Линда Хауърд
Играта на Чанс (16)

Глава 15

Изписаха Съни от болницата след осем дни. Въпреки че вече можеше да ходи, тя беше доста предпазлива, пестеше силите, които й бяха нужни за възстановяване. Носеше само нощница и халат, купени й от Чанс, защото не можеше да понася допира на каквато и да е тъкан близо до раната си. Бе невъзможно да изтърпи полет до Атланта в това състояние, още повече по нощница. Трябваше да намери някъде място, където да отседне. След като й казаха, че ще я изписват, бе взела телефония указател и позвъни в един хотел. Когато се убеди, че предлагат рум сървис, си резервира стая — това бе най-доброто решение, докато се възстановеше и започнеше сама да се обслужва.

В болницата, още от самото начало, хранеше надежда, че Маргрет ще дойде, за да й помага, докато оздравее. След смъртта на баща им нямаше причина да се крият повече. Но въпреки че в гласа й се долавяха облекчение и радост, тя отклони предложението да дойде в Де Мойн. Размениха си телефоните и с това отношенията им приключиха. Сестра й не се обади повече.

Съни разбра. Маргрет винаги щеше да има проблеми с общуването, може би никога нямаше да може да установи нормална връзка с другите хора. Затова предпочиташе контактите помежду им да бъдат само по телефона, така се чувстваше по-удобно. На Съни й стана ясно, че няма да има сестрата, за която бе мечтала. Стараеше се да се пребори с обхваналата я мъка, но тези дни меланхолията бе постоянното й състояние.

Една от причините бе хормоналния хаос през първите седмици от бременността. С изненада забеляза, че плаче по най-различни и нелепи причини, например докато бе гледала едно телевизионно предаване по градинарство. Просто, един ден лежейки в болничното си легло, си мислеше за това, как винаги бе мечтала да отглежда цветя, а никога до сега не бе имала възможност да го направи. И изведнъж почувства как самосъжалението започва да я обхваща и докато си седеше така, като пълна глупачка започна да плаче.

Тогава медицинската сестра, която бе влязла в стаята й и каза, че депресията с нищо няма да помогне за физическото й възстановяване, а само ще й навреди. За да се възстанови тя трябваше да пести силите си и да бъде оптимистка.

За съжаление, голяма част от вината за сегашното й състояние имаше Чанс. Той идваше в болницата всеки ден, дори веднъж доведе със себе си висок, излъчващ смъртоносна опасност мъж. Съни си спомни, че същият този човек, бе разговарял с Чанс в нощта, когато я раниха. За нейна изненада, той й го представи като брат си Зейн. Той я поздрави с изключителна нежност, показа й снимки на симпатичната си жена и трите си очарователни деца, след което половин час й разказва за невероятните подвизи на дъщеря си Ник. Дори и половината от това, което й бе казал, да бе вярно, то светът наистина трябваше да се подготви за срещата си с нея, когато пораснеше.

След като Зейн си тръгна, депресията я обхвана още повече. Той имаше това, което тя най-много желаеше — семейство, което да обича и близки, които да го обичат.

При посещенията си, Чанс избягваше да говори за отминалите събития, които ги разделяха, като навита между тях змия. Направил бе това, което бе длъжен да направи и никакви разговори нямаше да могат да променят случилото се между тях. Съни неохотно си призна, че приема нежеланието му да се извини. Вместо това, той й разказваше за семейството си в Уайоминг, за планината, която те считаха за свой дом, макар сега там да живееха само родителите му. По думите му, имаше четирима братя, една сестра, дванадесет племенника и една племенница, тази същата Ник, която очевидно той обожаваше. Сестра му обучавала коне и неотдавна се омъжила, съпругът й работел сега за Чанс. Единият от братята му бил собственик на ранчо, а съпруга му била внучката на стар семеен враг. Друг от братята бил бивш летец-изпитател, женен за хирург-ортопед, Зейн бил женен за дъщеря на посланик, а най-големия от братята — Джо, по-точно генерал Джоузеф Макензи, бил председател на Съвета на началник-щабовете.

Всичко това не може да е вярно, мислеше си тя, надали има и капка истина в думите му. След това си спомни, че Чанс можеше да бъде съвършен актьор и огорчението я заля отново.

Мрачното настроение не я напускаше. Винаги бе намирала причини да се смее, а сега не можеше дори да се усмихне. С каквото и да се опитваше да си отвлече вниманието, една мисъл я измъчваше постоянно — като проклятие издълбано дълбоко в сърцето й — и лишаваше напълно живота й от радост. Чанс не я обичаше. Той просто играеше своята роля.

