаги правеше графика си така, че да си бъде у дома, когато на бял свят идваше нов Макензи. Разбира се, последното бебе щеше да бъде Макнийл, но това не променяше нещата.

— През март. Каза, че дотогава ще полудее, защото Мак не я изпуска от поглед.

Чанс се засмя. Освен баща му и братята му, Мак беше единствения мъж, който не се страхуваше от нея, затова тя го обичаше толкова много. Ако Мак бе решил да наблюдава конете на Марис, докато е бременна, то тя трябваше да се откаже от надеждата си да се измъкне за някоя дълга езда, която толкова много обичаше.

Зейн кимна към папката на бюрото.

— Ще ми кажеш ли за какво става дума?

Чанс знаеше, че той пита не само за съдържанието на папката. По-скоро търсеше отговор на въпроса, защо брат му не бе изпратил информацията по електронната поща, а я бе донесъл лично. Освен самия Чанс, само Зейн знаеше точно къде се намира той. Например, в момента се предполагаше, че трябва да работи във Франция. Искаше да знае, защо не е бил уведомен за промяната на маршрута му и защо не му бе телефонирал да го информира, че ще дойде.

— Не исках да рискувам да изтече дори думичка от тази информация.

Зейн повдигна вежди.

— Да нямаме проблеми със сигурността?

— Нищо, което да не знам — отвърна Чанс, — но нещо ме притеснява. Както казах, никой друг не трябва да знае за тази работа. Това е само между нас.

— Сега събуди любопитството ми — в студените светли очи на Зейн проблесна искра на интерес.

— Криспин Хауер има дъщеря.

Зейн не промени спокойната си поза, но лицето му се вкамени. През последните няколко години, Криспин Хауер беше главната им цел, но терориста се оказа толкова неуловим, колкото и жесток. Те все още търсеха някакъв начин да се доберат по-близо до него, някаква слабост, с която можеха да окажат натиск или да използват като примамка за капан. Съществуваше свидетелство за брак, сключен в Лондон преди тридесет и пет години, но съпругата на Хауер, с моминско име Памела Викери, беше изчезнала и никой не откри никаква следа от нея. Чанс, заедно с хората си решиха, че жената е загинала скоро след сватбата от ръката на Хауер или за това се бяха погрижили неговите врагове.

— Коя е тя? — попита Зейн. — Къде е сега?

— Казва се Съни Милър и е тук, в Америка.

— Името ми е познато — каза Зейн, а погледът му се изостри.

Чанс кимна.

— Работи като куриер и точно тя беше тази, която твърдеше, че е ограбена миналата седмица в Чикаго.

Зейн не пропусна думата твърдеше, той никога нищо не пропускаше.

— Смяташ ли, че е било нагласено?

— Мисля, че това е една доста добра възможност. Намерих връзка с Хауер, когато проучвах миналото й.

— Хауер няма как да не знае, че тя ще бъде сериозно разследвана след загубата на пакета, особено когато това са документи, съдържащи информация за земната атмосфера. Защо да рискува?

— Може би той не смята, че бихме могли да се докопаме до нея. Тя е била осиновена. Като родители са записани Хал и Елинор Милър, а те са чисти като пресен сняг. Нямаше да разбера, че е осиновена, ако не бях проверил свидетелството й за раждане в нашата база данни. Представи си — Хал и Елинор Милър никога не са имали собствени деца, а малката Съни Милър няма свидетелство за раждане. Затова направих някои разследвания и стигнах до осиновяването.

Зейн повдигна вежди. Наличната информация за осиновяванията причини толкова много проблеми, че доведе до сериозна тенденция за затварянето на тези файлове. „Законът за поверителност на електронните данни“ и сериозните мерки за контрол на спазването му, направиха дяволски трудно тяхното намиране, да не говорим за прочитането им.

— Не си оставил следи, нали?

— Нищо, което да доведе до нас. Минах през няколко междинни сайта и влязох в системата на данъчната служба, така получих достъп.

Зейн се усмихна. Дори и някой да забележеше неоторизирания достъп до базата данни, нямаше да го спомене, защото никой не искаше да се забърква с данъчните.