Като че ли част от сърцето й бе умряло. Чувстваше в себе си само студ и пустота. Опитваше се да го скрие и убеждаваше себе си, че депресията ще си отиде, ако я пренебрегне и се концентрира върху възстановяването си. Но с всеки изминал ден, тъмнината в нея се сгъстяваше и задълбочаваше.

В деня на изписването й, когато пристигна съпровождащото лице с инвалиден стол, Съни си поръча такси, което трябваше да я чака след петнадесет минути пред входа на болницата. Седна внимателно в него, а на коленете й поставиха малък сак и пакета с дрехите й. Отгоре сложиха саксията с цветето и я придружиха до изхода.

— Не трябва ли да подпиша някакви документи, преди да ме изпишат? — попита Съни.

— Мисля, че не — отговори медицинската сестра, като провери картоните, — всичко е попълнено. Може би съпругът ви се е погрижил за това.

Съни едва се въздържа да не изкрещи, че не е омъжена. Чанс нищо не й бе казал, а и тя в интерес на истината, досега не се бе замислила, как ще плати разходите по лечението си. Но съдейки по всичко, този въпрос беше решен и зад това стоеше разбира се той. Може би си мислеше, че плащането на болничната й сметката е най-малкото, което може да направи, за да й помогне.

Изненада се, че го няма, тъй като бе твърде категоричен по въпроса за мястото му в живота на бебето и ежедневните му посещения в болницата. Реши, че е бил извикан отново по някое от своите тайнствени шпионски дела.

Беше го подценила. Когато доближи вратата на изхода за пациенти, под навеса забеляза познатия тъмнозелен Форд Експлорер. Чанс излезе от джипа и тръгна към нея.

— Поръчала съм си такси — каза тя, макар вече да знаеше, че само си губи времето.

— Жалко — кратко отвърна той, взе багажа и саксията с цветето, сложи ги в багажника и отвори вратата откъм мястото на пътника.

Съни започна бавно да се изправя, за да стане от инвалидния стол. Със сядането и ставането на обикновен стол, нямаше проблеми, но да се справи със стол на колела се оказа доста по-сложно. Чанс й хвърли сърдит поглед, леко я вдигна на ръце, сякаш изобщо не тежеше и я сложи да седне в Експлорера.

— Благодаря — каза му учтиво тя.

Най-малкото, което можеше да направи, бе поне да се държи цивилизовано, все пак този начин спестяваше време и беше доста по безболезнен.

— На твоите услуги.

Чанс затегна предпазния колан, като провери дали не притиска шевовете й, затвори вратата, обиколи и седна на шофьорското място.

— Резервирала съм си стая в хотел — каза тя, — но не знам къде се намира той. Затова не мога да ти показвам пътя.

— Няма да ходиш в хотел — изръмжа й той.

— Трябва да се настаня някъде — изтъкна Съни. — Не съм в състояние да шофирам, не мога да летя със самолет, затова стая в хотел с рум сървис е най-логичното решение.

— Не, не е така. Ще дойдеш с мен, у дома.

— Не! — каза рязко тя. Всичко в нея се бунтуваше против идеята да бъде в неговата компания за няколко дни.

Чанс стисна зъби.

— Нямаш избор — каза непреклонно, — ще дойдеш, дори и да удряш и крещиш по целия път.

Съблазнително! О, това бе съблазнително! Само мисълта, за болката, която, щеше да си причини в областта на раната, я накара да не се подаде на изкушението.

В колата надвисна напрегната тишина, докато Съни не разбра, че пътуваха към летището.

— Къде отиваме?

Погледна я с нетърпелив поглед.

— Казах ти. По дяволите, Съни, знаеш, че не живея в Де Мойн.

— Добре. Сега вече знам, къде не живееш. Но нямам никакво понятие къде е твоя дом — не се сдържа и добави: — А дори и да ми бе казал, вероятно щеше да ме излъжеш.

Този път погледът му изгаряше като сярна киселина.

— Уайоминг — каза той през зъби, — водя те у дома в Уайоминг.

 

 

По време на полета, Съни мълчеше и отговаряше едносрично и само при крайна необходимост. Чанс я наблюдаваше, докато тя разглеждаше през прозореца, пейзажа долу, а слънчевите очила закриваха очите му. Преди двамата бяха летели толкова често, че сега за тях бе съвсем естествено да се намират заедно в кабината сякаш принадлежаха на това място. Тя се бе настанила без излишно суетене или оплакване, макар той да се досещаше, че е изморена и й е неудобно.