Млякото в бутилката на Зак свърши, свирепата хватка отслабна и той отпусна главичка върху ръката на Чанс, като престана да се бори с налегналия го сън. Той автоматично повдигна бебето на рамото си и започна да го потупва по гръбчето.

— Мис Милър работи като куриер малко повече от пет години. Има апартамент в Чикаго, но съседите й казаха, че много рядко се прибира у дома. Мисля, че това внедряване е с дългосрочна перспектива и тя от самото начало работи с баща си.

Зейн кимна. Бяха длъжни да предположат най-лошото, такава им беше работата и така можеха да се подготвят за всякакво развитие на събитията.

— Имаш ли идеи? — попита, като извади шишето от ръцете на Кам и леко повдигна бебето на рамото си.

— Да се промъкна по-близо до нея и да я накарам да ми се довери.

— Тя едва ли е от хората, които се доверяват лесно.

— Имам план — призна Чанс и се усмихна, защото така обикновено говореше Зейн.

Той отвърна на усмивката му, след това замълча. От пулта за сигурност на стената се чу тих предупредителен сигнал. Зейн погледна в монитора и каза:

— Приготви се. Бари и Ник се върнаха.

Няколко секунди по-късно входната врата се отвори и къщата се изпълни с викове:

— Чичо Данс! Чичо Данс, чичо Данс, чичо Данс!

Припяването беше съпроводено от топуркане на малки крачета, бягащи по коридора и подскачащи от радост, че е дошъл любимият й чичо. Чанс стана от креслото и отвори вратата на кабинета, секунда преди в нея да се блъсне Ник. Малкото й телце се тресеше от възторг и вълнение.

Тя се хвърли към него и той успя да я хване със свободната си ръка, като я сложи да седне в скута си. Ник подари голяма сестринска целувка на Зак и го погали по главичката, макар че бебето беше голямо, почти колкото нея, после се обърна и насочи цялото си внимание към чичо си.

— Колко дълго ще останеш? — настоятелно попита и вдигна личицето си за целувка.

Чанс потърка носа си по меката бузка и вратлето, предизвиквайки весел кикот и вдъхна сладкия детски аромат.

— Само за няколко дни — отговори, с което разстрои племенницата си. Беше достатъчно пораснала, за да забележи дългите му и чести отсъствия и всеки път като го видеше започваше да го убеждава да остане.

Момиченцето се намръщи, но после, с присъщата за всяко дете непостоянност, реши да премине към по-важни въпроси. Личицето й засия.

— Ще ми лазлешиш ли да се повозя на твоя мотол?

Чанс тревожно се намръщи.

— Не — твърдо отговори той, — не ти е позволено да се катериш по него, да сядаш върху него, да го навеждаш и да слагаш играчки без мен.

С Ник беше най-добре да се предвидят всички възможности. Много рядко не изпълняваше преките нареждания, но гениално умееше да намери обиколни начини. Хрумна му и друга възможност:

— Също така, не може да слагаш отгоре Камерън или Зак.

Чанс се съмняваше, че тя може да вдигне някой от тях, но бе по-добре да не поема рискове.

— Благодаря ти — каза сухо Бари, която влезе в кабинета, когато той изричаше последното предупреждение. Тя се наведе надолу и го целуна по бузата като в същото време взе Зак от ръцете му, за да има възможност да се защитава от Ник. Все пак, слабините на всички мъже Макензи, рано или късно ставаха жертва на малките й крачета.

— Мисията изпълнена ли е? — поинтересува се Зейн, като се облегна на стола и се усмихна на жена си с безкрайно мързеливо изражение в светлите си очи, което казваше, че харесва това, което вижда.

— Не мина без драматични сцени и убеждение, но да, мисията е изпълнена.

Бари отстрани от очите си падналия кичур червена коса. Както винаги, изглеждаше стилно, въпреки че бе облечена в обикновени бежови панталони и бяла блузка без ръкави, откриваща красиви, леко загорели ръце. Можеш да отдалечиш момичето от училището по добри обноски, но не можеш да заличиш добрите обноски от момичето, помисли Чанс с възхищение, а Бари беше завършила най-престижните училища.