Изглеждаше толкова крехка, един по-силен вятър можеше да я издуха. По бузите и устните й нямаше капка цвят, а изгубените три килограма, не й бяха излишни. Лекарите го увериха, че възстановяването върви по план и е напълно добре, че бременността е в ранен период, за да може да се каже нещо за състоянието на бебето, но са взети всички мерки и вярват, че плодът е добре.

Мисълта за бебето вълнуваше Чанс, но още повече го безпокоеше, че бременността отнема от силите на Съни и забавя нейното оздравяване. Бяха й необходими всички запаси на организма, но природата си знаеше своето — бебето беше на първо място. Единственият начин да бъде сигурен, че тя има всичко необходимо, бе да я обгражда с грижи всяка свободна минута, да я глези и да й угажда. А най-доброто място за тази цел бе планината Макензи.

Разбира се, беше се обадил на родителите си и им бе съобщил за пристигането на Съни. Обясни им цялата ситуация — че е бременна и че той ще се ожени за нея, че му е дяволски бясна и още не му е простила. Беше си поставил доста трудна задача — да си върне нейното благоволение. Когато я заведеше в планината, помисли си той, щяха да имат цялото време на света, за да изгладят разногласията помежду си.

Както се очакваше, Мери беше във възторг и нито секунда не се усъмни, че синът й ще получи прошка. Тя постоянно го подтикваше към брак, като му говореше за новите внуци, затова сега си мислеше, че всичките й съкровени мечти се сбъдваха.

А Чанс беше готов да изпълни всяко желание на Съни, защото знаеше, че всичко, което иска тя, е точно това, което иска и той. Колко пъти се беше клел, че никога няма да се ожени и да има деца, но съдбата се бе намесила и подреди нещата по друг начин. Бракът го плашеше — не, ужасяваше го — до такава степен, че дори не се опита да говори за това със Съни. Не знаеше как да й разкрие истината за себе си, която тя непременно трябваше да научи. Още по-малко си представяше реакцията й след неговото предложение — ще приеме или ще го прати по дяволите.

Единственото нещо, което му даваше надежда, бе признанието й, че го обича. Не беше го казала нито един път от момента, в който всичко се беше разкрило, но тя не бе от тези жени, които лесно се влюбват. Ако в сърцето й бе останала поне искрица любов, и той не бе успял до сега да я изгаси, задължително щеше да намери начин да възпламени огъня отново.

 

 

Чанс приземи самолета на пистата, собственост на Зейн. Сърцето му пропусна един удар, когато видя всички, които ги очакваха. Дори Съни се заинтригува и се изправи в седалката. За първи път от раняването си проявяваше признак на жив интерес.

— Какво става? — попита тя.

Духът му се повдигна и той се усмихна.

— Прилича на тържествено посрещане от високо равнище.

До пистата бе събран целият клан Макензи. Всички. Джош и Лорен от Сиатъл с тримата им синове, Майк и Шиа с двете им момчета, Зейн и Бари — в ръка с по един от близнаците. Там стоеше Джо в своята военна униформа с огромно количество лентички за заслужени отличия. Чанс не знаеше, как бе намерил време в напрегнатия си график, но от друга страна, на Джо всичко му бе позволено. По дяволите, нали бе с най-висок военен чин в страната. Каролайн, която изглеждаше дяволски добре за възрастта си, стоеше до него облечена в шикозни три четвърти тюркоазни панталони капри и бели сандали. Тя беше един от най-известните физици в света и й бе почти невъзможно да се освободи за по-голям период от време. С тях бяха и петимата им синове. Най-големият — Джон, този път не беше единствения, който беше дошъл с приятелка. Там бяха Марис и Мак, който внимателно я придържаше за талията. В центъра на тази тълпа бяха мама и татко, който държеше в ръце сияещата Ник.

Всички те, включително и малките деца, стискаха в ръцете си балони.

— О, Боже… — прошепна Съни.

В бледите ъгълчета на устните й се появи усмивка, първата, която Чанс виждаше за осем дни.

Той спря двигателя и излезе, след това отиде до другата врата и внимателно взе Съни на ръце. Тя бе така смутена от посрещането, че не разбра, как обви с ръце врата му.