Вниманието на Ник остана приковано в преговорите за карането на мотора. Тя хвана лицето на чичо си с две ръчички и се наведе към него, като носовете им почти се докоснаха — така си осигуряваше пълното му внимание. Той едва сдържа смеха си, когато видя сериозното изражение на малкото й личице.

— Аз ще ти лазлеша да калаш моя велосипед с тли колела — предложи тя, решила да замени молбата с предложение.

— Как ми липсваше това — иронично промърмори Зейн, а Бари се засмя тихо.

— Ти ми предлагаш да карам твоето колело, но аз съм прекалено голям за него, а ти пък си много малка, за да караш моя мотор — уточни Чанс.

— А кога може? — Ник отвори широко сините си очи и погледна кокетно чичо си.

— Когато получиш шофьорска книжка.

Това я притисна в ъгъла. Тя нямаше представа какво е това шофьорска книжка и как може да я получи. Сложи пръстче в уста, за да обмисли възникналата ситуация и Чанс побърза да й отвлече вниманието.

— Хей! Не са ли нови тези обувки?

Като докоснато от вълшебна пръчица, личицето й грейна отново. Завъртя се така, че да може да приближи единия си крак по близо до лицето му и едва не го ритна по носа.

— Класиви са нали? — изтананика от възхищение.

Той улови малкото краче с ръка, като се възхищаваше на лъскавата черна кожа.

— Уау! Те са толкова лъскави, че мога да се огледам в тях — престори се, че си разглежда зъбите, което доведе до кикот племенницата му.

Зейн се изправи на крака.

— Докато се занимаваш с нея, ние ще отидем да сложим момчетата да спят.

Да занимаваш Ник не беше проблем, тя никога не се чудеше какво да каже и какво да направи. Чанс навиваше на пръста си кичур от черната й коса, докато тя разказваше за новите си обувки, за новите коне на дядо си, за тази дума, която казал татко й, когато си ударил пръста с чука. Тя весело изричаше точно това, което баща й бе казал, и Чанс едва сдържаше смеха си.

— Но аз не тлябва да я повталям — призна момиченцето, като тържествено гледаше чичо си. — Това е много, ама много лоша дума!

— Да — съгласи се той с обтегнат глас, — много е лоша.

— А още не тлябва да казвам, по дяволите, и задник, и…

— Тогава не ги повтаряй.

Чанс с усилие запази сериозен тон, едва сдържайки смеха си.

Тя изглеждаше объркана.

— Как можеш да познаеш кои дума са лоши?

— Татко ти знае ли кои думи не трябва да казва?

Ник решително кимна с малката си главица.

— Тате знае всички лоши думи.

— Тогава ще го помоля да ми ги каже и така ще знам кои думи не трябва да казвам.

— Добле — въздъхна тежко малката, — само не удляй тате много силно.

— Да го удрям ли?

— Тате казва лошата дума, само когато си удали плъста с чука. Така каза той.

Чанс съумя да прикрие смеха с кашлица. Зейн беше бивш морски тюлен и езикът му бе толкова солен, колкото морето, в което се чувстваше като у дома си. Той бе чувал тази дума и много по-лоши, много пъти от брат си. Майка им винаги настояваше да спазват определени правила на приличие, затова мъжете стриктно внимаваха за приказките си в присъствието на жените и децата. По-скоро Зейн не бе предполагал, че Ник се намира наблизо, когато се е ударил, иначе никаква болка не можеше да го накара да ругае в присъствието на дъщеря си. Чанс се надяваше, че докато дойдеше време малката да тръгне на детска градина, щеше да забрави.

— Леля Малис сколо ще си има бебе — продължи Ник, изправи се и стъпи с крачета върху бедрата на чичо си. Той я обгърна с двете си ръце, за по-сигурно, въпреки че помощта му беше излишна. Ник пазеше равновесие като акробат.

— Знам. Татко ти ми каза.

Момиченцето леко се намръщи, защото не беше съобщило първо новината.

— Тя ще се ожлепчи наплолет.

Този път той не можа да сдържи смеха си. Прегърна малката си любимка, стана и я завъртя около себе си като я накара да се кикоти и да го държи за врата. И продължи да се смее, докато не му потекоха сълзи. Господи, как обичаше това дете. За трите кратки години на своя живот, малката бе научила всички непрекъснато да са под напрежение, защото никой не можеше да предположи какво ще каже или направи в следващата секунда. Цялото семейство Макензи не я изпускаше от очи.