Може би, това послужи като сигнал. Уолф се наведе и постави Ник на земята. Тя излетя към Чанс, като куршум, подскачайки и крещейки името му в обичайната скоропоговорка:

— Чичо Данс, чичо Данс, чичо Данс!

Балонът, който държеше подскачаше, като луд. Цялата тълпа се понесе след момиченцето.

За секунди се оказаха заобиколени. Чанс се опита да представи всеки на Съни, но врявата заглушаваше гласа му. Снахите му — да бъдат благословени, се смееха и разговаряха с нея, все едно се познаваха от години, а мъжете флиртуваха. Мери сияеше, а над всичко това се извисяваше детското гласче на Ник:

— Ти имаш класива-плекласива локля.

Момиченцето поглаждаше с ръчичка коприненият халат на Съни и се усмихваше с цялата си уста.

Джон се наведе и прошепна нещо в ухото на братовчедка си.

— Крррасива — повтори Ник, като разтегна р-то, — ти имаш красива-плекласива локля.

Всички около нея закимаха одобрително и тя засия.

Съни се разсмя.

От този звук, сърцето на Чанс подскочи, той се задави от вълнение и за секунда притвори очи.

Когато ги отвори, Мери взе нещата в свои ръце.

— Може би си много уморена — обърна се към Съни със своя нежен и напевен южен говор, — не трябва да се тревожиш за нищо, скъпа. Вече съм ти приготвила леглото и можеш да си почиваш, колкото желаеш. Чанс, занеси я в колата и моля те, бъди по-внимателен с нея.

— Да, мем — отговори той.

— Чакай! — извика внезапно Ник. — Заблавих калтичката!

— Каква картичка? — попита Чанс и обърна Съни така, че да вижда неговата племенница.

Детето бръкна в джоба на малките си червени панталонки и извади един смачкан лист хартия. Повдигна се на пръстчета и го подаде на Съни.

— Сама я наплавих — каза гордо тя, — гама ми помогна.

Съни разгърна листа.

— Писах с челвения молив — поясни Ник, — защото е толкова класив.

— Права си — съгласи се Съни и неочаквано звучно преглътна.

Чанс погледна надолу и видя, че листа трепери в ръката й.

Буквите бяха криви, неравномерни, с най-различна големина. Малкото момиченце сигурно дълго се бе трудило над нея с помощта на търпеливата и опитна Мери, защото думите бяха написани без грешка.

— Добре дошла у дома Съни! — прочете на глас Съни и се смръщи. — Това е най-красивата картичка, която някога съм получавала — каза тя, след което мушна лице във врата на Чанс и избухна в плач.

— Да — каза Майкъл, — тя е бременна, всичко е наред.

 

 

Беше трудно да се каже, кой в кого се влюби повече: Съни в Макензи или Макензи в Съни. След като Чанс я постави в средата на огромното легло, което Мери бе приготвила за нея, тя се почувства, като кралица приемаща поданиците си. Никой не спомена и думичка, че това е старата спалня на Чанс.

Не й се спеше, затова седна подпряна на няколко възглавници и около нея се разположиха на столове, по пода, дори и на леглото, всички жени Макензи с по-голямата част от малките палавници. Близнаците без умора пълзяха от единия край на кревата до другия, като за равновесие стискаха в юмручета меката тъкан на одеялото и не преставаха неразбрано да мърморят на, както го наричаше Бари, езика на близнаците. Шиа гъделичкаше легналият на пода Бенджи, който молеше: „Още, Още!“, когато тя прекъсваше веселието. Ник с червен молив в ръка седеше на леглото със скръстени крака и изписваше буквите на още една картичка. След големия успех на първата, момиченцето реши да направи още една, за Бари, предварително украсена отстрани с красиви звездички. Като лекар, Лорен се заинтересува от всички подробности около раната и физическото й състояние. Каролайн решеше косата й и импровизираше модна прическа, като вдигна златните къдрици високо на главата й и пусна от страни по няколко тънки секси кичурчета. Марис с блестящи тъмни очи й разказваше за собствената си бременност, а Мери наблюдаваше всички отстрани.

Като остави близките си да плетат магическата мрежа около Съни, за да я приобщят към сърдечната топлина на новото семейство, Чанс отиде в конюшнята. Напрежението, безпокойството и дори леката паника, не го оставяха, затова имаше нужда от тишина и уединение. Когато към полунощ всичко се успокоеше, щеше да проведе сериозен разговор със Съни. Не трябваше повече да отлага. Отчаяно се молеше, тя да му прости лъжите, които й бе наговорил и заради които се бе отдръпнала от него, защото я обичаше толкова много, че не можеше да живее без нея. Когато се бе разплакала в ръцете му и бе скрила лице във врата му, сърцето му почти спря, защото вместо да се извърне на страни, тя бе потърсила утеха в него.