Изведнъж тя въздъхна дълбоко.

— Кога ще дойде плолетта? Много, много дълго ли ще чакаме?

— Много дълго — сериозно отговори Чанс.

За тригодишното дете седем месеца бяха цяла вечност.

— Аз ще бъда ли стала?

Поставяйки на лицето си гримаса на съчувствие, той кимна.

— Ще бъдеш на четири.

Тя изглеждаше изплашена и покорна.

— Четили — каза тъжно. — О, Боже мой!

Когато най-после успя да спре смеха си, Чанс изтри насълзените си очи и попита:

— Кой те научи да казваш О, Боже мой?

— Джон — каза тя бързо.

— Нещо друго да те е научил?

Ник кимна.

— Какво именно, можеш ли да си спомниш?

Момиченцето отново кимна.

— Ще ми кажеш ли какво?

Тя погледна нагоре, един момент изучава тавана, след това с притворени очи погледна чичо си.

— А ти ще ми разлешиш ли да покалам мотола?

По дяволите, дори прави уговорки! Чанс потрепери от страх като си помисли каква щеше да стане на шестнадесет.

— Не! — отговори строго. — Ако паднеш и се удариш, ще плачат мама, татко, баба и дядо, ще плача и аз, леля Марис и чичо Мак, чичо Майк и…

Тя изглеждаше впечатлена от това изброяване на страдащите и плачещите, и прекъсна чичо си, преди да изброи имената на цялото семейство.

— Аз мога да яздя кон, чичо Данс. Значи ще мога да калам и мотол.

Боже, тя е безмилостна. По дяволите къде се дянаха Зейн и Бари? Те имаха предостатъчно време да сложат близнаците да спят. Ако правилно разбираше, брат му се бе възползвал от случая, че Ник имаше бавачка, за да прави любов с жена си. Зейн умееше винаги да използва ситуацията в свой интерес.

Минаха още десетина минути преди Зейн да се върне в кабинета, с леко притворени очи и напълно спокойно изражение на лицето. През това време Чанс използва случая да разбере какво още я бе научил Джон, но момиченцето не отстъпи и на крачка в преговорите.

— Беше време — изръмжа Чанс.

— Хей! Аз и така бързах — протестира брат му.

— Да, точно така.

— Колкото е възможно — добави, усмихвайки се Зейн и приглади с голямата си ръка черните блестящи косички на дъщеря си. — Успя ли да забавляваш чичо Чанс?

Тя кимна.

— Лазказах му за много, много лоша дума. Ти я каза, когато се удали с чука по плъста.

Зейн погледна измъчено, а след това строго.

— Защо му каза, след като се договорихме, че никога няма да я повториш?

Момиченцето сложи пръст в устата и се зае отново с изучаване на тавана.

— Ник — Зейн взе дъщеря си от ръцете на Чанс, — каза ли тази дума?

Долната й устничка затрепери, но кимна с глава признавайки нарушението.

— Тогава, тази вечер няма да има приказка за лека нощ. Ти обеща да не я повтаряш.

— Повече няма — каза тя, като го прегърна през врата и положи главичка на широкото му рамо.

Зейн нежно я погали по гръбчето.

— Вярвам ти, скъпа, но трябва да спазваш обещанията си — постави я на крачета. — Бягай да потърсиш мама.

Когато малката избяга, Чанс попита, обзет от любопитство:

— Защо не й забрани да гледа телевизор, вместо да я лишаваш от приказката за лека нощ?

— Не искаме да привличаме излишно вниманието на децата към телевизора като го използваме в качеството на награда или наказание. Защо питаш? Водиш си бележки, за да си подготвен като станеш родител ли?

— Не и в този живот — ужасен отвърна Чанс.

— Така ли? Съдбата често скача и хапе по задника, когато най-малко очакваш.

— Е, досега, задникът ми е без следи от ухапвания и възнамерявам да го запазя такъв — Чанс кимна към папката на бюрото. — Време е, да се заемем с разработването на операцията.