И бе започнала отново да се смее. Не беше чувал нищо по-приятно в живота си от този смях, от който почти винаги му се завиваше свят. Не можеше да си представи живота без нейния смях.

Той сложи ръце върху горната част на вратата на едно от отделенията в обора и склони глава на тях. Тя трябваше да му прости. Трябваше.

— Трудно е, нали? — каза Уолф с дълбокия си глас, като застана до Чанс и постави ръце до неговите. — Да обичаш една жена. Това е най-хубавото нещо на света.

— Никога не съм мислил, че ще ми се случи — измъчено отговори Чанс. — Бях толкова внимателен. Никакъв брак, никакви деца. Всичко трябваше да приключи с мен. Но тя ме заслепи. Толкова бързо се влюбих, че нямах време да помисля за спасяване.

Уолф се изправи и присви черните си очи.

— Какво искаш да кажеш с това да приключи с мен? Защо не искаш деца? Ти толкова ги обичаш.

— Да — отвърна тихо Чанс, — но те са Макензи.

— И ти си Макензи — дълбокият глас разряза тишината, като стомана.

Чанс уморено потърка тила си.

— В това е проблема. Аз не съм истински Макензи.

— Искаш ли да отидеш в къщата и да кажеш там на една малка жена, че ти не си неин син? — попита рязко Уолф.

— По дяволите, не! — нямаше начин да причини такава болка на майка си.

— Ти си мой син. В пълния смисъл на тази дума, ти си мой.

Истината в думите смири Чанс и той отново отпусна глава на ръцете си.

— Никога не успях да разбера, как ме прие толкова лесно. Ти знаеше какъв начин на живот водех тогава. Не с всички подробности, а като цяло. Все едно бях диво животно. Мама си нямаше и понятие за това. Но ти… и все пак ме доведе в дома си и ми разреши да бъда до мама и Марис…

— И доверието беше оправдано, нали? — попита Уолф.

— Можеше да стане и друго. Нямаше как да знаеш — Чанс замълча, вглеждайки се в тъмнината дълбоко в себе си. — Убих човек, когато бях на десет, може би на единадесет — продължи той, без емоции, — това бе дивото дете, което пусна у дома си. Крадях, лъжех, нападах другите деца, биех ги, а след това им взимах всичко, което си поисках. Това е детето, което бях. И то винаги ще живее в мен.

Уолф го погледна с остър поглед.

— Щом ти се е наложило да убиеш на десет, предполагам, че копелето си го е заслужило.

— Да, той си го заслужи. Децата, които живеят на улицата са лесна плячка за перверзниците — той стисна ръце. — Длъжен съм да разкажа на Съни. Не мога да я помоля да се омъжи за мен, без да я предупредя в какво се забърква и какви гени ще наследят децата ни — изсмя се хрипливо, — макар че и понятие си нямам какви са моите гени. Не знам нищо за родителите си, може майка ми е била наркоманка, проститутка или…

— Спри — каза Уолф със смразяващ глас.

Чанс вдигна глава и го погледна — него, единствения баща, който имаше и мъжът, когото уважаваше най-много на света.

— Не знам кой те е родил — заяви Уолф, — но, аз познавам породите синко, и те уверявам, че ти си чистокръвен. Знаеш ли за какво съжалявам най-много в живота си? Че не те намерих по-рано. Че не изпитах щастието, да видя как правиш първите крачки, държейки моите пръсти, че не се събуждах да те успокоявам, когато ти никнат първите зъбки, или когато боледуваш. Че не съм те подкрепял, когато ти е била нужна подкрепа, като на всяко малко дете. Когато се появи у нас, ти вече нямаше нужда от това, защото беше като капризно диво жребче. Не понасяше да те докосват и аз се постарах да уважа това. Но има едно нещо, което трябва да знаеш. Аз се гордея с теб, както с никой друг в моя живот, защото си един от най-добрите мъже, които познавам. Ти трябваше да работиш много повече от другите, за да станеш това, което си сега. Ако ми предоставеха възможността да избирам дете за осиновяване от целия свят, аз щях да избера само теб.

Чанс гледаше баща си с влажни очи. Уолф Макензи прегърна сина си и го притисна към гърдите си така, както бе мечтал през всичките тези години.

— Щях да избера само теб! — повтори той отново.

 

 

Чанс влезе в спалнята и тихо затвори вратата след себе си. Тълпата роднини отдавна се беше разпръснала. Повечето се прибраха по домовете си, а някои останаха да пренощуват у Зейн и Майкъл. Съни изглеждаше уморена, но вече имаше малко цвят по бузите.

— Как се чувстваш? — попита тихо той.

— Изчерпана — отговори тя, без да го поглежда, — но по-добре.

Чанс приседна на края на леглото, като се стараеше да не я притеснява.

— Има някои неща, които трябва да ти кажа — започна той.

— Ако ще се оправдаваш, не си губи времето — сърдито му отвърна тя, — ти ме използва. Добре. Бъди проклет, нямаше право, да отиваш толкова далеч! Знаеш ли как се чувствам аз? Като последната глупачка се влюбих в теб, а ти си си играел твоите шпионски игри. Нима егото ти…

Чанс сложи длан на устните й. Над смуглите му пръсти, сивите очи на Съни святкаха с неукротима ярост. Той въздъхна дълбоко.

— Първото и най-важното: Обичам те! Това не е игра. Започнах да се влюбвам още в минутата, в която те видях. Опитах се да го потисна, но… — повдигна рамене и се върна към главното. — Обичам те толкова много, че отвътре всичко ме боли. Знам, че не съм достатъчно добър за теб…

Съни със замах отхвърли ръката му от устата си и се вгледа в него.

— По принцип съм съгласна, след това, което направи… но какво искаш да кажеш?

Той пое ръцете й и въздъхна с облекчение, когато тя не го отблъсна.

— Аз съм осиновен — започна Чанс. — Това не е нещо необичайно, даже е нещо добро. Но не знам нищо за биологичните си родители. Просто са ме изхвърлили и са забравили за мен. Израснах на улицата, като див звяр, в пълния смисъл на думата — на улицата. До четиринадесетата ми годишнина, когато ме осиновиха, нямах дом. Моите родители може да се окажат най-недостойните хора на планетата. Може би са точно такива, след като са ме оставили да умра от глад. Повече от всичко на света искам да изживея остатъка от живота си с теб, ако се съгласиш, да се омъжиш за мен, но трябва да знаеш в какво се забъркваш.

— Какво? — попита тя отново, като че ли не можеше да разбере какво й говори.

— Исках да ти направя предложение много по-рано — честно й призна Чанс, — но, по дяволите, нима имам право на това? Аз съм непредвидим. Никой не знае какво ще излезе от мен. Щях да те пусна да си отидеш, но след като разбрах за бебето… не можех да го направя. Аз съм егоист, Съни. Искам всичко: теб и нашето бебе. Ако мислиш, че можеш да поемеш риска…

Съни се отдръпна с такъв недоверчив и възмутен поглед, че Чанс едва го понесе.

— Не мога да повярвам — каза ядосана и го зашлеви през лицето.

Силите й още не се бяха възвърнали, но все пак успя да го удари. Той седеше мълчаливо, дори не смееше да протегне ръка и да разтърка бузата си. Сърцето му се сви и започна бавно да умира. Щом искаше да го удря, нека го прави, той си го заслужаваше.

— Глупак! — избухна тя. — За Бога, баща ми беше терорист! Това е моето наследство, а ти си седнал да се притесняваш, че не знаеш кои са истинските ти родители?! По дяволите, как бих искала нищо да не знам за баща си! Не мога да повярвам! А аз си мислех, че не ме обичаш! Всичко щеше да бъде наред, ако знаех, че ме обичаш!

Стреснат, Чанс произнесе прочувствено проклятие, една от думите забранени да се казват в присъствието на Ник. Но при дадените обстоятелства, тя прозвуча съвършено безобидно. Той се загледа в прекрасното й възмутено лице и тежестта изчезна от гърдите му, сякаш никога не е била там. Изведнъж му се прииска да се смее.

— Обичам те, толкова много, че почти полудях. Ще се омъжиш ли за мен?

— Ще се наложи — сърдито каза тя, — имаш нужда от пазач. И нека ти кажа още нещо Чанс Макензи, ако мислиш да продължаваш да обикаляш света с нож и пистолет в търсене на висок адреналин, по-добре си помисли пак. Ще си останеш в къщи с мен и бебето. Разбрано ли е?

— Ясно! — каза той. В края на краищата, мъжете Макензи правеха всичко, за да бъдат жените им щастливи.